Кафенето на лунатиците

Глава 35

Пред стаята на нагата имаше униформен полицай. Едуард остана в колата. Все пак полицията го издирваше. Едно от лошите неща при работата с Едуард и ченгетата е, че не можеш непременно да работиш с тях едновременно.

Полицаят пред вратата беше дребна жена с руса конска опашка. Край вратата имаше стол, но тя стоеше изправена с ръка на дръжката на пистолета. Светлите й очи се присвиха подозрително към мен.

Кимна ми рязко.

— Вие ли сте Анита Блейк?

— Аха.

— Имате ли някакъв документ за самоличност? Каза го много кораво, без майтап.

Вероятно беше новобранка. Само новобранците имаха толкова строго поведение. По-старите ченгета щяха да поискат документи, но нямаше да се опитат да направят гласа си по-нисък.

Показах й пластмасовата си идентификационна значка. Онази, която закачах на ризата си, когато преминавах полицейски ограждения. Не беше полицейска значка, но бе най-доброто, с което разполагах.

Взе я в ръце и дълго време я гледа. Преборих се с желанието да попитам дали после няма да я изследва. Никога не помага, ако ядосате полицията. Особено заради разни незначителни неща.

Най-сетне ми я върна. Очите и бяха сини и студени като зимното небе. Много корава. Вероятно упражняваше този поглед всяка сутрин пред огледалото.

— Никой не може да разпитва мъжа без присъствието на полицията. Когато позвънихте с молба да разговаряте с него, се свързах със сержант Стор. Пътува насам.

— Колко дълго ще трябва да чакам?

— Не знам.

— Вижте, има изчезнал човек, всяко забавяне може да му струва живота.

Най-сетне привлякох вниманието й.

— Сержант Стор не спомена нищо за изчезнал човек.

Мамка му. Бях забравила, че ченгетата не знаят за липсващите върколаци.

— Предполагам, че няма да се вържете на „времето е от изключително значение“. Какво ще кажете за „заложени са животи“?

От твърд погледът й стана отегчен. Беше впечатлена.

— Сержант Стор беше съвсем ясен. Иска да присъства, докато разпитвате мъжа.

— Сигурна ли сте, че сте разговаряли със сержант Стор, а не с детектив Зербовски?

Щеше да е типично за Зербовски да ми създаде пречки само за да ме ядоса.

— Знам с кого разговарях, госпожице Блейк.

— Не исках да намекна, че не сте знаели, полицай. Просто споменах, че Зербовски може да се е объркал относно това какъв достъп ми е разрешен до… свидетеля.

— Разговарях със сержанта и знам какво ми каза. Няма да влизате, докато не пристигне. Такива са заповедите.

Тръгнах да казвам нещо неприятно, но се спрях. Полицай Кирлин беше права. Имаше своите заповеди и нямаше да отстъпи от тях.

Погледнах към табелката с името й.

— Добре, полицай Кирлин. Ще изчакам зад ъгъла в чакалнята.

Обърнах се и се отдалечих, преди да изрека нещо не толкова приятно. Искаше ми се да си пробия път към стаята, използвайки чина си. Но нямах чин. Това беше един от онези случаи, в които насила ми се припомняше, че съм цивилна. Не ми харесваше да ми го припомнят.

Седнах на многоцветната кушетка, зад която се намираше повдигната площ с истински растения. Високата до гърдите част с растенията създаваше илюзията за стени, разделящи чакалнята на три псевдостаи. Илюзия за уединеност, ако ви е нужна. Високо на стената беше закачен телевизор. Никой не си бе направил труда да го включи. В болницата беше тихо. Единственият шум идваше от климатика.

Мразех да чакам. Джейсън беше изчезнал. Нима беше мъртъв? Ако беше жив, колко още щеше да е в това състояние? Колко дълго Долф щеше да ме накара да чакам?

Долф се появи зад ъгъла. Добър човек, изобщо не ме накара да го чакам.

Изправих се.

— Полицай Кирлин каза, че си споменала изчезнал човек. Криеш ли нещо от мен?

