Кафенето на лунатиците

Глава 17

Беше по-скоро около шест и половина, когато най-сетне пристъпих по коридора към апартамента си. Почти очаквах да заваря Ричард да ме чака в преддверието, но то се оказа празно. Тежестта в корема ме отпусна малко. Отлагането на съдбоносния момент, дори и само с няколко минути, пак си беше отлагане.

Бях вкарала ключа в бравата, когато вратата зад мен се отвори. Пуснах ключовете да се люлеят. Дясната ми ръка посегна към браунинга. Беше си чиста проба инстинкт, а не нещо съзнателно. Ръката ми бе на дръжката, но не го бях извадила, когато госпожа Прингъл се появи на вратата. Отпуснах ръката си по-далече от оръжието и се усмихнах. Не мисля, че тя осъзна какво бях направила, защото усмивката й не се поколеба и за миг.

Беше висока и слаба от възрастта. Бялата и коса беше свита на кок на тила. Г-жа Прингъл никога не носеше грим и не се извиняваше, че е минала шестдесетте. Изглежда се наслаждаваше да бъде възрастна.

— Анита, малко закъсняваш тази вечер — каза тя. Къстард, нейният померанец, лаеше на заден фон като зациклила грамофонна плоча.

Намръщих й се. За мен шест и половина беше рано да съм си вкъщи. Преди да успея да кажа каквото и да било, Ричард се появи зад нея. Косата му се спускаше покрай лицето на гъсти кафяви вълни. Носеше един от любимите ми пуловери. Беше горскозелен на цвят и приятно мек на пипане. Къстард го лаеше, застанал на няколко сантиметра от крака му, сякаш събираше кураж за бързо ухапване.

— Къстард, престани — каза г-жа Прингъл и погледна към Ричард. — Никога не съм го виждала да се държи по такъв начин с някого. Анита може да ви каже, че той харесва почти всички.

Погледна към мен за подкрепа, засрамена, че кучето й се държи грубо с гостенин.

Кимнах.

— Права сте. Никога не съм го виждала да се държи така — докато го казвах, гледах към Ричард. Не бях виждала лицето му толкова внимателно и затворено.

— Понякога се държи така около други кучета, опитва се да им се наложи — каза тя. — Имате ли куче, г-н Зееман? Може би Къстард усеща миризмата му върху вас.

— Не — отвърна Ричард. — Нямам куче.

— Открих обожателя ти в коридора с торба храна. Реших, че може да му е по-приятно да чака вътре. Съжалявам, че Къстард направи посещението толкова неловко.

— Винаги ми е приятно да си говоря за работата с друг учител — каза й той.

— Толкова е мил. — Лицето на г-жа Прингъл се разтегна в прекрасна усмивка.

Беше срещала Ричард само един-два пъти в коридора, но го харесваше. Дори преди да разбере, че е учител. Светкавична преценка.

Ричард мина покрай нея и излезе в коридора. Къстард го последва, като лаеше яростно. Кучето приличаше на свръхамбициозно глухарче. Но беше ядосано глухарче. Пристъпваше напред на малки крачета и подскачаше леко при всяко излайване.

— Къстард, върни се обратно.

Държах вратата отворена за Ричард. В ръцете си държеше торба с храна и палто. Кучето се стрелна към него с идеята да го захапе за глезена. Ричард погледна надолу към него. Къстард спря на един нос разстояние от обутия в панталон крак. Завъртя очи нагоре, а погледът в кучешките му очички не приличаше на никой друг, който бях виждала. Беше преценяващ, сякаш се чудеше дали Ричард наистина ще го изяде.

Той се вмъкна през вратата. Къстард просто стоеше в коридора толкова унил, колкото въобще беше възможно.

— Благодаря ви, че наглеждахте Ричард, госпожо Прингъл.

— Удоволствието беше мое. Той е чудесен млад мъж. — Тонът, с който го каза, говореше повече от всякакви думи.

„Чудесен млад мъж“ означаваше „омъжи се за него“. Мащехата ми Джудит би се съгласила с нея. С тази разлика, че щеше да го каже на глас, а не да го намекне.

Усмихнах се и затворих вратата. Къстард започна да лае по нея. Заключих по навик и се обърнах, за да си понеса критиката.

Ричард беше провесил палтото си на облегалката на кушетката. Торбата бе поставена на малката кухненска маса и той вадеше от нея кутии с храна. Оставих палтото си до неговото и се освободих от високите токчета. Загубих около пет сантиметра от ръста си и се почувствах много по-добре.

— Хубаво сако. — Гласът му все още беше неутрален.

