Космическият ловец (Гълтачът на души)

ГЛАВА 9

Общото между Лодин IX и Северна Точка бе колкото между лазерно оръдие и прашка. Първият намек, че ставаше дума за планета от съвсем друг тип бяха орбиталните станции за зареждане: нито един от пограничните светове, на които имаше само търговски градове, не разполагаше със средствата или оборота необходими за изграждането на подобни сложни съоръжения и точно поради тази причина „Смъртоносен“, както и болшинството кораби обслужващи пограничните райони, бе построен, за да каца на планетите.

Но резервоарите за гориво бяха само едно от нещата, които говореха за нивото на цивилизацията на тази планета. Тя беше разделена на седемнайсет различни нации — нещо нечувано на търговските светове — всяка от които притежаваше от десет до петдесет града. Последното преброяване беше разкрило, че местното хуманоидно население говори на единайсет езика и може би двойно повече диалекти. Демокрация, република, монархия и диктатура съществуваха една до друга без видими разногласия. Расата на Човека бе построила квартали за провеждане на бизнес, както и такива за живот и днес представляваше четири процента от населението на Лодин IX.

Постройките на местните бяха… чужди. В тях не се забелязваше никаква логика. Там, където от една улица се очакваше да се разширява, тя просто изчезваше. Имаше едноетажни постройки, които бяха абсолютно прозрачни, както и небостъргачи, които бяха без прозорци. Не съществуваха квартали за делови живот. Огромни складове и производствени съоръжения изникваха в центъра на разбъркано застроените жилищни райони, които на свой ред се сливаха с космодруми и открити зоопаркове. И в центъра на този архитектурен миш-маш имаше голи петна, които никой никога не се бе главоболил да застроява. Булевардите се извиваха, свързвайки разнородни райони, минавайки често пъти през места, през които не се виждаше защо, а междувременно правителствени постройки и агенции оставаха без никаква връзка с останалите места, освен намиращата се между тях гола пустиня.

Лейн кацна със „Смъртоносен“ във Фрийпорт — човешка колония в покрайнините на Беларба и едновременно с това най-големият търговски център на планетата. Прекара остатъка от деня, търсейки връзки да транспортира стоката си. Беше преценил, че транспортирането на цял кораб консервирани тела ще му струва по-малко, отколкото онова, което щеше да плати на местните работници, за да одерат и препарират животните. Реши, че ще се наложи да се задържи на Лодин IX поне една седмица, докато пристигнат всичките му ваучери, затова тръгна да потърси подходящо жилище за останалата част от натрапения му престой тук.

Фрийпорт беше голямо поселище, в което намираха подслон почти 150 000 души и в резултат беше твърде специализирано, за да предложи пълното разнообразие на услугите, което бе по силите на бизнесмен като Чака. Лейн избра най-големия и най-впечатляващ хотел на града, който успя да намери, но след като разбра, че няма да му разрешат да вземе и Муфти със себе си в стаята, се спря на един по-малък, в който налагаха по-малко ограничения.

Думата „ограничения“ беше шлагера на деня. Нито един лодинит не се допускаше в чертите на Фрийпорт без да е минал през невероятно сложна система за установяване на самоличността, на което лодинитите реагираха по същия начин, при това както по отношение на човешката раса, така и — макар и в по-слаба степен — към многобройните други колонии пришълци, които се бяха установили около Фрийпорт.

Съществуваше един сектор със странна форма, животът в който се развиваше в международна или още по-точно междупланетна атмосфера. Това беше своеобразна ничия земя между Фрийпорт и Беларба, където се намираха основно културни центрове, ресторанти и места за незаконна търговия. Говореше се, че тук човек може да си купи роб от почти всяка раса в Галактиката. Никой не възприемаше този слух насериозно, което без съмнение беше причината както слухът, така и породилата го практика да продължават да съществуват.

Понеже разполагаше с много време, Лейн реши да посети специфичните за този сектор места. Най-напред, както бе свикнал, тръгна из музеите.

Тук, в блестящи имитации на живот, бяха струпани стотици и стотици странни, екзотични същества, почти всички убити от хора като него, за да задоволят любопитството на другите, които нито искаха, нито смееха да тръгнат с него когато той се отправеше на лов зад границите на цивилизацията.

Първото нещо, на което погледът му се спря, бе совата-сатана: огромна, рогата, червеноока, със зъби щръкнали във всички посоки и наистина сатанинско изражение, тя бе майсторски препарирана, но беше ясно, че специалистът никога не бе виждал такова същество преди. Главата й беше наклонена под неестествен ъгъл, а краката й бяха напълно изпънати, което беше абсолютно нехарактерно за нея.

