Двадесет и втора глава

Ейди въздъхна дълбоко.

— Бъда родена в град Чоора, в страната Никобарезе. Майка ми не притежаваше дарбата на чародейка. Тя бъде прескок, както се казва. Баба ми Линдел бъде онази, от която е притежавала дарбата преди мен. Майка ми бъде благодарна на добрите духове, задето тя бъде прескок, и същевременно сърдита, задето аз бъде с дарба. В Никобарезе тези, които притежаваха дарбата, бъдат мразени и дори преследвани. Хората бъдат убедени, че дарбата бъде свързва не само със силите на Създателя, но и с тези на Пазителя. Дори онези, които използваха дарбата си за добро, бъдат заподозрени като проклетници. Знаеш какво представляват проклетниците, нали?

Зед си отчупи залък хляб.

— Да. Онези, които служат на Пазителя. Които са му се заклели. Те се крият в светлината, също както и сенките, и изпълняват желанията му, работят за него. Всеки може да е проклетник. Има такива, които служат на доброто с години, преди да бъдат призовани от Пазителя. Но когато това стане, те са готови на всичко за него. Наричат ги с различни имена, но всички те са агенти на Пазителя. В някои книги ги наричат точно така: агенти. Някои от тях са важни люде, като Мрачния Рал. Те биват използвани за важни неща. Други са си обикновени хора, използвани да вършат черната работа. Онези, които притежават дарбата, като Мрачния Рал например, най-трудно се поддават на съблазните на Пазителя. С обикновените хора е по-лесно, но дори те са рядкост.

Очите на Ейди се разшириха.

— Мрачният Рал бъде проклетник?

Зед повдигна вежда и кимна.

— Сам ми го призна. Каза, че е агент, но то е същото, само думата е различна. Чувал съм да ги наричат по много начини. Всички те служат на Пазителя.

— Доста страховита новина.

Зед натопи парченце хляб в гозбата си.

— Нося ти почти само такива. Та значи беше стигнала до баба ти Линдел?

— По времето, когато баба ми е била млада, чародейките бъдат наказвани със смърт за всичко, донесено от съдбата — болести, нещастия, мъртвородени деца. Наказвали ги със смърт, защото погрешно ги смятали за проклетници. Някои от онези, които притежавали дарбата, се опитвали да се съпротивляват, задето били несправедливо наказвани. При това се съпротивлявали яростно. Това само задълбочавало омразата към тях и служело като потвърждение на страховете на мнозина в Никобарезе.

Накрая се стигнало до споразумение. Велможите на Никобарезе се съгласили да оставят на мира чародейките, при условие че положат клетва с душата си, като по този начин докажат пред всички, че не са проклетници. Да се закълнат, че няма да използват силата си без официално разрешение на човек от управата, на някой от обкръжението на Краля например. Това бъде клетва пред народа. Клетва да не използват дарбата си, за да не привличат по този начин вниманието на Пазителя.

Зед глътна лъжица яхния.

— Но защо хората са смятали, че чародейките са проклетници?

— Защото бъде по-лесно да обвиниш една жена за неприятностите, отколкото да признаеш истината. И бъде по-задоволително да обвиняваш, отколкото да хвърлиш проклятие срещу непознатото. Онези, които притежават дарбата, използват силата си, за да помагат на хората. Но тя може да бъде насочена и срещу хората. Именно това, че силата може да бъде използвана, за да причинява зло, е било смятано за истинската причина някои да се раждат с дарбата. Смятало се, че това е дело на Пазителя.

— Суеверни глупости — избоботи той.

— Както добре знаеш, за да поникне едно суеверие, не е необходимо да почива на някаква истина. И посято веднъж, от него израства мощно, макар и изкривено дърво.

Зед промърмори нещо в знак на съгласие и после добави:

— И значи чародейките престанали да използват силата си, така ли?

Ейди поклати глава.

— Да. Освен за някои дребни неща, и то след като предварително са поискали разрешение от градската управа. Всяка чародейка трябвало да се явява пред съответните лица в града или областта си и да се кълне в душата си, че ще служи на хората. Да даде тържествена клетва, че няма да използва силата си за друго освен исканото дело, без отново да поиска разрешение от съответните лица.

Зед възмутено остави лъжицата си на масата.

— Но те имали дарбата. Защо не са я използвали?

— Използвали са я, но тайно. Далеч от чужди погледи, никога за друг човек.

Зед се облегна на стола си и поклати удивено глава. Чудеше се на силата на Първото правило на магьосника, на това как хората биха повярвали в какво ли не. Ейди продължи своя разказ.

— Баба Линдел бъде сурова старица. Живееше съвсем сама. Не искаше да ме научи да използвам дарбата си. Само ми казваше да не се занимавам с тези неща. Майка ми, разбира се, не можеше да ме научи на нищо. И така аз започнах да се уча сама, заедно с мен растеше и дарбата ми. Знаех колко опасности крие използването й. Това ми повтаряха по цял ден. Да използваш дарбата си по неразрешен начин беше все едно да се докоснеш до покварата на Пазителя. Вярвах в това. Страхувах се да тръгна срещу онова, на което ме учеха. Та аз бях плод от дървото на същите тези суеверия.

Един ден, тогава бъда осем или деветгодишна, заедно с майка ми и баща ми се разхождахме из градския площад. Беше пазарен ден. Изведнъж голямата къща срещу нас избухна в пламъци. На втория етаж едно момиче щеше да изгори, не можех да слушам ужасните му писъци. То викаше за помощ. Никой не смееше да се притече на помощ, защото пламъците вече бяха превзели първия етаж. Аз се разплаках. Исках да й помогна. Не можех повече да издържам на виковете й. — Ейди скръсти ръце в скута си и заби поглед в масата. — Изгасих пожара. Момичето бъде спасено.

Зед гледаше безизразното й лице, наведено над масата.

— Предполагам никой освен момичето и родителите му не са били доволни от това, което си направила?

Ейди поклати глава.

— Всички разбраха, че притежавам дарбата. Разбраха, че аз направих това. Майка ми се разплака, а баща ми извърна глава встрани. Не смееше да ме погледне. За него бях агент на Пазителя. Някой отишъл да извика баба Линдел; уважаваха я, защото тя спазваше дадената клетва. Тя дойде и заведе мен и момичето, което бях спасила пред градската управа. Наби с пръчки момичето. Дълго време писъците й огласяха всичко наоколо.

Зед не можеше да повярва на ушите си.

— Баба ти е набила момичето? Но защо?

— Защото е позволила на Пазителя да я използва, за да предизвика използването на дарбата — Ейди въздъхна. — С онова момиче се познавахме, дори бяхме нещо като приятелки. Тя не ми проговори никога повече. — Ейди скръсти ръце пред гърдите си. — После баба Линдел ме съблече гола пред всички онези мъже и ме би с пръчка, докато цяла се покрих с рани и кръв. Крещях по-силно от другото момиче. После ме качи на коня си, както си бях разкървавена и гола, и ме прекара през целия град. Унижението беше по-страшно от боя.

