Седемдесета глава

Ричард стоеше във високия стол на Калан и галеше къдриците й. Беше ги измъкнал от ризата си, тъй като не искаше да забие ножа в сърцето си през тях. Нямаше представа колко дълго е стоял така, потънал в спомени, но когато вдигна глава, забеляза, че прозорците се потъмнели.

Внимателно сложи косите върху дръжката на стола и отново извади ножа си. Смазан от болка, допря острието до сърцето си. Кокалчетата на пръстите му побеляха около дръжката.

Беше време.

Най-после всичко щеше да свърши. Страданието щеше да спре.

Сбърчи чело. Какво му каза госпожа Сандерхолт? Калан й била разказвала за него? Запита се дали не й е споменала още нещо. Може би му бе оставила някакво последно съобщение! Защо пък да не я попита? И след това можеше да умре.

Намери я в кухнята.

— Какво си направил, Ричард?

— Убих нейните убийци!

— Е, не мога да кажа, че ми е мъчно за тях. Тези хора не бяха истинските съветници. Нека ти приготвя нещо за ядене.

— Не, благодаря. Не съм гладен. Госпожо Сандерхолт, нали каза, че Калан ти е говорила за мен?

Явно не й се щеше да потъва отново в спомени, но все пак въздъхна дълбоко и кимна.

— Тя се върна у дома, но намери всичко променено. Келтон…

— Не ме интересува какво е ставало тук, кажи ми само за Калан.

— Принц Фирен беше убит. Тя беше несправедливо обвинена в цял списък от престъпления, включително и предателство. Магьосникът произнесе смъртна присъда, тя трябваше да бъде… екзекутирана.

— Обезглавена — уточни Ричард.

Възрастната жена кимна.

— Избяга с помощта на нейни приятели, уби магьосника и се скри. Изпрати ми бележка и аз я посетих. При това посещение ми каза много неща. Разказа ми всичко за теб. Не искаше да говори за нищо друго.

— Защо след като се е спасила, не е избягала оттук?

— Каза, че чака някакъв магьосник на име Зед, който трябвало да й помогне.

Ричард затвори очи, а болката отново разкъса гърдите му.

— Значи са я заловили, докато го е чакала.

— Не, не стана точно така.

Ричард заби поглед в дървения под и я изчака да продължи.

— Магьосникът, когото чакаше, пристигна. Именно той бе онзи, който я върна на Съвета.

Ричард вдигна глава.

— Какво? Зед е идвал тук? Зед е завел Калан пред Съвета, за да бъде екзекутирана!

Тя изправи гръб.

— Точно така. Той стоеше край ешафода срещу крещящата тълпа и даваше нареждания. Видях с очите си как този отвратителен човек дава заповеди на палача с брадвата.

Ричард съвсем се обърка.

— Зед, слаб възрастен мъж, с дълги, чупливи бели коси, които хвърчат във всички посоки.

— Точно той. Пръв магьосник Зедикус Зу’л Зорандер.

За пръв път в сърцето на Ричард припламна плаха искрица надежда. Не знаеше на какво е способен Зед, но предполагаше, че не би могъл да направи нещо подобно. Можеше ли да е истина?

Той я хвана за раменете.

— Къде е погребана?

Госпожа Сандерхолт го поведе към двора, където погребваха всички Изповедници. Каза му, че тялото на Калан е било изгорено на погребална клада под ръководството на Първия магьосник. След това го остави пред огромния надгробен камък. Ричард погали с пръсти буквите, изсечени в черния гранит. „Калан Амнел, Майка Изповедник, тя не е тук, а в сърцата на онези, които я обичат.“

— Тя не е тук — повтори Ричард на глас. След това прочете още веднъж написаното. Дали не беше някакво послание? Можеше ли тя да е жива? Може би Зед бе измислил нещо, за да спаси живота й. Но защо е трябвало да го прави? Може би… може би за да я спаси от преследване. Ричард падна на колене в снега пред надгробния камък. Защо ли отново в сърцето му се зароди надежда, точно когато всички надежди бяха рухнали? Вдигна треперещи ръце и стисна главата си.

