Леопардът

Деветдесет и първа глава Сбогуване

В деня, когато погребаха Улав Хуле, валеше дъжд. Хората, дошли да се простят с него, бяха колкото очакваше Хари: не много като на майчиното му погребение, но не и обидно малко.

След траурната церемония Хари и Сьос останаха пред църквата да приемат съболезнования от възрастни роднини, за които дори не бяха чували, от бивши колеги на баща им от училище, които виждаха за пръв път, от съседи, които познаваха по име, но не и лично. Единствените присъстващи, чийто вид не навяваше мисъл за скорошна смърт, бяха колеги на Хари от полицията: Гюнар Хаген, Беате Льон, Кая Сулнес и Бьорн Холм. Йойстайн Айкелан изглеждаше ни жив, ни умрял, ала обясни неразположението си с махмурлук. Предаде съболезнования от Сабото. Хари се огледа за двамата, седнали на най-задната пейка в църквата, ала те явно си бяха тръгнали преди изнасянето на ковчега.

После покани опечалените на хамбургери и бира в "Скрьодер". Отзоваха се малцина. Говореше им се за необичайно ранната пролет, но не и за Улав Хуле. Хари си изпи ябълковия сок, извини се, че има среща, благодари за вниманието и си тръгна.

Спря такси по пътя и даде на шофьора адрес в квартал "Холмен". В градините на възвишението още имаше неразтопен сняг. Докато се изкачваше към черната къща, сърцето му се разблъска. А когато застана пред добре познатата врата, позвъни и чу познати стъпки зад нея, сърцето му направо щеше да изскочи от гърдите.

Тя си беше все същата. Такава щеше да си остане винаги: с тъмна коса, нежни кафяви очи, елегантна шия. Проклета да е! От ослепителната ѝ красота го заболя.

— Хари — каза тя.

— Ракел.

— Какво е станало с лицето ти? Забелязах го в църквата.

— Нищо. Казаха, че ще се оправя напълно — излъга той.

— Влез, ще направя кафе.

— Не — поклати глава Хари. — Навън ме чака такси. Олег тук ли е?

— Горе е, в стаята си. Искаш ли да го видиш?

— Друг път. Колко ще останете?

— Три дни. Или четири-пет. Още не сме решили.

— Съгласна ли си да се видим?

Тя кимна.

— Не знам дали постъпих правилно.

— Едва ли някой знае — усмихна се Хари.

— Говоря за църквата. Тръгнахме си преди… Не искахме да се натрапваме. Ти беше зает с други неща. А и дойдохме заради Улав. Знаеш колко… се разбираха с Олег. Паснаха си, защото и двамата са резервирани към околните.

Хари кимна.

— Олег говори много често за теб, Хари. Влязъл си му под кожата повече, отколкото предполагаш. — Тя заби поглед надолу. — А вероятно и повече, отколкото аз съм предполагала.

Хари се прокашля.

— И тук всичко си стои същото, откакто…

Ракел побърза да кимне, преди Хари да е довършил: откакто Снежния човек се опита да ги убие в същата тази къща.

Хари я гледаше. През цялото това време бе искал да я види, да чуе гласа ѝ, да усети погледа ѝ върху себе си. Не беше дошъл да я разпитва. Отново се прокашля:

— Може ли да те питам нещо?

— Какво?

— Да влезем за минута в кухнята, а?

Тя се съгласи. Хари седна до масата срещу Ракел. Обясни бавно и изчерпателно за какво става дума. Тя го изслуша, без да го прекъсва.

— Иска да го посетиш в болницата, за да те помоли за прошка.

— И защо да го правя?

— Сама прецени, Ракел. Не му остава много.

— Четох, че страдащите от тази болест често живеят дълго.

— Не му остава много — повтори Хари. — Помисли си. Не е нужно да решаваш веднага.

Тя премига и очите ѝ се наляха със сълзи. Разхлипа се съвсем тихо. После си пое пресекливо дъх:

— Ти какво би направил на мое място, Хари?

— Бих отказал. Но все пак да не забравяме, че съм лош човек.

