Изгубеният брат

1

Логанвил беше по-хубав, отколкото очаквах: живописно градче, като от пощенска картичка, с цветуща главна улица и приветлив парк пред сградата на съда. Попитах къде се намира Унитаристската църква15, с чийто свещеник си бях уговорил среща по телефона. Беше сравнително по-млад от преподобния Бенедикт (към петдестетгодишен) и го заварих да подрежда на купчинки книгите с химни в преддверието.

— Отец Хенли? — Бях му обяснил по телефона защо искам да говоря с него. Показах му снимката на Лестър Дант и го помолих да ми разкаже за пристигането му в църквата преди деветнадесет години. — Давам си сметка, че е било много отдавна, но преподобният Бенедикт мислеше, че ще си спомните какво се е случило тогава.

— Разбира се, че си спомням. Трудно може да се забрави случилото се през онова лято. Това момче означаваше много за Харолд и Гладис. Те толкова силно желаеха да станат негови настойници.

— Харолд?

— Малкото име на отец Бенедикт. Най-голямата им болка бе, че си нямаха деца. Впрочем как е Харолд? Не съм го виждал поне една година.

— Достатъчно добре, щом може да коленичи и да подрязва розите.

Отец Хенли се изкиска.

— Няма съмнение, че докато се занимава с това, казва по някоя и друга молитва. — Той разгледа внимателно снимката на Лестър и лицето му стана сериозно. — Трудно е да… Като се махнат годините и белега, може би е същият човек. Напрегнатият поглед със сигурност прилича на неговия. Казахте, че би могъл да ви помогне да намерите жена си и сина си, нали така?

— Той е човекът, който ги отвлече.

Отецът помълча, докато се съвземе от чутото.

— Бих искал да мога да ви помогна. Но аз не успях да го опозная добре. Трябва да поговорите с Агнес Гарнър. Тя бе човекът от енорията, който най-много се интересуваше от него. И тя беше наранена най-много от всички.

2

Като изкачих стълбите пред къщата, чийто адрес ми бе даден, намерих на верандата жена в инвалиден стол. По измъченото й лице щях да предположа, че е почти седемдесетгодишна, ако отец Хенли не ми беше казал, че е била на трийсет и осем, когато Лестър се е появил в живота й преди деветнадесет години.

— Госпожица Гарнър?

— Госпожа.

— Съжалявам. Преподобният Хенли не ми каза, че сте омъжена.

— Вдовица.

— И това не ми каза.

— Не е имало защо.

Резкият й тон ме караше да се чувствам неловко.

— Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнем.

Косата й беше прошарена. Носеше рокля на цветчета. В скута й лежеше мобилен телефон.

— Искате да научите нещо за Лестър Дант, така ли?

— Ще ви бъда признателен и за най-малката информация.

— Преподобният Хенли ми обясни по телефона за съпругата и сина ви. Носите ли тяхна снимка?

— Никога не се разделям с нея. — Изпълнен с копнеж, извадих портфейла си.

Тя се вгледа в снимката. Бащата на Кейт ни я беше направил по време на наше гостуване у тях в Дуранго. Великолепните руини на планинското селце Меса Верде се намираха недалеч от града. Отидохме там на еднодневна екскурзия. На снимката Кейт, Джейсън и аз стояхме пред една от полуразрушените къщи. Бяхме облечени с дънки и фланелки с къс ръкав и се усмихвахме срещу обектива. На заден план, близо до стар каменен зид, се виждаше сянка, приличаща на прегърбен човек, въпреки че така и не можахме да си обясним на кого би могла да принадлежи. Джейсън настояваше, че това е духът на стар индианец, живял там преди стотици години.

Духове. Не исках да си мисля, че гледам снимката на духове.

— Прекрасно семейство.

— Благодаря. — Това бе всичко, което успях да кажа.

— В света има толкова много мъка.

— Да. — Вълнението ме сграбчи за гърлото. — Госпожо Гарнър, познавате ли този мъж?

Показах й снимката на Лестър.

На лицето й се изписа болка. Тя кимна и извърна глава.

— Това е Лестър. Не съм мислила за него от години. С всички сили се стараех да не го правя.

„Сигурно ще ме отпрати“ — помислих си аз.

— Искрено ли вярвате, че това, което ще ви кажа, може да ви помогне?

— Не се сещам за друг начин.

— Причинете му болка.

— Моля?

— От нас се очаква да прощаваме на онези, които са ни причинили зло, но аз искам да го накарате да страда.

— Ако ми се отдаде възможност, госпожо Гарнър, повярвайте ми, ще го сторя.

Тя стисна страничните облегалки на инвалидния си стол.

— Имаше време, когато можех да ходя. Винаги пристигах първа на неделната служба.

Смяната на темата ме обърка.

— Бях си поставила за цел да бъда в църквата преди всички други. Сега се питам дали не съм била твърде горделива и дали Господ не ме е наказал заради това.

— Каквото и да се е случило, госпожо Гарнър, не е по вина на Бог. А на Лестър.

3

Той седял на най-горното стъпало, с гръб към вратата на църквата.

— Юноша — разказваше госпожа Гарнър. — Главата му бе сведена към коленете, но и без да съм видяла лицето му, бях уверена, че не го познавам. Дрехите му бяха окъсани и първото нещо, което си помислих, бе, че е преживял катастрофа. После, заради начина, по който бе клюмнала главата му, сметнах, че е дрогиран. Но преди да реша дали да му се притека на помощ или да избягам, момчето вдигна глава и ме погледна. Очите му бяха толкова бистри, че бе абсурдно да е под влиянието на наркотик. В тях се четеше мъка. Попитах го дали не е ранено.