— Благодаря.

Смятах да сваля сакото, но на него му харесваше, така че го оставих. Глупаво, но факт. И двамата бяхме толкова внимателни. Напрежението в стаята беше задушаващо.

Извадих чиниите от шкафа. За себе си взех студена кола от хладилника, а на Ричард налях чаша вода. Не харесваше газирани напитки. Бях започнала да държа кана студена вода в хладилника специално за него. Гърлото ми беше стегнато, докато поставях напитките на масата.

Той извади сребърните прибори. Движехме се из миниатюрната ми кухня като танцьори, знаехме къде ще се намира другият във всеки един момент и никога не се сблъсквахме, освен нарочно. Тази вечер нямаше докосвания. Оставихме лампите изключени. Единствената светлина идваше от всекидневната и в резултат на това в кухнята беше сумрачно като в пещера. Изглеждаше, сякаш никой от нас не иска да вижда ясно.

Най-накрая седнахме. Взирахме се един в друг над чиниите с храната: свинско с яйца и зеленчуци за мен, пиле с кашу за Ричард. Миризмата на китайска храна изпълни апартамента. В повечето случаи ефектът беше топъл и успокояващ. Тази вечер ме караше да се чувствам зле. Между нас беше поставена чиния с двойна порция рачешки хапки. Беше напълнил една сосиера със сладко-кисел сос. Винаги ядяхме китайска храна по този начин, като си споделяхме купичка сос.

Проклятие.

Очите му с цвят на шоколад се взираха в мен. Аз бях първата, която отвърна поглед. Не исках да правя това.

— Всички кучета ли реагират по този начин край теб?

— Не, само доминиращите.

Вдигнах поглед.

— Къстард ти е доминиращ?

— Така си мисли.

— Нездравословно.

Той се усмихна.

— Не ям кучета.

— Нямах предвид… о, мамка му. — Ако щяхме да го правим, можехме поне да го направим както трябва. — Защо не ми каза за Маркус?

— Не исках да те намесвам.

— Защо не?

— Жан-Клод те замеси с Николаос. Ти ми каза колко много си мразила това. Ненавиждала си го. Ако те бях включил да ми помагаш с Маркус, каква щеше да е разликата?

— Не е същото — казах аз.

— Нима? Няма да те използвам по начина, по който го направи Жан-Клод. Няма да го направя.

— Ако съм доброволец, не е използване.

— И какво ще направиш? Ще го убиеш ли? — В гласа му имаше горчивина, гняв.

— Какво би трябвало да значи това?

— Можеш да си свалиш сакото. Видях пистолета.

Отворих уста да протестирам и я затворих. Звучеше глупаво да тръгна да му обяснявам насред караница, че съм искала да изглеждам хубава заради него.

Изправих се и свалих сакото. Внимателно го преметнах на облегалката на стола, като нарочно му отделих много време.

— Ето. Доволен ли си?

— Този пистолет ли е отговорът ти за всичко?

— Защо така внезапно това, че нося оръжие, стана проблем?

— Алфред ми беше приятел.

Това ме спря. Дори не ми бе хрумнало, че Ричард може да харесва Алфред.

— Не знаех.

— Щеше ли да има значение?

Замислих се над това.

— Може би.

— Не беше нужно да го убиваш.

— Снощи проведох този разговор с Маркус. Ричард, те не ми оставиха избор. Предупредих го няколко пъти.

— Чух за това. Глутницата говореше само за него. Как не си искала да отстъпиш. Отхвърлила си защитата на Маркус. Простреляла си още един от нас. — Той поклати глава. — О, всички са много впечатлени.

— Не го направих, за да ги впечатля.

Пое си дълбоко въздух.

— Знам, и точно това ме плаши.

— Страхуваш се от мен?

— За теб — поправи ме той.

Гневът постепенно изчезваше от очите му. Това, което го заместваше, бе страх.

— Мога да се грижа за себе си, Ричард.

— Не разбираш какво си направила миналата вечер.

— Съжалявам, ако Алфред ти е бил приятел. Не ми направи впечатление на някой, в чиято компания би се движил.

— Знам, че беше побойник и вярното куче на Маркус, но беше под моя защита.

— Маркус не си направи труда да защити когото и да било снощи, Ричард. Беше много по-заинтересуван от дребната си борба за надмощие, отколкото от безопасността на Алфред.

— Тази сутрин наминах при Ървинг. — Остави изказването да виси във въздуха между нас.

Беше мой ред да се ядосам.

— Нарани ли го?

— Ако съм го наранил, то е било мое право като бета-мъжкар.

Изправих се с ръце, притиснати към масата.

