Глава 5

Насочих се към вилата, където бях оставил колата. Докато стигна дотам, щяха да ми станат повече от три мили бъхтане и аз не възнамерявах да направя повече нито една крачка пеш за този ден, та ако ще Е. Дж. Мъргатройд да се спука откъм гърба.

Исках час по-скоро да се консултирам с Джийвс и да чуя неговата преценка за странното изживяване, през което бях минал току-що — най-странното, може да се каже, което ми се беше случвало от половин година насам.

Отношението на стария Кук оставаше за мен все тъй забулено в тайна. Теорията на Планк, че избухливостта му се дължала на лошата среда, в която Ванеса е попаднала в Лондон, ми се виждаше чиста проба прах в очите. Тъй де, ако щерка ти не умее да си подбира приятелите и ходи да малтретира полицаите, това още не означава, че трябва да обвиняваш първия срещнат в кражба на котки. Двете неща просто не се връзват.

— Джийвс — рекох, когато пресякох финалната линия и се сринах в едно кресло, — отговори ми честно на един въпрос. Ти ме познаваш не от вчера.

— Да, сър.

— Имал си всяка възможност да изучиш моята психология.

— Да, сър.

— Е, би ли казал, че съм човек, който краде котки?

— Не, сър.

Мед ми капна на сърцето при този отговор. Никакво колебание, никакво хъмкане и увъртане, просто едно прямо „Не, сър“.

— Точно това очаквах да кажеш. Същото би казал и всеки друг, било то в „Търтеите“ или другаде. И все пак съм обвинен тъкмо в коткокрадство.

— Наистина ли, сър?

— От един червендалест запъртък на име Кук.

И аз му описах накратко перипетиите си, без да наблягам изрично върху съмненията си в неговите напътствия. Той слушаше внимателно и когато свърших, избухна в смях. Това ще рече, че мускулът в ъгълчето на устата му потрепна леко, сякаш там за миг бе кацнал комар.

— Струва ми се, че мога да обясня, сър.

Не повярвах на ушите си. Почувствах се като доктор Уотсън, слушащ как Шерлок Холмс говори за сто четиридесет и седемте вида пепел от цигари и за това колко време е нужно на стръка магданоз да стигне дъното на купичката с масло.

— Това е невероятно, Джийвс — рекох. — Професор Мориарти би изгаснал срещу теб на петата минута. Наистина ли искаш да кажеш, че всички късчета от мозайката са налице и всяко е паднало на своето място?

— Да, сър.

— И знаеш отговора на загадката?

— Да, сър.

— Потресаващо!

— Елементарно, сър. Постоянната клиентела на „Гъската и скакалецът“ се оказа богат източник на сведения от най-разнообразно естество.

— О, поразпитал си момчетата на халба бира?

— Да, сър.

— И какво ти казаха?

— Явно между господин Кук и полковник Брискоу съществуват съществени търкания, сър.

— С други думи, не се харесват взаимно?

— Именно, сър.

— Предполагам, че това често се случва в провинцията. Като няма какво друго да правиш, започваш да пуйчиш над въпроса какъв дръвник е съседът ти.

— Може би е така, както казвате, сър, но в дадения случай са налице по-солидни основания за враждебност, поне от страна на господин Кук. Полковник Брискоу е председател на местния мирови съд и в това си качество наскоро наложил на господин Кук съществена глоба, задето пасял свинете си без разрешение на общинската мера.

Кимнах интелигентно. Такава обида действително може да жегне издълбоко. Аз самият не отглеждам свине, но ако отглеждах, би ме възмутило отдън душа да искам разрешение от някакви си общинари, за да ги искарам да попасат на воля и чист въздух. Да не би да живеем в Русия?

— Освен това…

— О, значи това не е всичко?

— Не, сър. Освен това те са съперници в отглеждане на състезателни коне, което допълнително изопва отношенията им.

— Защо?

— Моля, сър?

— Не виждам защо. Повечето големи собственици на коне се погаждат чудесно. Обичат се един друг като братя.

— Големите собственици да, сър. Но при онези, чиято дейност е ограничена до малки местни състезания, положението е твърде различно. Тяхната конкуренция стои на лична основа и е далеч по-напрегната. В предстоящото надбягване в Бридмът борбата според моите осведомители ще се води между коня на полковник Брискоу на име Симла и Картофчето на господин Кук. Всички други участници още отсега минават за аутсайдери. Тъй че с наближаване на събитието недоверието между двамата джентълмени се усилва правопропорционално на времето и всеки си отваря очите на четири да не би нещо да провали подготовката на съответния кон. Строгият контрол тук е от жизнено значение.

