Осма глава

Калан се събуди. Гърбът й бе опрян в неговия и й бе приятно топло. През пролуките на вратата се процеждаха първите слънчеви лъчи. Тя стана, разтърка очи и го погледна. Ричард лежеше по гръб с поглед, забит в тавана, и дишаше бавно и равномерно. Тя се усмихна на скъпото познато лице. Беше толкова красив, че чак сърцето й се сви.

Изведнъж осъзна какво в него й се струваше толкова познато. Ричард приличаше на Мрачния Рал. Лицето му не бе чак толкова невъзможно съвършено — тези невъобразимо изчистени и гладки черти на лицето, правилни и симетрични, като перфектно осъразмерена статуя, — чертите на Ричард бяха по-сурови и по-груби; по-истински.

Преди да победят Рал, когато вещицата Шота им се представи в образа на майката на Ричард, Калан видя, че Ричард има нейния нос и уста. Сега си мислеше, че Ричард има лицето на Мрачния Рал, в което са добавени някои от чертите на майка му. Това го спасяваше от жестокото съвършенство на Рал. Рал имаше фина чуплива руса коса, докато тази на Ричард беше по-гъста и тъмна. Освен това очите на Ричард бяха сиви, а на Рал — сини, но и двамата имаха пронизителния поглед на граблива птица. Човек би си помислил, че с погледа си могат да прережат желязо.

Въпреки че не разбираше как е възможно това, тя беше убедена, че в жилите на Ричард тече кръвта на Рал. Но нали Мрачният Рал беше от Д’Хара, а Ричард от Западната земя; това беше огромно разстояние. Може би става въпрос за някаква връзка в далечното минало, реши тя накрая.

Ричард все още гледаше втренчено в тавана, когато Калан го стисна за рамото.

— Как е главата ти?

Той подскочи. Огледа се, примигвайки срещу нея, после разтри очи.

— Какво?… Спях. Какво каза?

Калан се намръщи.

— Не спеше!

— Напротив! Бях заспал дълбоко.

Изведнъж Калан разбра.

— Очите ти бяха широко отворени. Нали те видях… — Тя остави изречението си недовършено, защото в противен случай би трябвало да каже на глас, че само магьосниците спят с отворени очи.

— Така ли? — Той се огледа наоколо. — Къде са онези листенца?

— Тук. Още ли те боли?

— Да. — Той се изправи. — Но съм бил и по-зле. — Пъхна няколко листенца в устата си и прокара пръсти през косата си. — Поне мога да говоря. — Усмихна й се. — И мога да се усмихвам, без да имам чувството, че лицето ми ще се разпадне всеки миг.

— Може би ще е по-добре днес да не отиваш с ловците, както се бяхте уговорили, щом не се чувстваш достатъчно добре.

— Савидлин каза, че не мога да си взема думите назад, щом веднъж съм приел. А и искам да видя лъка, който е направил специално за мен. Ще ми бъде интересно. Дори не мога вече да си спомня откога не съм стрелял с лък.

След като той подъвка малко листата на Нисел, двамата сгънаха одеялата си и излязоха да потърсят Савидлин. Намериха го в къщи захласнато да слуша Сидин, който му описваше полета си с дракона. Савидлин обичаше да слуша разни истории. Той слушаше малкия си син със същия интерес, с който би слушал завърнал се от пътешествие ловец. Калан забеляза с гордост, че момченцето разказва съвсем точно, поставяйки необходимите акценти в разказа си, но без да украсява излишно събитията.

Сидин попита дали би могъл да си вземе дракона за домашно животно. Савидлин му обясни, че червеният дракон не е домашно животно, а приятел на техния народ. Препоръча му да си намери червено пиле за домашно животно. Веселан готвеше някаква каша с яйца в глинен съд. Тя покани Ричард и Калан да закусят с тях и им подаде по една паница, докато двамата се настаняваха върху кожите по земята. Предложи им и по парче хляб от тава, който да сгънат и използват за загребване.

Ричард накара Калан да попита Савидлин дали няма някаква остра и здрава пръчка, каквато и да е. Савидлин се наведе назад и с пръсти дръпна една тънка пръчка от торбата, пъхната под пейката. Подаде я на Ричард, който бе извадил драконовия зъб. Той я повъртя в ръце, оглеждайки я учудено, и я пъхна в основата на зъба, след това я завъртя. Савидлин се разсмя.

— Искаш да направиш дупка ли? — Ричард кимна. Савидлин протегна ръка. — Дай на мен. Ще ти покажа как се прави.

Савидлин направи с острието на ножа си малка дупчица и след това задържа зъба между стъпалата си, както бе седнал на пода. Сложи няколко песъчинки в дупката, след което напъха и пръчката. Плю на дланите си и започна да я върти между тях, като от време на време спираше, за да пусне още песъчинки в дупката, също и малко слюнка. С ножа си почисти стърготините, излезли от другата страна на зъба, там където импровизираният свредел го бе пробил. След това му го подаде, целият ухилен, и му показа дупката. Ричард се засмя и му благодари, след това завърза зъба с кожен ремък и го окачи около врата си заедно със свирката на Пилето и Агиела.

Вече се събираше цяла колекция. Но някои от експонатите не харесваха особено на Калан.

Загребвайки от кашата си, Савидлин попита:

— Как е главата?

— По-добре е, но все още боли. Листата, които Нисел ми даде, много ми помогнаха. Направо се учудвам, че се наложи да ме носите до къщата на духовете миналата нощ.

Савидлин се засмя.

