Кафенето на лунатиците

Глава 27

Взех такси до вкъщи. Стивън остана, за да прави стриптийз или пък да ближе подметките на Жан-Клод. Не бях сигурна кое от двете, както не бях сигурна и дали ми пука. Бях се погрижила да няма неприятности. Това бе най-доброто, което можех да направя. Беше създание на Жан-Клод, а на мен ми стигаше толкова от Господаря на града за една вечер.

Убиването на Гретхен бе едно нещо, измъчването — съвсем друго. Продължавах да си припомням звука от френетично удрящите й ръце. Искаше ми се да вярвам, че Жан-Клод ще я държи заспала, но знаех, че няма да е така. Той беше вампир господар. Те управляваха отчасти чрез страха. Гретхен изглеждаше като доста добра заплаха. Ядосай ме и ще ти причиня това. Поне при мен действаше.

Стоях пред вратата на апартамента си, когато осъзнах, че нямам ключ. Бях дала на Ричард ключовете от колата си, а ключът за жилището висеше на техния ключодържател.

Почувствах се глупаво, застанала в коридора, канеща се да почукам на собствената си входна врата. Тя се отвори, без да съм я докоснала. Ричард стоеше в рамката. Усмихна се.

— Здрасти.

Усетих, че се усмихвам в отговор.

— Здрасти и на теб.

Той отстъпи на една страна, за да ми направи място. Не се опита да ме целуне на вратата както правеше Ози, посрещайки Хариет след работа. Бях доволна. Ритуалът бе твърде интимен. Ако някога го направехме наистина, можеше да ме задява на вратата, но не и тази вечер.

Затвори вратата след мен и почти очаквах да посегне към палтото ми. За свое добро не го направи.

Свалих палтото си и го оставих на кушетката, където е мястото на всички хубави палта. Въздухът в апартамента се изпълваше от топлия аромат на готвено.

— Готвил си — казах аз, не съвсем доволна.

— Реших, че може да си гладна. Освен това, единственото, което имах да правя, бе да чакам. Така че готвих. Запълних времето.

Това го разбирах. Въпреки че никога не би ми хрумнало да готвя, освен ако не бях принудена. Единствените светлини идваха от кухнята. От тъмнината всекидневната приличаше на осветена пещера, не грешах, на масата имаше свещи.

— Това свещи ли са?

Той се разсмя. В звука се долавяше засрамена нотка.

— Твърде старомодно?

— Това е двуместна маса за закуска. Няма как да сервираш на нея изискана вечеря.

— Мислех да използваме плота като бюфет, а на масата да поставим само чиниите. Има достатъчно място, ако внимаваме къде опираме лактите си.

Мина покрай мен и влезе в осветената част. Започна да се размотава с един тиган, като разбъркваше съдържанието му.

Аз просто си стоях на мястото и зяпах кухнята си, наблюдавайки как евентуалният ми годеник приготвя вечеря. Чувствах кожата си стегната и ме сърбеше. Не можех да си поема изцяло въздух. Исках да изляза обратно през вратата. Това беше много по-интимно от целувка на влизане. Той се бе нанесъл и се чувстваше като у дома си.

Не напуснах. Това бе най-храбрата ми постъпка за цялата вечер. По навик проверих ключалката на вратата. Беше оставил отключено. Проява на небрежност.

Не знаех какво да предприема по-нататък. Апартаментът бе моето убежище. Можех да се прибера в него и просто да си почивам. Да остана сама. Обичах да съм сама. Имах нужда от малко време да се отпусна, да се прегрупирам, да обмисля как да му кажа, че имам среща с Жан-Клод.

— Ще се провали ли вечерята, ако първо се поизмия?

— Мога да притопля всичко, щом си готова. Планирал съм яденето така, че да не се развали, независимо колко ще закъснееш.

Страхотно.

— В такъв случай ще се поизмия.

Той се обърна към мен, обграден от светлината. Беше завързал косата си на опашка, но дългите къдрави кичури бяха започнали да се измъкват. Пуловерът му бе тъмнооранжев и правеше кожата му да изглежда озарена в златисто. Носеше престилка с надпис „Месните пайове на г-жа Ловет“. Не притежавах престилка, а и да имах, определено не бих си избрала такава с лого от „Суини Тод“. Мюзикъл на тема канибализъм не изглеждаше подходящ за престилка. Вярно, беше очарователно, и все пак…

— Отивам да се поизмия.

