Колието на кралицата

87.След змея — усойницата

Време е да се върнем на ония персонажи в нашето повествование, които необходимостта и интригата, както и историческата истина оставиха на заден план. Олива се готвеше да бяга заради Жана, когато Бозир, предупреден чрез анонимно известие и задъхан след спасяването на Никол, се озова в нейните обятия и я заведе при Калиостро, докато господин Рето дьо Вилет чакаше напразно в края на улица „Роа Доре“. За да намери щастливите любовници, които господин Дьо Кросън имаше интерес да открие, госпожа Дьо ла Мот — тя се чувстваше измамена — хвърли в действие всички доверени хора на разположение. Разбира се, тя предпочиташе да пази сама тайната си, отколкото да я остави в ръцете на другите, а за да свърши както трябва работата, която подготвяше, не биваше да намерят Никол.

Невъзможно е да опишем какви тревоги преживя тя, когато всеки неин агент се връщаше със съобщението, че диренията са били безполезни. Точно тогава тя се криеше и получаваше заповед след заповед да се яви при кралицата, да дойде да отговаря за поведението си в случая с колието.

Забулена, тя тръгна през нощта за Бар сюр Об, където имаше убежище. Когато пристигна там по преки пътища, без да я познаят, тя се залови да обмисли положението си, да го види в истинската му светлина. Така тя печелеше два-три дена лице в лице със себе си и си даваше време, а с времето — сила, за да поддържа с едно здраво вътрешно укрепление постройката на своите клевети. Два дена усамотение за тази проницателна душа значеха борба, която накрая щеше да укроти тялото и духа. След тази борба покорната съвест вече нямаше да се обърне като опасно оръдие срещу виновницата, след нея кръвта щеше да свикне да се движи около сърцето и нямаше да се качва в лицето й, за да издаде срама или изненадата.

Кралят и кралицата, които я диреха, научиха, че се е настанила в Бар сюр Об едва когато тя вече беше готова за битката. Те пратиха нарочен бърз куриер да я доведе. Тогава тя научи за арестуването на кардинала. Всяка друга на нейно място щеше да се прекърши пред яростното настъпление, но Жана вече нямаше какво да щади. В крайна сметка какво беше един въпрос за свобода в сравнение с въпросите на живот или смърт, които се трупаха всеки ден? Научавайки за затварянето на кардинала и избухването на Мария-Антоанета, тя прецени хладнокръвно:

— Кралицата се е решила на отчаяна постъпка. Миналото не може да се върне. След като е отказала да се спогоди с кардинала и да плати на бижутерите, тя играе последната си карта. Това доказва, че прави сметките си без мен и че не подозира с какви сили разполагам.

Ето от какви части се състоеше бронята, която Жана носеше, когато един човек, полуполицейски пристав, полукуриер, се яви внезапно, за да й съобщи, че му е възложено да я върне в двора. Куриерът искаше да я заведе направо при краля, но Жана с известната си хитрост каза:

— Господине, вие нали обичате кралицата?

— Съмнявате ли се в това, графиньо? — отвърна куриерът.

— Е, тогава в името на вярната обич и на уважението ви към кралицата ви моля да ме заведете първо при нея.

Офицерът искаше да възрази.

— Сигурно по-добре от мен знаете за какво се отнася — отвърна графинята. — Затова ще разберете, че се налага да разговарям с кралицата тайно.

Пратеникът, пропит от клеветническите слухове, които от няколко месеца замърсяваха въздуха във Версай, се убеди, че ще направи услуга на кралицата, ако заведе госпожа Дьо ла Мот при нея, преди да я представи на краля.

Можем да си представим високомерието, гордостта, надменното държание на кралицата, когато пред нея се яви този демон, когото тя още не познаваше, но подозираше коварното му влияние върху цялата афера. Можем да си представим Мария-Антоанета, още неутешила се от загубата на любовта, покосена от скандала. Мария-Антоанета, смазана от едно обидно обвинение, което не можеше да отхвърли, можем да си представим как тя след толкова страдания се готвеше да стъпче главата на змията, която я бе ухапала. Дълбоко презрение, едва сдържан гняв, омраза на жена към жена, чувство за несравнимо по-високо положение — ето какви бяха оръжията на съперничките. Най-напред кралицата заповяда да влязат като свидетелки две от придворните й дами. Те бавно и тържествено се поклониха, сведоха очи и сключиха устни. Сърце, изпълнено със загадки, душа, изпълнена с мисли, отчаяние за последното средство — ето каква беше втората участничка в борбата. Щом съзря двете жени, госпожа Дьо ла Мот каза:

— Охо, ето две свидетелки, които ей сега ще бъдат отпратени.

