Космическият ловец (Гълтачът на души)

ГЛАВА 13

Лейн седеше в офиса си мълчалив и неподвижен. Очите му бяха отворени, но изглеждаше като че ли се бе фокусирал върху някаква много далечна точка, която само той виждаше. Муфти висеше от тавана и тихо бърбореше на себе си. В хангара непосредствено до офиса трима механици работеха над „Смъртоносен“.

На вратата се почука. Лейн не помръдна и чукането стана по-настоятелно. Накрая вратата се отвори и на прага застана Чака, облечен в многоцветните си одежди с метален отблясък.

— Никобар! — извика той със силния си кънтящ глас.

Лейн го изгледа, но не продума.

— Цели пет години — каза Чака. — Кога се прибра?

— Снощи — отговори Лейн.

— И не се обаждаш на Чака?

— Не бях жаден.

— В такъв случай заповядай сега — покани го Чака. — Знаеш, че първото питие винаги е за сметка на бара.

— Вече не пия — призна Лейн.

— Трябва да си загубил ума в космоса — изсмя се Чака. — Хайде, крайно време е отново да стъпиш на крака.

Той пристъпи по-наблизо и се взря в лицето на Лейн в полумрака. Косата на ловеца, едно време гъста, вълниста и кестенява, сега беше изтъняла и побеляла, очите му бяха хлътнали и около тях имаше черни кръгове, тялото му беше сухо и недохранено, пръстите — дълги и извити, бузите — скулести.

— Какво, по дяволите, се е случило с теб, Никобар? — ахна Чака. — Ако беше влязъл в бара, сигурно нямаше да те позная.

— Пет години са много време — отговори Лейн. — Хората се променят.

— Но не чак толкова. Какво се случи?

— Нищо.

— В такъв случай, защо закриваш сметките си? — попита Чака. — Не може подобно нещо да стане в Хелхейвън без Чака да научи. Веднага щом ми казаха, разбрах, че си в града и когато не те видях в бара, дойдох да те посетя тук. Защо са ти толкова пари, Никобар?

— Това изобщо не ти влиза в работата — отсече Лейн.

— Не мога да се съглася с теб, Никобар — усмихна се Чака. — Всичко, което може да ме лиши от един добър клиент, е моя работа, защото ако похарчиш парите си на друго място, това значи, че не си ги похарчил при Чака.

— Струва ми се, че Чака някак си ще оцелее и без моята помощ — каза Лейн.

— Така е — съгласи се Чака. — Но Чака няма да се откаже от теб без борба. Какво се случи?

— Нищо. И защо просто не вземеш да се махнеш от тук?

— Защо в момента ми се говори — Чака отиде до стената, свали скрийчъра и го огъна с дясната си ръка. — Ще си побъбрим ли сега, Никобар?

— Не, докато не ми заплатиш скрийчъра — отговори Лейн.

— Ще ти платя двойно — обеща Чака. Огледа се за стол, установи,м че Лейн е седнал на единствения и се подпря на стената. — Последния път когато те видях, ти разглеждаше някакви стари звездни атласи. И, доколкото си спомням, това по някакъв начин беше свързано с Хипнозвяра. Успя ли да го намериш?

Лейн кимна.

— Уби ли го?

— Не, не го убих.

— Сигурно е страшен звяр, щом Никобар Лейн не може да го убие.

— Ще го убия, не се притеснявай — каза Лейн най-сетне проявявайки някакви емоции.

— Това ли правиш тук? — поинтересува се Чака. — Събираш парите, с помощта на които ще можеш да го убиеш?

Лейн отново кимна:

— Необходимо е доста особено оръжие. Трябват ми средства, за да ми го изработят.

— Но първо ще трябва пак да откриеш Хипнозвяра — напомни му Чака. — А Галактиката е голяма.

— Ще го намеря — мрачно заяви Лейн.

— Това, че си го виждал един-два пъти в никакъв случай не означава, че ще можеш да го намериш, когато пожелаеш.

— Не веднъж или два пъти — поправи го Лейн. — Девет пъти.