Тя се разсмя през сълзи. Хари се питаше нима е възможно да тъгуваш толкова много по определен звук, по определено трептене на въздуха, по нечий смях.

— Ще си тръгвам — надигна се той.

— Защо?

— Остават ми още три срещи.

— Остават ти? А после?

— Утре ще ти се обадя.

Хари се изправи. От втория етаж се чуваше музика. "Слейър". "Слипнот".

Качи се в таксито и съобщи на шофьора следващия адрес. Замисли се за въпроса на Ракел: "А после?" После ще приключи. Ще се освободи от задълженията. Навярно.

Не пътуваха дълго.

— Този път ще се забавя повече — предупреди той шофьора.

Пое си дъх, отвори портата и тръгна към вратата на приказната къща.

Докато вървеше, имаше чувството, че от кухненския прозорец го следят чифт тюркоазени очи.

Деветдесет и втора глава Свободно падане

Застанал до изхода на окръжния затвор, Микаел Белман гледаше приближаващия се Сигюр Алтман, придружаван от надзирател.

— Тръгвате ли? — попита служителят зад гишето.

— Да — кимна Алтман и му подаде бележка.

— Да сте вземали нещо от минибара?

Колегата му се засмя на шегата — явно традиционна в тези среди. Служителят на гишето отвори шкаф, извади вещите на арестанта и ги подаде на Алтман с широка усмивка:

— Надявам се престоят ви тук да е оправдал очакванията ви, господин Алтман. Дано не се видим скоро.

Белман отвори вратата на Алтман и двамата тръгнаха по стълбите.

— Навън са се събрали журналисти — предупреди главният инспектор на КРИПОС. — Затова ще минем през подземния пасаж. Крун те чака в кола зад Главното управление.

— Експерт по финтиране — отбеляза Алтман с кисела усмивка.

Белман не го попита кого точно има предвид. Вълнуваха го други въпроси. Четиристотинте метра щяха да стигнат да ги зададе. Вратата към пасажа избръмча и той я отвори:

— След като сключихме сделка, очаквам да ми кажеш някои неща.

— Питай, инспекторе.

— Например защо не опроверга твърденията на Хари, щом разбра, че ще те арестува?

— Недоразумението ми се стори забавно — сви рамене Алтман. — Всичко си имаше обяснение. Само не разбрах защо арестът ще се състои в Ютре Енебак. А когато нещо не ти е ясно, по-добре да си траеш. Затова си мълчах, докато цялата картинка ми се изясни.

— И какво разбра от цялата картинка?

— Че се намирам в много ключова позиция.

— А това ще рече…?

— Знаех за конфликта между КРИПОС и Отдела за борба с насилието. И съзрях в него златна възможност да се възползвам от позицията си и да наклоня везната в едната посока.

— Но защо не се опита да сключиш сделка с Хари вместо с мен?

— Когато се намираш в такава позиция, най-хитро е да се обърнеш към губещата на пръв поглед страна. Отчаянието я подтиква да жертва повече. Съвсем просто е.

— И кое те наведе на мисълта, че Хари няма да загуби?

— Не бях сигурен, но се появи и друг фактор. Започнах да опознавам Хари. Той не е склонен към компромиси като теб, Белман. Не го вълнува имиджът му в обществото, иска единствено да залови лошите момчета, и то всички. В очите на Хари Тони щеше да бъде изпълнителят на главната роля, а аз — режисьорът. И Хари нямаше да ми позволи да се измъкна леко. Затова сметнах, че амбициозен мъж като теб ще погледне на нещата по различен начин. Юхан Крун ме подкрепи. Очаквахме ти да възприемеш възможността да заловиш убиеца като шанс за лична облага, защото знаеш, че хората искат да видят зад решетките човека, извършил убийствата, а не онзи, който ги е планирал. Ако един филм се превърне в провал, за режисьора е изгодно главната роля да е изиграл Том Круз, защото той ще понесе критиките. Обществото и пресата искат просто случаят да бъде разрешен, а моето престъпление е косвено и с неясен характер. Най-вероятно бих получил доживотна присъда, но въпросът тук не опира до съдилища, а до политика. Ако журналистите и хората са доволни, тогава и Министерството на правосъдието е доволно и всички могат преспокойно да се разотидат по домовете си. Никой не губи от факта, че ще получа кратка, а вероятно и условна присъда.