— Вече го каза.

Завъртях се на пети и се отправих към спалнята. Не побягнах, въпреки че изкушението беше огромно. Затворих вратата и се облегнах на нея. Спалнята ми беше недокосната. Нямаше следи от нахлуване.

Под единствения й прозорец има двойно канапе. По него и на пода около него са поставени плюшени пингвини. Колекцията заплашваше да заеме половината под, като прокрадващ се прилив. Сграбчих най-близкия и седнах на ръба на леглото. Прегърнах го здраво, заравяйки горната част на лицето си в рошавата му глава.

Бях казала, че ще се омъжа за Ричард, тогава защо бях толкова раздразнена от домошарското му превъплъщение? Вярно, понижихме „да“-то на „може би“, но даже и все още да си беше „да“, пак щеше да ме дразни. Женитба. Последиците от това все още не се бяха набили в съзнанието ми. Не беше честно да задава подобни въпроси, когато е полугол и изглежда толкова вкусен. Дали отговорът ми щеше да е различен, ако беше паднал на колене пред мен по време на вечеря в скъп ресторант? Може би. Но никога нямаше да разберем, нали?

Ако бях сама, въобще нямаше да ям. Щях да си взема душ, да облека някоя огромна фланелка и да си мушна в леглото, заобиколена от няколко подбрани пингвина.

Сега имах изискана вечеря, при това на свещи. Дали щеше да се обиди, ако кажех, че не съм гладна? Щеше ли да се нацупи? Щеше ли да се развика за целия труд, отишъл на вятъра, и да ми каже за гладуващите деца в Югоизточна Азия?

— Мамка му — казах тихо и с чувство.

Е, по дяволите, ако някога щяхме да съжителстваме, той трябваше да знае истината. Аз бях асоциална, а храната бе нещо, което ядеш, за да не умреш.

Реших да направя онова, което бих направила, ако него го нямаше, примерно. Наистина мразех да се чувствам неудобно в собствения си дом. Ако знаех, че ще се чувствам така, щях да се обадя на Рони да ме буди на всеки час. Бях добре. Нямах нужда от помощ, но с Рони щеше да ми е по-удобно, по-безопасно. Естествено, ако Гретхен излезеше от кутията, вярвах, че Ричард ще оцелее от атаката, но не бях толкова сигурна за Рони. Едно от предимствата в полза на Ричард. Беше адски труден за убиване.

Поставих браунинга в кобура на леглото. Свалих пуловера и го оставих да падне на пода. Беше съсипан, а и пуловерите не се мачкат. Файърстара оставих на тоалетната масичка. След това се съблякох и влязох под душа. Не заключих вратата на спалнята. Щеше да е обидно, все едно очаквах, че ако не заключа вратата, щом изляза от банята, ще го заваря гол в леглото с роза между зъбите.

Заключих вратата на банята. Правех го по времето, когато бях вкъщи само с баща си. Сега го направих, за да може, ако някой се опита да разбие вратата, да имам време да грабна файърстара от тоалетката.

Пуснах водата на максимално висока температура и останах под струята, докато пръстите ми не започнаха да се сбръчкват. Бях се измила и същевременно отложила срещата колкото беше възможно.

Използвах хавлия, за да изтрия парата от огледалото. Горният слой на кожата на дясната ми буза липсваше. Щеше да оздравее напълно, но ожуленото изглежда отвратително, докато зарасне. Имах малка драскотина на брадичката и отстрани на носа. На челото ми разцъфтяваше цицина. Изглеждах, сякаш ме с блъснал влак. Беше невероятно, че някой иска да ме целува.

Надникнах в спалнята. Никой не ме чакаше. Стаята бе празна и изпълнена с бръмченето на отоплението. Беше спокойно и мирно и не успявах да чуя никакви звуци от кухнята. Въздъхнах дълбоко. Сама за малко.

Бях достатъчно суетна, че да не искам Ричард да ме види в обичайната ми нощна премяна. Някога имах чудесна черна роба, която пасваше на една малка черна камизола и бикини. Беше ми подарък от някакъв твърде оптимистичен обожател. Така и не бе получил възможност да ме види облечена в нея. Представете си. Робата бе умряла по тъжен начин, покрита с кръв и други телесни течности.

