Глава 8

В първия момент не забелязах тялото. Всичко, което виждах, беше снегът. Беше се натрупал в дълбока преспа в една от онези дупки, които се срещат в горите. През пролетта дупките се пълнят с дъждовна вода и кал. През есента в тях се събират листа. През зимата задържат най-дълбокия сняг. Лунната светлина превръщаше всяка стъпка, всяка следа от крак в релефно очертание. Всеки отпечатък беше изпълнен със сини сенки като порцеланова чаша.

Стоях в края на сечището и се взирах в миш-маша от следи. Някъде сред тях бяха следите на убиеца или на мечката, но освен ако не ставаше дума за животно, не ми беше ясно как някой ще прецени кои са важни. Може би всички место престъпления са пълни с толкова следи, а тук снегът само ги подчертаваше. Или просто това местопрестъпление беше прецакано. Нима?

Всяка следа, независимо дали беше на полицай или не, водеше до едно нещо — тялото. Долф беше казал, че мъжът е бил накълцан и изяден. Не исках да го виждам. Прекарвах си много добре с Ричард. Приятна вечер. Не беше честно да я завърша, взирайки се в полуизядени тела. Естествено, мъртвецът вероятно също смяташе, че да го изядат не е особено забавно.

Поех си дълбоко от студения въздух. Дъхът ми излезе като пара, щом издишах. Не можех да помириша тялото. Ако беше жега, мъртвецът щеше да е замирисал. Ура за студа.

— Планираш да огледаш тялото оттук ли? — попита Тайтъс.

— Не — отвърнах му.

— Изглежда, експертът ви губи кураж, сержант.

Обърнах се към Тайтъс. На кръглото му лице с двойна брадичка беше изписано самодоволно изражение.

Не исках да виждам тялото, но да загубя кураж — никога.

— Молете се да не става дума за убийство… шерифе, защото това място е напълно прецакано.

— С нищо не помагаш, Анита — каза Долф спокойно.

Беше прав, естествено, но не съм сигурна, че ми пукаше.

— Имаш ли някакви предложения за опазване на местопрестъплението, или мога просто направо да вляза, както петте милиона души преди мен?

— Когато ми наредиха да напусна мястото, имаше само четири чифта стъпки — обади се офицер Холмс.

Тайтъс се намръщи в нейната посока.

— Когато установих, че става дума за нападение от животно, вече нямаше смисъл да го пазим. — Южняшкият му акцент отново се засилваше.

— Да бе! — Отвърнах и погледнах към Долф. — Някакви предложения?

— Просто отивай, не мисля, че вече има какво да се опази.

— Критикувате хората ми, така ли? — обади се Тайтъс.

— Не — отвърна му Долф. — Критикувам вас.

Обърнах се, така че Тайтъс да не види, че се усмихвам. Долф не може да търпи глупаците твърде дълго. Ще ги изтрае малко повече от мен, но щом стигнете границата на търпението му, по-добре бягайте за прикритие. Ничий бюрократичен задник няма да остане пощаден.

Пристъпих в падината. Долф нямаше нужда от помощта ми, за да връчи на Тайтъс собствената му глава на поднос. Снегът на края на дупката рухна. Кракът ми се подхлъзна на листата, скрити отдолу. За втори път тази вечер се озовах по задник, но вече бях на склона. Плъзгах се през почти целия път до тялото. Зад мен избухна смях.

Седях по задник в снега и се взирах в тялото. Можеха да се смеят колкото си искат: беше смешно. Мъртвецът не беше.

Тялото лежеше по гръб. Лунната светлина го обливаше и се отразяваше в снега, карайки предметите да изглеждат сякаш са на дневна светлина. В единия от джобовете на комбинезона имах фенерче-химикалка, но не ми трябваше. Или може би не исках да го използвам. За момента виждах достатъчно.

По дясната страна на лицето имаше назъбени бразди. Един нокът беше прорязал окото, разпръсквайки кръв и гъсти пихтиести парчета очна ябълка върху бузата му. Долната челюст беше смазана, сякаш някаква огромна ръка я бе сграбчила и стиснала. Това го караше да изглежда незавършено, само с една половина. Вероятно адски е боляло, но не го е убило. Толкова по-жалко.