— Не съвсем — възрази Белман.

Алтман се изсмя и ехото от смеха му заглуши стъпките им.

— Послушай съвета на човек, наясно с нещата. Забрави за всичко това. Не му позволявай да те разяжда отвътре. Несправедливостта е като климата. Ако не се научиш да живееш с него, по-добре се махни. Несправедливостта не е част от механизма. Тя е самият механизъм.

— Не говоря за себе си, Алтман. Свикнал съм с несправедливостта.

— И аз не говоря за теб, Белман, а за онези, които не са свикнали.

Главният инспектор кимна. Ситуацията му се струваше съвсем поносима. От Министерството се обадиха. Не министърът, разбира се, но посланието беше повече от ясно: бяха доволни и се очакваха добри новини за КРИПОС и конкретно за Белман.

Двамата мъже изкачиха стълбите и излязоха навън. Пресякоха улицата.

Юхан Крун слезе от синьото си ауди и протегна ръка на Сигюр Алтман. Белман изчака колата да изчезне от погледа му зад завоя.

— Идваш тук, а не се обаждаш, Белман.

Белман се обърна. На отсрещния тротоар Гюнар Хаген, по риза, стоеше със скръстени ръце. Белман пресече улицата и се ръкуваха.

— Кой ме издаде?

— Тук при нас всичко излиза наяве — Хаген потри ръце, зъзнейки, и се усмихна широко: — В този ред на мисли — в края на следващия месец ще присъствам на среща с Министерството.

— Аха — кимна Белман.

Знаеше какво ще се обсъжда на тази среща — преструктуриране на отделите, съкращаване на персонала, прехвърляне на компетенцията за разследване на убийства. Ала Белман не разбра какво има предвид Хаген с израза "в този ред на мисли" — всичко излиза наяве.

— Не ти казвам нищо ново — съгласи се Хаген. — И двамата получихме молба да дадем препоръка как да се осъществява разследването на убийства занапред. Крайният срок да изпратим отговора наближава.

— Едва ли ще се трогнат особено от препоръките ни — Белман погледна Хаген изпитателно, опитвайки се да се досети накъде бие. — Ще изложим мнението си, но в духа на колегиалността.

— А може и да се обединим около общото становище, че настоящото статукво е за предпочитане пред евентуално съсредоточаване на следствената дейност на едно-единствено място — отбеляза Хаген с тракащи зъби.

Белман се изсмя:

— Не си се облякъл достатъчно дебело, Хаген.

— Възможно е. Впрочем питам се какви коментари биха излезли в пресата, ако новият отдел за разследване на убийства се оглавява от полицай, навремето възползвал се от служебното си положение, за да измъкне бъдещата си съпруга от съдебен процес за контрабанда на наркотици, въпреки че свидетели са я посочили като виновна.

Белман спря да диша. Таванът се разлюля, а подът го засмука надолу. Косите му се изправиха, стомахът му се качи нагоре. Кошмарът му се сбъдваше. Насън покачваше адреналина му, ала наяве го ужасяваше: въжето му се къса. Пропадането на катерача индивидуалист.

— Май и теб те втресе, а, Белман?

— Върви по дяволите, Хаген.

— Аз ли?

— Какво искаш?

— Да видим… В общ план искам, разбира се, да предотвратя поредния публичен скандал в гилдията, който би поставил под съмнение професионалния морал на средностатистическия норвежки полицай. А колкото до преструктурирането… — Хаген сви глава между раменете си и разтъпка крака, за да ги стопли. — Не е изключено Министерството да съсредоточи всички кадри по разследване на убийства на едно място. Ако ми предложат да оглавя подобно звено, няма да откажа. Но според мен разпределението на задълженията и в момента функционира задоволително. Убийците си получават заслуженото, не мислиш ли? Затова ако моят опонент в спора застъпва моето мнение, ще предложа на официалната среща разследването на убийства и за в бъдеще да се осъществява на две места — и в "Брюн", и в Главното управление. Какво ще кажеш, Белман?