„Не, госпожо — отвърна то, — но съм ужасно изморен и гладен.“

През това време пристигнаха и други енориаши. Дойде и преподобният Хейли. Но нито той, нито който и да е от останалите познаваше момчето. Попитахме го как се казва, но то отговори, че не си спомня. Попитахме го откъде идва, но и това не си спомняше. По съдраните му дрехи и наскоро заздравелите обгаряния по ръцете, предположихме, че е преживяло нещо ужасно и още е в шок. Преподобният предложи да го заведе у дома си и да го нахрани, но младежът отвърна: „Не. Тези хора чакат да започне службата.“ Знам, това звучи твърде хубаво, за да е вярно. Но вие не бяхте там. Всички, които бяхме дошли на църква онази сутрин, се почувствахме толкова загрижени за него и така трогнати от неегоистичната му постъпка, че останахме с чувството, че самият Бог е слязъл при нас. Въведохме го в храма. Аз седнах до момчето и му подадох библия, но то не я отвори. Помислих си, че е твърде объркано, за да е в състояние да чете. Представете си изненадата ми, когато зачетохме на глас Светото писание и младежът изрецитира наизуст заедно с нас всеки един пасаж. Спомням си, че в проповедта си преподобният каза да изпитваме състрадание и да помагаме на нещастните. При тези думи той направи пауза и погледна към момчето. Когато свърши, всички заявиха, че това е била една от най-вълнуващите служби, на които са присъствали през последните години. Отецът заведе непознатия юноша в дома си и помоли мен и още две енориаши да му помогнем. Ние приготвихме богата трапеза. Занесохме на младежа нови дрехи. Той правеше всяко нещо бавно, сякаш бе замаян.

„Кое ли е това момче? — чудехме се ние. — Какво ли му се е случило? Откъде ли идва?“ Прегледа го лекар, но не можа да възстанови паметта му. Шерифът не постигна по-добър резултат и направи запитване до щатската полиция дали при тях няма информация за момче с описание, сходно с това на нашето, което да е обявено за изчезнало. Но оттам му отговориха отрицателно.

„Това изглежда логично“ — казах си наум. Логанвил се намираше в Охайо, а пожарът бе станал в Индиана. Вероятно полицията в Охайо е решила, че пристигането на момчето в Логанвил не е достатъчно сериозен проблем, за да се предприеме извънщатско разследване. Но дори и да бяха направили такова, проверката на щатската полиция в Индиана е щяла да се окаже безрезултатна, защото в качеството си на произшествие с местно значение, пожарът едва ли е щял да фигурира в нейната картотека.

— Много хора от енорията предложиха да вземат момчето — продължи госпожа Гарнър, — но преподобният реши, че щом аз първа съм го открила, ако желая, имам правото да се погрижа за него. Съпругът ми беше най-щедрия човек, който можете да си представите. Пет години преди това нашият син бе починал от рак. — Тя млъкна, завладяна от спомените си. — Той беше единственото ни дете. Ако Джошуа бе жив, щеше да бъде на същата възраст като момчето, което бях заварила на стълбите на църквата. Не можех да се отърся от мисълта, че поради някаква причина Бог го бе изпратил при нас. Като един вид…

Госпожа Гарнър се затрудняваше да произнесе следващата дума.

— Заместник? — подхвърлих аз.

Тя кимна и на лицето й се изписа още по-голяма мъка.

— Това е още едно основание да вярвам, че бях наказана. Заради подобни суетни помисли — да допусна, че Бог ми бе дал знак и се бе отнесъл към мен благосклонно. Но тогава не можех да устоя на мисълта, че ми се случваше нещо вълшебно, че ми се даваше втори син. Споделих със съпруга си каква надежда таях и той веднага се съгласи. Каза ми, че ако искам момчето да живее при нас, докато проблемите му се разрешат, имам пълната му подкрепа. Съпругът ми ме обичаше толкова много и…

Гласът й секна. Тя завъртя леко инвалидния стол и сега изражението й ми се стори още по-строго.

— Младежът дойде да живее у нас, докато властите се опитваха да установят самоличността му. Беше ужасно мършав. В продължение на доста дни го храних със силна домашно приготвена храна, с печени пилета и ябълков пай, докато успее да качи някое и друго кило. Обгорелите места заздравяха, но одраскванията по ръцете и краката му, където друхите му бяха съдрани, се инфектираха и трябваше да се промиват и превръзват. Това не ми тежеше. Напомняше ми за грижите, които бях полагала за изгубения си син. И ми доставяше удоволствие да го правя. Но през цялото време не преставах да се питам какво ли му се бе случило.

Оставях на нощното шкафче книги и списания, за да има с какво да се забавлява, докато си почива. След известно време си дадох сметка, че не бе разгърнал нито едно от тях. Когато го запитах дали те не му допадат и би искало да прочете нещо друго, момчето избегна отговора и внезапно ми мина мисълта, че то не можеше да чете.

Бях се разположил на люлката на верандата и леко се поклащах. Сега спрях и се намръщих.

— Но вие казахте, че знаело наизуст цели пасажи от Библията.

— Всеки пасаж, за който го запитвах.

— Не разбирам.

— Помолих го да прочете надписите върху опаковка от царевични пръчици. После уводното заглавие на статия във вестник. Не можа. Сложих пред него молив и лист хартия. Не можеше да напише дори най-елементарни думи. Беше неграмотно. А за пасажите от Библията имаше само едно обяснение. Някой го бе научил да ги запаметява наизуст, като му ги е четял на глас. Бях потресена, когато проумях това. Какво, за бога, беше преживяло клетото момче?

— Това е един от малкото въпроси, на които мога да ви отговоря.

Тя ме погледна напрегнато.

— Вие знаете отговора?

Кимнах, съжалявайки, че прекъснах разказа й.

— Родителите му са го държали затворен в една сутеренна стая.

— Какво?

— Доколкото разбрах, те са вярвали, че в него се е вселил дяволът и че единственият начин да го прогонят е бил да му напълнят главата със Светото писание.

