Шеста глава

Вятърът я връхлиташе с всичка сила и развяваше лудо свободните краища на дрехите й. След цялата бъркотия предишния ден Калан бе доволна, че поне се сети да върже косата си на опашка. Тя се бе вкопчила в Ричард, сякаш от това зависеше животът й, и бе прилепила обърнатото си настрани лице в гърба му, стискайки здраво очи.

Ето пак същото чувство — сякаш изведнъж натежава, а стомахът й се свива на топка, която бавно слиза надолу. Дали не се бе разболяла? Страхуваше се да отвори очи; знаеше какво става обикновено, когато се появи това чувство на тежест. Ричард й извика да погледне нещо. Тя леко отвори очи и се опита да надзърне предпазливо през мигли. Както и очакваше — светът бе някъде далеч долу и при това изкривен под невероятен ъгъл. Главата й веднага се завъртя. Защо трябваше този дракон да се накланя толкова много всеки път, когато завива? Калан почувства как тялото й е прилепнало плътно за червените люспи. Така и не можеше да си обясни как все още не е паднала. Ричард се бе опитал да й обясни това явление, като й даде пример с кофа вода, която ако въртиш над главата си, няма да се разлее. Калан никога не бе въртяла кофа вода над главата си и не бе съвсем убедена, че водата няма да се разлее. Тя погледна с копнеж към земята под себе си и видя какво й сочеше Ричард — селото на Калните. Когато мощните крила на Скарлет загребаха въздух и огромното й туловище се завъртя спираловидно надолу, Сидин нададе въодушевен вик от мястото си в скута на Ричард. В момента, в който драконът се спусна надолу към земята, буцата в стомаха на Калан изведнъж тръгна нагоре. Тя изобщо не можеше да се начуди как може това да им харесва. Летенето очевидно им доставяше удоволствие. Доставяше им огромно удоволствие!!! Ричард и Сидин седяха на гърба на Скарлет с разперени във въздуха ръце, заливаха се от смях и се забавляваха като две малки момченца. Е, единият наистина бе малко момченце и вероятно имаше право да се държи така. На лицето й изведнъж се появи усмивка и в следващия миг тя също избухна в смях. Не защото се радваше, че е лети с дракон, а защото виждаше колко щастлив е Ричард. Беше готова да лети всеки ден по този начин, само и само да може да го вижда толкова засмян и щастлив. Тя протегна ръце и го целуна по тила. В отговор той я стисна за краката. Калан се вкопчи в него още по-здраво и за миг дори забрави, че й е лошо.

Ричард извика на Скарлет да се приземи на площада в селото. Слънцето вече почти бе залязло и жълтеникавите тухлени постройки, наредени в кръг около площада, хвърляха красиви отблясъци. Калан вече усещаше сладките миризми, носещи се откъм готварските огньове. Огромната сянка на Скарлет накара хората да се разбягат във всички посоки, търсейки прикритие. Жените зарязаха готвенето, мъжете правенето на оръжия. Всички закрещяха в паника. Калан се надяваше да не ги изплашат чак толкова, макар да знаеше, че последния път, когато Скарлет се бе появила в селото, на гърба й пътуваше Мрачният Рал, който търсеше Ричард. И като не го намери, изби много невинни хора. Калните нямаха представа, че Мрачният Рал е принудил насила Скарлет да го разкарва насам-натам, след като бе откраднал яйцето й. Разбира се, дори и без Мрачния Рал появата на Скарлет означаваше смъртна заплаха. Самата Калан би се втурнала с всички сили накъдето й видят очите, ако срещне на пътя си червен дракон. Червените бяха най-страшните от всички видове дракони. И никой не можеше да си представи, че при среща с червен дракон ще си мисли за нещо друго, освен как да го убие или пък да избяга, за да спаси кожата си. Никой освен Ричард. Кой друг освен Ричард би се опитал да се сприятели с червен дракон? Той дори изложи живота си на смъртна опасност, за да измъкне яйцето й от плена на Рал, за да я убеди да му помогне. Така от ден на ден двамата се сприятелиха за цял живот, макар Скарлет да промърморваше от време на време, че все някой ден ще го изяде. Калан подозираше, че това си е някаква закачка между двамата, понеже виждаше, че Ричард се смее винаги когато тя каже нещо подобно. Или поне се надяваше да е само закачка — но май не беше съвсем сигурна. Тя погледна надолу към селото с надеждата, че ловците няма да започнат да стрелят по тях с отровни стрели, преди да са видели кой язди червения дракон.

Сидин изведнъж позна родната си къща. Той сочеше възбудено и крещеше на Ричард нещо на езика на Калните. Ричард не разбираше и дума от онова, което му говореше малкият, но се усмихваше и кимаше и радостно разрошваше с ръка косите на детето. Калан и Ричард се вкопчиха за шиповете по гърба на Скарлет, когато тя се спусна косо към земята. Щом се приземи, всичко потъна в прах. Ричард вдигна момченцето на широките си рамене и се изправи върху гърба на Скарлет. Бръснещият студен вятър разнесе облаците прах и зад тях се видя плътен обръч от ловци с извадени лъкове, заредени с отровни стрели. Калан притаи дъх.

Сидин се усмихна широко и размаха ръчички над главата си, както му бе казал Ричард, а Скарлет наведе глава, за да могат Калните да видят кой е на гърба й. Удивени, ловците предпазливо отпуснаха лъковете. Калан си пое дълбоко дъх, когато видя мускулите на ръцете им да се отпускат. Един мъж в дрехи от еленова кожа излезе напред. Дългата прошарена коса падаше свободно върху раменете му. Беше Пилето. Загорялото му лице изразяваше искрено удивление.

— Аз съм, Ричард! Върнах се! С твоя помощ победихме Мрачния Рал! И успяхме да си върнем обратно сина на Савидлин и Веселан!

Пилето обърна очи към Калан, която му преведе думите на Ричард. Лицето му грейна в усмивка.

— Вашият народ ви приветства с отворени обятия.

Жените и децата се тълпяха зад гърбовете на ловците. Тъмните им, пригладени с кал коси не скриваха изненадата от лицата им. Скарлет наведе огромното си туловище и Ричард се плъзна ловко през рамото й. В едната си ръка държеше Сидин, а с другата помогна на Калан, която ликуваше вътрешно от удоволствието да усеща твърда земя под краката си.

Веселан разбута тълпата и се спусна към новодошлите. По петите й бързаше Савидлин. Тя крещеше името на сина си, който разтвори широко ръчички и буквално скочи в прегръдките й. Веселан се опитваше да прегърне наведнъж сина си, Ричард и Калан, като същевременно плачеше през смях. Савидлин успя да се докопа до гърба на момчето си и погледна двамата с мокри от сълзи очи.

— Той бе смел като истински ловец — каза Калан. Савидлин кимна един-единствен път, но жестът му бе изпълнен с гордост. За миг спря очи върху Калан, след което приятелски я плясна по бузата.

— Сила за Изповедник Калан.

Калан го плесна в отговор и също го поздрави, след което той я прегърна така, че костите й изпукаха. Когато свърши с нея, намести наметалото си от кожа на койот, каквото носеха всички старейшини, и се обърна към Ричард. Поклати глава в недоумение, след което го удари здравата през лицето като израз на огромното си уважение към неговата сила.

— Сила за Ричард Избухливия.

Калан си помисли, че би било по-добре да не го бе правил. По погледа на Ричард разбираше, че го боли главата. И то още от предишния ден. Беше се надявала да му мине, след като добре се наспаха в пещерата на Скарлет. Сидин си бе играл с малкото драконче, докато накрая едва гледаше от умора, след което се гушна между двамата и заспа като къпан.

Тъй като не бе спала от дни, Калан си мислеше, че ще заспи моментално, но всъщност установи, че не иска нито за миг да свали очи от Ричард. Накрая сложи глава върху рамото му, хвана ръката му между двете си длани и заспа с усмивка на лицето. Всички имаха нужда от почивка. Ричард на няколко пъти се буди, облян в студена пот, преследван от кошмари. И макар да не бе казал нито дума, тя познаваше по очите му, че главата още го боли. Той не остана длъжен на Савидлин и го удари подобаващо в отговор.

— Сила за Савидлин, моя приятел.

След като се поздравиха, засвидетелствайки уважение към душите си, Савидлин се успокои и запърха наоколо от щастие, ухилен до уши. Ричард и Калан се поздравиха и с Пилето, след което Ричард се обърна към тълпата.

