Леопардът

Епилог

Над Виктория Пийк — най-високата точка на Хонконг — се носеха синьо-черни облаци, но дъждът най-сетне спря: от септември валеше непрекъснато. Слънцето проби облачната пелена и между остров Хонконг и полуостров Коулун се изви дъга. Хари затвори очи срещу топлещите лъчи. Дъждът спря точно навреме — по-късно вечерта започваха конните надбягвания в Хепи Вали.

Хари чу гласовете на японски туристи. Подминаха пейката му. Идваха от фуникуляра, който от 1888 година превозва туристи и местни до Виктория Пийк да подишат чист въздух над града. Хари отвори очи и разлисти програмата за надбягванията.

Още с пристигането си в Хонконг се обади на Херман Клойт. Той му предложи работа като ловец на длъжници: тоест, да издирва хора, които не си плащат заемите. Така Клойт хем не губеше пари, продавайки дълга със задъжителната значителна отстъпка на Триадата, хем не изпитваше угризения за бруталните методи, с които принуждаваха длъжниците да върнат парите.

Да се твърди, че Хари харесваше работата си, би било прекалено, но пък му плащаха добре и от него се изискваше единствено да локализира длъжниците, а не лично той да събира дълговете. Внушителната му осанка и белегът от устата до ухото се оказваха впрочем достатъчно респектиращи и хората бързаха да се разплатят веднага. Много рядко се налагаше да използва търсачка, чийто сървър се намираше в Германия.

Стараеше се да стои далеч от наркотиците и алкохола. Засега успяваше. Днес на рецепцията го чакаха две писма. Хари нямаше представа откъде са се сдобили с адреса му. Навярно Кая имаше нещо общо. Едното писмо носеше печата на Главното полицейско управление в Осло и Хари предположи, че е от Гюнар Хаген. Второто изобщо не представляваше загадка, защото Хари веднага позна полегатия детски почерк на Олег. Прибра писмата в джоба на якето си, без да е решил дали и кога ще ги прочете.

Сгъна програмата за надбягванията и я остави върху пейката. Примижа срещи континентален Китай, където с всяка изминала година жълтият смог ставаше все по-гъст. Ала тук горе, в планината, въздухът ухаеше на свежест. Хари се загледа в Хепи Вали, в гробищата западно от булевард "Уонг Най Чунг", разделени на секции за протестанти, католици, мюсюлмани и индуисти. Виждаше хиподрума, където жокеи и коне вече бяха наизлезли да се подготвят за тазвечершното състезание. След малко зрителите щяха да заприиждат: обнадеждени, отчаяни, късметлии, маркототевци. Дошли да осъществят мечтите си и дошли само да мечтаят. Губещите, предприели непремерен риск, и онези, които са премерили риска, ала въпреки това ще изгубят. Бяха идвали и пак щяха да дойдат, включително и призраците от гробищата — стотиците загинали при избухването на големия пожар по време на състезание през 1918. Защото се надяваха тази вечер да удари техният час и да излъжат прогнозите, да обърнат обстоятелствата в своя полза, да натъпчат джобовете си с шумолящи хонконгски долари, да си спасят кожата. След няколко часа ще влязат в хиподрума, ще прочетат програмата, ще попълнят фишовете с двойни залози, с куинели, с екзакти, с трифекти, със суперфекти — зависи в кой хазартен бог се кълнат. После ще се наредят на опашка пред пунктовете. Повечето от тези хора ще примират на всяко финиширане, ала от спасението ще ги делят само петнайсет минути, когато ще стартира следващата група коне. Освен ако не са от така наречените bridge jumpers, тоест играчи, които залагат всичките си пари на един-единствен кон в едно състезание. Ала никой не се оплакваше от съдбата си, защото всички бяха наясно с коефициентите.

Едно е да знаеш коефициентите обаче, а съвсем друго — да знаеш как ще завърши състезанието. Наскоро на хиподрум в Южна Африка открили тръби, заровени на стартовата линия. Тръбите съдържали компресиран въздух и миниатюрни стрелички с упойващо вещество, които се контролирали с дистанционно управление: с едно натискане на копчето се забивали в корема на конете.

Катрине Брат го осведоми, че Сигюр Алтман се регистрирал в хотел в Шанхай, само на един час полет от Хонконг.

Хари погледна за последно първата страница от програмата.

Друго е да знаеш как ще завърши състезанието.

— Това е само игра — казваше Херман Клойт; вероятно защото обикновено печелеше.

Хари си погледна часовника, стана и тръгна към трамвая. Посъветваха го да заложи на многообещаващ кон в третата гонка.