Изгубеният брат

1

Бе изминал повече от четвърт век, откакто двамата с майка ми бяхме принудени да напуснем Удфорд и да отидем да живеем при нейните родители в Кълъмбъс. Пейн ми бе казал, че сега градчето се е превърнало в цветуща вилна зона за разрастващия се голям град. Но аз не бях осмислил напълно какво означаваше това. След като се отклоних от междущатското шосе и поех по наскоро павирания път през градчето, в мен започнаха да нахлуват спомените. Бях едва четиринадесетгодишен, когато мама и аз го бяхме напуснали. Но въпреки това от пътуванията, при които родителите ни бяха водили Пити и мен да посетим дядо и баба, си спомнях, че имаше много ферми покрай междущатския път. Повечето от тях вече ги нямаше — земята беше раздробена на малки парцели, на които се издигаха големи къщи. Панорамната гледка, от която първаначално собствениците им навярно са били привлечени, бе унищожена от по-нататъшното застрояване. Тя бе компенсирана със скъпо струващи паркови съоръжения.

Минах покрай фабриката за мебели, където някога баща ми бе работил като старши майстор и която се издигаше в края на града. Сега тя бе превърната в комплекс с ресторант, киносалон и магазини, разделени от сенчести алеи. Индустриалният облик беше запазен, придавайки на мястото историческа стойност.

Търговската част — квартал с шест обособени зони с магазини — изглеждаше по-добре, отколкото в моето детство. Фасадите на съседните двуетажни тухлени постройки бяха наскоро почиствани с песъкоструйни машини и сега всички имаха вид на нови, макар да бяха строени в началото на двадесети век. Една от улиците бе затворена за автомобили и бе превърната в пешеходна зона, тук-там между бистрата се виждаха дървета и цветя в сандъчета, имаше и фонтан, и малка естрада.

Районът беше доста оживен и ми отне известно време, докато открия място за паркиране. В мен се бореха противоречиви чувства. Когато бях дете, търговската част ми се бе струвала невероятно голяма. Сега тя имаше същото въздействие, но поради съвсем различна причина — моята безпомощност ме караше да се чувствам малък. Независимо от изминалите години успях да се ориентирам сам, като минавах покрай магазин за комикси и павилион за сладолед — и двата ги нямаше, когато бях дете. Стигнах до ъгъла на „Линкълн“ и „Вашингтон“ (имената изплуваха в съзнанието ми) и се загледах в сенчестия вход на отсрещната страна на улицата. Намираше се между банка и дрогерия — поне за това бяха служили някога тези две сгради. Спомнях си го много добре, защото майка ми многократно ни бе водила двамата с Пити през този вход и после нагоре по тясното кънтящо стълбище до най-омразното ни място на света: зъболекарския кабинет.

Това стълбище ми се бе струвало стръмно и злокобно, когато се изкачвах по него в детството ми. Сега, опитвайки да се успокоя, преброих всичките му тридесет стъпала. Като стигнах до най-горната площадка, се озовах под остъклен покрив (още една промяна) и пред същата врата с матирано стъкло, която водеше към кабинета на зъболекаря, само че на нея сега пишеше „Застрахователна компания КОСГРОУВ“.

Млада жена с прибрана назад коса вдигна поглед от папка с документи.

— Какво обичате, господине?

— Аз… Когато бях дете, тук беше зъболекарски кабинет. — Не можах да се въздържа да не погледна покрай секретарката към коридорчето, което някога водеше към стаята на ужасите.

На лицето на жената се изписа объркване.

— И?

— В зъболекаря има картони, от които се нуждая, но не знам как да се свържа с него, защото съм забравил името му.

— Страхувам се, че не мога да ви помогна. Започнах работа при господин Косгроув преди шест месеца и нищо не съм чувала за зъболекарски кабинет.

— Може би господин Косгроув ще знае нещо?

Секретарката отиде до кабинета, от който се бях страхувал, и след по-малко от пет минути се върна.

— Господин Косгроув каза, че е тук от осем години. Преди това е било офис на агенция за недвижими имоти.

— О!

— Съжалявам.

— Няма нищо. — Почувствах, че ми премалява. — Предполагам, че съм хранил прекалено големи надежди.

Обезкуражен, се обърнах към вратата, но спрях от една внезапно осенила ме мисъл.

— А агенцията?

— Моля?

— Казахте, че преди това тук е имало агенция за недвижими имоти, нали?

— Да. — Сега в погледа й се четеше досада.

— А според вас, дали те са били собственици или само наематели?

— Моля?

— Ако приемем, че господин Косгроув не притежава тази сграда, тогава на кого плаща наем?

2

— Имате предвид сградата на Дуайър. — Дребният мъж с папийонка угаси цигарата си. Бюрото му бе обградено от три страни с високи кантонерки. — Управлявам този имот от името на наследниците на господин Дуайър от двадесет години насам.

— Сега там се помещава офисът на господин Косгроув.

— Да, в апартамент 2-В.

— Можете ли да ми кажете кой е бил наемателят му в онези години? Интересува ме името на зъболекаря, който е работил там.

— Защо, по дяволите, искате…?

— Заради някои зъболекарски картони. Ако ви затруднява да проверите, с удоволствие ще ви платя за услугата.

— Да ме затруднява? Боже, това е най-лесното нещо. Тайната на управлението се състои в добрата организация. — Той се завъртя на стола си и се придвижи с него до кантонерката от дясната му страна, която беше маркирана с буквата „Д“.

— Дуайър… Дуайър… — Мъжът взе да преглежда папките. — Ето. — Той прелисти книжата в извадената папка. — Разбира се. Сега си спомних. Доктор Реймънд Фарадей. Той получи сърдечен удар. Беше преди осемнадесет години. Почина, докато запълвал канала на зъба на един пациент.

След онова, което бях преживял, неговата гротескова смърт не ми се стори толкова необичайна.

— Той имаше ли близки тук? Дали все още живеят в града?

— Нямам ни най-малка представа, но можете да проверите в телефонния указател.

3

— … преди много години. Доктор Реймънд Фарадей. Опитвам се да открия някой негов роднина. — Седнал в колата си, говорех по клетъчния си телефон. В указателя фигурираха само двама души с фамилията Фарадей. Това бе вторият ми разговор.

— Съпругът ми е негов син — каза колебливо жената отсреща. — В момента Франк е на работа. В каква връзка ви интересува баща му?

Изпънах гръб.

— Когато бяхме деца с брат ми, доктор Фарадей беше наш зъболекар. Много е важно за мен да получа рентгеновите снимки от зъбите на брат ми, за да го идентифицирам.

— Брат ви е починал?

— Да.

— Моите съболезнования.

— Ще ми бъде от голяма полза, ако можете да ми кажете какво е станало със здравните картони.

— Пациентите му си ги взеха, като си намериха нов зъболекар.

— А картоните на онези, които са били прекъснали лечението си при него преди това? Брат ми и аз бяхме спрели да посещаваме доктор Фарадей няколко години по-рано.

— Вашите родители не прехвърлиха ли картоните ви при вашия нов зъболекар?

— Не. — Спомних си с горчивина, че след като баща ми умря при автомобилната злополука и се оказа, че застраховката му за живот е била погасена, майка ми не можеше да си позволи да ме води на зъболекар.

Жената отсреща издиша шумно, сякаш бе изпълнена с досада.

— Нямам представа какво е направил мъжът ми със старите картони. Трябва да го питате, като се прибере от работа.

4

Бейзболното игрище си беше все същото. Сянката ми се удължаваше под лъчите на залязващото слънце, докато стоях до желязната стойка, за която с приятелите ми заключвахме с вериги велосипедите си преди толкова много години. Зад мен пейките покрай линията на трета база бяха заети от родители, които крещяха окуражително на децата, играещи нещо като мач от Малката лига. До слуха ми достигна пукотът от удара на топка с бухалка. Одобрителни възгласи. Рев от разочарование. Аплодисменти. Предположих, че летящата топка, вероятно запратена обратно към базата, е била уловена.

Но аз не откъсвах очи от велосипедите, спомняйки си как Пити бе защипал с щипка за пране една карта на предния калник и когато колелото се въртеше, тя се удряше в спиците и се чуваше пляк-пляк-пляк. Стана ми мъчно, че не можех да си спомня имената на двамата си приятели, с които бях тогава и заради които съсипах живота на брат си. Но пък ясно си спомнях какво си говорехме.

— За бога, Брад, братчето ти направо ми лази по нервите. Що не му кажеш да я махне?

— Да, навсякъде се мъкне с нас. Писна ми от този малък нахалник. Проклетият шум от колелото му ме подлудява.

— Той просто се мотае наоколо. Нищо лошо не прави.

— Да, бе. А как е узнала майка ми, че пуша, ако той не го е изпял на твоята?

— Не сме сигурни, че й е казал.

— Ами тогава кой й е казал, смахнатата Фея на зъбките ли?

— Добре де, добре.

Пити едва не се блъсна в мен, когато се обърнах. Бях мислил за този момент толкова често и с такава болка, че той се бе гравирал в паметта ми. Пити бе нисък за своите девет години, но изглеждаше още по-дребен заради широките си провиснали панталони. Бейзболната му ръкавица бе твърде голяма за ръчичката му.

— Съжалявам, Пити, трябва да се прибереш вкъщи.

— Но…

— Още си много малък. Бавиш играта.

Очите му заблестяха и се напълниха със сълзи. По-късно се срамувах от факта, че тогава се разтревожих какво ще си помислят приятелите ми, ако малкото ми братче се разреве на глас пред тях.

— Сериозно ти казвам, Пити. Престани да досаждаш. Отивай си вкъщи. Гледай анимационни филмчета или се занимавай с нещо друго.

Брадичката му се разтрепера.

— Пити, на теб говоря, тръгвай. Обирай си крушите! Изчезвай!

Приятелите ми вече тичаха към игрището, където другите деца се разделяха на отбори за играта. Когато се втурнах към тях, чух добре познатото пляк — пляк — пляк от колелото на Пити. Погледнах назад към малкото момче, което се отдалечаваше с наведена глава, въртейки бавно педалите.

Сега, докато стоях до стойката за велосипеди и си спомнях как се бяха развили нещата, желаейки с цялото си сърце да можех да върна онзи момент и да кажа на приятелите ми, че са тъпанари и че Пити ще остане с мен, от очите ми потекоха сълзи.

5

За разлика от бейзболното игрище, къщата се беше променила до неузнаваемост. Всъщност променена бе цялата улица. Дърветата бяха по-високи (което можеше да се очаква) и повече на брой, както и храстите, и живите плетове. Но не тези промени ме поразиха. В детството ми всички къщи в квартала бяха ниски едноетажни постройки — скромни жилища на работници във фабриката, в която баща ми беше старши майстор. Сега някои от къщите бяха надстроени с още един етаж, а на други бяха пристроили по още една стая, която отнемаше голяма част от задния им двор. Къщата, в която бях живял, беше претърпяла и двата вида промени. Предната веранда бе зазидана, за да се разшири всекидневната. Гаражът в дъното на алеята беше реконструиран, така че да побира две коли и бе свързан посредством стълбище с една от стаите.

Докато гледах червените отблясъци на залязващото слънце в прозорците на къщата от волвото си, което бях паркирал до отсрещния тротоар, бях толкова поразен от промяната, че се запитах дали не съм сбъркал. Може би не бях на същата улица (но на табелата бе написано съвсем ясно „Локъст“) или пък това не беше същата къща (обаче табелката с номер 108 се намираше до главния вход, точно където си беше и в моето детство). Изобщо не можех да позная мястото. В паметта ми се беше запечатал образът на по-скромната къща, от която през онази вечер бяхме изскочили тичешком с татко, бяхме се качили в колата и той бе подкарал с бясна скорост към бейзболното игрище, надявайки се, че ще намерим Пити да се шляе някъде по пътя.

Един бдителен мъж се показа на вратата на съседната къща и ме изгледа намръщено, сякаш искаше да каже: „Какво зяпаш?“

Запалих колата и потеглих. Докато се отдалечавах, забелязах пред половин дузина къщи табели с надпис „ПРОДАВА СЕ“ и се спомних, че някога животът на всички обитатели на улицата зависеше до такава степен от фабриката за мебели, че никой не се местеше да живее другаде.

6

Господин Фарадей имаше тънки устни и хлътнали бузи.

— Жена ми ми каза, че брат ви е починал или нещо такова.

— Да.

— И затова се нуждаете от зъболекарските картони? За да го идентифицирате?

— Той изчезна преди много години. Сега може би сме го намерили.

— Неговото тяло ли?

— Да.

— Добре, ако не беше за нещо толкова важно, нямаше да си направя труда. — Фарадей ме покани с жест да вляза. Когато отвори вратата, която разделяше коридора на половината път между входната врата и кухнята, от всекидневната се чу приглушеният говор от включен телевизор. Беглото ми впечатление бе за необикновена чистота и ред — всичко бе на мястото си, страничните облегалки на столовете във всекидневната бяха покрити с найлонови калъфи, на стената в кухнята, подредени по големина, бяха закачени тенджери със съответните капаци над тях.

От отворената врата на избата нахлу студен въздух. Фарадей натисна ключа на лампата и ми кимна да го последвам. Стъпките ни отекнаха по солидната дървена стълба, която водеше надолу.

Никога не бях виждал толкова грижливо поддържано мазе. То бе пълно с кашони, наредени в редици, така че се образуваха тесни пътечки, но въпреки това човек нямаше усещането за безпорядък и хаос.

В двата края на избата бръмчеше по един сушител.