— Да, но не по собствен избор. Имам клиент, който не иска да иде в полицията. Опитах се да го убедя, но… — Свих рамене. — Само защото аз съм права, а те грешат, не означава, че мога да издам тайните им без първо да се посъветвам с тях.

— Няма такова нещо като тайна между клиент и съживител, Анита. Ако поискам информацията, си задължена от закона да ми я предоставиш.

Не бях спала достатъчно, че да се справя с това.

— Или какво?

Той се намръщи.

— Или ще те вкарам в затвора за възпрепятстване на правосъдието.

— Добре, да вървим — казах аз.

— Не ме принуждавай, Анита.

— Виж, Долф, ще ти кажа всичко, което знам, когато получа позволение. Може да ти го кажа въпреки това, защото се държат като глупаци, но няма да го направя, защото си ме принудил.

Той си пое въздух през носа и го издиша бавно.

— Добре, да вървим да разговаряме със свидетеля ни.

Оцених факта, че нагата все още е „нашият“ свидетел.

— Да, да вървим.

Долф ме изведе от чакалнята. Вървяхме мълчаливо по коридора, застанали един до друг. Но мълчанието бе приятелско. Нямаше нужда да го изпълваме с празни приказки или обвинения.

Лекар с бяла престилка и стетоскоп, преметнат през раменете като малка боа, ни отвори вратата. Полицай Кирлин беше на поста си, все така бдителна. Хвърли ми най-добрия си, твърд като стомана поглед. Нуждаеше се от упражняване. Но когато си дребна, руса жена, че и ченге, трябва поне да се опитваш да изглеждаш корава.

— Може да говори съвсем за кратко. Цяло чудо е, че е жив, камо ли че говори. Ще наблюдавам задаването на въпросите. Ако се развълнува, ще спра интервюто.

— Нямам проблем с това, д-р Уилбърн, той е жертва и свидетел, а не заподозрян.

Докторът не изглеждаше напълно убеден, но пристъпи в стаята и задържа вратата за нас.

Долф се извисяваше зад мен. Беше като непоклатима сила зад гърба ми. Разбирах защо докторът смяташе, че можем да сплашим свидетеля. Долф не може да изглежда безвреден, даже и да се опитваше, така че въобще не си направи труда.

Нагата лежеше на леглото, целия опасан с жици и системи. Кожата му израстваше отново. Човек можеше да види как се разпростира на сурови, оголени парчета, но поне растеше наново. Все още изглеждаше, сякаш е бил сварен жив, но имаше подобрение.

Обърна очите си към нас. Премести главата си много бавно, за да ни вижда по-добре.

— Г-н Джавад, помните сержант Стор. Той е довел някого, за да разговаря с вас.

— Жената… — каза нагата. Гласът му бе нисък и звучеше изпълнен с болка. Преглътна внимателно и се опита отново. — Жената от реката.

Пристъпих напред.

— Да, бях при реката.

— Помогнахте ми.

— Опитах се.

Долф пристъпи напред.

— Г-н Джавад, можете ли да ни кажете кой ви причини това?

— Вещици.

— „Вещици“ ли казахте? — попита Долф.

— Да.

Долф ме изгледа. Не беше нужно да моли. Това беше моята област.

— Джавад, разпозна ли вещиците? Някакви имена?

Той преглътна отново на сухо.

— Не.

— Къде ти причиниха това?

Той затвори очи.

— Знаеш ли къде се намираше, когато те… одраха?

— Упоиха ме.

— Кой те упои?

— Жена… очи.

— Какво за очите й?

— Океан. — Трябваше да се наведа напред, за да чуя последното. Гласът му изчезваше. Внезапно отвори очите си широко.

— Очи, океан. — Издаде нисък гърлен звук, сякаш преглъщаше писъци.

Лекарят пристъпи напред. Провери пулса му, докосвайки го колкото се може по-нежно. Дори това го накара да се гърчи от болка.

Натисна някакъв бутон край леглото.

— Време е за лекарството на г-н Джавад. Донесете го.

— Не — каза Джавад. Сграбчи ме за ръката. Ахна, но продължи да ме държи. Усещах кожата му като топло, сурово месо. — Не пръв.

— Не пръв? Не разбирам.

— Други.

