Кървав лабиринт

Понеделник

Тони не искаше да мисли за Едмънд Артър Блайт. Беше помолил сестрата за нещо по-силно от обичайното приспивателно, за да бъде сигурен, че ще заспи, защото не му се искаше да прекара нощта буден, в размисли за Едмънд Артър Блайт. Тони Блайт. Така щеше да се казва той, ако Ванеса се беше омъжила за онзи човек. Тони се питаше дали някога ще разбере със сигурност какво се е случило навремето. Ако на мястото на майка му беше друга жена, той би могъл да направи доста сигурно предположение, или просто да я попита. Но нямаше как да разпитва майка си, а предположенията бяха безсмислени, защото съществуваха прекалено много възможности. Може вече да е бил женен за друга. Може да се е уплашил от перспективата да стане съпруг на Ванеса. Може пък тя изобщо да не му е казала, че е бременна. А може и да го е пратила по дяволите и да е казала, че ще се оправи и сама. В продължение на четиридесет и три години Ванеса бе пазила в тайна самоличността му и обстоятелствата около тяхната връзка. На Тони не му се вярваше тя внезапно да промени отношението си.

Снощи, преди Карол да я изхвърли от стаята, Ванеса твърдеше, че единственият й мотив бил да защити Тони от мъчителното откритие, че баща му е мъртъв.

— Благодарение на тази загриженост сте щели да приберете няколкостотин хиляди паунда — беше изтъкнала невъзмутимо Карол.

Поради погълнатото сънотворно трябваше да измине известно време, преди той да осъзнае същността на документите, които Ванеса се бе опитала да го накара да подпише. Те нямаха нищо общо с къщата на баба му. Ставаше дума за официален отказ от претенции към имуществото на покойния му баща в полза на майка му. Наследството според Карол включваше къща в Устър, спестявания в размер на петдесет и няколко хиляди паунда и една яхта.

— Тя е престъпница, Тони — беше казала Карол. — Това беше опит за финансова измама в големи размери.

— Знам — бе й отвърнал той. — Но ми е все едно.

— Как можеш да проявяваш такава търпимост? — бе попитала тя раздразнено.

— Защото я разбирам — бе казал простичко Тони. — Пък и какво очакваш да направя? Да повдигна обвинение срещу собствената си майка? Надали. Имаш ли представа колко може да ни навреди тя, прикривайки се зад привилегиите си на майка пред съда?

Две секунди бяха достатъчни на Карол да осъзнае силата на аргументите му.

— Добре, да забравим тогава цялата история — бе казала тя. — Но ако се осмели да се появи отново тук, не подписвай нищо.

После си беше тръгнала, като взе и документите, за да ги съхранява, и остави купчината разпечатки със сведения за жертвите на атентата. Той се зарадва, когато ги видя, защото щяха да му помогнат да не мисли за Едмънд Артър Блайт.

Именно затова точно в седем в понеделник сутринта той вече беше изпратил стандартно запитване за информация за фирмата „B & R“ на уебсайта на фирмения регистър. Докато очакваше да получи резултатите от търсенето, той започна да проучва списъка на жертвите на Юсеф Азиз.

Списъкът беше ужасяващ. Седем служители в застрахователна компания — колеги, празнували раждането на дете на единия от тях; директор на начално училище и съпругата му, поканени от ръководството на компанията, дарила компютри на училището; трима музиканти от местен състав, току-що издали първия си диск; специалист по професионална мотивация с двамата си сина, ученици, заедно с управителя на фирма за производство на планински велосипеди, който ги бил поканил на мача; трима мъже, които били приятели от детските си години част от група преуспяващи бизнесмени, които имали сезонен билет за заеманата от тях ложа. И сърцераздирателното изреждане продължаваше — най-млад сред жертвите беше седемгодишният син на един член на парламента; най-възрастен беше седемдесет и четири годишен бивш търговец на леки коли.

На пръв поглед нямаше очебиен кандидат за обект на атентат. От друга страна никой не беше правил сериозно проучване на жертвите, защото никой не беше преценявал сериозно друго обяснение на атентата освен тероризъм. Тони разбираше защо Карол не е много ентусиазирана от идеята му. Работеха заедно толкова отдавна, че първоначалният инстинкт би трябвало да я подтикне да му се довери. А тя като че ли се възползваше от безпомощността му, за да пренебрегне професионалното му мнение. Ако не искаше да влиза в конфликт с антитерористите, добре — това поне Тони можеше да разбере. Но не разбираше защо не иска да поговорят, да му обясни защо приема без ентусиазъм идеите му. Да, разбира се, Карол го беше отървала от майка му. Но какво ставаше с професионалната им близост?

От лаптопа се разнесе дискретният звуков сигнал, който подсказваше, че се е получило ново съобщение в електронната поща. Той го отвори нетърпеливо. На екрана се появи поместената във фирмения регистър информация, свързана с „B & R“. Секретар на фирмата беше счетоводителят, с чийто адрес Стейси вече разполагаше. Фирмата имаше двама директори — Рейчъл и Бенджамин Дайъмънд. Жители на Брадфийлд.

Тони си пое рязко дъх и посегна към разпечатките със сведенията за жертвите.

Запрелиства трескаво страниците. Най-сетне измъкна една от тях. Сърцето му биеше учестено, той буквално чувстваше кипенето на надигналия се адреналин. Оказа се, че се е ориентирал правилно. Каквото и да си мислеше Карол, мозъкът му работеше отлично. Беше се досетил съвсем точно в какъв контекст бе чул вече това име днес сутринта. Той разгъна страницата върху лаптопа си, поглъщайки жадно думите. Това вече не можеше да се отпише като съвпадение. Сега Карол трябваше да се вслуша в думите му.

Карол почти не можеше да разпознае помещението на отдела HOLMES — до такава степен го бяха колонизирали антитерористите. Информационните им табла разделяха помещението на участъци, компютрите и периферията, които бяха донесли със себе си, бяха затрупали бюрата. Миришеше на мъжка пот и цигарен дим. Очевидно забраната за пушене в сградата не засягаше богоизбраните. Когато влезе, тя долови лека промяна в атмосферата. Така ставаше всеки път, когато навлизаше в това, което някога беше нейна територия. Миг на пълна неподвижност, всички се заковаваха като кучета, подушили непознат — онова безмълвие, преди козината на вратовете им да настръхне. Не им харесваше да я виждат между тях, искаше им се тя да се бои от тях и тяхната мъжественост. Питаше се не за първи път колко от тях познават в подробности нейната история, знаят за изнасилването, знаят, че Джон Брандън я беше върнал обратно от ръба на бездната. Беше готова да се обзаложи, че дори да знаеха за изнасилването, надали бяха наясно с предателството, което съпровождаше случилото се с нея. Защото това предателство създаваше лош образ именно на хора като тях.

— Тук съм за обсъждането — каза тя на седящия най-близо до нея служител на специалните части.

С напълно безизразно лице той изключи компютъра си, стана и я поведе към далечния край на помещението, където Дейвид и Джони се бяха разположили зад паравани. Още преди тя да успее да седне, Дейвид се приведе напред, опря лакти на коленете си и започна:

— Нещо не ни върви тук, Карол. Прибрахме всички обитатели на прекрасния ви град, за които имаме нещо в регистрите. И по всичко личи, че никой от тях не е познавал нашия приятел Юсеф. Брат му само ни загуби времето — разбира от политика колкото една тоалетна чиния. Така наречените приятели на нашия атентатор самоубиец — също — той скочи и закрачи напред-назад, измъквайки от джоба си пакет цигари, без да престава да крачи.

— В сградата не се пуши — каза Карол.

