Камъкът на сълзите

Тридесет и девета глава

— Сега върви бавно! — предупреди го тя, щом усети как едното му копито се подхлъзва. — Назад! Обърни се назад, момче, хайде!

Долу в ниското се чуваха преследвачите й. Някой, може би от офицерите на Д’Хара, сърдито крещеше с пълно гърло, приканвайки войниците си да побързат да не я изпуснат. Чуваше се как мъжете подвикват на конете си да бързат. Щом стигнеха полето, щяха да пуснат конете в бесен галоп. Тя леко дръпна юздите. Ник вдигна копитото си от леда и запристъпва назад по тясната пътека между заснежените дървета. Откри дългия клон с формата на чатал, забит в снега така, както го бе оставила край двата огромни смърча. Измъкна го и заудря тежките заснежени клони. Рамото още я болеше от тежкото копие. Докато Ник вървеше заднишком между дърветата по пътеката, по която бе дошъл, тя държеше дългата пръчка над главата му и удряше с нея клоните. Загубили товара си, те скачаха нагоре, а снегът образуваше снежна завеса зад нея и още по-важно, посипваше се по следите долу, като ги закриваше напълно. Тя бутваше тук-там по някой клон, снегът заличаваше пътя и всичко изглеждаше съвсем естествено, сякаш вятърът е разлюлял клоните и те са изпуснали тежестта си, която се е посипала по земята. Мислено благодари на Ричард, който я бе научил да заличава следите си. Беше й обещал да я направи истински горски водач. Сърцето й се сви от болка за него. Беше сигурна, че той не би одобрил отчаяния риск, който тя поемаше, използвайки наученото от него. Но не биваше да позволи тези мъже да я проследят до лагера на момчетата от Галеа. Не беше изключено някой от преследвачите да се върне и да съобщи какво има наблизо и тогава всички тия млади мъже щяха да бъдат избити. Ако никой от тях не се върне, ще мине доста време, преди да пратят нови преследвачи. Ако изобщо го направят. А дори и да го направят, вече ще е твърде късно. Тя отдавна ще е преминала проходите, през които беше дошла. Постоянният вятър там щеше да е заличил всичко зад нея. Така преследвачите нямаше да могат да разберат къде е потънала. От другата страна на планината се спускаха безброй пътеки и пътечки и те нямаше да знаят по коя е поела. Останалите мъже в лагера щяха да са спокойни, че другарите им все някога ще успеят да я хванат. Предстоящото ново нападение вероятно бързо щеше да измести мислите за нея. Приглушеното тропане на копитата на Ник я измъкна от мислите й и едва сега тя осъзна какво всъщност прави. Преследвачите бяха стигнали до полето и набираха скорост. Тя упорито си проправяше път между дърветата, разклащаше клоните, надвиснали над пътеката и засипваше следите си, връщайки се обратно встрани от пътеката, която си беше избрала. Преследвачите бяха по петите й. Тя се излегна напред и като прегърна врата на Ник, зашепна едва доловимо в ушите му, които се наостриха към звука на гласа й.

— Тихичко сега, Ник. Моля те, не вдигай никакъв шум! — Тя пак го погали по изпотения врат. — Добро момче! Тихичко!

