Леопардът

Петдесет и шеста глава Примамка

Ад от светлина. Дори през слънчеви очила белотата пареше очите. Все едно гледаше море от диаманти; ослепителна, искряща светлина. Слънцето се отразяваше в снега и снегът отпращаше светлина към слънцето. Хари се отдръпна от прозореца, макар да знаеше, че отвън стъклата изглеждат като черни, непроницаеми огледала. Погледна си часовника. Пристигнаха в "Ховасхюта" през нощта. Юси Колка остана в хижата заедно с Кая и Хари, а другите от екипа се разделиха на две групи по четирима и се разположиха на около три километра в двата края на долината.

Избраха да заложат капана в хижата по три причини. Първо, на пресконференцията дадоха правдоподобно обяснение защо ще заведат свидетелката там; второ, разчитаха, че убиецът, убеден в способността си да се ориентира и района, ще се чувства спокоен да нападне хижата; и трето, мястото само по себе си представляваше идеална клопка. До падината, в която се намираше хижата, се стигаше единствено от североизток и от юг. От югоизточната страна се спускаха прекалено опасни стръмнини, а от западната дебнеха толкова многобройни падини и оврази, че трябваше да ги познаваш като петте си пръста, за да стигнеш жив до хижата.

Хари погледна през бинокъла с надеждата да види подкреплението, ала пред него се ширна само безбрежно бяло море. И светлина. Вече разговаря с Микаел Белман, заел позиция на юг, и с Милано на север, но не по мобилния телефон, а по подвижната радиостанция поради простата причина, че никой в пустия планински район освен телекомуникационната компания "Теленур" не осигуряваше покритие. Доскоро държавна собственост и монополист в предлагането на мобилни услуги, заможната компания бе построила наземни станции на всеки ветровит хълм Повечето полицаи, включително Хари, обаче ползваха други мобилни оператори и затова уоки-токито представляваше единствената възможност за връзка. Хари предвидливо остави съобщение на гласовата си поща с номера на Милано — той използваше услугите на Теленур", в случай че от болницата се обадят с новини за състоянието на баща му.

По станцията Белман го увери, че са изкарали нощта нормално: комбинацията от спални чували, топлоотражателни постелки и парафинови печки се оказала невероятно ефикасна и дори стигнали дотам, да се поразсъблекат. А в момента от покрива на снежната бърлога, която си направили, капела вода.

Почти всички телевизии, радиостанции и вестници отразиха подробно пресконференцията и само човек, напълно безразличен към случая, би подминал обилния поток от информация за новата свидетелка Иска Пелър, която се отправя към хижата с един-единствен спътник. От време на време Кая и Колка излизаха, жестикулираха бурно и сочеха постройката, пътя, по който бяха дошли, и външната тоалетна. Кая в ролята на Иска Пелър, Колка — на полицая, който ѝ помага да събуди спомените си как са протекли събитията от онази съдбоносна нощ. През цялото време Хари стоеше в трапезарията. Там скри ските и щеките си. Навън, пред хижата, оставиха само два чифта ски и щеки, забити в снега.

Хари проследи с очи как над голата планинска местност вятърът завихря лекия току-що паднал сняг, натрупал през нощта върху досегашната снежна покривка, и го понася по планински върхове, стръмнини, падини, неравности. На места снегът образуваше вълнисти форми, на други — големи преспи. Една такава обрамчваше като периферия билото зад хижата.

Той, естествено, си даваше ясна сметка за възможността човекът, когото очакват, изобщо да не се появи. Или защото по някаква причина Иска Пелър не фигурира в списъка му с обречените на смърт, или просто настоящият случай не му се струва достатъчно подходящ за целите му, или защото е надушил капана. А нищо не изключваше и куп други, съвсем банални причини. Например да е заминал някъде, да се е разболял…

И все пак. Ако си водеше статистика колко пъти интуицията му го е подвеждала, резултатът би го подтикнал да престане да се осланя на шестото си чувство. Но Хари беше далеч от мисълта да си води подобна статистика. Напротив, той броеше само случаи, когато интуицията му се бе оказала безпогрешна. В момента тя му подсказваше, че убиецът е тръгнал към "Ховасхюта".