— Веднъж много ме болеше ето тук — той посочи един заоблен белег на бузата си. — Наложи се до в къщи да ме занесат няколко жени. — Той се наведе напред и повдигна вежда. — Жени! — Веселан го изгледа неодобрително. Той се направи, че нищо не забелязва. — Когато моите хора разбраха, че съм бил донесен в къщи от жени, направо си умряха от смях. — Той пъхна последното парченце хляб в устата си и задъвка. — Тогава им казах кои точно са били жените и те престанаха да се смеят. Искаха да разберат как точно съм получил белега си, та и тях да ги занесат в къщи същите жени.

— Савидлин! — възмутено го скастри Веселан. — Ако вече нямаше този белег, щях да му го направя. И то какъв!

— Е, и как получи белега? — попита Ричард.

Савидлин сви рамене.

— Както казах и на моите хора тогава, не е никак трудно. Само застани някъде като изненадан заек и чакай някой да те намушка с копието си.

— А този някой не те уби?

— Защото пъхнах в него няколко от специалните си стрели „десет стъпки“. — Той посочи гърлото си. — Ето тук.

— Какви са тия специални стрели „десет стъпки“?

Савидлин посегна някъде настрани и извади от колчана си една фино изработена, остра стрела.

— Ето това. Виждаш ли тъмното петно? Отрова. Отрова „десет стъпки“. Защото след като попадне в теб, правиш десет стъпки и си мъртъв. — Той се засмя. — Хората ми решиха да потърсят друг начин, за да накарат тези жени да ги занесат в къщи.

Веселан се наведе напред и напъха остатъка от своя хляб в устата на мъжа си, а после се обърна към Калан:

— Мъжете обичат да разказват какви ли не ужасни истории. — Тя се усмихна свенливо. — Но толкова се притеснявах, докато се оправи. Разбрах, че е добре, чак когато дойде при мен и заченахме Сидин. Тогава престанах да се тревожа.

Калан изведнъж осъзна, че е превела думите на Веселан, без изобщо да е вникнала в смисъла им. Усети как ушите й пламват. Вместо да погледне Ричард, за когото превеждаше, тя се наведе ниско над паницата си и усърдно загълта кашата си. Радваше се, че поне косата скриваше ушите й.

Савидлин погледна Ричард с многозначителен мъжки поглед.

— Скоро ще разбереш, че жените също обичат да разказват истории.

Калан отчаяно търсеше нова тема за разговор. Нищо не можа да измисли. За щастие се намеси Савидлин. Той се наведе назад и погледна през вратата.

— Скоро ще трябва да тръгваме.

— Откъде знаеш кога трябва да тръгнем?

Савидлин сви рамене.

— Аз съм тук, ти си тук, някои от другите мъже също. Когато се съберат всички, значи е време да тръгваме.

Савидлин отиде до ъгъла на стаята и взе един лък, по-голям от онзи, който Калан обикновено го виждаше да носи. Това бе лъкът на Ричард. Той го видя и грейна в усмивка. Каза на Савидлин, че това е най-добрият лък, който е използвал някога. Савидлин засия от гордост и му подаде колчан със стрели.

Ричард го прецени най-напред на тежина, след това опъна тетивата.

— Откъде знаеше точно колко да го опънеш, за да ми е добре? Направил си го съвсем като за мен.

Савидлин посочи брадата си.

— Спомних си колко силно изрази уважението си към силата ми, когато се срещнахме за пръв път. За мен е твърде тежък, но прецених, че за теб ще е добре.

Калан се изправи до Ричард.

— Сигурен ли си, че искаш да отидеш? Как е главата ти?

— Ужасно. Но нали имам още от листата; поне те ми помагат. Мисля, че всичко ще бъде наред. Савидлин с такова нетърпение очаква днешния ден. Не искам да го разочаровам.

Тя го стисна за рамото.

— Искаш ли да дойда с теб?

Ричард я целуна по челото.

— Не мисля, че ще ми е нужен преводач, за да ми каже колко лошо съм се представил и как всички са ме победили. Пък и не искам да давам повод на хората на Чандален да ме унижават повече, отколкото вече са го сторили.

— Зед ми каза, че си добър. Всъщност точните му думи бяха, че си повече от добър.

Ричард погледна крадешком Савидлин, който потягаше лъка си.

— Доста отдавна не съм стрелял с лък. Зед сигурно просто се е опитвал да се измъкне от някаква ситуация.

Ричард използва момента, че Савидлин не ги гледа, и бързо целуна Калан. След това двамата мъже излязоха. Калан се облегна на вратата, като все още усещаше допира на устните му върху своите, и го изпрати с поглед.

Без да издава чувствата си, Чандален вдигна глава от стрелите си, които почистваше. Приндин и Тосидин се усмихваха тайничко. С нетърпение очакваха да видят какво ще стане. Ричард се огледа наоколо, разменяйки си погледи с всички мъже, покрай които минаваше. Никой не издържа на погледа му. Беше по-висок от всички. Мъжете от селото изглеждаха като рояк деца, пъплещи зад възрастен. Но в ръцете си тези деца държаха отровни стрели и някои от тях не изпитваха към Ричард никакви топли чувства. Изведнъж Калан установи, че това не й харесва.

Веселан стоеше до нея и също се загледа в отдалечаващите се мъже.

— Савидлин ми каза, че ще пази гърба на Ричард. Не се грижи. Чандален няма да прави глупости.

— Притеснявам се, защото не знам мерките на Чандален за глупост.

