Лелите не са джентълмени

Глава 16

Всеки, не докрай запознат с развоя на събитията, вероятно би се ужасил от моето лекомислие да се поставя в изкормяща близост до Орло Портър, чувствайки, че с това дърпам дявола за опашката и в най-скоро време ще се кая горчиво.

Но аз, пребивавайки в крепка увереност, че Орло е сведен до нивото на петоразрядна сила, гледах на предстоящия ни разговор в дух на ведра приповдигнатост, която лесно можеше да избие и на песен.

Орло, точно както бях предвидил, беше в бара, наливайки се с джин и тоник. При моето приближаване той остави чашата и ме изгледа с неприязнения поглед на придирчив клиент, открил в салатата си гъсеница.

— Я, това си бил ти — рече.

Потвърдих догадката му, защото тя бе вярна. Тук две мнения нямаше. Вече уверен, че не гледа неприязнено някой друг, той продължи.

— Какво искаш?

— Да разменя няколко думи с теб.

— Дошъл си да злорадстваш значи?

— В никакъв случай, Портър — отвърнах. — Когато чуеш какво ме води насам, ще се разподскачаш до тавана. Как би реагирал, ако ти кажа, че всичките ти тревоги, дето не ти дават мира, ще бъдат разрешени още преди онова слънце над главите ни да залезе?

— То вече залезе.

— Така ли? Не бях забелязал.

— И вече е време за вечеря. Тъй че ако бъдеш така добър да вървиш по дяволите…

— Не и преди да говоря.

— Ама ти още ли ще говориш?

— И то много. Нека разгледаме положението, в което се намираме, в спокоен и безпристрастен дух. Ванеса Кук ми обяви, че ще стане моя жена, и сега ти вероятно гледаш на мен като на змия в тревата. Е, нека ти кажа, че всяка прилика между мен и споменатото влечуго е напълно случайна. Постави се на мое място. Можех ли да отвърна на това нейно изявление с „гледай си работата“? Разбира се, че не можех. Но през цялото време, докато й козирувах, аз се чувствах като презряна твар.

— Ти си си презряна твар.

— Тъкмо тук е голямата ти грешка, Портър. Аз съм мъж с изтънчена чувствителност, а един мъж с изтънчена чувствителност не задига чужди момичета. Той се отказва от тях.

Той допи сетните глътки тоник и се задави, внезапно прозрял същността на моите слова.

— Ти ще се откажеш от нея заради мен?

— Абсолютно.

— Но, Устър, това е благородно. Съжалявам, задето те нарекох презряна твар.

— Всичко е наред. И на най-добрите от нас се случва да грешат.

— Напомняш ми за Сирано де Бержерак.

— Ние, Устърови, сме Бержераци до върха на носовете си.

Орло се разля в усмивки — или почти се разля — до мига, в който меланхолията отново го беляза с черния си знак. Той изпусна тежка въздишка, сякаш бе открил умряла мишка на дъното на халбата си.

— Безполезно е да правиш тази скъпа жертва, Устър. Ванеса никога няма да се омъжи за мен.

— Разбира се, че ще се омъжи.

— Трябваше да я чуеш, когато развали годежа ни.

— Мой представител я е чул.

— Значи имаш представа как протекоха нещата.

— Той ми представи пълен доклад.

— И продължаваш да твърдиш, че тя все още ме обича?

— Ти си нейният идол. Такова чувство не може да се угаси от някаква дребна разпра между влюбени.

— Дребна разпра между влюбени — дрън-дрън. Тя ме нарече бъзливец и жалък мухльо. И още спарена, сополива, мекотела мижитурка. Да се чуди човек откъде се е научила на такива изрази. И всичко това само защото отказах да отида при стария Кук и да си поискам парите. Аз вече бях веднъж при него и по най-учтив начин го помолих да ги изкиха, а сега тя иска да ходя пак, като този път му свивам сърмите и тряскам по масите.

— Тя е права, Орло. Точно по този начин трябва да постъпиш. Какво стана миналия път?

— Получих твърд отказ.

— Колко твърд?

— Много твърд. И ако отида пак, няма да е по-различно.

