Кафенето на лунатиците

Глава 28

Телефонът иззвъня. Посегнах опипом към слушалката и не я открих. Вдигнах глава и видях, че нощното шкафче е празно. Телефонът липсваше. Дори бе спрял да звъни. Радиочасовникът си бе на мястото и светеше в червено. Показваше 01:03 часа. Останах подпряна на лакът, примигваща към празното пространство. Нима сънувах? Защо ще сънувам, че някой е откраднал телефона ми?

Вратата на спалнята се отвори. Ричард стоеше в рамката, облян от светлина. Ах. Сега си спомних. Беше взел телефона във всекидневната, така че да не ме събуди. Тъй като трябваше да ме буди на всеки час, му бях позволила. Когато спите само по един час, даже и кратко телефонно обаждане прецаква нещата.

— Кой е?

— Сержант Рудолф Стор. Помолих го да изчака до момента, в който трябва да те събудя, но беше доста настоятелен.

Можех да си представя.

— Всичко е наред.

— Нима петнадесет минути щяха да го убият? — попита Ричард.

Измъкнах краката си изпод завивките.

— Долф разследва убийство. Търпението не е силната му страна.

Ричард кръстоса ръце пред гърдите си и се облегна на рамката на вратата. Светлината от всекидневната хвърляше тъмни сенки по лицето му. Сенките оформяха големи квадратни петна по оранжевия му пуловер. Излъчваше недоволство. Това ме накара да се усмихна. Потупах го по рамото, докато минавах покрай него. Изглежда бях наследила вълк пазач.

Телефонът беше до входната врата, където се намираше другият апарат. Седнах на пода с гръб, подпрян на стената, и вдигнах слушалката.

— Долф, аз съм. Какво става?

— Кой е този Ричард Зееман, който отговаря на телефона ти посред нощ?

Затворих очи. Главата ме болеше. Лицето ме болеше. Почти не бях спала.

— Не си ми баща, Долф. Какво става?

Последва моментно мълчание.

— Отбранителни сме, а?

— Да, имаш да кажеш нещо по въпроса ли?

— Не — отвърна той.

— Обади се, за да разучиш какво става с личния ми живот или има друга причина, поради която ме будиш?

Знаех, че не става дума за друго убийство. Беше твърде весел, за да е това, което ме накара да се зачудя дали не е можело да почака няколко часа.

— Открихме нещо.

— Какво по-точно?

— Бих предпочел да дойдеш и да видиш сама.

— Не ми причинявай това, Долф. Просто ми кажи какво, по дяволите, е.

Отново мълчание. Ако очакваше да се извиня, имаше да чака дълго време. Най-сетне.

— Открихме кожа.

— Каква кожа?

— Мислиш ли, че щях да ти се обаждам в един часа през нощта, ако знаехме каква е проклетата кожа? — Звучеше ядосано. Предполагам, че не можех да го виня.

— Съжалявам, Долф. Съжалявам, че ти се сопнах.

— Добре.

Не прие напълно извинението ми. Добре.

— Свързано ли е с убийството?

— Не мисля, но пък не съм някакъв напорист експерт по свръхестественото. — Все още звучеше ядосано.

Може би той също не си доспиваше. Естествено, можех да се обзаложа, че никой не бе удрял главата му в тротоара.

— Къде си?

Продиктува ми адреса. Намираше се в Джеферсън Каунти, далече от мястото на убийството.

— Кога можеш да дойдеш?

— Не мога да шофирам — отвърнах аз.

— Какво?

— Лекарско нареждане. Тази вечер не трябва да заставам зад кормилото.

— Колко зле си пострадала?

— Не много, но лекарят искаше да ме будят на всеки час и забрани да шофирам.

— Затова г-н Зееман е при теб.

— Аха.

— Ако си твърде пострадала, за да идваш тази вечер, нещата могат да почакат.

— Кожата не е местена от мястото, на което е открита, нали? Нищо не е размествано.

— Аха.

— Ще дойда. Кой знае, може пък да има някоя улика.

Той пропусна коментара покрай ушите си.

— С какво ще дойдеш?