Веселан избърса ръцете си в една кърпа и се върна обратно в стаята, за да държи под око Сидин. Детето беше поискало да излезе навън и сега седеше, ровейки с пръст в земята. Изглеждаше сърдит, защото майка му се възпротиви и каза, че трябва да си остане в къщи. Веселан се изправи до него и не можеше да му се нагледа. Той вдигна очи. Държеше брадичката си в ръка. Тя го цапна лекичко с кърпата.

— Хайде, върви да играеш — въздъхна тя, а Сидин излетя през вратата с въодушевени крясъци. Тя поклати глава. — Децата нямат представа колко скъп е животът. И колко крехък.

— Може би точно затова всички искаме отново да сме деца.

Веселан кимна.

— Може би. — Загорялото й от слънцето лице грейна в усмивка. Тъмните й очи заискриха. — Какъв цвят искаш да бъде сватбената ти рокля?

Калан отметна с две ръце тежката си коса и се замисли за миг.

— Любимият цвят на Ричард е синьото.

Веселан сключи пръсти.

— О, чудесно, имам точно каквото ни трябва. Пазех го за нещо специално.

Тя потъна в малката им спалня и след малко се върна с един вързоп. Седна на пейката до Калан и внимателно го разгъна в скута си. Платът беше фин, наситено син, с избродирани светлосини цветя. Калан си помисли, че от този плат ще стане великолепна рокля.

Прокара ръка върху него.

— Прекрасен е. Откъде го имаш?

— Размених го. — Тя приглади косата си. — С едни търговци от север. Те харесаха съдовете ми. И направихме сделката.

Калан можеше да разпознае качествения плат. Този тук струваше много от съдовете на Веселан.

— Не бих се чувствала удобно в рокля от този плат, Веселан. Ти си работила толкова много, за да се сдобиеш с него. Той си е твой.

Веселан внимателно повдигна краищата на плата, преценявайки го с поглед.

— Глупости. Вие двамата дойдохте в селото ни и ни научихте да правим покриви, които не текат. Спасихте Сидин от онези сенки, като заедно с това ни отървахте от един стар глупак, чието място сред старейшините зае Савидлин. Никога през живота си не е бил по-щастлив. Когато Сидин беше отвлечен, пак вие го намерихте и ни го върнахте. Унищожихте човека, който искаше да ни пороби. Вие сте закрилниците на нашия народ. Какво е на фона на всичко това едно парче плат? За мен ще е голяма чест Майката Изповедник на цялата Средна земя да носи на сватбата си рокля, ушита от мен. Аз, обикновената жена. За теб, приятелко от далечната земя, с всички онези чудни неща, които никога няма да видя. По този начин ти не само че не вземаш нещо от мен. Напротив — даряваш ме с нещо.

Очите на Калан се напълниха със сълзи. Долната й устна потрепери.

— Не можеш да си представиш с каква радост ме изпълваш, Веселан. Да бъдеш Изповедник, означава да плашиш хората. През целия ми живот хората са се страхували от мен и са ме отбягвали. Никой досега не се е отнасял към мен като с обикновена жена. За всички съм била единствено Изповедник. Никой преди Ричард не се е държал с мен като с човек. Никоя жена преди теб не ме е канила в къщата си, нито ми е разрешавала да подържа в ръце децата й. — Тя избърса сълзите от бузата си. — Това ще е най-прекрасната рокля, която някога ще имам, най-ценната за мен. Ще я нося с гордост, защото ще е ушита за мен от приятелка.

Веселан я изгледа от главата до петите.

— Когато мъжът ти те види в тази рокля, ще поиска да си направите свое дете.

Калан плачеше и се смееше, и прегръщаше Веселан едновременно. Никога преди не беше и мечтала, че някога може да й се случи нещо подобно. Не си бе представяла, че ще дойде ден, когато няма да бъде само Изповедник.

Калан и Веселан останаха цялата сутрин над новата дреха. Веселан беше толкова въодушевена, че шие роклята, колкото и Калан, че ще я носи. Шивачките от Ейдиндрил не превъзхождаха с нищо Веселан, с нейните фини костени игли. Двете измислиха модела и направиха нещо като кройка.

На обяд хапнаха по парче хляб и паница пилешка супа. Веселан каза, че ще продължи с роклята по-късно и попита Калан какво мисли да прави следобед. Калан отвърна, че с огромно удоволствие би сготвила нещо.

При предишните си идвания в селото на Калните Калан никога не приемаше предложеното й месо, защото знаеше, че те ядат човешка плът. Калните изяждаха неприятелите си, за да придобият знанията им. За да не обиди домакините си, тя винаги бе казвала, че не яде месо. Предната вечер Ричард беше реагирал особено при вида на месото. Така че Калан на драго сърце прие предложението на Веселан да приготвят нещо вегетарианско.

Двете нарязаха малко тава, червени корени, каквито Калан не бе виждала по-рано, чушки, фасул, няколко ядки куру и накрая прибавиха в голямата тенджера на огнището сушени гъби. Веселан сложи няколко цепеници в огъня и каза на Калан, че мъжете вероятно няма да се върнат преди мръкнало. Предложи да отидат в общата кухня на селото при другите жени и да изпекат малко хляб от тава.

— С удоволствие — каза Калан.

— Ще поговорим за сватбата с останалите. Разговорът за нечия сватба винаги е приятен. — Тя се усмихна. — Особено когато няма мъже наоколо.

Калан се зарадва, че младите жени вече разговаряха с нея. По-рано се срамуваха от нея и я избягваха. По-възрастните искаха да говорят за сватбата, по-младите се интересуваха от далечните страни. Разпитваха я вярно ли е, че всички мъже се подчиняват на заповедите й, че правят онова, което им нареди.