— Девет? — повтори Чака, не вярвайки на ушите си и се вгледа в хлътналите очи, чиито поглед сякаш минаваше през него.

— Да, девет — повтори Лейн. — Два пъти преди да замина оттук последния път, още веднъж преди Лодин… — гласът му за миг заглъхна. — И шест пъти след като излетях от Белор.

— Белор ли? — пак повтори Чака. — Че какво има за лов на Белор?

— Нищо.

— Тогава защо си ходил там?

— Трябваше да се срещна с един извънземен, който се съгласи да направи оръжието.

— И завърши ли го?

— Не знам — отговори Лейн.

— Не, това просто не си ти, Никобар — въздъхна Чака. — Не разбираш ли, че си останал жив толкова дълго само защото никога не си забравял за незначителните подробности, а сега ми казваш, че дори не знаеш дали унищожителя на Хипнозверове е готов или не. И отколко време работи твоят човек над това оръжие?

— Към четири години — отговори с безразличие Лейн.

— Четири години е доста време — отбеляза Чака. — Би следвало вече да е готово.

— Може и да е готово.

— Тогава защо не си го взел?

— Бях далече от тук през последните две години.

— Къде по-точно?

— В космоса.

— И какво правеше там?

— Не ме питай — въздъхна Лейн. — Защо не оставиш тази тема, Чака?

— Значи през последните две години си виждал Хипнозвяра шест пъти — усмихна се Чака. — И защо? Защо го преследваш, щом не можеш да го убиеш?

— Млъкни — тихо помоли Лейн.

— Не мен специално тази работа ми се струва едно голямо разточителство — продължи невъзмутимо Чака. — Помисли само какви пари си потрошил за гориво и храна. Щеше да се почувстваш много по-добре, ако ги беше похарчил тук, Никобар. Никакво космическо чудовище не може да достави същото удоволствие както момичетата на Чака.

— Млъкни! — изкрещя този път Лейн и скочи на крака.

— Всъщност, кой знае, може и да е в състояние — каза Чака и лицето му светна. — Така ли е, Никобар? С това ли се занимаваше там горе?

Лейн замахна към Чака. Огромният мъж улови юмрука му във въздуха и го стисна с такава сила, че Лейн се свлече на колене с вик на болка.

— Мислех, че не си чак толкова глупав, Никобар — засмя се той. — Когато Чака умре, това ще бъде от удоволствие, а не защото някой е успял да го накаже. Ако те пусна, ще мируваш ли вече?

Понеже Лейн не отговори, Чака стисна по-силно.

— Добре — прошепна Лейн през зъби.

— Разумно решение — одобри Чака. — Надявам се, че си също толкова суров с враговете си, колкото си с приятелите — той пак се засмя и помогна на Лейн да се изправи на крака. — Разкажи ми сега всичко, Никобар.

— Няма нищо за разказване — отговори Лейн, разтривайки пръстите си.

— Нека не започваме неприятната част от самото начало, а? — помоли Чака. — Разкажи ми за Хипнозвяра.

— Той е около седем километра в диаметър — започна механично Лейн, — червеникаво-оранжев на цвят, без видими…

— Разкажи ми какво ти стори, Никобар — прекъсна го Чака. — Пет пари не давам как изглежда.

— Нищо не ми е сторил — отговори Лейн.

— Състарил си се с трийсет години, по костите ти не е останал грам месо, изплашен си до смърт… и казваш, че не ти е сторил нищо. Нека опитаме пак, Никобар.

— Добре, добре — въздъхна Лейн. — Помниш ли какво ти разказвах за неговия защитен механизъм?

— Ставаше дума, че съществото може да изстреля залп от болка и смърт срещу нападателя си, така ли? — припомни си Чака. — Да, помня.

— Е, добре, тогава сбърках.

— Така си и мислех — каза Чака. — Никога не съм вярвал в… как го нарече тогава ти?… Излъчващ емпат.

— Този термин остава валиден — каза Лейн.