— Правили са го на други?

— Да. Спри ги.

— Ще ги спра. Обещавам.

Отпусна се обратно на леглото, но не можеше да стои неподвижно. Болеше го твърде много. Всяко движение беше болезнено, но той не можеше да стои неподвижен от болка.

В стаята се появи сестра с розова престилка и спринцовка в ръка. Постави иглата в абоката му. Няколко мига по-късно дишането му се успокои. Очите му потрепериха и се затвориха. Сънят дойде и нещо в гърдите ми се отпусна. Толкова много болка бе трудна за понасяне, дори и ако само гледаш.

— Ще се събуди и ще се наложи да го приспим отново. Никога не съм виждал някой, който се лекува толкова бързо. Но само защото може да излекува нараняванията си не означава, че не го боли.

Долф ме дръпна настрани.

— Какво беше това за очите и другите?

— Не знам. — Полуистина. Нямах представа какво означава коментарът за очите, но подозирах, че другите са липсващите превръщачи.

В стаята влезе Зербовски. Направи знак на Долф и двамата излязоха в коридора. Сестрата и лекарят се суетяха около нагата. Никой не ме бе поканил да изляза в коридора, но така бе справедливо. Аз не споделях с тях, така че защо те да споделят с мен.

Вратата се отвори и Долф ми направи знак да изляза. Направих го. Полицай Кирлин не беше на поста си. Вероятно й бяха казали да се махне за малко.

— Не можем да намерим никакъв случай с изчезнали хора, който да върви с твоето име — каза Долф.

— Накарал си Зербовски да ме провери?

Долф просто ме изгледа. Очите му бяха станали студени и далечни — очи на ченге.

— С изключение на Доминга Салвадор — обади се Зербовски.

— Анита каза, че не знае какво се е случило с госпожа Салвадор — отвърна му Долф.

Все още ме гледаше с коравия си поглед. Справяше се доста по-добре от полицай Кирлин.

Преборих се с желанието да помръдна неспокойно. Доминга Салвадор беше мъртва. Знаех го, защото бях видяла как се случва. Бях дръпнала спусъка, казано метафорично. Долф подозираше, че имам нещо общо с изчезването й, но не можеше да го докаже, а приживе тя беше много зла жена. Ако я бяха осъдили за всичко, което подозираха, че е извършила, щеше да получи моментално смъртна присъда. Законът не харесва вещиците кой знае колко повече от вампирите. Бях използвала зомби, за да я убия. Това бе достатъчно, за да ми осигури пътуване до електрическия стол.

Пейджърът ми избръмча. Спасена от звънеца. Проверих номера, не ми беше познат, но нямаше нужда да го огласявам.

— Спешен случай. Налага се да намеря телефон. Измъкнах се, преди Долф да успее да каже още нещо. Изглеждаше ми по-безопасния вариант.

Позволиха ми да използвам телефона на сестрите. Мило от тяхна страна. Ричард вдигна при първото позвъняване.

— Анита?

— Да, какво има?

— В училището съм. Луи така и не се появи за сутрешните часове. — Сниши гласа си толкова, че ми се наложи почти да намуша ухото си в слушалката, че да го чувам. — Тази вечер е пълнолуние. Не би пропуснал часовете. Това предизвиква подозрения.

— Защо ми се обаждаш?

— Каза, че ще се среща с твоята приятелка, писателката Елвира нещо си.

— Елвира Дрю? — Докато изричах името, си представих лицето и. Синьо-зелените й очи с цвят на океанска вода. Мамка му.

— Така мисля.

— Кога се предполагаше да се срещнат?

— Тази сутрин.

— Отиде ли на срещата?

— Не знам. На работа съм. Все още не съм минавал покрай тях.

— Страхуваш се, че му се е случило нещо, нали?

— Да.

— Не съм уреждала срещата лично. Ще се обадя в работата и ще разбера кой го е направил. На този номер ли ще отговаряш?

— Трябва да се връщам в час. Но ще съм на линия веднага щом мога.

— Добре. Ще ти се обадя, когато разбера нещо.

— Трябва да тръгвам — каза той.

— Чакай, мисля, че знам какво е станало с липсващите превръщачи.

