Глава 17

Проявявайки малодушие при така създалите се обстоятелства, аз бях по-скоро за съжаление, отколкото за упрек. Помня как веднъж, принуден да се опълча срещу леля Агата и твърдо да откажа да приютя под покрива си синчето й Томас по време на училищната му ваканция, за да го разведа (А) из Британския музей, (Б) из Националната художествена галерия и (В) да гледам заедно с него пиеса от някой си Чехов в „Олд Вик“, аз споделих с Джийвс тревогата си относно последствията и неговото становище бе, че състоянието на духа ми е напълно в реда на нещата.

— Целият промеждутъчен период между едно ужасно дело и първия импулс към него — каза той — наподобява кошмарен трескав сън. В това време безсмъртният разум и неговите тленни оръдия се съвещават и човек, подобно на малко кралство, е разкъсван от метежни размирици.

Аз самият бих го казал по-добре, но, общо взето, схванах потока на мисълта му. Чисто и просто в мигове като този мартинките ти се тресат и ти си безпомощен да възпрепятстваш друсливостта им.

Скрих треперещите си ръце в джобовете на панталоните. Безчетните удари с мокър парцал, коитоБъртрам У стър е понасял от Съдбата през годините, са превърнали лицето му в непроницаема маска. Никой не можеше и да допусне, че не съм спокоен катострида, когато потеглих към Егсфорд Корт с котката на седалката до мен. Но всъщност под гранитните черти бушуваха неудържими чувства. Не би било пресилено, ако кажа, че ме свърташе точно колкото гореспоменатата котка върху горещ тенекиен покрив.

Когато започвам разказ, изпълнен с напрежение и риск, никога не съм наясно дали да пердаша право напред, или да поемам дъх от време на време и да му удрям по едно лирично отклонение. Някои предпочитат първия литературен подход, други си падат по втория. За хатъра на вторите ще отбележа, че беше прелестна вечер, със звезди по небето, тук-таме луна, а земята я галеше лек ветрец, пропит от аромата на какви ли не буреняци. Тъй, сега да минем към същината.

Докато стигна до имението на Кук, вече се бе смрачило, което ми изнасяше напълно, предвид предстоящото извършване на тъмно дело. Спрях колата някъде в средата на извитата алея и зацепих напряко през ливадите. Моите най-добри приятели биха ме предупредили, че по този начин си търся белята, и щяха да бъдат прави. При тази лоша видимост, пресечен терен и дърпаща се котка залогът бе четири към едно, че рано или късно ще ми се случи случка. Така и стана, когато вече наближавах конюшните. Стъпих върху размекната почва, краката ми се плъзнаха разнопосочно, котката изфуча от ръцете ми в неизвестно направление и аз се озовах по лице в локва кал, приютявала от доста време не една и две враждебни за вкуса и обонянието субстанции, явно напъдени дори от конюшнята. Помня, че докато тъжно се разграничавах от тинята със сочно пльокане, ми мина през ума, че имам късмет, задето не съм тръгнал да общувам светски, тъй като съществен дял от естествения ми блясък бе видимо помрачен. Мъжът, който закрачи обратно към колата, вече не бе светският лъв Бъртрам Устър, а обществена утайка, разсъблякла с користна цел първото срещнато плашило и спала под мостовете с тъй придобитата премяна.

Казвам „закрачи“, но не бях изминал и два-три метра, когато нещо масивно се блъсна в крака ми и аз се намерих в компанията на куче с внушителни обеми, при това същото, с което си бях разменил учтивости в Сладуранската Къщурка. Познах го по ушите.

При предишната ни среща, обладано от необуздана радост при вида на красота като моята, то бе накарало небесата да потреперят от гръмкия му възторг. С приглушен глас го призовах сега да запази тактично мълчание, тъй като не се знаеше какви платени агенти на татко Кук сноват в нощта, а моето присъствие тук би било трудно обяснимо, но с него не се излизаше наглава. В Сладуранската Къщурка то бе намерило аромата на Устър, съпоставим единствено с този на Шанел No 5 и сега, изглежда, полагаше усилия да ме увери, че не е куче, което забравя приятелите си само защото торните примеси към букета им напоследък надделяват. Душата е важна, душата — го чувах да казва помежду възторжените излияния.