Хвърлих един поглед към Ричард. Можеше да ме закара, но нещо ми подсказваше, че не е добра идея. От една страна, беше цивилен. От друга, бе върколак. Освен това отговаряше пред Маркус и до някаква степен пред Жан-Клод. Не особено подходящ човек, който да водиш при разследване на свръхестествено убийство.

Освен това, даже и да беше човек, отговорът би бил същият. Не ставаше.

— Освен ако не можеш да ми изпратиш служебна кола, предполагам, че ще хвана такси.

— Зербовски не отговори на първото обаждане. Живее в Сейнт Питърс. Ще трябва да мине покрай теб. Може да те вземе.

— Дали ще е съгласен?

— Ще е — отвърна Долф.

Страхотно. Вързана в една кола със Зербовски.

— Чудесно, ще бъда облечена и ще го чакам.

— Облечена?

— Дори не си и помисляй да започваш, Долф.

— Докачлива, много докачлива.

— Престани.

Разсмя се. Беше хубаво да го чуя как се смее. Означаваше, че този път не са загинали много хора. Долф не се смееше много, когато имаше случай със сериен убиец.

Затвори телефона. Аз направих същото.

— Трябва да излезеш? — попита Ричард.

— Аха.

— Чувстваш ли се достатъчно добре?

— Да.

— Анита…

Облегнах глава на стената и затворих очи.

— Недей, Ричард. Отивам.

— Въпросът не подлежи на обсъждане?

— Не подлежи — отвърнах аз. Отворих очи и погледнах към него. Гледаше надолу към мен с кръстосани ръце. — Какво?

Той поклати глава.

— Ако аз ти кажех, че ще направя нещо и то не подлежи на обсъждане, щеше да побеснееш.

— Не, нямаше.

— Анита… — Изрече името по начина, по който го правеше баща ми.

— Нямаше, не и ако причините бяха сериозни.

— Анита, щеше да си бясна и го знаеш.

Исках да го отрека, но не можех.

— Добре де, прав си, нямаше да ми хареса. Погледнах към него. Щеше да се наложи да му дам причини, поради които се налага да изляза и да си върша работата. Нямаше да е приятно.

Изправих се. Искаше ми се да кажа, че не е нужно да давам обяснения на когото и да било, но ако наистина мислех сериозно за тази работа с женитбата, това вече не беше вярно. Последното не ми хареса особено. Фактът, че беше върколак, не бе единственото препятствие пред семейното щастие.

— Става дума за полицейска работа, Ричард. Когато не си изпълнявам задълженията, умират хора.

— Мислех си, че работата ти е да вдигаш зомбита и да екзекутираш вампири.

— Звучиш като Бърт.

— Казвала си ми достатъчно за Бърт, за да знам, че това е обида.

— Ако не искаш да ви сравнявам, престани да използваш една от любимите му реплики. — Минах покрай него към спалнята. — Трябва да се облека.

Той ме последва.

— Знам, че за теб е много важно да помагаш на полицията.

Обърнах се към него.

— Не просто помагам на полицията, Ричард. Отрядът на привиденията е на малко повече от две години. Ченгетата в него и идея си нямат от свръхестествени създания. Беше последната дупка на кавала. Ако направиш нещо, за да ядосаш началниците си, те прехвърлят в него.

— Вестниците и телевизията казаха, че е независим отряд със специално назначение като големите отряди. Това е чест.

— О, да, направо. Отрядът не получава почти никакво допълнително финансиране. Няма специално обучение за свръхестествени създания или събития. Долф, сержант Стор, ме видял във вестника и се свързал с Бърт. В тази страна няма обучение по свръхестествени престъпления за служителите на закона. Долф смятал, че мога да съм им съветник.

— Ти си доста повече от обикновен съветник.

— Да, така е.

Бих могла да му кажа, че по-рано през лятото Долф беше пробвал да не ми се обади веднага. Изглеждаше като очевиден случай на гули в гробище, които бяха станали малко твърде амбициозни и бяха нападнали флиртуваща двойка. Гулите са страхливци и не нападат здрави хора, но все пак изключения от правилото и прочее. По времето, когато Долф ми се обади, шестима души бяха мъртви. Оказа се, че не бяха гули. Така че напоследък той започна да ми се обажда още от самото начало, преди нещата да се омажат твърде много. Понякога успявах да разпозная проблема, преди да излезе извън контрол.