— Не мога да се отърва от влагата тук долу — каза Фарадей. Той ме поведе по една от тесните пътечки, зави наляво, стигна до единия ъгъл на мазето и свали няколко кашона от един нисък сандък.

— Мога ли да ви помогна по някакъв начин? — попитах аз.

— Не. Не искам да се обърка нещо.

Той отвори капака на сандъка, в който бяха наредени пакети с документи.

— Съпругата ми непрекъснато мърмори за всички неща, които съхранявам, но откъде да знам какво може да ми потрябва някой ден? — Фарадей посочи към купчина кашони малко по-нататък. — Там са всичките ми данъчни декларации. — После ми показа друга купчина кашони. — Сметките, които съм плащал. А ей тук… — Той посочи документите в сандъка, — са служебните книжа на баща ми. Поне тези, които открих. — Фарадей порови сред пакетите и извади купчина папки. — Как е името на брат ви?

— Питър Денинг.

— Денинг. Да видим сега. Денинг. Денинг. Ан. Брад. Никълъс. Питър. Ето го. — В гласа му прозвуча задоволство, когато ми подаде папката.

Опитах се да овладея треперенето на ръцете ми, докато я поемах.

— А тези другите? Искате ли вашата папка? Кои са Ан и Никълъс?

— Родителите ми. — Усетих тежест в гърдите. — Да, ако нямате нищо против, ще взема всичките.

— Жена ми ще се зарадва, като види, че се отървавам от част от този архив.

7

Докато се върна до колата, вече беше мръкнало. Трябваше да светна лампичката, за да мога да прегледам документите на Пити. Неспособен да сдържам повече треперенето на ръцете си, аз измъкнах пакета с рентгеновите снимки. Никога не бях докосвал толкова ценно нещо.

След като бях взел от зъболекарката ми в Денвър рентгеновите снимки, които беше направила на мъжа, представил се за моя брат, аз си бях извадил дубликати, в случай че във ФБР загубеха тези, които щях да им дам, или ми потрябваха екземпляри за моето разследване. Сега едва дочаках да открия някой мотел. Когато стигнах покрайнините на града, избрах първия, в който имаше свободни места. Регистрирах се и се втурнах към стаята си, твърде нетърпелив, за да вземам от колата си друг багаж, освен куфара, който веднага отворих и извадих рентгеновите снимки от Денвър.

Между зъбите на едно дете и тези на възрастен човек има голяма разлика, поради което е трудно да се определи дали рентгеновите снимки са на едно и също лице. Когато Пити бе отвлечен, повечето от постоянните му зъби още не са били израснали. Но моята зъболекарка ми каза, че някои са били. „Проверете корените — беше ме посъветвала тя. — Особено на единия от тях. Обърнете внимание дали са три или четири. Четири корена се срещат по-рядко. Вижте и дали растат в необичайни посоки.“

С лявата си ръка хванах снимката на възрастния мъж, а с дясната — тази на детето, и ги поднесох към нощната лампа до леглото ми.

Абажурът й спираше повечето светлина. Реших да го сваля и почти го бях направил, когато се сетих за силните лампи, които обикновено имаше в баните на мотелите. Докато заобикалях забързано леглото, забелязах, че в стаята на този мотел имаше тоалетка с голямо огледало и лампа над него. Щракнах ключа и примигнах от ярката луминесцентна светлина. Вдигнах снимките към нея и започнах да местя погледа си между тях, като търсех отчаяно приликите и разликите, обзет от трескаво желание да науча истината. Детските зъби изглеждаха трогателно малки. Представих си ужасяващата безпомощност на Пити, когато похитителите му са го отвличали. Зъбите на възрастния мъж. Чии бяха те? Постепенно осъзнах какво виждах. Когато ме връхлетя прозрението, когато различните парченца информация, които бях събрал, започнаха да си идват на мястото, свалих рентгеновите снимки. И увесих глава. „Бог да е на помощ на Кейт и Джейсън — помолих се аз. — Бог да е на помощ на всички ни.“

8

Органът гърмеше, когато отворих вратата на църквата: някакъв тържествен химн, който не можах да разпозная. Вдясно от преддверието имаше стълбище, което водеше към галерията за хора. Докато се изкачвах по него, стъпалата скърцаха под краката ми. Беше малко след дванадесет. Бях посетил единадесет протестантски църкви преди тази. Оставаха ми още шест, преди да загубя окончателно надежда.

Галерията тънеше в мрак, разсейван единствено от светлината на лампата над олтара. Пасторът свърши химна и ехото от стъпките ми във възцарилата се тишина го накара да се обърне.

— Извинете за безпокойството, преподобни. — Приближих до него и му показах снимката. — Секретарят ви ми каза, че приключвате с подготовката си за репетицията на хора. Опитвам се да открия този мъж. Случайно да го познавате?

Озадачен, пасторът взе снимката, намести очилата си и се вгледа изучаващо в нея.

След доста дълго мълчание той най-накрая кимна.

— Възможно е.

Опитах се да остана невъзмутим. Въпреки това сърцето ми се разтуптя толкова силно, че се притесних да не би преподобният да го чуе.

— Напрегнатият израз в очите е същият. — Отецът поднесе снимката под лампата над органа. — Но мъжът, за когото си мисля, имаше брада.

Той посочи към моята.

„Брада? Значи съм бил прав. Той си е пуснал брада, за да скрие белега.“

— Може би, ако покриете с ръка долната половина на лицето… — Опитах се гласът ми да прозвучи спокойно, въпреки свитото ми от напрежение гърло.

Пасторът последва съвета ми.

— Да. Познавам този мъж. — На лицето му се изписа подозрение. — Защо го търсите?

— Аз съм негов брат. — Успях да овладея треперенето на ръката си, докато се здрависвах с него. — Брад Денинг.

— Не. Грешите.

— Моля?

— Фамилното име на Пит не е Денинг, а Бенедикт.

Не знам какво ме порази повече — това, че Пити бе използвал собственото си малко име или, че бе взел фамилията на свещеника, който бе искал да го осинови след пожара. Стомахът ми се сви.

— Значи все още не използва фамилното ни име.

Пасторът се намръщи.

— Какво искате да кажете?

Сърцето ми се разтуптя още по-силно.

— Някога живеехме тук наблизо. Но преди много години двамата с Пит се скарахме. Една от онези семейни свади, които пораждат такива лоши чувства, че разделят семейството.

Свещеникът кимна разбиращо, явно добре запознат с последствията от подобни караници сред енориашите му.

— Не сме си проговаряли от години. Но скоро чух, че се е върнал в града. Това е църквата, която посещавахме навремето. Така че си помислих, че някой може да го е виждал.

— И искате да се сдобрите с него?

— От цялата си душа, преподобни. Но не знам къде мога да го намеря.

— Не съм го виждал от… — Свещеникът се замисли. — Миналия юли, когато почина госпожа Уорън. Той, разбира се, присъства на погребението. А преди това за последен път го видях… О, преди две години. Дори не съм сигурен, че все още е в града.

— Коя е госпожа Уорън?

— Тя беше една от най-ревностните богомолки в енорията. Доколкото си спомням, пропуснала е само една служба. Когато Пит се появи преди две години и предложи безплатно да върши черната работа в църквата, госпожа Уорън много се привърза към него. Беше удивена от способността му да цитира от край до край Светото писание. Опита се да го надхитри на няколко пъти, но той винаги печелеше.

— Това е заслуга на баща ми — караше го да учи Библията наизуст.

— Да, баща ви определено е свършил добра работа. Накрая госпожа Уорън му предложи да стане ратай във фермата й. Това бе загуба за нас и печалба за нея. Когато пропусна службата, за която ви споменах, бях убеден, че сигурно се е разболяла, така че й звъннах по телефона и се оказах прав — беше хванала грип. Като дойде на църква следващата неделя, Пит не я придружаваше. Тя ми каза, че е решил да напусне.

— Да, Пит винаги си е бил такъв. Но вие споменахте, че е бил тук за погребението й.

— Явно се беше върнал и отново работеше като ратай при нея. Всъщност, както чух, тя му е оставила имота си в наследство.

— Имота си?

— Ами тя беше стара. Съпругът й бе починал, както и двете й деца. Предполагам, чувствала е Пит като член от семейството си.

— Изглежда е била много мила старица.

— Извънредно щедра. След като разпродаде една по една всички ниви на фермата — това бе единствената й възможност за препитание след смъртта на мъжа й, — остави осемдесет акра около къщата да запустеят, за да се направи природен резерват. Повярвайте ми, при начина, по който този град се разраства, бихме се радвали да има повече хора като госпожа Уорън, за да запазим природата в околността.

— Преподобни, ще ви бъда много благодарен, ако ми направите две услуги.

— Да? — Той ме погледна заинтригувано през очилата си.

— Първата е: ако видите Пит преди мен, за бога, не му казвайте за нашия разговор. Опасявам се, че като разбере за намерението ми да се срещна с него, може така да се разтревожи, че да напусне града.

— Толкова сериозна ли бе кавгата ви?

— По-лоша, отколкото можете да си представите. Трябва да се срещна с него по подходящ начин и в подходящо време.

— А каква е втората услуга, която искате от мен?

— Как да намеря къщата на госпожа Уорън?

9

След трикилометрово шофиране по пътя, който водеше южно от града, стигнах до Т-образно кръстовище. Поех наляво и както ми го бе описал пасторът, павираният път премина в чакълен. Под колелата се вдигаха облаци прахоляк, които пречеха на видимостта ми в огледалото за обратно виждане. Напрегнат, гледах напред с надеждата, че срещу мен няма да изскочи някоя кола или камион. Околността беше леко хълмиста и на върха на всяко възвишение ме хващаше страх, че внезапно ще се озова срещу приближаващо се превозно средство, карано от него. Той навярно нямаше да ми обърне внимание — един зърнат за миг шофьор, — но можеше и да е нащрек. Или може би нямаше да ме познае с брада, но ако го направеше или разпознаеше волвото на Кейт (Господи, защо не се сетих да взема друга кола?), щях да изпусна възможността да го изненадам. А така шансът ми да открия Кейт и Джейсън щеше да намалее.

Изпотен, със залепнала за гърдите ми риза, видях обширната гъста гора, която според указанията на пастора трябваше да остане от лявата ми страна. Минах покрай пощенска кутия, затворена порта и тесен черен път, който се губеше между дърветата. „Къщата на госпожа Уорън е точно зад гората — бе казал преподобният, — където тя можеше да гледа елените, катеричките, миещите се мечки и всички останали животни, които наричаше «божии чеда», докато бродят около имота й.“ Успокоен, че не бях срещнал никого и следователно никой не ме беше видял, продължих да карам, вдигайки още повече прахоляк. Но в същото време не преставах да се тревожа, че причината да не зърна никакво движение, се дължеше на факта, че Пити не беше там, че се беше преместил.

Пити.

Да.

На всяка рентгенова снимка се виждаше един особен зъб с четири корена, които растяха в различни посоки. Детският беше по-малък и по-слабо изразен, отколкото този на мъжа. Въпреки това не бе трудно да се види, че единият бе пораснал и бе станал другият. ??? Не че се основавах само на моето мнение. Преди да тръгна да обикалям различните църкви, бях посетил рано сутринта един стоматологичен кабинет. С парите, изтеглени от местна банка, бях платил сто долара на зъболекаря да разгледа рентгеновите снимки, преди да се заеме с пациентите си. Той се бе съгласил с мен: снимките принадлежаха на един и същи човек.

Ето така стояха нещата. Мъжът, който се бе представил за моя брат, бе казал истината. ФБР грешаха. Лестър Дант не си беше присвоил личността на Пити. Пити бе присвоил тази на Лестър. Но това тревожно откритие не решаваше нищо. Тъкмо обратното. То пораждаше още повече обезпокоителни възпроси, които заплашваха да разстроят разсъдъка ми.

Едно беше ясно. След като бе заблудил полицията, карайки я да мисли, че е поел на запад през Монтана, той бе отвел Кейт и Джейсън в противоположната посока — в Удфорд. Поради тази причина вече не му се е налагало да оставя лъжлива следа, като зарязва откраднати коли, тъй като лесно е можел да избегне опасността да бъде заловен. Единственото, което е трябвало да направи, било да отмъкне кола с регистрационен номер от някой далечен щат. Близките на шофьора й нямало да се обезпокоят от отсъствието му поне няколко дни. Докато той или тя са били обявени за изчезнали, Пити е стигнал до фермата на госпожа Уорън и е скрил колата. Междувременно е сменил няколко пъти регистрационния номер и е захвърлил собственика на колата в някое усамотено място край междущатското шосе.

Госпожа Уорън. Пити е бил сигурен, че ще може да я сплаши с онова, което й е сторил година преди това. В църквата, където бях научил за него и госпожа Уорън, пасторът бе споменал, че Пити е работел при нея като ратай, и, че тя никога не е пропускала неделните служби освен онзи път преди две лета — адна година преди Пити да ми отнеме Кейт и Джейсън. Той сигурно бе сторил нещо толкова ужасяващо на госпожа Уорън, че на нея й е било невъзможно да отиде на църква през онази неделя. Когато пасторът й е позвънил по телефона, уверен, че само нещо много сериозно би я задържало вкъщи, тя му заявила, че е болна от грип. Следващата неделя отново е присъствала на службата. Междувременно е казала, че Пити си е заминал.

Вероятно позвъняването на преподобния бе спасило живота на госпожа Уорън. Заради загрижеността му към нея Пити сигурно си е помислил, че пасторът го подозира и затова се е махнал. Но когато старата дама се е почувствала в безопасност, защо не е споделила с никой преживения ужас? Не беше трудно да се досетя за отговора. Също като госпожа Гарнър от Логанвил тя се беше срамувала да разкрие пред другите енориаши какво й е сторил Пити. Пък и той несъмнено я е заплашил, че, ако го издаде, ще се върне и ще я накаже.