Е, оцених комплимента, разбира се, но без да изпадам в обичайното си лъчисто настроение, защото се опасявах от най-лошото. Такъв лай, говореше нещо в мен, нямаше начин да остане нечут, освен ако обслужващият персонал на Кук не се набираше изключително измежду глухите пепелянки, възпети още от Библията. И както винаги бях прав. Някъде зад кулисите нечий глас извика: „Хей!“, давайки недвусмислено да се разбере, че Бъртрам Устър за пореден път се е насадил на пачи яйца.

Отправих на животното поглед, преливащ от укор, но каква ли полза при липсата на сносно осветление. Припомних си една историйка, която ми четяха като дете, за някакъв чичко, дето написал книга, а кучето му Диамант сдъвкало ръкописа. Поуката беше колко добър е бил чичкото, тъй като единственото, което рекъл, било: „Ех, Диаманте, Диаманте, ти сам не знаеш каква беля стори.“ (Става дума за кучето на Исак Нютън. Една зимна вечер то прекатурило запалената свещ на работната маса на учения и подпалило негов многогодишен труд. Нютън наистина произнесъл единствено цитираните думи и тутакси се заловил да възстановява по памет погубения ръкопис. — Б. ред.)

Споменавам историята, за да изтъкна, че аз самнят бях не по-малко сдържан. „Да пукнеш дано, гнидаво добиче такова“ — бе единственият ми коментар и още преди да го изрека, се озовах лице в лице с мъжа, извикал: „Хей!“

Той ми беше направил лошо впечатление още от самото начало, защото гласът му ми навя тъжни спомени за армейския сержант, който идваше два пъти седмично да ни учи на маршировка в частното училище, където спечелих онази награда от викторината по вероучение, за която може и да съм ви споменал. Гласът на сержанта приличаше на каруца с ръждясали консервни кутии, друсаща се по чакъл, и това „хей!“ живо ме върна в ония дни.

Естествено, беше доста тъмно, но все пак имаше достатъчно видимост, за да забележа нещо, което допълнително охлади чувствата ми към това дете на нощта — а именно, че е ръгнал в ребрата ми едно твърде голямо чифте. Казано накратко — противник, който бе по-здравословно да се котка с блага дума, отколкото да се рита по пищялките. И тъй, прибягнах към думи, изговаряйки ги колкото се може покротко измежду тракащите зъби.

— Каква хубава вечер — рекох. — Дали не бихте могли да ме упътите към Мейдън Егсфорд? — Щях да продължа в същия дух, обяснявайки, че съм се разхождал сред природата и съм се отклонил от правия път, но той явно не ме слушаше, защото единственият му отклик бе едно дрезгаво: „Хенри!“, вероятно обръщение към негов колега. Един глас, който можеше да принадлежи само на сина на армейския сержант, отвърна: „Кво?“

— Я ела!

— Къде?

— Тук, къде!

— Ама аз си ям вечерята.

— Ами спри да ядеш тогава и ела. Фанах един да задига конете.

Той бе улучил верния подход. Хенри очевидно поставяше своя дълг над всичко. Когато дългът го зовеше, той зарязваше своите яйца с бекон и се юрваше под знамената. Само след миг довтаса при нас. Междувременно кучето, след като ми подуши крачолите и опря кални лапи на гръдта ми, се запиля нанякъде. То явно имаше много и разностранни интереси и трудно успяваше да огрее навсякъде.

Хенри донесе и фенерче, с което обходи външността ми.

— Майко — рече, — ма туй ли е той?

— Ъхъ.

— Сигур живей в помийна яма.

— Ъхъ.

— Смърди, не ще и дума.

— Мм.

— Кат в онази песен „Ни ми било то майска роза…“

— Трендафил.

— Роза, ако питаш мен.

— Не, трендафил.

— Добре де, както кажеш. Кво ще го правиш?

— Ще го водя на господин Кук.

Перспективата за повторна среща с татко Кук при подобни обстоятелства и след всичко, случило се помежду ни следобед, никак не ми допадна, но не можех да сторя нищо, тъй като Хенри ме повлече за яката, докато родителят му ме ръгаше отзад с аркебуза.

На прага на къщата бяхме посрещнати от иконом, подразнен, задето го откъсват от вечерната му лула и го занимават, както той се изрази, с „разни прошлеци, миришещи на аварирала отходна тръба“. Нямах представа в какво всъщност бях паднал, но ставаше все по-недвусмислено ясно, че е било нещо твърде специално. Целият тон на обществената реакция на моето присъствие подчертаваше този факт.