— Ако го нараниш, ще разменим нещо повече от думи.

— И мен ли ще застреляш?

Погледнах го. Имаше прекрасна коса и изглеждаше изключително апетитен, облечен в този пуловер. Кимнах.

— Ако се наложи.

— Би ме убила просто така.

— Не, не убила, но ранила, да.

— За да опазиш Ървинг, ще ме заплашиш с оръжие. — Беше се облегнал назад с ръце, кръстосани на гърдите. Изражението му беше смаяно и ядосано.

— Ървинг помоли за защита. Дадох му я.

— И той ми каза така тази сутрин.

— Нарани ли го?

Гледа ме дълго, след което най-сетне отвърна:

— Не, не го нараних.

Изпуснах въздуха, който не бях усетила, че съм задържала, и седнах обратно на стола.

— Наистина би се изправила срещу мен, за да го защитиш. Наистина би го направила.

— Недей да звучиш толкова изненадан. Ървинг беше хванат между двама ви. Маркус щеше да го нарани, ако не се свърже с мен, а ти си казал, че ще го нараниш, ако се свърже. Не изглеждаше особено честно.

— Доста неща в глутницата не са честни, Анита.

— И в живота е така, Ричард. И какво от това?

— Когато Ървинг ми каза, че е под твоята защита, не го нараних, но и не повярвах наистина, че ти би ме наранила.

— Познавам Ървинг от много по-дълго, отколкото теб.

Той се наведе напред, подпирайки ръце на масата.

— Но той не излиза с теб.

Свих рамене. Не знаех какво друго да кажа. Нищо не изглеждаше като достатъчно безопасен залог.

— Все още ли съм твоето гадже или снощното ти бойно кръщение те е накарало да решиш, че повече не искаш да се срещаме?

— Намираш се насред борба на живот и смърт и не си ми казал. Ако криеш подобни неща, как бихме могли да имаме връзка?

— Маркус няма да ме убие.

Зяпнах го. Изглеждаше искрен. Мамка му!

— Наистина го вярваш, нали?

— Да.

Искаше ми се да го нарека глупак, но си замълчах и се опитах да измисля какво друго да кажа. Нищо не ми дойде на ум.

— Срещнах се с Маркус. Срещнах се и с Рейна — поклатих глава. — Ако наистина мислиш, че Маркус не те иска мъртъв, грешиш.

— Една нощ и вече си експерт.

— Да, по този въпрос съм.

— Затова не ти казах. Ти щеше да го убиеш, нали? Просто да го убиеш.

— Ако той се опиташе да ме убие, да.

— Трябва да се справя с това сам, Анита.

— Тогава се справи, Ричард. Убий го.

— Или ти ще го направиш за мен.

Седнах обратно на стола си.

— По дяволите, Ричард, какво искаш?

— Искам да знам дали смяташ, че съм чудовище.

Разговорът се движеше твърде бързо за мен.

— Обвиняваш ме, че съм убийца. Не трябва ли аз да те питам това?

— Знаех каква си, когато се срещнахме за първи път. Ти смяташе, че аз съм човек. Все още ли мислиш така?

Втренчих се в него. Изглеждаше толкова несигурен. В главата си знаех, че не е човек. Но все още не го бях виждала да прави нещо свръхестествено. Застанал в кухнята ми с тези кафяви очи, преливащи от прямота, просто не изглеждаше особено опасен. Вярваше, че Маркус не би го убил. Беше твърде наивно, че да се опише с думи. Исках да го предпазя. Някак си да го защитя.

— Не си чудовище, Ричард.

— Тогава защо тази вечер не ме докосна дори веднъж? Даже нямаше целувка за добре дошъл.

— Мислех, че сме си ядосани — отвърнах му аз. — Не целувам хора, на които съм ядосана.

— Ядосани ли сме си? — Гласът му беше мек, колеблив.

— Не знам. Обещай ми нещо.

— Какво?

— Никакви тайни повече. Никакви лъжи, дори и такива като премълчаване. Ще ми казваш истината и аз ще ти отвръщам със същото.

— Съгласен, ако обещаеш да не убиваш Маркус.

Зяпнах го през масата. Как е възможно някой да е господар върколак и същевременно да е толкова добродетелен? Беше едновременно очарователно и вероятно щеше да причини смъртта му.

— Не мога да обещая подобно нещо.

— Анита…

Вдигнах ръка.

— Мога да обещая, че няма да го убия, освен, ако не нападне мен, теб или цивилен.

Беше ред на Ричард да ме зяпне.

— Можеш да го убиеш просто така?