Струваше й се, че всички ще чуят ударите на сърцето й, което биеше бясно. Преследвачите вече я настигаха. Както се движеха по пътеката, точно пред нея изведнъж се подадоха между дърветата вляво на няма и десетина метра разстояние, препускащи бясно. Тя затаи дъх. Скрита между дърветата отвъд фалшивата пътека, която бе направила, за да ги заблуди, тя чуваше трополенето на копита по леда. Беше извела следите си към брега на стръмно скалисто поточе, което, тук-там замръзнало, се спускаше към пропаст. Поточето не беше голямо, но тъй като беше замръзнало, стичащата се отгоре вода се наслагваше върху леда и това го правеше по-широко. Там нямаше сняг, само гладка повърхност от хлъзгав лед. От момента, в който мъжете се покажеха между дърветата, до ръба на пропастта ги деляха не повече от двайсетина крачки. При шеметната скорост, с която се движеха, и при заледената повърхност нямаха почти никакъв шанс да спрат навреме. Долу ги очакваше бездънна пропаст. Ако беше равно, конете може би щяха да успеят да забият подковите си в леда и да спрат по-лесно. Но не беше. Нямаха никакъв шанс. Калан чу как ужасените животни се опитват да спрат, но огромните им туловища не можеха да бъдат спрени от железните подкови, които нямаше за какво да се захванат. Ездачите, метнали се на гърбовете им без седла, за миг се превърнаха в безпомощни пътници. Тъй като мъжете непрекъснато окуражаваха конете си с крясъци, войниците отзад нямаше как да разберат, че виковете им вече не изразяват гняв, нито пък насърчават животните, а са изпълнени с нечовешки страх. Идващите отзад се блъскаха в другарите си отпред, премятаха се един през друг. Без седла, само с по една юзда в ръката, без железните бойни мундщуци, които използваха обикновено, ездачите не можеха да ги управляват по начина, по който бяха свикнали, и биваха безнадеждно отнасяни напред. Някои подскочиха на гърбовете на конете си, виждайки какво става пред тях, но не им достигна нито време, нито разстояние. Нямаше спасение. По-задните коне се препъваха и падаха връз другите, които вече бяха паднали, отчаяно опитвайки се да спрат преди ръба на пропастта. Но нямаше за какво да се закачат. Изсипа се водопад от жива плът. Калан стоеше неподвижна, сложила на лицето си маската на Изповедник, заслушана в крясъците на хора и коне, които се смесваха в един общ вой и бавно заглъхваха в бездната. Всичко свърши за броени секунди. Повече от петдесет мъже заедно с конете си намериха смъртта си. Когато всичко утихна, Калан скочи на земята и отиде да огледа. В сумрака тя успя да различи петната кръв по леда. Кръв от изпотрошени крака и размазани черепи. Не се виждаше нито един оцелял. Тъкмо се обърна да си върви, когато чу отчаян стон, идващ някъде отдолу. Тя извади ножа си и внимателно се промъкна към мястото, откъдето се чуваше звукът. Към ръба. Хвана се за един як дънер и надзърна надолу. Горската растителност се бе вледенила. На няколко метра по-надолу стърчаха замръзнали клони. В един от тях имаше вкопчени пръсти. Мъжът, комуто принадлежаха, се опитваше да се изкачи по скалата. Той с мъка търсеше опора в гладката повърхност. Беше толкова хлъзгаво, че нямаше никакъв шанс. Калан стоеше на върха, стиснала здраво дънера, и гледаше отчаяните му опити да се спаси. По леда пръскаха капки вода, които се стичаха по лицето и косите му и мокреха униформата му на войник от армията на Келтон. Зъбите му тракаха. Той погледна нагоре и я видя, осветена от луната.

— Помогни ми! Моля те, помогни ми!

Не беше по-възрастен от нея. Тя го изгледа съвсем безчувствено. Имаше красиви големи очи, по които жените сигурно са въздишали. Не и девойките от Ебинисия.

— В името на добрите духове, помогни ми!

Калан се наведе над пропастта.

— Как се казваш?

— Хуон! Казвам се Хуон! Моля те, помогни ми!

Тя легна върху леда, закачи се с крак за заплетените корени и хвана един як клон от смърча. С другата си ръка се протегна надолу, но не можа да стигне до него.

— Ще ти помогна, Хуон, но при едно условие. Аз съм се клела да не проявявам милост към никого. Ако хванеш ръката ми, ще освободя силата си и тя ще проникне в теб. Ще бъдеш мой завинаги. Ще живееш, но като докоснат от Изповедник. Ако си мислиш, че можеш да ме дръпнеш заедно с теб в пропастта, преди да успея да използвам магията си, трябва да ти кажа, че се лъжеш, защото ако съществуваше и най-малка възможност за това, нямаше да ти предложа ръката си. Докосвала съм повече мъже, отколкото мога да преброя. Няма да ти стигне времето. Ще бъдеш мой.

