Колието на кралицата

54.Бълнуване

Без съмнение Бог бе чул молбата на Андре. След пристъпа на треска господин Дьо Шарни не умря.

На другия ден, докато с напрегнато внимание Андре следеше всички новини относно ранения, господин Дьо Шарни благодарение на грижите на добрия доктор Луи премина от смъртта към живота. С помощта на лекарството възпалението стихна и отстъпи пред възвръщащата се сила. Шарни започваше да оздравява. След като той вече бе изтръгнат от смъртта, грижите на доктор Луи намаляха, случаят престана да го занимава. За лекаря живият човек не е интересен, особено когато отива към оздравяване или се чувства добре.

След осем дни, през които Андре се успокои напълно за състоянието на ранения, доктор Луи, който вземаше присърце всички прояви на болния през време на кризата, намери за добре да пренесат Шарни на по-отдалечено място. Той искаше да постави в непривична обстановка бълнуването. Но още при първия опит да го преместят, Шарни се възбунтува. Той насочи към доктора искрящ от гняв поглед, каза му, че е в кралския двор и че никой няма право да пъди човек, на когото Негово величество е дал подслон.

Докторът не беше много търпелив спрямо намусените оздравяващи, накара да влязат четирима слуги и чисто и просто им заповяда да отнесат ранения. Шарни се вкопчи в дървената част на леглото, удари силно единия, а другите заплаши както Шарл XII в Бендери71. Доктор Луи се опита да го уговори. Отначало Шарни беше доста разумен, но тъй като слугите бяха настойчиви, той така се напъна да им се противопостави, че раната се отвори отново, започна да тече кръв и той загуби съзнание. Шарни изпадна в още по-тежки бълнувания от предишните. Започна да крещи, че искат да го махнат оттам, за да го лишат от виденията му по време на сън, но че всичко е напразно, че виденията винаги ще му се усмихват, че го обичат, че ще идват да го навестяват въпреки забраната на доктора, че жената, която го обича, е толкова високопоставена, че не се страхува от никакъв отказ.

Докторът се уплаши, побърза да изпроводи слугите и се зае отново с раната. Той бе решил, след като излекува физиката, да се захване и с психическото състояние на Шарни. Докторът успя да облекчи телесното положение, но бълнуването не престана, нещо, което просто го ужасяваше, тъй като при загубването на съзнание болният можеше да полудее. За един ден състоянието му толкова се влоши, че докторът почна да мисли за някакви по-силни лекарства. Болният погубваше не само себе си, но и кралицата. Вместо да говори, крещеше, а вместо да си спомня, измисляше. Най-лошото беше, че в минути, когато мислите му се проясняваха, а такива минути не бяха малко, Шарни ставаше по-луд, отколкото в своето увлечение.

Докторът завари Мария-Антоанета умислена и в същото време радостна, защото предполагаше, че ще й съобщи добри новини за болния. Но тя се изненада много. Още при първия въпрос Луи направо отговори, че болният е много зле.

— Как! — извика кралицата. — Вчера беше съвсем добре.

— Не, госпожо, беше съвсем зле.

— Но аз изпратих Мизери и тя ми донесе добри новини от вас — продължи кралицата.

— Исках да ви излъжа.

— Какво значи това? — отвърна пребледняла кралицата. — Ако е зле, защо ще го криете от мен? Какво толкова има тук, за да се страхувам, докторе, ако не едно съвсем обикновено нещастие за съжаление.

— Госпожо…

— Ако е добре, защо да се безпокоя, когато се отнася за един добър служител на краля? Отговорете открито с „да“ или с „не“. Какво става с болестта? Какво му е на болния? Има ли опасност?

— За него по-малко, отколкото за други, госпожо.

— Ето къде започват загадките, докторе — каза нетърпеливо кралицата. — Обяснете!

— Трудно е, госпожо — отговори докторът. — Болката на граф Дьо Шарни е душевна. Раната представлява само допълнителна мъка, повод за бълнуване.

— Душевна болка! У господин Дьо Шарни!