Когато стигнахме в къщи, я попитах как може да бъде толкова жестока. Тя ме изгледа с пронизващи гневни очи. „Жестока ли, дете? Жестока? Не си получила нито една незаслужена пръчка. Всяка една беше част от спасението ти от смъртното наказание, което неминуемо щеше да получиш.“ После ме накара да произнеса клетвата пред нея. „Кълна се в душата си, че никога няма да използвам дарбата си за някой друг, по каквато и да е причина, без разрешението на Краля или управата и че душата ми ще гние при Пазителя, ако някога употребя дарбата си, за да навредя на някого.“ След това тя обръсна главата ми до кожа. Останах с гола глава до пълнолетието си.

— С гола глава ли, но защо?

— Защото в Средната земя, както знаеш, дължината на женските коси отговаря на тяхното положение в обществото. С гола глава аз щях да бъда по-ниско от всички. Бях използвала дарбата си публично без разрешение. Голата глава щеше непрекъснато да ми напомня за направената грешка.

Оттогава заживях при баба Линдел. Много рядко виждах родителите си. Отначало ми липсваха ужасно. Баба ме учеше да използвам дарбата си, за да разбера какво не бива да правя. Не я обичах особено. Тя бъде студена жена. Но за сметка на това я уважавах. Бъде справедлива по свой начин. Наказваше ме само когато нарушавах правилата й. Биеше ме с пръчка, но само за неща, за които бях предупредена. Учеше ме, напътстваше ме за дарбата ми, но никога не ме дари с нежност и обич. Животът ми бъде много тежък с нея, но се научих на дисциплина.

И още нещо, научих се да използвам дарбата си. Затова ще й бъда благодарна до края на дните си, тъй като това бъде животът ми. Дарбата докосва нещо по-възвишено и по-благородно от онова, което бъда аз.

— Съжалявам, Ейди. — Той загреба от студената си вече яхния, тъй като не знаеше какво друго да направи. Вече изобщо не беше гладен.

Ейди стана, приближи се до огнището и се загледа в пламъците. Зед изчакваше търпеливо да продължи.

— Когато станах пълнолетна, тя ми разреши да оставя косата си да порасне — Ейди се усмихна незабележимо. — На тази възраст бъда считана за привлекателна жена.

Зед бутна настрани паницата си, приближи се до нея и сложи ръце на раменете й.

— Не по-привлекателна от сега, скъпа госпожо!

Тя протегна ръце над пламъците.

— По това време се влюбих в един млад мъж. Казваше се Пел. Бъде доста непохватен младеж, но много добър, благороден и изключително мил с мен. Бъде готов да изгребе океана с лъжица, само за да ми достави удоволствие. Мислех си, че слънцето изгрява, за да видя лицето му, а луната идва, за да вкуся устните му. Всеки удар на сърцето ми бъде за него. Щяхме да се женим. Но един от главните мъже на Чоора на име Матрин Галиен беше решил друго — Ейди поклати глава и сграбчи дрехата си над стомаха. — По негово настояване управата ме принуди да се омъжа за един човек от съседния град, син на тамошния кмет. Това бъде награда за хората на Чоора. Да имат чародейка, свързана със сина на кмета на съседния град, бъде за тях белег на добродетелност. Сватбата ми с важен мъж от друг град бъде някакво възбуждащо радостно събитие. Бъда в паника. Отидох при баба Линдел и я помолих да се застъпи за мен. Разказах й за любовта си към Пел, за това, че не искам да участвам в някаква сделка между двата града. Казах й, че дарбата си е моя и няма да позволя да ме използват като робиня. Чародейките не са робини. Баба Линдел бъде чародейка. Тя пренебрегна дарбата си, но хората я уважаваха, защото остана вярна на клетвата си. Независимо от всичко обаче се страхуваха от нея. Помолих я за помощ.

— От казаното дотук не ми прилича на човек, който би ти помогнал.

— Не бъде никой друг, към когото да се обърна. Поиска ми един ден, за да помисли. Този ден бъде най-дългият в живота ми. Когато отидох при нея вечерта, ме накара да падна на колене и да се закълна пред нея. Каза ми този път наистина да повярвам във всяка една дума, която казвам, а тя често ме караше да повтарям тази клетва. Паднах на колене и казах клетвата, като наистина вярвах във всяка една дума. Когато свърших, затаих дъх и зачаках. Още бъда на колене. Тя сведе глава към мен. На лицето й все още си седеше оная кисела нейна гримаса. След малко каза: „Макар да имаш буен дух, дете, ти положи усилия, за да го озаптиш. Хората поискаха от теб клетва и ти им я даде. Дано не доживея деня, в който я нарушиш. Отвъд това ние не дължим нищо никому. Аз ще се погрижа за управата и Матрин Галиен. Ти ще се омъжиш за Пел.“ Заридах в полите на роклята й.

Ейди се умълча, гледаше в огъня, зареяна в спомените си. Зед повдигна вежда.

— И какво, омъжи ли се за своята любов?

— Да! — прошепна тя и разбърка с голямата лъжица яхнията, докато Зед я гледаше. След това остави лъжицата на мястото й. — Три месеца си мислех, че животът бъде повече от блаженство. — Устните й прошепнаха беззвучно нещо, докато гледаше втренчено в нищото.

Зед нежно обви раменете й и я поведе към масата.

— Седни, Ейди. Нека ти донеса чаша чай.

Когато се върна с димящата чаша, тя седеше облакътена на масата, така, както я бе оставил. Той пъхна чашата в изящната й ръка. Седна срещу нея. Не я подканваше да продължи. Чакаше сама да реши кога е готова. Накрая тя проговори.

— Един ден, денят на моя деветнадесети рожден ден, двамата с Пел решихме да направим малко пътешествие. Бях бременна. — Тя вдигна чашата с две ръце и отпи. — Прекарахме деня в разходки покрай чифлиците и измисляхме имена за нашето дете, хванати за ръце и… добре знаеш какви глупости си говорят влюбените на тази възраст.

На връщане минахме покрай мелницата, която бъде в покрайнините на града. Стори ми се странно, че наоколо няма хора. Все някой трябваше да работи в мелницата. — За миг Ейди затвори очи и отпи от чашата си още глътка. — Както се оказа, хора наистина е имало. „Кръвта на братството“. Чакаха ни.

Зед беше чувал за тях. В големите градове на Никобарезе „Кръвта на братството“ представляваше организация, която преследваше проклетниците — изчадията на злото, избягали от отвъдния свят. В други градове подобни организации носят различни имена, но задачите на всички са еднакви. Труповете след тях бяха единственото доказателство, от което се нуждаеха, за да покажат, че добре си вършат работата. Щом кажеха, че трупът е на проклетник, значи наистина е така. В по-малките градове подобни организации се състояха от самозванци, решили, че могат да вършат тази работа. Всички се страхуваха от „Кръвта на братството“. И с основание.