Може постепенно да се е успокоила, но, година по-късно, за неин ужас Пити се е върнал. Сигурно е намерил начин да скрие от нея Кейт и Джейсън. Все едно — мъките й са започнали пак. Той я е тормозел жестоко, за да я накара да го включи в завещанието си. Принуждавал я е да повтаря думите „Чувствам го като свой син“ отново и отново, за да прозвучат убедително пред адвоката. Пити сигурно е стоял до нея в кантората, когато е подписала документите, напомняйки й с присъствието си за заплахата, че ако каже нещо против него, ще се погрижи да прекара в агония остатъка от живота си. След това я е държал затворена в къщата, като е подхвърлял тук-там пред хората от енорията, че напоследък госпожа Уорън не се чувства много добре. Така те са били подготвени за нейната смърт и тя не ги е изненадала. В крайна сметка, както бе казал пасторът, госпожа Уорън е била в доста напреднала възраст. Може би една нощ тя е издъхнала в съня си — с помощта на възглавница, притисната върху лицето й.

Докато карах обратно към града, позвъних по клетъчния си телефон на специален агент Гейдър, но секретарката му ми каза, че ще отсъства няколко дни. Обадих се и в офиса на Пейн, но телефонният му секретар ме информира, че няма да го има до края на седмицата. Стомахът ми се сви от предчувствието, че резултатите от биопсията на жена му са били лоши.

Оставаше ми само едно — да се свържа с местната полиция, ала като паркирах пред участъка (същата някогашна тухлена сграда) пред очите ми изникна обезпокоителната картина на полицаи, които скачат в патрулките и се отправят с пълна скорост към дома на госпожа Уорън. Страхувах се, че пристигането им щеше да е толкова явно, че ако Пити се намираше в къщата, щеше да ги усети и да избяга през задната й врата. Можеше никога да не науча какво е направил с Кейт и Джейсън. Дори и полицията да успееше да го залови, той можеше да откаже да отговаря на въпросите им. Можеше да отрече, че знае нещо за мястото, където Кейт и момчето бяха скрити. Ако все още бяха живи, те можеха да умрат от глад или да се задушат, докато Пити мълчеше. „Обмисли всичко!“ — напомних си аз. Имах нужда от повече информация. Не можех да рискувам полицията да се втурне да го преследва, преди да знам как точно трябва да го направят.

10

Жената-пилот каза нещо, което не можах да чуя заради бръмченето на едномоторния самолет.

Обърнах се към нея.

— Моля?

— Казах, че Удфорд е ето там.

Погледнах вдясно, накъдето сочеше тя. Големите правоъгълни участъци с ниски сгради, стари и нови, сякаш се протягаха към междущатския път.

Тя бе вложила в казаното някакъв подтекст, който ми убягна, така че поклатих недоумяващо глава.

— Не разбирам.

— Казахте ми, че искате да видите как изглежда родния ви град от въздуха.

— Да, повече или по-малко.

— Явно по-малко. Та вие изобщо не погледнахте в тази посока. Май онова, което ви интересува, са онези ферми пред нас.

Приближавахме се към осемдесетакровия участък, обрасъл с дървета и храсти. Въпреки че денят бе слънчев, имаше лек вятър. Внезапно самолетът леко се наклони.

— Вие се занимавате с градоустройство, нали?

— Какво?

— През последните пет години при нас станаха доста промени. Струва ми се, че всеки път, когато погледна, се е появил нов квартал.

Това обяснение бе по-приемливо от истината.

— Да, твърде многото промени могат да бъдат затормозяващи. Погледнах надолу към гъстата гора. Видях тесния път, който навлизаше в нея, отклонявайки се от застланото с чакъл шосе. После и сечището, стотина ярда по-навътре, където се издигаше тухлена къща, заобиколена от ливада и градини.

Бях купил една от онези джобни камери с удължаващ се обектив. Сега я извадих и започнах да снимам.

11

Като се върнах в мотелската си стая, разстлах на масата снимките с формат осем на десет сантиметра. Бях платил на един фотограф да ги прояви в извънработно време. Навън вече се беше мръкнало. Очите ме боляха. За да не заспя, пуснах телевизора — на Си Ен Ен — и, докато някакъв говорител каканижеше монотонно зад гърба ми, взех лупата и се наведох над снимките. Те бяха леко размазани от вибрациите на самолета. Независимо от това показваха онова, което ми трябваше.

Едно нещо веднага се набиваше на очи. Никой не би го забелязал от земята, където всички страни на къщата не можеха да бъдат видяни едновременно. Но гледани отгоре, тревната площ и градините зад къщата изглеждаха различно от тези, които бяха отстрани и отпред. Те имаха вид на наскоро засадени, а теренът изглеждаше по-нисък от останалите.

„Хлътнал? — запитах се аз. — Както когато земята се сляга, след като е изкопана яма и после отново е зарита?“

Зад мен говорителят на Си Ен Ен обясняваше, че някакъв обезумял мъж, въоръжен с пистолет, държал като заложници бившата си съпруга и дъщеря си в една къща в Лос Анжелис. Тя била обкръжена от отряд на спецслужбите за борба с тероризма. Вгледах се през лупата още по-напрегнато в снимките и се уверих, че тревата и градината зад къщата наистина изглеждаха малко по-ниски от околните участъци.

Забелязах син пикап, паркиран отстрани на постройката. Проследих рекичката, която лъкатушеше през гората отзад. Но погледът ми непрестанно се връщаше на района зад къщата. Там тревата изглеждаше по-зелена, а храстите по-избуяли, сякаш за тях се грижеха повече, отколкото за тези, които растяха отстрани и отпред на сградата.

Оставих лупата и се помъчих да се успокоя. „Няма нищо зловещо в презасаждането — щеше да каже полицията. — Просто изгорялата трева и изсъхналите храсти са заменени с нови.“ Ами ако те бяха подменени, защото нещо е било построено отдолу?

От телевизора зад мен говорителят съобщи, че ситуацията със заложниците се е развила трагично. Докато полицията стеснявала кръга около сградата, мъжът застрелял дъщеря си, бившата си жена и след това себе си.

Вторачих се в телевизора.

12

Когато ходих да оглеждам фермата на госпожа Уорън, бях допуснал грешка, използвайки волвото на Кейт. Пити можеше да го познае. Този път отидох с колата само до покрайнините на града, а там я паркирах сред другите на алеята пред един магазин. Метнах на гърба раницата си и тръгнах пеш през полето.

Както в повечето фермерски общини в Средния Запад, пътищата образуваха мрежа, която разделяше земята на квадрати или правоъгълни участъци. Избягвайки пътя, който минаваше пред имота на госпожа Уорнър, аз поех по един обиколен, с няколко мили по-дълъг, който стигаше до осемдесетте акра гора от задната страна. Под палещите слънчеви лъчи крачех покрай ниви, пасящ добитък и фермери, които се грижеха за своите посеви. Килнах небрежно бейзболната си шапка и наместих малката чантичка на кръста си, така че да ми е под ръка при нужда, и се опитах да си придам безгрижния вид на човек, излязъл просто да се поразходи в този прекрасен ден. В действителност отчаяно ми се искаше да се затичам. Адреналинът ми се бе повишил толкова много, че трябваше да полагам усилия да се овладея. Ако не направех нещо, за да се освободя от нарастващото в мен напрежение, щях да полудея. Вдясно от мен, от другата страна на полето, се показа гората. „По-близо. Кейт и Джейсън. Те са живи — казах си аз. — Трябва да са.“

Притеснен, че мога да бъда забелязан, докато пресичам полето към гората, изчаках да отмине задалата се кола. След нея не се виждаше друго превозно средство. Рекичката, която бях видял на снимките, течеше през полето и минаваше под пътя. Спуснах се до нея. Бреговете й бяха достатъчно високи, за да ме скрият от погледите, докато вървях близо до водата. За разлика от силното слънце горе, тук въздухът беше хладен.

След пет минути рекичката навлезе между дърветата. Проврях се под един плет, изкатерих стръмния бряг и се озовах сред кленове, дъбове и брястове. Шумът, който вдигнах в храсталака, ме притесни, но кой би могъл да ме чуе? Пити едва ли патрулираше около градината, за да пази имота си от неканени гости. Логично бе той да стои в къщата. Или може би бе излязъл някъде, за да извърши бог знае какви престъпления.

В гората бе сенчесто. От мекия килим от мъртви листа се носеше мирис на влага и плесен. Избърсах струйките пот от лицето си, свалих раницата и извадих кобура, който бях купил сутринта. Той беше прикрепен от дясната страна на здрав колан. Резервният пълнител с петнайсет патрона се намираше в паласката отляво заедно с още два други, купени заедно с кобура. Към това имаше ловджийски нож и електрическо фенерче, дълго пет инча и широко колкото палеца ми, наречено „Светкавица“ както ми каза продавачът в оръжейния магазин, което бе учудващо мощно за размерите си. Взех пистолета от чантичката на кръста ми и го мушнах в кобура. Веднага почувствах успокояващата тежест на снаряжението.

Гърлото ми бе пресъхнало от нервното напрежение, така че отпих малко вода от една от трите манерки, които носех в раницата си, изядох парче сушено говеждо и няколко шепи фастъци, смесени със стафиди. От безпокойството ми се допика. Като свърших тази работа, метнах на гръб раницата и извадих компаса от джобчето на ризата си. За разлика от предишната година, този път бях отделил време да се науча как да го използвам. Припомняйки си мястото от снимките, изчислих под какъв ъгъл трябва да поема, за да стигна до къщата, и тръгнах на югоизток, като си проправях път между дърветата.

Вървях и непрекъснато се ослушвах за подозрителни шумове в гората. Пращенето на клонка можеше да е от прокрадващия се към мен Пити, но се оказа от катеричка, която се стрелна нагоре по едно дърво. Пукотът на съчка ме изплаши, но скоро осъзнах, че беше от заек, който избяга с големи подскоци. Пърхаха птички. Разгледах внимателно храсталака, сверих отново посоката с компаса и продължих предпазливо напред.

Следващия път, като спрях да пийна вода, погледнах часовника си и с изненада открих, че бяха изтекли два часа, а не трийсет минути, както ми се струваше. Стана по-задушно. Ризата и джинсите бяха залепнали от пот за тялото ми. Направих още една крачка и веднага се сниших, виждайки че дърветата оредяват.

Легнах по корем и запълзях през гъсталака, а ноздрите ми се изпълниха с мириса на плесен, който се носеше от земята. Напредвах бавно, като се стараех да не разклащам храстите, за да не издам местоположението си. От проектирането на домове за богати клиенти бях добре запознат с датчиците за засичане на нарушители. Вгледах се внимателно напред за стойки със сензори за движение или за жици, които можеха да бъдат свързани с детектори за вибрации. Не открих нищо необичайно. Всъщност, като се замислих сега, тези детектори щяха да бъдат безполезни в гората предвид бродещите животни.

Животни? Внезапно си дадох сметка, че от известно време не бях забелязвал никакво животно. Нито една птица. Усещането за пустота ми напомни за чувството, което бях изпитал във фермата на семейство Дант.

Змии? Разгледах внимателно земята пред мен. Нищо не помръдваше. Поех дълбоко дъх и продължих да пълзя. Дърветата оредяха, храстите станаха по-рехави. През долните им клони видях открит участък. Ливада. Градинка с цветя.

В средата се издигаше червената тухлена къща. Бях се приближил към нея откъм дясната й страна. Стената на двуетажната постройка бе обрасла с бръшлян. Градинска маса и столове от светло дърво и ярко боядисана миниатюрна вятърна мелница украсяваха моравата.

Извадих бинокъла от раницата си и се уверих, че слънчевите лъчи не падаха под такъв ъгъл, че да предизвикат отблясък на лещите. После го фокусирах и разгледах прозорците на първия и на втория етаж. На всички имаше дантелени пердета. Зад тях нищо не помръдваше. На снимките, които бях направил, пикапът беше паркиран от другата страна на къщата, така че, за да разбера дали все още е там, трябваше да заобиколя пълзешком сградата.

Докато се провирах през храстите, гледах тялото ми да е колкото се може по-близко до земята. Когато стигнах до място, откъдето имах видимост към задната страна на къщата, пак не съзрях движение зад прозорците. Огледах откритото пространство, което от нивото на земята изглеждаше естествено наклонено; леката му хлътналост изобщо не личеше. Един нищо неподозиращ посетител нямаше да забележи нищо необичайно, освен привлекателната морава с цветната градина. Ако наистина имаше стая под тях, предполагам, че Пити често ги поливаше и наторяваше, за да компенсира късите корени, които можеха да се развият на плитката почва. Ако това беше така, днес не му беше ден за градинарство. Той не се виждаше. Мястото изглеждаше изоставено.

За миг си помислих с надежда, че имам късмет и той не си е вкъщи. Но когато пропълзях през храсталаците от другата страна на сградата, стомахът ми се сви при вида на пикапа, който стоеше на същото място като предния следобед. Ядосан, продължих да пълзя, докато пред мен се показа фасадата, където на верандата имаше люлеещ се стол и хамак, които сякаш те подканваха да седнеш в тях.

Ала и тук нямаше никой и аз се оттеглих в едно закътано местенце, откъдето можех да виждам къщата отстрани: част от задната й старана, част от фасадата и целият пикап. Отвсякъде бях заобиколен с храсти. Изхлузих раницата от гърба си, пих вода, хапнах още сушено говеждо, фастъци и стафиди.