— Този смел и благороден дракон на име Скарлет — провикна се той достатъчно силно, за да го чуят всички, макар че никой не разбираше думите му — ми помогна да убия Мрачния Рал и да отмъстя за убитите от нашия народ. Скарлет ни доведе тук, за да можем да върнем Сидин на родителите му час по-скоро и да не прекарат те още една ужасна нощ в очакване. Скарлет е мой приятел, което означава, че е приятел и на народа на Калните!

Докато Калан превеждаше, хората се споглеждаха втрещени. Добре че поне ловците се изпъчиха наперено, чувайки, че враг на народа на Калните е бил убит от техен човек — па макар и само по признание, не по кръв. А Калните уважаваха силата. За тях да убиеш враг на народа им, се считаше за проява на сила.

Скарлет сведе глава и наостри уши. Едно огромно жълто око се намръщи срещу Ричард.

— Приятел! Червените дракони не са приятели на хората. Всички се страхуват от нас!

— Ти си ми приятел — усмихна се Ричард, — а аз съм човек. — Скарлет изсумтя и пусна струйка дим срещу него.

— Пуф! И въпреки това някой ден ще те изям.

Усмивката на Ричард стана още по-широка. Той посочи Пилето.

— Виждаш ли този човек? Той ми даде свирката, която ми помогна да спася яйцето ти. Ако не беше неговата свирка, змейовете щяха да изядат чедото ти. — Той погали яркочервената й муцуна. — А то наистина е едно прекрасно малко драконче.

Скарлет килна на една страна главата си, примигвайки с голямото си жълто око срещу Пилето.

— Така като го гледам, от него ще излезе доста мизерна закуска. — Тя погледна крадешком Ричард и в гърлото й заклокочи сподавен смях. — Всъщност дори цялото село да изям, пак няма да е кой знае какво. Ще си създам повече главоболия, отколкото полза. — Тя доближи главата си до него. — Щом са твои приятели, Ричард Сайфър, значи са и мои приятели!

— Освен това, Скарлет, този мъж, на когото е свирката, се казва Пилето, защото обожава съществата, които летят.

Люспестите вежди на дракона се повдигнаха.

— Така ли? — Тя извърна глава към Пилето, оглеждайки го отново от главата до петите. Близостта на огромната червена глава накара неколцината Кални около Пилето да отстъпят няколко крачки назад. Но самият той не помръдна от мястото си.

— Благодаря ти, Пиле, че помогна на Ричард. Той спаси малкото ми чедо. Калните хора няма защо да се страхуват вече от мен. Давам драконската си дума!

Пилето погледна Калан, която превеждаше, усмихна се на Скарлет и се обърна към своя народ.

— Както Ричард Избухливият каза, този благороден дракон, Скарлет, вече е приятел на Калните хора. Тя може да ловува из нашите земи, без да бъде заплаха за нас, нито ние за нея.

Сякаш всички се въодушевиха. Ако един народ има дракон за приятел, това е белег на силата му. Хората закрещяха радостно. Скарлет се включи във веселбата, като вдигна нагоре глава и изпрати в небето огромен пламък, от който всичко наоколо затрептя. Това въодушеви още повече хората.

Калан забеляза, че Ричард гледа някъде встрани. Тя проследи погледа му и видя малка група ловци, застанали близо един до друг. Никой от тях не се радваше. Калан разпозна водача им. Беше същият, който преди време обвини Ричард, че е докарал нещастие в селото им, обвини го за смъртта на онези, които Мрачният Рал уби.

Докато продължаваха радостните викове и крясъци, Ричард даде знак на Скарлет да се приближи към него. Тя наведе глава, той залепи лице в ухото й. Тя го изчака да свърши и дръпна главата си назад, като ги изгледа с огромното си жълто око. Накрая кимна.

Ричард свали костената свирка от врата си и я подаде на Пилето.

— Ти ми даде тази свирка като дар, но ми каза, че тя никога няма да ми е от полза, защото единственото, на което мога да се науча, е да викам едновременно всички птици. Струва ми се, че добрите духове са пожелали именно това. Твоят подарък ми помогна да спася всички от Мрачния Рал. Помогна ми да спася Калан. Благодаря ти.

Щом изслуша превода, Пилето се усмихна. Ричард прошепна на Калан, че ще се върне след малко, и се метна на гърба на Скарлет.

— Почитаеми старейшино, двамата със Скарлет бихме искали да ти направим един малък подарък. Предлагаме ти да дойдеш с нас в небето, за да видиш къде летят твоите обичани птици — Ричард протегна ръка на Пилето.

Старейшината изчака Калан да привърши с превода и погледна Скарлет. Червените люспи блестяха на превалящото следобедно слънце и се повдигаха и отпускаха в ритъма на дишането й. Опашката се простираше чак до тухлените къщи отвъд площада. Драконът разтвори криле и лениво ги протегна. Пилето погледна към Ричард, който все още стоеше с протегната ръка. Калан се засмя на момчешката усмивка, която изведнъж грейна по лицето на старейшината. Той пое подадената му ръка и скочи на гърба на Скарлет.

Докато драконът набираше височина, Савидлин се приближи до Калан. Хората нададоха одобрителни възгласи при вида на огромния дракон, на чийто гръб се бе възкачил уважаваният от всички старейшина. Но Калан не забелязваше Скарлет, тя виждаше единствено Ричард. Тя чу смеха на Пилето, когото драконът отнасяше високо в небето. Надяваше се той да продължи да се смее и след като направят завой.

Савидлин я погледна.

— Ричард Избухливият е рядко срещан човек.

Тя се усмихна и кимна. Погледът й се плъзна към мъжа, чието лице бе строго и сериозно.

— Савидлин, кой е този човек?

— Чандален. Той обвинява Ричард, задето Мрачният Рал дойде в селото и изби мнозина от Калните хора.

В съзнанието й моментално изплува Първото правило на магьосника: хората са готови да повярват на всичко.

— Ако не беше Ричард, сега Мрачният Рал щеше да властва над всички нас. Същият онзи Рал, който изби толкова много невинни хора.

Савидлин сви рамене.

— Не всеки, който има очи, вижда. Помниш ли старейшината, когото ти уби, Тофалар? Той бе негов чичо.

Тя му кимна разсеяно.

— Извини ме за малко.

Калан се запъти през площада, като същевременно освободи вързаната си на опашка коса. Тя все още бе заслепена от откритието, че Ричард я обича и че не може да бъде наранен от магията й. Беше й трудно да повярва, че тя, един Изповедник, е възможно да отпие от елексира на любовта. Това беше противно на всичко, на което винаги я бяха учили. Единственото, което й се искаше, бе двамата с Ричард да се скрият някъде и тя да го целува и прегръща, целува и прегръща, чак докато остареят. Не можеше по никакъв начин да позволи този мъж, Чандален, да причини нещо лошо на Ричард. Сега, когато тя и онзи, когото обича, можеха по някакъв магически начин да бъдат заедно, тя нямаше да позволи да се случи нищо, което би могло да разруши щастието й.

Само при мисълта, че някой може да нарани Ричард, Кон Дар, Кървавата ярост, се надигаше в нея. До момента, в който я извика, мислейки си, че Ричард е убит, Калан не знаеше нищо за съществуването на Кон Дар, нямаше представа, че магията й може да го направи. Оттогава насам я бе приела като част от себе си, точно както през целия си живот бе чувствала магията си на Изповедник.

С ръце, кръстосани пред гърдите, Чандален гледаше как тя се приближава към него. Ловците му го бяха заобиколили, облегнати на забитите си в земята копия. Явно току-що се бяха прибрали от лов; мускулестите им тела все още бяха покрити с лепкава кал. Лицата им изглеждаха спокойни, но очите им бяха нащрек. През раменете им се виждаха преметнати лъкове, от едната страна на коланите им висяха колчаните със стрели, а от другата — дългите им ножове. Някои бяха опръскани в кръв. По раменете и главите си бяха втъкнали трева, за да не се отличават от заобикалящия ги тревист пейзаж. Калан се спря пред Чандален и се вгледа в тъмните му очи.

Поздрави го с плесница.

— Сила за Чандален!

Той отвърна поглед от нея и без да сваля скръстените си ръце, изви глава встрани и се изплю. След това свирепите му очи отново се вгледаха в нейните.

