Лелите не са джентълмени

Глава 18

Трябва да питам Джийвс, но мисля, че изразът, описващ начина, по който спах онази нощ, е „като на къпини“. Подскачах и правех пируети като умиращия лебед от оня балет и нищо чудно, защото онова, което съм чувал Джийвс да нарича „безжалостна хватка на обстоятелствата“, ме бе хванало съвсем не по оня нормален безжалостен начин, от който можеш да се откопчиш с някоя елементарна хватка, като например да отпрашиш на околосветско пътешествие и да не си показваш носа, докато прахта не се слегне.

Разполагах, разбира се, и с варианта да се разгранича изцяло от котешката афера и да откажа да бъда занимаван за в бъдеще с проклетото животно, но това щеше да означава полковник Брискоу да зачеркне Симла от състезанието, което щеше да означава банкрут на обичната ми леля, което щеше да означава прибягването до чичо Том за попълване на дефицита, което щеше да означава разбълникване на стомашните сокове на последния за непредвидим период от време, което щеше да означава той вечер подир вечер да отблъсква чинията си недокосната, което щеше да накара Анатол, импулсивен като всеки гений и чувствителен като истински французин, да се засегне до дън душа и да си подаде оставката. С две думи, гибел, разруха и отчаяние.

Естествено, рицарският дух на Устър не можеше да допусне нищо такова. По някакъв начин, независимо от смъртния риск, котката трябваше да бъде инфилтрирана в Главната квартира на Кук. Но кой щеше да извърши инфилтрацията? Били Греъм бе показал достатъчно недвусмислено, че и всичкото злато на света не може да го предума да се изправи срещу ужасите на зловещия Егсфорд Корт. Джийвс официално бе заявил своя отказ от участие. А леля Далия автоматично отпадаше поради злощастната неспособност да се придвижва от място на място, без нито съчка да изпука под нозете й.

Това стоварваше случая безвъзвратно върху плещите на Бъртрам. И той не можеше да махне с ръка и да продължи, свирукайки по пътя си, защото стореше ли го, всяка надежда да се докосне в близко бъдеще до шедьоврите на Анатол приритваше и безвъзвратно предаваше Богу дух.

Ето защо настроението, в което на другия ден прескочих до „Гъската и скакалецът“ за закуска, бе мрачно. Като правило аз не приемам сутрешната си храна в шест и половина, но тъй като сега бях буден още от четири, мъките на глада започваха да стават нетърпими.

Ако имаше едно нещо, което да смятах за сигурно, то бе, че ще закусвам сам. Затова изненадата ми, когато открих Орло да се тъпче с яйца и бекон в трапезарията, бе съществена. Не можех да си представя как тъй е влязъл в обращение в този ранен час. Разбира се, хората, наблюдаващи птици, са непостоянни в своите привички, но дори и да имаше среща с някое коприварче, той можеше да си я уреди за по-приличен час.

— А, здрасти, Бърти — рече. — Радвам се да те видя.

— Рано си се вдигнал, Орло.

— Малко преди обичайния ми час. Не искам да карам Ванеса да чака.

— Поканил си я на закуска?

— Не, тя ще е закусила, когато се видим. Срещата ни е за седем и половина. Разбира се, може и да закъснее. Всичко зависи от това колко бързо ще успее да намери ключа от гаража.

— За какво й е притрябвал?

— За да изкара бентлито.

— А за какво й е бентлито?

— Драги ми Бърти, нали все с нещо трябва да избягаме.

— Да избягате?

— Май трябваше с това да започна. Да, ние ще избягаме и, слава Богу, денят се очертава чудесен за целта. А, ето ги и твоите яйца. Ще видиш, че ще ти харесат.

Със сядането си на масата аз бях поръчал яйца и както Орло справедливо отбеляза, те бяха отлични. Но аз ги чоплех отнесено с вилицата, твърде поразен, за да им отдам дължимото внимание.

— Да не искаш да кажеш — рекох, — че вие с Ванеса действително… такова?