Всички я зяпнаха с широко отворени очи, когато им разказа за Централния съвет и за това как е защитавала интересите на малки народи, както народа на Калните хора, за да не ги грози заплаха от чужди нахлувания. За да могат и малките народи да живеят спокойно и според обичаите си. Обясни им, че макар и да има властта да управлява хората, го прави единствено защото е призвана да служи на всички народи. Когато я попитаха дали командва армии от мъже в бой, Калан обясни, че това не става така; че онова, което тя се опитва да направи, е да помогне на различните страни да се разбират по-добре, за да не се стига до войни. Попитаха я колко прислужници има, какви чудни дрехи носи. Въпросите започнаха да изнервят по-възрастните жени и да объркват Калан.

Тя месеше топка тесто на дъската и вдигаше малки облачета брашно. Изгледа една по една по-младите жени.

— Най-хубавата рокля, която някога ще имам, ще бъде тази, която Веселан ще ушие за мен. Защото тя го прави с приятелски чувства към мен и защото не аз съм й поръчала да го стори. Никакви богатства не могат да се сравнят с приятелството. Бих дала всичко, което имам, бих живяла в дрипи, бих яла корени, само и само да имам един-единствен приятел.

Това накара младите да замълчат и предразположи по-възрастните. Разговорът се върна отново на сватбата, което достави на Калан огромно удоволствие. Тя се опита да не се натрапва в разговора, да го остави в ръцете на по-възрастните жени.

* * *

Късно следобед Калан съзря някакво раздвижване далеч в полето. Мярна високата фигура на Ричард, който с широка крачка се приближаваше към къщата на Савидлин и Веселан. Дори от разстояние личеше, че е ядосан. Зад него вървеше група ловци — за да вървят в крак с него, им се налагаше да подтичват.

Калан изтри брашнените си ръце и захвърли кърпата на една маса, след което се завтече да посрещне мъжете. Те вече излизаха на широката пътека, влизаща в селото.

Разбутвайки ловците, тя успя да се добере до Ричард миг преди той да влезе в къщата на Савидлин. Зад него вървяха Чандален и Савидлин. От рамото на Чандален течеше кръв. Раната бе затворена с шепа кал. Изглеждаше толкова ядосан, че би схрускал наведнъж всеки, който се осмели да се изпречи на пътя му.

Калан дръпна Ричард за ръкава. Той се обърна рязко с ярост в очите, но когато видя, че е тя, погледът му омекна и ръката му пусна дръжката на меча.

— Ричард, какво става?

Той огледа мъжете един по един и спря очи върху Чандален. После отново се обърна към нея.

— Имам нужда от превода ти. Имахме малко… приключение… този следобед. Не успях да ги накарам да разберат какво всъщност се случи!

— Искам да знам как дръзна да се опита да ме убие! — провикна се Чандален през Ричард.

— Какво иска да каже той? Пита защо си се опитал да го убиеш.

— Да го убия ли? Та аз спасих живота на този глупак. Не ме питай защо. По-добре да бях оставил да го убият. Следващия път ще го направя! — Той прекара пръсти през косата си. — Тази глава направо ме побърква.

Чандален ядосано посочи раната на рамото си.

— Направи го нарочно! Видях те, като стреля. Не беше никаква случайност.

Ричард вдигна ръце във въздуха.

— Идиот — каза, извърнал очи към небето, а после се вгледа в гневното лице на Чандален. — Да, видя ме, като стрелях. Да не би да си мислиш, че ако съм искал да те убия, още щеше да дишаш. Разбира се, че беше нарочно. Това беше единственият начин да те спася. — Той се пресегна през рамото на Калан и приближи ръката си до лицето на Чандален, като разтвори съвсем леко палеца и показалеца си. — Ставаше въпрос само за сантиметър разстояние. Най-много! Ако не го бях направил, сега да си мъртъв!

— Какво искаш да кажеш? — попита Чандален.

Калан хвана Ричард за ръката.

— Успокой се и ни разкажи какво се случи.

— Той не може да разбере. Никой от тях не може да разбере. Не успях да им обясня. — Той я погледна объркано. — Днес убих човек.

— Какво?! — прошепна тя. — Убил си някой от хората на Чандален.

— Не! Не това ги ядоса. Радват се, че убих оня човек. Аз се опитвах да спася живота на Чандален! Но те мислят…

Тя запази самообладание.

— Само се успокой. Ще им предам всичко, каквото казваш.

Ричард кимна и разтърка очите си с ръце. Заби поглед в земята, като същевременно прокара пръстите си през косата. След миг отново вдигна глава.

— Ще говоря за това един-единствен път, Чандален. Ако не ме разбереш, ще се наложи да застанем в двата края на селото и да стреляме един в друг със стрелите си, за да приключим с този спор. На мен ще ми трябва само една стрела.

Чандален вдигна вежда и скръсти мускулестите си ръце пред гърдите.

— Да чуем тогава.

Ричард въздъхна дълбоко.

— Ти беше доста далеч от мен. По някаква причина знаех, че той е там, зад теб. Обърнах се. Всичко, което видях от него… ето, нещо такова. — Той хвана Калан за раменете и я извърна към него. След това приклекна зад гърба й. — Нещо такова. Единственото, което виждах от него, бе малка част от главата му. Вдигна копието си, готов да нанесе удар. Ако се бях забавил още миг, то щеше да те прободе. Имах един-единствен шанс, за да не му позволя да те убие. Само един. Беше почти изцяло скрит зад теб; виждах само малка част от главата му.