— Те ни затвориха… — Гласът й се пречупи за миг, но само един-единствен път. — В отделни помещения в приземната част на мелницата. Бъде тъмно, миришеше на влажни камъни и и брашно. Не знаех какво бъде станало с Пел. Бъда толкова изплашена, че едва дишах.

Матрин Галиен каза, че двамата с Пел сме проклетници. Че не съм пожелала да се омъжа според волята им, защото съм искала да привлека вниманието на Пазителя към Чоора. През онова лято из страната върлуваха много болести. Обвиниха ме за смъртта на много хора. Галиен каза, че Пел и аз сме били изпращали болестите. Опитах да опровергая думите му и произнесох клетвата, за да му докажа, че не е прав. — Ейди въртеше чашата в ръце.

Зед я докосна по рамото.

— Пий, Ейди, това ще ти помогне. — Беше сложил билки в чая, за да я успокои. Ейди отпи голяма глътка.

— Матрин Галиен повтори, че Пел и аз сме проклетници и че гробищата били пълни с доказателства за това. Каза, че иска да кажем истината, да си признаем. Другите мъже от „Кръвта“ ръмжаха като хрътки около заек, готови да ни разкъсат на парчета. Изпаднах в ужас при мисълта какво могат да сторят на Пел.

Докато ме биеха, знаех колко по-жестоки ще бъдат с него, за да го накарат да признае, че съм проклетница. Нямаше нищо по-добро за тях от това, да накарат някого да нарече любимия си човек „проклетник“. Не чуваха какво им говорех. — Тя вдигна очи към него. — Не чуваха.

— Каквото и да беше казала, Ейди, те нямаше да те чуят — каза тихо Зед. — Когато вълчият капан щракне около глезена ти, няма смисъл да спориш с желязото.

— Знам — кимна тя. Лицето й беше като каменна маска, под която вилнееше истинска буря. — Можех да ги спра, ако бях използвала дарбата си, но щеше да бъде против всичко, на което бях научена. Ако го бях направила, щях да докажа, че това, в което ме обвиняваха, е истина. Щеше да изглежда като богохулство срещу Създателя. Бъда толкова безпомощна в ръцете им, докато ме биеха, все едно че не притежавах дарбата. — Тя отново отпи глътка чай. — Докато крещях от болка, чувах виковете на Пел от съседната стая.

Зед отиде до огнището, взе чайника и напълни отново чашата й.

— Не е било твоя грешка, Ейди. Не търси вината в себе си.

Тя го погледна.

— Искаха да призная, че Пел е проклетник. Казах им, че не е, че могат да ме убият, но никога няма да направя подобно нещо. Матрин се наведе над мен, почти докосваше лицето ми. Все още виждам усмивката му пред очите си. Той каза: „Вярвам ти, момиче! Но това няма никакво значение, защото не искаме ти да назовеш проклетника. Бъде Пел, който трябва да каже името му. Ти бъдеш проклетницата.“ После мъжете ме повалиха на земята, а Матрин се опита да налее нещо в гърлото ми. Устните ми пламнаха. Той хвана носа ми. Трябваше да преглътна или да се задуша. Исках да се задуша, но все пак преглътнах, без самата аз да го искам. Изгори гърлото ми така, сякаш бях глътнала огън. Не можех да говоря. Не можех да издам нито звук. Не можех дори да извикам. Нито звук. Усещах само изгарящата болка. Болка, каквато не познавах до този момент. — Ейди отпи голяма глътка от чая, сякаш за да облекчи отново надигналата се в гърлото й болка. — После мъжете ме завлякоха в стаята на Пел и ме вързаха на един стол срещу него. Матрин държеше косата ми така, че да не мога да помръдна. Дръпнах главата си, за да видя какво са направили с Пел. Лицето му беше по-бяло от сняг. Бяха отрязали повечето от пръстите му. — Ръцете й трепереха около чашата. Гледката бе още жива в главата й.

Матрин каза на Пел, че аз съм признала, че той е проклетник. Големите очи на Пел се обърнаха към мен. Исках да извикам, че това не е истина, но не можах да издам нито звук. Исках да поклатя глава, за да кажа, че не е истина, но Матрин ме държеше така, че да не мога да го направя.

Пел каза, че не им вярва. Отрязаха му още един пръст. Казаха, че постъпват така с него само заради моите думи. Пел не отмести погледа си от мен и им каза, че не им вярва. Излъгаха моя Пел, че съм поискала смъртта му, защото го смятам за проклетник. Той отново повтори, че не им вярва. Каза, че ме обича. Те започнаха отначало. Пел ми изкрещя да им кажа, че не е вярно, да ги опровергая. Викаше ме, искаше да говоря.

Аз се опитвах, но не можех да кажа нито дума. Гърлото ми гореше. Гласът ми беше изчезнал. Не можех дори да се помръдна, защото Матрин държеше косата ми. Очите на Пел ме гледаха. Аз не проговорих. Тогава той се обърна към мен и каза: „Как можа да ми причиниш това, Ейди, как можа да ме наречеш проклетник?“ После заплака. Матрин го караше да ме признае за проклетница. Каза, че ще му повярват, защото всички знаят, че имам дарба, и ще го освободят. Той прошепна: „Няма да го направя, за да спася живота си. Макар че тя ме предаде.“ Тези думи разбиха сърцето ми.

Докато тя се взираше в нищото, Зед забеляза, че една свещ на рафта зад нея се е стопила в малко езерце. Долавяше вълните от силата, които се излъчваха от Ейди. Осъзна, че без да иска, е притаил дъх. Въздъхна дълбоко.

— Матрин преряза гърлото на Пел — каза тя кратко. — Отряза главата му и я сложи пред мен. Каза, че трябва да видя какво е докарало на Пел това, че следва Пазителя. Каза, че това бъде последното нещо, което би искал да видя през живота си. Мъжете издърпаха главата ми назад и отвориха насила очите ми. Матрин наля в тях някаква вряща течност. Аз бъда ослепена. В този миг стана нещо вътре в мен. Моят Пел го нямаше, беше си отишъл с мисълта, че съм го предала, животът ми щеше всеки момент да свърши. Изведнъж разбрах, че за всичко това съм виновна аз, задето спазих клетвата си. Животът на моя любим в замяна на една глупава клетва, на едно безумно суеверие. Вече нищо нямаше значение; за мен всичко свърши. Освободих дарбата си. Наруших клетвата си да не използвам дарбата, за да навредя другиму. Не можех да виждам, но чувах; чух как кръвта им се разплисква по каменните стени. Нанесох невероятен удар. Разкъсах на парчета всяко живо същество в стаята, било то човек или мишка. Не виждах, така че просто удрях по всяко живо същество наоколо. Не знам дали някой е успял да се спаси по някакъв начин. Радвах се, че съм сляпа. Ако бях видяла какво правя, вероятно щях да спра, преди да съм свършила. Когато всичко наоколо утихна, обиколих стаята и преброих телата. Един липсваше.