Хари погледна отново часовника. Дадоха на убиеца двайсет часа. Зад красивата решетка на внушителната камина пращяха и пукаха елхови съчки. Кая легна да си почине в спалнята, а Колка се настани до ниската масичка и се зае да смазва разглобения си "Weilert" Р11. Хари позна немския пистолет по липсващата мушка. Оръжието бе създадено специално за близкобойни атаки. Когато си принуден да извадиш светкавично пистолета от кобура, колана или джоба си, липсата на мушка намалява риска оръжието да се закачи за нещо. А и в подобен случаи мушката е напълно излишна: стрелецът насочва пистолета към мишената и стреля, без да се прицелва. Резервното оръжие на Колка —"SIG Sauer" — стоеше сглобено и заредено до немския пистолет. Хари усети как презрамъчният кобур с неговия "Смит & Уесън" подпира ребрата му.

През нощта кацнаха с хеликоптер до езерото Недал и изминаха няколкото километра до хижата на ски. При по-различни обстоятелства Хари би се възхитил на заснежената планина, окъпана в лунна светлина; на северното сияние по небето. Или на лицето на Кая, излъчващо почти блаженство, докато се носеха през бялата тишина като в приказка. Обгръщаше ги абсолютно беззвучие и имаше чувството, че шумът от ските им се разнася на километри из планината. Хари долавяше магията около себе си, ала ситуацията налагаше да съсредоточи цялото си внимание върху работата, върху преследването на убиеца.

Самият Хари предложи Колка за ролята на "единствения полицай". Не защото бе забравил случката в "Юстисен", а защото се нуждаеше от човек с бойната техника на финландеца. В идеалния случай убиецът щеше да се опита да се промъкне до хижата през деня. Тогава един oт екипите щеше да го хване, но решеше ли да атакува нощно време, на тримата в хижата щеше да им се наложи да се справят със собствени сили.

Кая и Колка прекараха нощта в спалните. Хари — в трапезарията. Сутринта мина без излишни разговори Дори Кая избягваше да общува. Изглеждаше съсредоточена.

В отражението на прозореца Хари видя как Колка сглоби пистолета, прицели се в тила му и изпробва "сух изстрел". Оставаха двайсет часа. Хари се надяваше убиецът да побърза.

Докато вадеше светлосинята болнична униформа от гардероба на Аделе Ветлесен, Бьорн Холм усещаше погледа на Гайр Брюн в гърба си.

— Не може ли да вземете всичко? — попита Брюн. — Така ще ми спестите усилието да изхвърля дрехите ѝ. Впрочем къде е колегата ви? Хари?

— На ски в планината — отвърна търпеливо Холм, докато слагаше всяка част от униформата в отделен найлонов плик.

— Така ли? Колко интересно. Никак не ми прилича на запален скиор. И къде ще кара ски?

— Не мога да ви кажа. Като заговорихме за ски, с какво беше облечена Аделе по време на похода към "Ховасхюта"? В гардероба ѝ не виждам ски екипировка.

— Дадох ѝ моята.

— Вашата?

— Защо ви учудва?

— Не ми приличате на… запален скиор.

Холм усети колко предубедено прозвучаха думите му, макар и неумишлено, и тилът му пламна. Брюн се засмя тихо и разкърши снага.

— А на какво приличам? На конте, нали?

Холм се прокашля и — кой знае защо — продължи с по-нисък глас:

— Може ли да погледна каква екипировка имате?

— Ама разбира се — отвърна Брюн с превзетото си "с", сякаш неудобството на Холм го забавляваше. — Елате, ще ви покажа.

— Четири и половина е — обяви Кая и за втори път подаде на Хари тенджерата с яхния.

Нито ръцете им, нито погледите им се срещнаха. Нощта, прекарана заедно в "Опсал", им се струваше далечна като завчерашен сън.

— По сценарий трябва да застана до южната стена и да пуша — напомни Кая.