По лицето на госпожа Гарнър се изписа ужас.

— Но защо не са го научили да чете и пише?

— Все още се опитвам да сглобя историята. Може да са смятали, че четенето и писането са дяволски творения, че лошите книги може да породят лоши идеи и като последица от това грехът да надвисне над техния дом. Библията е била единствената безопасна книга, а най-сигурният начин Лестър да я опознае, е бил, като я научи наизуст.

Погледът на госпожа Гарнър се разфокусира, сякаш всеки момент щеше да припадне. Тя сведе глава и разтри слепоочията си.

— Добре ли сте? — попитах я аз.

— Какви неща си причиняват взаимно хората.

— Аз ви казах какво стори Лестър на моето семейство. А какво направи на вас?

Изминаха няколко секунди. Жената вдигна бавно глава, в очите й се четеше още по-голяма болка.

— Той беше най-вежливото момче, което бях срещала. Винаги искаше да помогне с нещо вкъщи. Но в същото време бе и най-обърканото същество. Някои следобеди лежеше с часове в леглото, загледан в тавана, преживявайки господ знае какво. През нощта не можеше да заспи, ако не светеше нощната лампа. Често сънуваше кошмари и се събуждаше с писъци. Изглежда бяха свързани с пожара, обгорил ръцете му. Отивах в стаята му и се опитвах да го успокоя. Държах го в прегръдките си, милвах го по главата и му шепнех, че е в безопасност, че никой не може да го нарани у нас, че не трябва да се тревожи повече.

Тя млъкна и отново разтри слепоочията си.

— Сигурна ли сте, че сте добре? — попитах я аз.

— Беше толкова отдавна. Защо споменът все още ми причинява такава силна болка?

— Не исках да ви разстройвам. Ако желаете да си починете малко, мога да дойда пак, когато…

— Никога не съм говорила за това пред някого. Никога. А може би е трябвало. Може би щеше да престане да ме измъчва, ако бях разказала на някого, ако се бях опитала да го споделя.

— Искате ли да го споделите с мен?

Тя дълго ме гледа изтерзано, сякаш искаше да проникне в душата ми.

— На един непознат. Да. На някой, чийто осъдителен поглед няма да ми се наложи да срещам отново.

— Аз никого не осъждам, госпожо Гарнър. Единственото, което искам, е да си върна съпругата и сина. Знаете ли нещо, което може да ми помогне да го направя?

Тя се замисли.

— Една нощ той ме целуна по бузата. Друга нощ, докато го държах в прегръдките си, за да го успокоя от поредния кошмар, пак ме целуна по бузата. Или поне се опита. Докосна устните ми, сякаш случайно бе пропуснал бузата ми. Получи се неловка ситуация. Изправих се веднага, щом той се успокои. Почувствах се неудобно, но си казах, че просто си въобразявам разни неща, че не го е направил нарочно.

— Госпожо Гарнър, няма нужда да…

— Трябва. Трябва по някакъв начин да се отърва от това. Толкова много исках да се грижа за момчето, че отричах очевидното. Всяка интимност ми изглеждаше невинна. Както когато се опитвах да го науча да чете и пише. Такава ми беше и професията — бях учителка в гимназията. Случи се в края на лятото. Учебната година още не беше започнала. Имах време да се опитам да го науча на четмо и писмо. Използвах Библията, тъй като то вече знаеше текста. Сядахме заедно на кухненската маса. Столовете ни бяха близо. Нямаше нищо лошо в това. Ние бяхме просто учител и ученик, които седяха на масата и учеха; но все пак, връщайки се мислено назад, си давам сметка, че момчето сядаше по-близо, отколкото бе необходимо. Когато ми помагаше да приготвя вечерята, ръцете ни понякога се докосваха. Не отдавах никакво значение на този факт. Една от причините да не го споделя с никого бе опасението ми, че някой можеше да си помисли, че това ми е доставяло някакво… — Беше й трудно да произнесе думата. — … удоволствие. А изобщо не беше така. Знам, че има много извратени хора на този свят, господин Денинг. Но аз съм ревностна християнка и богобоязлива жена и ви уверявам, че не съм изпитвала удоволствие от докосването на този юноша, когото бях приела като свой син.

Възцари се неловка тишина. Кимнах, за да я окуража да продължи.

— Всичко се случи само защото толкова отчаяно исках да се грижа за него. Една нощ, когато го държах в прегръдките си след един от поредните му кошмари, той ме докосна по… — Тя смутено сведе поглед към гърдите си. — Изглеждаше случайно, но най-накрая трябваше да си призная, че неволните му жестове ставаха твърде много, затова му казах, че някои видове докосване са недопустими. Казах му, че искам двамата да бъдем близки, но има различна близост. Момчето отвърна, че не разбира какво имам предвид, но щом желая да не се докосва до мен, ще го направи.

— Следващата нощ… — Жената не можеше да произнесе думите. Очите й заблестяха, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. — Мога ли пак да видя снимката на жена ви и сина ви?

Объркан, извадих фотографията от портфейла си.

Госпожа Гарнър я разглежда дори по-дълго от първия път.

— Какво прекрасно семейство. Как се казват?

— Кейт и Джейсън.

— Щастлив ли е бракът ви?

— Много. — Този път аз имах проблеми с говоренето.

— Синът ви добро момче ли е?

— Най-доброто — отвърнах с пресипнал глас.

— Как ще ви помогне разказът ми да ги намерите? — Очите й се насълзиха.

„Ако Кейт и Джейсън все още са живи“ — помислих си аз. Наученото от преподобния Бенедикт ме бе изпълнило с отчаяние.

— Обзалагам се, че той си има навици. — Помъчих се да скрия колко бях обезкуражен. — Ако ги опозная, може би ще успея да проследя пътя му.