— Добри духове, знам, че ви казах доста груби неща, но знаете, че винаги съм се борил да върша само онова, което е правилно. Да помагам на хората. И винаги съм се държал здраво за честта и правдата. Добри духове, моля ви, помогнете ми. Никога не съм ви молил за нищо. Не както сега. Никога не съм мислил нещо подобно. Моля ви, ако сте решили някога да ми помогнете, нека бъде сега. Добри духове, не бих могъл да живея, ако не го знам. Бих дал всичко на света, за да я видя. Моля ви, направете така, че поне да знам дали е жива.

Главата му клюмна, по бузите му потекоха сълзи. Изведнъж видя искрици светлина по земята пред себе си.

Вдигна очи. Пред него стоеше един блестящ дух.

Когато го разпозна, той се вцепени.

* * *

Калан дълго се разхожда из градината. Колебанието й отчасти се дължеше на това, че може страховете й да се окажат истина. Накрая падна на колене и събра молитвено ръце върху един камък. Наведе глава.

— Добри духове, знам, че не съм достойна, но моля ви, кажете ми само дали Ричард е добре. И дали още ме обича. — Тя преглътна, но буцата в гърлото й пречеше да продължи. — Трябва да знам дали някога ще мога да го видя отново. Понякога съм била дръзка с вас, знам, моля за извинение, но мисля, че съм добър човек. Ако направите това за мен, ще изпълня всичко, което добрите духове поискат. Но, моля те, дух на доброто, трябва да знам дали отново ще видя моя Ричард. Главата й клюмна и тя заплака. Лицето й се обля в сълзи. На земята пред нея се появиха искрящи светлинки, които затанцуваха.

Калан вдигна очи и в лицето на бледия дух видя топлата усмивка на познато лице. Бавно се изправи на крака.

— Това… ти ли си?

— Да, Калан, аз съм, Дена.

— Но… ти отиде при Пазителя. Ти взе знака на Мрачния Рал от гърдите на Ричард. Кой е сега на мястото на Ричард при Пазителя?

Бледата усмивка на привидението изпълни душата на Калан с радост.

— Пазителят беше отблъснат обратно в неговия свят. Той ме освободи. Сега вече ще бъда с тези, които ти наричаш добри духове. Аз ще получа вечното спокойствие, което никога не съм очаквала. Но след жертвата, която ти и Ричард направихте за другите, то стана възможно. Това ще бъде моята награда. Тъй като вие и двамата сте свързани с мен по някакъв начин, преди да премина през воала, имам задължението да ви събера. За кратко. На едно място между световете.

Дена, облечена в ефирни широки дрехи, разтвори ръце.

— Ела, дете, ела в прегръдката ми и аз ще те заведа при Ричард.

Трепереща, Калан пристъпи напред към разтворените обятия на Дена.

* * *

Ричард стоеше под сияещите ръце на Дена, които нежно го обгърнаха. Светът изчезна в сияние. Той не знаеше какво може да очаква, но искаше да види Калан повече от самия живот.

Изведнъж тя изникна пред него. Извика и се отпусна в ръцете му. Шепнеше името му, прегръщаше го. Дълго останаха така, притиснати един до друг, отдадени единствено на присъствието на другия. Ричард искаше ръцете му да останат така, около нея, завинаги. Тя спря да плаче и сложи глава на рамото му, Ричард я притисна още по-силно. Накрая Калан го погледна в лицето. Прекрасните й зелени очи се впиха в неговите.

— Ричард, толкова съжалявам, че те накарах да сложиш яката около…

Той докосна с пръсти устните й.

— Имала си причина. Имах достатъчно време за размисъл и разбрах колко съм бил глупав и колко смелост си проявила ти. Само това е важното. Моята любов стана още по-силна, защото разбрах, че си се пожертвала, за да ме спасиш.

Тя поклати глава.

— О, Ричард, как се озова тук?

— Молих се на добрите духове и Дена дойде.

— И аз. Дена се пожертва заради теб. Отне силата на знака и така ти остана жив. Дена те върна обратно, а сега намери вечния покой.