— Какво желаеш, Изповеднико?

По покритите с кал лица на ловците се прокраднаха мънички злобни усмивчици. Земята на Калните вероятно бе единственото място, където се считаше за обида да не ти ударят плесница при поздрав.

— Ричард Избухливият пожертва много повече, отколкото изобщо би могъл да си представиш, за да спаси народа ни от Мрачния Рал. Защо го мразиш?

— Вие двамата донесохте много нещастия на моя народ. И ще продължавате.

— Нашият народ — поправи го тя. Разкопча ръкава на ризата си и го нави до рамото. След това я пъхна пред очите му. — Тофалар ме намушка с ножа си. Този белег ми остана от него, когато се опита да ме убие. Направи го, преди аз да го убия. Не след това. Сам причини смъртта си, като ме нападна. Не аз се нахвърлих върху него.

Чандален премести безстрастния си поглед към очите й.

— Чичо никога не е бил добър с ножа. Жалко.

Калан стисна зъби. Вече нямаше връщане назад.

Тя целуна върховете на пръстите си, като не сваляше погледа си от очите му. Протегна напред ръка и допря пръстите, които бе целунала, до бузата му — там, където преди това го бе ударила. Ловците започнаха гневно да си шушукат и да изваждат копията си от земята. Лицето на Чандален се сгърчи в яростна гримаса. Това беше най-тежката обида за един ловец. Чандален й бе показал неуважението си, като не отговори на поздрава й с плесница. Това обаче не означаваше, че не уважава силата й изобщо, а само че няма желание да го показва. Като долепи целувката си до мястото, където по-рано го бе плеснала в знак на уважение, Калан му даде да разбере, че взима назад предишните си чувства. Целувката означаваше, тя че повече не изпитва уважение към силата му и че го поставя на едно ниво с някое глупаво дете. С други думи, тя бе равностойна на публично поругаване на честта му.

Това беше безспорно твърде опасна постъпка, но още по-опасно според традициите на Калните бе да покажеш слабостта си пред врага. Това беше покана към него да дойде нощем в къщата ти и да те убие, докато спиш. Защото покажеш ли слабостта си пред врага, повече нямаш право да се биеш открито с него. Представата за чест изискваше открито предизвикателство на силата. И тъй като тя го бе обидила пред другите, честта изискваше от него да й отвърне по същия начин.

— Отсега нататък — каза тя, — ако искаш уважението ми, ще трябва да го заслужиш.

Здраво стиснатият юмрук на Чандален се стрелна назад към ухото му, засилвайки се за удар.

Калан вирна брадичката си нагоре.

— Е, може би най-после си решил да покажеш уважение към силата ми?

Погледът му отскочи към нещо зад гърба й. Ловците му се сепнаха и с неохота забиха копията си в земята. Калан се обърна и видя около петдесетина мъже с опънати лъкове. Всички стрели сочеха Чандален или някой от деветимата му бойци.

— Е — озъби й се той, — значи не си чак толкова силна. Щом караш другите да ти пазят гърба.

— Свалете оръжията — извика тя на мъжете, — не искам нито един от вас да вдига лъка си в моя защита срещу тези ловци. Никой. Това касае единствено мен и Чандален.

Лъковете с неохота се отпуснаха, стрелите се плъзнаха обратно в колчаните.

Чандален отново скръсти ръце.

— Въпреки това мисля, че не си толкова силна. Щом ще се скриеш зад Меча на Търсача.

Калан стовари ръката си върху неговата и го стисна с всичка сила. Той замръзна на място, а очите му се разшириха. Ако един Изповедник поставеше по този начин ръката си върху някого, това беше открита заплаха и Чандален възприе жеста й точно така. Колкото и да беше дързък, той все пак знаеше добре, че не бива да помръдва нито мускул от тялото си; знаеше, че колкото и да е бърз, не може да изпревари мисълта й, а това бе всичко, от което тя имаше нужда.

Гласът й бе нисък съсък.

— През последната година съм убила повече хора, отколкото ти можеш да се похвалиш, че си убил през целия си живот. Ако някога се опиташ да причиниш нещо лошо на Ричард, ще те убия — Тя се приближи още по-близо. — Ако някога се осмелиш да изкажеш на глас подобна мисъл и тя достигне до ушите ми — ще те убия. — Тя изгледа бавно и продължително деветимата ловци. — Ръката ми винаги ще бъде приятелски протегната към всеки един от вас. Ако обаче нечия ръка се протегне към мен с нож, ще убия онзи, който е посегнал, както убих Тофалар. Аз съм Майката Изповедник, не си мислете, че не мога да го направя. Или че няма да го сторя. — Тя отново ги обиколи с поглед и изчака всеки да й даде знак, че е разбрал. Най-накрая строгите й очи се върнаха върху Чандален. Стисна ръката му още по-здраво. Той преглътна и след малко също кимна. — Това касае само нас двамата. Нямам намерение да занимавам Пилето. — Тя дръпна ръката си от неговата. В далечината се мярна огромната фигура на дракона, който се връщаше. — Ние се борим за едно и също нещо, Чандален. И двамата искаме само доброто на Калните. Към тази част от теб изпитвам уважение.

Тя го плесна съвсем лекичко по бузата. Но не му даде възможност да отвърне на поздрава й, нито пък да откаже. След това бързо се обърна с гръб и се отдалечи. Лекото плясване му възвръщаше част от честта в очите на другите и би изглеждал като истински глупак, ако я нападнеше сега. Беше дребен жест, но той показваше на всички, че е играла честно. Калан възнамеряваше да остави на хората му да преценят доколко честна е била неговата игра. Да нападнеш жена не бе достойна постъпка.

Но, от друга страна, тя не беше жена в истинския смисъл на думата; тя бе Изповедник. Въздъхна дълбоко, когато отново застана до Савидлин и проследи с поглед кацането на дракона. До него стоеше Веселан, която все още притискаше Сидин здраво до себе си. Той от своя страна явно не искаше нищо повече от това да стои в прегръдките на майка си. Калан потръпна само при мисълта какво би могло да му се случи.

Савидлин се обърна към нея и повдигна вежда.

— От теб би излязъл добър старейшина, Майко Изповедник. Можеш дори да даваш уроци по чест и водачество.

— Ще ми се да нямаше нужда от подобни уроци.

Савидлин избоботи нещо в знак на съгласие. Наоколо се вдигнаха облаци прах, донесени от крилата на дракона. Калан закопчаваше ръкава си, когато двамата мъже скочиха на земята.

Лицето на Пилето бе леко позеленяло, но усмивката му грееше на устните. Той потупа с уважение червените люспи на дракона и със сияещ поглед се обърна към жълтото око, което го наблюдаваше. Калан се приближи към него и той я помоли да предаде на Скарлет думите му.

Тя се усмихна и вдигна поглед към огромната глава над нея. Две гигантски уши се сведоха надолу, за да я чуят.

— Пилето ме помоли да ти предам, че никой друг не му е оказвал толкова голяма чест. Каза, че си го дарила с друг поглед към живота. От днес нататък ако ти или твоето малко драконче имате нужда от място, където да се скриете, при неговия народ винаги сте добре дошли. Тук ще сте в безопасност.

На муцуната на Скарлет се изписа гримаса, която вероятно би трябвало да представлява нещо като драконска усмивка.

— Благодаря ти, Пиле. Радвам се, — Тя обърна глава към Ричард. — Вече е време да тръгвам. Мъничкото ми остана доста дълго време самичко и сигурно вече е гладно.

Ричард се усмихна и я погали по гърба.

— Благодаря ти, Скарлет. За всичко. Благодаря ти, че ни показа малкото си. То е по-красиво дори и от теб. Грижи се и за двама ви. Бъди свободна.

Скарлет разтвори уста и острите й, черни в краищата нокти се плъзнаха навътре. Чу се как нещо изпращя. След малко в лапата й се появи парче от зъб. Бе само парче наистина, но дълго цели петнайсет сантиметра.

— Драконите също притежават магия — каза тя. — Дай си ръката.

Той протегна ръка към нея, а тя пусна парчето в разтворената му длан.

— Доколкото разбрах, ти май имаш таланта непрекъснато да се забъркваш в неприятности. Пази това. Ако някога изпаднеш в голяма беда, извикай ме с него и аз ще дойда. Но внимавай, защото то ще ти помогне само веднъж.

— Как да те извикам?