— И какво смяташ да предприемеш? Ще ме арестуваш ли? — присмя й се той.

— По-скоро ще излея тази кана на главата ти — Карол посочи каната с вода на масата. Усмивката й можеше да замрази кипнал чайник.

Дейвид хвърли раздразнено цигарата на масата.

— Няма да си губя времето в спорове с теб — каза той. Не беше лош опит да прикрие капитулацията си, но Карол все пак съзна, че е спечелила малка победа. Вероятно след това щеше да си плати за нея, но тъкмо сега си мислеше, че си е струвало труда.

— Чудехме се дали вие не разполагате с някакви сведения, които не са стигнали до нас — каза Джони. — Не задължително за Юсеф, а изобщо за войнстващи ислямисти.

Карол поклати глава.

— Оставяме тези неща на вас. Ако нещо дойде при нас, то е случайно, в потока на общата информация, и както му е редът, ви го предаваме. Не задържаме сведения, свързани с терористи.

— Какво криете тогава? — каза Джони, оценил правилно внимателната формулировка на думите й. — Хайде, Карол. Не сме глупаци. Можем да четем между редовете.

Спаси я появата на третия член на групата, онзи, който беше отказал да се представи дори с някакво измислено име. Той погледна въпросително Карол.

— Всичко е наред — каза Дейвид.

— Лабораторните изследвания — каза третият, хвърляйки на масата една папка. — За бомбата. Имали са късмет. Конфигурацията на помещението е позволила взривният механизъм да остане относително незасегнат. Точно това е, което може да се очаква — с едно изключение. Казват, че е имала два отключващи механизма. Единият се настройвал ръчно, а другият се активирал дистанционно.

— Какво означава това? — попита Карол.

Дейвид взе папката и прегледа набързо написаното на листа в нея.

— И те не знаят. Не сме срещали подобно нещо преди. Ще трябва да се обадим на братовчедите, за да проверим дали те са имали подобни случаи.

— Искате да кажете, на американците? — попита Карол. Дейвид кимна. — Ами защо тогава не си го кажете? — Тя извърна очи към тавана. „Момчетата и техните играчки“. — Все пак, въз основа на целия си опит, можете ли да направите предположение какво може да означава това?

Третият мъж се тръсна на един стол така яростно, като че ли искаше да го накаже, защото го е предизвикал.

— Не — отвърна той. — Ние не се занимаваме с предположения, а с дедукция и логични заключения. Лично аз считам, че той е имал намерение да настрои ръчно таймера и да се измъкне — а после, ако бомбата не се взриви, да активира второто устройство от разстояние с мобилния си телефон.

Дейвид го погледна така, както свещеник би погледнал еретик.

— Искаш да кажеш, че според теб не става дума за самоубийствен атентат.

— Преценявам доказателствения материал и се опитвам да намеря в него логична връзка — отвърна другият. — Това не означава, че той не е терорист. Онези мръсници от ИРА — извънредни успяха да направят достатъчно бели, без да се взривяват те самите. И в това има логика. Ако си си направил труда да обучиш някого да върши такива гадости, си струва да го използваш за повече от една мисия.

„В известен смисъл наистина звучи логично“, каза си Карол и продължи на глас:

— Колкото и да е странно, и ние обмисляхме някаква подобна възможност.

Тримата обърнаха рязко глави към нея.

— Какво сте обмисляли? — Дейвид явно беше възмутен.

— Ами всъщност се питахме дали изобщо става дума за терористичен атентат — каза тя. — Доктор Хил предположи, че Юсеф просто може да е предлагал услугите си срещу заплащане.

Третият мъж избухна в смях.

— Това ми подейства наистина освежаващо — каза той. — Хареса ми. Искам да кажа, представете си, че имате нужда от наемен убиец. И към кого ще се обърнете? Към управител на фирма за търговия с облекла — то се разбира от само себе си. — Той се плесна по бедрото. — Има и нещо друго — кой би убил трийсет и петима души, за да премахне само един? Бандитите не действат така, скъпа — той отново се разсмя. — Чудесно наистина!

— А сега стига — намеси се Джони с тих глас, но погледът му беше заплашителен. После се обърна към Карол. — Искаш ли да направим рекапитулация? Юсеф Азиз е бил мюсюлманин. Значителна част от мюсюлманите ни мразят, искат да ни пратят по дяволите, а на тези, които ще останат след това, да наложат законите на Шериата. Те не се стремят към мирно съвместно съществуване, а искат да ни унищожат. Това би трябвало да ви е достатъчно. С това си имаме работа и сега, Карол.

— Наемен убиец — повтори третият. — Ама страшно ми хареса.

Карол се изправи.

— Очевидно няма никакъв смисъл да се разговаря с вас. Вие живеете в собствения си изолиран свят. Ако имате нужда да се посмеете отново, знаете къде можете да ни намерите.

И тя излезе от стаята с високо вдигната глава. Когато Тони й се беше обадил точно преди обсъждането, тя се беше попитала дали той не губи връзка с действителността, дали не вижда несъществуващи неща в обичайните житейски съвпадения. А сега наистина й се искаше той да е прав. От всичко най-много й се искаше да натрие носовете на тези арогантни типове с различно, но правилно разрешение на случая.

Проблемът беше там, че тя живееше в действителността, а там желанията рядко се сбъдваха.

Тони се обади отново на Санджар Азиз, надявайки се антитерористите да са решили, че той не представлява опасност. В противен случай щеше да се наложи да търси връзка с останалите членове на семейството, за да потърси от тях по-подробни сведения за „B & R“. Не искаше да се среща с Рейчъл Дайъмънд без някаква предварителна подготовка. Този път Санджар отговори на обаждането.

— Да? — по гласа му личеше, че е изнервен. Тони почувства прилив на облекчение.

— Обажда се Тони Хил, Санджар. Съжалявам, научих, че си бил арестуван.

— Рано или късно щеше да се случи, нали? Поне ме пуснаха на време за погребението на Юсеф.

Говореше удивително спокойно за човек, принуден да прекара нощта в участъка, вместо да успокоява скърбящите си близки.

— Днес ли ще бъде погребението?

— Днес следобед — каза Санджар. — Ще бъде доста странно — доколкото разбирам, няма много нещо за погребване. — Тони долови тежкото му дишане, после Санджар се позасмя. — Нямам представа как ще го подредим така, че да лежи с лице към Мека.

— Съжалявам. А вие добре ли сте?

— Вие как мислите? Майка ми е съсипана, баща ми мълчи като риба, малкият ми брат е отчаян и изпитва ужас при мисълта за деня, когато ще трябва да тръгне отново на училище — той въздъхна. — Извинявайте, не сте заслужили с нищо да ви занимавам с това. Е, какво искате от мен? Защо се обаждате?

— Трябва да ви задам няколко въпроса — свързани с работата ви.

— С работата ми ли? Искате да кажете, с „Фърст Фабрикс“?

— Да. Какво можете да ми кажете за фирма, наречена „B & R“?

— „B & R“ ли? Те бяха великата идея на Юсеф как да променим бизнеса си.

— Какво искате да кажете?

— Разбирате ли, положението се затегна много. Налагаше се да отрежем посредниците, за да увеличим печалбите си. Не търгуват на едро, те продават директно на магазините. Имат добри резултати, така че са идеален партньор за нас.

— Значи идеята е била на Юсеф? — попита Тони.

— Е, поначало бяхме говорили за нещо подобно и преди, но всъщност той беше този, който успя да осъществи идеята. Проблемът с отрязването на посредника е там, че именно той уговаря поръчката от наше име и после ни казва какво точно да произведем. Въпреки че нашият модел е представен от нас в магазина, той е човекът, който го представя. Скараме ли се с него, той престава да ни предава поръчки.