Микаел Белман усети как въжето го дръпна нагоре и опъна седалката. Гръбнакът му сякаш нямаше да издържи на натоварването и щеше да се счупи. Смесица от болка и парализа. Олюля се, безпомощен и зашеметен, между небето и земята. Ала оцеля.

— Дай ми време да помисля, Хаген.

— Мисли колкото искаш. Само не се бави прекалено. Крайният срок наближава. Трябва да си сверим часовниците.

Хаген, подтичвайки, влезе отново във входа на Главното управление. Белман се обърна и се загледа над покривите в квартал "Грьонлан". Над града — неговия град.

Деветдесет и трета глава Отговорът

Застанал насред стаята, Хари я оглеждаше, когато телефонът звънна.

— Аз съм — Ракел. Какво правиш?

— Оглеждам какво остава след смъртта на човека.

— И?

— Много неща. И същевременно нищо особено. Със Сьос се разбрахме какво да запазя, а утре ще дойде някакъв тип, който изкупува вещи на покойници. Обеща ми петдесет хиляди крони за цялото имущество. В цената влиза и почистването на къщата. Направо… направо… — Хари не намираше точните думи.

— Знам. И аз се чувствах така, когато татко почина. Вещите му — дотогава толкова важни и необходими — изведнъж изгубиха значение. Явно само той е можел да им придаде стойност.

— А навярно у нас проговаря желанието да разчистим, да изгорим останките и да започнем отначало.

Хари влезе в кухнята и погледна снимката над кухненския шкаф — Олег и Ракел.

— Дано да сте успели да се сбогувате. Прощаването е важно. Особено за онзи, който не си отива.

— Не знам. С него така и не си казахме "здрасти". Предадох доверието му.

— Как? "

— Помоли ме да ускоря смъртта му. Отказах.

Настъпи краткотрайно мълчание. Хари се заслуша в звуците зад Ракел: явно се намираше на летището.

После гласът ѝ отново се появи:

— Съжаляваш ли, че не се отзова?

— Да. Сега съжалявам.

— Не мисли за това. Вече нищо не можеш да направиш.

— Така ли?

— Да, Хари. Късно е.

Отново се умълчаха. Хари чу как носов глас прикани пътниците за Амстердам да се насочат към изхода.

— А ти? Отказа ли се да го посетиш?

— Не мога, Хари. Сигурно и аз съм лош човек.

— За следващата ни среща ще се опитаме да бъдем по-добри.

Чу как тя се усмихна.

— Дали е възможно?

— Никога не е твърде късно да опитаме. Ще поздравиш ли Олег от мен? Предай му какво съм ти казал.

— Хари…

— Да?

— Нищо.

Тя затвори. Хари се загледа през кухненския прозорец.

После се качи на втория етаж и започна да опакова вещите.

Лекарката изчака Хари пред тоалетната. Продължиха по коридора към охранителя.

— Състоянието му е стабилно — съобщи тя. — Не е изключено съвсем скоро да го върнем в затвора. Защо идвате пак?

— Да му благодаря, задето ни помогна да разплетем един случай и да му обясня защо не успях да изпълня негово желание.

Хари си съблече якето, подаде го на охранителя и вдигна ръце встрани, за да го обискират.

— Пет минути — предупреди го лекарката. — Не повече. Разбрахте ли?

Хари кимна.

— Ще вляза с вас — обади се охранителят, който не сваляше очи от обезобразената буза на Хари.

Хари повдигна вежда.

— Такива са правилата за посещения от цивилни — аргументира се другият. — Чухме, че сте напуснали полицията.

Хари вдигна рамене.

Снежния човек бе станал от леглото и седеше на стол до прозореца.

— Открихме го — съобщи Хари и придърпа стол до неговия.

Охранителят застана до вратата, но разстоянието не му позволяваше да ги чува.

— Благодаря за помощта.

— Спазих моята част от договорката — напомни Снежния човек. — Какво стана с твоята?

— Ракел не пожела да те посети.

