Колието на кралицата

52.Тежки бълнувания

Кралицата очакваше отговора на госпожа Дьо Мизери, а не доктора. Той влезе със свойствената му непринуденост.

— Госпожо — каза той високо, — болният, за когото се интересуват кралят и Ваше величество, е добре, доколкото може да бъде добре човек с много висока температура.

Кралицата познаваше лекаря, известна й беше неговата ненавист към хора, както той казваше, които надават викове, когато изпитват и най-малка болка. Тя си представяше, че господин Дьо Шарни преувеличава тежкото си състояние. Силните жени са склонни да преценяват като слаби силните мъже.

— Раненият — каза тя. — Смешно е да се каже „ранен“.

— Е-е! — отвърна лекарят.

— Някаква драскотина…

— Не, госпожо. Най-после, драскотина или рана, мога само да кажа, че той има висока температура.

— Клетото момче! С толкова ли висока температура е?

— Ужасно висока температура — добави докторът.

— А! — стресна се кралицата. — Не мислех, че е така… изведнъж… висока температура.

Лекарят погледна за миг кралицата.

— Има треска — добави той.

— Скъпи Луи, вижте, ужасявате ме. Обикновено сте спокоен, не зная какво ви е тази вечер.

— Нищо особено — отвърна докторът.

— А! Но все се озъртате, гледате надясно, наляво, имате вид на човек, който иска да ми довери голяма тайна.

— Е, кой казва, че не?

— Има ли тази тайна нещо общо с треската? — попита Мария-Антоанета.

— Да.

— Направо на въпроса. Знаете, че съм любопитна. Хайде да започнем от началото.

— Както е приказката, нали?

— Да, скъпи докторе.

— Чакам да ми задавате въпроси, госпожо. Аз не умея да разказвам, но ако ме питат, отговарям като по книга.

— Е, добре, попитах дали е силна треската на господин Дьо Шарни.

— Не, така започваме зле. Попитайте ме най-напред защо господин Дьо Шарни е при мен, в една от стаите ми, а не в галерията или в помещението на офицера на свитата.

— Добре, питам ви. Наистина е странно.

— Е, добре, госпожо, не исках да оставя господин Дьо Шарни в галерията или в помещението, защото неговото бълнуване не е обикновено.

Кралицата го изгледа изненадана.

— Втресе ли го, той започва веднага да бълнува.

— О! — каза кралицата и скръсти ръце.

— И — продължи Луи, като се приближи до нея — когато бълнува, бедният млад мъж казва крайно притеснителни неща, за да бъдат чути от свитата на краля или пък от някой друг човек.

— Докторе!

— А, разбира се! Не трябваше да ме питате, ако не желаехте да отговоря.

Кралицата хвана за ръка добрия учен.

— Младият мъж може би е безбожник и като бълнува, богохулства.

— Не. Напротив, той е дълбоко вярващ.

— Да не изпитва някакво възхищение, докато мечтае?

— Възхищение, думата подхожда.

Кралицата промени изражението си. По лицето й се изписа високомерно хладнокръвие, което винаги придружава постъпките на принцовете, свикнали да бъдат уважавани както от другите, така и от самите тях, способност, присъща на големите хора, за да овладеят чувствата си и да не ги издават…

— Господин Дьо Шарни — каза кралицата — ми е препоръчан. Племенник е на господин Дьо Сюфрен. Той ми направи услуга, искам да се отнасям към него като към роднина или приятелка. Кажете ми истината, аз трябва и искам да я чуя.

— Не мога да ви я кажа — възрази Луи. — Понеже Ваше величество държи много да я узнае, има само един начин — Ваше величество да я чуе сама. Така, ако младият мъж каже нещо погрешно, кралицата няма да се сърди нито на недискретния, който може да разпространи тайната, нито на неразумния, който може да я прикрие.

— Харесва ми вашето приятелско чувство — високо каза кралицата — и вярвам, че господин Дьо Шарни говори странни неща, докато бълнува.

— Неща, които Нейно величество трябва да чуе, за да ги прецени — рече добрият доктор.

Той хвана леко ръката на развълнуваната кралица.

— Но внимавайте — отвърна кралицата, — няма да направя нито крачка, без да имам до себе си благонадежден човек.

— Тази вечер ще имате само мен. Става дума да преминем през моя коридор, който има по една врата в двата края. Ще заключа вратата, през която ще влезем, и никой няма да бъде край нас.

— Доверявам се на моя скъп доктор — добави кралицата.

Тя излезе подръка с Луи много развълнувана и разтреперана от любопитство. Лекарят затвори първата врата, приближи се до втората и залепи ухо.

— Добре! — каза кралицата. — Значи тук е вашият болен.

— Не, госпожо, той е във втората стая. О, ако беше тук, щяхте да го чуете още в началото на коридора! Слушайте от тази врата.

Чуваше се наистина нечленоразделен шепот, някакви стенания.

— Той стене, той страда, докторе.

— Не, той не стене. Говори съвсем нормално. Ето, ще отворя вратата.

— Но аз не искам да вляза при него — извика кралицата и се отдръпна назад.