Ето че той сам ме извеждаше от затруднението как да представя замисъла си. Пуснах една от моите неуловими усмивки и той ме попита защо се хиля зловещо.

— Всичко опира до точния избор на момента — отвърнах аз. — По кое време на деня направи своя първи опит?

— Около пет следобед.

— Така и подозирах. Нищо чудно, че те е изхвърлил като мръсно коте. Пет следобед е тъкмо часът, в който слънчевата жизнерадост на един мъж е в най-долния си регистър. Обядът е вече само далечен спомен, а коктейлите още не са се показали на хоризонта. Кук може да е костелив орех, но и най-твърдите черупки омекват след вечеря. Изненадай го, когато е сит като попско дете на задушница, и ще останеш поразен от резултата. Момчета от „Търтеите“ са ми казвали, че дори добре натъпканият Уфи Просър им е отпускал с лекота крупни суми назаем.

— Кой е Уфи Просър?

— Клубният милионер, който на дневна светлина бди над разходите си като орлица. И Кук вероятно е същата стока. Прочее, дерзай, Портър. Горе главата. Бъди кръвожаден, храбър и решим — добавих, припомняйки си някакъв майтап от онази пиеса „Макбет“, за която ви споменах неотдавна.

Той беше впечатлен, а и кой не би бил. Лицето му се озари от вътрешна светлина, сякаш някой му беше запалил крушката.

— Устър — рече, — ти си прав. Ти ми показа верния път. Вдигна ме от калта. Благодаря ти, Устър, приятелю.

— Няма защо, Портър, старче.

— Направо поразително. Всеки, който те погледне, тутакси би те отписал като безнадежден смотаняк с умствените възможности на умрял заек.

— Благодаря ти, Портър, старче.

— Няма защо, Устър, приятелю. А у теб през цялото време се е криел този потресаващ поглед в дълбините на човешката психология.

— Искаш да кажеш, че имам неподозирани заложби? — изненадах се приятно аз.

— Имаш ги и още как, Устър, стара хрътко.

И докато се усетя, той вече ме обсаждаше с пълни чаши, сякаш бяхме стари фронтови другари и въпросът за моите вътрешности никога не е възниквал помежду ни.

Завръщайки се в Сладуранската Къщурка двайсетина минути след като станахме от кръчмарската маса като родни братя, аз бях изпълнен с онова светло, но рядко срещано в наши дни чувство, че, дето рекъл онзи поет, Господ е на небето и всичко е наред със света. Равносметката не можеше да не ме радва. На Портъровия фронт всичко беше спокойно, Били Греъм сигурно вече бе върнал котката сред близките й в Егсфорд Корт, Орло и Ванеса Кук не след дълго щяха да си загукат отново и ако популярността ми в очите на татко Кук бе леко спаднала, намалявайки шансовете ми да получа подарък от него за Коледа, то това не беше болка за умирачка. Накратко казано, всичко беше точно както го готви мама, тъй че когато телефонът звънна, един ведър Бъртрам Устър отиде да го вдигне с песен на уста. Беше прародителката и дори ухо на ланшен покойник би доловил, че е шашната от нещо. В продължение на няколко секунди, след като установихме връзка, тя се отдаде на хъркане и давене, достойно за гърлото на силен плувец в предсмъртна агония.

— Ало — рекох, — случило ли се е нещо?

Тя нададе експлозивен, стържещ смях, който едва не отвя тъпанчето ми.

— Дали се е случило? — прогърмя отсреща. — Само ти можеш да зададеш толкова тъп въпрос, когато светът лежи в руини в краката ми. Оная котка върната ли е на мястото си?

— Били Греъм държи ситуацията под пълен контрол.

— Искаш да кажеш, че още не е тръгнал?

— Напротив, отиде и се върна. Но за жалост котката го последвала по петите. Поне така твърди той. Във всеки случай дойде тук с нея под мишница и трябваше да го отпратя отново. Вероятно точно в този момент настанява животното по местоназначение. Но защо е тази възбуда?