Другото, което го заинтригува, бе експозицията на водни животни и той спря пред двойка гмурци. Разгледа познатите му хоботи, през които тези създания изхвърляха вода под високо налягане и спря поглед на острите като бръсначи огромни перки и опашка, благодарение на които гмурците можеха да се движат изненадващо бързо във водата и да разсичат жертвата си на ленти. Гледаше ги и се питаше може ли да се нарече разумен човека, който бе готов да слезе на дъното на океана, за да ги убие.

И тогава видя малката табелка, надписана на осем от основните езици на Лодин IX, както и на езика на човеците и на канфорийски:

Хищници, обитаващи океаните на Пинайпс II, обикновено откривани на дълбочина над един километър. Тази двойка е убита от Никобар Лейн, от расата на Човека, през 4062 г. от Галактическата ера

Поклати глава изумен, чудейки се как, по дяволите, бе оживял след този лов.

Влезе в залата на разумните същества, където многобройни надписи предупреждаваха, че никой от експонатите не е бил убит от ловци, а всички са дарения на музея от родните светове на покойниците. Витрината за Човека беше празна, а онази за жителите на Лодин IX бе аранжирана в битова сцена, в която всички участници бяха облечени. Във всички други витрини — а те бяха над петдесет — съществата бяха или съблечени или подредени в странни и неудобни пози.

Продължи да се разхожда. Отвреме-навреме попадаше на празни витрини. На други места се провеждаше ремонт, но обикновено имаше табелки, деклариращи какво ще бъде изложено в най-скоро време на съответната витрина.

Накрая той стигна до огромна стъклена кутия, дълга почти шейсет метра и висока наполовината и вдигна поглед към табелката:

Запита се дали някой от музейните работници има макар и най-бегла представа за габаритите и естеството на това създание. Започна да осъзнава, че това е просто добило популярност прозвище, защото следваха четири празни кутии, всички по-малки по размер, запазени за Смъртоносец или някое от другите имена, под които то бе станало известно.

— Е, успех — прошепна той пожелание към онези, които щяха да се опитат да запълнят витрините. Усещайки, че вече е изморен от обиколката на музея, той излезе под палещото слънце и се отправи към галерията на изкуствата, която се намираше на около двеста метра по-надолу по налудничаво извиващата се улица, която се стесняваше и разширяваше дори по-често, отколкото се извиваше.

Таксидермията6 не се различаваше много в различните светове, но естетическите концепции бяха безкрайно различни. Лодинитите, например, не използваха бои, нито аналози на боята. Почти всичките им произведения на изкуството представляваха барелефи, не много абстрактни, но без никакво отношение към жизнения опит на Лейн. Естествените цветове бяха потискащи и трудни за възприемане, но това можеше да се очаква от една раса, способна да възприема само спектъра между жълто и синьо. Лейн се помота няколко минути, но накрая се разбра, че случаят е безнадежден и се отправи към онзи раздел на експозицията, в който се излагаше изкуството на Човека.

То бе представено чрез обикновените пейзажи, морски сюжети, картини от космоса, голи жени с налети фигури, натюрморти и скулптури, имитиращи стила на Микеланджело (Ренесансът се връщаше като стил в системата Делурос, а това означаваше, че повечето други човешки светове ще го копират точно на време, за да закъснеят безнадеждно).

Скоро Лейн стана неспокоен. Интересът му към платната беше не по-голям от този към животните след като бъдеха изкормени и препарирани. Беше прахосал пет часа с надеждата да се обогати културно, но накрая бе готов да признае, че му е доскучало до смърт.

Останалата част от следобеда както и следващите два дни прекара в библиотеката, безуспешно опитвайки да намери повече информация за Звездопрах. През третия ден разглежда двата магазина на Фрийпорт за книги и касети — първо този за нови, после антикварния. Отново без успех.

Когато се върна след втория магазин в хотела си, предадоха му пристигнала на негово име радиограма, в която се изразяваше сериозното разочарование на Уилям Кембел Блесбул III от състоянието на пратката току-що получена от Лейн. Четири от единайсетте животни се намирали в различни степени на частично разлагане и докато не бъдели подменени, нямало да бъдат преведени никакви средства по поръчката.

Лейн потвърди получаването на радиограмата, после информира телеграфически своя адвокат да заведе съдебен иск срещу Блесбул за сумата дължима за седемте запазени животни и да провери действителното състояние на другите четири.

След това, вкиснат и неспокоен, той се върна в ничията земя, жадувайки за малко забранени удоволствия. Нищо от онова, което се предлагаше, не можа да го привлече, така че се отби в нелегален магазин и купи подправени документи, даващи му право да влезе в Беларба.

Когато го направи, слънцето вече залязваше. Не беше съвсем сигурен какво да очаква — може би някаква по-екзотична обстановка, характерна за една все пак чужда цивилизация, но Беларба си беше просто един друг град. По-различен наистина, но не онова, за което душата му жадуваше.