Видях как челото му се плъзва назад. Прецених, че ако стрелата ми отиде твърде високо, ще се удари в челото и ще отскочи, при което щеше да има достатъчно време да те прободе с копието си. Затова реших да стрелям ниско, за да съм сигурен, че ще го убия от първия път. Затова стрелата облиза рамото ти.

Той отново вдигна двата си пръста, разделени на сантиметър разстояние един от друг.

— Разполагах с точно толкова разстояние. Ако бях стрелял с толкова по-ниско, костта ти щеше да отклони стрелата и той щеше да те убие. Ако се бях прицелил с толкова по-високо, за да не те одраскам, той щеше да е жив, а ти мъртъв. Бях сигурен, че стрелата на Савидлин може да одраска рамото ти и въпреки това да се забие в тялото му. Нямаше време за нищо друго. Трябваше да стрелям веднага. Мисля, че десетина шева срещу живота ти е добра сделка.

В очите на Чандален се появи колебание.

— Как мога да съм сигурен, че казваш истината?

Ричард поклати глава и измърмори нещо под носа си. После внезапно се сети нещо. Грабна платнената торба, закачена на рамото на един от хората на Чандален, и извади от там човешка глава. Държеше я за подгизналата от кръв коса.

Калан ахна. Сложи ръка пред устата си и се обърна настрани. Но преди това успя да забележи, че в средата на челото има забита стрела. Краят на острието стърчеше през тила.

Ричард постави главата зад Чандален. Перата в края на стрелата опираха в рамото му.

— Това е всичко, което виждах. Ако не е било така, ако този човек бе стоял по-изправен и стрелата е попаднала на това място, тя не би те докоснала.

Ловците закимаха и започнаха да си шепнат нещо помежду си. Чандален погледна сърдито перата на рамото му. След това и главата. Замисли се за миг, след това отпусна ръце и взе главата от Ричард, пъхайки я обратно в торбата.

— И друг път са ме шили. От още няколко шева нищо няма да ми стане. Ще приема думите ти за верни. Този път.

Ричард застана с ръце на хълбоците и изпрати Чандален и неговите хора, които се отдалечаваха.

— Винаги на твоите услуги — лекичко му подвикна той. Калан не преведе думите му.

— За какво им е тази глава?

— Не ме питай. Идеята не беше моя. Сигурен съм, че не искаш да научиш какво направиха с тялото му.

— Ричард, струва ми се, че си стрелял доста рисковано. На какво разстояние беше от него?

Гласът му изведнъж стана абсолютно равен.

— Не съществуваше никакъв риск, повярвай ми. А що се отнася до разстоянието, бяхме поне на стотина крачки един от друг.

— И можеш да стреляш с такава точност от толкова голямо разстояние?

Той въздъхна.

— Бих могъл да го направя и от два пъти по-голямо разстояние. Три пъти дори. — Погледна окървавените си ръце. — Отивам да се измия. Калан, главата ми ще се пръсне. Трябва да седна. Моля те, извикай Нисел. Това, че крещях на онзи глупак, бе единственото нещо, което ме задържа на крака.

Тя сложи ръка върху неговата.

— Разбира се. Влизай вътре, аз ще отида да я доведа.

— Мисля, че Савидлин също ми е ядосан. Моля те, кажи му, че съжалявам, задето съсипах толкова много от стрелите му.

Щом Ричард затвори зад себе си вратата на къщата, Калан смръщи чело. Савидлин, изглежда, искаше нещо да й каже. Тя го хвана за ръката.

— Ричард има нужда от Нисел. Ела с мен и по пътя ми разкажи какво се случи.

Савидлин хвърли поглед през рамо към вратата и двамата забързаха да извикат лечителката.

— Ричард Избухливият, изглежда, отговаря напълно на името си.

— Разстроен е, защото е убил човек. С тази мисъл не се живее лесно.

— Той не ти каза всичко. Има още.

— Тогава направи го ти.

Савидлин я погледна мрачно.

— Стреляхме. Чандален беше сърдит, защото Ричард наистина стреляше без грешка. Той каза, че Ричард е демон, и се отдели настрани във високата трева. Всички останали се бяха подредили от другата страна, за да гледат как Ричард стреля. Онова, което той правеше, изглеждаше абсолютно невъзможно. Тъкмо бе изстрелял една стрела, когато рязко се извърна към Чандален. Преди който и от нас да е успял да реагира, Ричард вече бе стрелял по Чандален, който стоеше отстрани със скръстени ръце, без никакво оръжие в себе си. Никой от нас не можеше да повярва, че е възможно Ричард да направи такова нещо.

Докато стрелата бе все още във въздуха, двама от хората на Чандален стреляха по Ричард. Лъкът на първия бе зареден с „десет стъпки“.

Калан не можеше да повярва.

— Стрелял е срещу Ричард и не го е улучил? Та хората на Чандален винаги улучват.

Гласът на Савидлин леко потрепери. Той почти шепнеше.

— И този път нямаше да пропусне, но Ричард се завъртя, извади от колчана последната си стрела — тя беше със заточено острие — и стреля. Никога не съм виждал някой да прави нещо подобно с такава бързина — Савидлин се поколеба дали да продължи. Сякаш бе сигурен, че Калан няма да повярва на думите му. — Стрелата на Ричард пресрещна другата във въздуха и я разцепи на две. Всяка от двете половини прелетя от двете страни на Ричард.