— Път, чието начало е отпреди деветнадесет години?

— Не знам къде другаде да отида.

— Той ме изнасили.

На верандата се възцари гробна тишина, нарушавана единствено от нейните ридания, докато сълзите се търкаляха по бузите й.

Бях като парализиран и напразно се опитвах да преодолея шока.

— Съжалявам. Не трябваше да ви моля да говорите за това.

— Да не говоря за това? — Сълзите оставяха парещи дири по бузите й. — Боже мой, та аз съм го таила в себе си през всичките тези години! Това е мъчение. Съпругът ми беше директор на училището, в което преподавах. По мръкнало се обади разсилният, че една водопроводна тръба се е спукала. Мъжът ми хукна натам да види колко сериозна е повредата. Бях готова да си лягам. Момчето… Този скапан кучи син… Това копеле…

Пороят от най-грубите според госпожа Гарнър сквернословия ме шокира.

— … дойде в спалнята ми, когато се събличах, събори ме на пода и… Не можех да повярвам колко бе силен. Изглеждаше толкова крехък и все пак ме надви, сякаш притежаваше силата на дявола. През цялото време ме наричаше Юнис, макар да знаеше много добре, че малкото ми име е Агнес. Мъчех се да го отблъсна. Дращех. Ритах. После юмрукът му се стовари върху лицето ми. Втори път. Трети. Бликналата кръв ме задави, лежах на пода почти в безсъзнание, докато той…

Гласът й потрепера. Тя извади кърпичка от джоба на роклята си и я вдигна към очите си.

— После… — Сълзите закапаха от брадичката й. — След като повърнах… След като събрах сили да стана, видях, че чекмеджетата бяха преровени и разбрах, че бе откраднал всичко ценно, което е могъл да напъха в джобовете си. Но това бе последното нещо, което ме интересуваше. Втурнах се към телефона, за да се обадя на полицията и да повикам линейка и внезапно осъзнах, че не можех да го направя. Помислих си за енориашите, за хората от града, за гимназията, където работехме със съпруга ми, и си представих как щяха да ме гледат всички. О, разбира се, щеше да има такива, които да ми съчувстват. Но това нямаше да ги спре да разказват на всеки срещнат за случилото се с Агнес Гарнър. Съчувствието нямаше да им попречи да ме гледат, нито да спре слуховете сред учениците, които щяха да ме гледат по-настоятелно дори от родителите си. Изнасилена. Изнасилена.

Стоях колебливо пред телефона. Спомням си как си повтарях, че трябва да се обадя за помощ, че всеки момент ще припадна. Вместо това се затътрих към банята. Събрах цялата си сила, за да вляза във ваната и дълго мих мястото, където… — Тя отново избърса сълзите си. — После се облякох. Обадих се в полицията. Лекарят прегледа само разцепените ми устни и нараненото ми лице. Казах на всички, че като съм влязла в спалнята, съм заварила момчето да краде парите и бижутата ми. Не че имах много бижута. Не съм такъв тип жена. С една дума, то беше взело около триста долара, които можеха да се спечелят отново, и семплото колие, подарък от баба ми, което никога не би могло да бъде възстановено.

Съпругът ми се прибра малко след като бе пристигнала полицейската кола. Полицаите предприеха издирване на младежа, но така и не го откриха. Може би бе спал в гората. А може би бе напуснал района, качвайки се на автостоп. На следващия ден от Броктън пристигна отец Бенедикт. Тогава научих, че името на момчето е Лестър Дант. Узнах и за пожара, в който бяха загинали родителите му. Но никога не споделих нито с отец Бенедикт, нито с отец Хенли истината за случилото се в спалнята. Не казах и на съпруга си. Не казах на никого. О, да, когато се разчу, хората ме гледаха, но тези погледи бяха различни и можех да ги понеса. Бяхме прибрали едно момче в дома си, а за отплата то ме бе набило и ни бе окрало. Бях жертва, която градчето можеше да приеме.

— Нямам думи да ви опиша колко съжалявам — казах аз.

— Юнис. — В гласа й се долови болка. — Защо, за бога, той ме нарече Юнис?

Не отговорих.

— Казахте ми за сутеренната стая, в която родителите му са го държали затворен. Какво друго знаете? Имате ли представа защо ме нарече с това име?

Тонът й бе така умолителен, че от устата ми неволно се отрони:

— Да.

— Кажете ми.

— Сигурна ли сте, че искате да чуете отговора?

— Точно както и вие искате отговори.

Поколебах се.

— Юнис е името на майка му.

Госпожа Гарнър простена.

— Изглежда е наказвал…

— Майка си. Наказвал е майка си. Боже мой! — Гласът й стана дрезгав от отчаяние. — Наранете го. Не забравяйте обещанието си. Когато го намерите, го накарайте да страда.

— Имате думата ми.

4

Докато вървях към колата си, полагах усилие да не издам пред госпожа Гарнър обзелото ме обезсърчение. „Когато го намерите“ — бе казала тя. Но аз вече не вярвах, че ще го открия. Без информация къде бе отишъл Лестър Дант през онази нощ, нямах никаква представа какво да правя по-нататък. Нещо по-лошо, не виждах смисъл да се опитвам. Лестър бе далеч по-побъркан, отколкото бе разкрила информацията на ФБР. Не можех да си представя, че е оставил Кейт и Джейсън живи.

Седнах зад волана с натежало от скръб сърце. Омразата се бореше с мъката ми. „Наранете го!“ — бе помолила госпожа Гарнър. „Да, ще го сторя“ — казах си аз. Профучах бясно покрай добре поддържаните морави и безупречно подрязаните живи плетове. Стигнах до едно кръстовище и завих надясно. На следващия светофар завих наляво. Без никаква причина. Без определена посока.