— А как успя Юсеф да излезе от това положение?

— Увеличихме производството. „B & R“ представят само тези наши модели, които произвеждаме изключително за тях. В такъв смисъл посредникът не забелязва промяна в количеството поръчки, които вземаме от него. Ние не пречим на неговата печалба, затова и той не се опитва да разклати нашето положение. А в допълнение имаме нов източник на печалба — Санджар говореше уморено, като че ли печалбите на „Фърст Фабрикс“ бяха последното, което го интересуваше.

— Значи Юсеф отиде да преговаря с „B & R“? — попита Тони.

— Той вероятно би искал да мислите така, но всичко стана по-скоро случайно. Юсеф беше отишъл да се види с Демис Юкалис, един от нашите посредници. Трябва само да поясня, че такива като Демис се отнасят с такива като нас, като че ли сме някакви пълни тъпанари, дошли на този свят само и само за да им късат нервите — само защото кипърските гърци са се заселвали тук малко по-рано от нашите хора. Така или иначе Демис не се явил на срещата. Нямало го толкова отдавна, че всъщност пропуснал и предишната си среща, която била с човека от „B & R“.

— За Бенджамин Дайъмънд ли става дума?

— Нямам представа. Юсеф каза само това — „човекът от B & R“. Заговорили се, и онзи споменал колко харесва нашите неща, и че колко жалко било, че и ние, и те наливаме пари в джобовете на Демис, след като всъщност той не върши нищо, за да ги заслужи. Поговорили още малко, седнали в някакво кафене и започнали да обсъждат алтернативни варианти за търговски контакти. Което в крайна сметка доведе до сегашното положение — че търгуваме директно с „B & R“.

— Кой е представителят на фирмата, с когото е контактувал Юсеф?

— Нямам представа. Редовно ходеше на срещи с тях, обсъждаха нови модели и цялата гама на продуктите, но това си беше неговата част от работата. Не знам с кого точно е разговарял. Не сме поддържали социални контакти с тях, нали ви е ясно?

— Не ми е ясно — излъга Тони. Искаше да разбере дали Санджар познава хората, които представляваха „B & R“.

— Те са евреи, човече. Това не е проблем, когато става дума за работа, техните пари не са по-лоши от парите на другите. Но не можем да поддържаме приятелски отношения с тях, разбирате ли сега?

— Разбирам — каза Тони и погледна часовника си. След десет минути Пола щеше да го чака долу. — А известно ли ви е, че Бенджамин Дайъмънд от „B & R“ е загинал при атентата в събота?

Настана дълго мълчание.

— Не е възможно — каза най-сетне Санджар.

— Боя се, че е точно така. Юсеф никога ли не го е споменавал по име?

— Не, той винаги казваше „човекът от B & R“. Почти сигурен съм, че никога не е споменавал имена. Но може би човекът, с който е поддържал връзка, не е този Дайъмънд?

— Възможно е. Съвпадението ми се стори странно — каза спокойно Тони.

— Такива гадости се случват, нали знаете. Човек непрекъснато се сблъсква със съвпадения, нали?

— В моята работа не вярваме в съвпадения. А сега трябва да тръгвам, Санджар. Надявам се брат ви да има достойно погребение.

— Опитваме се да запазим в тайна мястото — отвърна мрачно Санджар. — Последното, което ни трябва, е да стане някаква беля.

— Дано успеете.

Тони приключи разговора, стана полека от леглото и се подпря на патериците. Тази сутрин имаше доста неприятен разговор с доктор Чакрабарти. Сестрите бяха разказали за излизанията му и за скандала между Карол и майка му. Лекарката не беше във възторг.

— Вие също работите в болница, доктор Хил — бе казала тя строго. — Би трябвало да знаете, че ако искат да оздравеят, за пациентите е най-добре да спазват изискванията на хората, които се грижат за тях. Чудех се дали да не ви изпишем днес или утре, но честно казано, след тези ваши прояви не мога да бъда сигурна дали състоянието ви няма отново да се влоши. — Усмивка проблесна в очите й. — Не искам да играете футбол преди края на тази седмица.

Беше му наредила да не излиза, но той нямаше избор. Някой трябваше да се погрижи за този аспект на разследването, а когато се обади на Карол, тя заяви съвсем категорично, че това не влиза в списъка на приоритетите й.

— Тогава ще отида сам — беше й казал той.

— Струва ми се, че това не е едно от добрите ти хрумвания — бе отвърнала Карол.

— Защо? Да не мислиш, че ще кажа нещо, което не би трябвало да се казва?

— Не, мисля, че ще се спънеш в патериците си и онази нещастна жена, която току-що е загубила съпруга си, ще трябва да те събира от пода. Ще пратя Пола да те пази.

— Тя сигурно ще бъде във възторг от задачата.

В крайна сметка се уговориха Пола да го чака пред поликлиниката. Не му се искаше да минава покрай стаята на сестрите, затова реши да тръгне по стълбите, които се намираха близо до стаята му.

Слизането до долния етаж едва не го уби. Беше потънал в пот, здравият крак го болеше, а счупеното коляно като че ли изгаряше в огън. Стигна, залитайки, до вратата на асансьора и успя да стигне до мястото на срещата, без да го разкрият. Пола стоеше облегната на колата си, паркирана в частта, резервирана само за линейки.

— Приличаш на човек, пробягал половината маршрут на маратон — каза тя и сбръчка неодобрително нос.

— То е заради анцуга. Не мога да обуя нищо друго заради скобата — Пола поклати развеселено глава, отвори вратата и го изчака да се разположи, после му помогна да прибере краката си.

— Добре, че Карол не изпрати Кевин с ферарито — изпъшка той, опитвайки се да се нагласи по-удобно на седалката.

— За да те вкараме вътре и после да те извадим, щеше да ни е необходим кран — отбеляза Пола, докато сядаше зад волана.

— Именно. Е, как се развиват нещата при вас?

Пола му разказа последните развития по търсенето на Джак Андерсън в различните му самоличности.

— Явно е много странна личност — каза тя в заключение. — Доколкото разбирам, още като ученик си бил направил списък с цели за постигане — като онзи списък на Майкъл Хезълтайн с точката „Да стана премиер-министър“.

До този момент нищо от разказа на Пола не беше събудило интереса на Тони. Но сега нещата се промениха.

— А знаем ли какво е съдържал този списък?

— Според Стив Мотисхед „да си купя ферари, да имам къща на Дънелм Драйв, да спечеля милион, докато навърша трийсет години“, такива работи. Не са били обичайните желания на обикновен човек.

Думите й отключиха верижна реакция в съзнанието на Тони. Той загледа Пола стреснато и ужасено.

— Пола, Том Крос живееше на Дънелм Драйв. Дани Уейд е спечелил от лотарията — станал е милионер, преди да навърши трийсет години. Той избива хора, които са учили в неговото училище и са осъществили амбициите, които е имал за себе си.

От изненада Пола свали крак от педала на газта. Колата се разтресе и Тони изохка.

— Това е лудост — каза тя. — Прекалено откачено предположение дори за теб. Искаш да кажеш, че той убива от завист? Защото тези хора са получили това, което самият той е искал да има?

Тони започна да жестикулира хаотично.

— Не е само това… В неговите представи те са отнели мечтите му, затова той отнема живота им. Но най-общо казано, да. Списъкът на целите му съвпада със списъка на заплануваните от него убийства. Готов съм да се обзаложа, че „да стана футболист във Брадфийлд Виктория“ или „да играя футбол във Висшата лига“ е била една от първите точки в списъка.

