Кръв по снега

Десета глава

Корина приготви семпла вечеря от продуктите, които бях купил.

— Ммм, вкусно — казах, след като приключих. Избърсах си устата със салфетка и налях още вода и на двама ни.

— Как се озова в този бранш? — поинтересува се тя.

— Как се озовах ли?

— Да… как… Защо се занимаваш с това? Защо, да речем, не си наследил професията на баща си? Той, предполагам, не е…

— Той почина — прекъснах я и пресуших чашата на един дъх. Корина беше пресолила яденето.

— О, съжалявам, Улав.

— Недей. Ще си единствената.

— Забавен си — засмя се Корина.

За пръв път някой отбелязваше, че имам чувство за хумор.

— Пусни някоя плоча.

Пуснах Джим Рийвс.

— Старомоден си.

— Имам малко плочи.

— Танцуваш ли?

— Не.

— И нямаш бира в хладилника?

— Бира ли ти се пие?

Тя ме погледна със закачлива усмивка, все едно пак бях казал нещо смешно.

— Да седнем на дивана, а, Улав?

Докато аз правех кафе, тя разтреби масата. Това ми донесе усещане за уют. После се настанихме на дивана. „Обичам те, защото ме разбираш“, пееше Джим Рийвс. През деня времето бе омекнало и сега навън се сипеха едри, пухкави снежинки.

Гледах Корина. Част от мен беше толкова напрегната, че предпочитах да се преместя на стола. Друга част обаче копнееше да обгърне тънката й талия и да я притисне към себе си. Да целуне червените й устни. Да погали лъскавата й коса. Да я привлече още по-близо, още по-страстно, за да усетя как дъхът й секва, да чуя как после вдишва, как гърдите и коремът й се издуват към мен. От тези мисли усетих сладък вкус в устата.

Игличката на грамофона се плъзна към средата на плочата, рамото се вдигна и се върна в изходно положение, а плочата постепенно спря да се върти.

Преглътнах с мъка. Исках да посегна и да сложа дланта си там, където шията се спуска към рамото й. Но ръката ми трепереше. Не само тя. Целият треперех като втресен от грип.

— Улав… — Корина се наведе към мен.

Пак усетих наситената й миризма. Не можех да определя дали е естествена, или парфюм. Отворих уста, защото въздухът не ми стигаше. Тя посегна към книгата върху ниската масичка отпред.

— Ще ми почетеш ли малко? Някакъв откъс, в който се говори за любов…

— На драго сърце…

— Ами давай — измърка тя, сви крака под дупето си и хвана ръката ми под лакътя. — Обожавам да слушам за любов.

— Не мога.

— Стига де, как да не можеш! — засмя се тя, разтвори книгата и я тупна в скута ми. — Не се срамувай, Улав, чети! Няма защо да се стесняваш точно от…

— Страдам от словесна слепота.

Думите ми рязко разсякоха изречението й. Тя премига срещу мен, все едно й бях ударил шамар. По дяволите, самият аз се сепнах.

— Извинявай, Улав, но… нали каза… и аз си помислих…

Тя не довърши. Умълчахме се. Щеше ми се плочата да не беше спирала да свири. Затворих очи.

— Мога да чета.

— Така ли?

— Да.

— Но как, при положение че не виждаш… думите?

— Виждам ги. Просто понякога буквите се разместват пред очите ми и се налага да ги препрочитам по няколко пъти.

Повдигнах клепачи. Корина не беше пуснала ръката ми.

— Но как… как разбираш, че грешиш при четенето?

— Най-често полученото съчетание не представлява смислена дума. Понякога обаче прочитам дума с близък звуков състав и разбирам за грешката чак впоследствие, много по-късно. И се оказва, че в моя ум се е разиграл разказ, съвсем различен от описания в книгата. С други думи, получавам две книги на цената на една.

Корина се засмя високо и звънко. Очите й блеснаха в полумрака. И аз се разсмях. Не за пръв път казвах на някого, че страдам от дислексия. Но за пръв път човекът отсреща проявяваше интерес какво представлява това нарушение. За пръв път обяснявах подробности около състоянието ми пред човек, който не е майка ми или някой учител. Дланта й се плъзна надолу по ръката ми — уж неусетно. Очаквах го. Корина щеше да се откаже от мен. Пръстите й обаче стиснаха моите.

— Ама наистина си много забавен, Улав. И добър.

В долната част на прозореца снегът бе започнал да се сляга. Снежните кристали се вплитаха едни в други като железните халки на ризница.

— Щом не можеш да четеш, преразкажи ми любовната история.

— Добреее…

Сведох поглед към книгата в скута ми. Беше разтворена точно на страницата с описанието как Жан Валжан, представящ се за господин Мадлен, се застъпва за окаяната, злочеста уличница Фантин и я взема под крилото си. Поразмислих и реших да разкажа на Корина за Козет и Мариус, и за Епонин, девойката, израснала в семейство на крадци и безнадеждно влюбена в Мариус, която накрая жертва живота си в името на любовта. На чуждата любов. Пресъздадох историята в най-дребни подробности.

— О, колко хубаво! — възкликна Корина, когато приключих.

— Да — кимнах. — Епонин е истинска…

— … че накрая Козет и Мариус се събират.

Кимнах.

Корина стисна ръката ми. Нито за миг не я бе пуснала.

