Космическият ловец (Гълтачът на души)

ГЛАВА 20

Минаха много минути преди Лейн да осъзнае какво точно бе направил и много часове преди Востувиан да се възстанови напълно.

— То смени курса си — обясни Лейн, когато видя, че дорнът е в състояние да го разбере. — Сега се носи към ядрото на Галактиката.

— Знаех си — промърмори Востувиан. — Знаех, че няма да го убиеш.

— Стрелях с разредителя — каза Лейн. — Но то се намираше извън обхвата му.

— Извън обхвата ли? — повтори Востувиан. Гласът му едва се чуваше, вероятно в резултат от крясъците преди това. — Лейн, то беше на двайсет хиляди километра.

— Ти ми наруши концентрацията — сопна се Лейн. — Бях го изработил, но ти се хвърли към разредителя. До този момент аз държах нещата в ръцете си.

— Никога не си държал нещата под контрол — възрази Востувиан и гласът му беше възвърнал невъзмутимостта си.

— Така беше! — отсече Лейн. — Аз успешно му се съпротивлявах! Бях готов да стрелям, ако се приближеше още малко, но тогава ти се намеси и оплеска всичко.

— Изобщо не е така, Лейн. Още ли не си разбрал, че ти не можеш да го убиеш?

— Не съм убеден, че ще съумея да го направя, докато ти си на борда. Сега млъквай и ме остави на мира.

Той хвърли поглед към пулта. Съществото се намираше на почти двеста хиляди километра пред тях и отново се носеше с почти светлинна скорост. След един час нареди на Востувиан да го смени и отиде да хапне нещо в камбуза.

Седна на масата и се загледа в склада с концентрирана храна без да усеща никакъв глад.

Замисли се. Колко от това, което бе казал на дорна, бе истина и колко бе оправдание за постъпката му? Не искаше да признава цялата истина пред себе си, но се налагаше. Трябваше да знае как може да постъпи, когато съществото отново се окажеше в прицела му и най-вече трябваше да е наясно кое оръжие би използвал.

И докато мислеше по тези въпроси яростта му се прехвърли от Востувиан върху съществото. Точно то бе повлияло на мислите му, на преценката му и на чувствата му, а не Востувиан. Точно съществото го бе принудило да стреля с вибратора вместо с разредителя и пак то го бе изиграло да изчака предостатъчно преди да използва ентропното оръжие. Точно съществото го бе превърнало в едно отвратително същество с отвратителни желания. Не Востувиан беше причината за неговите кошмари и фантазии, а именно съществото.

А беше в ръцете му и той му позволи да се изплъзне. Но поне бе поел в главата си всичко, което то можеше да му предложи и го бе изпуснал само със секунди. Сега знаеше какво то би направило и какво не би направило, както и какво той можеше и какво не можеше да му стори. Полето за следващата битка бе очертано. И следващия път той щеше да бъде готов, следващия път нямаше да има колебание, следващия път щеше да поеме шанса поне да го рани, ако му се отдадеше.

Следващия път…

Но следващият път съвсем не се материализира толкова скоро, колкото той жадуваше. Лудата им гонитба продължи с дни, после седмици и месеци, в посока към центъра на Галактиката. Външната граница отдавна бе останала зад тях, скоро пресякоха пределите на Демокрацията, а след това се озоваха зад Вътрешната граница. Човечеството не бе построило своята империя от галактическото ядро навън, а по-скоро от Земята и Делурос и още половин дузина светове, заселвайки планетните системи в разширяващи се концентрични кръгове. И също както още не бе достигнало до периферията, така и не се бе придвижило до центъра на Галактиката по-близо от Северна Точка и стотина други свята по Вътрешната граница на човешката експанзия.

Те се носеха в пространството, подминавайки милиони неизследвани светове, за да се озоват накрая в една област, която не само бе все още неизследвана, а бе дори и некартографирана.

Ако не се забави до някой друг ден — въздъхна един ден Лейн, който за хиляден път бе опитал да спре съществото, стреляйки с вибратора през равни интервали от време, — няма да ми остане нищо друго освен да стрелям с проклетия разредител колкото и далече да се намираме. Може би ще имаме късмет.

— Най-големият късмет при подобен опит ще бъде да не изпреварим лъча сами и да не се самоунищожим — обади се Востувиан.