— Ще ти кажа защо е тази възбуда. Ако котката не се върне на склад незабавно, ако не и по-рано, аз съм изправена пред разгром, а на чичо ти Том му е в кърпа вързан най-лошият стомашен пристъп от деня, в който яде оня омар в клуба си. И за всичко съм виновна единствено аз.

— Ти ли си виновна, казваш?

— Да. Защо?

— Просто не бях сигурен, че съм чул добре.

Дотолкова бях свикнал да ме винят за всичко, че думите й ме трогнаха дълбоко. Не се случва всеки ден да видиш как една леля опира пешкира, когато има на разположение племенник като слънце, комуто да го пробута. Всепризнат факт е, че това е основната функция на племенниците в природата. Гласът ми леко потрепери, когато помолих за повече подробности.

— Какво е станало?

Лелите като прослойка рядко са добри слушатели. Тя не отговори на въпроса ми, а вместо това се впусна в нещо, очертаващо се като лекция върху днешното състояние на родината.

— Ще ти кажа какво не е наред с Англия днес, Бърти. Навъдили са се прекалено много хора със скрупули, понятия за чест и други подобни дивотии. Вече не можеш да си мръднеш пръста, без някой да писне до Бога, че си му настъпил по мазола идиотския морален кодекс. Редно е да се очаква, че мъж като Джими Брискоу ще има по-мащабни разбирания, но не би. Той се оказа по-голям сухар и от Кентърберийския епископ. Ти вероятно ще стовариш вината върху брат му, викария, но аз не съм съгласна. На човека все пак това му е работата, да търси под вола теле. Но Джими! Накара ме да се почувствам като индиец, изял свещена маймуна. И при това да речеш поне, че съм имала някаква облага, а то аз бях водена от най-чисти благотворителни намерения и простосърдечно милосърдие, понеже виждах колко присърце взема състоянието на църковния орган и как се съсипва заради него. По дяволите, свети Франциск от Асизи би постъпил досущ като мен и тогава всички щяха да кажат какъв чудесен момък е и колко жалко, че няма повече като него, докато Джими го прие тъй, сякаш…

Виждах, че ако не бъде спряна с твърда ръка, тя може да откара така до безконечност.

— Съжалявам, ако ти се струва, че загрявам малко бавно, скъпа лельо — рекох, — но ако е тъй, отдай го на факта, че ти самата не си съвсем на себе си, или вятър те вее на бяла кобила, както е казал Шекспир. Какво, за Бога, си мислиш, че приказваш?

— Ти не ме ли слуша досега?

— Да, слушах те и вече съм на около миля и половина от сърцевината на проблема.

— О, небеса, трябваше да се сетя, че се наложи да ти разказвам всичко с едносрични думи. Ето какво се случи, описано на прост език, който дори ти можеш да разбереш. Говорих с викария и той ми каза, че църковният орган му е голяма грижа, защото е взел-дал, а няма пари за ремонт. Той вече бил искал заем от Джими, за да стегне покрива, и ако толкова скоро отидел да го врънка пак, един дявол знаел как ще ги връща после. Ето защо сега се чудел какви да ги дъвче. Е, ти ме познаваш, Бърти. Бидейки жена със сърце от самороден къс злато, винаги готова да пръсне край себе си радост и светлина, аз му казах, че ако иска да удари кьоравото, трябва само да си заложи и последната риза на Симла в голямата надпревара. Между другото споменах и за котката просто за да му стане ясно, че работата е опечена.

— Но…

— Затъкни си устата и слушай. Как не млъкна поне за секунда! Знам какво ще кажеш — че си изпратил котката обратно. Да, но това беше, преди да се чуем с теб по телефона. И тъй, аз му подадох ръка без боязън и страх, мислейки единствено за щастието, което внасям в неговия живот. Трябваше да се досетя, че едно духовно лице неминуемо ще бъка от скрупули, но на момента това изобщо не ми мина през ума. С две думи, той отърча право при Джими, изпя му всичко и на Джими му хвръкна чивията. „Котката да се върне там, където й е мястото“ — ми викна и добави, че бил шокиран и ужасен. Което пак нямаше да е кой знае какво, ако се беше ограничил само да ми каже какво мисли за мен, ама де тоя късмет. Той заяви, че ако до един час животното не се върне на Кук, ще зачеркне Симла от списъка с участниците. А ти се сещаш, че ако Симла не застане на старта, всичките парички, които съм заложила на него, отиват за оня, дето духа.