Главата й се доближи до неговата.

— Ти притежаваш дарбата, Ричард Сайфър. Просто го стисни в ръката си и ме повикай. Аз ще те чуя. Но запомни — когато си в голяма беда.

— Благодаря ти, Скарлет, но аз не притежавам никаква дарба.

Скарлет отметна назад глава и избухна в смях. Земята се разтресе. Люспите по врата й затрепериха. Когато смехът й постепенно заглъхна, тя извърна леко глава и го изгледа с жълтото си око.

— Ако ти не притежаваш дарбата, то тогава никой не я притежава. Бъди свободен, Ричард Сайфър.

Цялото село наблюдаваше мълчаливо смаляващата се в златистото небе фигура на червения дракон. Ричард обви с ръка кръста на Калан, придръпвайки я към себе си.

— Надявам се за последен път чувам подобни нелепици — че съм притежавал някаква си дарба — измърмори той. — Наблюдавах те отгоре. — Той посочи с брада към отсрещната страна на площада. — Ще ми кажеш ли каква беше цялата тази история с онзи приятел?

Чандален се правеше, че не я забелязва.

— О, не беше нещо важно!

* * *

— Дали ще можем някога да останем насаме? — престорено свенливо попита Калан. — Подозирам, че в противен случай няма да издържа и ще започна да те целувам пред всички.

Над импровизираното тържество се спускаше сумрак. Светлината бе оскъдна и скоро съвсем щеше да изчезне. Ричард огледа старейшините, наметнати с кожите си от койот, които се бяха събрали под навеса, покрит с трева. Всички грееха в усмивки и разговаряха оживено. Там бяха и съпругите им, както и няколко деца. Край навеса се спираха хора, които приветстваха двамата със завръщането, усмихваха се и си разменяха леки потупвания. Хлапетата отсреща гонеха кафявите кокошки, които не искаха нищо друго, освен да си намерят спокойно местенце за през нощта. Кокошките кудкудякаха и притеснено приплескваха с криле, опитвайки се да избегнат малките ръчички. Калан се чудеше как издържаха тези деца голи в студа. Жени в празнични дрехи разнасяха плетени подноси с хляб от тава, гланцирани глинени паници с печени чушки, оризови питки, варен фасул, сирене и печени меса.

— Нима се надяваш да ни оставят да се измъкнем, преди да сме им разказали цялата история за голямото си приключение?

— Какво голямо приключение? Всичко, което си спомням, е, че през цялото време бях изплашена до смърт и че се бях забъркала в повече неприятности, от колкото можех да се измъкна. — Сърцето й се сви, когато си спомни как бе научила, че Ричард е пленен от Морещица. — И мислех, че си умрял.

Той се усмихна.

— Наистина ли не знаеш? Та нали точно това е приключение — да си в голяма опасност.

— Имах толкова приключения, че ми стигат до края на живота ми.

Ричард сякаш изведнъж потъна в себе си.

— На мен също.

Погледът й се спря на червения кожен Агиел, който висеше на златна верижка около врата му. Тя се пресегна и взе парченце сирене от един поднос. Лицето й грейна. Доближи сиренето до устата му.

— Може би ще успеем да си измислим история, която да звучи като истинско приключение. Някакво кратко приключение.

— Нищо против — каза той и гризна от сиренето, което тя държеше пред устата му.

В следващия миг го изплю в ръката си и направи кисела физиономия.

— Отвратително! — прошепна той.

— Така ли? — Калан помириса останалото в ръката й парченце и си гризна съвсем мъничко. — Е, аз и бездруго не обичам сирене, но не ми се струва по-гадно от обикновено. Не мисля, че е станало по-отвратително.

Ричард все още се мръщеше.

— Аз пък мисля точно обратното.

Калан замълча за миг, след това се намуси.

— Вчера ти не хареса и сиренето в Двореца. А Зед твърдеше, че нищо му няма.

— Нищо му няма ли? Имаше вкус на мърша. Аз обичам сирене и забелязвам подобни неща. Мога да различа лошото сирене от хубавото.

— Е, аз пък мразя сирене. Може би започваш да придобиваш някои от моите навици.

Той зави една печена чушка в парче хляб от тава и се ухили кисело.

— Не мога да си представя по-ужасна съдба.

Докато му се усмихваше в отговор, тя видя да се приближават двама ловци. Гърбът й настръхна. Ричард забеляза реакцията й и също се изправи на мястото си.

— Тези двамата са от хората на Чандален. Какво ли искат? — Тя му смигна. — Бъди добро момче, не искам повече приключения.

Без да се усмихне и без да каже нищо, Ричард се обърна към приближаващите мъже. Те спряха пред нея в края на площадката. Забиха върховете на копията си в земята и се облегнаха на тях, хващайки ги с две ръце. Гледаха я с присвити очи, стегнали устни в не особено враждебни усмивки. Този, който стоеше по-близо, премести лъка на рамото си и протегна отворена длан към нея.

Калан погледна в ръката му. Знаеше какво означава отворена длан, поднесена към някого без оръжие. Погледна го смутено.

— Чандален одобрява ли това?

— Ние сме ловци от групата на Чандален, а не негови деца — каза ловецът, без да прибира ръката си.

Калан остана така още известно време, след което сложи своята длан върху неговата. Усмивката грейна на лицето му. Той леко я шляпна по бузата.

— Сила за Майката Изповедник Калан. Аз съм Приндин. А това е брат ми Тосидин.

Тя плесна Приндин и му пожела сила. Тосидин протегна отворената си длан към нея. Тя го удари със своята. Тосидин я плесна по бузата с пожелание за сила. Имаше хубава усмивка, също като тази на брат си. Доста учудена от приятелското му отношение, тя отвърна на поздрава и плесницата му. Погледна Ричард. Братята забелязаха накъде отмества очи тя и повториха ритуала и с него.

— Искаме да ти кажем, че днес ти говори със сила и достойнство — каза Приндин. — Чандален е труден човек, мъж, с когото не е лесно да се познаваш, но в никакъв случай не е лош. Той обича силно народа ни и единственото, което иска, е да пази хората от всякакви неприятности. Точно това и правим — защитаваме народа си.

Калан кимна.

— Ние с Ричард принадлежим към народа на Калните.

Братята се усмихнаха.

— Старейшините го обявиха пред всички. Ние ще защитаваме и двама ви така, както бихме защитавали всеки друг от нашия народ.

— А Чандален готов ли е за това?

Двамата се усмихнаха широко, но никой не отговори. Измъкнаха копията си от земята, готови да си вървят.

— Кажи им, че според мен имат чудесни лъкове — каза Ричард.

Тя го погледна и видя, че очите му са втренчени в братята. Щом Калан преведе, двамата кимнаха и се усмихнаха.

— Ние сме отлични стрелци!

Безизразният поглед на Ричард не слизаше от двамата.

— Кажи им, че стрелите им ми се струват доста добре изработени. Попитай ги дали мога да видя една.

Калан се намръщи, преди да преведе думите му.

Когато чуха, братята се усмихнаха гордо. Приндин извади една стрела от колчана си и я подаде на Ричард. Калан забеляза, че старейшините се бяха умълчали. Ричард повъртя стрелата в ръка. Все още с безизразно лице, той огледа края й, след това я обърна и се взря в плоския метален връх. После я върна.

— Чудесна изработка.

Докато Приндин пъхаше стрелата обратно в колчана, Калан му преведе думите на Ричард. Той плъзна ръка нагоре по копието си и леко се облегна върху него.

— Щом умееш да стреляш с лък, каним те да дойдеш утре с нас.

Преди Калан да е успяла да преведе думите на Приндин, Савидлин се обърна към нея:

— Когато бяхте тук предишния път, Ричард каза, че е трябвало да остави лъка си у дома, в Западната земя, и че той много му липсвал. За да го изненадам, направих един лък за него, за деня, когато двамата отново се върнете тук. Това е подарък, задето ме научи как да правя покриви, които не текат. Лъкът е у дома. Исках да му го подаря утре. Кажи му това. Предай му още, че ако приеме поканата им, бих искал да го придружа заедно с някои от моите ловци. — Той се усмихна. — Ще видим дали е толкова добър, колкото нашите стрелци.

Братята се усмихнаха широко и кимнаха въодушевено. Като че бяха убедени в изхода на подобно състезание. Калан преведе на Ричард думите на Савидлин.

Ричард бе изненадан и трогнат.