Гърлото му бе разкъсано; това вероятно го беше убило. Плътта просто липсваше. Гръбнакът му блестеше в приглушено бяло, сякаш бе погълнал призрак и последният не се беше разкарал. Камуфлажните дрехи бяха откъснати от стомаха. Някаква игра на лунната светлина хвърляше гъста сянка в разкъсаната дреха. Не можех да видя вътрешните поражения. А трябваше.

Предпочитам нощните убийства. Мракът открадва цветовете. През нощта някак си нищо не изглежда реално. Осветете го леко и цветовете експлодират: кръвта е тъмночервена, костите блестят, течностите не са просто тъмни, а зелени, жълти, кафяви. Светлината позволява да правите разлика. Противоречива благословия е в най-добрия случай.

Сложих си хирургическите ръкавици. Бяха като хладна втора кожа. Въпреки че ги бях държала в джоба си, пак бяха по-студени от ръцете ми. Включих фенерчето. Малкият жълт лъч светлина беше замъглен от ярката лунна светлина, но проряза сенките като нож. Дрехите на мъжа бяха обелени като пластове лук: гащеризон, панталон и риза, термобельо. Кожата беше разкъсана. Светлината проблясна върху замръзнала кръв и парчета замръзнала плът. Повечето от вътрешните органи липсваха. Използвах фенерчето, за да осветя снега наоколо, но там нямаше нищо. Плътта и органите липсваха.

Червата бяха изпуснали тъмна течност навсякъде из кухината, но тя беше здраво замръзнала. Не усетих никаква миризма, когато се наведох. Студът е прекрасно нещо. Краищата на раната бяха набраздени. Никакъв нож не би могъл да причини това. Или пък, ако можеше, значи не приличаше на нито едно от познатите ми остриета. Съдебният лекар би могъл да каже със сигурност. Имаше счупено ребро. Сочеше нагоре като удивителен знак. Насочих фенерчето към костта. Беше нащърбена, но не от нокти, не от ръце… зъби. Бих заложила седмичната си заплата, че гледах следи от зъби.

Раната на гърлото беше покрита със замръзнал сняг. По лицето му бяха полепнали червеникави кристали. Оцелялото око беше запечатано с кървав лед. От всички страни на раната на гърлото имаше следи от зъби, не от нокти. Смазаната челюст носеше ясни отпечатъци от зъби. Определено не бяха човешки. Което означаваше, че не става дума за гули, вампири, зомбита или друг вид хуманоидни немъртви. Наложи се да повдигна палтото си, за да извадя рулетката от джоба на комбинезона. Щеше да изглежда по-добре, ако го бях разкопчала, но си беше студено.

Следите от нокти по лицето бяха широки и разкъсни. По-широки от ноктите на мечка, по-широки от всяко естествено нещо. Чудовищно големи. Имаше почти перфектни отпечатъци от зъби от двете страни на челюстта. Сякаш съществото беше захапало здраво, но не се бе опитало да разкъсва. Захапване, за да премаже, захапване, за да… спре крещенето. Не можете да издадете кой знае какви звуци, когато цялата долна част на устата ви е смазана. Имаше нещо преднамерено в това конкретно ухапване. Гърлото беше разкъсано, но отново не толкова лошо, колкото би могло. Просто достатъчно, че да убие. Едва около стомаха си личеше, че съществото е изгубило контрол. Мъжът е бил мъртъв преди стомахът да бъде отворен. Бих се обзаложила за това. Но съществото е отделило време, за да изяде именно него. Да се нахрани. Защо?

Имаше отпечатък в снега, близо до тялото. Той указваше мястото, където бяха коленичили хората, включително и аз, но светлината на фенерчето открои кръв, която беше попила в снега. Бил е с лице към земята, когато някой го е обърнал.

Имаше отпечатъци от стъпки почти навсякъде по снега с изключение на изпръсканите с кръв места. Ако имат избор, хората не биха газили в кръв. Независимо дали иде реч за местопрестъпление, или не. Нямаше толкова кръв, колкото бихте очаквали. Прерязването на гърло е мърлява работа. Но, естествено, това гърло не беше прерязано. Беше разкъсано със зъби. Кръвта беше отишла в устата, а не върху снега.