— Значи наистина мислиш, че това е обяснението? — Пола като че ли все още не можеше да повярва.

— Звучи като разумно обяснение.

— Ако това е твоята представа за разумно обяснение…

— Пола, в света на моята професия това не е само разумно обяснение, това отговаря на земната и божествената логика — тя се опита да заговори, но той вдигна пръст, за да я накара да замълчи. Потри клепачи с палеца и показалеца си, а после се извърна на седалката, с лице към нея. — Кевин е завършил „Двете Х“ — каза той бавно.

— Кевин? Да не искаш да кажеш…

— Той кара ферари. Роден е в Брадфийлд, обикновено брадфийлдско момче — Тони вече се мъчеше да измъкне мобилния си телефон от джоба на якето си.

— Какво правиш? — попита Пола.

— Искам да го предупредя — Тони успя да измъкне телефона и посегна с пръст да набере номера.

— Не можеш да го изтърсиш просто така. Нямаш доказателства — възрази Пола.

— Имам горе-долу толкова доказателства, с колкото разполагам обикновено, когато съставям профил на престъпник — каза Тони. — Вие обикновено приемате да работите въз основа на предположенията ми.

Пола прехапа устни.

— Но не трябва ли първо да се обадиш на шефката? Да видим дали тя ще се съгласи, че в тази работа има нещо?

— Пола, аз няма да поискам от Кевин да изпълнява някаква задача. Ти как би се почувствала, ако не му кажа нищо и… — той замълча. Знаеше отлично как би се почувствала. Беше я изслушвал достатъчно често, за да знае отговора.

— Обади му се — сопна се тя. — Прав си, дявол да го вземе. Ти си единственият, който се е добрал до някаква шибана улика по този случай. Давай, обади му се.

Тони набра номера и зачака. Но телефонът не иззвъня, включи се директно гласовата поща.

— Да му се не види, изключил си е телефона… Кевин, обажда се Тони. Знам, че това, което ще кажа, може да ти прозвучи налудничаво, но оставям обясненията за по-късно. Искам от теб да избягваш да ядеш и пиеш каквото и да било, до което е имал достъп и друг човек. Можеш да ядеш храна от консервни кутии, вакуумни опаковки, и да пиеш от бутилки, стига лично ти да ги отваряш и разпечатваш. А също и да ядеш храна, която си си приготвил сам с пресни продукти. Това е, защото се опасявам, че ти може да си следващия в списъка на отровителя. Сега не мога да навлизам в подробности, отивам с Пола да проведем един разговор във връзка със съботния атентат. Но… — той чу писукането, което отбелязваше края на записа и каза на Пола: — Записах се на гласовата поща. Дано изслуша съобщението.

Пола зави по алеята към къща, която според него трябва да бе струвала около два милиона, като се вземеха предвид кварталът, квадратурата на парцела и размерите на самата сграда. Беше викторианска сграда с елегантни пропорции и тухлена фасада, добила мек тъмнорозов оттенък. От двете страни на входната алея се виеха дълги лехи с ароматни растения. По-навътре по моравата ромоляха фонтани. Навсякъде се носеше лъх на богатство, съчетано с добър вкус.

Пола подсвирна.

— Да се чуди човек откъде се появяват в магазините всички тези парцали. Бенджамин Дайъмънд вероятно е изразходвал докрай добрия си вкус по отношение на къщата си.

— Много е изискано — съгласи се Тони. — Но вероятно тъкмо сега това не представлява особена утеха за вдовицата.

Пола явно прие думите му като справедлив упрек. Тя спря край няколко гаража — постройките явно първоначално бяха служили за конюшни — и попита:

— Имаш ли нужда от помощ?

— Мисля, че ще бъде по-добре, ако се поизмъча сам — каза Тони и се зае да прави именно това. Днес всичко го болеше. Доктор Чакрабарти беше права. Имаше си причина да не го изписват от болницата. За съжаление убийците не се съобразяваха с такива неща.

Рейчъл Дайъмънд отвори вратата и се представи, още преди Пола да бе отворила уста. Беше облечена с антрацитночерна копринена пола, която се диплеше меко около краката й, когато се движеше. Тони не разбираше много от дрехи, но беше сигурен, че траурният тоалет на Рейчъл не е купен от магазините за конфекция, зареждани от „B & R“. Тя ги въведе в просторна дневна с голям петоъгълен панорамен прозорец в дълбока прозоречна ниша в единия й край, откъдето се разкриваше гледка към обширна морава с дървета и храсти. Между зеленината проблясваше тюркоазената вода на плувен басейн. Самата дневна беше обзаведена в елегантно осъвременен викториански стил. Беше поразхвърляно, мебелите бяха малко поизлинели, атмосферата говореше, че стаята е наистина обитавана, а не подредена с показна цел. Няколко ярки пустинни пейзажи в топли тонове придаваха цвят на обстановката.

Рейчъл зашета около Тони, започна да носи столчета за крака и възглавници, докато успяха да намерят най-удобното положение за крака му. Тя коленичи край него и се зае да мести столчето и възглавниците, докато най-сетне той успя да се разположи добре. Тъмната й коса беше гъста и лъскава, но Тони забеляза сребристи проблясъци в корените. После тя вдигна поглед и той успя за първи път да я огледа по-подробно, без вниманието му да се отклонява от болния крак и патериците.

Имаше чиста кожа, гладка като сметана, с лек маслинен оттенък. Тони знаеше, че е трийсет и четиригодишна, но в противен случай би предположил, че още не е навършила трийсет. Фината линия на веждите й очертаваше високо извитата дъга на очните ямки и привличаше вниманието към бадемовидните й очи, лешникови на цвят и сега леко зачервени, с едва забележими бръчици в ъгълчетата. Лицето й, с добре заоблени страни, изваян орлов нос, напомнящ на обърнат нос на кораб, и тънки устни, оградени от две бръчици, оставяше впечатлението, че тази жена се усмихва често. Беше по-скоро впечатляваща, отколкото красива, но създаваше и впечатлението, че благодарение на интелекта и чувството си за хумор е отлична събеседница.

— Как е сега? — попита тя.

— Не съм се чувствал по-удобно от една седмица — каза Тони и допълни: — Благодаря.

Рейчъл се изправи, отиде до едно меко и широко кресло, тапицирано с пъстра дамаска, и седна в него, подвивайки крака под себе си. Пола седеше по-встрани — нямаше нищо против да се слива с мебелировката, докато не настъпеше момента да се включи в разговора.

Сега, когато вече нямаше какво да ангажира вниманието й, Рейчъл изведнъж доби натъжен и объркан вид. Скръсти ръце пред гърдите си в опит да прегърне сама себе си. В стаята беше топло, но тя потръпна.

— Не можах да разбера точно защо искате да разговаряте с мен — каза тя. — Но това вероятно се дължи на състоянието ми. Точно сега всичко около мен ми се струва неразбираемо.

— Така и предполагам — каза меко Тони. — Съжалявам, че ви се натрапихме в момент, когато непознати хора в дневната ви са вероятно последното, което ви се иска да видите.

Рейчъл като че ли се поуспокои, раменете й се отпуснаха, сключените й ръце се разделиха.

— Това ще запълни малко време — каза тя. — Никой не говори за това в такива случаи, нали? Говорят за скръбта, сълзите и отчаянието, но никой не говори за празнотата на дните, за това как времето започва да ти се струва безкрайно — тя се позасмя горчиво. — Мислех дори да отида в офиса, за да си намеря някаква работа. Но Лев се прибра от училище и аз трябва да си бъда у дома заради него. — После продължи с въздишка: — Лев е синът ми, едва шестгодишен е. Не може да разбере какво е смърт, не може да схване, че това е завинаги. Мисли си, че баща му е като Аслан от „Хрониките на Нарния“, че ще оживее отново и всичко ще бъде както преди.