Калан го спря с ръка.

— Ричард е улучил другата стрела, докато тя е била във въздуха?

Той бавно кимна.

— И тогава стреля другият от хората на Чандален. Ричард нямаше повече стрели. Стоеше с лък в ръката си и чакаше. Втората стрела също беше „десет стъпки“. Чувах как цепи въздуха пред себе си. — Савидлин се огледа, сякаш не искаше никой друг да чуе думите му. — Ричард я хвана с ръка. Точно в средата. Сложи чуждата стрела в лъка си и я изстреля срещу хората на Чандален. Изкрещя нещо, но не можехме да разберем какво иска да ни каже. Всички хвърлиха лъковете си на земята, за да му покажат, че ръцете им са празни. Помислихме, че Ричард Избухливият е полудял. Че може да ни избие до крак. Бяхме много изплашени. Изведнъж Приндин извика. Беше открил трупа зад Чандален. Тогава всички видяхме, че Ричард е убил нарушител, въоръжен с копие. И си дадохме сметка, че не е искал да убие Чандален, а именно този чужденец. Въпреки че изглеждаше очевидно, Чандален не бе съвсем сигурен в това. Твърдеше, че Ричард нарочно го е наранил със стрелата си. Чандален се ядоса още повече, когато всички наобиколиха Ричард и започнаха да го поздравяват с удари по бузата.

Калан го гледаше втренчено. Не можеше да повярва на ушите си. Повечето неща й звучаха просто абсурдно.

— Ричард ми каза да ти предам, че ужасно съжалява, задето е съсипал стрелите ти. Какво означава това?

— Знаеш ли какво е стрелба в колонка?

Калан кимна.

— Когато стреляш в мишена, в която вече има забита стрела. Целта е да вкараш втората стрела в първата. Гвардейците в Ейдиндрил получаваха специални отличия за такава стрелба. Виждала съм неколцина мъже с по шест награди, дори познавах един с десет.

Савидлин се протегна и извади от колчана си цял сноп стрели, всяка от които разцепена по средата.

— Би било по-лесно да му се даде отличие, ако изобщо някога пропусне. Но всъщност е изключено да го получи. Днес съсипа поне сто стрели. Правенето на стрели изисква време и търпение. Не е редно да се пилеят напразно. Но всички искаха от него да го прави отново и отново, защото никога преди не бяха виждали подобно нещо. Веднъж дори заби шест стрели една в друга. Убихме няколко заека и накладохме огън, за да ги изпечем. Ричард седна с нас, но когато започнахме да ядем, той отказа. Изглеждаше не добре и отиде да постреля сам, докато се нахраним. Малко по-късно уби онзи човек.

Тя кимна.

— По-добре да побързаме за Нисел. — Калан заби поглед пред себе си. — Савидлин, защо им е тази отрязана глава? Как могат да бъдат толкова жестоки?

— Видя ли, че клепачите на този човек бяха боядисани в черно? Направил го е, за да се скрие от нашите духове, за да може да се промъкне до селото. Човек, който престъпва границите ни с почернени очи, идва само за едно — да убива. Чандален и хората му набучват главите на такива като него на колове, които поставят по границата, за да предупредят всеки, решил да навлезе в земите ни с почернени очи, какво ще го постигне. Може да ти изглежда жестоко, но в крайна сметка се оказва, че по този начин убиваме много по-малко. Не си разваляй мнението за хората на Чандален заради тази глава. Те правят това не защото им доставя удоволствие, а за да убиват по-малко утре.

Калан се почувства доста глупаво.

— Прости ми, старейшино Савидлин, че и аз като Чандален отсъдих прибързано. Нямах намерение да мисля нищо лошо за народа ти.

Той я прегърна през рамото.

Когато се върнаха с лечителката, намериха Ричард свит в ъгъла, притиснал ръце към главата си. Беше плувнал в студена пот и много блед. Нисел му даде да изпие някаква отвара. След малко глътна и някакво кубче. Когато го видя, Ричард се усмихна. Явно знаеше какво е. Нисел седна на пода до него и напипа вените на слепоочието му. Остана така доста време. Когато цветът на лицето му започна да се възвръща, тя го накара да отпусне глава назад и да отвори уста. Разклати някакво малко шишенце пред лицето му и капна в устата му няколко капки. Ричард се намръщи. Старата жена се усмихна, но не каза нищо. След малко се обърна към Калан.

— Мисля, че това ще му помогне. Кажи му да дъвче листата. Ако отново има нужда от мен, ела да ме извикаш.

— Нисел, ще се оправи ли скоро?

Възрастната жена погледна Ричард.

— Духовете си имат собствено мнение. Не винаги се вслушват в нашето. Мисля, че неговият определено не иска да го слуша. — Тя видя тревогата в очите на Калан и каза по-бодро: — Не се тревожи, дете. Имам си начини да се справя дори с един дух.

Калан кимна. Нисел й се усмихна топло и я потупа по ръката, преди да си тръгне.

Ричард вдигна поглед към Савидлин и Калан.

— Каза ли му? Каза ли му, че съжалявам за стрелите?

Калан се усмихна леко на Савидлин.

— Тревожи се, задето е съсипал толкова много от стрелите ти.

Савидлин въздъхна.

— Сам съм си виновен. Кой ми е крив, че ти направих толкова добър лък!

Ричард успя да се усмихне.

— Веселан е отишла да пече хляб. Аз имам да свърша някоя и друга работа. Починете си добре. Ще се върнем за вечеря. Ще вечеряме заедно. Мирише така, като че жена ми е сготвила нещо много вкусно.