— Да, госпожо, аз наричам душевно всичко, което не може да се изследва със скалпела. Разрешете ми да не говоря по-подробно пред Ваше величество.

— Искате да кажете, че графът… — настоя кралицата.

— Е, добре. Искам да кажа, че графът е влюбен, ето какво имам да известя. Ваше величество търсеше обяснение и аз обяснявам.

Кралицата повдигна леко рамене, което значеше „хубава работа“!

— Смятате ли, че може да се лекува така от една рана? — възрази докторът. — Не, болката се задълбочава и от временното бълнуване господин Дьо Шарни ще изпадне в смъртоносна мономания72. Тогава…

— Тогава, докторе?

— Ще погубите младия мъж, госпожо.

— Наистина, докторе, изненадана съм от държането ви. Да погубя този млад мъж! Аз ли съм причината той да е луд?

— Ако сега вие не сте причината — продължи, повдигайки рамене докторът, — ще бъдете по-късно.

— Ами дайте съвет, то е част от вашата професия — каза по-меко кралицата.

— Значи ли да дам предписание?

— Да, ако искате.

— Ето. Нека младежът бъде лекуван с балсам или с меч, нека жената, чието име произнася, всеки миг го убива или лекува.

— Пак с вашите крайности — прекъсна го кралицата, станала отново нетърпелива. — Убива… лекува… големи думи! Можеш ли да убиеш някого със строгост? Може ли да се излекува с усмивка някой луд клетник?

— Е, ако не вярвате и вие — каза докторът, — не ми остава нищо друго, освен да представя на Нейно величество моите най-смирени почитания и да си тръгна.

— Нека видим най-напред отнася ли се това за мен!

— Не зная и не искам да знам нищо. Повтарям ви само, че господин Дьо Шарни е разумен луд и че разсъдъкът му може да го направи безумец и да го убие, а лудостта може да го направи разумен и да го излекува. Ако желаете да избавите този палат от викове, бълнувания и от скандал, вие трябва да направите избор.

— Какъв?

— Е, какъв? Аз само изготвям рецепти, а не давам съвети. Сигурен ли съм, че чух това, което чух, че видях това, което очите ми видяха!

— Хайде, предположете, че ви разбирам. Какво ще произлезе от това?

— Две щастия: едното, най-доброто за вас, както и за всички ни, е, че болният, улучен в сърцето от този сигурен кинжал, наречен разсъдък, ще види, че започналата сега агония вече свършва. Другото… е, добре, другото… Госпожо, извинете ме, сбърках, като видях два изхода в този лабиринт. За Мария-Антоанета, за кралицата на Франция, има само един.

— Разбирам ви, говорихте чистосърдечно, докторе. Жената, заради която господин Шарни е загубил разсъдъка си, трябва да му го възвърне волю-неволю.

— Много добре! Така е.

— Тя трябва да има смелостта да иде и да разруши неговите мечти, да стъпче змията, която се е свила дълбоко в душата му и го измъчва.

— Да, Ваше величество.

— Предупредете някого, госпожица Дьо Таверне например.

— Госпожица Дьо Таверне? — попита докторът.

— Да, ще уредите всичко, раненият да ни приеме както трябва.

— Готово, госпожо.

— Без никакво щадене.

— Необходимо е.

— Но — каза тихо кралицата — по-тъжно е, отколкото си представяте, да се отиде така и да се потърси живота или смъртта на един човек.

— Точно това правя всеки ден, когато започвам да лекувам неизвестна болест. Ще лекувам ли с лекарство, което унищожава болестта, или с лек, който убива болния.

— Вие, вие сте, разбира се, за това да се убие болният, нали? — попита, потръпвайки, кралицата.

— Е! — отговори мрачно лекарят. — Все пак тогава би умрял един човек за честта на кралицата. Колко умират всеки ден от прищявката на краля? Хайде, госпожо, нека отидем!

Кралицата въздъхна и последва стария доктор; не успяха да открият Андре.