— Просто така.

Той поклати глава.

— Не мога да проумея това.

— Как е възможно да си ликантроп и никога да не си убивал?

— Внимателен съм.

— А аз не съм, така ли?

— При теб е почти непринудено. Снощи уби Алфред и не изглежда да съжаляваш.

— Трябва ли?

— Аз бих.

Свих рамене. В интерес на истината, това малко ме притесняваше. Може и да имаше изход от ситуацията, при който Алфред не свършваше в чувал за трупове. Или в стомасите на приятелите си. Но аз го бях убила. Това е положението. Нямаше връщане назад. Нямаше как да се промени. Нямаше да има извинения.

— Такава съм, Ричард. Приеми го или се махай. Няма да се променям.

— Една от причините, заради които исках да се срещам с теб, беше, че смятах, че можеш да се грижиш за себе си. Вече ги видя. Смятам, че бих могъл да се измъкна жив, но обикновен човек — нормално човешко същество — какъв шанс би имало?

Просто го погледах. Спомних си го с разкъсано гърло. Мъртъв. Само че не беше мъртъв. Беше се излекувал. Беше оживял. Имаше и друг мъж. Друго човешко същество, което не се бе излекувало. Не исках никога да обичам някого и да го загубя по този начин. Никога.

— Е, получи рекламираната стока. Какъв ти е проблемът?

— Все още те желая. Все още искам да те прегръщам. Да те докосвам. Би ли могла да понесеш да ме докосваш след това, което си видяла снощи? — Не смееше да ме погледне в очите. Косата му бе паднала напред и скриваше лицето му.

Изправих се и направих крачката, която ме отведе пред него. Той вдигна лице към мен, очите му блестяха от непролети сълзи. Страхът по лицето му беше неподправен. Мислех си, че онова, на което бях станала свидетел предната вечер, ще промени отношенията ни. Припомних си нечовешката сила на Джейсън, потта по лицето на Маркус, Габриел и покритата му с кръв уста. Но докато се взирах в лицето на Ричард, застанал достатъчно близо, че да мога да го докосна, нищо от това не изглеждаше реално. Вярвах му. Освен това бях въоръжена.

Наклоних се към него, навеждайки глава, за да го целуна по устните. Първата целувка беше нежна, целомъдрена. Той не направи опит да ме докосне, ръцете му останаха в скута. Целунах го по челото и вплетох пръсти в косата му, така че да мога да почувствам топлината му. Целунах го по веждите, по връхчето на носа, по всяка буза и накрая отново по устните. Той въздъхна, а дъхът му се вля в устата ми. Притиснах устни в неговите, сякаш щях да го изям от устата надолу.

Сключи ръце зад гърба ми, като колебливо ги задържа на кръста, с пръсти малко по-надолу. После ги прехвърли на бедрата ми, като прескочи всички онези чувствителни местенца. Сложих краката си отстрани на коленете му и установих, че късата пола си има предимства. Стоях разкрачена в скута му и не се налагаше да я повдигам дори сантиметър. Ричард издаде лек звук на изненада. Изгледа ме, а очите му бяха толкова дълбоки, че можех да потъна в тях.

Вдигнах пуловера му нагоре и прокарах ръце по голата му плът.

— Свали го — наредих.

Той свали пуловера през глава с едно движение и го захвърли на пода. Седях в скута му и се взирах в голите му гърди. Трябваше да се спра в този момент, но не исках.

Притиснах лице към извивката на врата му, вдишвах аромата на кожата му, а косата му покриваше лицето ми като воал. Прокарах с връхчето на езика си тънка влажна линия надолу по шията му през ключицата.

Ръцете му масажираха гърба ми и се плъзнаха надолу. Пръстите му затанцуваха по дупето ми, след което се върнаха нагоре. Точка в негова полза. Не ме опипа.

— Пистолетът, може ли да го махнеш? — попита той с лице, заровено в косите ми.

Кимнах и се измъкнах от презрамките. Нямаше как да свърша останалото, без да сваля колана на полата. Ръцете ми сякаш не искаха да се помръднат.

Ричард ги хвана и ги премести нежно отстрани на тялото ми. Разкопча токата и започна бавно да измъква колана гайка по гайка. Помръдвах при всяко дръпване. Държах кобура с пистолета, докато той измъкне колана. После внимателно го сгънах и го поставих на масата зад нас.

Обърнах се към него. Лицето му беше съвсем близо. Устните му бяха меки и пълни. Облизах ъгълчетата им.

Целувката беше бърза и объркана. Исках да прокарам устни по други неща. Надолу по гърдите му. Никога не бяхме стигали толкова далече. Даже не се бяхме приближавали до това сега.