Хари кимна и подаде тенджерата на Колка. Финландецът изсипа всичката останала яхния в чинията си и се нахвърли лакомо върху яденето.

— Добре. Колка, ще поемеш ли западния прозорец? — попита Хари. — Слънцето е слязло ниско, оглеждай се за отражение в бинокъл.

— Първо ще се нахраня — финландецът напъха поредната накамарена вилица в устата си.

Хари повдигна вежда. Погледна Кая и ѝ даде знак да излезе. После седна до прозореца и плъзна поглед над планинските гребени.

— Значи, Белман те е назначил, защото никой друг не те е искал — тихо подхвана Хари.

В помещението цареше пълна тишина и би могъл да шепне.

Изминаха няколко секунди без отговор. Хари предположи, че Колка се опитва да асимилира факта откъде-накъде Хари засяга тема, свързана с личните му дела.

— Знам какъв слух пуснаха, след като те изритаха от Европол — продължи Хари. — По време на разпит си пребил арестант, задържан за изнасилване. Така ли е?

— Това си е моя работа — отвърна Колка и поднесе отново вилицата към устата си. — да кажем, че не ми показа достатъчно уважение.

— Мм. По-интересното е друго — слухът тръгва именно от Европол. Пуснали са го с цел да си спестят множество неприятности. Така са облекчили и твоето положение, и родителите, и адвокатите на разпитваното от теб момиче.

Хари престана да чува енергичното дъвчене зад гърба си.

— Бутнали са им обезщетение под масата и са им спестили съдебен процес срещу теб и Европол, а на момичето — разпит на свидетелската скамейка. Защото при официално заведено дело тя е трябвало да разкаже пред заседателите как си отишъл в стаята ѝ да я разпитваш за изнасилената ѝ приятелка. Подробностите толкова са те възбудили, че си започнал да я опипваш. Била е на петнайсет — според доклада на "Вътрешни афери" към Европол.

Колка задиша тежко.

— Белман, да допуснем, е прочел този доклад — продължи Хари. — Докопал се е до него чрез формални и неформални контакти. Както и аз. Не се е свързал с теб веднага. Изчакал е да се отърсиш от гнева, да останеш без въздух, да се почувстваш съсипан. И тогава ти е предложил работа. Върнал ти е изгубеното достойнство с ясното съзнание, че ще му се отплатиш с лоялност. Но знай: Белман купува, когато цената на стоката удари дъното. Така си набира верни стражи.

Хари се обърна към Юси Колка. Лицето на финландеца беше побеляло.

— Купен си, но не си платен, Юси. Никой не уважава роби като теб — нито покровителят ти Белман, нито аз. Дявол да го вземе, та ти сам не се уважаваш, човече.

Вилицата падна от ръката на Колка в чинията с оглушително дрънчене. Той се изправи, бръкна в джоба на якето си и извади пистолета. Приближи се до Хари и се надвеси над него. Хари не помръдна, само вдигна спокойно глава към финландеца.

— Как смяташ да си възвърнеш уважението на околните, Юси? Като ме застреляш ли?

Зениците на финландеца трепереха от ярост.

— Или като най-после се хванеш на работа?

Хари погледна през прозореца. Колка продължаваше да диша учестено и с усилие. После Хари чу как стъпките му се отдалечават. Колка седна до западния прозорец.

Радиостанцията изпращя. Хари грабна микрофона:

— Да?

— Скоро ще се стъмни — обади се Белман. — Няма да дойде.

— Продължавайте да наблюдавате.

— Защо? Заоблачи се. Без лунна светлина няма да видим…

— Щом ние не виждаме, и той не вижда — прекъсна го Хари. — Оглеждайте се за челник.

Мъжът изгаси челника си. Не му трябваше светлина Знаеше накъде водят следите от ски: към туристическата хижа. Искаше да привикне към мрака, а зениците му да са разширени и чувствителни към светлината, преди да пристигне. Ето я — черната дървена стена с тъмни прозорци, все едно вътре няма никого. Пръхкавият сняг хрущеше под ските му, докато той се оттласкваше и изминаваше последните метри. Спря и няколко секунди се ослушва. После си свали ските съвсем безшумно. Извади големия тежък ловджийски нож с полирана жълта дървена дръжка и острие страшилище, оформено като кораб. С такъв нож можеш с еднаква лекота да си отсечеш клонки за огън и да разпориш елен. Или да прережеш нечие гърло.

