Космическият ловец (Гълтачът на души)

ГЛАВА 12

„Смъртоносен“ се носеше безшумно в пространството и от две години не се бе връщал в базата си.

Три пъти през последните дванайсет стандартни месеца той бе кацал: веднъж да закупи компоненти за ентропното оръжие, втори път за да закрие няколко банкови сметки, докато зареждаше с гориво. Сега корабът се носеше обратно към Северна Точка, където бяха последните пари на Лейн.

Пътуването наистина се бе оказало продължително. Два пъти Лейн си бе помислял, че най-сетне се е натъкнал на Хипнозвяра, но и двата пъти бе сбъркал. Дори на Муфти му бе доскучало и до в такава степен, че Лейн го бе вкарвал на два пъти за по сто дни в камерата за хипносън. Искаше му се да бе имало по-лесен начин да сложи ръка на последните си средства, но икономическите столици на Демокрацията нямаха здрави финансови връзки с пограничните светове, особено онези, които отказваха да вършат сделки с друга валута освен кредити, така че нямаше никаква друга възможност да изтегли парите си освен да го стори лично. Прекарваше часове всеки ден изпълнявайки точка по точка интензивната си програма за борба със скуката и в борба с кошмарите, които отдавна се бяха прехвърлили от сънищата му в часовете, когато бе буден.

Но в светът около него се случваха интересни неща. Демокрацията започваше да се пропуква по периферията. Кредитите трябваше да бъдат гарантирани първо с уран, после с платина и накрая с вяра, макар да ставаше все по-ясно, че вярата не е от нещата, които се намираха в изобилие. Стачка на обединените миньори почти бе парализирала за повече от месец контролирания от човешката раса сектор на Галактиката преди измъченото правителство да отстъпи пред исканията им. Най-сетне бе открито лекарство против еплазията — болест на кръвта, която се бе появила преди триста години и се бе разпростряла. Поредните двеста седемдесет и осем животински вида бяха изчезнали — сред тях и смешливците — а на тяхно място бяха открити нови сто и шестнайсет, главно по пограничните светове.

Лейн не знаеше за всичко това, нито щеше да се развълнува, ако бе научил. Интересът на Лейн към правителствата беше толкова малък, колкото бе техният към него. Капиталите му не бяха обвързани с кредитите. Болестите започваха да го вълнуват само когато се разболееше от тях. Миньорите му бяха напълно безразлични. Що се отнасяше до изчезналите животински видове… е, той нямаше да остане без работа, щом откриваха нови на тяхно място.

Всъщност, точно в момента работата не го вълнуваше. Синдикатът Вейнмил на два пъти бе положил особени усилия да се свърже с него на кораба и да поръча някои по-специални животни за своите музеи. Той бе потвърдил, че приема и двете поръчки, но до момента не бе дори и опитал да направи каквото и да е било по тях.

Единствената му грижа сега, и това продължаваше вече цели две години, бе да унищожи Хипнозвяра. Първо трябваше да получи оръжието, което за себе си беше кръстил „разредител“, едва след което щеше да го използва върху набелязаната жертва. След това щеше да опита да възстанови репутацията си, да продаде оръжието за колкото суъмееше и отново щеше да потисне емоциите си, влагайки всичкото си умение на стария занаят.

Лейн погледна пулта за управление може би за милионен път. Оставаха още двайсет и седем дни до Северна Точка. Беше крайно време да кацне за по-дълго, да си направи един гуляй, да се наспи на истинско легло вместо в хамак, да опита истинска храна и да си достави удоволствие с някой друг литър от най-добрата бира на Чака. Малко почивка, малко чист въздух, ден-два с жена и сигурно щеше да се зареди с енергия за последната фаза на това дълго преследване.

И точно в този миг го зърна.

Не разбра откъде се бе появило, нито какво правеше толкова далече от облака, не можеше да реши дали не го следеше и измъчваше с присъствието си. Но съществото бе пред очите му, на седемдесет хиляди километра дясно на борд и на около шейсет градуса под кораба.

Той тихо изруга и реши да не отклонява „Смъртоносен“ от курса. Съществото се приближи на около петдесет хиляди километра.

Провери уредите за наблюдение, за да се убеди, че не става дума за друг кораб. Наистина беше съществото. Помисли малко, после увеличи до максимум скоростта. Съществото го следваше без затруднение.

Продължиха така шест часа. След това бавно и неумолимо, съществото започна да скъсява разстоянието между тях и Лейн предприе поредица маневри, опитвайки да се изплъзне. Без никакъв успех.

Когато съществото наближи на двайсет хиляди километра, той започна да долавя напрежение в тялото си, но не можеше да каже дали това бяха собствените му емоции или тези на съществото. Каквото и да бе причината, напрежението се засилваше с всяка изминала секунда и в него започваше да се долавя леката тръпка на очакването.

Той енергично разтърси глава и започна да пее с всички сили, опитвайки се безуспешно да задави затискащото го усещане.

Съществото се приближи на петнайсет хиляди километра, после на дванайсет хиляди и Лейн разбра, че никога няма да съумее да стигне до Северна Точка без да се опълчи срещу него. Цялото му потно тяло трепереше и той забрави най-напред думите, а после и мелодията на песента си.

Макар да знаеше, че няма никакъв смисъл, той все пак насочи лазерното оръдие към преследващото го същество и стреля. После, със същото усещане за безсмисленост, повтори опита и с молекулярния имплодер.

— Махай се! — извика той в екрана за директно наблюдение, където само преди секунди се бе показало съществото. — Още не съм готов за теб!

Но съществото не се махаше. Нещо повече — приближи се на шест хиляди километра, пулсирайки. Лейн забави „Смъртоносен“ така че едва-едва пълзеше, с плахата надежда, че съществото ще го подмине, носено от инерцията, а той ще има време за някаква гениална маневра, но нищо подобно не се случи: то спря едновременно с кораба и сега се намираше на по-малко от петстотин километра от него.

Лейн усещаше практически същото, както и при предишните си срещи с него, но понеже вече можеше да анализира възприятията си, се чувстваше ужасно омърсен. Отново стреля с лазерното оръдие и отново без никаква реакция.

И тогава с дрезгаво изхриптяване, което прозвуча като нещо между писък и стон, той натисна спусъка на вибратора.

Емоционалният шок го връхлетя с познатата сила, но този път му бяха достатъчни само минута-две да се възстанови. Когато отново бе в състояние да погледне към пулта, видя, че съществото се отдалечаваше бързо както преди.

Свлече се в креслото, осъзнал, че е стоял на крака няколко минути и едва сега се разтрепери като лист. Но този път, знаеше това със сигурност, треперенето се дължеше на самия него.

Съществото се носеше с огромна скорост и след някоя-друга минута щеше да излезе извън обсега на уредите му за наблюдение. Сега, когато държеше под контрол мислите и емоциите си, щяха да му трябват буквално някакви секунди, за да върне „Смъртоносен“ на курса към Северна Точка. Съществото щеше да почака, докато той не се въоръжеше както трябва. Най-важното в момента бе да стигне в Северна Точка и да изтегли парите, необходими му за довършването на разредителя.

Но когато протегна ръка към пулта за управление, той знаеше вътре в себе си, че изобщо не възнамерява да се връща в Северна Точка.