И зачаках.

13

Часаве по-късно аз още чаках. Слънцето се спусна зад короните на дърветата. Мракът се сгъсти и мускулите ми се напрегнаха, като съзрях светлина в един от прозорците на първия етаж. После светлината се премести в съседната стая, а оттам и в следващата. Напрегнах се да доловя движение сред дърветата, но къщата изглеждаше все така пуста. Досетих се, че лампите се контролираха от часовников механизъм. Изведнъж дъхът ми секна, когато се появи светлина на горния етаж и една сянка мина край прозореца.

Мъжка сянка. Бях сигурен в това. Зърнах я само за миг, но широките рамене и твърдата походка очевидно не принадлежаха на жена. Няколко секунди по-късно сянката се появи на долния етаж, като преминаваше от стая в стая. Вдигнах бинокъла и се опитах да проникна с поглед пред пердетата. Внезапно пред очите ми изникна брадат мъж. Лицето му бе обърнато към мен само за секунда, преди да влезе през сводест вход в кухнята.

Но това ми бе достатъчно. Независимо от брадата, не можех да го сбъркам. Дори и през увеличителните стъкла масивните рамене и напрегнатият израз в очите бяха същите.

Мъжът беше Пити.

„Отивай си вкъщи!“ — бях му казал тогава. И след като бе изчезнал почти цял един живот, той бе направил точно това. Беше се върнал в Удфорд. Дали бе минавал с колата си край къщата, където живеехме някога? Дали бе ходил до бейзболното игрище, за да си спомни онзи следобед, размишлявайки с горчивина колко различен е щял да бъде животът му, ако аз не бях предпочел приятелите си и не го бях отпратил?

„Спри да мислиш по този начин!“ — заповядах си наум. — „Овладей се! Вината и съжалението няма да променят миналото. Те те размекват. Заради тях можеш да бъдеш убит. Заради тях Кейт и Джейсън могат да бъдат убити.“

Пити вече не беше мой брат.

Беше мой враг.

Импулсивното ми желание бе да изпълзя от скривалището си, да стигна до прозореца, да изчакам, докато отново се появи и да го застрелям. Но какво щеше да стане, ако не го улучех? Ръката ми трепереше достатъчно, за да пропусна целта. Ами ако Пити ме забележеше през прозореца, преди да се прицеля? Да предположим, че се скриеше от полезрението ми и използваше Кейт и Джейсън като заложници. Или ако все пак успеех да го застрелям, а жена ми и синът ми не бяха там, където подозирах, че са?

Или само да го раня? Но откъде можех да знам дали раната нямаше да се окаже по-сериозна, отколкото очаквах? Пити можеше да умре, преди да го разпитам. Така щях да загубя възможността да открия Кейт и Джейсън.

„Стой на мястото си! Обмисли всичко!“

Ако направех погрешна стъпка, щеше да се случи онова, което се опасявах, че ще направи полицията.

Трябваше да продължа да наблюдавам къщата. Имах нужда да опозная навиците му. Щях да се обадя на полицаите, когато моментът бъде най-подходящ.

Когато положението бъде благоприятно за мен.

Разбира се. „А кога, по дяволите, ще бъде това?“ — запитах се аз.

С напредването на нощта въздухът стана влажен и студен, така че измъкнах вълнената риза от раницата и си я облякох. Това обаче не ме стопли. Докато неясната сянка на Пити приготвяше ядене в кухнята, си казах, че и аз трябва да хапна, но не изпитвах никакъв глад. В действителност стомахът ми бе свит на топка от нервно напрежение.

„Яж!“ — казах си аз. Насилих се да хапна парче сушено говеждо и неохотно го задъвках. Ордьовърът се състоеше от една шепа фастъци със стафиди, а за десерт — изсушени ябълки. Първоначално имах намерение да си взема сандвичи, но се притесних, че може да се развалят и да се почувствам зле. В крайна сметка нямах представа колко дълго щеше да ми се наложи да стоя в гората и да наблюдавам къщата. Затова бях донесъл три манерки с вода. Решен твърдо да я пестя, отпих само няколко глътки, колкото да преглътна изсушените ябълки.

„Колко ли дълго щяха да издържат полицаите, ако решаха да се крият като мен?“ — чудех се аз. Щяха да се пошляпват, размазвайки комарите, които летяха наоколо на рояци. Щяха да треперят от студа, проникващ през дрехите им, и от влагата, от която панталоните залепваха по краката. Щяха да си мечтаят за топло кафе и за споделяното с някой топло легло. И скоро щяха да изгубят търпение и да атакуват къщата.

Закопчах вълнената риза чак до брадата си, но продължих да зъзна. Вдигнах отново бинокъла и го насочих към прозореца, гледайки през сводестия вход в кухнята в далечния край на постройката, където Пити продължаваше да готви. После силуетът му се скри.

Мускулите ми се схванаха от дългото неподвижно лежане. Раменете и вратът ме заболяха, докато държах главата си вдигната, за да наблюдавам през бинокъла. Минутите течаха. Погледнах фосфоресциращия циферблат на часовника си. Петнайсетте минути станаха половин час. Когато изтече цял час, пикочният ми мехур се бе напълнил до пръсване. Изпълзях назад от скривалището си, застанах между дърветата и се изпиках ниско до земята, стараейки се да вдигам колкото се може по-малко шум.

В момента, в който се върнах в скривалището си сред храстите, светлината в кухнята угасна. Наблюдавах напрегнато как сянката на Пити минаваше през долния етаж от стая в стая и гасеше лампите. Минута по-късно угасна светлината и в една от стаите на горния етаж. Прекарах цял час, взрян в единствения останал да свети прозорец. После и той потъмня.

Небето бе покрито с облаци, които затулваха звездите. Къщата тънеше в мрак. Обгърнах раменете си с ръце, опитвайки се да се стопля. Клепачите ми натежаха. Мъчех се да държа очите си отворени, като извърнах поглед от къщата към тъмната морава и градината отзад, под която предполагах, че са затворени Кейт и Джейсън. Толкова близо до мен. „Трябва да стигна до тях. Трябва да…“ Очите ми се затвориха. Отпуснах се на земята и потънах в дълбок сън.

14

Някаква врата се хлопна и ме изтръгна от кошмара, в който ме шибаха с камшик. Отворих очи. Повдигнах глава, колкото да видя къщата през ниските храсталаци. Облаците се бяха разнесли. Слънцето светеше зад гърба ми, проблясвайки в прозорците срещу мен. Отразената светлина пронизваше очите ми и увеличаваше главоболието ми. Но в пълен контраст с ясното синьо небе, вчерашният лек ветрец се бе усилил и разклащаше храстите. Явно движението на листата и клоните около мен беше причинило кошмара, в който ме налагаха с камшик.

Погледнах към задната страна на къщата, откъдето бе долетяло хлопването на врата. Пити се появи. Беше облечен в светлозелена риза, която контрастираше на черната му брада. Познах ризата. Беше една от тези, които ми бе откраднал миналото лято. Вятърът рошеше гъстата му кестенява коса. Той се огледа, взря се по посока на гората, после откачи един маркуч от една кука на стената и отиде в градината зад къщата, където взе да полива храстите. Това затвърди подозренията ми, че нещо под земята пречеше на корените да проникнат надълбоко и те се нуждаеха от постоянни грижи. Вятърът навяваше водните пръски към него и това в крайна сметка явно го ядоса, защото захвърли маркуча, отиде до задната стена, за да спре водата и се прибра в къщата.

Отблясъкът на слънчевите лъчи в прозорците ми пречеше да видя какво прави вътре. След половин час устните ми така пресъхнаха от вятъра, че посегнах за манерката, но ръката ми замръзна във въздуха при хлопването на друга врата, този път откъм фасадата на къщата. Пити излезе на верандата. Беше сменил мократа си зелена риза със сива. И тя някога ми беше принадлежала. Той вдигна глава, сякаш за да подуши вятъра. Ето в какво се бе превърнал брат ми — в животно, което е готово да нападне, ако усети опасност. И то заради мен.

„Престани да разсъждаваш по този начин!“ — смъмрих се аз наум.

Пити слезе по стълбите, заобиколи къщата и пулсът ми се ускори, защото се качи в пикапа и закопча предпазния си колан. Кабината на колата бе обърната към мен, но не бе огряна от слънцето, така че можах да видя брадясалото лице с втренчени очи през предното стъкло, преди пикапът да направи остър завой. Сред облаци прах синята кола пое надолу по пътя и скоро се скри сред поклащаните от вятъра дървета.

За момент бях сигурен, че очите ме лъжат. Действително ли бях видял това, което най-много исках да видя? Наистина ли бръмченето на лекотоварната кола заглъхваше в далечината?

В продължение на няколко, както ми се сториха, безкрайно дълги минути не смеех да помръдна. Може би Пити бе отишъл само да провери пощенската кутия на шосето и скоро щеше да се върне. Или някак бе усетил, че някой наблюдава къщата. Може би се бе престорил, че заминава, за да подмами натрапника да се покаже. Щом тръгнех към къщата, нямаше ли Пити да ме застреля от мястото сред дърветата, където се бе спотаил и наблюдаваше?

Слънцето се издигна по-високо. Вятърът се усили, огъвайки храстите около мен, но не ме разхлади. Напротив — утринта ми се стори прекалено топла. Имах чувството, че потта моментално изсъхва по напудрените ми с прах бузи. С изопнати до скъсване нерви, погледнах часовника си и установих, че от потеглянето на пикапа бяха изминали едва петнайсет минути. Ако Пити бе отишъл само до пощенската кутия, досета щеше да се е върнал. Огледах внимателно онази част на гората, в която се скриваше алеята. Ала клоните се люлееха от вятъра, така че бе невъзможно да забележа някакво движение, което да ми подскаже, че той се е покатерил на някое дърво и дебне.

Взрях се в храстите зад къщата. „Полицията. Използвай клетъчния телефон!“ — казах си аз. Но като посегнах за него, ми мина мисълта, че ако се бе спотаил нейде в гората, Пити щеше да ме чуе. Вместо да заглуши думите ми, вятърът можеше да ги отнесе право при него.

Ами ако брат ми не беше сам? Ами ако в къщата имаше някой друг и той чуе гласа ми, докато говоря по телефона? За да избегна това, трябваше да се отдалеча на неколкостотин ярда навътре в гората, но така нямаше да мога да виждам къщата, а кой знаеше какво можеше да се случи, докато ме нямаше.

Слънцето се издигна още по-високо и вече не блестеше в прозорците. Зад тях не помръдваше нищо. Миналата нощ бях видял само силуета на Пити. Беше ли безопасно да допусна, че е сам? Полицаите нямаше да успият да дойдат, преди той да се върне. По дяволите, това може би беше единственият ми шанс. Запълзях през храстите към къщата. Ако Пити наблюдаваше, скрит сред дърветата отпред, нямаше да ме види, ако се приближах от задната страна.

Пропълзях през ниските храсталаци и стигнах до началото на сечището. Отново проверих за някакво движение зад дантелените пердета. След това извадих пистолета си и се втурнах през откритото пространство. Вятърът ме блъскаше назад. Стигнах до един люляков храст и се прикрих зад него, после хукнах към една лоза, иззад която огледах за последен път къщата. Изтичах до задната стена и се притиснах до нагретите от слънцето тухли.

Имаше стълбище, което водеше към задната врата. Изкачих се приведен по него и надникнах предпазливо през прозореца. През тънкото перде се виждаше малко неясно, но въпреки това успях да разгледам кухнята — шкаф, мивка и печка отдясно, сводест вход и хладилник отляво. В средата имаше малка масичка. Единственият стол подсказваше, че Пити живееше сам.

Едва сега ми хрумна тревожната мисъл, че той може да има куче, питбул например, обучено да не се показва, докато неканеният гост не влезе вътре и тогава да го разкъса. Логично бе да има такова, но колкото повече мислех по въпроса, толкова по-съмнително ми се струваше това. Бях наблюдавал къщата повече от дванайсет часа, но Пити нито веднъж не беше извел от нея куче, което да облекчи естествените си нужди навън. Наистина, може да го е направил, докато съм спял. Но в такъв случай нямаше ли животното да ме надуши и да ме нападне? И, освен ако Пити не беше изключително стриктен по отношение на хигиената, нямаше ли да зърна кучешки изпражнения на моравата? Да не говорим, че затвореното вътре куче щеше да ограничи възможността на Пити да отсъства за дълго време. Той можеше да оставя храна на Кейт и Джейсън в килията им. Но щеше да му бъде доста трудно да оставя достатъчно храна, за да оцелее едно куче през големи периоди от време, а и то щеше да изпоцапа цялата къща.

Не, вереността ми, че Пити не притежаваше куче, все повече нарастваше. Ала ако все пак имаше такова, бях готов да го застрелям.

Опитах да отворя вратата. Както и очаквах, тя беше заключена. Налагаше се да счупя прозореца, да провра през дупката ръка и да я отворя отвътре. Смених положението си, така че хем да гледам през прозореца, хем да държа под око топчестата дръжка. От вътрешната страна на мястото на секретната ключалка имаше въртящо се резе. След като счупех стъклото, трябваше само да го завъртя и…

Навярно само един архитект или някой, работещ в строителството, би се притеснил. Бравата беше секретна, от типа, който и аз препоръчвах на клиентите си. От вън можеше да се влезе в къщата единствено с помощта на ключ. Но отвътре имаше два начина да се отключи бравата в зависимост от начина, по който е инсталирана. Ако нямаше прозорец, през който натрапникът да може да я стигне, въртящото се резе бе подходящо. Но при наличието на такъв по-сигурно бе да се монтира брава, която да се отваря и отвътре с ключ. По този начин дори престъпникът да счупеше прозореца и да стигнеше резето, той нямаше да може да отвори вратата без да има ключ.