Мъжът отвори вратата, като се стараеше да не вдига шум, и влезе в антрето. Ослуша се до вратата към трапезарията. Тишина. Не беше ли прекалено тихо? Натисна бравата и отвори рязко вратата, заставайки с гръб към външната стена. После се наведе и бързо се шмугна в мрака, държейки ножа пред себе си.

Зърна силуета на мъртвеца, седнал върху пода с клюмнала глава. Ръцете му продължаваха да обгръщат печката.

Прибра ножа в калъфа и натисна ключа за осветлението до дивана. Чак сега му направи впечатление, че диванът е същият като в "Ховасхюта". Навярно Туристическото дружество получаваше отстъпка за закупено количество. Ала дамаската на дивана изглеждаше протрита. От няколко години хижата не работеше заради опасното местоположение и злополуките с хора, загинали в пропастите наоколо, докато са се опитвали да се доберат до хижата.

Главата на мъртвеца до желязната печка бавно се повдигна.

— Съжалявам, че нахлувам така.

Провери веригите, с които ръцете на мъртвеца бяха завързани около печката, и започна да вади багажа от раницата си: бисквити, хляб и вестници от бакалницата в Юстаусе. Влезе там бързо, с ниско нахлупена над очите шапка, грабна каквото си бе наумил и веднага се омете. В пресата поместваха още информация за пресконференцията и повтаряха за нова свидетелка по случая.

— Иска Пелър — прочете на глас той. — Австралийка. В момента се намира в "Ховасхюта". Ти как мислиш? Дали е видяла нещо?

Гласните струни на другия получиха малко въздух, колкото да произведат звук:

— Полицията… Полицията е там.

— Знам. Пише го във вестника. Само един полицай.

— Там са. Полицията е завзела хижата.

— Нима?

Той погледна мъртвеца. Дали наистина полицаите са устроили капан, а това прасе пред него се опитва да му помогне, като го предпази да не стъпи вътре? Мисълта го разгневи. И все пак тази жена навярно знае нещо. Иначе защо ще я карат да идва чак от Австралия? Посегна към дилафа.

— Смърдиш ужасно. Да не си се насрал?

Главата на мъртвеца отново клюмна над гърдите му. Явно се бе пренесъл да живее тук. В чекмеджетата имаше лични вещи: писма, инструменти, стари семейни снимки, паспорт. Сякаш мъртвецът бе решил да бяга, да се спаси някъде от адските пламъци, които ще го изгарят заради греховете му. И все пак му се струваше, че мъртвецът не може да е инициатор на цялата тази гадост. Колкото и издръжлив да е човек, нечовешките болки отварят устата на всекиго.

Пак провери телефона. Нулев обхват, да му се не види!

Каква воня! Ще го провеси в хамбара. Нали там се суши опушеното месо?

Кая легна в спалнята да поспи преди дежурството си.

Колка наля шварц кафе първо в своята, после и в чашата на Хари.

— Благодаря — кимна старши инспекторът и се вторачи в мрака.

Застанал до камината, финландецът оглеждаше ските на Хари.

— Дървени ски — отбеляза лаконично той.

— На баща ми са.

Хари ги намери в мазето в "Опсал". За разлика от старите, широки, традиционни планински ски, щеките бяха нови, изработени от метална сплав, по-лека и от въздуха. Питаше се дали не са пълни с хелий.

— Когато бях малък, по Великден ходехме на гости при дядо ми в Леша. Татко обичаше да изкачваме планинския връх. Залъгваше ни със сестра ми, че горе ни очаква лавка с пепсикола — любимата напитка на Сьос. Издържим ли още малко, ще ни почерпи.

Колка кимна и прокара длан по долната страна на белите ски. Хари отпи от кафето.