Довлякох се до къщата на баба Линдел. Как съм стигнала дотам, нямам представа. Сигурно дарбата ми ме е водила. Щом ме видя, тя бъде бясна. Изправи ме на крака и ме попита дали съм нарушила клетвата си.

Зед се наведе към нея.

— Но нали не си можела да говориш? Как си й отговорила?

Ейди се усмихна студено.

— Хванах я за гърлото и със силата на дарбата си я запратих в стената. Приближих се до нея и кимнах с глава. Ядно стисках гърлото й. Тя се съпротивляваше. Съпротивляваше се с всичката си сила. Но аз бъда по-силна, много по-силна. До този момент нямах представа, че дарбата на различните хора бъде различна. Тя бъде безпомощна като парцалена кукла. Но никога нямаше да мога да я нараня толкова, колкото ми се искаше при мисълта, че преди всичко друго ми зададе този въпрос. Пуснах я и се строполих на пода; не можех да издържам повече. Тя се приближи до мен и започна да се грижи за раните ми. Каза, че съм постъпила лошо, като съм престъпила клетвата си, но че онова, което са ми сторили, е още по-лошо. От този момент нататък вече не се страхувах от баба Линдел. Не защото ми помогна, а защото бях престъпила клетвата си. Вече бях извън законите, които бях научена да спазвам, и знаех, че съм по-силна от нея. От този ден баба започна да се страхува от мен. Мисля, че ми помогна, защото искаше да се оправя и да си вървя. След два дни тя дойде при мен и ми каза, че са я викали в градската управа. Били я разпитвали. Каза, че всички мъже в мелницата от „Кръвта на братството“ са мъртви. Без Матрин. Той успял да избяга. Казала, че не ме е виждала. Повярвали й, или поне се направили, че й вярват. Може би не са искали да й противоречат. След това я пуснали да си върви.

От време на време раменете й потрепваха. Взираше се в дъното на чаената чаша. Поиска нова. Когато Зед й подаде нова, тя бързо я остави настрани, защото бе много гореща. Той отново бе сложил някакви билки в чая, но този път и в своята чаша. Беше сигурен, че това не е краят на историята й.

— Загубих детето си — каза тя.

Зед я погледна.

— Съжалявам, Ейди.

Погледите им се срещнаха.

— Знам! — След като той остави чайника на огнището, тя хвана ръката му в своите. — Гърлото ми се оправи. — Тя докосна с пръсти врата си. — Но гласът ми стана твърд като желязо, стържещо върху камък.

Зед се усмихна.

— Харесвам гласа ти. Пасва ти идеално.

Сянка на усмивка премина през лицето й.

— Зрението ми обаче не се оправи. Аз бъда сляпа. Баба Линдел не бъде толкова силна като мен, но бъде стара и знаеше много номера, свързани с дарбата. Научи ме да виждам без очите си. Научи ме да виждам с дарбата си. Не беше същото като да гледаш през очите си, но в някои отношения беше дори по-добре. Всъщност виждах много повече.

След като оздравях, баба Линдел поиска да си тръгна. Не искаше да живее с клетвопрестъпница, пък била тя и от нейната собствена кръв. Страхуваше се, че ще й донеса неприятности. Било то от Пазителя, защото бях престъпила клетвата си, било от „Кръвта на братството“. Баба Линдел не знаеше какво би могло да я сполети, но бе сигурна, че аз ще съм причината.

Зед се облегна назад и разтегна схванатите си мускулите.

— И какво, появиха ли се неприятности?

— О, да! — изсъска Ейди, повдигайки вежди, и се наведе напред. — Съвсем скоро. Матрин Галиен беше в основата на всичко. Докара още двадесет мъже от „Кръвта на братството“, всички платени от короната, истински професионалисти. Калени в битките, едри, диви мъжаги с мрачни лица, всичките на коне, въоръжени с мечове. Войници, които не са свикнали да пропускат жертвата си. Пременени в ризници и с блестящи щитове, на които светеха кръстосаните кръстове на короната. Шлемовете им блестяха на слънцето, докато яздеха. Всеки на бял кон. Стоях на прага на къщата и ги гледах с очите на дарбата си как се подреждат в редица пред мен като за парад пред Краля. Конете застинали в еднакви пози още преди командирът да е помръднал с пръст. Матрин чакаше зад тях с коня си и гледаше. Командирът се провикна към мен: „Арестувам те като проклетница. Пак като такава ще бъдеш екзекутирана.“ — Ейди извърна поглед от виденията на спомените си. Очите й срещнаха очите на Зед. — А аз си мислех за Пел. Моя Пел. — Лицето й отново се вкамени като желязна маска. — Нито един меч не успя да излезе от ножницата си, нито една стрела не излетя, нито един крак не докосна земята, преди да умрат. Покосих цялата редица от ляво на дясно, един по един, дадох всичко от себе си, за всеки един. Бях бърза като мисълта. Бум. Бум. Бум. Всички, без командира. Той стоеше с каменно лице на своя бял кон, а навсякъде около него падаха трупове в ризници. Когато свърших, когато заглъхна и последният щит, паднал на земята, вдигнах очи към него. „Оръжието, казах му, е напълно безполезно срещу истинската проклетница. Или чародейка. То може да се използва единствено срещу невинни хора.“ След това му казах, че искам да занесе едно съобщение от мен за Краля, от чародейката на име Ейди. Със спокоен глас той попита какво е съобщението. Казах му: „Предай му, че ако изпрати след мен още войници от «Кръвта на братството», това ще е последният жив орден, който някога му е служил.“ Той ме изгледа напълно безстрастно, после пришпори коня си и тръгна, без да се обърне назад. — Очите й се забиха в масата. — Баба Линдел ми обърна гръб. Каза ми да напусна къщата й и никога повече да не се връщам.

Лицето на Зед леко трепна при мисълта за това как Ейди е избила всичките тези мъже. Изключително рядко се среща чародейка с толкова силна дарба.

— А какво стана с Матрин? Не го ли уби?

Ейди поклати глава. По устните й пробяга тъжна усмивка.

— Не, отведох го със себе си!

— Отвела си го със себе си?

— Вързах го за себе си. Вързах живота му за моя. Направих така, че винаги да знае къде съм. При всяка нова луна беше длъжен да идва при мен, без значение къде съм, независимо дали иска или не. Трябваше да ме следва отблизо, за да може да идва при мен при всяка нова луна.

Зед се намръщи и дълго разглежда утайката в чашата си.