Пити щеше ли да сложи такава лесно достъпна секретна брава? Едва ли. Значи резето беше поставено от госпожа Уорън. Но щеше ли Пити, който имаше всички основания да бъде предпазлив, да подмине този пропуск по отношение на сигурността? Съмнявах се.

Докато размишлявах върху това, ме обезпокои още един факт. Вратата се отваряше към шкафа отдясно, вместо към празното пространство отляво — едно неудобство, което пречеше на вратата да се отваря изцяло и можеше да доведе до поражения на шкафа, ако тя бъдеше отворена със замах.

Изнервен, счупих стъклото с дръжката на пистолета. Пак с него внимателно придърпах пердето към мен. След като го издърпах отвън, вече имах идеална гледка към кухнята или поне към видимата част от нея. Слязох обратно по стълбите, отидох до един храст, отчупих един изсъхнал клон и го окастрих. Предпочетох изсъхнал клон, защото исках да бъде здрав и да не се огъва. Върнах се на площадката пред вратата и погледнах през пролуката между пердето и рамката на прозореца. Като внимавах да не показвам главата или ръцете си, натиснах с клона врътката на резето надолу и тя се завъртя. Бравата издаде стържещ звук. С готов за стрелба пистолет, завъртях топчестата дръжка без да помръдвам от мястото си и натиднах вратата навътре.

Ужасяващият гърмеж ме накара да отскоча назад, а на отворената врата зейна десетинчова назъбена дупка. Ушите ми писнаха, сякаш някой ми беше ударил плесница. Ноздрите ми се изпълниха с острия мирис на барут.

Поех дълбоко дъх, за да събера сили, наведох леко глава и надзърнах предпазливо през вратата. Отляво на касата видях панти, което показваше, че вратата е била обърната. В кухненската ниша върху един тезгях бе закрепена ловна пушка. Здрава корда минаваше през макара, фиксирана зад пушката, после през друга, по-висока макара, и накрая през една метална кука, закована в горния край от вътрешната страна на вратата. Кордата беше опъната така, че пушката да стреля, когато вратата се отвори дотолкова, че да позволи на натрапника да се покаже и да бъде убит.

Огромната дупка на вратата ме накара да се запитам какво ли щеше да стане с мен, ако се намирах на неяно място. Догади ми се. Напомних си, че не трябва да се разсейвам нито за миг. Все още не бях сигурен дали Пити нямаше куче.

Разтревожен, насочих пистолета си към единствения друг изход от кухнята: сводестия вход отляво. Бученето в ушите ми пречеше да чуя каквото и да било. Не долових никакво движение.

Влязох в къщата.

15

Вятърът се усили. Когато затворих вратата, той нахлу през назъбената дупка и през счупения прозорец. Пристъпвах бавно, въпреки че изгарях от нетърпение. Когато минах край кухненската маса, опитът ми на архитект отново ме предупреди за нещо необичайно. Сводестият вход вляво бе единственият изход към останалата част на къщата. Това бе напълно безсмислено. Трябваше да има още една врата и то точно отпред, която щеше да осигури лесен достъп до мястото, където според мен се намираше стълбището за втория етаж. По начина, по който бяха разположени стаите на партера, слизащият отгоре бе принуден да заобиколи, като мине през антрето и стаите от другата страна на къщата, за да влезе в кухнята. Възрастна жена като госпожа Уорън едва ли би търпяла такова неудобство. Отсрещната стена не бе използвана за нищо. По-лесно и логично бе там да се пробие врата. Но защо не бе направено?

„А може би някога е имало врата“ — казах си аз. Приближих и тогава забелязах малка разлика между горния корниз на стената срещу мен и този на стената отляво. Бялата боя на отсрещната стена ми се струваше по-светла, отколкото на лявата. Мазилката изглеждаше по-гладка. Някой беше зазидал вратата, за да няма достъп до антрето.

Дали този някой беше Пити? И защо? Дори и за млад мъж би било досадно да заобикаля. Защо съзнателно си бе създал затруднения?

Единственият отговор, който ми хрумна, бе, че той беше зазидал тази врата, защото е искал да принуди евентуалния натрапник да измине дългия път през къщата. Поставил бе и други капани.

Естествено. Така от кухнята не можеше да се слезе в мазето. Входът за него сигурно бе в антрето. Но за да стигне до него, външният човек трябваше да мине през другите стаи.

Вятърът отвън продължаваше да фучи. Погледнах през сводестия вход към стаята вляво. До хладилника бе подпряна метла с дълга дръжка. Взех я и я размахах нагоре-надолу и наляво-надясно през входа, проверявайки дали няма и други приспособления (електронни лъчи например), които да задействат някакви оръжия.

Нищо не се случи.

Натиснах с дръжката пътеката, която бе постлана под сводестия вход.

Подът беше стабилен. Влязох в трапезарията, огледах дългата маса, столовете и бюфета, не забелязах други видими капани и тръгнах към следващия сводест вход. През него се виждаше помещение със стари тапицирани столове и диван, което госпожа Уорън сигурно бе използвала за всекидневна.

Пробвах друг участък от килима и се отправих към предната стая.

Тряс! Подът изчезна. Сърцето ми се качи в гърлото. Пропадайки, аз политнах напред и си ударих гърдите в ръба на зейналия на пода люк. Пистолетът и метлата изхвърчаха от ръцете ми и аз се вкопчих в дървения под. Ръцете ми се пързаляха. Забих пръсти в ръба и увиснах. Обезумял от страх, погледнах към подземието под мен. Набучени на десет сантиметра един от друг, от една дървена платформа стърчаха ножове, върху които бе невъзможно да падне човек без да се нарани. Единият край на килима беше закрепен за пода и не бе успял да падне, а висеше над остриетата и им пречеше да ме порежат. Ако не умрях веднага, по-късно щях да издъхна от загуба на кръв.

Ръцете ме заболяха, докато се напъвах да се вдигна нагоре. „Но нали пробвах пода! Как, по дяволите, се бях заблудил?“ — питах се аз. Капакът, закриващ отвора, явно е бил нагласен така, че да се отваря само при определена тежест. Пити сигурно го е прескачал, когато е минавал през сводестия вход. Напрегнах мускулите си още повече и успях да се подпра на лакти върху ръба на дупката. Бавно, като се извивах и гърчех, изпълзях в гостната. Отпуснах се по гръб, като дишах тежко. Докато се опитвах да успокоя ударите на сърцето си, аз се заслушах във вятъра.

„Пити може да се върне всеки момент“ — казах си разтревожено.

Посегнах към пистолета и метлата, които бяха изхвърчали от ръцете ми, когато пропаднах в скрития люк. Но предпазливостта веднага взе връх. Като се стараех да нормализирам дишането си, разгледах внимателно вехтите мебели, тавана, ъглите. На пръв поглед нищо не ме заплашваше. През предните прозорци огледах тесния път, който водеше към огъващата се от вятъра гора. Пикапът на Пити не се виждаше никакъв. „Продължавай нататък!“ — заповядах си аз. Тръгнах покрай стената на стаята, като побутвах пред себе си един стол, нащрек за други капани.

Вдясно от прозорците имаше сводест вход, който водеше към коридор. Видях стълбището към втория етаж. На площадката зад входната врата на къщата беше нагласена друга ловна пушка. И към нейния спусък беше прикрепена корда. Кордата минаваше през две макари и беше свързана с една кука, закована в горната част на вратата. Ако някой я отвореше и прекрачеше прага, изстреляните от пушката сачми щяха да го разполовят. За Пити не беше никакъв проблем да закача кордата за вратата, когато излиза от къщата и я затваря след себе си, и да я откача, когато се връща, като открехва леко вратата, колкото да провре през процепа ръката си. За всеки неканен гост обаче смъртта би била неизбежна.

Дали бях открил всички капани? Огледах коридора с присвити очи. Спрях погледа си върху една врата под стълбището. Бях сигурен, че тя ще ме отведе в мазето. Само няколкостотин стъпки ме деляха от Кейт и Джейсън.

Подът не беше застлан с килим. И изглеждаше солиден. Въпреки това аз отново тръгнах покрай стената, като се предвижвах напред инч по инч. Когато стигнах до вратата под стълбището, изпробвах кръглата й дръжка. Тя се завъртя свободно в ръката ми. Но от другата страна можеше да ме очаква друг капан. Така че извадих фенерчето от чантичката на кръста си, открехнах вратата не повече от инч и осветих с лъча му процепа от горе до долу, като търсех корда.

Вътре цареше непрогледен мрак. Отворих предпазливо вратата с още няколко инча и усетих някаква остра миризма, която напомняше на камфор.

Нафталинови топчета.

Отворих вратата по-шипоко, осветих вътрешността на помещението с фенерчето и видях палта и рокли, закачени на прът. Стенен гардероб. Не! Обзет от ярост, започнах да ръчкам между дрехите с дръжката на метлата. Потропах по пода. По стените. Никъде не звучеше на кухо. Къде, по дяволите, се намираше входът към мазето?

„Побързай!“

Припомних си предишната нощ, когато бях наблюдавал силуета на Пити през прозореца. Той готвеше нещо. После сянката му изчезна. Тогава предположих, че е отишъл да се храни в онази част на кухнята, която беше извън полезрението ми.

Ами ако е занесъл храната на Кейт и Джейсън?

В кухнята? Как? Там нямаше врата към мазето.

Прозрението ме шокира. Като се стараех да не позволявам на нетърпеливостта ми да ме направи невнимателен, се върнах по пътя, по който бях дошъл. Спрях само веднъж: да погледна през предните прозорци отвъд развълнуваните от вятъра храсталаци, за да проверя дали пикапът на Пити не се връща. После прескочих зейналия в пода люк между всекидневната и трапезарията и се втурнах в кухнята.

Нишата. Потропах по стените зад отрупаните с консерви лавици. Звучаха солидно. Сведох поглед към пода, осъзнавайки какво е направил Пити, и сграбчих тезгяха, върху който беше поставена ловната пушка. Издърпах го настрани и видях очертанията на друг люк. Върху капакът на този имаше халка. Вдигнах го и се втренчих в дървените стълби, които се спускаха надолу в мрака.

16

— Кейт! Джейсън!

Ехото се върна при мен.

Никой не извика в отговор.

Наклоних капака назад и го подпрях на лавиците зад него. После нагласих тезгяха така, че ако случайно падне, да не се захлопне и заключи. Зашарих с лъча на фенерчето си из мрака, видях електрически ключ върху един стълб около пет стълби по-надолу, изпробвах първото стъпало и се наканих да се спусна по останалите с облекчение, за да включа осветлението в мазето.

„Не!“ — спрях се аз. Пити не би бил толкова глупав, че да заложи клопки само на първия етаж на къщата. Бях стигнал дотук, защото се бях поставял на негово място. Трябваше да разсъждавам като него. И така: какво би направил Пити, за да защити мазето?

Все още държах метлата. Протегнах я надолу, натиснах електрическия ключ…

И залитнах назад заради електрическата дъга, която проблесна от ключа, овъглявайки дървената дръжка. Проблясъкът беше ослепителен, а силата на токовия удар толкова голяма, че изби метлата от ръката ми. Усетих в дланта си пробождане от краткотрайния досег с електричеството.

От фалшивия ключ се вдигна пушек. Във въздуха се разнесе мирис на изгоряли жици, а аз зашарих отново с фенерчето и слязох предпазливо няколко стълби по-надолу. Преди да стъпя с цялата си тежест върху някоя от тях, се хващах за горната, за да имам опора в случай, че тази под краката ми се счупи. Колкото по-надолу слизах, толкова по-слабо чувах воя на вятъра. Лъчът на фенерчето ми разкри съдържанието на мазето — кашони, дърводелски тезгях с инструменти по стената над него, лавици с консерви, пералня, сушилня, нафтова печка, мивка и бойлер. Над мивката имаше закован с дъски прозорец. Стените и пода бяха от стар бетон. По тавана минаваха тръби, жици и напречни греди. Въздухът миришеше на плесен.

Слязох по-надолу и видях на един стълб в основата на стълбището друг електрически ключ. Докато се спусках към него, вдигнах дръжката на метлата, от мястото, където беше паднала. Натиснах с краят й ключа и този път той се оказа истински. На тавана на мазето светнаха крушки: слаби крушки — шейсетватови, — но вече можех да изгася фенерчето.

— Кейт! Джейсън!

Ехото отново повтори имената им.

И отново не чух приглушения отговор, който очаквах.

Ориентирах се. Стената, която гледаше към градината зад къщата, се падаше от лявата ми страна. Но на нея нямаше врата, само някакъв висок предмет, приличащ на етажерка за книги, върху който имаше буркани с консервирани праскови и круши. Разгледах я от различни ъгли, търсейки друг капан. Отстъпих предпазливо наляво и я натиснах с дръжката на метлата.

Етажерката се отмести.

Показах главата си на няколко инча от ръба й и надникнах в отвора. Тунелът беше дълъг около петнайсет фута. Тук бетонът беше гладък и изглеждаше сравнително нов. Пити беше изкопирал замисъла на Орвал Дант, само че, за разлика от него, беше направил и тавана от бетон.

В края на тунела имаше обкована с метал врата. И тя беше снабдена с въртящо се резе, но то нямаше врътка, с която да отворя вратата. Вместо това имаше ключалка и аз нито за миг не се усъмних, че тя е заключена.