— Знам — той погали късата й коса. — Какво се е случило с косата ти?

— Магьосникът я отсече.

— Магьосник. Тогава мисля, че един магьосник би могъл да я възстанови още сега.

Ричард си припомни как Зед веднъж накара брадата си да порасте. Щом Зед можеше да го прави, значи и той би могъл. Доближи ръце до главата й, с всяко движение косите й ставаха все по-дълги, силата в ръцете му идваше от центъра на спокойствието, скрит дълбоко в него. Косите й продължаваха да растат. Когато станаха същите, както преди, той спря.

Калан гледаше и не можеше да повярва.

— Ричард, как го направи?

— Не помниш ли, че притежавам дарбата?

Тя се усмихна, никой друг на света не се усмихваше така. Погали го по бузата.

— Съжалявам, Ричард, но не те харесвам с брада. Искам да си бъдеш както преди.

Той повдигна вежда.

— Така ли? Е, щом е така, тогава ще направим нещо и за мен.

Той отпусна ръце и отново потърси в себе си центъра на спокойствието. Калан ахна от изненада.

— Ричард, брадата ти я няма. Няма я! Изчезна! Как го правиш?

— Имам дарба за двете страни на магията.

Тя примигна от изненада.

— За Субстрактивната? Ричард, това истина ли е, или сънувам?

Вместо отговор той я целуна.

— Какво забравено чувство — каза задъхано.

— Ричард, страхувам се. Ти си при Сестрите. Никога повече няма да бъдем заедно. Не мога да дойда с теб, ако те отново…

— Не съм със Сестрите. В Ейдиндрил съм.

— В Ейдиндрил ли?

Той кимна.

— Напуснах Двореца на пророците. Сестра Вирна ми помогна. След това отидох в Д’Хара — Ричард й разказа всичко, което се беше случило от деня на тъжната раздяла.

Калан дълго слуша, а после се опита да събере безбройните събития в няколко думи. Ричард просто не можеше да повярва на разказа й.

— Толкова се гордея с теб. Ти наистина си Майката Изповедник. Ти си най-великата от всички Изповедници.

— Върни се пред голямата зала на Съвета и ще видиш портретите на великите Изповедници. Никога няма да стана като тях.

— В това, моя любов, искрено се съмнявам. — Той отново я целуна. Гореща чувствена целувка.

Тя го целуваше в отговор и не искаше нищо повече от живота, освен да чувства устните му върху своите и ръцете му около тялото си. Той продължи да я целува по бузите, по ушите, по врата. Тя само тихичко простенваше.

— Ричард, белегът, знакът на Мрачния Рал, наистина ли изчезна?

Той разтвори ризата си, за да й покаже. Ръцете й погалиха гърдите му.

— Истина е — прошепна тя.

С цялата си любов Калан нежно целуна гърдите му, погали го и отново целуна мястото, където преди беше белегът. След това се плъзна надолу към пъпа му.

— Не е честно — каза той, останал без дъх. — Искам да целувам по теб всичко, което ти целуваш по мен.

Калан го погледна в очите и започна да разкопчава ризата си.

— Договорихме се.

Тя събличаше дрехите му, докато той я обсипваше с влажни целувки по цялото тяло. С всяка следваща дишането й се учестяваше все повече.

— Калан — едва прошепна той и се дръпна малко назад. — Добрите духове може да ни гледат!

Тя го повали по гръб и го целуна.

— Ако наистина са добри духове, ще се обърнат с гръб.

Свят му се зави от топлината на тялото й. Усещането, че я докосва, го накара да стене от желание. Сиянието около тях запулсира в ритъма на дишането им. Сякаш бе продължение на собствените им тела.

Ричард се извъртя и се отпусна върху нея. Потъна в зелените й очи.

— Обичам те, Калан Амнел, сега и завинаги.

— И аз те обичам, мой Ричард.

Двамата впиха устни един в друг, той обви ръце около шията й, а тя го обгърна с крака.

В празнотата между световете, в мекото сияние на лишеното от време място те се сляха в едно.

Загрузка...