— Но ти току-що каза, че…

— Че то не ме облъчва със смърт. Знам какво ти казах.

— Нещо не те разбирам, Никобар — въздъхна Чака.

— Това, което чувствах не беше болка или смърт, Чака — опита се да обясни Лейн, изговаряйки с огромно усилие всяка дума. — Сега ясно ли ти е?

Лицето на Чака светна. Изкуственото му око заблестя и в него заиграха искри, много по-бързо отколкото Лейн си спомняше да бе виждал. Всеки златен зъб можеше добре да се види, защото Чака отметна глава назад и гръмогласно се изсмя.

— Но защо не ми каза веднага? — избумтя гласът му. — Нова тръпка, ново удоволствие? А аз си стоя и се терзая, че моят добър приятел е заминал, за да стане някакъв некрофил! Какъв тогава е проблемът, Никобар? Защо просто не се облегнеш в креслото и не се отдадеш на наслаждението?

— Да се наслаждавам, ли? — ахна Лейн. — Да се наслаждавам на това… нещо?

— Разбира се! — избоботи Чака. — Познавам мъже, които са прекосявали половината Галактика, търсейки нови усещания и това бяха хора готови да продадат душите си макар и за най-краткия, най-мимолетен вкус на нещо по-различно, докато ти просто излиташ и го намираш, ей така! Това ако не е късмет!

— Ти не си го изпитвал — изпъшка Лейн. — Дори за секунда не си имал тези проклети усещания в главата си.

— Е, очевидно не става дума за нещо чак толкова отвратително — каза Чака, — защото в противен случай едва ли щеше да прекараш две години в космоса, за да получиш шест нови дози.

— Повярвай, ужасно е — прошепна Лейн, втренчен в някаква точка зад главата на Чака. — Ти просто не можеш да си го представиш.

— Ето какво знам аз — отговори Чака: — Знам, че ако бях на твое място, нямаше да се опитвам да убия проклетото същество. Щях да се опитам да разбера, какво има в него и щях да направя всичко възможно да сложа в бутилка малко от онова, което има да предложи. Не виждаш ли, че това нещо може да ти донесе цяло състояние, Никобар?

— То трябва да умре — тихо, но настойчиво каза Лейн.

— И защо? Защото те кара да се чувстваш перверзен? Защото те кара да се срамуваш или отвращаваш от себе си? Глупости, Никобар! По тази логика ти можеш да убиеш всяка жена, която не ти е доставила удоволствие в леглото или всеки производител на алкохол, чиято продукция не харесваш. И освен това, кой си ти, че да решаваш дали на едно нещо може да бъде разрешено или не да носи тръпка и на другите?

— Не става дума за тръпка — обясни Лейн. — Става дума за нещо… чуждоземно. Нещо, което не е било създадено на този свят за да се докосва до човешката душа!

— Ха, че ако хората се бяха придържали само към онова, което е било предназначено за тях, те нямаше да познаят вкуса на тютюна, нямаше да опитат наркотиците, нямаше да вкусят алкохол, нямаше да знаят какво е хомосексуалност. Дявол да го вземе, за мен всичко, което усещам, вкусвам, дочувам или помирисвам, ако то ми носи удоволствие, всяко отделно такова нещо има право на съществуване — той поспря за миг и постепенно на лицето му плъзна нова широка усмивка. — Може би Чака ще дойде с теб и ще опита това усещане за да се види какво е?

— Не — твърдо заяви Лейн. — Става дума за схватка между мен и това същество. Нямам нужда от никаква помощ.

— Помощ ли? — засмя се Чака. — Че кой ти предлага помощ, Никобар? Не разбираш ли, че аз съм на негова страна?

— Ти изобщо не можеш да си представиш какво може да стори то с теб — измъчено изрече Лейн.

— Ето какво ще ти кажа — започна Чака: — Това създание няма да ме превърне в невротизирана, жадна за кръв купчина месо. Чувал съм, че кралските особи в древността се сношавали с овце и с други животни в обора. Е, Чака ще ги надмине и ще се люби с топка от енергия! И кой знае, може би името ми завинаги ще остане вписано в историята.

