Лелите не са джентълмени

Глава 2

За каквото и да протестираха тия юначаги, те явно го вземаха присърце. Докато се изравня със средните колони, мнозина вече бяха решили, че животинските крясъци са твърде слабо средство, поради което започнаха да изразяват вижданията си с бутилки и павета. Това явно не зарадва силите на реда, които присъстваха в значителни количества. Трябва да е адски кофти да си полицай в подобни случаи. Всеки, който има бутилка, може да я запокити по теб, но ако ти я метнеш обратно, на другия ден вестниците гръмват с уводни статии за полицейската бруталност.

Но търпението и на най-благото ченге си има граници и имах чувството, тъй като аз съм врял и кипял в тия работи, че само още два-три прекатурени шлема, и дверите на пъкъла ще забълват огън и жупел. Какво е жупел? Надявах се поне да не ми издраскат боята.

С учудване съзрях начело на шествието едно момиче, което познавах. Всъщност веднъж дори й бях искал ръката. Тя се казваше Ванеса Кук. Срещнах я на един коктейл и сразен от лъчистата й хубост, само две-три минути след като й бях занесъл чаша мартини и кренвиршче на клечка, си рекох: „Бъртрам, тая работа не е като оная. Хващай заека за ушите, момче.“ И в подходящ момент й предложих сливане на компаниите. Но очевидно не бях неин тип, тъй че сделката не се състоя.

Тогава, естествено, преживяването бе потрисащо за един Устър, но сега, обръщайки взор към мъртвото и погребано минало, аз виждах, че моят ангел хранител е бил на своя пост и си е знаел работата. Мисълта ми е, че лъчистата хубост си е едно на ръка, но нещата не свършват дотук. Що за съпружески живот ще е това, ако малката женичка вземе да те влачи всеки ден по протестни маршове, като очаква рамо до рамо с нея да замеряш изпълнителната власт с бирени шишета? Потреперих при мисълта какво е могло да се случи, ако съм бил по-неотразим. Това щеше да ми послужи за добър урок — никога не губи вяра в своя ангел хранител, защото ангелите хранители си знаят работата.

Ванеса Кук се придружаваше от охранен червендалест тип без шапка, в когото разпознах друг стар познайник — О. Дж. (Орло) Портър, с когото навремето живеехме на един и същ етаж в Оксфорд. Като се изключи заемането на чаша захар и някое и друго „Здрасти“ по стълбите, помежду ни никога не бе съществувала особена близост, тъй като той беше активен член на Младежкия съюз, където чувах, че се славел с пламенните си крайно леви речи, докато аз се задоволявах с едно по-кротко и безоблачно съществуване.

Часовете на отдих също не допринасяха за възникването на спонтанна дружба помежду ни, защото неговата представа за див купон бе да се запилее по дъбравите и да наблюдава птици с бинокъла си — едно занимание, което винаги ме е задръствало. Лично аз, ако срещна птица, й махвам приятелски с ръка, колкото да разбере, че й желая доброто, но, виж, да клеча зад храстите и да шпионирам личния й живот — това не е за мен работа. Та думата ми е, че макар с Орло Портър винаги да се бяхме разбирали сносно и все още да се срещахме чат-пат, спокойно можехме да минем и един без друг.

Всички в Оксфорд виждаха в него изгряваща политическа звезда, но той още не беше огрял небосклона. Засега попрището му бе в една застрахователна компания, обслужваща Лондон и околните графства, където изкарваше насъщния си, навивайки балъците — аз бях един от тях — да си вадят полици за суми, далеч по-големи, отколкото им се искаше. Впрочем пламенните крайно леви речи са добър стаж за един застраховател, тъй като придават на речта му патос и разширяват словесния му запас. Аз например бях един от първите, минали под ножа му, дето има една приказка.

Хвърлянето на бутилки междувременно бе достигнало своя апогей и аз все повече се кахърях за боята си, когато един неочакван инцидент отвлече вниманието ми. Вратата на колата рязко се отвори и тяло на мъж с габарити доста над средните и на видима възраст двайсет и пет — трийсет години, както пишат по вестниците, влетя на задната седалка. Няма да отрека, че си глътнах езика, тъй като един Устър не е свикнал на подобни неща толкова скоро след закуска. Тъкмо се канех да запитам на какво дължа честта, когато видях, че билетчето, което съм изтеглил, е Орло Портър, и заключих, че след като челото на процесията се е скрило от погледа ми, той със слово или жест е наранил чувствата на лондонските сили на реда, което го е подтикнало към скоротечно изтегляне. Цялостният му облик бе на елен рогач, който със запенени от гонитбата хълбоци бленува за прохладен горски вир.