— Всяка година Сьос забравяше, че лавката е блъф. Искаше ми се и аз да го забравя, но не можех да си го позволя. Длъжен бях да помня всички напътствия на татко как да се държим в планината, как да избягваме опасности, как да използваме природата като компас, как да оцелеем в лавина. Помнех и хронологията на норвежките крале, на китайските династии, на американските президенти.

— Хубави ски.

— Малко са ми къси.

Колка седна до прозореца в другия край на стаята.

— Човек никога не е подготвен за момента, когато бащините му ски му окъсяват — каза той.

Хари чакаше търпеливо. И продължението дойде:

— Харесах я — призна Колка. — Стори ми се, че и тя ме харесва. Колко нелепо, а? Докоснах само гърдите ѝ. Тя не се отдръпна, навярно от страх.

Хари едва се сдържа да не излезе от стаята.

— Прав си. Нормално е да си лоялен към човек, който те е измъкнал от бунището — продължи Колка. — Виждаш, че те използва, но какво друго ти остава? Понякога се налага да избереш страна.

Словесното кранче пресъхна. Хари стана и отиде в кухнята. Прерови всички шкафове — напразен, отчаян опит да отвлече мислите си от гласа, който крещеше в главата му "само едно-едничко питие!".

Удаде му се възможност. Една-единствена. Призракът развърза веригите, вдигна го, проклинайки вонята, и го замъкна в банята. Там го стовари върху пода и пусна душа. Призракът постоя при него, мъчейки се да се обади по мобилния си телефон. Изруга, защото нямаше обхват, и влезе в стаята, за да провери дали покритието не е по-добро.

Искаше му се да заплаче. Беше избягал тук, беше се скрил, за да не го намери никой. Настани се в запустялата хижа. Донесе си всичко необходимо, убеден, че тук, обграден от стръмни скали, се намира в безопасност и призракът не го застрашава.

Не заплака. Защото докато водата се просмукваше в дрехите му и размекваше окъсаната му фланелена риза, залепнала за гърба му, изведнъж прозря, че това е последният му шанс за спасение. Мобилният му телефон стоеше в джоба на панталона му, сгънат върху стола до мивката. Обикновено имаше отличен обхват дори в райони с по-слабо покритие на мобилната мрежа.

Помъчи се да се изправи, но краката не го слушаха. Все ще намери сили, столът се намираше само на метър от него. Опря обгорените си ръце о пода, стисна зъби и започна да пълзи. Чуваше как мехурите се пукат и усеща ще миризмата на гной и кръв, ала се добра бързо до стола, прерови джобовете и извади телефона. Беше включен и наистина — с пълен обхват. Влезе в указателя. Бе запаметил номера на полицая най-вече за да знае кога онзи му звъни.

Натисна зелената слушалка. Телефонът сякаш си поемаше дъх във вечността между два сигнала за "свободно". Един-единствен шанс. Душът вдигаше достатъчно шум, та призракът да не го чува, докато говори. Най-после! Отсреща се обади гласът на полицая. Той го прекъсна със задавен шепот, но онзи си продължи невъзмутимо. Изведнъж съобрази, че се е включила гласовата поща. Изчака гласът да приключи, стискайки конвулсивно телефона. Усещаше как кожата на ръката му се пропуква, но не изпусна апарата. Трябваше непременно да остави съобщение, че… Хайде де, не млъкна ли най-сетне този проклет глас! Кога ще прозвучи сигналът?

Не чу призрака да се приближава. Душът бе заглушил леките му стъпки. Чак когато му издърпа телефона от ръката, видя ботуша му до себе си и изгуби съзнание.

Постепенно дойде на себе си. Мъжът разглеждаше телефона му с интерес.

— Значи си имал обхват?

Излезе от банята, докато натискаше клавишите. После душът отново заглуши всичко. Но мъжът не се бави дълго и скоро излезе.

— А сега двамата с теб тръгваме на път.

Изглеждаше в отлично настроение. В едната ръка държеше паспорт. Неговия паспорт. А в другата — клещи от куфарчето с инструменти.

— Кажи "ааа".

