Кървави кости

33

По-късно през деня се обадих на специален агент Брадфорд. Не бяха открили Ксавие, не бяха открили Джеф. Не бяха открили никакви вампири, които да трябва да убивам и защо, по дяволите, му се обаждах? Не участвах в случая, или бях забравила? Помнех. И да, двете най-млади жертви са били насилени сексуално, но не в същия ден, в който са били убити. Вероятно трябваше да предам Магнус, но той беше единственият, който разбираше магиите на Кървави кости. Нямаше да ни свърши никаква работа, затворен. Дори познаваше местна вещица, на която имаше доверие. Смятах, че Кървави кости е нашият убиец. Никога не бях виждала вампир, който да се крие толкова умело, както убиецът на Колтрейн. Добавих го към листа си със заподозрени, но не бях казала на полицаите. Сега бях доволна, че не съм. Сексуалното насилие говореше за Ксавие. Освен това да обясняваш, че плашило за лека нощ от Шотландия извършва убийство в ефирната плоскост звучеше пресилено дори и на мен.

Небето беше осеяно с облаци, които блестяха като бижута. Блещукаха и се разпростираха като гигантско светещо одеяло, което някакъв огромен звяр е разкъсал с масивните си нокти.

Небето надничаше през дупките в тях — черно, с няколко подобни на диаманти звезди, които бяха достатъчно ярки, че да се съревновават с блестящия свод.

Стоях на върха на хълма, взирах се в него и вдишвах от прохладния пролетен въздух. Лари стоеше до мен и също гледаше нагоре. Очите му отразяваха блестящата светлина.

— Действайте — каза Стърлинг.

Обърнах се и го погледнах. Него, Баярд и г-жа Харисън. И Боу беше с тях, но го накарах да чака в подножието на планината. Дори му казах, че ако само си покаже физиономията на върха, ще му пусна един куршум в лицето. Не съм сигурна, че Стърлинг ми повярва, но Боу го направи.

— Не си ценител на природната красота, а, Реймънд? — даже на лунна светлина можех да видя как се намръщи.

— Искам с работата да се приключи, госпожице Блейк. Сега, тази вечер.

Колкото и да беше странно, бях съгласна с него. Караше ме да се чувствам нервна. Не харесвах Реймънд. Искаше ми се да споря с него, независимо дали съм съгласна. Но не спорих. Точка за мен.

— Ще приключим тази вечер, Реймънд, не се притеснявай.

— Моля, престанете да ме наричате с първото ми име, госпожице Блейк — отправи молбата си през стиснати зъби, но все пак каза „моля“.

— Добре. Ще бъде свършено тази вечер, г-н Стърлинг. Става ли?

Той кимна.

— Благодаря ви, а сега действайте.

Отворих уста, за да изръся нещо умно, но Лари каза много тихо:

— Анита.

Беше прав, както обикновено. Колкото и забавно да беше да дразня Стърлинг, само отлагах неизбежното. Бях уморена от него, от Магнус, от всичко. Беше време да приключвам с работата и да се отправям към къщи. Е, може би не директно към къщи. Нямаше да напусна без Джеф Куинлан, по един или друг начин.

Козата изблея високо и въпросително. Бе завързана в средата на гробището. Козината й беше на кафяви и бели петна и имаше онези странни жълти очи, които понякога се срещат при козите. Ушите й бяха бели и отпуснати и изглежда й харесваше да я чешат по главата. Лари я беше приласкавал в джипа по време на пътуването насам. Това винаги беше лоша идея. Не се сприятелявай с жертвеното животно. Прави трудно убиването му.

Аз не бях галила козата. Имах повече опит. Това беше първата коза на Лари. Щеше да се научи. По трудния или лесния начин, щеше да се научи. В подножието на хълма имаше още две кози. Едната от тях беше дори по-малка и по-сладка от тази.

— Не би ли трябвало да присъстват адвокатите на семейство Бувие, г-н Стърлинг? — попита Баярд.

— Семейство Бувие се отказаха от правото си адвокатът им да присъства — отвърнах аз.

— Защо биха направили подобно нещо? — попита Стърлинг.

— Вярват ми, че няма да ги излъжа.

Стърлинг ме изгледа продължително. Не можех да видя очите му ясно, но можех да почувствам как колелцата в главата му се въртят.