Исках да се втурна към вратата, но се поколебах. Защо му беше притрябвало на Пити да хвърля допълнителни усилия да строи тунел, вместо да изгради килията непосредствено до самата къща? Последният вариант беше по-бърз и по-лесен. Беше ли се придържал Пити сляпо към замисъла на Орвал? Или тунелът съдържаше допълнителен капан?

Огледах голите под, стени и таван, но не забелязах нищо подозрително. Вече се канех да извикам отново имената на Кейт и Джейсън, когато внезапно проумях ролята на тунела. Ако някой непознат влезеше в мазето, Кейт и Джейсън щяха да са твърде отдалечени, за да го чуят или да бъдат чути.

Но как щях да отворя вратата? Като видях, че пантите й се намират от страната на тунела, аз се насочих надясно, към тезгяха. Грабнах чук и длето…

И замръзнах, понеже чух някакъв звук.

Нещо капна. В абсолютната тишина на мазето едва доловимият звук прозвуча съвсем отчетливо. Задържах погледа си върху мивката, но кранчетата й изглежда бяха затегнати здраво. От тях не капеше вода.

Кап. Завъртях се, опитвайки се да определя посоката, от която беше дошъл звукът. Кап. Кап. Равномерен звук. Постоянен.

Насочих вниманието си към пространството под стълбището. Върху една тръба, която се подаваше от стената. Кап. Кап. После долових миризмата. Кап. Бензин. Процеждаше се от тръбата и се разстилаше по бетонния под. Изтичането му навярно бе започнало, когато натиснах фалшивия електрически ключ. Последният капан на Пити. Ако другите пропаднеха, когато на пода се събереше достатъчно бензин, той щеше да се възпламени от скрит детонатор. Къщата и нарушителят, доказателствата против Пити — всичко щеше да бъде унищожено.

Стиснах чука и длетото и се втурнах в тунела. Трескавите ми стъпки отекнаха между бетонните стени. Пробвах дръжката и се уверих, че вратата е заключена. Поставих върха на длетото под главата на нита на една от пантите и, като я ударих с чука нагоре, го извадих от гнездото му. Нитът издрънча на пода. Повторих същата операция с другите два нита и започнах да дърпам вратата откъм пантите, напъвайки се да я отворя.

— Кейт! Тук съм! — Заблъсках по вратата. — Джейсън, аз съм баща ти! Ще ви измъкна оттук!

Но те не потропаха по вътрешната страна на вратата. Нямаше приглушени викове в отговор.

Вратата не помръдваше. Погледнах резето с надеждата, че ще успея да го отворя с отвертка и да разглобя ключалката, но Пити беше изпилил главите на болтовете му.

С длетото и чука ударих по стената непосредствено до резето. Разхвърчаха се парченца бетон. Ударих по-силно и ръцете ме заболяха. Този път отломките бяха по-големи. Тревожех се, че мога да причиня искри, които да подпалят бензиновите изпарения, но нямах избор. Трябваше да направя нещо, каквото и да е, преди къщата да експлодира. Надявах се да оголя езика на резето, но вместо това се натъкнах на солидна метална втулка, в която се намираше езикът. Доколкото ми беше известно, такива втулки понякога биваха зазидани на няколко фута навътре в стената. Щеше да ми трябва цял ден, за да изкъртя толкова много бетон.

Изтичах обратно при дърводелския тезгях и прегледах инструментите над него за железен лост. Такъв нямаше. Завъртях се към лопатата и мотиката, облегнати до тезгяха, търсейки брадва, с която да си пробия път през облицованата с метал врата.

Такава нямаше.

Миризмата на бензин се беше засилила. Видях парче тръба, дълго три фута, навярно хартисало от някой капан. Погледнах отново към инструментите над тезгяха, после върнах погледа си върху тръбата и в края на краищата я грабнах. Втурнах се в тунела, полузадушен от бензиновите пари. Взех чука и длетото и се захванах да къртя бетона до средната панта на вратата. Пак се разхвърчаха отломки. Без да обръщам внимание на болката, замахнах с чука още по-ожесточено. Пропуснах длетото. Улучих юмрука си, изкрещях, пренебрегнах кръвта, която шурна от кокалчетата ми, и ударих длетото с още по-голяма сила. Когато направих достатъчно голяма дупка, захвърлих чука и длетото, мушнах вътре тръбата и я натиснах с цялата си тежест. От усилието се облях в пот. Внезапно вратата помръдна. Напрегнах се. Пролуката се разшири. Залитнах и едва не паднах, защото вратата изведнъж се премести с трясък, разкривайки достатъчно голяма пролука, през която да се промуша в подземната килия.

17

„Моля те, господи, нека да са живи“ — помолих се наум.

Вмъкнах се, залитайки, в стая с размерите на гараж. Една жена и едно момче се свиха, опитвайки се да се отдръпнат колкото се може по-далеч от мен. На китката на всеки от тях имаше желязна халка, свързана с дълга пет фута верига за друга халка, закована за стената.

— Кейт! Джейсън!

Те изглеждаха замаяни. Зениците им бяха неестествено големи и заемаха целия ирис. За това би могло да има само едно обяснение. Гейдър ми беше казал, че едно от многобройните престъпления на Лестър Дант е продажбата на наркотици. Сведох поглед към нещо, което бях преобърнал при нахлуването си в стаята. Тенекия. От нея бяха изпаднали празни шишенца и употребявани спринцовки.

„Копеле мръсно, ти си ги дрогирал!“ — изкрещях вътрешно.

Кейт и Джейсън продължаваха да се свиват. Бяха облечени в дрехи, които човек облича, когато ще ходи на църква. Кейт носеше тъмни пантофки, дълга до коленете, скромна синя рокля и панделка в същия цвят на главата си. Джейсън беше пременен в ниски черни обувки, черни панталони, бяла риза и папийонка. Косите им бяха грижливо сресани в непривични за тях прически, които подсказваха, че ги е ресал някой друг. Лицата им бяха бледи, с хлътнатини под очите. На устните на Кейт имаше размазано червило.

Единствената мебел в стаята беше легло, на което те, изглежда, бяха лежали, преди да изпаднат в ужас от шумното ми нахлуване.

— Кейт, това съм аз! Брад!

Те се отдръпнаха отчаяно от мен.

— Джейсън, аз съм твоят баща!

Стенейки, момчето се сгърчи назад, като опъна веригата си докрай.

Те никога не ме бяха виждали с брада. И наркотиците бяха замъглили до такава степен съзнанието им, че не можеха да ме разпознаят. Единственото, което знаеха, беше, че бруталното ми нахлуване ме превръща в заплаха за тях.

— Чуйте ме! Вие сте спасени!

Върнах се в тунела, за да взема чука и длетото. Когато изтичах обратно при Кейт и Джейсън, те обгърнаха уплашено главите си с ръце.

— Вече не трябва да се страхувате!

Хленчът им бе заглушен от звъна на чука по длетото, когато го забих до една от вградените в стената метални халки. Хвръкнаха парченца бетон. Бензиновите изпарения все още не бяха стигнали до стаята. Засега искрите не представляваха опасност, затова продължих да удрям с още по-голяма сила по халката и бетона около нея. Кейт и Джейсън бяха престанали да хленчат и мълчаха, сковани от ужас. Внезапно халката, към която беше прикрепен Джейсън, падна върху дюшека на леглото.

Насочих длетото към халката на Кейт. Когато хвръкналите при удара ми парченца бетон се посипаха по нея, тя се разтрепера. Заприлича ми на куче, което е било сплашвано толкова често, че се свива от страх, щом зърне стопанина си.

„Боже мой, тя си мисли точно това“ — изведнъж проумях аз. Представих си наркотичната мъгла, през която навярно ме виждаха двамата с Джейсън. Дългата ми брада беше нещото, което правеше най-силно впечатление във вида ми. А от физиономията на Пити в съзнанието им сигурно се беше запечатала само неговата брада. „Мили боже, те ме мислят за Пити.“

Разбрах какво се е случило и ме обзе ярост. Пити се беше опитал да промие мозъците им, за да накара Кейт да го нарича свой съпруг, а Джейсън — татко, и, което за него беше още по-важно, да ги накара да повярват, че той наистина е такъв. Пити ги беше дрогирал, докато забравят кои са в действителност. Ден след ден, той им беше давал наркотици, решен да пречупи волята и да сломи съпротивата им, да ги превърне в послушните, боготворящи го син и съпруга от своите фантазии. Той се нуждаеше от марионетки, които да осъществят илюзиите му.

— Това съм аз! Наистина съм аз! — Забих длетото в стената. — Аз съм Брад!

Очите им се разшириха от още по-голям ужас.

— Джейсън, аз не съм този, за когото ме мислиш! Аз съм истинският ти баща!

Нямах време за обяснения. Трябваше да ги измъкна от къщата преди бензиновите пари да се разпространят и тя да избухне. С един последен отчаян удар избих халката, която държеше Кейт прикована към стената.

Двамата с Джейсън бяха твърде уплашени, за да помръднат от местата си.

Грабнах веригите им и ги задърпах към пролуката на вратата. Мушнах се в тунела и с помощта на веригите ги изтеглих през отвора един по един. Изведнъж ми се зави свят и си дадох сметка, че съм започнал да се задушавам от бензиновите изпарения. Докато влачех Кейт и Джейсън към края на тунела, в ума ми отново изникна асоциацията с кучета, които отказват да следват господаря си. Стигнах до мазето и видях, че от фалшивия електрически ключ, който едва не ме беше опържил жив, се издига пушек. Ето го детонаторът. Щом се възпламенеше, къщата щеше да избухне.

През отвореният на тавана люк влизаше слънчева светлина.

— Вече сте почти свободни, Кейт! Джейсън, скоро ще ви изведа оттук!

Но когато започнахме да се изкачваме по стълбите, Джейсън опули очи и се дръпна назад. Изкрещя. Над нас се появи един силует, който затули част от светлината. После светлината изчезна напълно, защото Пити затвори с трясък капака.

18

Пушекът, който извираше от фалшивия електрически ключ, се увеличи. Изкашлях се, но не можах да прочистя дробовете си. Грохотът над люка ми подсказа, че Пити избутваше тежкия тезгях върху него. Извадих пистолета си и стрелях по посока на шума. Когато в капака на люка се появиха четири дупки, изведнъж осъзнах с ужас, че изскочилите от дулото на оръжието ми искри могат да възпламенят бензиновите пари.

От изстрелите ушите ми писнаха. Бензинът вече покриваше по-голямата част от пода на мазето. Огледах се обезумяло за някакъв изход. Погледът ми се спря върху закованият с дъски прозорец над мивката. Изтичах да взема чука и се захванах да махам дъските.

Прозорецът беше от онези, които се отварят под ъгъл и се застопоряват на място с кука на тавана. Когато го отворих, чух вятъра, който явно се беше усилил, докато съм бил в къщата. Усетих го по лицето си, щом повдигнах Джейсън. Той се съпротивляваше, но все пак го избутах през отвора. После вдигнах Кейт, шокиран от това, колко лека е станала. Видът на природата отвън, на свободата, я посъживи. С изненадващ прилив на енергия, тя се промуши през прозореца, опитвайки се отчаяно да избяга от мен.

Уплаших се, че наближаващата експлозия може всеки момент да ме разкъса на части. Покатерих се върху мивката и, тъкмо когато се бях проврял през прозореца до гърди, тя се откърти от стената под тежестта ми и падна. Сграбчих клона на един храст и увиснах на него. Клонът се преви. Хлътнах по-надолу.

Забих нокти в пръстта, но продължих да се свличам към пода на мазето. За да спра пропадането си, разперих лакти от двете страни на рамката на прозореца. Дънките ми се съдраха в бетонната стена, докато се опитвах да издрапам с колена нагоре. Въпреки вятъра, който вееше в лицето ми и пушека, който извираше покрай тялото ми навън, усетих миризмата на бензина.

Сграбчих друг клон и изтеглих тялото си педя по педя през прозореца. Но катарамата на колана, на който висеше кобурът ми, се закачи за перваза. Помъчих се да повдигна хълбоци, за да освободя токата. Чух я как стърже по бетонната стена. Глътнах корем, повдигнах хълбоци колкото се може повече, усетих, че катарамата се откачи и, като удвоих усилията си, започнах да се измъквам през прозореца. Измъкнах хълбоците си. После бедрата си. Щом се озовах на ръце и колена, се изправих.

Когато изскочих тичешком от храстите, които обграждаха къщата, усетих как мускулите ми направо горят от притока на адреналин. Видях пикапа на Пити, чието завръщане не бях чул заради закованите върху прозореца дъски. Кейт и Джейсън не се виждаха никъде, но аз бях сигурен, че въпреки размътените си от наркотиците мозъци, те са се ориентирали в обстановката достатъчно, за да побягнат в противоположна на пикапа посока. Обърнах се, готов да хукна след тях към задната част на къщата, да пресека сечището и да се скрия в гората…

И открих, че Пити стои на десет фута от мен с насочена към гърдите ми ловна пушка.

Той се тресеше от гняв.

Нямаше да успея да извадя пистолета си и да го застрелям, преди да натисне спусъка. А дори и да успеех, моят деветмилиметров куршум можеше да не го убие, докато от десет фута разстояние съчмите от неговата пушка със сигурност щяха да раздробят гръдния ми кош.

— Чакай, Пити! — Понеже бях с брада, не можех да съм сигурен, че ме е познал. — Това съм аз! Брад!

Но още преди да извикам, той беше присвил очи. Изглеждаше объркан. Помъчи се да различи чертите ми под брадата и накрая разбра кой съм.

Вятърът беше толкова силен, че едва чух, когато промълви:

— Брад.