Той примигна, ледените пръски се стичаха в очите му, които гледаха Калан.

Тя протегна ръка към него.

— Отсега нататък, Хуон, край на досегашния ти живот. Ще оцелееш, но няма да си същият. Такъв, какъвто си сега, повече няма да те има. Ще бъдеш мой.

— Моля те — прошепна той. — Помогни ми да изляза. Няма да ти причиня зло, ще те оставя да вървиш по пътя си, кълна се! Часове ще ми трябват, за да стигна пеша до лагера, а през това време ти вече ще си много далеч. Моля те, помогни ми да изляза от тук!

— Колко хора си чувал в Ебинисия да се молят за живота си? Колко от тях пощади? — Думите й бяха студени като леда, върху който беше легнала. — Аз съм Майката Изповедник, обявих безмилостна война на Императорския орден. Клетвата ми ще бъде в сила, докато умре и последният от вас. Избирай, Хуон, смъртта или моята сила. Два начина да загубиш себе си.

— Онези в Ебинисия получиха онова, което заслужаваха. По-скоро бих докоснал ръката на Пазителя, отколкото да се оставя да ме омърсиш с твоята проклета магия. Добрите духове никога няма да ме приемат, ако съм докоснат от теб — устните му с последно усилие се изкривиха в усмивка. — Ще отида при Пазителя заедно с теб, Изповедник!

Той отпусна пръстите на ръката си и потъна в мрака.

Докато яздеше обратно към Галеанските доброволци, тя си мислеше за нещата, които й наговориха Ригс, Карш и магьосникът. Мислеше и за магическите същества, които обитаваха Средната земя. Представяше си красивата земя на нощните дребосъчета, осеяна със зелени поляни, потънали сред вековни, далечни гори, където дребосъчетата се събираха по здрач, за да потанцуват сред дивите цветя като мънички щастливи светулки. Беше прекарала много нощи из тези места, легнала по гръб в тревата, докато те се носеха над нея. Разговаряха за истинските неща, еднакви за всички същества: за мечти и надежди, за любов. Мислеше си и за съществата, които населяваха Дългото езеро — полупрозрачни създания, които едва се забелязваха, сякаш телцата им бяха от течно стъкло или от вода, която беше техният дом. Калан никога не беше разговаряла с тях, но много пъти ги беше наблюдавала под лунната светлина — създания без гласове, но с които тя някак си се разбираше и на които бе обещала закрилата си. Мислеше си и за шептящите дървесни хора, с които беше разговаряла по време на едно невероятно красиво преживяване — тайнствено и страховито, но в същото време изпълнено със спокойствие и нежност. Шептящите дървесни хора бяха свързани в едно тяло чрез корените си, които се сливаха под земята. Когато говореха, говореха едновременно, като че не бяха отделни хора, и в същото време всеки си имаше име, човек можеше да се обърне към всеки поотделно. Общество, съставено от много същества, които в същото време бяха едно. Да отрежеш дърво на това място означаваше да причиниш болката от смъртта на всички тези същества. Те не можеха да се освободят от връзката си с всички останали. Ако някой отидеше в тяхната земя и отрежеше макар и едно дърво, това означаваше мъчение за всички. Калан вече ги бе виждала да страдат. От болезнения им вой дори звездите можеха да заплачат. Имаше и други магически създания. Магия имаше и в някои хора. Понякога бе трудно да се постави границата между магическите същества, които не бяха човеци, и човеците, в които има магия. Някои хора в Средната земя бяха отчасти магически създания или може би в магическите създания имаше по нещо човешко. Това бяха очарователни и странни създания, много стеснителни. Съществуваха всякакви форми на магия. От най-простите, населяващи Виещите пещери, които можеха да направят така, че да виждаш през скала, до народи като Калните, които притежаваха магия, която можеше да прави едно-единствено нещо. Като Майка Изповедник тя отговаряше за всички тези същества, както и за още много други. Пак като Майка Изповедник бе поискала закрила за тези магически места, така че нито един народ да не тръгне срещу тях. Това беше споразумение между Изповедниците и магьосниците, което бе в сила вече хиляди години. Създания на мрака, както ги нарече Ригс. Така наричаха магическите създания в „Кръвта на братството“, защото много от тях се появяват само през нощта. По тези причини „Кръвта“ ги свързваше с мрака на Пазителя на мъртвите. „Кръвта на братството“ смяташе, че магията помага на Пазителя да упражнява своето влияние върху света на живите. Те бяха по-тесногръди и безразсъдни от всеки друг. Смятаха за свой свещен дълг да изпратят в света на мъртвите всеки, когото заподозрат, че служи на Пазителя. А това означаваше всеки, който не е съгласен с техния начин на мислене и не се подчинява на законите им. В някои от страните „Кръвта на братството“ беше извън законите. В други, като Никобарезе, те бяха насърчавани и дори платени от Короната.