— Веднъж срещнах един мъж в Уинстед, столицата на кралство Келтон. Казваше се Матрин. Беше просяк, липсваха му няколко от пръстите на едната ръка, доколкото си спомням. Беше сляп. Очите му са били… — очите на Зед изведнъж се спряха върху нейните. Тя го гледаше. — Очите му са били изтръгнати.

Ейди кимна.

— Така беше. — Лицето й отново беше непроницаемо като стомана. — При всяка нова луна той идваше при мен и аз отрязвах по една част от тялото му. Надявах се виковете му да запълнят празнотата в мен.

Зед се наведе напред и се подпря на масата. Наистина стомана.

— Значи ти се устрои в Келтон, така ли? Построи си нов дом?

— Не. Не ми трябваше нов дом. Пътувах и търсех жени с дарба, такива, които можеха да ми помогнат да науча нещо повече. Никоя от тях не знаеше много от онова, което търсех, но всяка можеше да ми каже поне нещичко, което останалите не знаеха. Матрин ме следваше и при всяка нова луна се явяваше при мен, а аз отрязвах следващата част от тялото му. Исках да живее вечно, за да страда вечно. Той бъде онзи, който ме би там в мелницата с юмруци, заради него загубих детето на Пел. Той бъде онзи, който уби моя Пел. Той бъде онзи, който ме ослепи.

Белите й очи проблясваха в червено на светлината на лампата. Тя извърна глава.

— Той бъде онзи, който накара Пел да повярва, че съм го предала. Исках Матрин Галиен да страда вечно.

Зед махна неопределено с ръка.

— Колко време… издържа?

Ейди въздъхна.

— Не достатъчно дълго и в същото време много.

Зед се намръщи.

— Един ден ми хрумна нещо: никога не бях използвала дарбата си, за да му попреча да се самоубие. Защо продължаваше да идва при мен? Защо ми позволява да му причинявам страданието, което той причини на мен? Защо просто не сложи край на всичко това? И така, следващия път, когато той дойде и аз отрязах още една част от тялото му, заедно с това прекъснах и връзката помежду ни. Прекъснах необходимостта му да идва отново следващия път. Но го направих така, че той да не разбере, така, ако поиска, би могъл да забрави за мен.

— Тогава ли го видя за последен път?

Тя поклати глава.

— Не. И аз така си помислих, но той се върна със следващата нова луна. Върна се, а можеше да не го прави. Не можех да разбера защо. Реших, че е време да плати с живота си за това, което беше направил на мен и на Пел, както и на всички други. Но преди да го убия, трябваше да получа отговор. По време на пътуванията си научих много неща. Неща, които мислех, че никога няма да се наложи да използвам. Тази нощ се наложи. Използвах ги, за да открия мъчението, от което Матрин се страхува най-силно. С този номер можеха да се научават страховете на човек, но не и другите му тайни. Против волята думите излизаха навън, и страховете му излизаха наяве. Оставих го да се поти през цялата нощ и през следващия ден, а през това време аз отидох да си набавя необходимите ми неща. Когато накрая се върнах с всичко, той почти бе полудял от страх. И то с основание. Поисках да ми разкрие тайната си. Отказа. Изпразних торбата пред него. От нея изпаднаха малките клетки и другите неща. Той седеше на пода гол и напълно безпомощен. Вдигах всяка от клетките, разклащах я пред слепите му очи и му я описвах, казвах му какво има във всяка мъничка клетка, кошничка или бурканче. Отново го попитах за тайната му. Той бъде потен, задъхан, треперещ, но отново отказа. Мислеше, че блъфирам, че не ми стиска. Но грешеше. Превърнах се в парче стомана и извиках на живот най-страшните му страхове.

Зед сбърчи чело. Любопитството му надделя над ужаса.

— Какво му направи?

Тя вдигна глава и го погледна в очите.

— Това бъде единственото нещо, което няма да ти кажа. И бездруго не бъде важно. Матрин не каза нито дума и страдаше толкова много, че на няколко пъти спирах. Всеки път, когато си мислех, че повече нямам сили, си припомнях последната гледка, преди той да ме ослепи: как държи пред лицето ми отрязаната глава на Пел — Ейди преглътна, гласът й стана толкова тих, че Зед едва я чуваше. — Припомних си последните думи на Пел: „Няма да го направя, за да спася живота си. Макар че тя ме предаде.“ — Тя затвори за миг очи. След малко продължи разказа си: — Матрин беше на прага на смъртта. Вече си мислех, че няма да ми каже защо е дошъл, след като го бях освободила. Но точно преди да умре, той се съвзе въпреки всичко, което му бях причинила. Щял да ми каже, защото скоро щял да умре и защото всичко било измислено предварително. Попитах го отново защо се е върнал. Той се наведе към мен с думите: „Не знаеш ли, Ейди? Не знаеш ли кой съм? Аз съм проклетник. През цялото време ти го показвах толкова ясно. През цялото време ти искаше да съм близо до теб и така Пазителят знаеше точно къде си. Пазителят се интересува най-много от онези, които притежават дарбата.“ Не можех да повярвам, че Матрин е от агентите на Пазителя. Казах му, че се е провалил, че нищо не е постигнал и ще умре заради престъпленията си. Той ми се усмихна. — Тя се наклони напред. — Усмихна се! И каза: „Грешиш, Ейди, не съм се провалил. Аз изпълних всички заповеди на Пазителя. Изпълних задачата си. Съвършено. Всичко това беше предварително премислено. Направих от теб точно това, което искаше той. Ще бъда възнаграден. Аз запалих огъня, когато ти беше дете, аз измислих всичко това с теб и Пел. Не защото мислех, че сте агенти на Пазителя, а защото аз самият съм такъв. Накарах те да престъпиш клетвата си, да приемеш в сърцето си омразата на Пазителя. Престъпването на клетвата беше първата стъпка, виж какво започна да правиш след това. Виж какво правиш сега. Виж колко си се приближила до него. Вече си на една ръка разстояние от него. Може и да не си му се заклела, но така или иначе работиш за него. Ти се превърна в онова, което мразеше. Ти стана като мен; ти бъдеш проклетница. Пазителят ти се присмива, Ейди, и ти благодари, че го прие в сърцето си.“ След това Матрин се свлече на земята и умря.

Ейди зарида неудържимо, отпуснала глава между дланите си. Зед се приближи до нея и я прегърна, а тя зарови главата си в раменете му. Той я погали по косата, опитвайки се да я успокои. Напразно.

— Не е съвсем така, скъпа госпожо, не е съвсем така!

Тя продължаваше да ридае, заровила лице в робата му.

— Мислиш се за много умен ли, магьоснико? Не бъдеш чак толкова умен! Не бъдеш!

Зед коленичи пред стола й, хвана я за ръцете и се вгледа в сломеното й от скръб лице.