Но не можех да го кажа на Ричард. Жертвите можеше и да са по-малко, ако ми се бяха обадили веднага, но това си беше само между мен и Долф. Бяхме говорили по въпроса само веднъж и беше достатъчно. Ричард беше цивилен, независимо върколак или не. Не беше негова работа.

— Виж, не знам дали мога да го обясня така, че да ме разбереш, но трябва да вървя. Може би ще предотвратя по-голям проблем. Може би ще си спестя бъдещо посещение на местопрестъпление. Можеш ли да го разбереш?

Изглеждаше озадачен, но думите му не бяха:

— Не наистина, но може би и не трябва. Може би това, че виждам, че е важно за теб, ми стига.

Въздъхнах дълбоко.

— Страхотно. А сега трябва да се приготвя. Зербовски ще се появи всеки момент. Той е детективът, който ще ме закара.

Ричард само кимна. Мъдро от негова страна.

Отидох в спалнята и затворих вратата. С благодарност. Дали това щеше да е често събитие, ако се оженехме? Нима щеше да се налага винаги да давам обяснения? Боже, надявах се, че не.

Обух нов чифт черни дънки и червен пуловер с качулка, толкова мек и пухкав, че самото му обличане ме накара да се чувствам по-добре. Кобурът на браунинга изглеждаше много мрачно и драматично на фона на пурпурния цвят на пуловера. Червеното подчертаваше и цвета на сурово месо, който имаха белезите по лицето ми. Може би щях да го сменя, но в този момент се чу звънецът на входната врата.

Зербовски. Ричард отваряше вратата, докато аз се взирах в отражението си. Тази мисъл бе достатъчна. Отправих се към входа.

Зербовски стоеше в преддверието с ръце в джобовете на палтото. Черната му къдрава коса с наченки на посивяване бе скоро подстригана. Даже я беше намазал с гел. Зербовски имаше късмет, ако въобще се сетеше да се среши. Костюмът, който се виждаше под палтото, беше черен и официален. Вратовръзката му беше подбрана с вкус и имаше стегнат възел. Погледнах надолу и… наистина, обувките му бяха лъснати. Никога не го бях виждала без петна от храна по дрехите.

— Къде си ходил така наконтен? — попитах аз.

— А ти къде си била така разсъблечена? — отвърна той. Докато го казваше, се усмихна.

Усетих как кръвта нахлу в лицето ми и това въобще не ми хареса. Не бях направила нищо, което да си заслужава изчервяването.

— Добре, да тръгваме.

Грабнах тренчкота си от облегалката на кушетката и напипах засъхнала кръв. Мамка му.

— Трябва да взема чисто палто. Веднага се връщам.

— Аз ще си говоря с г-н Зееман — отвърна Зербовски.

Точно от това се страхувах, но въпреки всичко отидох за коженото си яке. Ако се сгодяхме, на Ричард рано или късно щеше да му се наложи да се срещне със Зербовски. Бих предпочела да е късно.

— С какво си изкарвате прехраната, г-н Зееман?

— Учител съм.

— О, нима.

В този момент изпуснах разговора. Грабнах якето от гардероба и се върнах обратно. Двамата разговаряха като стари приятели.

— Да, Анита е нашият експерт по свръхестественото. Не знам какво щяхме да правим без нея.

— Готова съм. Да тръгваме. — Минах покрай тях и отворих вратата. Задържах я за Зербовски.

Той ми се усмихна.

— Откога излизате?

Ричард ме погледна. Доста умело разбираше кога не се чувствам удобно. Щеше да ме остави да отговоря на въпроса. Мило от негова страна. Твърде мило. Ако само се държеше абсолютно неразбрано и ми дадеше извинение да кажа: „Не, не си струва“. Но той се стараеше адски много да ме държи щастлива. Трудна задачка.

— От ноември — отвърнах аз.

— Два месеца, не е зле. Двамата с Кати се сгодихме два месеца след първата си среща. — Очите му блестяха, а усмивката му бе шеговита. Поднасяше ме.