По лицето на мъжа не трепна дори мускул, ала той се сгъна, сякаш пронизан от леден вятър.

— В аптечката в хижата, където бе отседнал Кавалера, намерихме бутилка. След анализ на съдържанието се установи, че е пълна с кетаномин. С това вещество убиецът е упоявал жертвите си. Чувал ли си за кетаномин? В големи дози причинява смърт.

— Защо ми го казваш?

— Наскоро изпитах действието му върху себе си. В известен смисъл ми хареса. Но на мен не може да се вярва — все пак съм наркоман. За теб това не е новина, нали ти разправих как си набавях дрога в хотел "Ландмарк" в Хонконг.

Снежния човек предпазливо погледна охранителя и пак се обърна към Хари.

— А, да, сещам се — небрежно отвърна той. — Слагал си парите в казанчето от…

— Отдясно — довърши Хари. — Е, добре тогава, още веднъж ти благодаря. Избягвай да се поглеждаш в огледало.

— И ти — мъжът му подаде бялата си кокалеста ръка.

Хари се поколеба, но все пак я пое.

Отключиха му вратата в дъното на коридора и преди да излезе, той се обърна. Видя как Снежния човек се тътри заедно с охранителя към тоалетната.

Деветдесет и четвърта глава Стъклени спагети

— Здрасти, Хуле — Кая вдигна глава с усмивка.

Седеше на бара върху ниска табуретка, подложила ръце под дупето си. Гледаше го страстно. Устните ѝ искряха в яркочервено, а бузите ѝ пламтяха. Досега Хари не я бе виждал гримирана. Осъзна колко е грешал, мислейки си, че козметиката не може да подсили красотата на хубавите жени. Кая беше облечена в семпла черна рокля. Върху ключиците ѝ блестеше къса огърлица с жълто-бели перли. При всяко надигане на гърдите ѝ перлите се раздвижваха и отразяваха меката светлина в помещението.

— Дълго ли ме чака? — попита Хари.

— Не — тя се изправи, привлече го към себе си и облегна глава на рамото му. — Стана ми малко студено.

Кая изобщо не се смути от погледите на хората до бара. Не го пусна от прегръдките си. Пъхна ръце под сакото му и ги плъзна по гърба му, за да ги стопли. Хари чу дискретно покашляне. Застаналият до тях мъж, очевидно оберкелнерът, му кимна любезно.

— Масата ни е готова — усмихна се Кая.

— Маса ли? Мислех, че само ще пийнем по едно.

— Трябва да отпразнуваме подобаващо приключването на случая. Поръчах специално меню.

Настаниха се до прозореца в препълнения ресторант. Сервитьор запали свещи, наля ябълково вино в чашите, остави бутилката в шампаниерата и се отдалечи. Кая вдигна чашата:

— Наздраве!

— За какво?

— За Отдела за борба с насилието. Нека продължаваме в същия дух да залавяме престъпници. Вдигам тост и за нас двамата.

Отпиха. Хари остави чашата върху масата и леко я отмести. Столчето очерта мокра диря.

— Кая…

— Имам нещо за теб, Хари. Кажи ми какво искаш най-много в момента.

— Чуй ме, Кая…

— Какво? — попита тя без дъх и се наведе нетърпеливо напред.

— Предупредих те, че ще замина. Утре тръгвам.

— Утре ли? — засмя се тя, ала усмивката ѝ увехна, докато сервитьорът разгъваше платнените салфетки върху коленете им. — Накъде?

— Надалеч.

Тя заби безмълвно поглед в масата. На Хари му се прииска да докосне ръката ѝ, но се отказа.

— Значи, не се оказах достатъчна причина? — прошепна тя. — Връзката ни не е достатъчна да те задържи тук.

Изчака да улови погледа ѝ.

— Не, не е достатъчна — потвърди той. — Нито за теб, нито за мен.

— Какво разбираш ти от любов! — отрони тя с натежал от сълзи глас.

— Достатъчно.

Задавена от плач, Кая направи опит да овладее гласа си:

— Заради Ракел ли…?

— Да. Заради Ракел.

— Винаги си обичал нея, нали?