Кръвта беше попила в дрехите. Ако успеехме да открием нашето същество, то също щеше да е покрито с кръв. Снегът беше изненадващо чист, имайки предвид размера на касапницата. Имаше гъста локва кръв от едната страна, поне на метър от тялото, но точно до отпечатъка с неговите размери. Мъртвецът бе лежал достатъчно дълго там, че да покърви доста, след което е бил преобърнат върху стомаха си за достатъчно време, че кожата да залепне за снега. Още кръв се беше събрала на локва под тялото, докато беше лежало с лице към снега. Сега то лежеше на това място с лице нагоре, но нямаше прясна кръв. Което означаваше, че е бил обърнат за последно едва когато е бил напълно мъртъв.

Провикнах се:

— Кой е обърнал тялото?

— Беше си така, когато пристигнах на мястото — отвърна Тайтъс.

— Холмс? — Началник Гароуей изрече името й с въпросителна интонация.

— Беше с лице нагоре, когато пристигнахме.

— Уилямс ли е преместил тялото?

— Не попитах — отговори тя.

Страхотно.

— Някой го е местил. Ще е хубаво да разберем дали е бил Уилямс.

— Ще ида да го попитам — каза Холмс.

— Патерсън, върви с нея — обади се Тайтъс.

— Не ми трябва…

— Холмс, просто върви — намеси се Гароуей.

Двамата заместници тръгнаха.

Върнах се към огледа на тялото. Трябваше да мисля за него като за тяло, не можех иначе. Ако го направех, щях да започна да се чудя дали е имал жена, деца. Не исках да знам. Беше просто тяло, просто парче месо. Щеше ми се.

Насочих светлината на фенерчето към миш-маша в снега. Бях на колене, почти пълзейки из него. Аз и Шерлок Холмс. Ако съществото беше изскочило в гръб на човека, трябваше да има някаква следа в снега. Може би не цял отпечатък, но поне нещо. Обаче всички отпечатъци, които открих, бяха от обувки. Каквото и да бе извършило убийството, определено не бе носило обувки. Даже и при наличието на стадо препиращи се ченгета, които бяха тъпкали наоколо, трябваше да има някакъв отпечатък от нокти или животински следи. Не можах да открия нищо. Може пък криминолозите да имаха по-голям късмет. Надявах се да е така.

След като нямаше отпечатъци, възможно ли беше да е долетяло? Може би гаргойл? Беше единственият достатъчно голям хищник, който напада хора. С изключение на драконите, но те не се срещаха в страната, а и тогава щеше да е адски по-разхвърляно. Или пък доста по-чисто. Един дракон просто би погълнал човека цял. Гаргойлите биха нападнали и убили човек, но това се случва рядко. Освен това най-близкото ято беше в Кели, Кентъки. Гаргойлите от Кели бяха дребен подвид, който нападаше хора, но никога не убиваше. Бяха предимно мършояди. Във Франция имаше три вида гаргойли с размерите на човек или по-големи. Те биха ви изяли. Но в Америка никога не е живяло нещо толкова едро.

Какво друго можеше да е? Имаше няколко низши източни трола в Озарк, но не и толкова близо до Сейнт Луис. Освен това бях виждала снимки на убийства, извършени от тролове, и това не беше такова. Ноктите бяха твърде извити, твърде дълги. Стомахът изглеждаше, сякаш е бил прочистен от нещо със зурла. Троловете изглеждат ужасяващо човешки, но в крайна сметка са примати.

Низш трол би нападнал човек само ако няма избор. По-грамадният планински трол би нападнал със сигурност, но пък те бяха изчезнали от над двадесет години. Освен това имаха навик да изтръгват дървета и да ги използват, за да пребият хората до смърт, след което ги изяждаха.

Не смятах, че е нещо толкова екзотично като тролове или гаргойли. Ако имаше следи, водещи до тялото, щях да съм сигурна, че убийството е извършено от ликантроп. За троловете се знаеше, че носят изхвърлени дрехи. Така че някой трол би могъл да е изгазил през снега, или пък да е долетял гаргойл, но ликантроп… На тях им се налагаше да ходят с боси крака, които не биха се побрали в човешка обувка. Така че как?

Бих се плеснала по челото, но не го направих. Подобно действие на местопрестъпление предполага кръв по косата. Погледнах нагоре. Хората почти никога не го правят. Милионите години еволюция ни бяха научили да игнорираме небето. Нищо не беше достатъчно голямо, че да ни нападне отгоре. Но това не означаваше, че нещо не би могло да скочи върху нас.

Над падината се извиваше клон. Светлината на фенерчето попадна на пресни бели драскотини върху черната кора. Върху дървото бе лежал превръщач в очакване човекът да мине под него. Засада, планиране, убийство.