Известно време продължих да карам напосоки през цветущото провинциално градче, докато в един момент осъзнах, че минавам за пети или шести път край едни и същи къщи и магазини. Най-накрая умората ме надви и аз спрях пред един мотел, наречен „Оазис за пътника“, в покрайнините на града.

Беше едва пет, но на мен ми се струваше, че е полунощ, когато внесох куфара и раницата си в стаята, която гледаше към паркинга. Твърде изтощен, за да разглеждам спартански обзаведеното помещение, аз се върнах до колата за принтера и лаптопа си. Запитах се защо въобще ги носех. Те заемаха място, а досега не ги бях използвал.

„Може би е време да се прибирам вкъщи“ — помислих си аз.

В Денвър сега беше три часът. Вдигнах телефона.

— Детективска агенция „Пейн“ — каза отсреща познатият мъжки глас.

— Вече сам ли отговаряте на телефона?

Пейн помълча за миг.

— Ан отиде на лекар. — Секретарката му Ан беше и негова съпруга. — Как сте, Брад?

— Толкова лесно ли се разпознава гласът ми? — Представих си едрия мъж до аквариума със златните рибки.

— Мислех си за вас. Когато се обадихте последния път, бяхте в Южна Дакота. Казахте, че ще ми звъннете пак, но не го направихте. Притесних се. Какво правите в… — Чух почукването от пръстите на Пейн по компютърната клавиатура. — „Оазис за пътника“ в Логанвил, Охайо?

— Намирисва ми на нова компютърна програма.

— Помага ми да не скучая. Какво правите там?

— Отказвам се.

— Съжалявам да го чуя. Докато бяхте на път, поне не се страхувах, че ще направите нещо безразсъдно. Предполагам, не сте научили нищо ново.

Отпуснах се уморено на леглото.

— Напротив. Научих твърде много. Но то не ме отведе доникъде.

— Освен до „Оазис за пътника“ в Логанвил, Охайо.

Пейн се помъчи репликата му да прозвучи шеговито, но не се получи.

— Надявах се да открия следа — отвърнах аз.

— Понякога следата е пред нас. Ние просто не я виждаме.

— Да, но моята следа не ме отведе никъде. — Бях доловил нещо в думите на Пейн — мрачния тон, с който ги бе изрекъл. — Ан е на лекар? Всичко наред ли е?

— Ще видим.

— О…

Той се поколеба.

— Някаква бучка в гърдата й, но може да е само киста. Докторът ще й направи биопсия16.

Поех дълбоко въздух.

— Ще се моля за нея.

— Благодаря.

— Преди да се случи всичко това, никога не бих казал подобно нещо — казах му аз.

— Че ще се молите за някого?

— През последните два дни говорих с двама отци и с една много религиозна и благопристойна дама. Предполагам, че съм се повлиял от тях. Проблемът е, че научих нещо и за един мъж, превърнат от родителите му в чудовище. Лестър Дант.

— Сега вярвате ли, че е бил той?

— О, да, вярвам. И бог да ми е на помощ.

— Още една молитва — подхвърли Пейн.

— Утре си тръгвам за вкъщи. Ще ви се обадя веднага, щом се прибера. Може би дотогава ще са излезли резултатите от биопсията.

— Може би. — Гласът на Пейн заглъхна. — Лек път.

— Благодаря — прошепнах аз и затворих.

„Моля те, Господи, запази здравето на жена му!“ — помолих се наум.

Изтегнах се на леглото и затворих очи. Пердетата не пропускаха светлината на късното следобедно слънце. Исках да заспя навеки.

„Господи, надявам се, че не си оставил Кейт и Джейсън да страдат.“

Не спирах да мисля за добрите и лошите неща, към които религията можеше да подтикне хората. Не можех да прогоня от съзнанието си образа на Лестър Дант, който бе избягал от една църква, за да се появи пред друга и…

5

Шокът от мисълта, която ме осени, ме накара да седна. После скочих възбудено, спомняйки си онова, което Лестър Дант, представяйки се за моя брат, ми беше казал преди година:

„Докато скитах от град на град, разбрах, че лесно мога да получа безплатна храна, като се появявам на църковните сбирки след неделната сутрешна проповед.“

„Исусе — помислих си аз. — Той сигурно е продължил по изпитания начин. Трябва да е отишъл в църквата в някое друго градче.“ Пейн беше прав. Следата беше тук. Просто не я бях видял.

Сложих бързо лаптопа и принтера на масичката до леглото. Изключих телефона от контакта и включих на негово място компютъра. Пуснах го и направих необходимите промени в програмата ми за интернет достъп, като смених телефонния код на Денвър с този, използван в района на Логанвил.

После влязох в един географски сайт и си разпечатах карта на Охайо, както и на някои от съседните му щати: Мичиган, Индиана, Кентъки, Западна Вирджиния и Пенсилвания. Интересуваха ме малките градчета. Дант щеше да избягва големите. Сигурен бях. След като бе живял уединено в сутеренната стая, предполагах, че изпитваше ужас от пренаселените градове.

В картите фигурираха стотици имена. Бяха твърде много, за да ми бъдат от полза, но все пак беше някакво начало. Направих по-практичен списък, като елиминирах градчетата в най-отдалечените краища на другите щати. След това скъсих списъка, изключвайки Индиана, убеден, че Лестър едва ли щеше да се върне в щата, където е бил арестуван. Така че останаха Охайо, Мичиган, разположен на север от него, Кентъки и Западна Вирджиния — на юг, и Пенсилвания — на изток.

Градчетата в тях сами по себе си не ме интересуваха. Имах нужда от имената на църквите им. Написах „Църквите в Охайо“ в прозорчето на интернет търсачката. Появи се списък, допълнен с местоположението им и адресите на техните сайтове. Сравних го с този на градовете. Направих същото с църквите в останалите щати. Изключих онези, чиито имена бяха на светци, сигурен, че Дант щеше да избягва католическите, англиканските и гръцките православни църкви. Тяхната идеология и обреди щяха да му бъдат чужди. Докато се опитвах да отсея протестантските храмове, аз…

Силно почукване по вратата ме разсея.