— Ще излъжете заради тях, нали? — каза той.

Гласът му беше студен, сдържан, твърде ядосан, че да избухне.

— Не лъжа за мъртвите, г-н Стърлинг. Понякога лъжа за живите, но никога за мъртвите. Освен това Бувие не ми предложи подкуп. Защо да му помагам, след като не ме замеря с пари?

Лари не ми направи забележка за това. Той също гледаше към Стърлинг. Може би се чудеше какво ще отговори.

— Разбрахме ви, госпожице Блейк. А сега може ли да продължим? — внезапно звучеше благоразумен, нормален. Всичкият този гняв и недоверие трябваше да са отишли някъде. Но не бяха в гласа му.

— Добре.

Клекнах и отворих торбата за фитнес в краката ми. В нея беше съживителското ми оборудване. Имах друга, в която държах вампирското. Преди слагах, каквото ми е нужно, в чантата. Купих си втора, когато се появих на едно съживяване с грешната чанта. Освен това беше незаконно да носиш принадлежности за убиване на вампири, ако нямаш заповед за екзекуция със себе си. „Законът на Брюстър“ можеше и да промени това, но дотогава… имах две чанти. Тази за зомбита беше с цвят на бургундско; торбата за вампирите беше бяла. Беше лесно да ги различа дори в мрака. Това беше идеята.

Зомби-чантата на Лари беше почти отровно зелена с „Костенурките нинджа“ на нея. Страхувах се да го питам как изглежда вампирската му чанта.

— Нека да видим дали съм разбрал всичко — каза Лари.

Думите ми се върнаха към мен. Той коленичи и разкопча ципа на чантата си.

— Давай — казах аз.

Извадих буркана си с мехлем. Познавах съживители, които имаха специални съдове за мехлема. Глинени съдове, ръчно изработено стъкло с мистични символи, издялани по страните. Аз използвах обикновен буркан, който някога беше държал граха на баба Блейк.

Лари измъкна буркан от фъстъчено масло, който все още имаше етикет. Екстра хрупкаво. Ммм, вкусно.

— Трябва да вдигнем най-малко три зомбита, нали?

— Да — отвърнах аз.

Той се огледа наоколо към разхвърляните кости.

— От масов гроб се вдига трудно, нали?

— Това не е масов гроб, а старо гробище, което е било развалено. По-лесно е от масов гроб.

— Защо? — попита той.

Оставих мачетето до буркана с мехлема.

— Защото върху всеки гроб са били изпълнени ритуали, които да обвържат мъртвия с него, така че ако го призовеш, да имаш по-добър шанс да получиш отговор.

— Отговор?

— Вдигане от мъртвите.

Той кимна. Остави едно зловещо извито острие на земята. Изглеждаше като шибан ятаган.

— Откъде го взе?

Наведе глава и бях готова да се обзаложа, че се е изчервил. Просто не можех да го видя на лунна светлина.

— От един тип в колежа.

— А той откъде го е взел?

Лари ме погледна, а на лицето му беше изписана откровена изненада.

— Не знам. Нещо не е наред с него ли?

Поклатих отрицателно глава.

— Просто е малко твърде луксозно за обезглавяване на пилета и рязане на гърлата на няколко кози.

— Чувствах го добре в ръката си — той сви рамене. — Освен това изглежда яко — ухили ми се.

Поклатих глава, но не коментирах. Наистина ли ми трябваше мачете, за да обезглавявам пилета? Не, но за случаите с крави, да.

„Защо“, бихте попитали вие, нямахме крава тази вечер? Защото никой не искаше да продаде такава на Баярд. Хрумна му брилянтната идея да каже на фермерите защо му е. Богобоязливите фермери бяха готови да продадат кравите си за храна, но не и за вдигане на зомбита. Предубедени копелета.

— Най-младите мъртъвци тук са двестагодишни, нали? — попита Лари.

— Точно така.

— Ще вдигнем най-малко три от тези трупове в достатъчно добро състояние, че да отговарят на въпроси.

— Планът е такъв — отвърнах аз.

— Можем ли да го направим?

Усмихнах му се.

— Планът е такъв.

Очите му се разшириха.

— Проклятие, и ти не си сигурна дали можем да го направим, така ли? — гласът му се бе снишил до изумен шепот.