Да си сложа бельото изглеждаше жестоко, тъй като не планирах да правим секс. Стоях пред гардероба си и нямах какво да облека. Тъй като смятам за дрехи всичко, което човек облича, за да не е гол, това си бе доста жалка ситуация.

Облякох една огромна фланелка с карикатура на Мери Шели и сиво долнище на анцуг, не от модните, а най-обикновено, с шнур на кръста. Точно от типа, който Господ е имал предвид, когато е измислял анцузите. Обух си чифт чорапи за джогинг, най-близкото до пантофи нещо, което притежавах, и бях готова.

Огледах се в огледалото и не останах особено доволна. Бях облечена удобно, но това не бе кой знае колко ласкаво определение. Поне беше искрено. Не разбирах всички онези жени, които се гримираха, правеха си прическите и се обличаха прекрасно до момента, в който се омъжеха. Тогава внезапно забравяха за грима и захвърляха всички тесни дрехи. Той щеше да види тази, до която щеше да спи всяка вечер, ако се оженехме. Свих рамене и излязох от стаята.

Ричард беше разпуснал косата си. Тя обрамчваше лицето му, мека и подканяща. Свещите липсваха, същото се отнасяше и за престилката. Стоеше на входа между кухнята и всекидневната, с рамене, облегнати на рамката на вратата, и ръце, скръстени на гърдите. Усмихна се. Изглеждаше толкова великолепен. Искаше ми се да се върна обратно и да се преоблека, но не го направих.

— Съжалявам — каза той.

— За какво?

— Не съм напълно сигурен, но мисля, че заради предположението си, че мога да завладея кухнята ти.

— Мисля, че това е първото ядене, което въобще е било сготвяно в нея.

Усмивката му се разшири и той се отблъсна от стената. Тръгна към мен. Движеше се в кръг от собствената си енергия. Не онази извънземна сила, а просто Ричард. Или пък не беше така? Може би голяма част от движещата му сила бе резултат на звяра в него.

Стоеше и ме гледаше, достатъчно близо, че да ме докосне, но без да го прави.

— Полудявах, докато те чаках. Хрумна ми идеята да сготвя нещо изискано. Беше глупаво. Не е нужно да го ядеш, но ме предпази от това да изтичам до „Престъпни удоволствия“ и да защитя честта ти.

Това ме накара да се усмихна.

— Проклет да си, дори не мога да се цупя, когато си наоколо. Винаги успяваш да ме развеселиш.

— И това е нещо лошо?

Разсмях се.

— Да. Наслаждавам се на моментите, когато съм в лошо настроение, много благодаря.

Той прокара пръсти надолу по раменете ми, масажирайки мускулите в горната част на ръцете ми. Отдръпнах се от него.

— Моля те, недей.

Уютната домашна сцена беше съсипана. Изцяло по моя вина.

Ръцете му се отпуснаха край тялото.

— Съжалявам. — Не мисля, че имаше предвид яденето. Пое си дълбоко въздух и кимна. — Не е нужно да опитваш дори хапка.

Предполагам, че щяхме да се преструваме, че е имал предвид яденето. Това ме устройваше.

— Ако ти кажа, че въобще не съм гладна, няма ли да ми се ядосаш?

— Сготвих го, за да се почувствам по-добре. Ако те притеснява, не го яж.

— Ще изпия чаша кафе и ще те гледам, докато се храниш.

Той се усмихна.

— Става.

Остана прав, загледан надолу към мен. Изглеждаше тъжен. Изгубен. Ако обичаш някого, не бива да го караш да се чувства зле. Това е правило някъде или поне би трябвало да бъде.

— Разпуснал си косата си.

— Харесваш я така.

— Точно както и това е един от любимите ми пуловери — казах аз.

— Така ли? — В гласа му се долавяше закачлива нотка.

Можех да върна лекотата обратно и да прекараме приятна, отпускаща вечер заедно. От мен зависеше.

Погледнах в големите му кафяви очи и си го пожелах. Но не можех да го лъжа. Щеше да е много по-лошо от проява на жестокост.

