Колието на кралицата

89.Гълъбчетата са затворени в кафез

Като влизаше през дворната портичка, на Бозир му хрумна една мисъл — искаше да вдигне достатъчно шум, за да предупреди Олива да бъде нащрек. Без да знае нищо за аферата с колието, Бозир знаеше достатъчно неща, свързани със случая с бала в Операта и с кофата на Месмер, за да се бои да показва Олива на непознати. Той постъпи разумно, защото младата жена, която четеше някакво романче на софата в малкия салон, чу лая на кучетата, погледна на двора и видя Бозир с други хора, което й попречи да го посрещне както обикновено.

За нещастие тези две гугутки не бяха недосегаеми за ноктите на лешоядите. Трябваше да се поръча обядът и един непохватен слуга — селяните не са фронтиновци91 — попита два-три пъти дали трябва да изпълняват заповедите на госпожата.

При тези думи ушите на копоите се наостриха. Те се присмяха добродушно на Бозир за скритата дама, чиято компания беше за един отшелник подправка за всички удоволствия, които доставят самотата и парите. Бозир изтърпя насмешките, но не показа Олива.

Поднесен бе богат обяд и двамата агенти си похапнаха добре. Пиха много и често вдигаха наздравици за отсъстващата дама. При поднасянето на десерта, когато главите бяха вече пламнали, господата от полицията сметнаха за нечовешко да продължават мъчението на своя домакин. Те насочиха ловко разговора към удоволствието, което изпитват добрите сърца, когато отново намерят стари познати. Бозир отпуши шише с ликьор и попита двамата непознати на кое място и при какви обстоятелства ги е срещал.

— Бяхме — отговори единият — приятели на един ваш съдружник в малка сделка, която вие направихте с участието на мнозина — сделката с посолството на Португалия.

Бозир пребледня. Когато се зачекват подобни въпроси, човек като че ли винаги усеща въже между гънките на вратовръзката си.

— Аха, така ли — каза той, разтреперан от смущение, — и ме питате за вашия приятел…

— Всъщност това е едно хрумване — каза тайният агент на приятеля си, — така въведението е по-почтено. Морално е да се поиска възстановяване от името на един отсъстващ приятел.

— Нещо повече, това запазва всички права по отношение на останалото — обади се с кисело-сладникава усмивка, която разтърси Бозир от главата до петите, приятелят на този моралист.

— И тъй… — подзе той.

— И тъй, драги господин Бозир, ще ни бъде приятно да предадете на един от нас полагащата се на нашия приятел част. Десетина хиляди ливри, мисля.

— Най-малко защото не става дума за лихвите — вметна практичният му приятел.

— Господа — отговори Бозир, угнетен от твърдостта на това искане, — нямам у себе си тук, на село, десет хиляди ливри.

— Това се разбира от само себе си, драги господине, ние не искаме невъзможното. Колко можете да дадете веднага?

— Имам петдесет-шестдесет луидора, не повече.

— Ще ги вземем като начало и ще ви благодарим за любезността.

„Аха — помисли си Бозир, зарадван от тяхната отстъпчивост, — спогодливи хора са. Да не би случайно да се страхуват от мен толкова, колкото аз се страхувам от тях? Да опитаме.“

Той разсъди, че господата, като се развикат, ще успеят само да издадат съучастниците си, а за властите в провинцията това ще бъде лоша препоръка. Бозир заключи, че хората ще изкажат задоволството си и ще запазят пълно мълчание.

От неблагоразумна самоувереност той стигна дори дотам да се разкае, че не бе предложил тридесет луидора вместо шестдесет, но се зарече да се отърве бързо, след като даде сумата. Но правеше сметката си без гостите. Те се бяха настанили добре в дома му и изпитваха блаженото доволство от приятното храносмилане. Засега бяха добри, защото щяха да се уморят, ако се покажеха лоши.

— Очарователен приятел е тоя Бозир — каза Практичния на приятеля си. — Приятно е да вземеш шейсетте луидора, които ни дава.

— Ще ви ги дам веднага — извика домакинът, уплашен да не би сътрапезниците му да се впуснат във фамилиарности.

— Няма защо да бързате — казаха двамата приятели.

— Разбира се, но съвестта ми няма да бъде спокойна, докато не се разплатя. Човек или е деликатен, или не е.

Той искаше да ги остави за малко, за да отиде да вземе пари. Но господата имаха полицейски навици, вкоренени навици, които човек трудно губи, след като веднъж ги е придобил. Господата не искаха да се разделят с жертвата си, когато вече я държаха в ръцете си. Така доброто ловджийско куче не изпуска ранената яребица, докато не я предаде на ловеца. Добър полицай е този, който, след като улови някого, не го изпуска нито от ръце, нито от очи. Той знае добре колко капризна е съдбата по отношение на ловците и колко далеч е това, което човек не държи вече. Затова и двамата с възхитително единодушие, колкото и замаяни да бяха, завикаха:

— Господин Бозир! Драги Бозир!

Те го задържаха за пешовете на фрака му от зелено сукно.

— Какво има? — попита Бозир.

— Не ни напущайте, за Бога — казаха те, като вежливо го принудиха да седне отново.

— Но как искате да ви дам парите, като не ме оставяте да се кача горе?

— Ние ще ви придружим — отговори с ужасяваща нежност Практичния.

— Но това е… стаята на жена ми — възрази Бозир.

Тази дума, която той смяташе за недвусмислен отказ да ги допусне там, за полицейските агенти беше искрата, която подпалва барута. Недоволството, което тлееше — един полицай винаги е недоволен от нещо — придоби форма, плът, основание.