— Долф, би ли слязъл за момент?

Долф се спусна внимателно по заснежения склон. Предполагам, че не искаше да повтори изпълнението ми.

— Знаеш ли какво е?

— Превръщач — отвърнах аз.

— Обясни. — Беше извадил верния си тефтер и чакаше с приготвена химикалка.

Обясних какво съм открила. Какво смятах.

— Не сме имали подивял превръщач, откакто отрядът бе сформиран. Сигурна ли си?

— Сигурна съм, че е превръщач, но не съм казала, че е ликантроп.

— Обясни.

— Всички ликантропи по правило са превръщачи, но не всички превръщачи са ликантропи. Ликантропията е болест, която хващаш, ако оцелееш след нападение или попаднеш на кофти партида ваксина.

Той ме изгледа.

— Можеш да я хванеш от ваксината?

— Случва се.

— Хубаво е да го знам — отбеляза. — Как е възможно да си превръщач и да не си ликантроп?

— Най-често е наследствено състояние. Семейният пазител куче, звяр, гигантска котка. Най-често е европейско. Един човек на поколение носи гените и се променя.

— Свързано ли е с луната като нормалната ликантропия?

— Не. Семейният пазител се появява само когато семейството има нужда от него. При война или някакъв вид физическа опасност. Лебедите, от друга страна, са свързани с луната, но пак е наследствено състояние.

— Така ли?

— Могат да те прокълнат, но това е наистина рядкост.

— Защо?

Свих рамене.

— Трябва да намериш вещица или нещо с достатъчно магически сили, че да прокълне някого с превръщачество. Чела съм магии за собствено превръщане. Отварите са толкова натъпкани с наркотици, че е възможно наистина да повярваш, че си животно. Възможно е да си въобразиш и че си сградата на „Крайслер“ или може просто да умреш. Истинските магии са много по-сложни и обикновено изискват човешко жертвоприношение. Всъщност това въобще не е магия.

Опитах се да измисля как да го обясня. В тази област Долф е цивилният. Не владее терминологията.

— Проклятието е нещо като върховен акт на волята. Просто събираш цялата си сила, магия или каквото там имаш и я фокусираш върху един човек. Пожелаваш да бъде прокълнат. Винаги го правиш лице в лице, така че да разбере, че е прокълнат. Според някои теории е нужна вярата на жертвата, за да проработи проклятието. Не съм сигурна, че ги споделям.

— Вещиците ли са единствените, които могат да проклинат хората?

— Случва се някой да влезе в конфликт с фея. Някоя от старите даонски шии, но за целта трябва да си в Европа. Англия, Ирландия, части от Шотландия. В тази страна ще е вещица.

— Значи е превръщач, но не знаем какъв вид и дори как е станал такъв.

— Не и от малкото оставени белези и следи.

— Ако видиш превръщачи лице в лице, би ли могла да кажеш какъв вид са?

— Какво животно ли? — попитах.

— Аха.

— Не.

— Би ли могла да кажеш дали са прокълнати, или става дума за заболяване?

— Не.

Той ме изгледа.

— Обикновено си по-добра от това.

— По-добра съм с мъртвите, Долф. Дай ми вампир или зомби и ще ти кажа и номера на социалните им осигуровки. Част от това е естествен талант, но голяма част е в резултат на практика. Не съм имала толкова голям опит с превръщачи.

— На какви въпроси би могла да отговориш?

— Питай и ще разбереш.

— Смяташ ли, че това е съвсем нов превръщач? — попита Долф.

— Не.

— Защо не?

— Първия път се променяш в нощта на пълнолунието. Твърде рано е за нов превръщач. Би могъл да е във втори или трети месец, но…

— Но какво?

— Ако е ликантроп, който не може да се контролира, който убива, без да подбира, щеше да е още тук. Да ни преследва.

Долф погледна към мрака. Държеше бележника и химикалката с една ръка, а дясната бе освободил за пистолета. Движението бе автоматично.

— Не се шашкай, Долф. Ако смяташе да яде още хора, щеше да е убило Уилямс или заместниците.

Погледът му претърси мрака, след което се върна обратно на мен.

— Значи превръщачът може да се контролира?

— Така мисля.

— Тогава защо е убил човека?

Свих рамене.

— Защо се извършват убийства? Похот, алчност, ярост.

— Тоест животинската форма е била използвана като оръжие.