— Калните хора правят едни от най-добрите лъкове, които някога съм виждал. Чест е за мен, Савидлин. Много щедро от твоя страна. С огромно удоволствие бих те взел със себе си утре. — Той се ухили. — Ще покажем на тези двамата как се стреля.

Когато чуха края на превода, братята се засмяха.

— Тогава до утре — каза Приндин и двамата си тръгнаха.

Ричард ги изгледа мрачно.

— Каква беше тази история със стрелите? — попита Калан.

Накрая той я погледна.

— Попитай Савидлин дали мога да разгледам стрелите му и ще ти покажа.

Савидлин му подаде колчана си, а Ричард извади няколко стрели и заровичка сред тези, които бяха с тънки заострени дървени върхове. Калан знаеше, че са отровни. Ричард извади една с плосък метален връх, а останалите върна в колчана.

Подаде на Калан стрелата.

— Кажи ми какво виждаш.

Тя я повъртя в ръка, както бе видяла, че прави той. Нямаше представа какво би трябвало да разбере от това движение, така че огледа края и върха.

Накрая сви рамене.

— На мен ми прилича на най-обикновена стрела. Не по-различна от всяка друга.

Ричард се усмихна.

— Не по-различна от всяка друга ли? — Той издърпа още една и вдигна малкия заоблен връх пред очите й. После повдигна вежда. — Нима ти прилича на тази?

— Ами, не. Върхът на тази тук е малък, тънък и заоблен. А на другата е метален. Като този на Приндин.

Ричард бавно поклати глава.

— Не, не е като на Приндин. — Той върна стрелата с облия връх обратно в колчана и взе първата, като я обърна с края към Калан. — Виждаш ли тук? Къде минава тетивата? През тази вдлъбнатина. Това говори ли ти нещо?

Калан се намръщи и поклати глава.

— Някои стрели завършват със спираловидно подредени пера, така че стрелата да се завърти. Има хора, които си мислят, че това увеличава силата на удара. Не знам дали е вярно или не, в случая е без значение. Стрелите на Калните завършват с пера, които не са подредени спираловидно. Това ги прави устойчиви при летенето. Те нанасят удара в същото положение, в което са били изстреляни.

— И все пак не мога да разбера каква е разликата между тази стрела тук и онази на Приндин.

Ричард пъхна нокътя си във вдлъбнатината накрая.

— Тетивата минава ето оттук, вдлъбнатината е обърната вертикално. Когато стрелата е поставена в лъка, за да бъде изстреляна, тя е в такова положение. А сега виж острието. Забелязваш ли, че и то е обърнато вертикално? Също като вдлъбнатината накрая. Острието и тетивата лежат в една и съща повърхност. Всичките стрели на Савидлин са като тази. Това е така, защото ги използва за улов на едри животни, глигани и елени например. Ребрата на животните са вертикално подредени, също като остриетата. Така стрелата преминава по-лесно между ребрата, без да бъде спирана от тях.

Ричард се наклони към нея.

— Стрелите на Приндин са по-различни. Остриетата им са завъртени на деветдесет градуса. Когато стрелата е сложена в лъка, острието е хоризонтално. Тези стрели не са направени, за да минават през ребрата на животното. Остриетата са поставени под такъв ъгъл, защото той отива на лов за друго. За нещо, което е с хоризонтални ребра. За хора.

Калан усети ръцете й да настръхват.

— Защо го правят?

— Калните яростно защитават своите земи; те не допускат често чужденци във владенията си. Предполагам, че Чандален и неговите хора са точно онези, които пазят границите на своите земи от чуждо присъствие. Те може би са най-свирепите ловци сред Калните, също и най-добрите стрелци. Попитай Савидлин дали са добри с лъковете.

Калан преведе въпроса му. Савидлин се изкикоти.

— Никой от нас не е успял да победи хората на Чандален. Дори Ричард Избухливият да е много добър стрелец, той ще загуби. Но те са достатъчно деликатни, да не унижават останалите ловци. Не парадират с победите си. Ричард може да бъде спокоен, утре ще прекара един чудесен ден. Те ще го научат да стреля по-добре. Ето защо пожелах аз и хората ми да отидем с тях. Ловците на Чандален винаги ни учат на нещо. Сред Калните хора е прието победителите, по-добрите, да се грижат за победените, да изпитват чувство на отговорност към тях. Да ги научат на нещо повече. Кажи му, че няма начин да върне думите си назад сега, когато вече е приел предизвикателството.

— Винаги съм бил на мнение, че всекиму е полезно да научава нови неща — каза Ричард. — Няма да се откажа.

Сериозният му вид я накара да се засмее. Ричард също се засмя и обръщайки се назад, придърпа раницата към себе си през пода, за да извади отвътре една ябълка. Разряза я на две, извади семките и й подаде половината. Старейшините нервно се размърдаха на местата си. В Средната земя червените плодове се считаха за отровни, създадени от зла магия. Те не знаеха, че в Западната земя, там, откъдето идваше Ричард, хората ядяха червени неща като ябълки. Веднъж вече го бяха виждали да яде ябълка, когато ги бе накарал да повярват, че не може да си вземе жена от тяхното село, защото е ял отровните семки на ябълката и може да отрови бъдещата си съпруга. Въпреки това старейшините се изпотиха от напрежение, гледайки го как яде червените плодове.

— Какво правиш? — попита го Калан.

— Първо си изяж ябълката, а след това ще те помоля да ми превеждаш.

Когато свършиха, Ричард стана и направи знак на Калан да застане до него.

— Уважаеми старейшини, завърнах се в селото, след като дълго се борих да предпазя народа ни от заплахата, надвиснала над него. Сега, когато всичко свърши, бих искал да поискам вашето разрешение за нещо. Надявам се, че ме смятате за достоен за онова, за което ще ви помоля. Бих искал вашето позволение да взема Кална за своя съпруга. Както виждате, научих я да яде ябълки също като мен. Нито аз, нито ябълката ще й навредим. Тя от своя страна също не би могла да ми навреди, макар че е Изповедник. Ние искаме да сме заедно и да бъдем венчани от своя народ.

Калан едва успя да довърши превода и с усилие се въздържа да не се хвърли в прегръдките му. Очите й горяха от напиращите в тях сълзи и се покашля, за да може да се доизкаже. Прегърна го през кръста, за да се подкрепи.

Лицата на старейшините изведнъж грейнаха от изненада. Пилето се усмихна широко.

— Мисля, че започвате да се научавате да бъдете Кални хора — каза той. — Нищо не би ни зарадвало повече от това да ви направим една хубава сватба.

Ричард не изчака превода и така целуна Калан, че дъхът й спря. Старейшините и жените им избухнаха в аплодисменти.

За нея беше много важно това, че щяха да се женят сред Калните. Тук тя се чувстваше като у дома си. При предишното им идване, търсейки помощ в борбата си срещу Мрачния Рал, Ричард показа на Калните как да правят покривите на къщите си така, че да не текат. Бяха станали приятели, бяха се борили заедно. В чест на общите им преживявания, на жертвите, които Калан и Ричард бяха направили за народа на Калните, те бяха провъзгласени за Кални.

Пилето стана и прегърна бащински Калан, сякаш искаше да й каже, че разбира всичко, през което тя е минала, и е доволен, че най-после е намерила щастието си. Тя пророни няколко сълзи на рамото му, докато той я притискаше силно до себе си. Приключението им я бе извело от бездните на отчаянието и прага на смъртта до висините на радостта. А всичко бе свършило едва вчера. Струваше й се невероятно, че наистина са преминали през целия този ад.

Колкото повече напредваше тържеството, толкова по-силно желаеше Калан да остане насаме с Ричард. Той беше прекарал като затворник цял месец и се бяха срещнали едва предишния ден. Още не бе имала възможност дори да си поговори с него. Или да го нацелува до насита.

Децата танцуваха и играеха около огньовете, а възрастните се трупаха около големите факли, ядяха, разговаряха и се смееха. Веселан седна до Калан, прегърна я и й прошепна, че ще й ушие чудесна сватбена рокля. Савидлин я целуна по бузата и потупа Ричард по рамото. Тя с мъка отделяше очите си от сивите очи на Ричард. Не искаше да отвърне поглед от него. Никога.