Тони си каза, че скръбта й е почти осезаема. Тя сякаш се излъчваше от нея на вълни, изпълваше стаята и се плискаше около него.

— Трябва да ви задам някои въпроси — каза той.

Рейчъл притисна длани, сякаш се молеше, облакъти се на страничната облегалка и опря буза на опакото на едната си ръка.

— Кажете какво ви интересува. Но не виждам как бих ви помогнала в това, с което се занимавате.

Нямаше начин първият въпрос да бъде зададен по-деликатно.

— Госпожо Дайъмънд, познавахте ли Юсеф Азиз?

Тя го изгледа стреснато, като че ли никога не бе очаквала да чуе това име в дома си.

— Атентаторът?! — Тя се задави и като че ли щеше да повърне.

— Да — каза Тони.

— Но от къде бих могла да познавам някакъв ислямски фундаменталист, извършил самоубийствен атентат? — всяка произнесена дума явно й струваше голямо усилие. — Ние сме евреи, посещаваме синагогата, не джамията.

Тя се изправи рязко, ръцете й потреперваха конвулсивно.

— Фирмата на семейството му, в която е работел и той, е била в търговски отношения с „B & R“ — намеси се Пола със също такъв мек глас като Тони. — А вие сте директор на „B & R“, госпожо Дайъмънд.

Жената срещу тях заприлича на животно в клопка.

— Аз просто работя в офиса. Бенджамин… той се занимаваше с всичко… той отговаряше за… не бях чувала името на този човек, преди той да взриви съпруга ми.

— А не е ли възможно друг служител в офиса да е споменавал пред вас името на Азиз? — попита Пола.

— В офиса сме само ние двамата. Нашата част от работата не предполага много работни места. Справяхме се заедно — без секретарки и търговски отдел — усмивката й беше изпълнена с тъга и съжаление по отминалото.

— Сигурна ли сте? Името се повтаря във всички вестници, Рейчъл — настоя Тони. — Неговото име заедно с името на семейната фирма „Фърст Фабрикс“. Възможно ли е да не ви е направило впечатление?

Рейчъл се поклащаше напред-назад в креслото си. Погледът й прескачаше от него към Пола и обратно.

— Сега разпознах името, защото съм го виждала в счетоводните книги на нашата фирма. Но не съм чела вестници. Защо ми е да чета за всичко това? Защо ми е да чета как е загинал съпругът ми? Нима можете да си представите, че съм се ровила из вестниците?

— Разбира се, че не — Тони се опита да успокои видимо развълнуваната жена. — Просто си казах, че може да ви е направило впечатление. Но работата е там, че „B & R“ е влязла в преки търговски отношения с „Фърст Фабрикс“, прескачайки посредника. И затова си мисля, че Бенджамин трябва да е познавал Юсеф Азиз. Трябва да са разговаряли по телефона, а и да са се срещали. Разбирате ли, извънредно необичайно е да съществува връзка между атентатор и жертвите му.

— Връзка ли? — Рейчъл произнесе думата така, сякаш я чуваше за първи път. — Какво искате да кажете? Какво намеквате по адрес на мъжа ми?

— Нищо, освен факта, че са се познавали — каза припряно Тони. Разговорът поемаше в неприятна посока. — Разбирате ли, в повечето случаи атентаторът е в състояние да изпълни мисията си, защото в съзнанието си той не приема жертвите си като отделни личности. Те не са живи хора, а символ на врага, на корупцията и така нататък. Ако атентаторът познава лично бъдещите си жертви, би му било значително по-трудно да осъществи плановете си. Затова бих искал да разбера дали Бенджамин е познавал добре своя убиец — той вдигна ръце в успокоителен жест. — Това е всичко, Рейчъл.

— А от къде знаете, че този… този атентатор е имал някаква представа, че Бенджамин ще бъде на мача? Защо му е трябвало да се интересува кои са точно хората, които е можел да убие? Той просто е искал да привлече внимание към проклетата си, гадна позиция — тя въздъхна дълбоко и треперливо. — Сигурно става дума за ужасно съвпадение.

Може и да е права, каза си Тони. Понякога пурата наистина си е просто пура24. Или по-скоро може да е така, ако съставеният профил подкрепя този вариант. Но той държеше на своята теория, отказвайки да приеме, че усетът му за подбудите на човешкото поведение го е подвел.

— Възможно е — каза той.

Тя потръпна отново и покри лицето си с ръце. После му отправи сърцераздирателен поглед.

— Плащахме за стоката им. Имаме… в складовете ни има дрехи, докосвани от техните ръце. Дори самата мисъл ме отвращава. Какви са тези хора, които са в състояние да извършат нещо такова?

— Съжалявам — отвърна Тони. — Наистина много съжалявам. Но трябва да бъда напълно сигурен. Значи съпругът ви никога не е споменавал кой е представителят на „Фърст Фабрикс“, с когото е разговарял? Никога не е обсъждал с вас срещите си с тях?

— Нямам нищо против да прегледате бележника му, той е в офиса. Но аз не знам нищо повече от това, че Бенджамин беше отишъл на среща с един кипърски грък, от когото купуваме стока, но човекът закъснял. Докато чакал, Бенджамин се запознал с представител на някаква фирма-производител, чиято стока бяхме купували и преди през посредника. Производството им ни харесваше, беше добра стока с качество, на което можеше да се разчита. Което рядко може да се каже за такива като тях — вметна тя с остър тон. — Бенджамин разказа, че се заговорили и накрая се споразумели ние да купим определени нови модели, създадени специално за нас от „Фърст Фабрикс“. Уговорката беше изгодна и за тях, и за нас, и наистина нещата потръгнаха.

— И не сте обмисляли да се откажете от договора? Отношенията ви с тях не са се обтягали по някаква причина? — включи се Пола с традиционните въпроси на криминалиста.

Рейчъл отметна косата си от лицето. По лицето й внезапно се изписа умора.

— Не, нямаше нищо подобно. Дори бих казала, че бихме били доволни, ако отношенията ни се разширяха допълнително, защото ние бяхме тези, които получаваха по-голямата печалба. Разберете, нищо в търговските ни отношения не може да е дало повод на този човек да посегне на Бенджамин. Както вече казах, вероятно става дума за ужасно съвпадение.

Преди някой друг да проговори, вратата се отвори и в стаята влезе едно малко момче. Беше слабичко и тъмнокосо, с още ненапълно установени черти на лицето. То запристъпва от крак на крак и зарита смутено ресните на един от килимите.

— Мамо, можеш ли да дойдеш да ми помогнеш с конструктора? — попита то, без да обръща внимание на непознатите.

— След малко, миличък — Рейчъл се обърна към Тони. — Това е синът ни, Лев. — Тя се изправи. — Мисля, че приключихме. Наистина не мога да ви помогна с нищо. Позволете да ви изпратя.

Двамата я последваха към външната врата. Тони полагаше големи усилия да не изостава. Лев тръгна с тях.

— Познаваш ли татко? — попита той Тони без всякакви предисловия.

— Не — отвърна Тони. — Ти на него ли приличаш?

Лев го загледа любопитно.

— Не — отвърна той, — но един ден ще заприличам на него. Сега съм още много малък и приличам само на себе си.

— Но пък изглеждаш много добре — отбеляза Тони.

— Какво е станало с крака ти? И теб ли са те взривили? Знаеш ли, някакъв човек взривил татко.

— Не, никой не ме е взривявал — отвърна Тони. — Един човек ме нападна с брадва.

— Страхотно — каза заинтригуван Лев. — Много ли боля?