— Всяка вечер вдигаме рутинно по три зомбита. Просто ще ги вдигнем близо едно до друго.

— Не вдигаме рутинно двестагодишни зомбита.

— Вярно е, но теорията е една и съща.

— Теория? — той поклати глава. — Знам, че сме загазили, щом почнеш да говориш за теория. Можем ли да го направим?

Честният отговор беше „не“, но това, което определяше повече от всичко какво можеш и какво не можеш да вдигнеш, беше увереността. Вярата, че можеш да го направиш. Така че… бях изкушена да излъжа. Но не го направих. Истината между мен и Лари.

— Мисля, че можем да го направим.

— Но не си сигурна.

— Не.

— Леле, Анита.

— Не ми мрънкай. Можем да го направим.

— Но не си сигурна.

— Не съм сигурна, че ще оцелеем от полета до вкъщи, но въпреки това ще се кача на самолета.

— И това трябваше да прозвучи успокояващо, така ли? — попита той.

— Аха.

— Не беше.

— Съжалявам, но това е най-доброто. Ако искаш сигурност, стани счетоводител.

— Не ме бива по математика.

— И мен.

Той си пое дълбоко въздух и го изпусна бавно.

— Добре, шефе, как да обединим силите си?

Казах му.

— Чудно.

Вече не изглеждаше нервен. Изглеждаше нетърпелив. Лари може и да искаше да е екзекутор на вампири, но беше съживител. Не ставаше дума за избор на професия, а за дарба или проклятие. Никой не може да те научи да вдигаш мъртвите, освен ако нямаш силата в кръвта си. Генетиката е прекрасно нещо: кафяви очи, къдрава коса, вдигане на зомбита.

— Чий мехлем искаш да използваме? — попита Лари.

— Моя.

Бях дала на Лари рецептата и му бях казала с кои съставки не бива да се бъзика, като мъха от гробищата, например, но имаше място за експерименти. Всеки съживител си има собствена специална рецепта. Човек нямаше как да знае на какво ще мирише мазилото на Лари. При споделянето на силите се използваше един и същ мехлем, така че щяхме да използваме моя.

Доколкото знаех, не беше нужно да използваме едно и също мазило, но бях споделяла сили само три пъти. Два пъти с човека, който ме обучи за съживител. Всеки път бяхме използвали еднакъв мехлем. И трите пъти бях действала като фокус. Което означаваше, че аз командвам. Точно както ми харесваше, нали?

— Може ли аз да действам като фокус? — попита Лари. — Не този път, но по-нататък?

— Ако ни се наложи да го правим отново, ще опитаме — отвърнах аз.

Истината беше, че не знаех дали Лари има достатъчно сила да е фокус. Мани, който ме беше обучил, не можеше. Много малко съживители могат да действат като фокус. Тези, които можеха, се ползваха с недоверието на останалите и повечето не искаха да играят с нас. Буквално щяхме да споделяме силите си. Много съживители не биха искали да правят подобно нещо. Има теория, че е възможно завинаги да откраднеш чуждата магия, но аз не й вярвам. Вдигането на мъртви не е като магически талисман, който човек може да вземе със себе си и да те лиши от него. Съживяването е вложено в самите клетки на телата ни. Част от нас е. Това не може да се открадне.

Отворих мехлема и пролетният въздух внезапно замириса на коледни дървета. Използвах много розмарин.

Мазилото беше гъсто, приличаше на восък и винаги бе хладно на допир. Парченца от светещия гробищен мъх приличаха на скупчени светулки. Намазах мехлема по челото на Лари и надолу по бузите му. Той разгащи тениската си и я повдигна, така че да мога да го намажа над сърцето. Което е по-трудно с раменен кобур, отколкото звучи, но и двамата носехме по един пистолет. Бях оставила двата ножа и резервното оръжие обратно в джипа. Докоснах кожата му и почувствах как сърцето му тупти под ръката ми.

Подадох буркана на Лари. Той потопи два пръста в гъстия мехлем. Нанесе го по лицето ми. Ръката му беше много спокойна, а лицето — безизразно от концентрация. Очите му бяха съвсем сериозни.

Разкопчах тениската и Лари плъзна пръстите си под нея, за да докосне сърцето ми. Пръстите му докоснаха верижката на разпятието ми и го избутаха извън ризата. Бутнах го обратно вътре до кожата си. Той ми подаде буркана и аз затворих здраво капачката. Нямаше да позволя да изсъхне.