Икономът беше категоричен по всички въпроси. Не, каза, нямало начин да се видят с господин Кук. Да не би да си въобразявали, че господин Кук ходи с противогаз? А дори и да съм миришел на прясно окосена ливада, добави той, господин Кук пак не можело да бъде безпокоен, защото имал посетител.

— Защо не го затворите в някоя ясла? — излезе той с предложение, което бе посрещнато със задоволство от моите гавази.

Мога силно да препоръчам на онези свои читатели, които се изкушават да се затворят в конска ясла, да зарежат тази идея, защото в нея няма хляб. В конюшнята е спарено, тъмно и няма къде другаде да се седи освен на пода. От време на време се разнасят странни цвърчения и зловещи дращения, свидетелстващи за това как плъховете трупат апетит, преди да започнат да те ръфат до кости. След като конвоят ми се отдалечи, аз доста дълго се въртях, търсейки начин да се освободя, но единственото, което ми хрумна, бе да уловя някой плъх и да го дресирам да ми изгризе дупка във вратата. Но това щеше да отнеме време, а аз изгарях от нетърпение да се добера до вкъщи и да се пъхна в леглото.

Докато претеглях в ума си плана с обучения плъх, аз открих опипом вратата и машинално, мислейки за други неща, натиснах дръжката. Направих го повече, за да се намирам на работа, отколкото защото очаквах нещо да се случи, но да пукна на място, ако проклетата врата не се отвори.

Отпърво помислих, че моят ангел хранител, пробуден от летаргичния си сън, се е нагълтал с витамини и се е превърнал във фурията, която би следвало да бъде от самото начало, но после проумях какво трябва да се е случило. Чисто и просто всеки от двамата ми тъмничари беше решил, че другият е врътнал ключа. Както се казва, много баби, келяво дете. Не знаех само кой от тях ще се рита по-силно отзад, когато станеше ясно, че са лишени от своя Бъртрам.

Но макар сега да бях волен като вятъра, аз си давах сметка, че трябва да внимавам за всяка стъпка, за да не се натреса отново на Хенри и татко му и да свърша в нов безрадостен плен. Жадувах изцяло да се разгранича от тях. Може и да бяха много свестни момчета, но не бяхме родени едни за други.

Тяхната сфера на влияние несъмнено се изчерпваше с конюшните и прилежащите територии, тъй че маршрутът, по който бях дошъл, бе, общо взето, безопасен, но да мина по него означаваше пак да се овъргалям в оная кал. Затова ми хрумна, че най-добре ще е да се полутам наоколо, докато попадна на алеята, а после да тръгна по нея до мястото, където бях оставил колата. Така и сторих, и тъкмо бях заобиколил къщата, нагазвайки в някакви зелени площи, когато пред мен нещо лъсна и преди да успея да се спра, цамбурнах в плувен басейн.

Докато се издигах към повърхността, у мен бушуваха противоречиви чувства. Едното бе изненада, тъй като не бях подозирал, че Кук е човек, който може да има басейн. Другото бе раздразнение. Аз нямам навика да се къпя с дрехите, макар да имаше един случай в „Търтеите“, когато Тъпи Глосъп ме накара да се обзаложим, че не мога да мина над басейна по окачените отгоре халки и аз вече протягах ръка към последната, когато открих, че той я е издърпал и затъкнал далеч от жадно протегнатата ми ръка, та цопнах във водата тъй както си бях със смокинг и бяла папийонка.

Но колкото и странно да бе, над всички други емоции доминираше една безспорна наслада. Ако не бе случайността, аз вероятно нямаше да се отдам на тези водни развлечения, но сега, когато, тъй или иначе, бях вътре, с удоволствие се заплациках. Към това се добавяше и приятната мисъл, че банята силно ще намали излъчващото се от мен ухание, а ако исках пак да се върна сред човешкото стадо без появата ми там да предизвика осъдителен коментар, първото, от което се нуждаех, бе едно основно изплакване.

И тъй, аз не бързах да изляза от басейна, а се носех по повърхността му като водна лилия, или по-точно казано, като умряла риба. Правех това вече от няколко минути, когато до ушите ми долетя добрият стар лай в нощта и аз разбрах, че моят приятел е открил нова сродна душа.