— Това е единственият трезв и далновиден подход. Защо, изненадва ли те?

— Като ударен с пушен бут съм.

— И какво толкова?

— Мислех, че не си говорите.

Той нададе хиенски кикот. Явно доста го напъваше изотвътре — и нищо чудно, разбира се, след като Ванеса бе за него като слънцето и въздуха за всяко живо същество, както съм чувал да се изразява Шекспир. Това ме накара да се замисля върху поразителните различия в човешките вкусове. Аз самият, както съм отбелязвал, макар и заслепен навремето от лъчистата й хубост, получавах скомина от перспективата да свържа жребия си с нейния, докато той явно с копита риеше и даваше де що му е мило и драго да го стори. По абсолютно същия начин моят чичо Том маха с четири крака във въздуха, ако успее да се сдобие на непомерна цена с яйцевидна сребърна сосиера от времето на кралица Ана (Т.е. от началото на 18 век. Б. пр.), с която аз за нищо на света не бих допуснал да ме видят на публично място. Какво нещо са човешките вкусове!

Орло продължаваше да се превива от смях.

— Не си в крак със светската хроника, Бърти. Това, за което говориш, е минало. Не отричам, че имаше момент, когато отношенията ни донякъде се обтегнаха и по адрес на моята мъжественост бяха изречени силни, макар и крайно несправедливи думи, но снощи помежду ни настъпи мир и благодат.

— О, значи снощи си я срещнал?

— Малко след като се разделих с теб. Тя бе излязла на кратка разходка, преди да се оттегли в покоите си, за да ороси възглавието си с горчиви сълзи.

— Защо ще го оросява?

— Защото мислела, че й предстои да се омъжи за теб, разбира се.

— Разбирам. Участ по-лоша от смъртта, може да се каже.

— Именно.

— Съжалявам, че съм й причинил това безпокойство.

— О, всичко е наред. Тя го преодоля веднага щом й казах, че съм ходил при Кук да си искам парите. Трябваше да видиш разкаянието й, когато чу, че съм тряснал няколко пъти по масата с мъжествен юмрук. Направо се покъртих. Тя ми заяви, че героите от древногръцкия епос били мижитурки в сравнение с мен и се метна в обятията ми.

— Не се ли измокри?

— Има нещо такова. Но не възропта. Такива са темпераментните момичета. И тутакси решихме да избягаме. Ти може би недоумяваш от какво ще живеем, но моята заплата плюс малката сума, която тя е наследила от някаква леля, на първо време ще ни оправят. В общи линии решихме, че тя ще закуси рано, после ще отиде в гаража и ще изкара бентлито, като не пропуска да извади от строя другите коли, оставяйки на разположение на баща си само трактора на градинаря.

— С това направо ще му разкаже играта.

— Така смятам и аз. Машинката е отлично пригодена за оран и копан, но не става за шосейно преследване на забягнали дъщери. Кук никога няма дани настигне.

— Макар че дори да ви настигне, не виждам какво би могъл да стори.

— Как така не виждаш? Ами оня негов камшик?

— А, да.

Не знам дали щеше да доразвие тази тема, но преди да отвори уста, откъм улицата се разнесе звук на клаксон.

— Това е тя — рече Орло и изхвърча.

Последвах примера му. Непреливащ от желание да се срещам с Ванеса, аз се изнизах през задната врата и се върнах в Сладуранската Къщурка. И тъкмо бях разтворил „По заповед на царя“ с надеждата да открия какво все пак е заповядал, като предположението ми бе, че един куп герои с имена, завършващи на „ски“, ще се озоват в Сибир, преди да са рекли „Петър плет плете през три плета преплита“, когато в стаята ми нахълта… кой мислите? Орло.

В ръката му имаше плик.

— А, ето те и теб, Бърти — каза. — Минавам само за минутка. Ванеса ме чака отвън в колата.

— Покани я да влезе.

— Не иска. Казва, че щяло да бъде твърде болезнено за теб.

— Кое?