— Достатъчно умен съм, за да разбера, че чрез свой агент Пазителят е помрачил радостта ти от победата в борбата срещу него.

— Но аз…

— Ти си се съпротивлявала. Отвърнала си на ударите не защото ти е доставяло удоволствие, а защото те е боляло. Не защото си искала да помогнеш на Пазителя.

Тя сбърчи вежди, опитвайки се да спре сълзите си.

— Бъдеш сигурен? Достатъчно сигурен, за да се довериш на човек като мен.

Зед се усмихна.

— Напълно сигурен. Може и да не знам всичко, но знам, че ти не си агент на Пазителя. Ти си жертва, а не престъпница.

Ейди разтърси глава.

— Де да бях и аз толкова сигурна.

— След като Матрин умря, ти продължи ли да убиваш? Търсеше ли отмъщение над невинни хора?

— Не, разбира се, че не!

— Ако беше проклетница, щеше да подчиниш всичко у себе си на Пазителя, на неговите желания; щеше да нараняваш всеки, който не ги изпълнява. Но той не е успял да вземе душата ти. Тя все още си е твоя. Няма от какво да се страхуваш. — Той успокоително стисна ръцете й.

Тя не се опита да го отблъсне, прие ласката му, но продължи да трепери. След малко изтри сълзите от бузите си.

— Сипи ми още малко чай. Но не ми слагай повече от онези твои шарени листенца, че ще заспя, преди да съм завършила историята си.

Зед вдигна вежди. Тя беше усетила билките му. Потупа я по рамото и се изправи на крака. Наля още чай, после придърпа стола си по-близо до нея и седна. Тя отпи голяма глътка. След това и още няколко. Чак тогава погледна към него, за да се убеди, че я слуша.

— Войната с Д’Хара беше страшна, но краят й се виждаше. Чувствах, че границата се издига. Чувствах, че навлиза в нашия свят.

— Значи си тук скоро след като границата беше вдигната.

— Не. Преди това бях при още няколко жени, за да се уча. Някои от тях ми казаха туй-онуй за костите. — Тя извади изпод робата си малка огърлица. Опипа малката кръгла кост, от двете страни на която имаше жълти и червени мъниста. Беше същата като онази, която му беше дала, за да премине безпрепятствено през просеката. Той все още я носеше около врата си.

— Това бъде кост от основата на череп, като онзи ей там, на рафта, дето падна на земята. Животното бъде скрин. Скриновете са зверове-пазачи на отвъдния свят, нещо като преследвачите на сърца, само че пазят и в двете посоки. Най-лесно бих могла да ти го обясня, като ти кажа, че те са част от воала, въпреки че не е съвсем така. В този свят те имат тела, форма, но в другия са само сила.

Зед се намръщи.

— Сила ли?

Ейди вдигна лъжицата си и я остави да падне на масата.

— Сила. Не можем да я видим, но тя бъде тук. Тя кара лъжицата да падне, не й позволява да отлети във въздуха. Не се вижда, но бъде тук. Нещо такова е и със скриновете. В много редки случаи, когато трябва да пропъдят всички от мястото, където се събират светът на мъртвите и светът на живите, те се появяват в този свят. Малцина знаят за тях, защото те рядко се появяват.

Зед се намръщи.

— Звучи ти объркано, знам. Някой друг път ще ти го обясня по-добре. Важното е, че тази кост от скрин те скрива от тях.

Ейди отпи от чая си, а Зед извади огърлицата изпод дрехата си и я погледна с други очи.

— Тя би трябвало да те крие и от другите зверове, които излизат в просеката, така ли?

Ейди кимна.

— А ти как разбра за нея? Границата е мое дело, а аз самият не знаех, че съществува просека.

Тя въртеше чашата си в ръце.

— След като напуснах баба си, започнах да търся жени, които притежават дарбата, жени, които могат да ме научат на различни неща за света на мъртвите. След смъртта на Матрин се заех да уча упорито. Всяка жена ми казваше по нещо, което знаеше, и ми посочваше друга, която знае повече. Пътувах из Средната земя, срещах се с тях и събирах знания. Трупах късчетата познание и ги свързвах едно с друго. Така научих истината за взаимодействието между двата свята. Вдигането на границата беше като запушен чайник, сложен на огъня — без отвор скоро щеше да изхвърчи. Знам, че ако съществува достатъчно мъдра магия, която да знае как да се пригоди отвъдният свят към нашия, тя ще намери начин да уравновеси двете противоположни страни. Нужен е някакъв отвор, като на чайника. Просека.

Зед повдигна вежди и погълнат от мисли, потърка с пръсти голобрадото си лице.

— Разбира се. В това има смисъл. Равновесие. Всяка сила, всяка магия трябва да бъде уравновесена. — Той я погледна в очите. — Когато вдигнах границата, използвах магия, която не разбирах напълно. Беше описана в една много стара книга за магьосниците от миналото, които обаче са били много по-могъщи, отколкото аз мога да си представя. Да се хвана да използвам техните напътствия, за да вдигна границата, беше доста отчаяна постъпка.

— Трудно бъде да си те представя отчаян.

— Понякога целият ни живот е наниз от отчаяни постъпки!

Ейди кимна.

— Може бъдеш прав. И аз бях много отчаяна, защото трябваше да се крия от Пазителя. Помня какво каза Матрин: че Пазителят се криел буквално под носа ми. Тогава реших, че най-доброто място, за да се скрия от него, ще бъде тук, където няма да ме потърси, точно под носа му, на ръба на неговия свят. Затова дойдох в просеката. Тя не принадлежи нито на този свят, нито на отвъдния. Някакво общо пространство. Място, където двата свята се свързват по някакъв начин. Чрез костите мога да се скрия от Пазителя. Той и зверовете от неговия свят не могат да ме видят.

— Да се скриеш?

В тази жена имаше повече желязо, отколкото в чайника на огъня! Но Зед познаваше много добре Ейди и знаеше, че дори това сравнение не е достатъчно за нея. Погледна я.

— Значи дойде тук само за да се скриеш?

Тя отмести очите си от неговите и след като си поигра с мънистата на огърлицата, внимателно я пъхна в деколтето на робата си.

— Има и друга причина. Дадох клетва. На себе си. Заклех се, че ще намеря начин да се свържа с моя Пел и да му кажа, че не съм го предала. — Тя отпи голяма глътка чай. — Прекарах по-голямата част от живота си тук, в просеката, опитвайки се да намеря начин да стигна до света на мъртвите и да му кажа. Просеката бъде част от отвъдния свят. — Тя сложи ръце на масата. — Докато се занимаваше с крака ми, преживях всичко наново, но много по-силно. Сякаш всичко се върна. Ти ме накара да си припомня някои отдавна забравени неща. Накара ме да възродя болката, която винаги си е била тук, притъпена от времето.