Спрях да се плацикам. Този обрат не ми допадна. Той предполагаше, че Хенри и неговият татко с пушката пак ще се юрнат да душат наоколо и като нищо ще открият, че птичката Бъртрам е излетяла. Замръзнах, усилвайки до крайност своето сходство с умряла риба, и все още не смеек да дишам, когато чух тропот на галопиращи нозе и една човешка фигура се пльосна във водата до мен.

Че това не е било преднамерено действие от страна човешката фигура, стана ясно още от встъпителните й бележки при издигането към повърхността.

— Помощ! — каза тя и аз без особено затруднение разпознах гласа на Орло Портър. — Помощ! — повтори той.

— Здрасти, Портър — поздравих го аз. — „Помощ“ ли каза?

— Да.

— Не можеш ли да плуваш?

— Не.

— В такъв случай… — Насмалко да кажа: „В такъв случай ми се струва безразсъдно това къпане из басейните“, но се въздържах, опасявайки се, че няма да е тактично. — В такъв случай вероятно не би отказал малко помощ? — рекох вместо това.

Той отвърна, че не би, и аз му я оказах, извличайки го от дълбокия край към плитчината, където той незабавно се успокои. Като изплю литър и половина вода, ми благодари с пресекващ от силни чувства глас, а аз отвърнах, че удоволствието е изцяло мое.

— Каква изненада да се срещнем така — рекох. — Какво правиш по тия места, Портър?

— Наричай ме Орло.

— Какво правиш по тия места, Орло? Бухали ли наблюдаваш?

— Дойдох да се срещна с оня сатана Кук, Устър.

— Наричай ме Бърти.

— Дойдох да се срещна с оня сатана, Бърти. Нали помниш какво ме посъветва. Да издебна дъртия син на неженени родители, когато се е навечерял — тъй каза ти и колкото повече размишлявах, толкова по-ценен ми се струваше съветът. Ти имаш наистина невероятен нюх, Бърти. За теб човек е като отворена книга.

— О, благодаря, Орло. Просто въпрос на изучаване на психологията на индивида.

— Но за жалост такива като Кук не се вписват в обичайните стандарти, Бърти. И знаеш ли защо?

— Не, Орло. Защо?

— Защото той е изчадие адово, а никой не може да каже как ще реагира едно изчадие адово. Имаш ли вземане-даване с него, всяко стратегическо планиране е безполезно.

— Започвам да подозирам, че нещата не са протекли съвсем според плана.

— И нямаш представа колко си прав, Бърти. Провалът бе пълен. Не можеше да е по-пълен дори ако се опитвах да измъкна пари от чичо Скрудж.

— Разкажи ми всичко, Орло.

— Ако имаш една свободна минутка, Бърти.

— Щом е за теб — винаги, Орло.

— Не бързаш ли за някъде?

— Не, тук ми харесва.

— И на мен. И тъй значи, пристигнах аз и казах на иконома, че искам да говоря с господин Кук по много важен въпрос. Той ме въведе в библиотеката и там заварих папърдака, захапал дебела пура. Още щом го съзрях, се уверих, че съм подбрал момента правилно. Пурата явно бе предшествана от обилна вечеря, а в чашата до лакътя му имаше бренди. Не можеше да има съмнение, че човекът се е натъпкал до кътниците. Следиш ли мисълта ми, Бърти?

— Като хрътка, Орло.

— С него имаше още един мъж. Някакъв африкански изследовател, доколкото разбрах.

— Майор Планк.

— Присъствието му бе доста смущаващо, защото той настояваше да ни опише детайлно ритуалите за плодородие на племето мбонго от поречието на Конго, които, уверявам те, хич не са за разправяне. Но накрая все пак се разкара и аз можах да отворя дума по същество. И както се казва, цъфнах и вързах. Кук отказа да изкиха дори едно пени.

Зададох въпроса, който отдавна ми беше на езика. Не че чак толкова се тревожех за финансовото състояние на Орло, но все пак любопитството ми бе подразнено.

— Каква е точно уговорката за твоите пари, Орло? Предполагам, че Кук не може просто ей тъй да ги стиска.

— Може, докато не стана на трийсет години.

— А на колко си сега?

— На двайсет и седем.