Обърнах глава натам.

Дневната светлина отдавна бе угаснала зад прозорците. Погледнах часовника си. Бяха минали почти седем часа. Стрелките показваха, че наближаваше полунощ. Силното чукане се повтори.

— Господин Денинг? — обади се мъжки глас.

Изправих се вдървено, защото краката ми се бяха схванали от дългото седене. Отидох до вратата, погледнах през шпионката и видях възрастен мъж, облечен със сако и вратовръзка. Не свалих защитната верига, а само открехнах вратата и надзърнах през петнайсетсантиметровия процеп.

— Какво обичате? — Ярката светлина на прожекторите от паркинга ме заслепи.

— Исках само да се уверя, че всичко е наред. Компютърът ни показва, че говорите по телефона от пет часа, но когато се опитах да се включа в линията ви, за да проверя дали не сте заспали и оставили отворена слушалката, чух само пръщене.

— Имах работа за наваксване.

На лицето на мъжа се изписа объркване.

— В интернет — добавих, като посочих към компютъра в ъгъла на масичката, който, както осъзнах по-късно, той не можеше да види.

Мъжът изглеждаше още по-объркан.

— Разполагате с номера на кредитната ми карта — успокоих го аз. — С удоволствие ще платя телефонните разходи.

— Е, щом всичко е наред.

— Не може да бъде по-наред.

— Лека нощ.

Той си тръгна и едва тогава си дадох сметка за болката в главата и куркането в стомаха ми. През открехнатата врата видях ярката реклама в червено и синьо от другата страна на улицата. Светлинният надпис гласеше: „СКАРА И БИРА“. Два тежкотоварни автомобила бяха спрели в края на претъпкания паркинг. Свидеше ми се времето, което щях да изгубя, но си казах, че няма да бъда полезен на Кейт и Джейсън, ако не се грижа за здравето си, така че излязох от интернет, заключих стаята и се отправих към кънтри музиката, която се носеше от джубокса — в песента се разказваше за любимата на един мъж, която се срещаше с друг — през отворените прозорци на отсрещния ресторант.

6

Четиридесет минути по-късно на стомаха ми тежеше от сандвича с бифтек, който бях излапал. Напомних си за стриктната здравословна диета, която трябваше да спазвам, за да се подготвя за разследването си. „От утре — обещах си аз. — Кълна се. От утре.“

— Ето ви кафето — каза сервитьорката. — В пластмасова чаша, както поискахте.

— Благодаря.

Излязох от ресторанта и тъкмо пресичах паркинга, когато някакъв шум ме накара да спра. Джубоксът бе замлъкнал, но разговорите на посетителите бяха достатъчно високи, така че се напрегнах, за да чуя добре. Идваше отдясно, отстрани на ресторанта. Отново го чух. Стенание.

Стон на жена.

— Смяташе, че можеш да ме напуснеш? — Приглушеният мъжки глас идваше иззад ъгъла. — Ти си по-глупава, отколкото съм си мислел.

Разнесе се метално думкане, сякаш някой се бе блъснал в кола. Още един стон.

В ресторанта отново засвири джубоксът: нещо за празни стаи и самотни души. Предпазливият Брад, който бях някога, щеше да отиде да каже на управителя на ресторанта да се обади в полицията. Но колко ли щеше да се забави полицейската кола и какво ли щеше да се случи през това време?

Представяйки си, че Пити бие Кейт, отворих ципа на чантичката, която винаги носех на кръста си. Със съзнанието, че ако се наложи, веднага мога да извадя пистолета, тръгнах към ъгъла на ресторанта. От онази страна имаше малко прозорци. Загърбил блясъка на неоновите светлини, беше ми необходимо известно време, докато очите ми привикнат към мрака и различат движещите се сенки между две паркирани коли: мъж биеше жена.

— Спри! — извиках аз.

Мъжът се обърна по посока на гласа ми. На слабата светлина се открои пълно лице. На верижка за колана му бе закачен голям портфейл, мушнат в задния му джоб.

— Това е личен разговор. Не се бъркай! — Той повали жената на асфалта. — Не искаш повече да бъдеш с мен, а? Е, добре, или ще живееш с мен, или изобщо няма да живееш.

— Казах ти да спреш.

— Изчезвай оттук, приятел, или след като приключа със семейните проблеми, ще започна с теб.

— Да изчезвам ли? Току-що изрече думата, която мразя най-много.

— Чу ме, приятел. — Мъжът сграбчи жената, изправи я на крака и я блъсна в колата. Когато тя се опита да избяга, отново я удари.

— Но ти не ме чу. — Спокоен с пистолета в чантичката ми, пристъпих по-близо.

— Е, добре, дадох ти шанс да се измъкнеш! — Мъжагата се обърна към мен. — Сега е твой ред!

— Може да е щастливата ми нощ.

Той се втурна към мен.

В лявата си ръка държах кафето, което бе толкова горещо, че пареше през пластмасовата чашка. Махнах капачето и лиснах горещата течност в лицето на мъжа, като се целех в очите му.

Той изкрещя и вдигна ръце към попареното си лице.

Както бях обучен, нанесох му удар с прибрани и изпънати пръсти право в слънчевия сплит.

Пъшкайки, сякаш всеки момент щеше да повърне, мъжът се преви надве. Ритнах го отстрани в лявото бедро, на мястото, където минаваше нервът. Парализиран, кръкът му се огъна и той се прекатури на тротоара, като изкрещя още по-силно от болката в бедрото.

Дръпнах ръцете от лицето му и с долната част на дясната си длан го ударих в носа веднъж, втори път, трети път.