— Чуй ме! Те казаха ли ти кой е Лестър? — Надявах се, че въпросите ми ще забавят стрелбата му, понеже не ми хрумваше нищо друго. — Знаеш ли защо са те отвлекли?

— Лестър — промърмори Пити.

— Орвал и Юнис казаха ли ти, че Лестър е бил единственото им дете? Той е умрял!

От прозореца на мазето извираше дим.

Трябваше да се отдалеча от него, като продължавам да забаламосвам брат ми.

— Казаха ли ти, че са полудяли от скръб?

Къщата щеше да експлодира всеки момент.

— Предишните три деца на Юнис са умряли при раждането им! — Започнах да отстъпвъм малко по малко към гората. — Останалите членове на клана Дант били мъртви! Юнис не е можела да зачене повече. Лестър е бил единственият им шанс да продължат семейната линия!

Пити завъртя цевта на пушката отново към мен:

— Лестър.

Докато пушекът се сгъстяваше, аз се придвижих още по-близо до дърветата.

— Те са искали отчаяно да го заменят с друго дете! Но не са можели да го направят в Броктън! Градът е бил твърде близо до дома им! Имало е вероятност някой да ги разпознае!

Пити ме последва, без да отмества цевта на пушката от гърдите ми.

— Така че са излязли с колата си на междущатския път и са тръгнали от град на град! Чакали са бог да им даде знак, да постави на пътя им момче на същата възраст! Пътували са от град на град! След сто мили са навлезли в Охайо! Минали са през Кълъмбъс! Дошли са в Удфорд! Никога няма да узнаем какво ги е накарало да напуснат междущатския път, за да отидат там! Сигурно са видяли нещо, което са сметнали за божи знак! Минали са по една улица, после по друга, завили са зад един ъгъл и ето те и теб, съвсем сам, каращ колело по пуста улица!

— „Можеш ли да ни кажеш как да стигнем до междущатския път?“ — Пити произнесе тези думи с неописуема горчивина. — „Вярваш ли в бог? Вярваш ли в края на света?“

Пушекът, който извираше от мазето, беше станал още по-гъст. Подуших го и направих нова крачка към дърветата.

Той ме последва с пръст върху спусъка.

— Те са те отвлекли, затворили са те в онази подземна стая, казали са ти, че вече се казваш Лестър и са те наказвали всеки път, когато не си се държал като техен син!

— Лестър.

Стори ми се, че от прозореца се подават пламъци.

— „Този мой син умря и сега отново е жив; той беше изгубен и после намерен.“ Лука, петнайсет, двайсет и четири — изрече Пити.

— Когато ми каза, че са те насилвали, помислих, че имаш предвид сексуално.

Направих още една крачка.

Пити също.

Вятърът се усили.

— Но ти не си говорил за сексуално насилие. Те са издевателствали над съзнанието ти! Над душата ти! Искали са да бъдеш Лестър толкова силно, че са те биели и са те оставяли да гладуваш; отнасяли са се с теб като с животно, докато не си изгубил представа кой си в деяствителност. Било е толкова ужасно, че накрая си бил готов да бъдеш който пожелаят, само и само да престанат да те измъчват и да ти дадат нещо за ядене.

— Те ме научиха на добрата книга — каза Пити. — „Истината ще те направи свободен.“ Йоан, осем, тридесет и две.

— Истината е, че това е минало! Мога да ти осигуря помощ, Пити! Все още не е твърде късно! Щом полицията разбере защо си извършил това, което си извършил, тя също ще поиска да ти се осигури помощ! Обещавам ти, животът може да е по-добър! Не оставяй Орвал и Юнис да съсипят отново живота ти! Спри да бъдеш това, в което са те превърнали, Пити!

— Не ме наричай Пити!

Гласът ми се пречупи.

— Не мога да ти опиша колко много съжалявам! Знам, че животът ти се е променил заради мен, че всичко щеше да е различно, ако не те бях изпратил да си ходиш вкъщи от онова бейзболно игрище! Но, по дяволите, ние бяхме още хлапета! Откъде можех да зная, че Дант ще те отвлекат? Никой не би могъл да знае това! Ти беше просто малкото ми братче, което се мотаеше в краката ми! Не исках това да се случи, Пити. — По лицето ми потекоха сълзи. — Откакто изчезна, не мина нощ, през която да не умолявах бог да те върне жив и здрав, да ми даде втори шанс! Позволи ми и аз да ти дам втори шанс, Пити! Позволи ми да ти дам живота, който Орвал и Юнис ти отнеха!

— Спри да ме наричаш Пити!

— Прав си. Когато дойде в дома ми, ти ме помоли да ти викам Питър, но аз не го направих. Вече не сме деца. Ти си Питър.

— Не! И така не ме наричай!

Без да откъсвам очи от спусъка на пушката, направих помирителен жест.

— Добре. Както кажеш, Лестър.

— Аз не съм Лестър!

— Не разбирам. Кой си тогава?

— Брад!

Мрачният му поглед ме убеди, че говори съвсем сериозно. Аз бях съсипал неговия живот. Сега той беше откраднал моя. Вземайки моите жена и син, той беше убеден, че е взел и моята самоличност. В съзнанието му той беше мен. Когато проумях дълбочината на лудостта му, краката ми омекнаха.

— Ужасно съжалявам. Бог да ти е на помощ — промърморих аз.

— Не. — Тонът му не оставаше съмнение, че се кани да натисне спусъка. — Бог да е на помощ на теб.

19

Взривът ме отхвърли в храстите. Не беше гръмнала пушката, а къщата. Когато сградата експлодира, ударната вълна ме повдигна във въздуха и ме запрати в шубрака. Разлетяха се отломки, откършени клони и листа.

Щом дойдох в съзнание, долових мириса на дим и чух пращенето на пламъци. Надигнах се мъчително до седнало положение. Главата ми се въртеше, гадеше ми се. Бученето в ушите ми бе непоносимо.

Бях запратен в някаква падина. Благодарение на това бях оцелял въпреки шрапнелите от взрива. Във въздуха се носеха вълма от дим, около мен лежаха тлеещи отломки. Храстите бяха обхванати от пламъци. Вятърът ги прехвърляше от дърво на дърво.

Като кашлях от пушека, се изправих с олюляване на крака. Огледах се за Пити. Спрях погледа си върху горящия кратер, където преди миг се издигаше къщата. Брат ми не беше на мястото, където бяхме стояли. Сигурно експлозията беше запратила и него в шубраците.

Пламъците настъпваха към мен. Кейт и Джейсън. Трябваше да ги намеря. Докато навлизах, препъвайки се, все по-навътре в гората, се молех жена ми и синът ми да са успяли да избягат достатъчно далеч, за да не ги застигне огънят.

А Пити да не е успял. Защото той щеше да направи всичко възможно да ги върне.

Стига да не беше мъртъв. Може би взривът го беше убил.

Но тогава къде беше тялото му? След експлозията бяха останали толкова малко укрития, че би трябвало да видя трупа му. Но къде беше той?

Вятърът довя дима към мен и аз се разкашлях още повече, като залитах през гората. Докато съм лежал в безсъзнание, огънят бързо се бе разраснал, прескачайки от дърво на дърво. Храстите се запалваха един след друг. Вървях на зигзаг, за да избегна пламъците от дясната ми страна, но в следващия миг открих, че отляво гори нов участък от гората.

Искаше ми се да извикам „Кейт! Джейсън!“. Но те изглеждаха толкова уплашени от мен по време на бягството ни от мазето на къщата, че не ми се вярваше да ми отговорят. Така по-скоро щях да увелича паниката им. А дори и да ми викнеха в отговор, колкото и невероятно да ми се струваше това, съществуваше риск Пити да ги чуе и да ги намери преди мен.

Да не говорим, че той можеше да се ориентира по виковете ми и да разбере къде съм.

Огнената стихия бушуваше около мен. Вятърът носеше облаци от дим. Като се препъвах и се борех да си поема дъх, излязох на някакво открито пространство. Пламъците отново ме изпревариха и се прехвърлиха на дърветата срещу мен.

Колко далеч бяха успели да стигнат Кейт и Джейсън? Спомних си за потока, който бях следвал в гората. Ако успеех да се добера до него, ако те го достигнеха също, щяхме да имаме шанс да се спасим.

Да отида при потока? Как? Докато заобикалях горящите участъци от гората, се бях заблудил. В паническото си бягство Кейт и Джейсън навярно се бяха загубили между дърветата също като мен. И може би сега се въртяха в кръг.

Извадих компаса от джоба на ризата си. Като се взирах в стрелката му с присвити заради дима очи, се обърнах с лице на северозапад — в противоположната посока на тази, от която се бях приближил към къщата. Прибрах компаса, наведох се, за да избегна един падащ горящ клон и се затичах на северозапад към все още незасегнатите от огъня дървета.

От пожара се носеше пукот и пращене. Сухите дънери експлодраха от горещината. От дървото от дясната ми страна внезапно се разлетяха парчета кора и дървесина и аз се хвърлих на земята, давайки си сметка, че този път гърмежът бе предизвикан от пушката на Пити.

Извадих пистолета си и останах поразен колко силно трепереше ръката ми. Инструкторката ми в Денвър ме бе предупредила, че независимо колко си добър в стрелбата по мишени, пак ще се окажеш неспособен да овладееш оръжието си, когато се стигне до борба на живот и смърт. Когато страхът вземе връх, всичките ти умения отиват на кино.

Пламъците се приближаваха. Не можех повече да стоя на мястото си. Но щом помръднех, Пити щеше да открие огън по мен. Припомних си всичко, което бяха изстрадали Кейт и Джейсън, и трудностите, през които бях преминал, за да ги открия. Спомних си как Пити ме остави да умра в планината. Яростта стегна мускулите ми. Ръката ми спря да трепери.

Притичах до друго дърво. Изстрелът на Пити обели кората му. Направих това, което Пити най-малко очакваше — втурнах се обратно към пламъците, към дървото, зад което одеве се бях скрил. Вече знаех къде се спотайва брат ми — в един храсталак, в който побързах да изстрелям три куршума. Димът ме обгърна. Задържах дъха си и се втурнах към храстите под прикритието на пушека, като натиснах още три пъти яростно спусъка. Но когато влетях с трясък в тях, вместо труп намерих само една празна гилза.

Наведох се, дишайки хрипливо, и огледах храсталака за някакво движение. Ала той целият се люлееше, тъй като сгорещеният от пламъците въздух усилваше вятъра. Празна гилза. Колко пъти беше стрелял по мен Пити? Доколкото знаех, поне два. Колко патрона имаше в ловната пушка? Спомних си какво бях научил от продавача в оръжейния магазин — повечето модели побираха четири в магазина си и един в патронника. Джобовете на ризата на Пити не бяха издути. Значи разполагаше минимум с три патрона.

Толкова силно ми припари на гърба, че затичах към по-далечно укритие. Бягайки приведен, стигнах до други храсти и като се възползвах от гъстия дим, се втурнах към един пън. Бум! Горната част на пъна се разхвърча на трески. Прониза ме ужасна болка в лявото рамо, сякаш ме бяха ужилили цял рояк стършели. Политнах назад и стрелях няколко пъти, докато падах. Стоварих се на земята с тайната надежда, че ме бяха улучили парчета дърво от пъна. Но кръвта по рамото ми подсказа, че съм бил засегнат от сачми. Единствената причина ръката ми да не е откъсната, се дължеше на факта, че Пити бе стрелял от голямо разстояние. И бе пропуснал целта си в хаоса от пушек и пламъци. Бяха ме улучили само част от сачмите.

Раненото ми рамо пулсираше. Не можех да движа ръката си. Обаче останалата част от тялото ми беше непокътната. Усетих такъв приток на енергия заради страха и повишения ми адреналин, че се претърколих до едно повалено дърво, знаейки, че не трябва да оставам на същото място, където бях паднал. Огънят отново опърли гърба ми. Носен от вятъра, димът ме обгърна. Пити сигурно също бе обвит в пушек и не можеше да ме види.

Измъкнах компаса от джобчето на ризата си и пак сверих посоката. Като се мъчех да сдържам кашлицата си, която можеше да издаде местоположението ми, тръгнах на североизток през димната завеса. Не виждах нищо на повече от пет крачки пред себе си. Готов да стрелям, ако зърна някоя заплашителна сянка, продължих да си проправям път през гората, като често поглеждах компаса.

От лявото ми рамо капеше кръв. Чувствах се замаян. Огънят всеки миг щеше да ме настигне. Горещината ме тласкаше напред, подтиквайки ме да вървя по-бързо.

Бях толкова зает да се взирам в движещия се на талази дим за някаква следа от Пити, че не обръщах внимание къде стъпвам. Стръмният бряг на потока бе висок почти два метра. Щях да падна във водата, ако един елен не бе изскочил от пламъците от дясната ми страна. Аз се вцепених от изненада, а той профуча с трясък край мен, стовари се в ниското, прецапа потока и скочи на отсрещния бряг.

Спуснах се бавно до водата и усетих полъх на свеж въздух. Рекичката беше плитка. Прецапах я, без да си давам сметка, че ще намокря туристическите обувки и чорапите си, зает от мисълта къде ли може да е Пити. Вдясно от мен, надолу по течението, някаква сянка се раздвижи сред дима. Вече се канех да стрелям, когато ми хрумна, че тя може да е както на Пити, така и на Кейт.

Не натиснах спусъка, но продължих да държа сянката на прицел. Пушекът щипеше очите ми, докато се взирах да различа по-добре очертанията на фигурата.