* * *

След като Савидлин си тръгна, Калан седна на пода до Ричард.

— Ричард, какво стана днес? Савидлин ми разказа цялата история. Винаги ли си бил толкова добър стрелец?

Той изтри потта от челото си с опакото на ръката си.

— Не. И преди можех да разцепвам стрели, но не повече от шест-седем на ден.

— Изстрелвал ли си друг път толкова много?

Той кимна.

— Да, в добри дни, когато усещах, че мога да почувствам мишената. Но днес беше съвсем различно.

— Кое му беше различното?

— Ами, когато излязохме в полето, главата отново започна да ме боли. Мъжете приготвяха мишени от трева. Мислех си, че изобщо няма да мога да улуча мишената, защото болката се усилваше. Но не исках да разочаровам Савидлин, така че все пак опитах. Когато стрелях, призовах мишената.

— Какво означава това?

— Не знам — вдигна рамене Ричард. — Някога си мислех, че всички правят така, когато стрелят. Но Зед ми каза, че не било така. Когато стрелям, аз поглеждам мишената и някак си я призовавам към себе си. Когато го правя както трябва, всичко друго престава да съществува. Оставаме само аз и мишената. Сякаш тя се приближава към мен. Не знам как, но усещам точно как трябва да пусна стрелата, за да прониже целта. Когато го направя както трябва, съм убеден, че стрелата ще попадне където трябва още преди да съм освободил тетивата.

Щом разбрах, че винаги когато получа това странно усещане, удрям в целта, престанах да стрелям. Просто трябваше да се прицеля и да предизвикам това усещане. Знаех, че успея ли да го направя, няма начин да пропусна целта. Така че реших, че няма смисъл да се упражнявам повече. Опитвах от време на време, само за да изпитам същото чувство. С времето се научих да го предизвиквам сам, и то когато си пожелая.

— И защо днес да е било различно?

— Ами, както вече ти казах, главата ме болеше ужасно. Гледах как стрелят другите. Наистина са добри. Савидлин дойде и ме тупна по гърба, за да ми покаже, че е мой ред. Имах чувството, че главата ми ще се пръсне. Дори бях готов да се откажа въпреки всичко. Все пак вдигнах лъка и призовах мишената. — Ричард прекара пръсти през косата си. — Не знам как да ти го обясня. Щом го направих, главоболието ми изведнъж спря. Никаква болка. Мишената се приближи към мен, както никога преди. Струваше ми се, че трябва само да сложа стрелата на тетивата. Никога преди усещането не е било толкова силно. Имах чувството, че мишената е огромна. И бях абсолютно сигурен, че ще улуча.

— И главата спря да те боли?

Той кимна.

— Имаш ли представа защо се случи всичко това?

Ричард сви колене и ги обгърна с ръце. Вгледа се внимателно в лицето й.

— Страхувам се, че да. Беше магия.

— Магия ли? — Калан повдигна вежди. — Какво искаш да кажеш?

Очите му отново се спряха върху лицето й.

— Калан, не знам ти как чувстваш магията вътре в себе си, но аз я усетих. Всеки път, когато изтегля Меча на истината, тя нахлува в мен, превръща се в част от мен, знам какво е да чувстваш, че в себе си имаш магия. Изпитвал съм го много пъти, по различни начини, в зависимост от това как използвам меча. Досега, тъй като съм свързан с меча си, усещах магията в него дори и да не го използвам, дори само да стои близо до мен, прибран в ножницата си. Вече мога сам да призова магията му, без дори да се налага да го изваждам. Мога да я усетя като куче, което върви по петите ти, готово всеки миг да ти се нахвърли.

Днес, когато вдигнах лъка и призовах мишената, извиках и още нещо: магията.

И преди съм усещал магия — когато Зед ме е докосвал, за да ме лекува, или пък когато ме докосна ти, когато бе изпаднала в Кон Дар. Сега беше нещо подобно. Знам, че беше магия. Чувствах я по-различна от твоята или на Зед, но със сигурност беше магия. Усетих живота й в себе си, нещо като втори дъх. Жива — Ричард се хвана за гърдите. — Усетих как се надига някъде отвътре, как нараства, докато не я освободих, за да се насочи към мишената.

Това чувство не бе чуждо за Калан.

— Може би е свързано с меча?

Той поклати глава.

— Не съм сигурен. Може и така да е. Но не мога да я владея. След миг тя просто изчезна като пламъче, загасено от вятъра. Сякаш изведнъж попаднах в непрогледна тъмнина. Сякаш изведнъж ослепях. И болката в главата се върна. Не можех повече нито да призова мишената, нито да я улуча. Затова оставих другите да стрелят. Магията идва и си отива. Не мога никога да кажа кога това ще стане. После, когато мъжете седнаха да ядат месо, ми стана толкова лошо, че трябваше веднага да се махна оттам. Докато те се хранеха, аз стрелях. Надявах се, че ще мога да призова магията и главоболието ми ще спре.

— А стрелата, която си хванал във въздуха?

Той я погледна.

— Савидлин ти е казал?

Тя кимна.

— Това беше най-странното от всичко. Не мога да си го обясня. По някакъв начин успях да направя въздуха плътен.

Тя сведе глава над лицето му.

— Направил си въздуха плътен?

Той отново кимна.