Е, в сърцето на метрополията горските вирове са кът, но аз все пак можех да сторя нещо за изтерзания му дух. Привлякох вниманието му към клубното шалче от „Търтеите“, въргалящо се на седалката, като в същото време му подадох своята шапка. Той си ги сложи и грубата дегизировка даде резултат. Различни копои надзъртаха през прозорците, но всички търсеха гологлав мъж, тъй че отминаваха с провесени носове. Аз, разбира се, бях без шапка, но само един поглед към мен бе достатъчен, за да им каже, че няма начин този лъскав светски лъв да е съмнителният субект, когото издирват. Няколко минути поено тълпата се беше разсеяла.

— Карай, Устър — рече Орло. — Дай газ, да те вземат мътните!

Тонът му бе рязък и аз си спомних, че открай време си беше раздразнително момче — пък и кой не би бил, ако му се налагаше да живее дните си под името Орло и да пробутва застраховки, когато призванието му е да разтърсва Камарата на лордовете с искрометно красноречие. Затова не се засегнах, съобразявайки се с душевния му хал. Подкарах колата, при което той шумно изпуфтя и обърса потно чело.

Не знаех как да постъпя. Той все още пъхтеше като подгонен рогач, а докато някои пъхтящи хора охотно споделят какво ги мъчи, други предпочитат да пазят тактично мълчание. Реших да опитам наслуки.

— Нещо неприятности? — рекох.

— Често става така при тия протестни маршове.

— Какво се случи?

— Халосах едно ченге.

Вече разбирах възбудата му. Халосването на ченгета е нещо, което човек трябва да прави с мярка, ако не е в състояние изцяло да се въздържи. Поднових разпита.

— Някакъв конкретен повод? Или просто на момента идеята ти се стори добра?

Орло заскърца със зъби. Той беше риж младеж, а по моя опит с червенокосите, от тях винаги се очаква високо кръвно налягане. Кралица Елизабет е имала червена коса и Мери би трябвало да си прехапе езика, преди да ходи да я дразни. (Става дума за Мария Стюарт (1542–87), кралица на Шотландия (1561–67), организирала заговор срещу Елизабет 1, претендирайки за английския престол. Пленена и екзекутирана след 19 години в тъмница. — Б. пр)

— Той арестуваше жената, която обичам.

Долових какво може да го е подразнило. Аз самият съм обичал куп жени, макар след време винаги да ми е минавало, и сигурно щях доста да се вкисна, ако видех полицията да закопчава някоя от тях.

— Какво е сторила?

— Водеше шествието заедно с мен и викаше доста, както става в подобни случаи, когато чувствата на едно благородно момиче се разбунтуват. Той й каза да си затваря устата. Тя му отвърна, че това е свободна страна и всеки има право да вика, колкото си иска. Той каза да, ама не и ако вика такива неща, каквито вика тя, и тогава тя го нарече казак и го халоса по главата. Тогава той я арестува и аз също го халосах.

Жал за халосания сержант прониза гръдта ми. Орло, както вече споменах, бе червендалест и охранен, а Ванеса бе едно от ония момичета с едър кокал, които човек няма нужда да изпраща до вкъщи. Ченге, отнесло по един тупаник и от двамата, никога вече нямаше да бъде същото ченге.

Но не това обсебваше мислите ми в този миг. При думите „тя водеше шествието заедно с мен“ аз видимо подскочих. Струваше ми се, че съчетани с репликата „жената, която обичам,“ те можеха да означават само едно.

— Мили Боже — възкликнах. — Ванеса Кук ли е жената, която обичаш?

— Същата.

— Чудесно момиче — казах тогава, убеден, че малко четка не вреди. — А що се отнася до лъчистата хубост, естествено, се класира в първата десятка.

Миг по-късно съжалих, че се бях изсилил толкова, тъй като реакцията на Орло бе крайно нелицеприятна. Очите му се изцъклиха, мятайки в същото време мълнии, сякаш собственикът им аха да произнесе пламенна крайно лява реч.

— Познаваш ли я? — запита той, а гласът му излизаше някак издебело, като на булдог, който се е опитал да глътне цяла пържола, а не е трябвало.

Видях, че се налага да внимавам къде стъпвам, защото онова, което бях чувал Джийвс да нарича „зеленооко чудовище, плюещо върху плътта, с която се храни“ (Така нарича Шекспир ревността в „Отело“. — Б. пр.) явно бе започнало да изпълзява от клетката си, а човек никога не знае къде ще му излезе краят, когато 3. Ч. вземе нещата в свои ръце.