Никога не бях чувала някой да е правил точно това, което щяхме да опитаме. Не ставаше дума за възрастта, а за разхвърляните части. Искахме само три, но нямаше три непокътнати тела. Дори и като ги вдигахме едно по едно, пак си беше рисковано. Как да съживим точно толкова мъртви и не повече, когато те лежаха омешани? Нямах имена, които да използвам. Нямаше очертания на гробове, които да обградиш със сила. Как да го направим?

Беше объркано.

Но за момента трябваше да затворим кръга. Проблемите един по един.

— Увери се, че и по двете ти ръце има мехлем — казах аз.

Лари потърка ръцете си една в друга, сякаш си слагаше лосион.

— Да, шефе. Какво следва?

Измъкнах от багажа си дълбока сребърна купа. На лунната светлина блестеше като парче от небето.

Очите на Лари се разшириха.

— Не е нужно да е сребърна. На нея няма мистични символи. Можеш да използваш и пластмасова купа, но тук се влива животът на друго живо същество. Използвай нещо хубаво, за да покажеш уважение, но разбери, че не е нужно да е сребро или тази форма, или пък каквото и да е. Това е просто контейнер. Ясно ли е?

Лари кимна.

— Защо другите кози не са тук на върха? Ще е мъчно да ги доведем догоре една по една.

Свих рамене.

— Първо, ще се паникьосат. Второ, изглежда жестоко да гледат как приятелчетата им гушват букета и да знаят, че са следващите.

— Професорът ми по зоология би казал, че им приписваш човешки качества.

— Нека. Знам, че чувстват болка и страх. Това ми стига.

Лари ме изгледа продължително.

— На теб също не ти харесва да го правиш.

— Не. Искаш ли да помогнеш с държането или пък да й дадеш моркова?

— Морков?

Измъкнах от чантата морков със зелени листа от едната страна.

— Това ли купи от бакалията, докато чаках в колата с козите?

— Да.

Вдигнах моркова във въздуха. Козата опъна въжето докрай в негова посока. Оставих я да вкуси листата. Изблея и се опъна към мен. Дадох й още малко листо. Започна да размахва малката си къса опашка. Щастлива коза.

Подадох на Лари сребърната купа.

— Постави я на земята под гърлото й. Когато кръвта започне да тече, хвани колкото се може повече.

Държах мачетето зад гърба си в дясната си ръка, а моркова в лявата. Чувствах се като детски зъболекар. Не, няма нищо зад гърба ми. Не обръщай внимание на огромната игла. С изключение на факта, че тази игла беше перманентна.

Козата скъса повечето от листата на моркова и аз изчаках, докато ги натъпче в устата си. Лари коленичи край нея с купа в ръка. Предложих и самия морков на козата. Тя го опита, след което започна да го дърпа, докато не опъна врата си, колкото можеше, в опит да отхапе още от оранжевата плът.

Поставих мачетето до косматото гърло внимателно, без да прерязвам. Гърлото вибрираше срещу острието, напрягаше се да достигне моркова. Прекарах острието през врата.

Мачетето беше остро, а аз имах опит. Не се чу звук, само шокираните, разширени очи и кръвта, извираща от гърлото.

Лари грабна купата и я задържа под козата. Кръвта течеше по ръцете му и върху синята му тениска. Козата падна на колене. Кръвта изпълни купата — тъмна, блестяща, повече черна, отколкото червена.

— Има парчета морков в кръвта — каза Лари.

— Няма проблем — отвърнах аз. — Морковът е инертен.

Главата на козата падна бавно напред, докато не докосна земята. Купата беше под гърлото й и се пълнеше с кръв. Беше почти перфектно убийство. Козите могат да са досадни, но понякога, както тази вечер, нещата се нареждаха. Естествено, още не бяхме приключили.

Поставих окървавеното острие до лявата си ръка и я порязах. Болката беше остра и моментална. Задържах раната над купата, позволявайки на гъстите капки да се смесят с козята кръв.

— Дай ми дясната си ръка — казах аз.

Лари не възрази. Просто протегна оголената си ръка. Бях му казала какво ще се случи, но въпреки това си беше жест на доверие. Лицето му се обърна към мен без следа от страх. Боже.