В следващия момент тя изчезна. Който и да бе, се бе покатерил на брега на рекичката и се бе скрил в гората. Последвах примера на фигурата, изкачих с усилие стръмния склон и навлязох в задимен гъсталак, като се оглеждах да я зърна отново.

Не спирах да мисля за нея. Ако беше Кейт, не трябваше ли да видя още една, по-малка сянка до нея, тази на Джейсън?

Не и ако той беше от другата й страна.

Трябваше да бъда сигурен, преди да дръпна спусъка. Докато криволичех между дърветата, примигнах, за да прогоня сълзите от раздразнените си от дима очи и се загледах към неясните очертания на гората вдясно от мен. Нещо се движеше. Зърнах брадата на Пити. Той вдигна ловната си пушка. Натиснах спусъка.

Внезапно ме заслепи огнено зарево, което, тласнато от силен порив на вятъра, профуча над главата ми. Дърветата и храстите пред мен избухнаха в пламъци. Почувствах как горещата вълна опърли косата ми и залитнах назад, загубвайки равновесие. Строполих се на брега на рекичката точно върху раненото си рамо. Стиснах зъби, за да не изкрещя, претърколих се до потока и се стоварих болезнено в плитките му води.

Изправих се с огромно усилие. Изпуснах компаса и не можах да го намеря. Не че сега той можеше да ми бъде от полза. Пред мен и зад мен бушуваше пожар, предполагах, че Пити е някъде от дясната ми страна, така че единствената безопасна посока, в която можех да поема, бе наляво, по течението на рекичката. Нямах представа дали бях улучил брат ми. Но ако не бях, той сигурно щеше да потърси убежище във водата, а това означаваше, че ще тръгне към мен. Не ми оставаше нищо друго, освен да потърся някой завой, да се скрия там и да го нападна от засада.

Не си спомнях колко пъти бях стрелял. Пистолетът ми навярно бе почти празен. Като се мъчех да овладея треперенето на ръцете си, натиснах копчето отстрани, изхвърлих пълнителя, извадих резервния петнайсетпатронен пълнител от торбичката на колана ми и го заредих, готов да продължа стрелбата.

Пред погледа ми падна сива пелена. Димът се сгъсти и взе да не ми достига въздух, тъй като огънят поглъщаше кислорода. Страхувайки се да не припадна, продължих пътя си край потока, като се стараех да вървя по брега, за да не вдигам шум във водата. От загубата на кръв се чувствах още по-зашеметен. Не можех да контролирам краката си и ту цопвах в потока, ту се подхлъзвах на разкаляната пръст.

Горещият въздух пареше в ноздрите ми. Свих зад един завой, надвисналият бряг ме предпазваше от бушуващите вдясно пламъци. Минах още един и в лицето ме блъсна хладен въздух. Бях стигнал до участък от гората, който още не бе засегнат от пожара. Прохладата ми се стори най-прекрасното нещо, което някога бях усещал. Вдишвах с пълни гърди с надеждата, че мислите ми ще се прояснят и ще се отърва от тъмните точици, които подскачаха пред погледа ми.

Когато чистият въздух прогони сивата пелена пред очите ми, внезапно спрях, виждайки два чифта отпечатъци от стъпки в калта. Едните бяха на възрастен човек. Другите — детски. Те следваха течението на потока също като мен.

Кейт и Джейсън.

Извърнах се при плясъка на нечии забързани стъпки във водата зад гърба ми. Прицелих се, но вместо Пити, пред мен изскочи едно паникьосано куче, което скоро се изгуби надолу по потока. Въздухът отново се сгорещи. Пламъците настъпваха.

Затичах се натам, накъдето водеха следите. Натъкнах се на дърво, което бе паднало напреки на речното корито. Промуших се под него, изправих се от другата страна и от устата ми се изтръгна стон, когато нещо тежко се стовари върху челото ми. От удара политнах назад и се блъснах в дървото.

Замаян, аз се отпуснах на колене във водата. По лицето ми се стичаха тънки струйки кръв. Опитах се да фокусирам замъгления си поглед.

С обезумели от наркотика очи, Кейт стоеше надвесена над мен с дебел като сопа клон, готова да ме удари отново. Джейсън се криеше зад нея.

— Недей, Кейт! — Ужасих се от факта колко хладно прозвуча глухият ми глас. — Недей! Това съм аз.

— Копеле такова!

Успях да вдигна дясната си ръка, преди да ме цапардоса повторно. Тоягата се стовари под лакътя ми, което намали малко силата на удара, но въпреки това болката, която прониза ръката ми, беше неописуема и се уплаших, че е счупена.

Пистолетът ми тупна на брега.

— Недей, Кейт, това наистина съм аз! Брад!

— Брад! — изкрещя тя и отново замахна с клона.

Хвърлих се надясно, като едва избегнах удара. Тоягата се стовари във водата. Кейт замахна отново. Аз се претърколих, а тя продължи да размахва импровизираната си сопа.

Изведнъж зяпна при вида на нещо зад гърба ми.

Проследих погледа й.

Лицето на Пити се подаваше над поваленото през потока дърво. Челото му беше покрито със сажди. Косата и брадата му бяха обгоряли. Ризата му беше почерняла от дима. От една рана на лявото му рамо, където, изглежда, го бях улучил, когато бях стрелял за последен път, течеше кръв.

Пушката му беше облегната на падналото дърво и цевта й сочеше към нас.

Джейсън отстъпи назад.

— Ако знаеш кое е добре за теб, синко, не прави друга крачка — каза му Пити.

Аз лежах по гръб в потока. Дясната ми ръка беше безпомощна, по всяка вероятност счупена от удара на Кейт. Надупчената ми от сачми лява ръка ме болеше не по-малко, но поне можех да я движа. Като се потях от усилието, започнах да опипвам колана си за ножа.

Джейсън направи нова крачка назад.

— Слушай какво ти казва баща ти — обади се Пити. — Остани на място.

Джейсън отвори уста в безмълвен вик.

После извика Пити, защото се претърколих под дървото и забих ловджийския нож в бедрото му. Усетих как острието остърга костта. Той политна назад, а пушката му гръмна. Сачмите изсвистяха край главата ми. Не! Ужасен от мисълта, че те може да са улучили Кейт и Джейсън, забих ножа повторно в бедрото на Пити. Когато кръвта му плисна върху мен, замахнах още веднъж, този път към слабините му.

Но той удари с приклада на пушката си надолу и уцели раненото ми рамо. Понеже едва не изгубих съзнание от болка, намерих сили да направя само едно — блъснах се в краката му с цялата си тежест и го съборих във водата. Пропълзях върху него и замахнах с ножа към лицето му, но Пити ме отхвърли от себе си и ме стисна за гърлото с такава сила, че си помислих, че ще го смачка.

Обгърна ни дим. Огънят се приближаваше към нас с пращене. Забих ножа в раненото му рамо. Пити падна в агония назад и се просна до пушката, която одеве бе изпуснал. Сграбчи я, изхвърли гилзата на последния изстрелян патрон и натисна спусъка.

Хвърлих се назад в очакване на изстрела, който щеше да раздроби гръдния ми кош, но от пушката се чу само изщракване. Беше празна. Пити изрева и замахна да ме удари с нея, но загубата на кръв го беше омаломощила. Прикладът отскочи от крака ми. Болката в лявата ми ръка се беше увеличила, а подвижността й — намаляла, затова, когато замахнах на свой ред с ножа, не успях да го улуча.

Някой стреля в калта до нас.

Обърнахме глави по посока на изстрела.

Кейт беше пропълзяла под падналото в потока дърво. В ръката й се тресеше пистолетът, който бях изпуснал. Тя се опитваше да овладее треперенето и явно се канеше да стреля пак. По принцип в стрелбата с оръжие от близко разстояние няма нищо сложно. И въпреки че не разбираше нищо от пистолети, Кейт трябваше само да насочи дулото към някой от нас и да натисне спусъка.

Но тя беше дрогирана и вече бе пропуснала веднъж, а сега се концентрираше и очите й проблясваха мрачно над хлътналите й страни. Двойнственият образ на нейния кошмар — двама души с облика на Пити, двама души с облика на Брад — сигурно заплашваше да съсипе напълно разсъдъка й.

— Помогни ми — каза й Пити. — Дойдох тук да те спася. Застреляй го.

Тя се поколеба, после насочи пистолета към мен.

— Моля те, Кейт, недей.

Видях как пръстът й се напрегна върху спусъка.

— Застреляй го — повтори Пити.

— Обичам те, Кейт.

— Аз съм твой съпруг. Направи каквото ти казвам — изръмжа Пити.

Тя завъртя дулото към него и го застреля в лицето.

После пристъпи напред и натисна отново спусъка, но този път не улучи. Приближи се още, докато не застана над окървавеното тяло, и го простреля в гърдите. Следващият куршум разкъса гърлото му. Кейт не беше се целила нарочно в тези места, просто люшкащото се дуло беше сочило към тях по време на изстрелите. Тя продължи да стреля, пак и пак, от разстояние, от което бе невъзможно да пропусне, в рамото, колената, слабините на Пити, правейки трупа му на решето, докато побиращият петнайсет патрона пълнител не се изпразни и затворът на пистолета остана да стърчи назад.

По лицето й се стичаха сълзи.

Успях да се изправя на крака.

Но когато понечих да я прегърна, Кейт отстъпи ужасено назад. Вдигна пистолета и натисна неколкократно спусъка. Не се случи нищо, защото оръжието беше празно. Но ако в него бяха останали някакви патрони, несъмнено щеше да ме убие.

Направих успокояващ жест.

— Всичко е наред. Вече си в безопасност. Аз няма да те нараня.

Но налудничавият блясък в очите й говореше, че тя не ми вярва.

— Няма да те докосвам — казах й аз. — Но, моля те, позволи ми да ти помогна. Моля те. — Усетих зад гърба ми горещина. Чух познатото пращене и погледнах през рамо към огъня. — Трябва да се махнем оттук.

Направих нова крачка към нея. В отговор Кейт отстъпи към поваленото дърво.

— Джейсън? — попитах я аз. — Къде е Джейсън? Мили боже, да не е прострелян?

Когато погледнах, обезумял от страх, под дървото към мястото, където бях видял за последен път Джейсън, Кейт пропълзя под ствола му, опитвайки се да избяга от мен. Пропълзях след нея и се изправих от другата му страна. Бях се опасявал, че ще видя тялото на сина ми, разкъсано от последния изстрел на Пити, но въздъхнах от облекчение, понеже той стоеше невредим на брега на потока.

Джейсън ме замери с камък.

Камъкът ме удари в гърдите, но аз не обърнах внимание на болката. В момента мислех само за едно — как да изведа сина си от гората.

— Всичко е наред, Джейсън. Вече няма от какво да се страхуваш.

Пристъпих към него. Но понеже бях изцапан с кръв и обгорен от огъня до неузнаваемост, той явно ме помисли за Пити.

Изкатери се нагоре по стръмния бряг на рекичката и се скри в гората.

Спуснах се след него, като залитах заради нараняванията си. Когато навлязох в храстите край брега, горещината и пушекът едва не ме изтласкаха назад.

Сред дима се мярнаха ярки светлини. Жегата се засили. Едно дърво избухна в пламъци. Към храсталака се понесе стена от огън.

— Джейсън! — Пушекът ме задави. Привих се на две, раздиран от кашлица, но се насилих да продължа и подминах още няколко дървета.

Вятърът разнесе за момент дима. Джейсън стоше пред мен, а пред него се извисяваше огнена стена. Той се завъртя отчаяно, за да избяга от приближаващите се пламъци, но ме видя и се закова на място. Аз, изглежда, му се сторих по-страшен от огъня. Джейсън се устреми наляво към една пролука в огнената стихия. Вятърът запрати пламъците към сина ми в същия миг, в който се метнах върху него. Съборих го на земята и огненият повей мина над преплетените ни тела. Издърпах го назад с малкото сила, която беше останала в ранената ми ръка. Той ме риташе и удряше. После започна да ме удря и Кейт.

— Пусни го! — изкрещя тя.

Вкопчени един в друг, тримата се търкулнахме надолу по брега и цопнахме във водите на потока. Жена ми и синът ми продължиха да ме налагат, но аз не им отвръщах. Силата на ударите им намаля. Накрая те се отпуснаха по гръб и се загледаха в мен, а изтощените им гърди се повдигаха и спускаха.

— Обичам ви — казах им аз.

Кейт и Джейсън ме гледаха безмълвно.

Но нещо в погледа им се промени, сякаш си спомниха, че е имало време, когато тези думи са означавали нещо за тях.

— Стойте тук. Трябва да свърша нещо — успях да изрека.

Докато огънят се приближаваше към потока, аз се наплисках с вода. После пропълзях от другата страна на падналото дърво. Отидох при трупа на Пити. Той беше почти целият в кръв заради многобройните дупки от куршуми.

Но това не беше достатъчно. Брат ми вече се беше завърнал веднъж от небитието. Трябваше да се уверя, че е мъртъв, че няма да се върне отново дори в кошмарите ми.

Хванах го за краката, но наранените ми ръце бяха твърде слаби, а болката в тях — прекалено силна, за да успея да го изтегля на брега. Опитът ми се оказа неуспешен и вече се канех да се откажа, когато в полезрението ми се появиха ръцете на Кейт. Погледнах я изненадано, но тя не каза нищо, просто ми помогна да извлечем Пити нагоре по склона.

Хвърлихме го в огъня. Трупът избухна в пламъци. Тръгнахме обратно към потока. Кейт се подхлъзна и падна, но когато се опитах да й помогна, не ми позволи да я докосна и се изправи сама. Като спазваха дистанция от мен, двамата с Джейсън побягнаха.