Беше единадесет часът сутринта. След като прекара в бълнуване една ужасна нощ, Шарни, облечен, спеше в едно кресло. Слабият отблясък на деня едва преминаваше през грижливо затворените капаци на прозорците. Всичко беше подготвено така, че да предпази болния от нервното дразнене, първоначална причина на неговото страдание. Докторът бе решил да нанесе силен удар и нямаше да отстъпи пред кризата, която можеше да убие болния. Вярно е също, че тя можеше и да го спаси.

Кралицата, в сутрешно облекло, с обикновена прическа, влезе внезапно в коридора, който водеше към стаята на Дьо Шарни. Докторът й беше препоръчал да не се колебае, да не се оглежда, а да влезе веднага, решително, за да произведе необходимото силно въздействие. Тя завъртя толкова бързо гравираната дръжка на първата врата в преддверието, че една жена, загърната в наметало, навела се към вратата на стаята на Шарни, едва успя да се изправи и да се удържи на краката си, макар че разстроеното й лице и разтреперани ръце издаваха липсата на спокойствие.

— Андре! — извика изненадана кралицата. — Вие тук?

— Аз! — отвърна пребледняла и смутена Андре. — Да, аз, Ваше величество. Аз! Но, Ваше величество, това вие ли сте?

— О-о, усложнения! — прошепна докторът.

— Търсих ви навсякъде — каза кралицата. — Къде бяхте?

В думите на кралицата имаше известни нотки, които не отговаряха на обикновената й любезност. Един вид това бе начало на разпит, израз на подозрение. Андре се уплаши, тя най-много се страхуваше, че нейната необмислена постъпка ще разкрие чувствата й, които според нея бяха ужасяващи. Толкова горда, колкото си беше, тя се реши да излъже за втори път.

— Тук, както виждате — отговори Андре.

— Без съмнение, но как и защо сте тук?

— Госпожо — отговори Андре, — казаха ми, че Ваше величество е поръчала да ме търсят, и аз дойдох.

Кралицата не повярва и настоя.

— Как отгатнахте къде отивам?

— Лесно, госпожо. Вие бяхте с доктор Луи и са ви видели да преминавате през малките апартаменти, явно сте имали намерение да дойдете в това крило.

— Добре — продължи кралицата, която все още се съмняваше, но вече не беше толкова строга.

Андре направи последно усилие.

— Госпожо — каза тя, усмихвайки се, — ако Ваше величество имаше намерение да се крие, тя не би трябвало да се появи в закритите галерии, както направи сега, за да дойде тук.

„Тя има право — каза си кралицата, — стократно има право. Аз имам лошия навик да не се старая да отгатна никога и тъй като малко се впускам в разсъждения, не се доверявам на разсъжденията на останалите.“ Кралицата чувстваше, че ще има нужда от снизходителност, ето защо й беше необходимо доверено лице. Понеже нейната душа не бе сбор от кокетство и недоверие, както е обикновено при другите жени, кралицата вярваше на приятелски чувства, а и тя самата можеше да обича. Жените, които нямат вяра в себе си, не се доверяват и на другите. Голямото нещастие, което наказва кокетките, е, че никога не вярват в обичта на своите любовници. Мария-Антоанета бързо забрави за впечатлението, което й направи госпожица Дьо Таверне пред вратата на стаята на Шарни. Тя взе за ръка Андре, накара я да отключи вратата и като мина бързо първа, влезе в стаята на болния, докато докторът и Андре останаха отвън. Щом кралицата се отдалечи, Андре вдигна към небето изпълнен с гняв и болка поглед, в който изразяваше нещо като яростно заклинание.

Добрият доктор я хвана под ръка и тръгна по коридора.

— Смятате ли, че тя ще успее? — попита той.

— Да успее, в какво да успее? Боже мой! — възкликна Андре.

— Да накара да пренесат другаде клетия безумец, който може да умре тук, ако продължат бълнуванията му.

— Ще оздравее ли другаде? — попита Андре.

Докторът я погледна изненадан и разтревожен.

— Смятам, че да — отговори той.

— О! Дано успее тогава! — отвърна клетото момиче.