— Съжалявам, Ейди — прошепна той. — Трябваше да взема предвид миналото ти. Нямах представа, че си преживяла толкова мъка. Прости ми.

— Не бъде нищо за прощаване. Ти ми направи подарък, като ми върна крака. Не би могъл да знаеш как е преминал животът ми. Не бъде твоя грешка, че преживях всичко наново. Не си могъл да знаеш, че бъда проклетница.

Зед я изгледа сурово.

— Мислиш, че понеже си отвърнала на удара на злото, си станала зла, така ли?

— Аз причиних повече зло, отколкото човек като теб може да си представи.

Зед кимна.

— Така е. Нека ти разкажа една малка история. Веднъж бях влюбен. Както ти в Пел. Тя се казваше Ерилин. Времето, което прекарвах с нея, беше като твоето с Пел. Споменът ми за нея е един от най-приятните в живота ми. — Усмивката му избледня. — Докато Панис Рал не изпрати след нея четворка.

Ейди го стисна за ръката.

— Зед, не е нужно да…

Той удари с юмрук по масата така, че чашите подскочиха.

— Не можеш да си представиш какво направиха с нея мъжете от четворката. — Той се наклони напред, лицето му почервеня под бялата коса, стисна зъби. — Тръгнах след тях. В сравнение с онова, което направих на всеки един от тях, твоята история с Матрин е детска игра. Опитах се да стигна до Панис Рал, но тъй като не успях, тръгнах след войниците му. Срещу всеки убит от тебе, Ейди, лежат хиляда от онези, които убивах аз. Дори хората, които бяха на моя страна, се плашеха от мен. Бях се превърнал в полъха на смъртта. Направих всичко, за да спра Панис Рал. Може би дори повече от необходимото. — Той седна обратно на стола си. — Ако на този свят все още съществува нещо като добродетелен мъж, то ти със сигурност не седиш с него на масата в момента.

— Направил си единствено онова, което си бил длъжен да направиш. Това не намалява добродетелността ти.

Той повдигна вежда.

— Мъдри думи, казани от мъдра жена. Може би и ти ще се вслушаш в тях.

Ейди замълча. Зед сложи ръце на масата и започна да си играе с чашата, търкаляйки я между дланите си.

— Все пак аз съм бил малко по-щастлив от теб. Прекарах повече време с моята Ерилин. И не загубих дъщеря си.

— Панис Рал не се ли опита да убие и дъщеря ти?

— О, напротив. Той точно така си мислеше… Хвърлих… хвърлих смъртно заклинание. За да ги накарам да си помислят, че са я видели мъртва. Това беше единственият начин да я защитя, да ги накарам да спрат, да не продължават, докато наистина успеят.

— Смъртно заклинание… — Ейди прошепна някаква молитва на родния си език. — Това е опасна мрежа. Не бих те упрекнала, че си го направил, щом си имал достатъчно основателна причина, но подобно нещо не остава незабелязано от духовете. Имал си късмет, че се е получило и че си я спасил. Имал си наистина голям късмет, че добрите духове бъдат с теб в този ден.

— Сигурно понякога е много трудно да се каже от коя страна на късмета гледа човек. Отгледах я без майка. Порасна красива млада жена, когато се случи. Когато изпратих магьосническия огън през границата, Мрачният Рал беше застанал до баща си. Беше там, когато огънят го обгори. Той прекара младите си години в учене, за да може да довърши онова, което баща му не успя. През всичките тези години той трупаше мъст. Той се научи да преминава границата; идвал е в Средната земя, без аз изобщо да разбера.

Изнасили дъщеря ми.

Не знаеше коя е тя. Всички мислеха, че дъщеря ми е умряла, иначе той със сигурност щеше да я убие. Но й причини много мъка. — Зед стисна дланите си. Чашата изпращя в ръцете му, но за негова изненада не се поряза. Ейди не каза нищо.

— След всичко това аз я отведох в Западната земя, за да я скрия и да мога да я защитавам. Не знам дали е било лошата съдба или просто нещастна случайност, но тя умря. Умря в дома си по време на пожар. Тогава мислех, че има твърде много ирония в това нещастно стечение на обстоятелствата. Така и не разбрах със сигурност какво точно се е случило. Може би все пак добрите духове не са били толкова благосклонни към мен, когато направих смъртното заклинание.

— Съжалявам, Зед — каза Ейди съвсем нежно с грубия си глас.

Той махна с ръка.

— Но поне ми остана момчето й. — Той зарови пръст в листенцата на дъното на чашата си. — Синът на Мрачния Рал. Изчадието на един от агентите на Пазителя. Но и син на моята дъщеря, мой внук. Той няма никаква вина за престъпленията, довели до неговото раждане. Той е добро момче. — Зед я погледна изпод вежди. — Ти дори го познаваш. Казва се Ричард!

Ейди се наведе напред.

— Ричард? Ричард е твой… — Тя се облегна назад и поклати глава. — Магьосниците и техните тайни! — Намръщи се, но постепенно лицето й омекна. — Вероятно си имал сериозна причина да пазиш тайна като тази. Ричард наследил ли е дарбата?

Зед кимна и повдигна вежди.

— Да. Това беше една от причините, поради които го скрих в Западната земя. Страхувах се, че я е наследил, но тъй като не бях сигурен, исках да го предпазя от всякакви опасности. Както знаеш, Пазителят преследва най-яростно родените с дарба. Знаех, че ако започна да го уча да използва дарбата си, ще привлека върху него неприятелски очи. Исках да порасне, да има силен характер, преди да го подложа на изпитания и чак тогава, ако се убедя, че е наследил дарбата, да започна да го обучавам. Понякога си мислех, че би било по-добре, ако не притежава дарбата. Но уви, той я притежава. Дори вече я употреби, за да спре Мрачния Рал. Ричард използва магия. — Той се наведе към Ейди. — Подозирам, че е наследил дарбата от двамата си дядовци и от баща си. От съвсем различни типове магьосници.

— Разбирам — промърмори тя.

— Но точно сега има доста по-съществени неща, за които да се тревожим. Мрачният Рал използва кутиите на Орден. Той отвори едната, погрешната. Погрешна поне за него. Но може би погрешна и за нас. В Кулата има книги, в които пише за това. Те предсказват, че ако някой отвори кутиите и магията на Орден бъде употребена срещу него, той ще умре. Но онзи, който е насочил магията в дадената посока, също би могъл да допусне грешка и той също ще умре. По-лошото обаче е, че той може да разкъса воала към отвъдния свят. Ейди, аз не знам толкова много за отвъдния свят, колкото ти. Ти си го изучавала през по-голямата част от живота си. Имам нужда от теб. Трябва да дойдеш с мен в Ейдиндрил и заедно да отворим старите писания, да видим какво може да се направи. Аз съм изчел доста от тях, но голяма част от съдържанието им не разбирам. Може би ти ще успееш. Да разбереш дори само едно нещо повече от мен, това може да се окаже много съществено.