Може би Ригс имаше право. Може би трябваше да се приложат законите с цялата им сила, за да се спрат такива като тях. Но Съветът никога не е искал подобно нещо — да накара всички да коленичат пред една-единствена цел. Силата и красотата на Средната земя е в нейното разнообразие, независимо от това, че съществуват и не особено приветливи места. Но красивото за едни е грозно за други. Просто всяка страна трябва да бъде оставена да живее по своите разбирания. Докато не застрашава по някакъв начин интересите на друга. Това беше компромис, който позволяваше съществуването на някои не особено красиви неща в името на това прекрасните да разцъфтяват. Понякога беше трудно за Съвета да поддържа тази линия на поведение, да намира верния път: да накара отделните страни да работят заедно и в същото време да защитава суверенитета на всяка от тях.

Може би Ригс имаше право. В някои страни хората понасяха терора и беззаконието на своите алчни или некадърни управници и нямаха никаква надежда това да се промени. Имаше и малки мъдри народи, които не живееха в страх от нападение отвън. Ако на страданието на народите, управлявани от неразумни владетели, можеше да бъде сложен край, нима нещата нямаше да се подобрят? В същото време, ако всички заживеят под общо управление, това означава, че всички други форми на съществуване ще бъдат унищожени и няма да имат никакъв шанс за развитие. Въпреки че някой от тях би могъл да се окаже успешен. Авторитарно управление като това, което се опитва да наложи Императорският орден, си е живо робство.

Калан с изненада откри Галеанските стражи много по-далеч от лагера, отколкото преди. Бяха добре скрити и държаха оръжията си в готовност. Чандален, Приндин и Тосидин очевидно бяха се потрудили добре. Стражите се удариха с юмруци в гърдите, когато я разпознаха.

Зазоряваше се и небето постепенно изсветляваше. Времето поомекна. Облаците покриваха земята с топла пелена. Калан бе смъртно уморена и едва се държеше на седлото, докато Ник вървеше през снега към лагера. Но щом приближи до мъжете, които я очакваха с нетърпение, се пооживи.

Чандален, Приндин, капитан Райан и лейтенант Хобсон разговаряха с група мъже. Когато я видяха да язди през лагера, четиримата се затичаха да я посрещнат. В лагера вече кипеше живот. Всички бяха станали. Готвеха, закусваха, оправяха оръжието си, сгъваха палатките си или товареха багажа в каруците. Тя мерна и Тосидин, наметнат с бялата си вълча пелерина, който стоеше малко настрани с лейтенант Слоун и нещо ръкомахаше към група мъже, които го гледаха безмълвни. Тъмните им фигури се открояваха на белия сняг. Калан въздъхна уморено и скочи от коня, преди четиримата мъже да я посрещнат. Войниците наоколо уж продължиха да вършат работата си, но тайничко се примъкваха по-наблизо, наблюдавайки я с огромен интерес. Четиримата мъже пред нея я гледаха с широко отворени очи. Никой не каза нито дума.

— Защо ме гледате така? — попита Калан малко нервно.

— Майко Изповедник — каза капитан Райан, — цялата си в кръв. Ранена ли си?

Калан погледна към бялата си наметка, която вече не беше толкова бяла. Чак сега осъзна, че по лицето й има засъхнала кръв, а косата й направо е подгизнала.