Мъжът се отпусна на тротоара и остана да лежи неподвижно. Готов да ударя отново, аз го обърнах на една страна, за да не се задави от бликналата кръв. Проверих пулса му, долових острия мирис на алкохол в дъха му и се обърнах към жената, която бе седнала в колата.

— Добре ли сте?

Тя простена. Обзе ме ужас, като видях нараненото й лице.

— Ще имате ли достатъчно сили да шофирате? — попитах я загрижено.

— Аз не… — Жената се олюля, когато й помогнах да излезе от колата. Устните й бяха подути. — Да. — Пое си дълбоко дъх. — Мисля, че ще мога да карам. Но…

— Направете го.

Зад мен мъжът изпъшка.

— Побързайте — подканих я аз. — Преди да е дошъл в съзнание.

Жената се огледа. Под очите й имаше синини. Знаех, че те не можеха да се появят само за няколко минути. Явно свидетелстваха за множество предишни побои.

— Да карам? — повтори тя жално. — Как? Избягах от него тук, защото се надявах да взема пари назаем от една приятелка, която работи в ресторанта. Оказа се, че тя е в болнични. Но пък той ме очакваше.

Наведох се над мъжа на тротоара и се уверих със задоволство, че все още беше в безсъзнание. Взех ключовете за колата от джоба на панталона му, измъкнах и големия му портфейл и извадих всички пари от него — изглеждаха около сто долара.

— Вземете. — Подадох ги на жената. Измъкнах моя собствен портфейл и й дадох около двеста долара — по-голямата част от парите в брой, с които разполагах.

— Не мога да ги приема — отвърна тя.

— Съпругата ми със сигурност щеше да поиска да ви ги дам.

— За какво говорите?

— Вземете ги. Моля ви. Заради жена ми.

Непознатата ме погледна озадачено, сякаш се мъчеше да отгатне гатанка.

— Имам сестра в Балтимор — заяви тя, като й подадох ключовете за колата.

— Не, това е първото място, където ще ви потърси — казах й аз. — Ако бяхте обрали банка, щяхте ли да се скриете при сестра ви? Твърде лесно за откриване място. Трябва да си представите, че бягате от полицията.

— Но аз не съм направила нищо лошо!

— Продължавайте да си го повтаряте. Вие не сте направили нищо лошо, но този кучи син ей там със сигурност е. Трябва непрекъснато да си напомняте, че единствената цел в живота ви е да стоите далече от него. — В Денвър, когато живеех нормално, бях горд, че Кейт работеше на доброволни начала като съветник в приют за малтретирани жени. Знаех процедурата. — Изберете град, в който никога не сте ходили. Например в Питсбърг. — Казах го наслуки. — Били ли сте някога в…

— Не.

— Тогава идете там. Той е само на триста километра оттук. Оставете колата на автогарата и идете в Питсбърг. Потърсете в телефонния указател раздела за общинските служби и намерете номера на приюта за жени.

7

Прибрах се треперещ в мотелската си стая, изумен от яростта, която ме беше обзела. В онзи момент, когато копелето бе тръгнало към мен, едва не го застрелях. Единственото, което ме спря, бе мисълта, че гърмежът щеше да накара хората да изскочат от ресторанта. Някой можеше да ме види. Полицията щеше да се втурне да ме преследва. Как щях да търся Кейт и Джейсън, ако се окажех в затвора?

8

По причини, важни за мен и семейството ми — гласеше електронното ми съобщение, — търся информация за млад мъж, който се е появил във вашата църква в края на миналото лято или през есента преди деветнадесет години. Знам, че е много трудно да си спомните нещо, случило се толкова отдавна, но смятам, че обстоятелствата са били достатъчно необичайни, за да се запомнят от някой член на вашата енория. Момчето трябва да е било шестнадесетгодишно. То е седяло отпуснато пред вратата на църквата рано сутринта преди неделната служба, така че навярно първият пристигнал човек го е намерил. Носело е скъсани дрехи и е имало охлузвания и одрасквания, показващи, че е преживяло някакво премеждие. Момчето не е помнело името си, какво му се е случило или как е попаднало пред вашата църква. Членове на енорията сигурно са се погрижили за него, най-вече жени, защото нещо в погледа му е подсказвало нуждата му от майчина ласка. Юношата е можел да цитира Библията наизуст, но е бил неграмотен. Някой, вероятно жена, може да се е опитал да го научи да чете и пише. Най-накрая той сигурно е обрал хората, които са му помогнали, може дори да им е нанесъл побой, а после е избягал от града. Към края на престоя си, момчето може би си е „спомнило“, че се казва Лестър Дант. Ако знаете за някой, приличащ на него, моля, пишете ми по електронната поща на горепосочения адрес. Имам огромна нужда да науча всичко, което мога, за този човек. Преди година той отвлече съпругата и сина ми.

9

На другата сутрин след изпълнената с кошмари нощ, изпратих това съобщение на адресите на всички църкви от моя списък. Загледан в компютърния екран, мълчаливо се помолих на Бог да ми помогне.

Нуждата да уринирам най-накрая ме накара да се размърдам. Но след като станах, си спомних за забележката на Пейн, че докато съм в движение, вероятността да извърша някоя глупост е по-малка. Така че отидох да направя един осемкилометров крос. Върнах се и проверих електронната поща. Нищо. Един час правих упражнения и отново проверих пощата си. Пак нищо.

Какво очаквах? Че във всяка църква някой редовно четеше сутрин електронните съобщения, че мълвата за моето писмо веднага щеше да се разпространи сред енориашите, че хората, които си спомняха събитията, описани от мен, щяха незабавно да ми пишат? „Трябва да бъда търпелив — напомних си аз. — Дори и в малките градчета новините не се разпространяват толкова бързо, колкото ми се иска. Ако някой има да ми съобщи нещо, вероятно ще получа писмото чак вечерта.“

Така че взех душ, облякох се и се опитах да почета. После излязох и си купих сандвич. Поразходих се. Гледах Си Ен Ен. Но най-вече проверявах електронната си поща за някое пристигнало съобщение. Такова не дойде. Към полунощ се предадох, загасих лампата и се помъчих да заспя.