— Така ли! — извика първият от агентите. — Но защо криете жена си?

— Да. Нима не сме представителни? — обади се вторият.

— Ако знаехте какво се прави за вас, щяхте да бъдете по-учтив — продължи първият.

— И щяхте да ни дадете всичко, което искаме — добави дръзко вторият.

— А, така ли! Но вие говорите с много високомерен тон, господа — каза Бозир.

— Ние искаме да видим жена ви — отговори практичният полицай.

— Аз пък ви заявявам, че ще ви изгоня — кресна Бозир, не по-малко пиян от тях.

Те му отвърнаха с гръмогласен смях, който трябваше да го направи по-благоразумен. Но Бозир не обърна внимание и се заинати.

— Сега — каза той — няма да имате дори парите, които ви обещах, и ще се ометете.

Те се разсмяха още по-силно от първия път. Бозир трепереше от гняв, когато каза със задавен глас:

— Разбирам ви, ще вдигнете шум и ще се разприказвате, но ако говорите, ще загубите.

Те продължиха да се смеят помежду си, насмешката им се струваше превъзходна. Тя беше единственият им отговор. Бозир мислеше да ги уплаши с някакво енергично действие и се втурна към стълбата вече не като човек, който отива да вземе луидори, а като разярен човек, който отива да вземе оръжие. Полицейските агенти скочиха от масата и верни на принципа си, се завтекоха подир Бозир. Сграбчиха го с едрите си лапи. Той извика, една врата се отвори, на прага на горния етаж се показа една жена, смутена и уплашена.

Като я видяха, те пуснаха Бозир и също нададоха вик, но на радост, на тържество, на див възторг. Те биха познали тая, която приличаше толкова много на кралицата на Франция. Бозир, който за миг помисли, че са обезоръжени от появилата се жена, скоро бе жестоко разочарован. Практичния се приближи до госпожица Олива и с не твърде учтив тон поради приликата каза:

— Аха, аха! Арестувам ви.

— Арестувате ли я? — извика Бозир. — Но защо?

— Защото господин Дьо Кросън нареди — продължи другият агент, — а ние служим на господин Дьо Кросън.

Ако между двамата влюбени бе паднал гръм, щеше да ги уплаши по-малко, отколкото тези думи.

— Ето какво е — каза Практичния на Бозир — да не си учтив.

Понеже този агент не разсъждаваше правилно, приятелят му обърна внимание на това, като каза:

— Не си прав, Легриньо, защото, ако Бозир беше учтив, щеше да ни покаже госпожата и така или иначе ние щяхме да я арестуваме.

Бозир бе подкрепил с ръце пламналата си глава. Той дори не мислеше, че двамата слуги, мъж и жена, гледаха от долния край на стълбата необикновената сцена, която се разиграваше в средата на стъпалата. На Бозир му хрумна една мисъл, тя му се усмихна и веднага го ободри.

— Мен ли сте дошли да арестувате? — попита той агентите.

— Не — отговориха те наивно.

— Няма значение, можете да ме арестувате и срещу шейсет луидора да ме пуснете.

— О, не, възнамерявахме да поискаме още шейсет.

— А имаме само вашата дума — продължи другият, — така че срещу сто и двайсет луидора ще ви оставим свободен.

— Ами… госпожата? — попита Бозир разтреперан.

— О, с госпожата е друго — отвърна Практичния.

— Госпожата струва двеста луидора, нали? — побърза да каже Бозир.

Агентите пак избухнаха в ужасния си смях, който този път Бозир, уви, разбра!

— Триста… — каза той, — четиристотин… хиляда луидора! Но ще я оставите свободна.

Докато говореше, очите на Бозир светеха.

— Вие не отговаряте нищо — каза той, — знаете, че имам тези пари, и искате да ме накарате да платя, тук имате пълно право. Ще дам две хиляди луидора, четирийсет и осем хиляди ливри, цяло състояние за двама ви, но оставете я на свобода.

— Толкова ли много обичаш тази жена? — попита Практичния.

Ред беше на Бозир да се разсмее. Подигравателният му смях беше толкова ужасен и така добре обрисуваше отчаяната любов, която разкъсваше посърналото му сърце, че двамата полицейски агенти се уплашиха и решиха да вземат предпазни мерки, за да избегнат взрива от отчаяние, което се четеше в блуждаещите очи на Бозир. Те извадиха от джоба си по два пистолета и ги опряха до гърдите на Бозир.

— Дори за сто хиляди екю — каза единият агент — няма да върнем тази жена. Господин Дьо Роан ще ни плати петстотин хиляди ливри, а кралицата — един милион.

Бозир вдигна очи към небето с изражение, което щеше да трогне всяко друго хищно животно, ала не и един полицейски агент.

— Да вървим — каза Практичния. — Тук сигурно имате двуколка, някакво превозно средство, заповядайте да запрегнат тази каляска за госпожата, поне това й дължите.

— И тъй като сме добри хора — продължи другият, — няма да злоупотребим. Ще отведем и вас, колкото за лице, по пътя ще извърнем очи, вие ще скочите от двуколката, а ние ще ви забележим едва когато вземете една миля преднина. Добър ли е този похват, а?

Бозир отговори само:

— Където иде тя, ще ида и аз. Никога на тоя свят няма да я напусна.

— О, нито на оня свят! — вметна Олива, смразена от ужас.

— Е, толкова по-добре — прекъсна я Практичния, — колкото повече затворници водим на господин Дьо Кросън, толкова повече той се смее.

След четвърт част двуколката на Бозир потегли с двамата арестувани влюбени и техните пазачи.