— О — каза тя по-спокойно. — Нищо ми няма! Добре съм!

Чандален и Приндин въздъхнаха с облекчение. Лейтенант Хобсон, все още разтворил широко очи, преглътна.

— А какво стана с магьосника? Видя ли го?

Калан повдигна вежда.

— Това, което виждаш по мен, са остатъците от него!

Чандален се усмихна, оглеждайки я изпитателно.

— Колко освен него успя да убиеш?

Тя уморено сви рамене.

— Много бързах и не ми остана време да ги преброя, но предполагам, че заедно с изгорелите стават около хиляда. Магьосникът е мъртъв и това е най-важното. Двама от техните командири също. Други двама са тежко ранени.

Капитан Райан и лейтенант Хобсон пребледняха. На лицето на Чандален грейна горда усмивка.

— Изненадан съм, че си оставила малко и за другите, Майко Изповедник!

Тя не отвърна на усмивката му.

— Има колкото искате. — Тя потърка носа на коня. — Всъщност Ник свърши по-голямата част от работата.

— Казах ти, че е точно това, което ти трябва, Майко Изповедник! Казах ти, че няма да те подведе!

— Наистина! Помогна ми повече от добрите духове! Жива съм само благодарение на него! — Калан падна на едно коляно пред двамата Галеански офицери и наведе глава. — Струва ми се, че трябва да ви поискам прошка. — Тя хвана за ръката всеки от тях. — Макар да не знаете точно какво трябва да се направи, вие поставихте задълженията си към Средната земя над моите заповеди. Това беше изключително смела и достойна постъпка. Искам всички да знаете, че сбърках. Действахте, водени от най-благородни подбуди. — Тя целуна ръцете и на двамата. — Слава на вашите честни сърца. Вие подчинихте всичко на дълга си. Моля ви да ми простите.

Настъпи пълна тишина, Калан продължаваше да стои на едно коляно. Накрая капитан Райан прошепна:

— Майко Изповедник, моля те, стани, всички ни гледат!

— Няма да стана, преди да сте ми простили. Искам всички да знаят, че ти правиш точно това, което трябва.

— Но ти не знаеше какво правим и защо. Ти мислеше само за нашата сигурност.

Калан чакаше, а капитанът мълчеше объркано още известно време.

— Добре! Аз ти… прощавам. Нали няма да се опиташ да го направиш отново!

Тя се изправи, пусна ръцете им и се усмихна тъжно.

— Надявам се това да е последният случай, когато нарушавате моя заповед!

Капитан Райан кимна енергично.

— Тъй вярно! — Той поклати глава. — Искам да кажа, не, няма, тоест… искам да кажа, че… Ще изпълняваме заповедите ти, Майко Изповедник.

— Разбирам какво искаш да кажеш, капитане. — Тя го погледна изморено. — Имаме много работа, преди да нападнем онези мъже!

— Ние ли! — извика Чандален. — Нали се разбрахме да ги научим на някои неща и след това „ние“ да тръгваме за Ейдиндрил. Не можем да участваме в тази битка. Ти вече направи достатъчно. Трябва…

Калан го прекъсна.

— Трябва да говоря с вас тримата. Извикай Тосидин. Капитане, моля те, събери хората си, включително и стражите. Искам да говоря на всички. Моля те, чакай ме при хората си. Ще бъда кратка. Моля те също така да ми осигуриш една палатка. Нужни са ми няколко часа сън, докато се приготвите за път.

Тя се отдалечи заедно с Чандален на достатъчно разстояние, за да не могат другите да ги чуват, а Приндин отиде да извика Тосидин. Когато всички бяха налице, тя се обърна към тях. Чандален гледаше изпод вежди, лицата на братята не показваха никакви чувства.

— Народът на Калните — започна тя с мек глас — притежава магията.

— Не е вярно — възрази Чандален.