Порязах ръката му. Той се намръщи, но не се отдръпна.

— Нека потече в купата.

Той вдигна ръката си над съда. Кръвта беше червено-черна на лунна светлина.

Наченките на силата погъделичкаха кожата ми. Моята сила, силата на Лари, силата на ритуалното жертвоприношение. Лари ме погледна с разширени очи.

Коленичих до него и оставих мачетето напряко на купата. Протегнах лявата си ръка към него. Той ми даде своята дясна. Стиснахме ръцете си и притиснахме раните една към друга, позволявайки на кръвта да се смеси. Лари хвана едната страна на пълната с кръв купа, а аз хванах другата. Кръвта потече надолу по ръцете ни и закапа по лактите ни в купата, върху оголената стомана.

Продължавахме да стоим притиснати и все още държахме купата. Отдръпнах бавно ръката си от неговата, след това поех и купата. Той следваше всяко мое движение, както обикновено. Би могъл да си затвори очите и да ме имитира.

Отидох до края на кръга, който имах в главата си, и потопих ръка в купата. Кръвта все още беше невероятно топла, почти гореща. Сграбчих дръжката на мачетето с окървавената си ръка и започнах да използвам острието, за да разпръсквам кръвта, докато вървя.

Можех да почувствам Лари застанал в центъра на кръга, който обхождах, сякаш помежду ни имаше опънато въже. Докато вървях, това въже се опъваше все повече и повече, като гумен ластик. Силата нарастваше с всяка стъпка, с всяка капка кръв. Земята беше жадна за нея. Никога преди не бях вдигала мъртви на земя, на която и друг път са били правени ритуали, свързани със смъртта. Магнус можеше да спомене това. А може и да не е знаел. Колко милостиво от моя страна.

Вече нямаше значение. Тук имаше магия за кръв и смърт. Нещо, което беше нетърпеливо да затворя кръга. Нетърпеливо да вдигна мъртвите. Гладно.

Стоях почти до мястото, откъдето бях започнала. Бях на една капка кръв от затварянето на кръга. Линията на силата между мен и Лари беше толкова опъната, че болеше. Потенциалната сила беше плашеща и освежаваща. Бяхме събудили нещо старо и спящо от дълго време. Това ме накара да се поколебая. Накара ме да не искам да завърша кръга. Твърдоглавие и страх. Не разбирах напълно какво чувствах. Беше нечия чужда магия, нечие заклинание. Бяхме го задействали, но не знаех какво ще направи. Можехме да вдигнем нашите мъртъвци, но щеше да е като да вървим по опънато въже между другата магия и… нещо.

Почувствах стария Кървави кости в могилата му, намираща се на километри оттук. Почувствах как ме гледа и ме подканя да направя тази последна стъпка. Поклатих глава, сякаш феята можеше да ме види. Просто не разбирах магията достатъчно, че да рискувам.

— Какво има? — попита Лари. Гласът му звучеше сподавено. Задавяхме се в неизползвана сила и проклета да съм, ако знаех какво да я правя.

С крайчеца на окото си мярнах движение. Айви стоеше на края на планината. Беше обута с планинарски обувки и дебели бели чорапи, навити отгоре, носеше безформени черни шорти и прилепнало горнище в неоново розов цвят. Върху него беше наметнала карирана риза. Верижката на полюляващите й се обици блестеше на лунна светлина. Тази вечер сама беше избрала тоалета си.

Всичко, което трябваше да направя, бе да пусна тази последна капка и кръгът щеше да се затвори. И щях да мога да го удържа срещу нея, срещу всички тях. Нищо, което не исках, нямаше да може да влезе в него. Е, в разумни граници. Демоните и ангелите вероятно можеха да го пресекат, но не и вампирите.

Почувствах прилив на триумф от нещото, пленено в могилата си. То искаше да затворя кръга. Хвърлих мачетето и купата зад себе си по посока на центъра на кръга, далече от външния край, така че там да не попадне кръв. Айви се хвърли към мен, демонстрирайки скорост по-бърза от тази на светлината, като мъгливо, бързо движещо се петно. Посегнах към пистолета си, почувствах го как излиза от кобура ми и тя се удари в мен. Ударът изби оръжието от ръката ми. Паднах на земята с нищо, освен въздух в ръцете си.