Ричард ме погледна — дълъг и сериозен поглед.

— Два месеца всъщност не са много.

Отблъскваше ме. Аз не го заслужавах.

— Достатъчно е, ако е с правилния човек — възрази Зербовски.

Опитах се да го насоча към вратата, но той се захили. Нямаше намерение да се остави да го юркам. Единствената ми надежда беше Долф да му се обади отново. Това щеше да му подпали задника.

Долф не се обади. Зербовски ми се ухили. Ричард ме погледна. Големите му кафяви очи бяха дълбоки и наранени. Искаше ми се да хвана лицето му в ръце и да изтрия болката от тях. О, по дяволите!

Той беше правият — вероятно.

— Трябва да вървя.

— Знам.

Погледнах към Зербовски. Хилеше се и се наслаждаваше на представлението.

Очакваше ли се да го целуна за „довиждане“? Вече не бяхме сгодени. Най-бързият годеж в историята. Но все още излизахме заедно. Все още го обичах. Това заслужаваше най-малко целувка.

Сграбчих го за пуловера и го дръпнах към себе си. Изглеждаше изненадан.

— Не е нужно да го правиш показно — прошепна ми той.

— Млъкни и ме целуни.

Това ми спечели усмивка. Всяка целувка все още бе приятна изненада. Ничии устни не бяха тъй меки. Никой не бе толкова вкусен.

Косата му падна напред и аз сграбчих пълна шепа, дръпвайки лицето му към своето. Ръцете му се плъзнаха по гърба ми под коженото яке и замасажираха пуловера.

Отдръпнах се от него, останала без дъх. Вече не ми се тръгваше. Може би идеята да се махна за малко не беше толкова лоша, имайки предвид, че щеше да остане за през нощта. Наистина държах на казаното за секса преди сватбата, даже и да не беше ликантроп, но тялото ми бе повече от готово. Не бях сигурна, че волята ми можеше да се справи с него.

Погледът в очите на Ричард бе страшно дълбок и си струваше всичко на света да го видя. Опитах се да прикрия една доста глуповата усмивка, но знаех, че е твърде късно. Знаех, че ще си платя за това, като се озова насаме в колата със Зербовски. Никога нямаше да престане да ме заяжда по въпроса. Докато се взирах в лицето на Ричард обаче, въобще не ми пукаше. Щяхме да се справим с всичко постепенно. В името на Бога, можехме да се справим.

— Само почакай да кажа на Долф, че сме закъснели, защото си се мляскала с някакъв тип.

Не се вързах на стръвта.

— Възможно е да отсъствам с часове. Може да искаш да си идеш у дома вместо да чакаш тук.

— Докарах джипа ти, помниш ли? Нямам с какво да се прибера.

О!

— Добре, ще си дойда, щом мога.

Той кимна.

— Ще съм тук.

Излязох в коридора, вече не се усмихвах. Не бях сигурна как се чувствам по отношение на прибирането вкъщи при Ричард. Как въобще щях да стигна до истинско решение, ако той продължаваше да се мотае наоколо и да кара хормоните ми да полудяват?

Зербовски се подсмихна.

— Вече съм виждал всичко, Блейк. Могъщата убийца на вампири е влюбена.

Поклатих глава.

— Предполагам, че няма смисъл да те моля да не го разгласяваш?

Той се ухили.

— Това ще направи бъзикането още по-приятно.

— Проклет да си, Зербовски.

— Любовчията изглеждаше малко напрегнат, затова не казах нищо одеве, но сега, като сме сами, какво, по дяволите, ти се е случило? Изглеждаш, сякаш някой те е праснал със сатър по лицето.

Всъщност не изглеждах така. Веднъж бях попадала на подобна гледка и беше доста по-неприятна.

— Дълга история. Знаеш тайната ми. А ти къде си ходил така пременен?

— Тази вечер се навършват десет години от сватбата ни.

— Шегуваш се?

Той поклати глава.

— Големи поздравления — казах аз.

Изтрополихме надолу по стълбите.