— Напротив, вярно е. Вие не я възприемате като магия, защото сте се родили с нея и не знаете какво е тя да не е у вас. Не знаете как е при другите хора, как те живеят. Калните могат да разговарят с духовете на предците си. Могат да го правят именно защото притежават магията. Вие мислите, че това е нормално. Но всъщност за другите народи не е. Правите го благодарение на магия. Магията не е странна и могъща сила. Тя просто е начинът, по който живеят някои хора и същества.

— И другите хора биха могли да говорят с предците си, ако поискат — каза Чандален.

— Наистина, някои могат да го правят, но повечето — не. За тях тези разговори с мъртвите са магия. Магия, която ги плаши. Ние с вас знаем, че няма от какво да се страхуваме. Но никога няма да успееш да убедиш другите хора, че това, което прави вашият народ, е добро. Никой няма да ви повярва. Хората си мислят, че да говориш с мъртвите е лошо.

— Но духовете на нашите предци ни помагат — каза Приндин. — Те никога не са навредили на никого, само помагат.

Калан сложи ръка на рамото му и се вгледа в разтревожените му очи.

— Знам, затова искам никой да не ви се бърка и да живеете така, както искате. Има и други народи, които разговарят с предците си, така както го правите вие, и те също притежават магия. Има такива народи или други създания, чиято магия е различна от вашата, но също е важна за тях. — Калан ги изгледа един по един. — Разбирате ли?

— Да, Майко Изповедник! — каза Тосидин.

Приндин кимна в знак на съгласие. Чандален измърмори нещо и скръсти ръце.

— Не е толкова важно да повярвате, че това, което правите, е магия. Важното е да разберете, че другите вярват, че вашата магия и онова, което правите, е опасно и лошо. Че ви мислят за зли, защото разговаряте с мъртвите. — Калан посочи към лагера на Императорския орден. — Мъжете, които преследваме, които избиха хората в града, са привърженици на една идея. Те искат да управляват народите в Средната земя. Няма да се спрат пред нищо, докато не подчинят всички на своето управление.

— Защо им е да управляват народа на Калните? — попита Приндин. — Ние не притежаваме нищо, което биха пожелали. Имаме само земята си.

Чандален отпусна ръце и заговори.

— Те се страхуват от магията и искат да ни накарат да спрем да разговаряме с духовете на предците си.

Калан го стисна за рамото.

— Точно така. За тях е свещен дълг пред духовете, които почитат, да избият всички ви. Те смятат, че тяхната мисия е да унищожат всичко, свързано с магията, защото мислят, че магията е символ на злото. Те вярват, че вие притежавате магия. — Тя срещна погледа на Чандален. — И ако не бъдат избити до крак, както Джакопо, рано или късно ще дойдат, за да унищожат народа на Калните, точно както унищожиха Ебинисия.

Тримата мъже бяха забили погледи в земята и слушаха внимателно. Калан говореше бавно, за да е сигурна, че думите стигат до тях. Накрая Чандален заговори.

— Те ще избият и други народи, които не искат чужденци, а искат да си живеят сами като народа на Калните.

— Ще го направят! Аз говорих с мъже от тяхната армия. Те всички са като обезумели. Говорят като посетени от злите духове, като Бантак или Джакопо. Не се вслушват в здравия разум. Мислят, че вие се подчинявате на зли духове. Те ще изпълнят обещанието си. Вие видяхте разрушения град и армията, която са разбили. Заплахите им не са празни приказки. Трябва да стигна до Ейдиндрил, за да се опитам да събера армия, която да се изправи срещу тези мъже. Съветниците бе трябвало вече да са се заели с това, но въпреки това трябва да отида, за да съм сигурна, че в Ейдиндрил са си дали сметка за огромната заплаха. За да съм сигурна, че всички в Средната земя са готови да се включат в борбата срещу общия враг. В същото време знам, че в момента не разполагаме с други войски освен тези момчета. Още градове ще бъдат унищожени, преди да сме извикали помощ. Нещо по-лошо — заплахата, която онези мъже си мислят, че е надвиснала над Средната земя, ще убеди много други да се присъединят към армията им. За някои честта не е толкова важна и те с готовност биха се присъединили към онези, които си мислят, че ще победят. Така броят им ще продължава да нараства. Преди Ейдиндрил да може да изпрати войски, които да открият и победят тези мъже, мнозина ще умрат. Трябва да убедим тези момчета да започнат борбата веднага, преди да са загинали още много невинни хора. Те доброволно са станали войници, също като вас, за да защитават своя народ и всички народи в Средната земя. Трябва да им помогнем. Не можем да оставим армията от злодеи да се изплъзне и да кръстосва Средната земя, да убива и унищожава и, още по-страшно, да продължава да се разраства. Трябва да започнем битката заедно с тези момчета, да им помогнем, да им покажем как трябва да се бият, за да можем по-късно да ги оставим да продължат сами. Длъжни сме да застанем начело в първата им битка, да ги накараме да ни повярват, преди да продължим към Ейдиндрил.