Ейди го погледна със сърдито лице.

— Аз бъда една стара жена. Една стара жена, приела Пазителя в сърцето си.

Зед не я изпускаше от очи, но не успя да срещне погледа й. Блъсна назад стола си и стана.

— Стара жена ли? Не. По-скоро глупава!

Тя не каза нищо. Очите й продължаваха да се взират в масата.

Зед прекоси стаята и заразглежда костите, подредени по стените. Кръстоса ръце зад гърба си, докато се взираше в странните талисмани на смъртта.

— Може би аз също съм само един стар човек? Хм! Глупав старец. Може би трябва да намеря някой младеж да свърши тая работа? — Той я погледна през рамото си. Ейди го наблюдаваше. — Но ако младият е по-добър от нас, тогава нека той да намери още по-млад? Всъщност защо не и пеленаче? Може би така ще е най-добре? Може би в селото има някое десетгодишно дете, което ще може да направи нещо, за да спре смъртта, която заплашва да погълне живите? — Зед вдигна ръце във въздуха. — Като те слушам, познанието е нищо пред младостта.

— Не, ти не си глупав старец. Знам какво мислиш.

Зед се доближи до масата и сви рамене.

— Ако ти само си седиш тук, в тази къща, вместо да ни помогнеш с онова, което знаеш, тогава с пълна сила мога да те смятам за онова, от което най-много се страхуваш — за агент на Пазителя. — Той сложи ръцете си върху масата и се наведе напред към нея. — Щом не се бориш срещу него, значи му помагаш. Тогава неговият план се развива успешно. Той не те кара да се обърнеш към него, а те принуждава да се страхуваш от борбата срещу него.

Ейди не сваляше очи от Зед.

— Какво искаш да кажеш?

— Той вече е получил онова, което иска, Ейди. Накарал те е да се страхуваш от самата себе си. Пазителят разполага с цялата вечност, затова никога не бърза. Той няма нужда от това да работиш за него. За да спечели някой с дарба, се изискват много усилия. Не си е струвало да си създава проблеми заради теб. Единственото, което е искал от теб, е било да не работиш срещу него. Направил е всичко необходимо. Не би прахосвал усилията си напразно. В някои отношения той е толкова сляп за нашия свят, колкото сме ние за неговия. Засега има доста силно влияние тук и много внимателно обмисля всяко следващо действие. Той никога не пилее силата си лекомислено в нашия свят.

Малко по малко тя започна да осъзнава думите му. Лицето й се проясни, тревогата изчезна от погледа й.

— Може би не си чак толкова глупав старец.

Зед се усмихна, дръпна стола си назад и седна.

— Винаги така съм си мислил.

С ръце в скута си, Ейди не откъсваше поглед от масата, като че ли тя можеше да й подскаже решението. Къщата тънеше в тишина, чуваше се само бумтенето на огъня в огнището.

— През всичките тези години истината е била скрита под носа ми. — Тя вдигна към него очите си, изпълнени с недоумение. — Как си могъл да помъдрееш толкова?

Зед сви рамене.

— Това е едно от предимствата на прекомерно дългия живот. Ти виждаш в себе си само старицата. Аз виждам една забележителна дама, която е живяла дълго на този свят и е събирала мъдростта си от онова, което е минало през очите й. — Той измъкна от косата й жълтата роза и й я подаде. — Твоето очарование не е маска, положена върху разядена същност. То разцъфва от вътрешната ти красота.

Тя взе цветето, но след миг го остави на масата.

— Твоето красноречие не прикрива факта, че съм пропиляла живота си…

Зед поклати глава и я прекъсна.

— Не. Нищо не си пропиляла. Не си видяла другата страна. В магията и в другите неща има равновесие, но то трябва да се открие. Пазителят е направил вече каквото е искал, изпратил е агентите си при теб, за да те пази за своите цели. Но той сигурно винаги е изпитвал съмнението, че един ден можеш да се обърнеш срещу него. Това също е равновесие в действията. Дошла си тук, за да изучаваш света на мъртвите, за да можеш да се свържеш със своя Пел. Така ли е, Ейди? Той те е обработил така, че да не можеш да объркаш плановете му. В същото време с действията си те е накарал да научиш много неща, които сега може да ни помогнат, за да го спрем. Ти не бива да се затваряш в миналото си, но в същото време не бива и да пренебрегваш онова, което той по невнимание ти е дал.

Очите й заблестяха, тя гледаше стените на своята къща, окичени с кости, покрити с талисманите на смъртта, които беше събирала през годините.

— Но моята клетва… моят Пел! Аз трябва да го намеря, да му кажа. Той умря, мислейки, че съм го предала. Ако той не разбере истината, съм загубена, сърцето ми е загубено. А бъда ли загубена, Пазителят ще ме открие.

— Пел е мъртъв, Ейди. Отишъл си е. Границата, просеката — всичко това не съществува. Ти трябва по-добре от мен да знаеш, че колкото и да си искала да направиш това през годините, така и не си намерила начин да го постигнеш. Ако наистина искаш да го направиш, трябва да потърсиш помощ. Тук явно никой не може да ти я даде. А в Ейдиндрил имаш шанс да я получиш! Да помогнеш да бъде спрян Пазителят не означава да нарушиш клетвата си. Ако моите знания могат да ти помогнат, аз ти ги предоставям с радост. Но както ти знаеш неща, които за мен са тайна, така и аз знам такива, които ти не знаеш, нали все пак съм Главен магьосник. Може би това, което знам, ще ти помогне. Пел няма да се зарадва да разбере, че не си го предала, ако научи, че може би си предала всички останали.

Ейди взе жълтото цвете от масата и го повъртя известно време в ръце, след което отново го остави. Хващайки се за ръба на масата, тя се изправи на крака. Огледа с белите си очи стените на къщата.

Приглади полите на робата си, като че ли искаше да изглежда по-величествена, обиколи масата и застана зад неговия стол. Зед усети ръцете й върху раменете си. Неочаквано тя се наведе напред и го целуна по косата, погали го с нежните си пръсти. Зед беше спокоен, знаеше, че тези пръсти няма да се впият в гърлото му. Не и след всичко, което беше казал.

— Благодаря ти, приятелю, че изслуша моя разказ и ми помогна да намеря смисъла му. Моят Пел би те харесал. Вие двамата сте достойни мъже. Вярвам, че ще ми помогнеш да поговоря с него.

Зед извърна глава назад, както беше седнал на стола, и се вгледа в нейното лице, огряно от меката светлина на очите й.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, за да ти помогна да не нарушиш клетвата си. Кълна се.

Усмивката грейна на лицето й. Тя погали дългите му бели къдрици.

— А сега разкажи за Камъка на сълзите. Трябва да решим какво ще правим с него.

Загрузка...