Краят на историята

9.

Ник си поръча кафе и разсеяно огледа посетителите. Разни кривокраки ученички, наедрели в кръстта домакини… Нищо интересно за естет като него… На съседната маса очилат акран чете дебел вестник… Големи черни букви: „Ще приемат закон…“ Аман от закони… Като ги гласуват, че като се затича Колимечков да ги изпълнява… Тъпо… Тъпчеше на едно място. Проходът… Безсмислено е да го следи. Там бе станал скандала с Муса и Караразбойников няма да се върне никога. Ятаганите?… Цената им бе така солена, че скоро едва ли някой би ги купил… Пушките… Явно не са за продажба. Защо му е пищал с набита цев от съвременно оръжие? Хм… Нещо му бягаше.

Какво друго имаше? Книгите! Как забрави книгите! Та Караразбойников бе тръгнал с тях пред Муса. Такаа. Защо му са на кирливана-дребосък църковни книги? Едва ли да ги чете…

Толкова много защо… Ник тупна ядно с ръка по масата.

Отсреща акранът най-после прехвърли на друга страница и срещу Ник цъфна тлъсто заглавие „Мистерия обвива най-старата българска книга…“

Ник изтича до близката сергия и си купи вестник. След десет минути му идеше да цъка като часовник.

Значи явил се някакъв си патриот при директора на Националния исторически музей и му предложил да откупи Именника на българските ханове. Досега той бил познат от преписи от петнайсети и шестнайсети век, собственост на руски музеи. В тях имало много непълноти и донадени по-късно неща. И ето, появил се оригиналът. Или поне препис от десети век. Пълен. С него най-далечната българска история ставала близка-близка… Но притежателят искал тлъста сума. Е, събирали я вече с подписка по градове и паланки. Обаче къде бил досега този писмен източник? Как е стигнал читав до наши дни и кой е човекът, който го е открил?… Директорът обясняваше, че първите експертизи доказвали автентичността на ръкописа… И даваше да се разбере, че може би ще има нови открития и изненади…

Мале!… Чакай. Чакай, детективе. Спокойно. Ник се опита да се вземе в ръце. Най-тъпо бе да се изтупа в музея и да заразпитва за благодетеля, осветлил родното минало. Ще го крият като куче кокал и шеф — изневяра със секретарката си…

Такаа. Абе какво прави тоя тип пак тъдява? Ето, отговори ли на този въпрос, ще му падне в ръчичките за отрицателно време.

Бизнес?… Глупости. Парите за Караразбойников са като кладенчовата вода за прасето. Е, хайде — средство с попътно ремонтиране на историята. Но не е крайната цел. В никакъв случай. Човек, който твърди, че ще промени седем-осем века с цел да тласне света напред, не може да си губи времето с алъш-вериш… Мащабът е малък за Караразбойников.

Значи и това е средство.

Ятаганите?… Не. И те са за пари. Пищалите? Ако не бе видял набитата цев, щеше да ги причисли към средствата за финансиране. Ник си падаше по оръжията и без справка би твърдял с пълна увереност, че така запазена фитилна пушка от петнайсети век не притежава никой музей по света. И всички биха дали луди пари… Явно обаче те не бяха за продажба, щом разваляше автентичния им вид.

Ник изхъмка доволен. Е, оставаше законния въпрос: за какво може да се използва фитилна пушка, приспособена да стреля примерно с патрони на калашник? И къде?…

Олекна му. Вместо да стои разкрачен между ятаганите, книгите и пушките, най-добре е да се съсредоточи на последните. Когато Караразбойников вземе тях, значи нещо ще става. Какво ли?…

— Леле — изпъшка Ник. — Тоя каква ли каша се кани да забърка в петнайсети век?

Акранът от съседната маса надникна иззад вестника и го изгледа удивен.

— Аз съм нищо — озъби му се Ник. — Знаеш ли колко по-луди от мен скитат от век на век?…