Чандален я погледна.

— Ще можеш ли да извикаш на помощ светкавиците?

— Не — прошепна Калан. — Опитах тази нощ, но нищо не стана. Не знам как да ви го обясня. Мисля, че се получи така, защото първия път призовах силата на магията си заради Ричард. Сега тя не иска да се задейства, освен ако не става въпрос за него. Много съжалявам.

Чандален отпусна ръце.

— Но тогава как си могла да избиеш толкова много хора?

Калан го потупа по ръката, там, където държеше костения нож от дядо си.

— По същия начин, по който твоят дядо е посъветвал да действа баща ти. А баща ти после го предал на теб. Не направих онова, което те очакваха. Не се бих по техните правила.

Двамата братя се наведоха, за да не изпуснат нито звук.

— Те обичат да пият и когато са пияни, не могат да мислят много добре, стават мудни.

Тосидин посочи назад с пръст.

— Да пият през нощта. Имат каруца с пиене между продоволствията си. Но тази нощ ние не им позволихме да го направят. Някои се ядосаха. Казаха, че било тяхно право.

Калан поклати глава.

— Тези момчета смятат, че трябва да тръгнат направо срещу врага си, който ги превъзхожда значително, и да се бият, докато умрат. Ние трябва да им помогнем. Трябва да ги научим какво всъщност да направят!

— Няма да искат да чуят. — Приндин погледна през рамо към мъжете, които беше се опитал да обучава. — Те винаги спорят. Казват „така се прави“ и „трябва да направим така“. Знаят само онова, на което са ги учили, и не желаят да научат нищо ново.

— И въпреки това ще трябва да ги научим на нещо ново — каза Калан. — Трябва да им покажем пътя, по който да тръгнат. Това искам от вас тримата. Имам нужда от помощта ви, иначе много хора, в това число и Калните, ще загинат. Нужна ми е вашата помощ! Аз трябва да ги поведа в първата им битка.

Чандален стоеше съвсем неподвижен. Двамата братя ровеха в снега с ботушите си и размишляваха. Най-накрая Приндин вдигна очи.

— Ще им помогнем, брат ми и аз ще направим всичко, което искаш.

— Благодаря ти, Приндин, но не ти трябва да решиш, а Чандален. Той взима решенията.

Братята го изгледаха косо изпод вежди. Той не сваляше очи от нея. Накрая пое дълбоко въздух.

— Ти си упорита жена. Толкова си упорита, че ще си изгубиш главата, ако не сме ние тримата, да ти наливаме малко разум в нея. Ще тръгнем с теб, за да унищожим онези проклети мъже.

Калан въздъхна с облекчение.

— Благодаря ти, Чандален. — Тя взе шепа сняг, за да измие засъхналата кръв от лицето си. — Сега трябва да отида и да кажа на тези момчета какво трябва да правят. — Тя хвърли снега, щом изми лицето си. — Успяхте ли вие тримата да поспите миналата нощ?

— Малко — каза Чандален.

— Добре, след като говоря с тях, ще отида да поспя няколко часа. Вие започнете да ги учите как се пътува без каруци. Трябва да ги научим да са силни като вас. Тази нощ ли ще започнем да убиваме?

Чандален се намръщи и мрачно кимна.

— Тази нощ.