Той преглътна. "Божичко, смили се…"

— Отвори си устата, ти казвам!

— Милост. Кълна се, казах ти всичко, което…

Не успя да довърши, защото ръката на мъжа го стисни здраво за гърлото и спря притока на въздух. Опита се да се съпротивлява. В очите му избиха сълзи. И той послушно отвори уста.

Петдесет и седма глава Гръм

Застанали до големия стоманен плот в лабораторията, Бьорн Холм и Беате Льон се взираха в морскосините панталони за ски, проснати пред тях под ослепително светеща лампа.

— Това определено е петно от сперма — установи Беате.

— Или цяла ивица. Погледни докъде стига.

— Количеството е малко за еякулация. По-вероятно ми се струва да е оставено от пенис, който се е търкал о задника на човека с панталона. Нали каза, че Брюн най-вероятно има хомосексуални предпочитания?

— Да, но отрича да е обувал панталона, след като го е дал на Аделе.

— В такъв случай имаме следа, която напомня изнасилване. Трябва да я изпратим за ДНК анализ, Бьорн.

— Съгласен съм. А за това какво мислиш? — Холм посочи протрития плат под двата задни джоба.

— На теб на какво ти прилича?

— Нещо, което не може да се изпере. Производно на нонилфенола, наречено ФСС — фосфорно-силикатно стъкло. Използва се например при производството на почистващи препарати за автомобили.

— Явно е седяла върху повърхност, покрита с такъв материал.

— Не просто е седяла. Веществото е проникнало дълбоко в тъканта. Търкала се е в него, и то силно. Ето така той размърда таза си напред-назад.

— Аха. Някакви предположения?

Беате си свали очилата. Устните на Бьорн се мъчеха да произнесат нещо, но явно умът му отхвърляше хрумналите му определения.

— Секс през дрехите? — помогна му Беате.

— Да — с облекчение се съгласи той.

— Значи жена, която не работи в болница, облича медицинска униформа и прави секс, без да я съблича, върху ФСС. Къде и кога?

— Много просто: на среднощно рандеву в закрита фабрика за производство на ФСС.

Облаците се отдръпнаха и природата се окъпа във вълшебната синя светлина, в която всичко, дори сенките, фосфоресцираше, застинало като на стоп-кадър.

Колка си легна. Хари предполагаше, че финландецът не спи, а лежи в спалнята с отворени очи и всички други сетива нащрек.

Опряла брадичка на ръката си, Кая гледаше навън Беше си облякла дебелия бял пуловер, защото се отопляваха само с електрически печки. Би изглеждало подозрително цяло денонощие от комина да се вие дим при положение, че в хижата уж има само двама души.

— Ако звездното небе над Хонконг ти липсва, погледни навън — обади се тя.

— Не си спомням да съм гледал към небето, докато бях там — призна Хари и запали цигара.

— А кое ти липсва от Хонконг?

— Стъклените спагети на Ли Юан. Всеки ден се сещам за тях.

— Влюбен ли си в мен? — Кая леко понижи глас и го погледна въпросително, докато прибираше косата си с ластик.

— В момента — не — отвърна Хари след кратък размисъл.

— Какво означава "в момента — не"? — засмя се малко учудено тя.

— Докато сме в хижата, съм изключил емоционалната си страна.

— Определено не си съвсем наред, Хуле — поклати глава тя.

— По този въпрос няма ни най-малко съмнение — усмихна се Хари.

— А как ще се почувстваш, след като приключим с тази задача… — тя си погледна часовника, — … след десет часа?

— Тогава може би пак ще се влюбя в теб — Хари отпусна ръка върху масата до нейната. — А навярно още преди това.

Кая се загледа в ръцете им: неговата — голяма, нейната — много по-малка и деликатно оформена. Неговата — огрубяла, възлеста, с дебели вени, нагърчени под кожата.

— Значи, все пак има шанс да се влюбиш в мен преди края на мисията? — Кая сложи ръката си върху неговата.

— Имах предвид, че мисията може да приключи по-рано.

Тя рязко се отдръпна.

— Не исках да… — започна Хари.

— Шшт!