Е, поне не можеше да се оплаче от липса на внимание: през цялото време докато вървеше по лишените от всякаква логика улици, усещаше с цялото си същество настойчивите, лишени от всякаква деликатност и приятелско чувство погледи. Отби се да хапне нещо в един местен ресторант, но не можеше да прочете менюто, така че след дълги и мъчителни усилия успя накрая да обясни с жестове на сервитьора, че би желал той да избере вместо него. Зачака, чувствайки се безкрайно неудобно на стола, проектиран явно за същества, при които цялата тлъстина се концентрираше в средата на тялото, а ставите на ръцете им се намираха веднага след рамената. Поставките за ръце се извиваха и го обхващаха като в клетка, гърбът го болеше, краката му изтръпнаха. Хвърли поглед на храната, която враждебният сервитьор безцеремонно стовари на масата, плати сметката и си тръгна без дори да вкуси.

Следващият номер в списъка му беше посещение в лодинитски бар. Алкохолът можеше да се пие, но му липсваше концентрация, а когато двама от местните жители започнаха да се прокрадват към него, той реши, че предпазливостта върви пред храбростта.

Продължи с обикновено бродене из улиците, опитвайки се да добие представа за особеностите на разума, който бе състояние да създаде подобни лишени от каквато и да е видима идея пътища. Чувстваше се като в лош сън. Лодинитите доста приличаха на хората, така че постройките им притежаваха някакво външно сходство с това, на което очите му бяха привикнали. Но когато човек се опиташе да вникне в смисъла му, съзнанието просто отказваше да го приеме. Имаше сгради, в които не беше ясно как да се влезе, магазини, които като че ли предлагаха стоките си на всеки минаващ, който можеше да прояви макар и бегъл интерес, предприятия, в които се произвеждаха дребни дървени и метални предмети с напълно непонятна функция, ако изобщо имаха такава.

Накрая мозъкът му възропта, престана да възприема повече и той реши да се върне в ничията земя. И едва в този момент осъзна, че ловецът, който бе бродил сам из хиляди джунгли, се бе загубил напълно.

Следващите два часа прекара във вървене по извиващите се улици, които или завиваха на 360 градуса, за да се слеят със самите себе си, или просто свършваха опирайки в някоя сграда или излизаха на празно място. Накрая видя друг представител на човешката раса да върви по срещуположната страна на един от булевардите и засрамено му призна, че има проблем.

— Просто попитайте някой от лодинитите — посъветва го мъжът.

— Не мога — обясни Лейн. — Не знам езика им.

— Но как тогава са ви издали разрешително, освен ако…? — човекът го изгледа и чертите на лицето му се изопнаха. — Незаконното пребиваване на територията на Беларба се счита за престъпление. Знаете това, нали?

— Вижте какво, мистър, ако питате мен, самият факт да си беларбиец би трябвало да бъде престъпление. Онова, което искам да науча е как, по дяволите, да се махна от тази лудница.

Инструкциите, които последваха бяха сложни, защото Лейн бе навлязъл доста в чуждия глад. Успя да се прибере у дома едва един час след изгрев слънце.

Проспа останалата част от деня, измъчван от вече познатите кошмари. Когато се събуди, нощта се бе спуснала и навън бе захладняло. Избръсна се, взе си душ, облече се и се изправи пред мъчителното решение къде да отиде. Все още не беше пробвал публичните домове на Фрийпорт, нито местата където предлагаха наркотици. Освен това, беше чувал за някакво заведение където вървеше нон-стоп шоу с перверзии, но не изпитваше ентусиазъм за нито едно от тези неща. Поръча по рум-сървиса бутилка коняк от системата Лебед и седна на леглото си, загледан през прозореца с тъмните си неспокойни очи.

Гледаше надалеч, някъде извън границите на града, в огромната кафявочервеникава пустиня отвъд тях. После неусетно погледът му се вдигна и след малко той вече гледаше ясното нощно небе.

Представи си, че е някъде там горе, че се храни сред облак от междузвезден прах, излъчва тъмно червено сияние и леко се носи в празното пространство. Колко красиво бе всичко това!

Усещаше в себе си огромна мощ. Не, не мощта, която повдига планини, издига градове или унищожава планети — този вид мощ бе запазена марка на Човека. Ставаше дума за друга мощ, за способността да погълнеш милион малки смърти и да ги запратиш в лицето на нападателя, за мощта да отразиш гибелта към онзи, който се опитва да те унищожи. Никой нормален човек, изпитал някога тази мощ на собствения си гръб, не би помислил доброволно да се подложи на силата й пак.

С честност, от която изпитваше просто физическа болка, той трябваше да признае пред себе си онова, което знаеше от месеци: това му бе доставило удоволствие.