Но забравата на съня не идваше и най-накрая, изневерявайки на решението си от предишната нощ, отидох до един бар надолу по пътя, където нямаше вероятност да ме познаят. Ако мъжът, когото бях набил, ме търсеше, логично бе да го направи в ресторанта срещу мотела. Този път ми бяха необходими четири бири и чаша бърбън, преди да се замъгли достатъчно съзнанието ми, за да се прибера в стаята си и да легна да спя. „Запътил съм се към ада“ — казах си аз.

„Всъщност вече отдавна съм там.“

Събудих се на зазоряване, но още нямаше никакви съобщения. Бях изправен пред още един ден на очакване. Времето се влачеше тягостно бавно и накрая трябваше да си призная, че съм бил пълен глупак да тая надежди. Не ми бе достигнал кураж да се идентифицирам с Лестър Дант до степента, която ми бе необходима. Бях сгрешил в предположенията си за местата, където бе ходил преди деветнадесет години, както и за това какво е правил при пристигането си там. След като заключих, че не бих могъл да продължавам да живея по този начин и се запитах дали изобщо исках да живея, проверих електронната си поща и застинах при вида на четирите съобщения.

10

Сигурен бях, че те не съществуваха, че ми се привиждаха. С чувството за нереалност, аз стоя пред екрана и ги гледах. После, изпълнен с колебание, ги разпечатах. Всяко от тях бе от различен щат: Кентъки, Западна Вирджиния, Пенсилвания и Охайо. В началото те бяха подредени по азбучен ред в съответствие с имената на техните изпращачи, но след като ги прочетох няколко пъти, аз ги подредих хронологично и по географски показатели.

„Господин Денинг — започваше първото, — Вашето съобщение толкова ме разтревожи, че ми бе необходимо доста време, докато се реша да Ви отговоря. Съпругът ми каза да не си причинявам болка, но не можах да понеса мисълта, че и други хора са страдали като мен.“

Името на подателката бе госпожа Доналд Кавендиш и разказът й съвдпадаше с казаното от госпожа Гарнър. Ако бе имало изнасилване, госпожа Кавендиш не го споменаваше, но аз изпитвах смущаващото чувство, че тя бе по-дълбоко наранена, отколкото показваха голите факти в съобщението й. Всъщност той не беше се представил с името Лестър. Не бе използвал никакво име. Обаче в нощта, когато изчезнал, запалил къщата им.

Това бе станало в края на септември — месец, след като бе насилил госпожа Гарнър. Какво ли се бе случило в този интервал? Проверих на картата и открих, че градчето в Кентъки се намираше на триста и двадесет километра от Логанвил в Охайо. След като е похарчил парите, откраднати от госпожа Гарнър, дали се е скитал, препитавайки се от обири на къщи и магазини за алкохолни напитки, докато безцелният му път го е оттвел в Кентъки?

Следващото съобщение (както ги бях подредил) бе от съседния щат Западна Вирджиния и описваше събития, случили се година по-късно. Лестър (този път бе използвал само малкото си име) бил приет в дома на семейство богомолци, чиято дъщеря най-накрая обезчестил. Писмото беше от нея и в него тя ми разкриваше онова, което бе крила от родителите си, докато не станала пълнолетна. Лестър я заплашил, че ако каже на някой какво й е сторил, някоя нощ ще се върне и ще я убие. За да бъде по-убедителен, удушил котката й пред нея. Следващата вечер обрал къщата, откраднал и семейната кола и изчезнал. Полицията намерила обгорелия автомобил на триста километра от града и независимо че Лестър си бил отишъл, изминало много време, преди дъщерята да спре да сънува кошмари за него.

Третото съобщение (от Пенсилвания) описваше събития, станали осем години по-късно. В дадения случай той бе съкратил името си на Лес. Методите му се бяха променили. По онова време двадесет и петгодишен, Лестър вече не изглеждал уязвим — нещо, което преди толкова лесно му придавало вид на жертва и печелело състраданието на енориашите в малките градчета. Сега той се появил пред църквата и предложил да върши каквато и да е работа срещу храна. Неговата удивителна способност да цитира на изуст всеки пасаж от Библията допаднала на хората. Този път той опожарил църквата.

Най-много ме разтревожи четвъртото съобщениие. То бе от някакъв мъж, който описваше събития, случили се тринадест години след пожара, в който бяха загинали родителите на Лестър Дант. Бе изпратено от градче, което се намираше в централната част на Охайо. Този път Лестър бе изчезнал заедно със съпругата на пишещия. Тя никога не била открита. Ала Лестър не бе използвал нито малкото си име, нито съкращението Лес. Бе се представил със съвсем различно име. И то ме вледени.

Питър.

Разтреперан до дъното на душата си, аз отново разгледах картите и местоположението на градчетата. Дотук маршрутът му бе следният: от Крофорд на югоизток до Логанвил, Охайо, още по на югоизток до градчето в Кентъки, след това в Западна Вирджиния, после на североизток до Пенсилвания и накрая до градчето в централната част на Охайо — на осемдесет километра от мястото, където бях израсъл. Един месец. Една година. Осем години. Тринайсет години.

Между тези периоди той се бе подвизавал в най-различни далечни краища на страната (това се виждаше ясно и от криминалното му досие във ФБР), но нещо го караше да се връща и аз не можех да се отърся от чувството, че пътят му, очертан на картата, приличаше на спирала, която водеше обратно към мястото, където всичко бе започнало.