— А, ето ви най-после, госпожо — извика кралицата. — Най-после ви открихме!

Жана се поклони повторно.

— Значи се криете? — попита нетърпеливо кралицата.

— Да се крия! Не, госпожо — отговори Жана със сладък и леко звънлив глас, сякаш вълнението, предизвиквано от Нейно кралско величество, променяше единствено обичайната му мелодичност. — Аз не се криех, ако се бях крила, нямаше да ме намерят.

— Все пак избягахте. Да го наречем, както ви се харесва.

— По-право напуснах Париж, госпожо.

— Без мое позволение?

— Боях се, че Нейно величество няма да ми разреши малката отпуска, от която имах нужда, за да уредя работите си в Бар сюр Об. Бях там от шест дни, когато дойде заповедта на Нейно величество да се явя. Впрочем трябва да кажа, не мислех, че съм толкова необходима на Ваше величество, за да се налага да я предупредя, че ще отсъствам една седмица.

— Е, имате право, госпожо, но защо се бояхте, че ще ви откажа отпуска? Каква отпуска трябва да ми искате? Каква отпуска трябваше да ви разреша? Нима заемате тук някаква длъжност?

В последните думи имаше твърде много презрение. Жана, обидена, запази хладнокръвие и като тигрица, бодната от стрела, отвърна смирено:

— Госпожо, вярно е, че нямам длъжност в кралския двор, но Ваше величество ме удостояваше с такова ценно доверие, че се смятах за много по-обвързана към нея чрез признателността, отколкото други чрез дълга.

Жана бе търсила дълго и бе намерила думата доверие, на която наблягаше.

— С това доверие — повтори с още по-съкрушително презрение кралицата, отколкото при първата си жлъчна забележка, — ей сега ще си уредим сметките. Видяхте ли се с краля?

— Не, госпожо.

— Ще се видите.

Жана се поклони.

— Ще бъде голяма чест за мен — рече тя.

Кралицата се помъчи да се успокои малко, за да започне въпросите си по-добре. Жана се възползва от краткото й мълчание, за да каже:

— Но, Боже мой, госпожо, колко строга е Ваше величество към мен! Цялата треперя.

— Това е нищо — каза рязко кралицата. — Знаете ли, че господин Дьо Роан е в Бастилията?

— Казаха ми, госпожо.

— Сещате ли се защо?

Жана изгледа втренчено кралицата и като се обърна към жените, чието присъствие, изглежда, я притесняваше, отговори:

— Не знам, госпожо.

— Ала знаете, че ми говорихте за едно колие, нали?

— Диамантено колие, да, госпожо.

— И че ми предложихте от името на кардинала споразумение, за да плати колието?

— Вярно, госпожо.

— Приех ли, или отхвърлих споразумението?

— Ваше величество го отхвърли.

— Аха! — възкликна кралицата със задоволство, примесено с изненада.

— Нейно величество дори предплати двеста хиляди ливри — добави Жана.

— Добре… а после?

— После, тъй като Ваше величество не можеше да плати, понеже господин Дьо Калон й бе отказал пари, вие изпратихте кутийката с накита на бижутерите Бьомер и Босанж.

— По кого я изпратих?

— По мен.

— А вие какво направихте?

— Аз — каза бавно Жана, усещайки цялата тежест на думите, които щеше да произнесе, — аз дадох диамантите на кардинала.

— На кардинала! — възкликна кралицата. — А защо на кардинала, моля ви, вместо да ги върнете на бижутерите?

— Защото, госпожо, господин Дьо Роан се заинтересува от сделката, която се харесваше на Ваше величество, и аз щях да го обидя, ако не му бях дала възможност да я приключи сам.