— Това е странно.

— Знам. Съжалявам.

— Спри да се извиняваш. Вината не е твоя. Моя е.

Той поклати глава.

— Не можеш да командваш чувствата си.

— Първият ми инстинкт е да те отрежа и да избягам, Ричард. Да спра да се виждам с теб. Без повече дълги разговори. Без докосвания. Без нищо.

— Ако това е, което искаш… — Гласът му звучеше сподавено, сякаш му костваше адски много да изрече думите.

— Това, което искам, си ти. Просто не знам дали мога да те понеса целия.

— Не трябваше да ти предлагам, преди да си видяла какво представлявам всъщност.

— Видях Маркус и бандата.

— Не е същото като да ме видиш как се превръщам в звяр и ти налитам, нали?

Поех си дълбоко въздух и бавно го изпуснах.

— Не, не е.

— Ако имаш някой друг, на когото да се обадиш, за да чака с теб тази вечер, ще си тръгна. Каза, че ти е нужно време, а аз практически се нанесох. Прекалено настоятелен съм.

— Да, такъв си.

— Страхувам се, че те губя.

— Настойчивостта няма да помогне.

— Предполагам, че няма.

Стоях и го гледах. Апартаментът беше тъмен. Единствената светлина идваше от кухнята. Би могло да е, дори трябваше да е много интимно. Казвах на всички, че ликантропията е просто болест. Беше незаконно и неморално да се дискриминира. Не бях изпълнена с предразсъдъци или поне така си казвах. Докато се взирах в красивото лице на Ричард, осъзнавах, че не е вярно. Бях изпълнена с предразсъдъци. Имах предразсъдъци към чудовищата. О, бяха достатъчно добри, че да са ми приятели, но дори и най-близките ми приятелки Рони и Катрин бяха хора. Достатъчно добри, че да са приятели, но не достатъчно, че да ги обичам. Не достатъчно добри, че да споделят леглото ми. Наистина ли го мислех? Такава ли бях всъщност?

Със сигурност не исках да съм такава. Вдигах зомбита и убивах вампири. Не бях достатъчно праведна, че да замерям с камъни.

Приближих се по-близо до него.

— Прегърни ме, Ричард. Просто ме прегърни.

Ръцете му ме обгърнаха. Увих моите около кръста му и притиснах лице в гърдите му. Можех да чуя как бие сърцето му, бързо и силно. Държах го, слушах ударите на сърцето му, вдишвах от топлината му. За момент се чувствах в безопасност. Така се чувствах преди майка ми да умре. С онази детска вяра, че нищо не може да те нарани, ако мама и тате те държат здраво. Онази абсолютна вяра, че те могат да оправят всичко. За момент в прегръдките на Ричард отново се почувствах така, макар да знаех, че е лъжа. По дяволите, беше лъжа още първия път. Смъртта на майка ми беше доказателство за това.

Бях първата, която се отдръпна. Той не се опита да ме задържи. Не каза нищо. Ако беше казал нещо дори съвсем леко съчувствено, щях да се разплача. Не можех да си го позволя. Време беше да пристъпим към същината на нещата.

— Не попита как е минало с Жан-Клод.

— Когато влезе през вратата, ми беше почти бясна. Реших, че ако веднага започна да те разпитвам, може да ми се развикаш.

Беше направил кафе по собствена инициатива. Това му спечели поне две червени точки.

— Не ти бях ядосана.

Налях си кафе в чашата с бебе пингвин. Независимо от нещата, които носех в офиса, това беше любимата ми чаша.

— Напротив, беше — отвърна той.

— Искаш ли кафе?

— Знаеш, че не обичам.

Как да вярваш на мъж, който не обича кафе?

— Продължавам да се надявам, че ще се осъзнаеш.

Той започна да се храни.

— Сигурна ли си, че не искаш малко?

— Не, благодаря.

Яденето представляваше някакво кафяво месо в кафеникав сос. От гледката ми прилошаваше. Бях яла и в по-късни часове с Едуард, но тази вечер идеята просто не ми допадаше. Може би фактът, че ми бяха блъскали главата в асфалта имаше нещо общо с това.

Седнах на един от столовете с коляно, притиснато към гърдите. Кафето бе виенска канела, едно от любимите ми. Захар, истинска сметана и ставаше перфектно.