— Но…

— Да, знам, че ти ми каза, че изпращаш котката обратно, но откъде можех да съм сигурна, че при един трезв размисъл, осъзнавайки какъв гювеч изпускаш, не си променил решението си?

Ясно ми беше какво има предвид. Един алчен племенник, лишен от спортсменския дух на Устър, лесно би могъл да се изкуши. Нищо чудно, че беше толкова шаш. Удоволствие бе за мен да разсея опасенията й.

— Всичко е наред, скъпа прародителко — рекох. — Били Греъм е надлежно отпратен към Кукови и досега трябва вече да е там.

— В комплект с котката?

— До последната капка.

— И няма за какво да се притеснявам?

— Не и що се отнася до зачеркването на Симла от състезателните списъци.

— Е, голям камък ми падна от сърцето, Бърти, макар и да не ми е приятно, като знам, че съм си заложила парите на гол късмет.

— Това ще ти е за урок друг път да не правиш калташки номера.

— Май имаш право.

Последва още няколко минути разговор, тъй като щом една леля докопа телефонна слушалка, тя не я пуска току-тъй, но в крайна сметка прародителката затвори и аз, разгръщайки наслуки бледоморавото томче, хвърлих небрежен поглед на есето „Нарцисни дни“.

Съдържанието му се оказа още по-малко годно за човешка консумация, отколкото бях очаквал. Отвърнах лице погнусен, което ми позволи да хвана в добър план влизащия откъм кухнята Били Греъм.

Внезапността на неговата поява, съчетана с пълната ми увереност, че той се намира в Егсфорд Корт, ме накара да си прехапя езика, но в своята тревога пренебрегнах лютата болка.

— Боже милостиви! — възкликнах, ако това е точният израз.

— Сър?

— Още ли не сте тръгнали? Досега спокойно можехте да отидете и да се върнете.

— Напълно вярно, сър, но се случи нещо, което ме възпрепятства да се отправя незабавно, както възнамерявах.

— И по-точно? Да не са ви забавили в банката, докато ви преброят парите?

Язвителни слова, вярно, но според мен напълно оправдани. Впрочем ефектът им бе нулев, защото той дори не трепна под моя сарказъм.

— Не, сър — беше отговорът му. — Аз внасям парите си в Бридмътската банка, а работното й време за днес отдавна е приключило. Събитието, за което говоря, се състоя в този дом, на практика дори в същата тази стая. Бях отишъл до кухнята, за да взема котката, която почиваше в своята кошничка, когато чух идещи отсам звуци и предполагайки, че не сте си вкъщи, влязох да проверя, воден от опасения, че във вилата се е вмъкнал крадец. Тогава съзрях на пода човешка фигура, увита в покривка от маса. Освободих възлите и отвътре се подаде господин Кук, с картина на шията, надаващ нецензурни викове.

Той направи пауза и аз реших да не го въвеждам в курса на събитията. Добре е човек да не се доверява прекомерно на индивиди като Греъм.

— Увит в покривка от маса, казвате? — рекох небрежно. — Е, при неговото кръвно налягане рано или късно е трябвало да се докара дотам.

— Гледката ме потресе дълбоко.

— Не ще и дума. Такива гледки действително не са за хора със слабо сърце. Но бързо се съвзехте, нали?

— Не, сър, останах по-скоро втрещен и ще ви кажа защо. Дължеше се основно на неговия език. Както вече споменах, той се изразяваше по най-неконтролиран начин и аз си дадох сметка, че ще е лудост да се отправя към Егсфорд Корт, рискувайки да го срещна там в това човекоопасно състояние. Аз имам деца и семейство, сър, и трябва да мисля за тях. Тъй че ако искате тази котка да се въдвори на предишното си местоживеене, ще трябва да си потърсите друг посредник, който да го свърши вместо вас, или в противен случай да прескочите до Бгсфорд Корт и каквото сабя покаже.