— Да.

— Но нали сам каза, че тя не те иска?

— Не ме иска такъв, какъвто съм в момента, затова ще трябва да се поправя. Да залича грозните си страни. Разбираш ли?

— Не, не разбирам. — Две малки сълзи се вкопчиха, треперейки, за ресниците ѝ. — И сега си привлекателен. Тези белези са просто…

— Отлично знаеш, че не говоря за видимите белези.

— Ще те видя ли пак? — попита тя и спря търкулната се сълза с показалец.

Хвана ръката му и я стисна до побеляване. Хари я погледна и тя го пусна.

— Втори път няма да дойда да те спасявам — прошепна тя.

— Знам.

— Няма да се оправиш.

— Може и да си права — усмихна се той. — Но кой се оправя с живота?

Тя наклони глава и се усмихна с малките си остри зъби:

— Аз.

Хари остана на мястото си. Чу мекото щракване от затварянето на автомобилна врата и запалването на дизелов двигател. Заби поглед в покривката. Тъкмо мислеше да става, но в полезрението му попадна супена чиния в ръцете на оберкелнера. Мъжът обяви:

— Специално изпратени от Хонконг по поръчка на дамата: стъклени спагети от ресторанта на Ли Юан.

Хари се вторачи в чинията. Представи си, че Кая още седи на стола си, а ресторантът се превръща в сапунен мехур и започва да се издига. Понася се над града и отлита надалеч. Продуктите в кухнята не се изчерпват и своеобразният балон никога не се приземява.

Стана от масата с намерението да тръгва. Ала се разколеба. Седна и взе клечките за хранене.

Деветдесет и пета глава Съюзниците

Хари излезе от ресторанта с дансинг, където вече не се танцуваше, и се пусна по нанадолнището към моряшкото училище, което вече не беше моряшко училище. Продължи към бункерите, някога убежище за окупаторите на страната. Под него мъгла забулваше фиорда и града. Автомобилите се промъкваха крадешком с жълтите си котешки очи. От мъглата се появи трамвай — призрак с оголени зъби.

Пред Хари спря автомобил. Той се качи отпред. От стереоуредбата се точеше сладникаво-лепкавият глас на Кейти Мелуа и Хари отчаяно затърси откъде да спре радиото.

— Майко мила, какво се е случило? — ужаси се Йойстайн. — Хирургът, дето те е шил, май е бил доста небрежен. Поне ще сместиш пари от маска за Хелоуин. Не се смей, че шевовете ти ще се спукат.

— Няма. Обещавам.

— Впрочем днес имам рожден ден.

— О, съвсем забравих. Честито. Ето ти цигара — подарък.

— Точно това си бях пожелал.

— Мм. Нямаш ли по-мащабни мечти?

— Като например?

— Световен мир.

— В деня, когато настъпи световен мир, изобщо няма да се събудиш, Хари. Защото това означава, че е настъпил краят на света.

— А няма ли да си пожелаеш нещо в личен план?

— Знам ли… Нова съвест например.

— Нова ли?

— Старата съвсем се опорочи. Много стилен костюм, Хари. Мислех, че имаш само един.

— Този е на баща ми.

— Явно си отслабнал, щом ти става.

— Да — Хари си оправи вратовръзката. — Отслабнах.

— Как ти се стори ресторант "Екеберг"?

— Хубав — Хари затвори очи.

— Спомняш ли си каква прокапала съборетина беше, когато онзи път се промъкнахме вътре? На колко бяхме? На седемнайсет?

— На шестнайсет.

— Тогава ли танцува с Килър Куин?

— Май да.

— Направо ме втриса, като си помисля, че най-желаната MILF на младостта ни в момента е в старчески дом.

— Какво е MILF?

— Провери го в интернет — въздъхна Йойстайн.

— Мм. Йойстайн?

— Да?

— Ние с теб защо станахме приятели?

— Сигурно защото израснахме заедно.

— Само затова ли? Заради някаква си демографска случайност? Не се ли сближихме заради духовно сходство?

— Не съм забелязал подобно нещо. Доколкото знам, с теб имахме само една обща черта.