Ловците, които бяха придружавали Пилето и Ричард в деня, когато Пилето се бе опитал да го научи да вика различните птици със свирката, се суетяха край навеса на старейшините. Всичко, което Ричард бе успял да направи през онзи ден, бе да се научи да издава звука, с който да вика всички птици наведнъж, но по никакъв начин не успяваше да извика отделните видове. Цял ден ловците се бяха смели от сърце.

Сега, когато всички се бяха събрали отново, Савидлин накара Ричард да разкаже как е използвал свирката в долината със змейовете. Стотици хиляди гладни птици се бяха нахвърлили върху мухите кръвопийци и бяха предизвикали невъобразим хаос. Ричард бе използвал момента, за да спаси яйцето на Скарлет.

Пилето се смееше гръмогласно, макар да чуваше историята за трети път. Савидлин с грейнало лице потупваше Ричард по гърба, ловците също се смееха и се удряха в бедрата. Самият Ричард не можа да сдържи смеха си, като виждаше как те реагират при превода на Калан.

Калан се смееше, защото виждаше Ричард да се смее.

— Мисля, че открихме приключението, което напълно ги задоволява.

Тя се замисли за миг и се намръщи.

— Но как така Скарлет се е приземила близо до змейовете, без те да ви забележат?

Ричард извърна поглед и за миг замълча.

— Кацна в съседната долина, от другата страна на хълмовете около Огнения извор. Стигнах до яйцето през пещерата.

Той не я погледна. Калан прибра кичур коса зад ухото си.

— И наистина ли имаше звяр в пещерата? Шадрин?

Той въздъхна дълбоко и се загледа в далечината.

— Имаше и Шадрин. И други същества.

Калан сложи ръка на рамото му, а Ричард я взе в своите и я целуна.

— Мислех си, че там и ще си умра, съвсем сам. Мислех си, че никога повече няма да те видя. — Той се опита да прогони спомена и полегна назад, опирайки се на лакът, като й хвърли дяволита усмивка. — Чудовището ми остави няколко белега, които още не са зарасли, но за да ти ги покажа, ще трябва да си сваля панталоните.

— О, така ли? — засмя се гърлено Калан. — Може би ще е най-добре да хвърля едно око… за да се убедя, че всичко е наред.

Все още без да откъсва поглед от очите му, Калан изведнъж осъзна, че всички старейшини ги гледаха. Лицето й пламна. Тя грабна една оризова питка и бързо отхапа, мислейки си с облекчение, че за щастие не разбираха езика им. Надяваше се, че другите не се доловили значението на погледите, които двамата с Ричард си разменяха. Упрекна се и си каза, че би трябвало да обръща повече внимание на това къде се намира. Ричард отново се изправи на мястото си. Калан посегна към малка паница с печени ребра, които приличаха на глигански, и я взе в скута си.

— Ето, опитай от това!

Тя хвърли един поглед към мястото, където се бяха струпали жените. Взе в ръце парчето оризова питка и се усмихна.

— Чудесни са.

Жените закимаха доволно. Калан отново погледна Ричард, който бе забил поглед в паницата с ребрата. Лицето му бе бяло като платно.

— Вземи я — прошепна той.

Калан се намръщи и вдигна паницата от скута му, оставяйки я зад себе си. След това се сгуши до него.

— Ричард, какво става?

Той продължаваше да гледа втренчено към скута си, сякаш паницата бе все още там.

— Не знам. Погледнах към месото, почувствах мириса му. Веднага ми прилоша. Сякаш видях пред себе си мъртво животно. Сякаш се канех да ям от някакво животно, проснато мъртво пред мен. Как могат хората да ядат мъртви животни?


Калан не знаеше какво да каже. Той изглеждаше зле.

— Мисля, че знам какво имаш предвид. Веднъж, когато бях болна, ми дадоха да ям сирене. Повърнах всичко. Те си мислеха, че ще е добре за мен, и продължиха да ми носят сирене и през следващите дни. И всеки път аз го повръщах. Накрая се оправих. Ето защо и до ден днешен не обичам сирене. Може би и с теб става нещо подобно, защото в момента имаш главоболие.

— Може би — каза той едва. — Прекарах прекалено много време в Двореца. Там не ядат месо. Мрачният Рал не обича — не обичаше — месо, така че в Двореца месо изобщо не се сервираше. Може би просто съм отвикнал да ям месо.

Той хвана главата си с ръце и прокара пръсти през косата си, а тя го погали по гърба. Първо сирене, сега месо. Хранителните му навици бяха започнали да стават странни като тези на… на магьосниците.

— Калан… съжалявам, но имам нужда да се скрия някъде, където е по-тихо. Главата ми направо ще се пръсне от болка.

Тя докосна челото му. Бе студено и влажно. Ричард като че ли щеше да припадне всеки миг. Сърцето й заби тревожно.

Тя извика на Пилето:

— Ричард не се чувства добре. Има нужда от тишина. От място, където никой няма да го безпокои. Това нали няма да обиди никого?

Отначало Пилето си помисли, че се досеща защо искат да останат насаме. Но миг след това видя мъката, изписана по лицето на Ричард, и усмивката му замръзна.

— Отведи го в къщата на духовете. Там е тихо. Никой няма да ви безпокои. Ако сметнеш за необходимо, извикай Нисел. — После пак се усмихна. — Може би е прекарал твърде много време на гърба на дракона. Благодаря на духовете, че ме дариха със съвсем кратък полет.

Тя кимна, но не можа да намери сили да се усмихне. Набързо пожела на останалите лека нощ, взе раниците и на двамата и помогна на Ричард да се изправи. Той бе стиснал здраво очи, веждите му се бяха сгърчили от болка. Пристъпът като че поотмина. Той отвори очи, пое си дълбоко въздух и тръгна заедно с нея през площада.

Между къщите падаха дебели сенки, но луната се бе вдигнала високо в небето и осветяваше пътя им достатъчно ясно. Шумът от празненството постепенно стихна, върху сухата земя отекваха само тежките стъпки на Ричард.

Той тръгна по-изправен.

— Вече съм по-добре.

— Често ли те боли главата?

Усмивката му проблесна на лунната светлина.

— Всички знаят за моите главоболия. Баща ми ми е разказвал, че някога и майка ми е имала същия проблем. Понякога болката е толкова силна, че чак ти се повдига. Но сега е по-различно. Никога преди не съм изпитвал подобна болка. Като че ли нещо се опитва да излезе от главата ми. — Той взе раницата си от гърба й и я метна на рамото си. — Боли повече от обикновено.

Двамата излязоха от тясната пътека между къщите и се озоваха на широката поляна, по средата на която бе разположена къщата на духовете. Тя се издигаше там самотна, от керемидения й покрив, който Ричард бе помогнал на Калните да си построят, се отразяваше лунната светлина. През комина се виеше дим.

Отстрани пред прага имаше ниска ограда, върху която се бяха подредили няколко кокошки. Те се стреснаха и отвориха очи, когато Калан бутна вратата и пантите изскърцаха. Щом двамата отминаха, те отново се успокоиха.

Ричард се отпусна тежко пред камината. Калан извади едно одеяло и го сви под главата му, след като го накара да легне. Той закри с длан очите си, а тя седна на пода с кръстосани крака.

Не знаеше какво да прави.

— Мисля, че ще е най-добре да извикам Нисел. Може би само лечител би могъл да ти помогне.

Той поклати глава.

— Ще се оправя. Просто трябваше да се скрия от този шум. — Той се усмихна, без да сваля ръка от очите си. — Забелязала ли си как не ни върви с празненствата. Все нещо се случва.

Калан се опита да си припомни всички събирания, на които бяха присъствали заедно.

— Май си прав — каза тя и го погали по бузата. — Единственото разрешение е просто да си оставаме само двамата.

Ричард я целуна по ръката.

— Това би ми било напълно достатъчно.

Тя обви с ръце огромната му длан и се наслади на топлината му, като не сваляше поглед от умореното му лице. В къщата на духовете цареше мъртвешка тишина, чуваше се само пукането на огъня. Калан се заслуша в тихото равномерно дишане на Ричард.

След малко той свали ръка от челото си и се загледа в нея. В очите му играеха светли пламъчета, отразени от огъня. Имаше нещо в тези очи; нещо, което съзнанието й се опитваше да й подскаже. Заприлича й на някого, когото бе срещала преди, но на кого? Някъде в дълбините на съзнанието й някакъв глас прошепна едно име, но толкова тихо, че тя не можа да го чуе. Отметна кичура коса, паднал върху челото му. То вече не бе толкова студено.