— Още боли. — Почти бяха настигнали Пола и Рейчъл. — Но се оправя.

Лев протегна ръка и хвана неговата.

— А ще убиеш ли човека, който те удари с брадвата?

Тони поклати глава.

— Не. Ще се опитам да му помогна, за да не постъпва повече така. Аз съм нещо като лекар, Лев. Опитвам се да помогна на хората да се чувстват добре отвътре. Ако нещо те измъчва и не се чувстваш добре, има хора като мен, с които можеш да поговориш. Не се страхувай да ги потърсиш. Майка ти ще ти помогне да намериш най-подходящия, нали, Рейчъл?

Рейчъл преглътна с усилие. Очите й бяха насълзени.

— Разбира се. Кажи довиждане, Лев.

По някакъв начин срещата приключи без емоционални сривове.

— Да му се не види — каза Пола, докато вървяха към колата. — Това не беше никак приятно. А не виждам и ползата от този разговор. Думите й звучат логично, съгласи се. От къде би могъл Азиз да знае, че Дайъмънд ще се намира тъкмо на това място на онази трибуна? Пък дори да е знаел, това, което госпожа Дайъмънд ни разказа, доказва, че е нямало и помен от мотив.

— Така изглежда — отвърна Тони. — Възможно е да съм объркал всичко — той направи с усилие още няколко крачки към колата. — От друга страна, може все пак да съм прав. При това бих предположил, че всички вие бихте защитавали с все сили моите позиции по този въпрос.

— Защо? — Пола спря, за да го изчака.

— Защото, ако се окажа прав, антитерористите ще трябва да се разкарат от тук с подвити опашки.

Пола се ухили с внезапно блеснали очи.

— Щом представяте нещата по този начин, доктор Хил… нека потърсим още доказателства.

Кевин се усмихна на телефонната слушалка.

— Точно така, Азиз. Юсеф Азиз. Вероятно става дума за наемен договор с валидност от началото на настоящата седмица… Да. Да, ще почакам. — Той въртеше химикалката между пръстите си, опитвайки се да я прехвърля, без да я изпуска. От другия край на линията отново се разнесе глас. — Да, добре, благодаря, че се опитахте да ми помогнете. — Той задраска поредното име в списъка и понечи да набере следващия номер на фирма, предлагаща ваканционни жилища в северен Онтарио. Беше успял да се свърже с осем от седемнайсетте сайта, посещавани от Юсеф Азиз. Никъде не си спомняха да са разговаряли с такъв човек или да са получавали мейл от него.

Преди да набере поредния номер, до бюрото му се появи Карол и му поднесе кутия със сладкиши.

— Заповядай, Кевин. Реших, че всички имаме нужда от малко захар, за да издържим до вечерта.

Той погледна колебливо сладкишите.

— Мога ли да попитам от къде ги взехте?

— От кварталната хлебарница — отвърна Карол. — Откъдето обикновено купуваме сладкиши. Защо?

Кевин я изгледа смутено.

— Ами защото… Е, Тони е записал на гласовата ми поща предупреждение да не ям нищо, до което са имали достъп и други хора.

— Какво? — удивлението на Карол не можеше да прикрие яда й. — И обясни ли защо препоръчва такова нещо?

Кевин поклати глава.

— Казва, че ще ми обясни по-късно, но не ми се е обадил до сега.

— Изпратих Пола с него. Виждал ли си я?

— Каза, че щяла да пообиколи днес следобед Темпъл Фийлдс и да показва снимки на Джак Андерсън, надявала се да открие нова следа. Не съм разговарял с нея, откакто излезе от тук тази сутрин.

Карол си пое дълбоко дъх. Беше очевидно, че ще избухне всеки момент.

— А ти какво правиш в момента?

— Проверявам фирмите, предлагащи ваканционни жилища, в чиито сайтове е влизал Азиз.

— Добре, продължавай — Карол влезе в кабинета си и затвори вратата зад себе си. После набра номера на Пола. Когато Пола се обади, Карол каза:

— Пола, ти беше ли с Тони, когато се е обадил на Кевин тази сутрин?

— Да, бях — отвърна Пола предпазливо.

— А можеш ли да ми обясниш защо му е хрумнало да предупреждава мой подчинен, че може да бъде отровен, без да е казал каквото и да било на мен?

След кратко мълчание Пола отвърна:

— Знаеше, че сте на работна среща, а според него въпросът беше спешен.

— И защо според него някой иска да отрови Кевин?

— Ако трябва да отговоря накратко — защото Кевин е завършил гимназията в Харистаун и кара ферари.

Карол започна да масажира полека затворените си клепачи. Молеше се зародилата се току-що болка в главата да си отиде така бързо, както се беше появила.

— А дали един по-подробен отговор би звучал по-смислено? — осведоми се тя.

— Вчера, когато разговарях със Стив Мотисхед, той каза, че като ученик Андерсън си бил съставил списък с цели за бъдещето. Като онази история с Майкъл Хезълтайн, който искал да стане премиер, нали се сещате?

— Продължавай.

— Той си спомни няколко точки от списъка. Искал да има къща на Дънелм Драйв, да спечели милион, докато навърши трийсет години, да кара ферари. Когато разказах на Тони за списъка, той реши, че именно това свързва жертвите, както и фактът, че всички са учили в „Харистаун“. После си спомни, че Кевин има ферари. И му се обади.

— А не ти ли се струва, че това е било малко прибързано? Малко необмислено?

Този път мълчанието се проточи.

— И двамата си казахме, че покритото мляко котки не го лочат, шефе.

Името на Дон Мерик изплува в надвисналото над тях мълчание.

— Благодаря, Пола. Ще поговоря с Тони. Знаеш ли къде е той?

— Оставих го в болницата. Беше капнал от умора.

— Успяхте ли да научите нещо от госпожа Дайъмънд? — попита Карол.

— Нищо, което би помогнало на разследването. Според нея е нямало как Азиз да знае, че съпругът й ще бъде на мача, следователно става дума за обикновено съвпадение.

— Не е задължително. Доколкото разбирам, става дума за ложа, за която се купува сезонна карта, наемана в продължение на години от едни и същи хора. Възможно е по време на някоя от срещите им Бенджамин Дайъмънд да е споменал мимоходом, че разполага с такава карта. Доколкото познавам мъжете и отношението им към футбола, това е едно от нещата, които всеки би споменал с удоволствие. Струва ми се, че трябва да поговорим със секретарката на Дайъмънд.

— Нямал е секретарка. Според Рейчъл двамата движели всички дела на фирмата. Тя се занимавала по-скоро с канцеларската част, а той се срещал с клиентите.

— Добре тогава, успех със снимките. Ще се чуем пак по-късно.

Тя затвори телефона и притисна юмруци към слепоочията си. На какво си играеше Тони? Познаваше обичая му да хуква подир невероятните си хрумвания, но в повечето случаи преди това обсъждаше решението си с нея. След последния му сблъсък с убиец трябваше вече да си е научил урока да мисли, преди да действа. Но очевидно не беше така. Тя се пресегна за телефона, мобилизирайки силите си за предстоящия сложен разговор. Защо поне веднъж в живота си не може да избегне усложненията?

Беше наказана желанието й да се сбъдне. Разправията с Тони се размина. Мобилният му телефон беше изключен, той не вдигаше и телефона в болничната стая. Проклетник. Абсолютен проклетник.