— Благодаря. Наехме бавачка и прочее. Накара ме да оставя пейджъра вкъщи.

Студът се впи в раните по лицето ми и накара главата да ме заболи още повече.

— Вратата не е заключена — каза Зербовски.

— Ти си ченге, как е възможно да оставяш колата си отключена?

Отворих вратата и застинах. Мястото до шофьора и подът бяха пълни. Пликове от „Макдоналдс“ и вестници изпълваха седалката и се изливаха по земята. Останалото пространство бе заето от парче мумифицирана пица и купчина кутии от пуканки.

— Исусе, Зербовски, Агенцията за защита на околната среда знае ли, че караш бунище за токсични отпадъци из населени райони?

— Виждаш ли защо я оставям отключена. Кой би я откраднал?

Наведе се и започна да изгребва пълни шепи боклук и да го прехвърля на задната седалка. Очевидно това не беше първият път, в който почиства предната седалка, като премества боклуците отзад.

Изтърсих разни трохи от вече празното място върху празния под. Когато успях да го изчистя, доколкото бе възможно, седнах.

Зербовски закопча колана си и включи двигателя. Моторът оживя с кашляне. Сложих си колана и той изкара колата от паркинга.

— Какво мисли Кати за работата ти?

Зербовски ми хвърли един поглед.

— Приема я.

— Беше ли ченге, когато се запознахте?

— Аха, знаеше какво да очаква. Любовчията не искаше да излизаш, нали?

— Мислеше, че съм твърде пострадала, за да излизам.

— Наистина изглеждаш отвратително.

— Благодаря.

— Обичат ни и искат да внимаваме. Та той е учител в гимназия, за Бога. Какво разбира от насилие?

— Повече, отколкото му се иска.

— Знам, знам. Училищата са опасни в наши дни, но не е същото, Анита. Ние носим оръжия. По дяволите, Блейк, ти убиваш вампири и вдигаш зомбита. Нещата не могат да станат кой знае колко по-гадни от това.

— Знам го.

Но всъщност не го знаех. Да си ликантроп беше по-кофти. Нали?

— Не, не мисля, че го знаеш, Блейк. Да обичаш някого, чийто живот е изпълнен с насилие, е трудно. Цяло чудо е, че някой въобще ни иска. Само не се паникьосвай.

— Да съм казала, че се паникьосвам?

— Не и на глас.

Проклятие.

— Нека да зарежем темата, Зербовски.

— Както кажеш. Долф ще е толкова развълнуван като разбере, че си решила да наденеш примката… е, така де, да се обвържеш.

Потънах надолу в седалката, доколкото ми позволяваше коланът.

— Няма да се омъжвам.

— Може би не още, но този поглед ми е познат, Блейк. Ти се давиш и единственият път навън е по пътеката в църквата.

Бих поспорила, но бях твърде объркана. Част от мен вярваше на Зербовски. Част от мен искаше да престане да се среща с Ричард и отново да е в безопасност. Добре, добре, не бях точно в безопасност с мотаещия се наоколо Жан-Клод, но и не бях сгодена. Естествено, аз и сега не бях сгодена.

— Добре ли си, Блейк?

Въздъхнах.

— Дълго време живях сама. Човек свиква с някои неща.

Освен това той е върколак. Тази част не я казах на глас, но ми се искаше. Имах нужда от второ мнение, но полицай и особено Зербовски не беше човекът, когото да питам.

— Притеснява те, нали?

— Аха.

— Иска сватба, деца, пълната програма.

Деца. Никой не беше споменавал деца. Дали Ричард имаше подобна домошарска представа, той в кухнята, аз на работа и деца? О, проклятие, щеше да се наложи да седнем и да поговорим сериозно. Ако все пак успеехме да се сгодим като нормалните хора, какво щеше да означава това? Дали Ричард искаше деца? Аз определено не исках.

Къде щяхме да живеем? Апартаментът ми беше твърде малък. В неговата къща? Не бях сигурна, че идеята ми допада. Беше неговата къща. Не трябваше ли да си имаме наша къща? Проклятие. Аз с деца? Бременна? Не и в този живот. Мислех си, че косматостта е най-големият ни проблем. Май не беше така.