Той измъкна блузата ми от полата и прокара ръце по голия ми гръб. Усещането на кожата му, която ме докосваше там, където никога преди това не беше, ме накара да потреперя.

— Трябва да спрем сега — прошепнах във врата му, така че не прозвуча много убедително.

— Какво?

— Спри.

Отблъснах се съвсем леко от него, колкото да виждам лицето му. Достатъчно, че да си поема дъх. Ръцете ми все още си играеха с косата му, докосваха раменете му. Отпуснах ги. Принудих се да спра. Беше толкова топъл. Вдигнах ръце към лицето си и можех да усетя миризмата му по кожата си. Не исках да спирам. Съдейки по погледа, изписан на лицето му, и начина, по който реагираше тялото му, същото важеше и за него.

— Трябва да спрем сега.

— Защо? — Гласът му бе тих шепот.

— Защото, ако не спрем сега, може въобще да не спрем.

— Толкова лошо ли ще е?

Почти казах „не“, докато се взирах в прекрасните му очи само на няколко сантиметра от моите.

— Може би да.

— Защо?

— Защото една вечер никога не стига. Или го правиш редовно, или го спираш отведнъж.

— Можеш да го имаш всяка вечер.

— Това предложение ли е? — попитах аз.

Примигна срещу мен и се опита да се отдръпне. Да помисли. Наблюдавах усилието и сама се борех да направя същото. Трудно е да мислиш, когато си седнала в нечий скут. Изправих се. Ръцете му все още бяха под ризата върху голия ми гръб.

— Анита, какво има?

Стоях и гледах надолу към него с ръце, подпрени на раменете му, за да пазя равновесие, все още твърде близо, за да мисля ясно. Отдръпнах се и той не направи опит да ме спре. Подпрях ръце на кухненския плот и се опитах да помисля достатъчно трезво.

Опитвах се да измисля как да му разкажа на един дъх за две години, изпълнени с болка.

— Винаги съм била добро момиче. В колежа срещнах някого, сгодихме се, определихме дата, правихме любов. Той ме заряза.

— Направил е всичко това само за да те вкара в леглото си?

Поклатих глава и се обърнах към него. Стоеше все така със свалена риза и изглеждаше изключително апетитен.

— Семейството му не ме одобри.

— Защо?

— Неговата майка не харесваше факта, че моята е мексиканка. — Облегнах се на шкафовете с кръстосани ръце и обвих ръце около тялото си. — Не ме обичаше достатъчно, че да се изправи срещу семейството си. Липсваше ми по много начини, но освен това липсваше на тялото ми. Обещах си, че няма да позволя това да се повтори.

— Тоест изчакваш до сватбата.

Кимнах.

— Желая те, Ричард, много, но не мога. Обещах си, и никога няма да позволя отново да ме наранят така.

Той се изправи и застана пред мен. Стоеше близо, но не се опита да ме докосне.

— Тогава се ожени за мен.

Погледнах нагоре към него.

— Да бе.

— Не, сериозен съм. — Той постави нежно ръце на раменете ми. — И преди съм си мислил да те помоля, но се страхувах. Не беше виждала на какво е способен един ликантроп, какви можем да бъдем. Знаех, че е нужно да го видиш, преди да мога да те попитам, но същевременно се страхувах от момента, в който това ще се случи.

— Все още не съм те виждала да се превръщаш — казах му аз.

— Нужно ли е?

— Така, както сме застанали в момента, казвам „не“, но реално погледнато, ако сме сериозни, вероятно е нужно.

— Сега?

Изгледах го в полумрака и го прегърнах. Притиснах се към него и поклатих глава, докосвайки с бузи голите му гърди.

— Не, не сега.

Той ме целуна по главата.

— Това „да“ ли е?

Вдигнах глава и го погледнах.

— Би трябвало да откажа.

— Защо?

— Защото животът е твърде сложен.

— Животът винаги е твърде сложен, Анита. Кажи „Да“.

— Да.

В мига, в който го казах, исках да си взема думите обратно. Желаех го много. Дори го обичах, вероятно даже немалко. Дали подозирах, че е изял Червената шапчица? По дяволите, та той даже не можеше да се насили да убие Големия лош вълк. От нас двамата беше много по-вероятно аз да избивам хора.

Целуна ме, а ръцете му се притиснаха в гърба ми. Отдръпнах се достатъчно, че да си поема въздух, и казах:

— Без секс тази вечер. Правилото все още важи.

Той наведе глава и проговори с устни, почти докосващи моите:

— Знам.