Това последното нямаше защо да ми го казва. Мъж, отрасъл по хиподрумите като мен, познава добре значението на строгия контрол за успеха върху пистата. И досега помня онзи случай в имението на леля Далия в Устършир, когато бях заложил и последната си копринена риза на Марлийн Купър, дъщерята на градинаря, в състезанието по бягане с яйце в лъжица за девойки до петнайсетгодишна възраст на Спортния празник на селото, а в навечерието на старта тя взе, че прекрати тренировките, натъпка се с неузряло цариградско грозде и последвалите стомашни пертурбации я извадиха от класацията.

— Но, Джийвс — рекох, — при все че всичко това е от най-обсебващ интерес, онова, което искам да знам, е защо Кук изпадна в такъв делириум заради някаква си котка. Трябваше да видиш как кръвното му налягане хвръкна нагоре като изстреляно с ракета. Нямаше да го изживее по-тежко, ако беше важна клечка от Форин Офис, а аз дама с воалетка, която е спипал да се изнизва от кабинета му с Военноморския договор в ръка.

— За щастие аз съм в състояние да осветля мистерията, сър. Случайно се оказа, че един от посетителите в „Гъската и скакалецът“, с когото се сближих, работи за господин Кук и той ми предостави фактите по случая. Става дума за бездомна котка, която една сутрин се появила в двора на конюшнята и Картофчето моментално се влюбил в нея до уши. Това, както разбирам, не е рядко явление при чистокръвните коне, макар по правило обектът на чувствата им да е някоя овца или коза.

Казаното бе ново за мен. За пръв път чувах подобно нещо.

— Коза? — запитах.

— Да, сър.

— Или овца?

— Да, сър.

— Имаш предвид любов от пръв поглед?

— Би могло да се опише по този начин, сър.

— Какви магарета са тия коне, Джийвс.

— Манталитетът им определено подлежи на критика, сър.

— От друга страна, ако седмици наред си гледал само господин Кук и неговите коняри, една котка сигурно е свежа струя. Дружбата им навярно е процъфтяла?

— Да, сър. Понастоящем котката спи в яслите на коня и винаги е там, за да го посрещне след ежедневните му тренировки.

— Скъп гост в имението значи?

— Изключително скъп, сър.

— Постлали са й червения килим, може да се каже. Странно. Бих се обзаложил, че урунгел като господин Кук ще запрати всяка бездомна котка през оградата само с един ритник.

— Нещо от този род действително се е случило, сър, и моят източник твърди, че резултатите били направо бедствени. Картофчето изпаднал в апатия и отказал да се храни. Тогава един ден котката се върнала и той начаса възстановил жизнеността и апетита си.

— Не може да бъде!

— Да, сър, историята удиви и мен, когато я чух.

Изправих се. Времето напредваше и аз вече виждах как семейство Брискоу, притиснали носове към прозореца на салона, се питат един друг къде ли се губи техният Устър.

— Е, много благодаря, Джийвс — рекох. — С твоето обичайно не-знам-си-какво ти проля светлина върху една загадка, която иначе би останала да гложди вечно моята душа. Ти ме спаси от безсънните нощи, в които щях да се чудя каква шантава игра е играел с мен Кук. Сега мога да проявя известно разбиране. Не че бих тръгнал сам през гората с дъртия, а ако някога му хрумне да се кандидатира за „Търтеите“, положително ще му пусна черна бюлетина, но вече прозирам гледната му точка. Той ме спипва с котката в ръце, научава, че съм на дружеска нога с полковника, неговия лют съперник, и, естествено, си прави извода, че се върши тъмно дело. Нищо чудно, че виеше като погубена душа и размахваше оня камшик. Той заслужава всяческа похвала, задето мъжествено се въздържа да ме нашари с него.

— Широтата на възгледите ви е достойна за възхищение, сър.

— Човек трябва винаги да се стреми да се постави на мястото на другия и да помни… да помни какво?

— Tout comprende c’est tout pardonner. (Да разбереш значи да простиш, (фр.) — Б. пр.)

— Благодаря ти, Джийвс.

— Няма защо, сър.

— А сега, пълен напред към Егсфорд Хол.


Ако разпитате за мен в кръговете, в които се движа, всеки ще ви каже, че аз съм общителен мъж, който винаги се радва да стисне ръката на нови лица, тъй че би следвало настроението, в което натиснах спирачките пред парадния вход на Егсфорд Хол, да бъде светло и приповдигнато. Нищо подобно. Не че в новите лица, които срещнах, имаше нещо, от което да се спаружа. Полковник Брискоу се оказа радушен домакин, съпругата му също. Освен тях присъстваха още леля Далия, преподобният Амброуз Брискоу, брат на полковника, и неговата дъщеря Анджелика, кръшно девойче, в което, ако не бях тъй угрижен, нямаше да пропусна да се влюбя. Накратко, най-свястната компания, която би могъл да си пожелае човек.