— Но как е станало, че сте измъкнали разписка от бижутерите?

— Господин Дьо Роан ми я даде.

— Ами писмото, което, казват, сте предали на бижутерите уж от мое име?

— Господин Дьо Роан ме помоли да го връча.

— Значи във всичко и винаги е замесен господин Дьо Роан! — извика кралицата.

— Не разбирам какво иска да каже Ваше величество — отвърна разсеяно Жана, — нито пък в какво е замесен господин Дьо Роан.

— Казвам, че разписката на бижутерите, връчена или изпратена от мен до вас, е фалшива!

— Фалшива! — възкликна Жана спокойно. — О, госпожо!

— Казвам, че предполагаемото писмо за получаване на колието, подписано, както казват, от мен, е фалшиво!

— О! — извика Жана, привидно още по-учудена от първия път.

— И най-после, казвам — продължи кралицата, — че трябва да се направи очна ставка с господин Дьо Роан, за да ни се изясни цялата афера.

— Очна ставка! — възкликна Жана. — Но, госпожо, защо е нужно да ми устройвате очна ставка с кардинала?

— Самият той я поиска.

— Той? Но, госпожо, това е невъзможно.

— Той искаше да ви докаже, както рече, че сте го измамили.

— О, за това вече, госпожо, искам очна ставка.

— Тя ще стане, госпожо, вярвайте ми. Значи отричате, че знаете къде е колието.

— Как бих могла да зная?

— Отричате, че в някои интриги сте помагали на кардинала?

— Ваше величество има пълно право да ме лиши от благоволението си, но да ме обижда — никакво. Аз съм Валоа, госпожо.

— Кардиналът изнесе пред краля клевети, които се надява да постави на сериозни основи.

— Не разбирам.

— Кардиналът заяви, че ми е писал.

Жана погледна кралицата и не отговори.

— Чувате ли ме? — каза кралицата.

— Да, Ваше величество, чувам.

— И какво ще отговорите?

— Ще отговоря на очната ставка с кардинала.

— Дотогава, ако знаете истината, ще ни помогнете ли?

— Истината, госпожо, е, че Ваше величество ме измъчва без основание и се отнася грубо с мен без причина.

— Това не е отговор.

— Друг не мога да дам тук, госпожо.

Жана погледна още веднъж кралицата. Тя разбра, но не отстъпи. Любопитството не можа да вземе връх над човешкото уважение. В премълчаванията на Жана, в нейното смирено и едновременно дръзко държание прозираше увереност, придобита от узната тайна. Може би с благост кралицата щеше да откупи тайната. Тя отхвърли това средство като недостойно за нея.

— Господин Дьо Роан бе затворен в Бастилията, понеже искаше прекалено много да говори — каза Мария-Антоанета. — Пазете се, госпожо, в желанието ви да мълчите да не ви сполети същата участ.

Жана заби нокти в ръцете си, но се усмихна.

— За една чиста съвест — рече тя — какво значение има преследването? Ще ме изобличи ли Бастилията в престъпление, което не съм извършила?

Кралицата изгледа гневно Жана.

— Ще говорите ли? — тросна се тя.

— Нямам какво да кажа, госпожо, освен на вас.

— На мен? Нима не говорите на мен?

— Не, на вас сама.

— Аха, разбирам — извика кралицата, — искате при закрити врати. Страхувате се от скандала на публичното признание, след като ми наложихте скандала на всеобщото подозрение.

Жана се изправи.

— Да не говорим повече — рече тя. — Всичко, което направих, беше заради вас.

— Какво безочие!

— Аз търпя смирено обидите на моята кралица — каза Жана, без да промени цвета на лицето си.

— Тази вечер ще спите в Бастилията, госпожо Дьо ла Мот.

— Добре, госпожо. Но преди да заспя, по навик ще се помоля на Бога да запази честта и доволството на Ваше величество — отвърна обвинената.

Кралицата се изправи разярена, мина в съседната стая и затръшна силно вратите.

— След като победих змея — каза тя, — ще смажа и усойницата!

„Аз зная наизуст играта й — рече си Жана, — мисля, че спечелих.“