— Аз не ви и предлагам — отвърна лекарят. — Казвам само да влезете в първата стая и оттам, без опасност да ви видят, ще можете да чувате всичко, каквото се каже при ранения.

— Цялата тази тайнственост, всички тези приготовления ме плашат — каза тихо кралицата.

— А какво ще бъде, когато го чуете! — отговори лекарят.

Той влезе сам при Дьо Шарни. Болният се опитваше да повдигне главата си, натежала, като че ли бе от олово. По челото му се стичаше обилна пот на блестящи като перли капчици и прилепваше на слепоочията отпуснатите му къдрици. Изнурен, смазан, неподвижен, той бе само мисъл, чувство, отражение, тялото му живееше само от този пламък, който непрекъснато се оживяваше и усилваше в главата му, както фитилът на нощна лампа от алабастър. Шарни разказваше сам на себе си срещата с немската дама в каляската по пътя между Париж и Версай.

— Германка! — повтаряше непрекъснато Дьо Шарни.

— Да, германка, по пътя към Версай, известно е — каза докторът.

— Кралицата на Франция… — извика изведнъж Дьо Шарни.

— Е? — попита Луи и погледна към кралицата в съседната стая. — Само това. Какво ще кажете, госпожо?

— Да, ужасно е — прошепна Шарни — да обичаш един ангел, една жена, да я обичаш лудо, да даваш живота си за нея, а в отговор, като се приближиш до нея, виждаш само една кралица, потънала в кадифе и злато, метал или плат, но без сърце.

— О! — обади се лекарят, като се засмя пресилено.

Шарни не обърна внимание, че го прекъсват.

— Бих обичал — продължи Шарни — омъжена жена. Бих я обичал с тази дива любов, която те кара да забравиш всичко. Е, добре, бих казал на тази жена: остават ни на тази земя само няколко хубави дни, другите, извън любовта, могат ли да се сравнят с тях! Ела, любима, докато ти ме обичаш, и аз ще те обичам, животът ни ще бъде живот на избраници. А после? Добре, после е смъртта — същият живот, какъвто водим сега.

„Значи да достигнем сладостта на любовта.“

— За един бълнуващ много умно казано — тихо рече докторът, макар този извод да бе най-общ.

— Ами децата й! — извика изведнъж гневно Шарни. — Тя няма да изостави двете си деца.

— Ето пречката, hic modus70 — каза Луи и избърса челото на Дьо Шарни. — Той изпитваше смесено чувство на ирония и жалост.

— О! — подхвана непреклонно младежът. — Децата ще отнесем, загърнати в пътническа пелерина! Децата…

„Да видим, Шарни, щом като отнасяш в обятията си майката, по-лека от перце от синигерче, щом като я повдигаш, чувствайки любовен трепет вместо тежест, можеш ли да отнесеш и децата на Мария… А?“ Шарни нададе ужасен вик.

— Децата на един крал, толкова е тежко, че половината от света щеше да остане празна.

Луи напусна своя болен и се приближи до кралицата. Завари я изправена, хладна и трепереща. Той взе ръката й, която също потреперваше.

— Имате право — каза тя. — Това е повече от бълнуване, ако го чуят, този младеж действително го грози опасност.

— Чуйте! Чуйте! — продължи докторът.

— Не, никаква дума вече не казва.

— Той утихва. Ето, моли се.

Наистина Шарни току-що се бе понадигнал, скръстил бе ръце и бе втренчил широко отворените си, изумени очи в лъжовния безкрай.

— Мария — каза с треперещ, благ глас той. — Мария, аз почувствах, че ме обичате. О, нищо няма да кажа! В каретата приближихте крака си до моя, Мария, усетих, че примирам. Ръката ви се плъзна по моята… тук… тук… няма да кажа на никого, това е тайната на моя живот. Кръвта ми може да изтече от раната, Мария, но тайната ще остане. Моят неприятел потопи сабята си в кръвта ми и ако притежава малко от моята тайна, той няма нищо от вашата. Не се страхувайте от нищо, Мария, дори не ми казвайте, че ме обичате, безполезно е, след като се изчервявате, няма какво да ми разкривате.

— О! — възкликна лекарят. — Това не е само трескаво бълнуване, виждате го колко е спокоен… това е…

— Това е? — попита с безпокойство кралицата.

— Унес, госпожо. Унесът прилича на паметта. В действителност това е паметта на една душа, която си спомня за небето.

— Чух достатъчно — прошепна тъй смутена кралицата, че дори се опита да избяга.

Лекарят я спря рязко с ръка.

— Госпожо — каза той, — какво искате?

— Нищо, докторе, нищо.

— Ами ако кралят пожелае да види своя избраник?

— Ах, да! О, това би било голяма беда.

— Какво да кажа? — попита лекарят.

— Докторе, нямам представа, нищо не мога да кажа, това страшно зрелище ме съкруши.

— И треската на този прехласнат млад мъж спадна — добави съвсем тихо лекарят. — Пулсът му е поне сто.

Кралицата не отговори, освободи ръката си от лекаря и изчезна.