Той се изправи.

— Току-що ми хрумна нещо. Поисках от старейшините разрешение да се оженим, а не съм питал теб самата.

Калан се усмихна.

— Вярно е, не си ме питал!

Той изведнъж се смути, погледът му се залута нервно насам-натам.

— Наистина беше глупаво от моя страна, извинявай. Нямах право да постъпвам така. Надявам се не ми се сърдиш. Сигурно не се е получило особено добре. Никога преди не съм правил нещо подобно.

— Нито пък аз!

— Пък и предполагам, че това не беше най-романтичният начин за предложение за женитба. Трябваше да го направя на някое красиво място.

— Там, където си ти, за мен е най-романтичното място на света.

— Сигурно ти изглеждам като пълен глупак, след като ти искам ръката, повален от такова ужасно главоболие?

— Ако не го направиш в най-скоро време, Ричард Сайфър — прошепна тя, — ще те накарам насила.

Очите му най-накрая намериха нейните. Погледна я така, че й секна дъхът.

— Калан Амнел, ще се омъжиш ли за мен?

За своя най-голяма изненада тя установи, че не може да промълви нито дума. Затвори очи и целуна нежно топлите му устни, по бузата й се изтърколи сълза. Ръцете му се плъзнаха към нея, обгръщайки я здраво. Тя, останала без дъх, се дръпна назад. Най-сетне възвърна гласа си.

— Да. — Отново го целуна. — Копнея за това от все сърце. Да!

Тя отпусна глава на рамото му. Той нежно я погали по косата, а Калан остана така — притихнала, заслушана в дишането му и в лекото пукане на съчките в огъня. Ричард нежно я прегърна и обсипа челото й с целувки. Нямаше смисъл от повече думи. В неговите ръце тя се чувстваше на сигурно място.

Тя даде воля на болката си: болката да го обича повече от собствения си живот и от мисълта за мъченията, които е изтърпял при Морещицата, преди да успее да му каже колко много го обича; болката от мисълта, че никога няма да може да го има, защото тя е Изповедник и силата й може да го унищожи; болката от неизмеримата й нужда от него, от невъобразимата й любов. Скоро вместо болка, в душата й се настани радостта от бъдещето: чакаше я цял един живот с него. Невероятното въодушевление, обзело я при тази мисъл, я изпълни. Тя се притисна в него, изпита желание да се слее с него, да бъдат едно цяло.

Усмихна се. Ето какво означаваше да се омъжи за него: да се превърне в неразделна част от него, както Зед й бе казал веднъж — да намери другата половина от себе си. Когато най-сетне отвори очи, видя, че по лицето му се е изтърколила сълза. И двамата избърсаха лицата си. Тя се надяваше сълзите му да означават, че демоните най-после са го напуснали.

— Обичам те! — прошепна Калан.

Ричард я притисна още по-здраво към себе си. Пръстите му се плъзнаха надолу по гърба й.

— Чувствам се ужасно неловко, задето не мога да измисля никакви по-силни думи от „обичам те“ — каза той. — А те ми се струват напълно недостатъчни, за да изразят онова, което чувствам към теб. Съжалявам, че не съществуват други, по-силни думи за това.

— На мен са ми напълно достатъчни.

— Тогава обичам те, Калан. Хиляди пъти, милиони пъти те обичам. Завинаги.

Тя чуваше пукането на огъня и туптенето на сърцето на Ричард. Ритъма на собственото си сърце. Той леко я залюля в прегръдките си. Искаше й се да останат така завинаги. Неусетно светът бе станал прекрасен.

Ричард я хвана за раменете и я отдалечи от себе си, за да може да я види по-добре. На лицето му грейна щастлива усмивка.

— Не мога да повярвам, че си толкова красива. Никога не съм виждал такава красота — Той плъзна ръка по косите й. — Толкова се радвам, че не те послушах и не отрязах косата ти. Имаш прелестна коса. Никога не я подстригвай.

— Аз все пак съм Изповедник, ако си забравил. Косата е символ на силата ми. Освен това сама не бих могла да я отрежа. Само друг човек може да го стори.

— Добре. Аз не бих го направил никога. Обичам те такава, каквато си, с цялата ти сила и всичко останало. Никога не позволявай на никого да ти отреже косата. Харесах я още когато те видях за първи път в Еленовата гора.

Тя се усмихна при спомена за първата им среща. Тогава Ричард й бе помогнал да избяга от четворката, преследваща я по петите. Бе спасил живота й.

— Имам чувството, че това е било преди много, много години. Ще ти липсва ли този живот? Ще ти бъде ли мъчно за обикновеното, безгрижно ежедневие на горски водач? — Тя се усмихна закачливо. — Ще тъгуваш ли по самотата си?

Ричард се ухили широко.

— По самотата си ли? Не и с такава съпруга като теб. Но за горския водач — може би да, мъничко. — Той извърна глава и се загледа в огъня. — Мисля, че за добро или за зло, аз съм истински Търсач. Нося Меча на истината и всички отговорности, които вървят с него. Мислиш ли, че ще си щастлива като жена на Търсач?

— С теб бих била щастлива и в сламена къщурка! Но, Ричард, страхувам се, че аз все още съм Майка Изповедник и също имам отговорности.

— Е, вече знам какво означава това да си Изповедник. Знам, че когато докоснеш някого, той става друг човек, че неговото аз бива изместено от абсолютна, магическа отдаденост единствено и само на теб, на твоите желания, че по този начин можеш да накараш всеки да ти признае истината за престъпленията си, а също и че той прави всичко, което пожелаеш. Какви други отговорности освен това носиш?

— Струва ми се, че не съм ти разказала всичко за Майката Изповедник. Преди това нямаше толкова голямо значение, защото никога не съм смеела да се надявам, че един ден ще бъдем заедно. Мислех, че това е невъзможно. Че дори и да победиш по някакъв начин Мрачния Рал, след това ще искаш да се върнеш в Западната земя и никога повече няма да те видя.

— Искаш да кажеш, че не си ми казала всичко за онова, дето си повече от кралица?

Тя кимна.

— Централният съвет на Средната земя в Ейдиндрил се състои от представители на повечето от важните страни в нея. Сам по себе си Централният съвет в една или друга степен управлява цялата Средна земя. Макар отделните кралства в нея да са независими, те са подчинени на този Съвет. Така чрез Конфедерацията на страните се защитават общите им цели и се поддържа мирът. Така хората повече говорят и по-малко се бият. Ако някоя от страните нападне друга, това се счита за нападение срещу Конфедерацията и тогава всички заедно се борят срещу нападателя. Крале, кралици, управници, търговци, всякакви хора идват в Централния съвет, за да изложат исканията си, независимо от какъв характер са те — търговски договори, гранични споразумения, договори, скрепени с магия — списъкът на исканията и желанията им е безкраен.

— Разбирам, подобно нещо съществува и в Западната земя. Тамошният Съвет ръководи почти по същия начин. Само че Западната земя не е толкова голяма, там няма отделни кралства, а само области, които се управляват самостоятелно, но имат свои представители в Града на елените. Когато брат ми беше съветник, а после и Първи съветник, бях наясно какво става в коридорите на властта. Виждал съм съветници от различни краища на Западната земя да пристигат с всякакви молби. Като горски водач аз ги превеждах до Града на елените и ги връщах там, откъдето идваха. От разговорите ни по пътя научавах доста. — Ричард скръсти ръце. — И така, каква е ролята на Майката Изповедник във всичко това?

— Ами, значи, Централният съвет управлява Средната земя… — тя се покашля, за да прочисти гърлото си и заби поглед в скута си. — А Майката Изповедник… стои начело на Централния съвет.

Ръцете му се отпуснаха покрай тялото.

— Искаш да кажеш, че управляваш всички крале и кралици? Всички страни? Че стоиш начело на Средната земя?

— Ами… да, в известен смисъл, струва ми се. Нали разбираш, не всички страни имат представители в Централния съвет. Някои са твърде малки, като например кралството на кралица Милена — Тамаранг, като народа на Калните и още някои магически места — страната на нощните дребосъчета например. Майката Изповедник е застъпник на тези страни, тя представя техните искания, а Съветът ги одобрява. Той разполага с достатъчно сила, за да наложи решенията си. В такива случаи Майката Изповедник се явява единствен защитник на онези, които нямат глас. Другият проблем е, че много от страните често изпадат в разногласия. Някои дори са в перманентна вражда, от поколения насам. Съветът често се оказва в безизходно положение, когато управниците или представителите на подобни враждуващи страни започват да дърпат чергата всеки към себе си, нерядко в ущърб на общите интереси на Средната земя. А Майката Изповедник действа единствено от позицията на защитник на тези общи интереси.