Въпросният проклетник тъкмо се будеше от дълбок сън. Телефонът до леглото му звънеше. Но на Тони му беше все едно кой се обажда — точно сега още не беше в състояние да разговаря. Това беше една от малкото добри страни на лежането в болница с изпотрошено коляно. При други обстоятелства щеше да се наложи да вдигне слушалката. Имаше пациенти, които можеха да се нуждаят спешно от него. Имаше договорни отношения с полицейските служби на няколко европейски страни, които също биха могли да имат някакви спешни запитвания. Но сега той официално не беше на работа и можеше да не обръща внимание на телефона. Нека някой друг поеме отговорността на негово място.

Но, разбира се, той беше обвързан с Карол и подчинените й, и то далеч не само с договор. Вероятно беше редно да се обади. Но срещата с Рейчъл Дайъмънд го беше изтощила. Когато се прибра, си взе лекарствата, изяде това, което му донесоха за обяд, и незабавно потъна в дълбок, тежък сън, от който се събуди затъпял, с помътено съзнание. Това не беше най-добрият момент да разговаря с криминалисти, особено като се имаше предвид, че трябваше да ги убеди в собствената си правота.

Надяваше се Кевин да е приел сериозно предупреждението му. Разказът на Пола за спомените на Стив Мотисхед беше най-плашещото, което бе научил досега за отровителя. Той вече беше приел връзката през гимназията „Харистаун“ за установена. Но списъкът на Джак Андерсън, в който две от точките съответстваха дотолкова на две от жертвите, между които привидно не съществуваше никаква връзка, накара Тони да застане нащрек. Човекът, съставил такъв списък със сериозни намерения, можеше да бъде безмилостен. Можеше да се очаква, че такъв човек ще преследва целите си безогледно. Но ако той беше лишен от способността да се поставя в положението на другите, ако имаше прояви на социопатия или склонност към психопатии, ставаше съвсем непредсказуемо как би възприел провала на плановете си.

Спомни си една своя пациентка, която му беше разказала гордо как съсипала брака на своя партньор в бизнеса — при това не по сексуални или емоционални причини, а защото съпругата на партньора й не се вълнувала с цялото си сърце от техните професионални проблеми.

„Налагаше се да го направя — беше казала пациентката със съвсем делови тон. — Докато продължаваше да е женен за Мария, никога нямаше да се посвети с пълно убеждение на делата ни — а аз имах нужда той да го направи. Затова тя трябваше да се махне.“ Ако Джак Андерсън е считал, че са му отнели мечтите, каква ли би била логичната реакция, до която биха го довели разсъжденията му?

Като че ли той бе стигнал до извода, че убийството е логичната реакция. Жертвите му бяха мъже с произход, подобен на неговия. Бяха посещавали същото училище като него. Поне на теория са имали същите възможности, които е имал и той. И те му бяха доказали, че мечтите му не са чак толкова налудничави, защото всеки бе осъществил една от тях. Но незнайно по каква причина Андерсън бе стигнал до извода, че самият той няма да успее да постигне амбициозните цели, които си бе поставил. Някои хора биха се примирили, биха приели мисълта, че младежките им мечти са били просто въздушни кули. Други биха се озлобили, биха се пропили, биха отреагирали неосъществените си копнежи така, че биха навредили предимно на себе си. Докато Джак Андерсън беше решил да убие преуспелите. Така те вече не биха му напомняли за собствения му провал.

Именно затова в тези убийства не присъстваше сексуален елемент, затова бяха осъществени „от разстояние“. Те също бяха свързани с желание, но не със сексуално желание.

А защо отрова? Несъмнено отровата беше идеалният избор, ако не изпитваш удоволствие да наблюдаваш как умират жертвите ти, а същевременно искаш и да избегнеш подозренията, като се намираш далеч от тях, когато те умират. Това ще рече, че не можеш да тръгнеш по обичайния път на повечето убийци, които се ориентираха към не особено сложни методи. Пистолети, ножове, тъпи инструменти. И все пак, защо е трябвало да избере нещо толкова озадачаващо, сякаш взето от роман на Агата Кристи?

Трябваше да разбере причината. Трябваше да има причина. В повечето случаи убийците избираха нещо, което им е под ръка, или нещо, с което имат опит. Ами ако е избрал тези отрови не защото някой трудно би се досетил за тях, а защото са му били под ръка? Карол вече беше разпитвала Рийс Бътлър, който имаше достъп до фармацевтични продукти. В това вече имаше някаква логика.

Но Андерсън не използваше медикаменти, които се отпускат с рецепта от аптеките. Неговите отрови се получаваха от растения. Рицин от растението рицин, атропин от беладона, олеандрин — от олеандър. Не бяха много често срещани градински растения, но пък не бяха и някаква невероятна екзотика. Но пък кой би поддържал такива растения в градината си? Би трябвало да е в известна степен специалист. Нещо чоплеше тъмните ъгълчета на съзнанието му. Нещо, свързано с градини и отрови. Той седна в леглото и включи лаптопа. Когато влезе онлайн, незабавно написа в „Гугъл“ отровни градини. Първото, което извади търсачката, беше Отровната градина в замъка Алнуик в Нортъмбърланд, отворена за посещения, но при строг надзор над растенията.

Тони продължаваше да търси и скоро установи, че идеята в никакъв случай не е нова. Подходът беше пряко вдъхновен от рода Медичи, чиито представители създали специална градина близо до Падуа, благодарение на която намирали по-ефикасни начини да отравят враговете си, а също и от монасите лечители от болницата Сутра близо до Единбург, които използвали упойващи гъби, напоени с точно необходимата доза опиум, буника или бучиниш, за да поддържат човек упоен в продължение на два или три дни — толкова, колкото е необходимо да се ампутира крайник, организмът да излезе от шоковото състояние и да започне естественият процес на оздравяването. През вековете бяха съществували и други частни отровни градини, и Тони откри всевъзможни предположения, свързани с тях в блоговете и форумите.

Ами ако Джак Андерсън е имал достъп до някоя от тези градини? Ако тези отрови за него са били най-достъпното оръжие? Той хвърли поглед към телефона. Сега беше подходящият момент да се обади.

Но в този момент на вратата се почука и доктор Чакрабарти нахлу в стаята, без да чака отговора му.

— Разбрах, че пак сте били на разходка — поде тя без всякакви предисловия.

— Но се върнах — заяви Тони. — Нали всички ми казвате, че трябва да ставам и да се движа.

— Струва ми се, че е време да ви пратим у дома — каза тя. — Честно казано, можем да се възползваме от вашето болнично легло, а щом сте такъв инат, очевидно ще се възстановите и напук на нас. Ще се наложи да идвате тук често заради физиотерапията. Ако си мислите, че досега ви е било трудно, почакайте да видите какво ще стане, когато започнете да раздвижвате ставата — тя се усмихна доволно. — Тогава ще плачете и ще викате майка си.

— Надали — отбеляза той сухо.

Доктор Чакрабарти се разсмя.

— Разбирам какво имате предвид. Да, вероятно няма да стане така, но със сигурност ще плачете. И така, утре сутрин можете да си вървите, ако и младшият специалист прецени, че изписването няма да доведе до опасност за възстановяването ви. Имате ли кой да ви помага с пазаруване, готвене и така нататък?

— Струва ми се, да.

— Как така ви се струва, доктор Хил?

— Има кой да ми помага, но ми се струва, че тъкмо сега тя ми е малко сърдита. Ще трябва да се надявам, че ще успея да предизвикам съчувствие. Ако не успея, винаги има доставка на готова храна по домовете.

— Опитайте се да се държите прилично през остатъка от деня, доктор Хил. За мен беше интересно преживяване да бъдете мой пациент.

Тони се усмихна.

— Мисля да приема думите ви като комплимент.

Ново почукване на вратата оповести появата на още една жена, която никога не изпускаше юздите от ръцете си. Карол нахлу в стаята, вече отворила уста, за да започне с тирадата си, но спря като закована, когато видя доктор Чакрабарти.