— Разкажи ми за Рибаря.

— Мафиот като мафиот… — свих рамене.

— Според Даниел бил убиец.

— И такъв е.

— Какво ще се случи след смъртта на Даниел?

— Стига да успея да го очистя, няма от какво да се боиш. Рибаря няма да те нарани.

— Питах по-скоро дали Рибаря ще сложи ръка върху целия пазар.

— Сигурно. Не знам да има други конкуренти освен Хофман. Освен ако ти не… — смигнах й закачливо.

Корина се разсмя високо и ме смушка шеговито. Кой би предположил, че притежавам и дарба на комик?

— Защо просто не избягаме? — попита тя. — Двамата ще си живеем чудесно. Аз ще готвя, ти ще…

Остатъкът от изречението й увисна във въздуха като недовършен мост.

— С удоволствие бих избягал с теб, Корина, но нямам пукната крона.

— Така ли? А Даниел ще ми разправя колко добре плащал на хората си. Лоялността се купува — все това повтаря.

— Похарчих парите до последното йоре.

— За какво?

Погледна демонстративно зад гърба ми. Един вид, едва ли си ги похарчил за апартамента, защото обзавеждането тук не изглежда особено скъпо.

Свих рамене.

— Дадох ги на една самотна майка с четири деца. Овдовя заради мен и… Нещо се разнежих и пъхнах в плика сумата, обещана на мъжа й за една мокра поръчка. Това бяха всичките ми пари. Не съм предполагал, че Рибаря плаща толкова добре на хората си.

По лицето на Корина се изписа силно смайване. Не успях да причисля изражението й към една от шестте универсални гримаси по Дарвин, но разбрах какво мисли: „Дал си… дал си всичките си пари на вдовица, чийто съпруг е възнамерявал да убие човек?“.

Преди да го направя, и на мен ми мина през ума каква голяма глупост съм напът да извърша — макар да чувствах, че така с покойния сме квит. Съдейки обаче по физиономията на Корина, явно бях постъпил като кръгъл идиот.

— Този мъж кого трябваше да убие?

— Не помня — излъгах.

— Улав? — Тя докосна бузата ми с длан. — Ти си много специален човек.

Погледът й зашари по лицето ми, започна да го поема парче по парче, сякаш го изяждаше. Чувал съм, че в такива моменти човек чете мислите на другия, усеща ги. Щом казват. Аз страдам от словесна слепота и не успях да прочета мислите на Корина. Според майка ми съм черноглед. Щом казва, сигурно. Така или иначе се изненадах много приятно, когато Корина Хофман се наведе и ме целуна.

Любихме се. Не от свян избрах тъкмо тази романтична и непорочна дума, за да опиша какво се случи помежду ни — вместо някоя по-пряма и цинична, която да акцентира върху самото изпълнение на акта. А просто защото именно глаголът „любя се“ покрива в най-голяма степен същността на случилото се помежду ни. Устните й бяха до ухото ми, дъхът й съскаше. Докосвах я с безкрайна предпазливост, както докосвам онези изсушени цветя, които понякога намирам в книгите, взети от библиотеката — те са толкова крехки и трошливи, че се разпадат само при допира на пръстите ми. Страхувах се Корина да не изчезне. През няколко секунди се надигах на ръце, за да проверя дали все още е под мен, дали не сънувам. Милвах я с леки, нежни движения, сякаш се боях да не я похабя. Позабавих се, преди да проникна в нея. Тя ме гледаше учудена. Откъде да знае, че изчаквам точната секунда. Най-сетне дойде мигът на пълното сливане, действие, навярно в очите на мнозина тривиално за бивш сводник, ала аз го изживях толкова емоционално, че в гърлото ми заседна буца. Тя нададе слаб, протяжен стон, а аз бавно и предпазливо прониквах навътре и й шепнех разни глупави нежности в ухото. Усещах нетърпението й, но исках да удължа изживяването, да й доставя максимално удоволствие. Обладах я като на забавен каданс, със самоналожена сдържаност. Хълбоците й обаче започнаха да се движат под мен със скоростта на вълни в бурно море, а бялата й кожа проблясваше в мрака. Сякаш се любех с лунното сияние. Толкова ефирна и невъзможна ми се струваше тази нощ.

— Остани с мен, скъпи — съскаше дъхът й в ухото ми. — Остани с мен мили, мили Улав.

Запалих цигара. Корина заспа. Снегът спря. Вятърът, свирил известно време тъжна мелодия във водосточната тръба, прибра рога си. В стаята се чуваше само равномерното й дишане. Ослушвах се напрегнато. Тишина.

Ето за това си бях мечтал, но не бях вярвал, че е възможно. От умора ми се доспа. Бях обаче толкова щастлив, че не исках да заспивам. Защото заспях ли, този свят, който преди изобщо не ми бе харесвал, но сега обожавах, щеше да спре да съществува за известно време. А нали според Дейвид Хюм — така му беше фамилията! — фактът, че всяка сутрин досега съм се събуждал в едно и също тяло, на един и същи свят, където случващото се е било реално, не гарантира повторение и на следващата сутрин. За пръв път през целия ми досегашен живот имах чувството, че е опасно да затворя очи.

Слухтях. Бдях над онова, което имам. Не долавях подозрителни шумове. И въпреки това продължавах да се ослушвам напрегнато.