— Знаех, че трябва да спра тази стрела, и просто си помислих, че ще бъде много добре, ако въздухът стане плътен. Беше както някога с меча, когато въздухът се сгъсти и, изглежда, ми провървя. Иначе щях да умра. В главата ми се появиха едновременно идеята и нейното изпълнение. Абсолютно едновременно. Нямах точна представа какво правя. Идеята просто се появи в главата ми и в следващия миг вече държах стрелата в ръката си.

Той се умълча. Калан ровеше с пръст в тока на обувката си. Не знаеше какво да каже. Страхът беше проникнал в душата й.

— Ричард — прошепна тя. — Обичам те!

Мина цяла вечност, докато чуе гласа му.

— И аз те обичам! — Той се обърна към нея. — Калан, страхувам се.

— От какво?

— Нещо става. Първо този смехавец, след това главоболията, ти хвърляш светкавици, аз правя всичко това днес. Единственият изход е да отидем в Ейдиндрил и да намерим Зед. Всички тези неща, изглежда, са свързани с магията.

Тя не мислеше, че той греши, но се опита да даде и други възможни обяснения на случилото си.

— Това, дето пратих светкавиците, е свързано с моята магия, не с теб. Макар да не знам как го направих, беше, за да те защитя. Що се отнася до смехавеца, той е същество от отвъдния свят. И по никакъв начин не е свързано с нас. Просто едно зло. Тази твоя магия днес… ами, вероятно е свързана по някакъв начин с магията на меча. Не знам точно.

— А главоболията?

— Не знам — най-накрая призна тя.

— Калан, болките в главата могат да ме убият. Нямам представа откъде знам това, но знам, че е така. Това не е просто главоболие. Нещо друго е. Не знам какво.

— Ричард, моля те, не говори така. Плашиш ме.

— Аз също се плаша. Една от причините да се дразня от Чандален е, че се страхувам да не се окаже прав. За това, че след себе си водя проблеми.

— Може би е най-добре да се махаме оттук. Да отидем да намерим Зед.

— А главоболията? През повечето време не мога дори да стоя прав. Не мога на всеки десет крачки да спирам и да стрелям с лъка, за да не ме боли главата.

Тя преглътна с мъка буцата в гърлото си.

— Може би Нисел ще намери някакво разрешение?

Той поклати глава.

— Тя ми помага, но само отчасти. И за известно време. Много скоро вече няма да може да направи нищо. Страхувам се, че болката ще ме убие. Страхувам се, че ще умра.

Калан се разплака. Ричард я прегърна, за да я утеши. Опита се да каже нещо, но тя затисна устните му с пръсти. Притисна лице в него, хващайки се с две ръце за ризата му. Всичко бавно започваше да се разпада. Той я хвана за ръката и я остави да се наплаче.

Изведнъж Калан осъзна каква голяма егоистка е. Всичко това се случваше на него. Именно той изпитваше цялата тази болка. Пак той беше в опасност. Тя трябваше да е тази, която да го утешава, а не той нея.

— Ричард Сайфър, ако си мислиш, че всичко това ще те спаси от сватбата ти с мен, дълбоко се лъжеш.

— Калан… аз не… Кълна се…

Тя се усмихна и лекичко го целуна по бузата.

— Знам, Ричард. Справяли сме се с къде-къде по-сложни проблеми. Ще измислим нещо и сега. Обещавам ти. Веселан вече започна да шие роклята ми.

Ричард пъхна в устата си няколко от листенцата на Нисел.

— Обзалагам се, че ще ти стои чудесно.

— Е, ако наистина искаш да я видиш, ще трябва просто да се омъжиш за мен!

— Да, госпожо!

След малко Веселан, Савидлин и Сидин се прибраха. Ричард лежеше със затворени очи и си почиваше, дъвчейки листата. Каза, че се чувствал малко по-добре. Сидин сияеше. Беше се превърнал в местната знаменитост. Никой друг от другарчетата му не беше яздил дракон. Бе прекарал по-голямата част от деня в разкази за това как се чувства човек толкова високо във въздуха. Сега побърза да се свре в полата на Калан и да й разкаже как е бил център на внимание.

Тя го слушаше с усмивка, докато вечеряха. Също като нея Ричард не пожела да хапне сирене. Савидлин му предложи парче пушено месо, но Ричард учтиво отказа.

Тъкмо привършваха вечерята, в рамката на вратата се появи Пилето, заобиколен от мъже с копия. Всички в къщата оставиха паниците си и се изправиха. Изразът на лицето му определено не се хареса на Калан.

Ричард пристъпи напред.

— Какво има? Какво се е случило?

Пилето огледа присъстващите мрачно.

— Дойдоха три чужденки. С коне.

Калан се зачуди защо ли трите жени са предизвикали Пилето да събере около себе си толкова въоръжени мъже.

— Какво искат?

— Не можахме да разберем. Почти не говорят нашия език. Мисля, че търсят Ричард. Доколкото разбрахме, искат да се видят с него и с родителите му.

— С родителите ми! Сигурен ли си?

— Мисля, че това се опитаха да кажат. Казаха да не се опитваш да избягаш. Били дошли за теб. Казаха още да не се меся.

Ричард несъзнателно откопча ножницата на меча си. Челото му се сбърчи, лицето му придоби сериозно изражение.

— Къде са?

— Оставих ги да чакат в къщата на духовете.

Калан прибра една къдрица зад ухото си.

— Казаха ли кои са?

Дългите сребристи коси на Пилето проблясваха на слабата светлина на залязващото слънце.

— Представиха се като Сестрите на светлината.

Дъхът на Калан секна. По тялото й преминаха ледени тръпки. Очите й останаха широко отворени.

Загрузка...