— О, съжалявам — каза тя припряно.

— Тъкмо си тръгвах — каза лекарката, после се обърна към Тони. — Вероятно това е тя?

— Да — заяви той и смело залепи усмивка на лицето си.

— Няма да е зле да посветите част от силите си на одобряването тогава — тя кимна на Карол и излезе.

— Подозирам, че тъкмо сега не разполагам с достатъчно сили за тази цел — каза Тони, разпознал безпогрешно настроението на Карол.

Тя стисна здраво долната рамка на леглото му. Тони забеляза, че кокалчетата на пръстите й побеляха.

— Какво си въобразяваш, че правиш, Тони? Мъкнеш със себе си една от най-опитните ми служителки да кръстосва околността и да провежда разпити, които не водят доникъде, при това във връзка със случай, който дори не е възложен на нас. Успяваш да подплашиш друг мой подчинен до такава степен, че той не смее да изяде един сладкиш, защото брадфийлдският отровител може да е разучил предпочитанията му и да си е намерил работа в кварталната хлебарница. И дори не намираш време да ме държиш в течение. За тази история с отровата научих от Кевин. От Пола разбрах, че не сте постигнали нищо с посещението при Рейчъл Дайъмънд. Сам знаеш, че съм защитавала позициите ти безброй пъти…

— Което всъщност не е представлявало чак такъв проблем — прекъсна я той, прекалено уморен и измъчен от болки, за да изтърпи реакцията на Карол, изнервена от ограниченията, налагани й от служебната система. — Мисля, че списъкът на случаите, когато съм се оказвал прав, е доста внушителен. Ти също го знаеш. Това, че си защитавала моите позиции, не те е поставило в положението на неудачник.

Тя го загледа яростно, но и стъписано.

— Искаш да кажеш, че дължа успехите си на теб?

— Не съм казал такова нещо, Карол. Виж, ясно ми е, че искаш да натриеш носовете на антитерористите, но ръцете ти са вързани. Затова се появяваш тук и си го изкарваш на мен. Е, съжалявам, но точно сега не съм в състояние да изпълнявам функциите на твоя боксьорска круша. Искам да ти помогна, но ако предпочиташ да не участваш, така да бъде. Ще се обръщам направо към Джон Брандън.

Тя отстъпи назад, сякаш той й беше ударил шамар.

— Не мога да повярвам, че каза това — тя като че ли всеки момент щеше да го замери с нещо.

Тони разкриви лице в гримаса и поклати глава.

— И аз не мога. Може би сега не е моментът да разговаряме. Ти си изнервена, а аз — преуморен.

Думите му като че ли не постигнаха помирителната си цел.

— И това е типично за теб! — развика се Карол. — С теб човек не може дори да се скара като хората!

— Не обичам да се карам — каза той. — Караниците ме карат да изпитвам болка — все едно, че отново съм дете, свит в шкафа, в тъмното, и си мисля, че щом възрастните се карат, вината сигурно е моя. Затова не обичам скандалите — той примигна, за да пропъди внезапно избликналите сълзи. Тя беше единственият човек на света, който го караше да чувства, че е разголил душата си — а това не беше винаги приятно. — Карол, утре се прибирам у дома. Не мога да се справя без теб. В какъвто и да било смисъл. Може ли да престанем с тази разправия? Нямам сили да продължавам.

Думите му я накараха да се сепне.

— У дома? Утре?

Той кимна.

— Не е необходимо да правиш кой знае какво. Мога да поръчам готово ядене от супермаркета.

Карол отметна глава назад, притвори очи и въздъхна.

— Невъзможен си — каза тя. Гневът й се беше изпарил.

— Съжалявам, не съм искал да те дразня. Просто исках да ти помогна, без да ти се пречкам — острото ехо на спора все още изпълваше атмосферата, но тонът на разговора се беше променил и се доближаваше до обичайния.

Тя седна.

— Е, след като вече съм тук, разкажи ми какво мислиш по въпроса. Какво да правим с Азиз, след като разговорът с Рейчъл Дайъмънд сложи край на търсенето в тази посока?

— Не мисля, че е сложен край — възрази той. — Трябва ми време да обмисля нов подход.

— Уведоми ме, когато го измислиш. Този път искам да присъствам и аз — каза тя твърдо. — А има и още нещо, което не съм имала възможност да ти кажа — тя разказа за двата различни таймера, открити на местопрестъплението. — Антитерористите считат, че това говори за различен подход, по-скоро в стила на ИРА — извънредни, при които атентаторите оцеляват, за да продължат с дейността си. Лично аз мисля, че това ни доближава до възможността да си имаме работа с наемен убиец. Може би става дума за двойна осигуровка. „Ако таймерът не се задейства, ще задействам взривното устройство от разстояние с мобилния си телефон“, нещо такова.

Тони изпита смътното чувство, че някаква мисъл добира форма в тъмните ъгълчета на съзнанието му.

— Нещо такова — повтори той тихо. — Да. — За миг лицето му се проясни, той й се усмихна и допълни: — Все повече се отдалечаваме от възможността да се защити убедително хипотезата за тероризма.

— Но ни трябват непоклатими доказателства. Затънала съм в безизходица по двата случая — и за едното, и за другото престъпление не съществуват фактически доказателства.

Тони махна нетърпеливо с ръка.

— Когато откриеш Джак Андерсън, ще намериш и необходимите ти доказателства. Струва ми се, че той е свързан по някакъв начин с някоя от съществуващите отровни градини.

— Какво представлява отровната градина?

— Има такава например в замъка Алнуик — отвърна той. — Тя е отворена за посетители, всеки може да отиде да разгледа растенията — убийци. Но се шушука за съществуването на такива частни градини. Откак свят светува, най-различни хора са се заемали да отглеждат отровни растения, за да убиват други хора. Бучинишът например е дал отровата, убила Сократ. Стрихнинът е предпочитан през Средновековието от жени, които искали да се отърват от съпрузите си. Рицинът убива Георги Марков през седемдесетте години на миналия век. Ако човек си разбира от работата, може да отглежда тези растения в градината зад къщата си. Струва ми се, че на мястото, където избягващият рискове Джак Андерсън се укрива и кове сложните си планове, ще откриете и отровна градина.

Карол извърна очи към тавана.

— Всеки път, когато работим заедно по някакъв случай, настава мигът, когато ти изтърсваш някакво брилянтно прозрение, което ме кара да се питам как, по дяволите, бих могла аз да се възползвам от него.

— А това, което те вбесява особено много е, че когато най-сетне откриеш начин да се възползваш от идеята ми, се оказва, че тя е наистина полезна — отвърна той. — За това ми плащат.

— За кое? Да вбесяваш хората ли?

— Да бъда полезен в такива отношения, в каквито друг не би могъл да бъде. Хайде, върви си у дома и се наспи. Почти сигурно е, че до утре ще ти дойде някаква идея.

— Така ли мислиш?

— Сигурен съм. Подсъзнанието работи подмолно, и всъщност най-добре, докато човек спи. Така или иначе, имаш нужда да си починеш много добре, за да имаш сили да ми носиш кафето, когато се прибереш у дома, след като си преследвала цял ден престъпници.

Карол изсумтя.

— Купи си термос и връвчица, за да го спускаш долу.

Тя се изправи, наведе се над него и го целуна по косата.

— Ще се видим утре. И не се меси в работата на подчинените ми, преди да си говорил с мен. Ясно ли е?

Той се усмихна, доволен, че гневът й е преминал.

— Обещавам.

Имаше твърдото намерение да изпълни обещанието си.