Лейн изсумтя нещо в отговор, който не беше нито положителен, нито отрицателен, нито каквото и да е било и отново концентрира вниманието си върху пулта за наблюдение.

И тогава, толкова неочаквано, че и двамата подскочиха, „Смъртоносен“ улови съобщение по радиото, за първи път от години насам.

— Повтарям: Помощ! — чу се тъничък, но съвсем човешки глас, едва разбираем поради силните смущения. — Повтарям: Помощ! Спешно!

Лейн се пресегна и включи предавателя си.

— Тук е „Смъртоносен“ с командир Никобар Лейн, на четиридесет и пет месеца след излитане от Белор.

— Слава Господи! — с облекчение изрече гласът. — Говори Йонас Стоунмейсън, капитан на „Рейчъл“. Загубихме мощност, а разполагаме с максимум двудневен запас от въздух и вода.

— Какво, по дяволите, правите тук? — осведоми се раздразнено Лейн.

— Корабът превозва колонисти — обясни Стоунмейсън. — Търсехме подходящ земеделски свят по Вътрешната граница, когато загубих цялата си мощност. Летяхме с петдесет процента от скоростта на светлината когато това се случи и инерцията ни отнесе чак тук. Успяхме да възстановим само радиото преди четири дни. Ще ни помогнете ли?

— Не мога — каза Лейн. — Този кораб изпълнява неотложна мисия в друга посока.

— Дявол да те вземе, човече! — извика Стоунмейсън. — Разбери, че имам над шестстотин жени и деца на борда си! Засякохме къде се намирате и изчислихме, че курсовете ми се доближават на по-малко от половин милион километра след пет часа.

Лейн изключи предавателя и провери пулта за наблюдение. Съществото продължаваше да се носи на все същата дистанция пред тях и му беше напълно ясно, че дори само ако забави, да не говорим за спасителна операция, това ще означава края на лова, може би завинаги.

Отново се включи на честотата на бедстващия звездолет.

— „Рейчъл“! Обажда се „Смъртоносен“. Корабът ми е малък, прекалено малък, за да мога да ви помогна по какъвто и да е било начин. Но ще предам за ситуацията, в която се намирате, ще съобщя координатите ви и ще помоля всички кораби, с които съумея да се свържа, да бързат с всички сили към вас.

— Проклет да си, Лейн! — изръмжа Стоунмейсън. — Ти току-що осъди повече от хиляда колонисти на смърт!

— Съжалявам, но нищо не може да се направи — обади се Лейн. — Надявам се да ми повярвате когато ви казвам, че дълбоко съжалявам и че бих ви помогнал с всичко, стига да можех!

— Не може да има нищо по-важно от това да спасиш живота на своите! — каза Стоунмейсън. — Умолявам те, Лейн, помогни ни!

— Не мога — със съжаление в гласа изрече Лейн, опитвайки се да изгони от главата си образа на хиляда подпухнали тела с почернели, надути езици и изхвръкнали очи.

Стори му се, че долавя шума от някакво боричкане и след малко се разнесе ридаещ и полуистеричен женски глас:

— Мистър Лейн, не говоря само от мое име и заради двете си дъщери, а от името на всички пасажери. Какво може да бъде по-важно от това да извършите един акт на милосърдие?

— Не бихте ме разбрали. Повярвайте ми, бих ви помогнал, ако можех!

— Мистър Лейн, умолявам ви, моля…

Лейн пристъпи до радиото и прекъсна връзката.

После предаде управлението на Востувиан, легна в хамака и сложи ръце зад главата си. Длъжен бе да помогне на „Рейчъл“, или най-малкото длъжен бе да се чувства виновен, че не беше помогнал. Но не чувстваше нищо. Единственото, което усещаше, бе страстното желание да премери още веднъж сили със съществото.

И изведнъж, докато мислеше за обречените колонисти, за членовете на колонията Роанок, за миньорите от Бастион, за Моряка, за безкрайните години прекарани в космоса, за ентропното оръжие, което бе стреляло само веднъж и то когато бе станало много късно, в този миг той прозря истинското име на съществото. Не Хипнозвяр, не Звездопрах, не страйгор или някое от другите прозвища, които са му били прикачвани, а истинското му име — единственото име, което най-точно го дефинираше.

В този миг Никобар Лейн взе твърдото решение да унищожи Гълтача на души.