— Аха.

— Все още ли е в животинска форма?

— Било е извършено в междинна форма, нещо като вълкочовек.

— Върколак.

Поклатих глава.

— Не мога да кажа що за животно е. Вълкочовекът беше просто пример. Може да е всякакъв бозайник.

— Само бозайник?

— Съдейки по раните, да. Знам, че има превръщани птици, но те не нанасят такъв тип поражения.

— Значи птици ликантропи?

— Аха, но този не е бил такъв.

— Някакви предположения?

Клекнах край тялото и го загледах. Пожелах да ми разкаже тайните си. След три нощи, когато душата най-сетне отлетеше, бих могла да се опитам да вдигна мъжа и да попитам кой го е извършил. Но гърлото липсваше. Дори мъртвите не могат да говорят без нужното оборудване.

— Защо Тайтъс смята, че е била мечка? — попитах аз.

Долф се замисли за минута.

— Не знам.

— Нека го попитаме.

Долф кимна.

— Давай. — Звучеше съвсем леко саркастично.

Ако и аз бях спорила с шерифа в продължение на часове, щях да съм много саркастична.

— Хайде де, Долф. Не бихме могли да знаем по-малко, отколкото в момента.

— Ако зависи от Тайтъс, можем.

— Искаш ли да го попитам, или не?

— Питай.

Обърнах се към чакащите мъже.

— Шериф Тайтъс.

Той погледна надолу към мен. Беше си извадил цигара, но все още не я бе запалил. Спря със запалка, наполовина поднесена към устата му.

— Искате ли нещо, госпожице Блейк? — Цигарата се люлееше между устните му, докато говореше.

— Защо смятате, че е нападение на мечка?

Той затвори капака на запалката и взе незапалената цигара със същата ръка.

— Защо искате да знаете?

Щеше ми се да му кажа: „просто отговори на проклетия въпрос“, но не го направих. Червена точка в моя полза.

— Любопитна съм.

— Не е бил планински лъв. Котката би използвала ноктите си повече. Би го поодрала.

— Защо не вълк?

— Движат се на глутници. На мен ми прилича на атака от едно животно.

Трябваше да се съглася с всичко казано.

— Мисля, че не сте ни казали всичко, шерифе. Изглежда знаете доста за животни, които не се срещат в този район.

— От време на време ходя на лов, госпожице Блейк. Нужно е да знаеш навиците на плячката си, ако искаш да уловиш нещо.

— Тоест по метода на елиминирането е мечка? — попитах го аз.

— Би могло да се каже така.

Той постави цигарата обратно в устата си. Пламъкът лумна и затрептя срещу лицето му. Когато затвори капачето на запалката, мракът изглеждаше по-гъст.

— Какво мислите, че е било, госпожице Експерт? — Миризмата на цигарата му се понесе из студения въздух.

— Превръщач.

Даже и в мрака можех да почувствам тежестта на погледа му. Той издиша призрачен облак дим по посока на луната.

— Смятате така.

— Знам, че е така.

Изсумтя рязко.

— Страшно сте сигурна в себе си, нали?

— Ако желаете, може да слезете долу, шерифе. Ще ви покажа какво открих.

Поколеба се, после сви рамене.

— Защо не? — Слезе по склона като булдозер, а тежките му ботуши оставиха диря в снега. — Добре, госпожице Експерт, заслепете ме.

— Ти си трън в задника, Тайтъс.

Долф въздъхна тежко, издишвайки бял облак. Тайтъс реши, че това наистина е смешно, разсмя се и се наведе, плясвайки се по крака.

— Страшно сте забавна, госпожице Блейк. А сега ми кажете какво сте открили.

Направих го.

Дръпна си дълбоко от цигарата. Крайчецът проблясна ярко в мрака.

— Изглежда, все пак не е била мечка.

Нямаше намерение да спори. Блаженство.

— Не, не е била.

— А пума? — Каза го с някаква надежда.

Отговорих внимателно:

— Знаете, че не е било и пума.

— Превръщач — каза той.

— Аха. Колко души уби? — попитах.

— Петима.

Кимнах.

— Пропуснала съм този случай. Било е преди моето време.

— Трябва да си била в прогимназията, когато е станало?

— Аха.

Хвърли цигарата на снега и я смачка с ботуша си.

— Искаше ми се да е мечка.

— И на мен — отвърнах аз.

Загрузка...