Хари притаи дъх и се ослуша. Не чу нищо.

— Какво стана?

— Чух нещо като кола — Кая присви очи и се загледа в далечината. — Възможно ли е?

— Не ми се вярва. До най-близкия проходим път има повече от десет километра. Да не си чула хеликоптер или моторна шейна?

— Или просто съм свръхнапрегната и ми се причуват разни звуци — въздъхна Кая. — В момента не чувам нищо. Да, сигурно си въобразявам. Извинявай, вероятно страхът е изострил сетивата ми и…

— Не се извинявай — Хари извади револвера от презрамъчния си кобур. — В твоя случай си просто нащрек и слухът ти работи отлично. Опиши ми какво чу.

Хари стана и се приближи до другия прозорец.

— Нали ти казах: нищо!

Той открехна прозореца.

— Слухът ти е по-добър от моя. Опитай се да чуеш нещо и заради двама ни.

Постояха няколко минути, заслушани в тишината.

— Хари…

— Шшт.

— Ела да седнеш, Хари.

— Той е тук — каза полугласно Хари, все едно говореше на себе си. — Тук е.

— Сега на теб ти се прич…

Разнесе се глух тътен. Нисък, плътен и някак кръгъл звук. Не застрашителен, по-скоро наподобяваше далечен гръм. Хари обаче знаеше, че от ясно небе при минус седем градуса не пада гръм.

Притаи дъх.

След малко се обади грохот, по-различен от тътена, но също нисък и плътен като звук от тонколони с усилени басови честоти, които раздвижват въздуха наоколо с вибрациите си и ги усещаш в корема си. Бе чувал подобен звук само веднъж през живота си, но нещо му подсказваше, че този път ще го запомни завинаги.

— Лавина! — извика той и се втурна към вратата на спалнята, където спеше Колка. — Лавина!

Вратата се отвори и Колка застана на прага напълно бодър. Земята се разтресе. В хижата имаше подземие, но Хари осъзна, че няма да успеят да слязат. Иззад Колка вече ги връхлитаха парчета стъкло от прозореца, изтласкани от мощната въздушна струя, каквато големите лавини тикат пред себе си.

— Хвани ръката ми! — извика Хари в опит да заглуши грохота и протегна и двете си ръце — едната към Кая, другата към Колка.

И двамата се втурнаха към него, ала в същия миг някой изсмука въздуха от хижата. Чудовищната лавина първо издиша вътре насъбрания в грамадните си дробове въздух, а после отново го всмука. Хари усети как Колка стисна ръката му и зачака реакцията на Кая. Снежната стена връхлетя хижата.

Петдесет и осма глава Сняг

Настъпи взривна тишина и непрогледен мрак. Хари се опита да се раздвижи. Не успя. Усещаше се цял гипсиран от снега. Не можеше да помръдне нито крак, нито ръка. Съумя само да спази препоръката на баща си: инстинктивно предпази лицето си с длан така, че да се образува кухина. Ала Хари не се питаше дали в тази кухина наистина има въздух, защото се затрудняваше да диша. Разбра какво му е: бронирано сърце. Състояние, което възниква — както му бе обяснил някога Улав Хуле, — когато поради силния натиск на снежната маса върху гръдния кош и диафрагмата, белите дробове не могат да се движат. А това означава, че организмът ти разполага единствено с кислорода, попаднал вече в кръвта ти, тоест около литър. Понеже обичайното потребление възлиза на четвърт литър в минута, преживяваш още максимум четири минути.

Връхлетя го паника. Трябва му въздух! Напрегна мускули, но снегът го бе стегнал в желязна примка като боа. Осъзнаваше необходимостта да прогони паниката и да започне да мисли. Незабавно. Външният свят престана да съществува. Времето, гравитацията, температурата просто изчезнаха. Хари нямаше представа кое е горе, кое — долу, нито колко време е прекарал под снега. Един от мъдрите съвети на баща му гласеше да изплюеш слюнка и да проследиш накъде потича по лицето ти — така ще се ориентираш за горе и долу. Прокара език по небцето си. Страхът и адреналинът бяха изсушили устата му. Отчекна малко сняг с пръстите на вдигнатата си ръка и го лапна. Сдъвка го, отвори уста и водата потече… към ноздрите му. Почувства нов пристъп на паника. Затвори уста и издуха водата през носа си, а с нея и остатъка от въздух в дробовете си. Очакваше го съвсем скорошна смърт.