Без някой, който да стои начело, различните страни в Централния съвет ще започнат да си съперничат, борейки се за повече власт. Майката Изповедник се противопоставя на тези егоистични желания, тъй като има по-широк поглед върху нещата и се ръководи само от принципите на всеобщото благо. Майката Изповедник е върховен арбитър на истината, а чрез магията си тя е и върховен арбитър на властта. Думата на Майката Изповедник е закон.

— Значи ти разпореждаш на всички крале и кралици какво да правят?

Тя се вкопчи в ръката му по-здраво.

— Аз, както и повечето от Майките Изповедници преди мен, оставяхме Централния съвет да взема сам решенията си относно това как да вървят нещата в Средната земя. Но ако се появят разногласия по някой въпрос или пък се стигне до съгласие, което е в ущърб на страна без глас в Съвета, тогава аз или която и да е Майка Изповедник заставаме пред тях и казваме какво трябва да се направи.

— И винаги постъпват така, както ти им наредиш?

— Винаги.

— Но защо?

Тя пое дълбоко въздух.

— Ами те знаят, че ако не признават върховната власт на Майката Изповедник, ще останат сами и ще бъдат уязвими за силните си съседи, които се борят за власт. Това би довело до война, която би продължила до момента, в който най-силният подчини всички по-слаби. Точно така е станало по времето на бащата на Мрачния Рал, Панис Рал, в Д’Хара. Всички са наясно, че в крайна сметка е в техен интерес да имат независим върховен ръководител на Съвета, защото той няма да поддържа интересите на нито една отделна страна.

— Това обаче не се отнася за интересите на най-силните. За да бъдат и те под твое разпореждане, се изисква нещо повече от здрав разум и добро сърце.

Тя кимна с усмивка.

— Ти разбираш прекрасно игрите на властта. Прав си. Те знаят, че ако проявят достатъчно смелост да освободят на воля амбициите за власт, аз или който и да е друг Изповедник може да отнеме властта им с помощта на магия. Но има и още. Майката Изповедник винаги е подкрепяна от магьосниците.

— Мислех, че магьосниците не искат да имат нищо общо с властта?

— Точно така е, наистина не искат. Заплахата от тяхната намеса го прави ненужно. Магьосниците наричат това парадокс на властта: ако притежаваш власт и имаш готовност, способности и желание да използваш, не изпитваш необходимост да се възползваш от нея. Всички страни знаят, че ако не се обединят и не използват безпристрастното управление на Майката Изповедник, зад нея винаги стоят магьосниците, готови по всяко време да дадат всекиму урок за това, че е бил алчен или е действал неразумно. Всичко е една сложна, фино изтъкана мрежа от отношения и ако аз не съм там и не се намесвам от време на време, слабите, беззащитните и миролюбивите постепенно ще бъдат стъпкани, а останалите — въвлечени във войни, които ще продължат дотогава, докато оцелеят единствено най-силните.

Ричард се замисли над думите й и лицето му отново придоби мрачно изражение. Калан се загледа в трептящите отблясъци на огъня върху лицето му. Знаеше за какво си мисли: за това как тя само с един жест бе накарала кралица Милена да падне на колене пред нея, да целуне ръката на Майката Изповедник и да й се закълне във вечна преданост. Щеше й се да не се бе налагало да показва пред него властта си, нито пък страха си, но онова, което бе направила тогава, бе неизбежно. Има хора, които се подчиняват единствено на чуждата сила. Когато се наложеше, един водач трябваше да показва тази своя сила. В противен случай би бил свален от власт.

Когато най-сетне той вдигна глава, лицето му беше сериозно.

— Чакат ни проблеми. Всички магьосници са мъртви; те са се самоубили, преди да те изпратят да търсиш Зед. Заплахата, стояща зад гърба на Майката Изповедник, вече не съществува. Мъртви са и останалите Изповедници. Уби ги Мрачният Рал. Ти си последната. Ти нямаш никой на своя страна. Ако нещо се случи с теб, няма кой да заеме мястото ти. Зед каза, че ще се срещнем в Ейдиндрил. Той вероятно също знае нещо. Доколкото познавам хората, които разполагат с някаква власт, като започнеш от съветниците в моята родна земя, дори от моя брат, минеш през кралиците и стигнеш до Мрачния Рал, всички те ще гледат на теб като на препятствие по пътя си. Ако искаме да запазим Средната земя цяла, Майката Изповедник трябва да управлява. А за това ще ти е необходима помощ. Ние двамата с теб сме създадени да служим на истината. Аз ще ти помогна. — Устните му се разтегнаха в усмивка. — Щом тези съветници са се страхували да направят заговор срещу Майката Изповедник, да й създават неприятности, защото тя е имала зад гърба си магьосници, само почакай да видиш ужаса в очите им, когато се срещнат с Търсача.

Калан лекичко го погали по лицето.

— Ти си рядко срещан човек, Ричард Сайфър. Стоиш до най-могъщия човек в Средната земя и въпреки това ме караш да се чувствам така, като че дължа цялото си величие само на теб.

— Аз съм просто човек, който те обича с цялото си сърце. Това е единственото величие, до което искам да доживея — Ричард въздъхна. — А всичко беше толкова по-просто, когато бяхме само двамата в гората и аз ти готвех на огъня. — Той я погледна косо. — Нали пак ще ми позволяваш да ти готвя, Майко Изповедник?

— Не мисля, че на мадам Сандерхолт това ще й хареса. Тя не допуска никого в кухните си.

— Имаш си готвачка?

— Е, не че съм я виждала някога да готви нещо, като се замисля. Тя просто ходи насам-натам, наглеждайки поверените й територии с дървена лъжица в ръка, кара се на висок глас, опитва храната и непрекъснато навиква готвачите, помощниците им и всеки, който й се изпречи на пътя. Мадам Сандерхолт е главният готвач. Когато слизам в кухните й да сготвя нещо, тя все ми се кара. Казва, че е по-добре да се заема с нещо друго. Плашела съм хората й. Казва, че всеки път, когато се появявам там, за да я помоля за някакъв съд или нещо друго, всички се разтрепервали и не можели да се оправят цял ден. Затова гледам да не го правя често. Макар че готвя с удоволствие.

Калан се усмихна при спомена за мадам Сандерхолт. Бяха минали месеци, откакто не се бе прибирала у дома.

— Готвачи — тихичко повтори Ричард. — На мен никога никой не ми е готвил. Винаги съм го правил сам. — Усмивката се върна на устните му. — Е, все пак се надявам мадам Сандерхолт да ми отдели едно кътче, ако реша да ти приготвя нещо специално.

— Обзалагам се, че съвсем скоро тя ще е готова да изпълни всяко твое желание.

Той стисна ръката й.

— Ще ми обещаеш ли нещо? Че един ден ще се върнем заедно в Западната земя и ще ти покажа някои от най-красивите места в Еленовата гора, места, за съществуването на които знам единствено аз. Толкова мечтая да те заведа там.

— Толкова бих искала — прошепна Калан.

Ричард се наведе напред, за да я целуне. Миг преди устните му да стигнат до нейните, преди ръцете му да я обгърнат, през тялото му премина пронизваща болка. Главата му се отпусна върху раменете й, той застена с глас. Калан ужасена го притисна до себе си, след това го сложи да легне. Той стискаше главата си с ръце, без да може да си поеме дъх. Обзе я паника. Ричард се сви на кълбо, извъртайки се настрани.

Калан се наведе над него и го прегърна през раменете.

— Отивам да извикам Нисел. Ще се върна колкото се може по-скоро.

Той успя само да кимне.

Калан изхвърча през вратата в спокойната нощ. Накъсаното й дишане разхвърля странни рисунки в черния леден въздух. Погледът й отскочи към ниската стена до прага. Лунната светлина хвърляше върху нея сребристи отблясъци.

Кокошките ги нямаше.

Отзад дебнеше нещо черно и неподвижно.

То леко се раздвижи и под лунната светлина за миг проблеснаха искрящи златисти очи.

Загрузка...