— Да я видиш, муле такова. Да се блещиш насреща й, знаейки, че тя принадлежи на друг.

— А, ясно.

— Просто няма смисъл да се мъчиш напразно.

— Не ще и дума.

— Аз също не бих те безпокоил, но трябва да ти предам този плик. Вътре има писмо за Кук от мен наместо онова, което Ванеса му е написала снощи.

— Значи му е написала писмо?

— Да.

— Което е оставила върху скромното си девическо ложе?

— Такова беше намерението ни. Но го е забутала някъде и сутринта в бързината не могла да го открие. Затова реших да му драсна два-три реда. Все пак като крадеш хорските дъщери, редно е поне от кумова срама да известиш човека. А и аз бездруго съм изложил нещата по-ясно от Ванеса. Знаеш, че седнат ли да пишат писма, момичетата се отплесват и накрая не става ясно котката ли е изяла канарчето, или канарчето е изритало котката от къщата. Докато един университетски възпитаник като мен, при това сътрудничещ на „Ню Стейтсмън“, („New Statesman“ („Нов политик“) — лейбъристки седмичник, занимаващ се с въпросите на политиката, икономиката, литературата и изкуството. — Б. пр.) не изпада в подобни слабости. Неговият стил се отличава с кристална яснота и сбитост.

— Не знаех, че пишеш за „Ню Стейтсмън“.

— Редовно изпращам писма до редактора. И почти не пропускам седмичния читателски конкурс.

— Увлекателна работа.

— Много.

— Аз също съм парче литератор. Когато леля Далия се бе заела да издава онова „Будоарът на милейди“, излязох в него с материал на тема „Какво носи добре облеченият мъж“.

— А стига бе! Следващия път, като се видим, непременно ще ми разкажеш. А сега трябва да бързам. Ванеса ме чака и — добави той, когато клаксонът отвън разкъса утринната тишина — започва да губи търпение. На ти писмото.

— Искаш да го занеса на Кук, така ли?

— А ти защо мислиш, че ти го давам? За да си го сложиш в рамка?

И стези думи изпърха навън като горска нимфа, подплашена по време на баня, а аз отново взех в ръце „По заповед на царя“.

Сторих го с горчивия копнеж широката общественост да престане най-сетне да ме възприема като безропотно добиче, върху чиято гърбина всеки можеда стоварва каквото му щукне. Всеки път, щом положението станеше напечено и някой трябваше да вади картофите от огъня, дружен възглас се надигаше от вси страни: „Нека го направи Устър“. Вече споменах за склонността на леля Агата, щом й скимне, да ми тръсва в скута противното си отроче Томас. Леля Далия пък не пропусна да помрачи светлите дни на младостта ми с котката на Кук. А сега пък Орло най-безочливо ме караше да му нося писмата до Кук, сякаш да цъфна пред Кук в настоящото му афектирано състояние не беше все едно да се присъединя към ония тримата в пещта (Цар Навуходоносор хвърля в запалена пещ трима израилтянски младежи, оклеветени, че отказват да се кланят на златния му истукан. Библ., Книга на пророка Данаила, глава 3. — Б. пр.), за които бях чел навремето в частното училище и благодарение на големите си познания спечелих викторината по вероучение. Какво, питах се аз, да се прави?

Дилема като тази спокойно би прекършила всеки средностатистически мъж, но тъкмо това е характерната отлика на Устърови — те не са обикновени средностатистически мъже. Не мисля, че бяха изминали и два часа, когато решението като мълния озари ума ми — а именно да напиша върху плика името и адреса на Кук, да му лепна една марка и да го пусна в пощата. Намерил този изход, аз се върнах към четивото си.

Но всичко днес сякаш се бе съюзило да ми попречи да узная какво е заповядал царят. Едва бях прочел няколко реда, когато вратата се разтвори с трясък и стана ясно, че все пак срещата ми с Кук е неизбежна. Той стоеше на прага като краля на демоните от китайска пантомима.

С него беше майор Планк.