— А именно?

— Никой не искаше да дружи с нас.

Преминаха завоите в мълчание.

— Освен Сабото — уточни Хари.

— Уф — изсумтя Йойстайн. — Краката му воняха ужасно и никой не искаше да седи до него.

— Да, но ние го преодоляхме.

— Да, ама как само смърдеше!

Засмяха се. Добродушно, весело и малко тъжно.

Йойстайн паркира таксито върху покафенялата трева и остави вратите отворени. Хари се покатери по оградата около бункера и седна на ръба. Размаха крака. От тонколоните в колата Брус Спрингстийн пееше за двама кръвни братя през зимна нощ и за обещание, което трябва да се спази.

Йойстайн подаде на Хари бутилка с "Джим Бийм". От града се разнесе воят на самотна сирена и постепенно заглъхна. Отровата опари гърлото и стомаха на Хари и той повърна. Втората глътка му понесе по-добре. Третата се плъзна безпрепятствено.

Макс Уейнбърг сякаш се опитваше да скъса кожата на барабаните.

— Често ми се ще да изпитвах повече разкаяние — сподели Йойстайн. — Но, уви, не изпитвам подобно нещо. Май от първата си съзнателна секунда съм се примирил, че ще си остана непрокопсаник. А ти?

Хари се замисли.

— Аз съжалявам ужасно, но вероятно защото имам нереално висока самооценка. Въобразявам си, че съм можел да, построя живота си другояче.

— Но не си можел.

— Този път не успях. Но следващия може и да успея, Йойстайн.

— Има ли такъв прецедент в шибаната история на човечеството, Хари?

— Че нещо не се е случвало досега, не означава, че няма да се случи. Не знам дали тази бутилка ще падне, ако я изпусна. Кой философ го беше казал? Хобс? Хюм? Хайдегер? Един от откачалниците, чиито имена започват с X.

— Отговори на въпроса ми.

Хари вдигна рамене.

— Според мен е възможно човек да си извади поука. За жалост обаче се учим прекалено бавно и когато най-сетне нещата ни се изяснят, вече е твърде късно. Например, в живота се случва твой близък да те помоли за услуга, с която да докажеш любовта си към него — като, да речем, да ускориш идването на смъртта му. Отказваш му, защото още не си помъдрял достатъчно, не си се убедил в правотата на това действие. Когато стигнеш до правилния извод, вече си закъснял. — Хари отпи от уискито. — За да поправиш грешката си, помагаш на друг да умре по-бързо, дори да го мразиш.

Йойстайн пое бутилката.

— Нямам представа за какво говориш, но ми звучи откачено.

— Не съвсем. Никога не е късно да направиш каквото трябва, нали?

— Искаш да кажеш — винаги е късно.

— Не! Открай време съм смятал, че омразата е толкова всепоглъщащо чувство, че е изключено мразещият да се поддаде на други импулси. Ала според баща ми омразата и любовта са двете страни на една и съща монета; всичко започва с любов, омразата е само опаката страна.

— Амин.

— Но това вероятно означава, че има обратен път назад: от омразата към любовта; че ненавистта е подходяща отправна точка за помъдряване, за промяна, за желание следващия път да не допускаш старите грешки.

— От твоя оптимизъм ми се доповръща, Хари.

В припева се включи орган. Високите му честоти режеха като циркуляр.

Докато изтръскваше цигарата си, Йойстайн наклони глава. На Хари му се доплака. Просто защото в начина, по който приятелят му от детинство изтръскваше пепелта от цигарата си — наведен настрани, все едно цигарата му тежи, и с наклонена глава, сякаш светът му се вижда по-хубав от тази перспектива, — видя изминалите години, видя отишлия си живот: пепелта, падаща върху пода в училищната пушалня, в гърлото на празна бирена бутилка на купон, върху грапавата студена бетонена повърхност на бункер.

— Остаряваш, Хари.

— Защо?

— Когато мъжете започват да цитират бащите си, значи навлизат в старостта.

И на Хари му хрумна отговорът на въпроса на Кая за какво си мечтае. За бронирано сърце.