— Бегло — рекох. — Много бегло. Срещнахме се за минутка на един коктейл или нещо подобно.

— И това е всичко?

— И това е всичко.

— И не сте били… как да кажа… в някакъв смисъл близки?

— Не, не. Чисто и просто добро-утро-добро-утро-какъв-чудесен-ден-нали, ако случайно се разминем на улицата.

— Нищо повече?

— Нищо повече.

Бях улучил верния тон. Очите му се прибраха по местата си, а когато заговори, булдогът бе преглътнал пържолата.

— Наричаш я чудесно момиче — каза той. — Това с две думи изразява моето собствено мнение за нея.

— А тя, предполагам, също те цени високо?

— Позна.

— Може би сте дори сгодени?

— Да.

— Е, за много години!

— Но не можем да се оженим заради баща й.

— Опъва се, а?

— Като муле.

— Но какво значение има благословията на бащата в нашия просветен век?

Болезнен израз изплува в очите му и той се сгърчи като ритнат от кон. Явно бях сипал сол в раната.

— Голямо, ако той е попечител на парите ти, а от работата си изкарваш само колкото да не умреш от глад. Чичо Джо ми завеща достатъчно, за да се оженя за двайсет момичета. Той беше съдружник на бащата на Ванеса в един голям хранителен концерн. Но не мога да пипна нито пени, защото той ги остави под опеката на дъртия Кук, а Кук не иска да ми ги даде.

— Защо?

— Не одобрява политическите ми възгледи. Казва, че нямал намерение да хрантути разни червени боклуци.

Допускам, че в тази точка от разговора може да съм го изгледал малко накриво. Едва сега разбирах що за стока е и бях доста шокиран, защото хич не си падам по комунистите. И въпреки всичко той ми беше, образно казано, гост, тъй че се ограничих да му кажа, че това сигурно е доста неприятно, а той каза, че да, адски неприятно, и добави, че само белите коси на Кук го спасили от един хубав пердах, което пък иде да покаже, че не е чак толкова лошо на човек да му побелеят косите.

— Освен дето не харесва политическите ми възгледи, той смята още, че аз отбивам Ванеса от правия път. Разбрал от някъде, че тя ходи по протестните маршове, и държи мен отговорен. Ако не съм бил аз, вика, тя никога нямало да върши такива щуротии. И заплашва, че ако се забърка в някоя каша и името й попадне във вестниците, ще я прибере право вкъщи и ще я държи там, докато не й дойде акълът в главата. Той има голямо имение в провинцията, където държи цял яхър от състезателни коне. Може да си го позволи, след като толкова години е скубал бедните сирачета и вдовици.

Тук ми беше на езика да го поправя, изтъквайки, че не е скубане да продаваш на хората месни и зеленчукови консерви на цени, по-ниски отвсякъде другаде, но както вече казах, той ми беше гост, тъй че се въздържах. Хрумна ми мимолетната мисъл, че Ванеса Кук вероятно няма да се задържи още дълго в Лондон, след като е развила навика да налага полицаи, но не я споделих с Орло Портър от нежелание повторно да втрия в раната му сол.

— Но хайде, стига сме говорили за това — рече той, затваряйки темата с трясък. — Вече можеш да ме свалиш където ти е удобно. Благодаря за возенето.

— Няма защо.

— Накъде си се запътил?

— Към Харли Стрийт, (Улица в Лондон, където имат кабинети светилата на медицината — Б. пр.) на лекар. Имам по гърдите петна.

Това разкритие даде твърде удивителен резултат. Лицето му доби остър използвачески вид и Орло-любовникът пред очите ми се прибра на склад за понататъшна употреба, отстъпвайки място на Орло акулата-застраховател.

— Петна? — попита той.

— Розови — отвърнах аз.

— Розови петна. Това е сериозно. Най-добре ще е да си извадиш една полица при мен.

Напомних му, че вече съм го сторил, но той поклати глава.

— Не, не. Онази беше само за злополука. Това, което ти трябва сега, е застраховка живот, а за твой късмет — изтъкна Орло, измъквайки от джоба си тесте хартии с жеста на илюзионист, който вади от цилиндъра си заек, — случайно нося една у мен. Подпиши тук, Устър — каза той, като този път в пръстите му се появи писалка.

И магнетизмът му бе тъй силен, че аз подписах там.

Орло изрази одобрение.

— Ти постъпи мъдро, Устър. Каквото и да ти каже лекарят, когато отидеш при него, колкото и кратък да е земният ти дял, за теб остава утехата, че вдовицата и малките ти рожби са осигурени. Свали ме тук, Устър.

Аз го свалих и подкарах отново към Харли Стрийт.