Ричард стоеше срещу мен. Беше навел глава и казваше молитвата си. Той е член на Епископалната църква, не знам дали съм го споменавала. Като изключим момента с козината, е перфектният избор за мен.

— Кажи ми какво стана с Жан-Клод, моля те — каза той.

Отпих от кафето си и се опитах да измисля съкратена версия. Добре де, съкратена версия, която Ричард не би имал против да чуе. Добре де, може би трябваше да се придържам само към истината.

— Всъщност прие новината по-добре, отколкото очаквах.

Ричард вдигна глава от яденето си с вилица във въздуха.

— Приел я е добре?

— Не казах това. Не изхвърча през стената и не се опита да те убие моментално. Прие я по-добре, отколкото очаквах.

Ричард кимна. Отпи глътка вода и попита:

— Заплаши ли, че ще ме убие?

— О, да.

Но сякаш го беше очаквал. Не му хареса, но не го свари напълно неподготвен.

— Ще се опита ли да ме убие? — Зададе въпроса съвсем спокойно, докато си хапваше от месото с кафяв сос.

— Не, няма.

— Защо не?

Това беше добър въпрос. Зачудих се как ли ще приеме отговора.

— Иска да излиза на срещи с мен.

Ричард спря да яде. Просто ме гледаше. Когато отново можеше да говори, попита:

— Той какво?

— Иска възможност да ме ухажва. Каза, че ако не успее да ме спечели в рамките на няколко месеца, ще се откаже. Ще ни остави да вървим по щастливия си път и няма да се меси.

Ричард се облегна назад.

— И ти му вярваш?

— Аха. Жан-Клод си мисли, че е неустоим. Смятам, че вярва, че ако му позволя да използва чара си върху мен, ще размисля.

— И ще размислиш ли? — Гласът му беше много тих, докато задаваше въпроса.

— Не, не смятам така. — Не беше категорично потвърждение.

— Знам, че го желаеш, Анита. Обичаш ли го?

Този разговор почваше да се превръща в дежа вю.

— В някаква тъмна, сбъркана част на сърцето си, да. Но не по начина, по който обичам теб.

— Къде е разликата?

— Виж, вече водих същия разговор с Жан-Клод. Обичам те. Можеш ли да си ме представиш как подреждам семейното си гнездо с Господаря на града?

— А можеш ли да си се представиш как го подреждаш с алфа върколак?

Проклятие. Погледнах през масата към него и въздъхнах. Беше настоятелен, но не го обвинявах. Ако бях на негово място, щях да се зарежа. Ако не го обичах достатъчно, че да го приема, какъвто е, на кого, по дяволите бях нужна? Не исках да ме зареже. Исках да съм нерешителна, но не и да го загубя. Ето ви невъзможна ситуация.

Наведох се през масата и му протегнах ръка. След моментно колебание той я пое.

— Не искам да те загубя.

— Няма да ме загубиш.

— Ти си невероятно по-толерантен, отколкото бих била аз.

Не се усмихна.

— Знам, че съм.

Би ми харесало да поспорим по въпроса, но истината си е истина.

— Ако можех, щях да се държа по-добре.

— Разбирам, че имаш резерви относно женитбата с върколак. Кой не би имал? Но Жан-Клод… — той поклати глава.

Стиснах ръката му.

— Хайде де, Ричард. Това е най-доброто, което можем да направим в момента. Жан-Клод няма да се опитва да ни убие. Ще можем да продължим да излизаме и да се виждаме.

— Не ми харесва, че си принудена да излизаш с него. — Той потърка нежно кокалчетата на ръката ми. Още по-малко ми харесва, когато смятам, че ще ти е приятно. Тази малка тъмна част от теб ще си прекара добре.

Искаше ми се да отрека, но щеше да е пълна лъжа.

— Можеш да помиришеш, когато лъжа, нали?

— Аха.

— В такъв случай ситуацията е едновременно интригуваща и ужасяваща.

— Искам да си в безопасност, така че ужасяващата част ме тревожи, но интригуващата ме притеснява повече.

— Ревнуваш ли?

— Притеснявам се.

Какво можех да му отговоря? И аз се чувствах така.