— Какво!

— Става дума за текущо полицейско разследване. Не мога да говоря за него, но ако мога да кажа на полицията за тях, може да успеем да открием Луи и Джейсън по-бързо.

— Маркус ти е казал да мълчиш?

— Да.

Замълча за около минута.

— Кажи им. Ще поема отговорността.

— Чудесно. Пак ще се чуем. — Затворих телефона. Едва след като чух сигнала „свободно“ осъзнах, че не бях казала, че го обичам. О, да му се не види.

Обадих се в офиса. Вдигна Мери. Не изчаках да довърши поздрава си.

— Свържи ме с Бърт.

— Добре ли си?

— Просто го направи.

Не почна да спори. Добра жена.

— Анита, дано да е важно. В момента съм с клиент.

— Днес да си разговарял с някого за намирането на плъхолак?

— В интерес на истината, да.

Стомахът ме заболя.

— Къде и кога е уговорката за срещата?

— Тази сутрин, около шест. Г-н Фейн искаше да се състои, преди да отиде на работа.

— Къде?

— В къщата й.

— Дай ми адреса.

— Какъв е проблемът?

— Мисля, че Елвира Дрю може да го е подмамила, за да бъде убит.

— Шегуваш се, нали?

— Адресът, Бърт.

Даде ми го.

— Може и да не дойда на работа тази вечер.

— Анита…

— Зарежи, Бърт. Ако го убият, вината ще е наша.

— Добре, добре. Прави, каквото трябва.

Затворих. За пръв път Бърт отстъпваше. Ако не знаех, че в главата му се въртят видения на съдебни искове, щях да съм по-впечатлена.

Върнах се при малката ни групичка. Всички мълчаха.

— Седем превръщачи са били отвлечени в този район.

— За какво говориш? — попита Долф.

Поклатих глава.

— Просто слушай. — Разказах му всичко за изчезванията. Завърших с думите: — Сега са изчезнали още двама. Мисля, че който и да е одрал нагата, е смятал, че е ликантроп. Възможно е да вземеш с магия кожата на превръщач и да я използваш, за да се превръщаш. Получаваш всички предимства, по-голяма сила, скорост и прочее… И не си свързан с луната.

— Защо не е проработило с нагата? — попита Зербовски.

— Той е безсмъртен. Превръщачът трябва да умре в края на магията.

— Знаем защо. А сега, къде, по дяволите, са те? — попита Долф.

— Имам адрес — отвърнах аз.

— Как?

— Ще обясня по пътя. Магията не работи, докато не се стъмни, но не можем да поемем риска да се надяваме, че ще ги държат живи. Би трябвало да са се притеснили, че нагата се е излекувал достатъчно, за да проговори.

— След като го видях снощи, не бих се притеснявал — обади се Зербовски.

— Ти не си вещица — отвърнах му аз.

Тръгнахме. Щях да се радвам, ако Едуард ми пази гърба. Ако наистина откриехме вещици ренегати и няколко превръщачи в нощта на пълнолунието, присъствието му не би било лоша идея. Но не можех да измисля как да наглася нещата. Долф и Зербовски не бяха небрежни, но бяха ченгета. Не им се разрешаваше да стрелят по хората, без да им дадат всяка възможност да се предадат. Елвира Дрю беше одрала нага. Не бях сигурна, че искам да й давам подобна възможност. Не бях сигурна, че можехме да го преживеем.

Къщата на Елвира Дрю беше тясна двуетажна сграда, отделена от пътя от гъста редица храсти и дървета. Човек даже не можеше да види двора, преди да отбие по алеята. Около парцела се простираха дървета, сякаш някой бе поставил къщата и бе забравил да съобщи за това.

Една патрулна кола ни следваше по чакълестата алея. Долф паркира зад ослепително зелен „Гранд Ам“. Колата пасваше на очите й.

В двора имаше табела „Дава се под наем“. Втора лежеше край нея в очакване да бъде забита в земята. Вероятно щеше да е някъде край пътя.

В колата имаше две чанти за дрехи. Задната седалка беше натъпкана с кутии. Подготвяше се бързо бягство.