И докато аз го гледах безмълвен поради глътване на езика и наченки на трупно вкочаняване, той се оттегли.

Все още продължавах да се цъкля към мястото, където беше стоял, каейки се горчиво, задето бях пуснал Джийвс да скитори и да си пилее времето в гуляи с разни лели, макар да знаех, че във всеки миг може да ми се наложи да прибягна до неговия съвет и морална подкрепа, поради което мина доста време, преди да осъзная, че телефонът се скъсва да звъни.

Както и предполагах, беше сестрата на покойния ми баща Далия, и още в първите секунди стана ясно, че тя току-що е разговаряла с Били Греъм и е научила страшната вест. В покъртителна тирада, където той фигурираше като долен плъх, тя заклейми неговия официален отказ да изпълни свещения си дълг.

— И при това ми излезе с някаква налудничава история, че открил Кук в твоята гостна, увит в покривка и с картина на шията, и сега се боял да се доближи до Егсфорд Корт. Дали не е имал халюцинации?

— Не, лельо, това е самата истина.

— Искаш да кажеш, че той действително е стоял там увит в покривка и с картина на шията?

— Да.

— И на какво според теб се дължи?

— Имахме едно дребно разногласие.

Тя изсумтя като локомотивна свирка.

— Значи не друг, а ти си виновен, задето оня пор Греъм е напълнил гащите?

— В известен смисъл, да. Нека ти обрисувам накратко епизода — рекох и го направих. Когато свърших, тя заговори отново и тонът й бе зловещо спокоен.

— Можех да се досетя, че ако съществува и най-малката възможност да се оплескат тези тъй деликатни преговори, ти начаса ще я оползотвориш. Е, след като ти си причината Греъм да се запъне като магаре на мост, ще трябва да заемеш неговото място.

Очаквах това. Греъм, не бива да се забравя, беше излязъл с идентично предложение. Бях решен да го изтръгна още в зародиш.

— Не! — казах.

— „Не“ ли каза?

— Не казах.

— Страх те е, а?

— Не се срамувам да го призная.

— Ти не би се срамувал да признаеш практически нищо. Къде е гордостта ти? Или си забравил своите славни предци? По времето на Кръстоносните походи е имало един Устър, който щял сам да спечели битката при Яфа (Има се предвид завземането на Яфа от кръстоносците през ХІІ век. — Б. пр.), ако не бил паднал от коня си.

— Не се и съмнявам, но…

— Ами онзи, дето участвал във Войната на полуострова? (Става дума за войната на Пиренейския полуостров (1808–14) между Англия и Португалия. — Б. пр.) Уелингтън все повтарял, че никога не е имал по-добър шпионин от него.

— Много е възможно. И при все това…

— Значи не искаш да се покажеш достоен за техния светъл завет?

— Не и ако за целта трябва да пресека отново пътя на Кук.

— Е, щом не искаш, значи не искаш. Бедният стар Том, какви ли страдания го чакат. А, като стана дума за Том, тази сутрин получих писмо от него. Цялото беше посветено на великолепната вечеря, която Анатол приготвил предишния ден. Трябва да ти го дам да го прочетеш, истинска поезия е. Очевидно Анатол е бил споходен от оная муза на съвършенството, която понякога навестява френските готвачи. В послеписа Том казва: „Милият Бърти, как би се радвал, ако беше тук.“

Аз съм доста прозорлив и черната неизречена заплаха зад думите й не ми убягна. Тя правеше завой от железния юмрук към юмрука в кадифена ръкавица, или по-скоро обратното, като, без да бъде груба, ме известяваше, че ако не се превия пред нейната воля, ще ми бъдат наложени санкции, при които ще видя ястията на Анатол само през крив макарон.

Направих великия избор.

— Нито дума повече, скъпа лельо — рекох. — Аз ще върна котката в нейния дом. И ако по време на акцията Кук изскочи иззад някой храст и ме опече на шиш, то какво от туй? Само още един самотен надгробен камък ще се белее сред хълмовете. Какво каза?

— Само мълвях: „Спасителю мой“ — отвърна пра-родителката.