Но тъкмо в това беше проблемът. Аз наистина бях угрижен. И ме тревожеше не толкова фактът, че се намирам едва ли не врата до врата с Ванеса Кук. Поначало трудно бих могъл да направя и крачка из Англия, без да попадна на момиче, на което в един или друг момент да не съм искал ръката. Натъквал съм се на тях в места тъй раздалечени едно от друго като Бъд в графство Корнуол и Седбърг в Йоркс. Не, онова, което терзаеше ума на Устър, бе мисълта за татко Кук и неговия камшик. Не е твърде приятно да съзнаваш, че си в лоши отношения с някой, който всеки миг може да изпадне в умопомрачение и веднага да се устреми към Бъртрам като топлийка към магнит.

Като резултат моя милост не блестеше на празничната трапеза. Обядът бе отличен, а увенчалият го накрая портвайн — самото съвършенство. Аз го изливах в себе си с жар, която би накарала Е. Джимпсън Мъргатройд да си прехапе езика, но що се отнасяше до искрящата разговорливост, бях пълна дупка. Допускам, че в главите на моите домакини много скоро е възникнало подозрението, че са поканили в дома си един малоумник със завиден апетит.

Че тази мисъл е споходила и леля ми Далия ми стана пределно ясно, когато обядът свърши и тя ме изведе на обиколка из тъй наречения от Джийвс „обширен парцел земя“. Тук тя ме закастри без оглед на възраст и пол, да не говорим за подбор на изразни средства. През целия ми живот тя е била мой най-добър приятел и най-суров критик, та когато ми трие на главата сол, я трие, без да си поплюва.

Думите й, произнесени с тона на армейски сержант, хокащ новобранци, бяха следните:

— Какво ти става, жалък гущер такъв? Бях казала на Джими и Елза, че племенникът ми може и да изглежда като малоумен изтърсак, но вземе ли да приказва, ще ти скрие топката. И какво става? Каламбури? Духовитости? Забавни анекдоти? Друг път! Седи той, тъпче се с храна и не издава нито звук, като се изключи плющенето на ушите му. Почувствах се като импресарио на дресирани бълхи, който е превъзнесъл звездата на трупата си до небесата, само за да я види как във вечерта на премиерата си забравя репликите.

Сведох засрамено глава, съзнавайки цялата справедливост на упреците й. Приносът ми към онова, което съм чувал да наричат пир на разума и празник за душата, отговаряше горе-долу на възможностите на един силен, сдържан англичанин с хронично възпаление на сливиците.

— А как само лочеше оня портвайн. Същинска камила, добрала се до оазис след четири седмици път през пустинята. Човек можеше да си помисли, че Джими тайно ти е подшушнал, че иска да опразни по-скоро избата си, за да я превърне в игрална зала. Ако така я караш и в Лондон, какво чудно, че си станал целият на петна? По-скоро се питам как още се крепиш на краката си.

Тя беше права. Нямаше как да го отрека.

— Гледал ли си някога една пиеса, озаглавена „Десет нощи в бара“?

Не се търпеше повече. Опитах плахо слово в своя защита.

— Съжалявам, скъпа лельо, воржо, което казваш, е вярно. Но днес аз просто не съм същият човек.

— Е, за това поне благодаря на Бога.

— Аз съм, както му е думата, объркан и разстроен.

— Ти си, както му е думата, пълно недоразумение.

— Тази сутрин ми се случи странно изживяване.

И аз накратко й разправих своята котко-Кукова история. Разправих я добре и забелязах явния й интерес, когато стигнах до Джийвсовото просветление за котешката следа в схемата на събитията.

— Да не искаш да кажеш — изквича тя, — че само ако беше успял да свиеш котката…

Спрях я с донякъде хладен жест. Въпреки цялата яснота, с която се стараех да предам случилото се дословно, тя пак беше успяла да оплете конците.

— Нито за миг не ми е минавало през ума, уважаема прародителко, да задигам котката. Аз просто проявявах елементарна учтивост, чешейки я по коремчето…

— И все пак, ако някой успее да я отмъкне, цялата подготовка на Картофчето би отишла на кино, така ли?

— Така ме информира Джийвс, а той на свой ред е почерпил сведенията от надежден източник в „Гъската и скакалецът“.

— Хм.

— Защо хъмкаш?

— Аха!

— Защо ахкаш?

— Няма значение.

Но за мен имаше. Когато една леля казва „хм“ и „аха“, това не е току-тъй, и аз долових как в мен пропълзява неназоваем ужас.

Впрочем така и не успях да навляза в подробности, защото в този момент към нас се присъединиха преподобният Брискоу и неговата дъщеря. А малко след това аз си тръгнах.

Загрузка...