— Е, значи само след три…

Тук за пръв път у него проблесна старият Орло Портър, който тъй бленуваше да ме изкорми с голи ръце. Не твърдя, че на устата му излезе пяна, но само защото беше прекалено тъмно, за да видя добре.

— Да, ама аз не искам да чакам още три години, по дяволите. Знаеш ли какво ми плащат от застрахователната компания? Жалки трохи, колкото да не пукна от глад. А аз съм мъж, който обича хубавите неща. Искам да живея нашироко.

— Апартамент в Мейфеър? (Луксозен район на лондонския Уест Енд — Б. пр.)

— Да.

— Шампанско с всяко ядене?

— Да.

— Лъскави ролс-ройси?

— И ролс-ройси също.

— И, естествено, по нещичко за закъсалия пролетариат? Сигурно ще искаш да разделиш с него излишъка си от средства.

— Няма да има никакъв излишък.

Затрудних се какво да кажа. Никога преди не бях обменял възгледи с жив комунист и откритието, че той не си пада кой знае колко по закъсалия пролетариат, ми дойде като шок. Мина ми през ума да гопредупредя, че момчетата в Кремъл много ще се разстроят, ако го чуят, но реших да не се пъхам между шамарите и смених темата.

— Между другото, Орло — рекох, — какво те доведе насам?

— Не ме ли слуша досега? Дойдох да видя Кук.

— Имам предвид басейна.

— Не знаех, че е тук.

— Стори ми се, че яко си беше плюл на петите. Бързаше ли за някъде?

— Бягах от едно куче, което искаше да ме изяде.

— Едро добиче с щръкнали уши?

— Да. Познаваш ли го?

— Срещали сме се. Но то не е искало да те изяде.

— Нахвърли се отгоре ми.

— То се хвърля върху всички с най-дружески намерения. Това е неговият начин да изрази чувствата си.

Орло изпусна дълга въздишка на облекчение. Тя щеше да бъде още по-дълга, ако не беше изгубил дъното под краката си, изчезвайки в дълбините. Зашарих с ръка наоколо и го изтеглих, а той ми благодари.

— Няма защо — рекох.

— Да знаеш какъв камък ми смъкна от сърцето, Бърти. Вече се чудех как ще се прибера здрав и читав в странноприемницата.

— Ще те откарам с колата.

— Не, благодаря. След като ме посвети в чистотата на мотивите на онова куче, предпочитам да повървя пеш. Тъкмо няма да настина. Между другото, Бърти, има само една точка, която бих искал да ми разясниш. Ти самият какво търсиш тук?

— Аз ли? Просто се разхождам.

— Видя ми се малко странно, дето киснеш в басейна.

— А, не. Реших да се поразхладя, Орло, това е всичко.

— Разбирам. Е, лека нощ, Бърти.

— Лека нощ, Орло.

— Нали мога да разчитам на достоверността на сведенията ти относно кучето?

— Напълно, Орло. Животът му е преизпълнен с нежлост и стихиите са тъй примесени у него, че Майката природа спокойно би могла да стане и да се похвали с него пред света (Приблизителният цитат е от „Юлий Цезар“ на Шекспир — Б. пр.) — рекох аз, припомняйки си един от многото афоризми на Джийвс.

Няколко минути по-късно, с обилно стичаща се от снагата ми вода, но с песен в сърцето, аз напуснах басейна и се упътих натам, където бях оставил колата. Освен дето пееше, сърцето ми би трябвало, естествено и да кърви за Орло, тъй като си давах сметка още колко има да чака, докато се сдобие с всички онези хубави неща, които с такава обич сподели с мен, но екстазът от успешната раздяла с котката оставяше твърде малко място за съчувствие към чуждите тревоги. Трябва неохотно да призная, че грижата ми за Орло бе напълно съпоставима с неговата за закъсалия пролетариат.

В лагера на Кук всичко бе спокойно. От Хенри и татко му нямаше ни дух, ни стон. Кучето, след като бе изкарало акъла на Орло, явно се бе отдало на заслужен отдих.

Подкарах надолу по алеята. Песента в сърцето ми се усили до фортисимо, щом слязох от колата пред прага на Сладуранската Къщурка, само за да замре в предсмъртен хрип, когато в глезена ми се отърка нещо меко и космато и поглеждайки надолу, аз съзрях познатия котешки силует.

Загрузка...