— Ти няма да дойдеш с мен, Чака — повтори пак Лейн. — Аз ще си прибера оръжието, ще убия тази твар и нищо няма да може да ме спре!

— Приличаш ми на сексуален перверт, който убива жената, защото изпитва срам от желанието към нея, изгарящо го отвътре. Това проклето същество ти е объркало мозъка, Никобар! Добре, след като се оказва прекалено силен противник, защо не дойдеш с мен в заведението? Имам за теб дори девственица… е, в случай, че докторът е успял да я закърпи.

— Не ме интересува — отсече Лейн.

— За сметка на заведението, Никобар — опитваше се да го убеди Чака. — Кой знае? Може да си овладял някои нови техники от Хипнозвяра.

— Забрави това.

— Само не ми казвай, че си се отказал от жените и алкохола — засмя се Чака.

— Добре, няма да ти го кажа.

— Ама наистина ми се иска да разбере какво предлага това чудо на чудесата — поклати глава гигантът. — Нали не се опитваш да ми извъртиш някой номер, а?

— Не, не опитвам.

— След като притежава такава мощ, мисля че вече разбирам защо си се мъкнал след него в продължение на две години.

— Свърши ли? — попита Лейн. — Ще спрем ли вече да говорим на тази тема?

— Не още — каза Чака. — Защо се върна чак в Хелхейвън за пари? Знам със сигурност, че имаш банкови сметки в половин дузина светове из Галактиката.

— Вече не — отговори кратко Лейн.

— В такъв случай, след купуването на това оръжие, ти ще фалираш?

— Ами, почти — кимна Лейн.

— Трийсет години пестиш — изсумтя Чака, — и всичко отива по дяволите просто така. Трябваше да бъдеш по-умен и да похарчиш тези пари при мен, Никобар.

— Ще се оправя, Чака — отговори Лейн. — След като го убия.

— Да, ама за какво ще ги харчиш? — попита риторично Чака. — Отказал си се от жените и алкохола… кой знае, може и наркотиците вече да не те интересуват.

— Има други неща, за които парите могат да се изхарчат, Чака — усмихна се Лейн може би за първи път.

— Не от хора като мен и теб, Никобар — отговори Чака. — Не за хората, които живеят по границата. И какво ще си купиш? Къща ли? Та ти практически живееш на кораба си. Библиотека? Ако книгите и лентите те интересуваха, ти нямаше да се накиснеш в тази история. Дрехи, скъпоценности, дрънкулки? На кого ли му харесват тези неща. Не, Никобар, когато човек живее с момента, както правим двамата с теб, той харчи парите си за неща, които му помагат да си подслажда живота между моментите.

— Хубаво, убеди ме, тогава няма да ги харча — примирено каза Лейн. — Отново ще се захвана с лов.

— И защо не постъпиш така сега?

— Не мога — призна Лейн. — Не мога да направя нищо, докато не убия това същество.

— Ти непрекъснато го наричаш „нещо“ или „същество“ — отбеляза Чака. — Останал съм с впечатление, че си имаше име.

— Има много имена — отговори Лейн.

— Защо не използваш някое от тях?

— Нито едно от тези имена не е достатъчно точно. Затова, за мен то е същество — просто и ясно.

— И кога смяташ да излетиш? — попита Чака.

— След два-три дни. Когато корабът бъде готов. Току-що изпратих парите за последните два детайла, но ще трябва да кацна на Белор, за да монтирам оръжието на „Смъртоносен“.

— Надявам се, че ще дойдеш да пием по едно на прощаване преди да потеглиш — предложи Чака.

Лейн поклати глава отрицателно.

Чака сви рамене и се отправи към вратата.

— Сбогом, приятелю. Беше ми много приятно, че се познавахме.

— Говориш сякаш съм покойник — обади се Лейн. — Проклетото същество още не ме е убило.

— Погледни се в огледалото, Никобар — каза Чака и излезе.