Водата му показа, че стои обърнат с главата надолу, а успешният тласък, който даде на пръстите си — че все пак може да се движи. Опита повторно. Стегна цялото си тяло, мускулите му се напрегнаха като в спазъм и усети как снегът леко поддаде. Леко. Дали беше достатъчно да се отскубне от примката на бронираното сърце? Пое си малко въздух. Навярно мозъкът му вече страдаше от недостиг на кислород. Но спомените от дните, прекарани в Леша, продължаваха да се връщат в съзнанието му. Ако те застигне лавина и все още можеш да дишаш, ще умреш не от липса на въздух, а от натравяне с въглероден диоксид. Спуснатата до тялото му ръка напипа нещо твърдо, наподобяващо мрежа. "Под снега си като акула — не се ли движиш, умираш — предупреди го някога Улав Хуле. — Дори снегът да не е улегнал и през него да навлиза въздух, топлината от дъха ти бързо ще образува слой лед около тялото ти, ледът ще спре притока на въздух, а издишваният отровен въглероден диоксид няма къде да иде. С две думи, сам ще си изковеш леден ковчег. Разбираш ли?" "Да, тате, но не се тревожи толкова. В Леша сме, не в Хималаите." Смехът на майка му от кухнята.

Хари осъзнаваше, че цялата хижа е пълна със сняг. А извън хижата има още. Намираха се в пълна безизходица. Времето изтичаше. Всичко приключваше дотук.

Помоли се да не идва повече на себе си. Нека следващият път, когато припадне, да бъде последен. Висеше на краката си. Главата му туптеше до пръсване. Сигурно заради кръвта, нахлуваща в нея.

Събуди го шумът от моторна шейна. Помъчи се да не мърда. В началото се опита да се освободи, напрегна всичките си сили, но бързо се отказа. Не заради куките за сушене на месо, забити в прасците му: отдавна вече не чувстваше краката си. А заради звука. Звука от цепещо се месо, от късащи се сухожилия и мускули, докато той дърпаше веригата, с която висеше закачен за тавана на хамбара.

Вгледа се в безжизнените очи на елен, увесен на задните си крака. Все едно бе паднал в пропаст с рогата напред. Застрелял го бе като бракониер. Със същата пушка, с която уби и нея.

Чу жаловитото хрущене на стъпки по снега отвън. Вратата се отвори. През процепа нахлу лунна светлина. Той се върна: призракът. И, странно, чак сега, виждайки го на обратно, той придоби увереност, че не греши.

— Наистина си ти — прошепна. Колко особено усещане е да говориш без предни зъби. — Ти си, нали?

Мъжът го заобиколи и отвърза китките на ръцете му.

— Щ… ще можеш ли да ми простиш, момчето ми?

— Готов ли си да тръгваме?

— Убил си всички, нали?

— Да. Хайде, да вървим.

Хари започна да рови с дясната си ръка към лявата, притисната до мрежа с неясен произход. С част от разума си осъзнаваше, че се намира в капан и всичките му усилия представляват безнадеждна битка със секундите, а с всеки свой дъх се приближава до смъртта. Опитите му да се измъкне само удължават страданието му и отлагат неизбежното. И все пак вътрешен глас му нашепваше, че предпочита да умре отчаян, отколкото напълно безстрастен.

Успя да стигне до другата си ръка и опипа мрежата. Опита се да я избута с две ръце, но тя не помръдна. Усещаше как започва да диша по-тежко, а снегът става по гладък и около него постепенно се образува ледената броня на бъдещия му гроб. Съзнанието му ту се замъгляваше, ту се проясняваше. Лекото замайване траеше около секунда, ала той знаеше, че това е знак за недостиг на кислород. Съвсем скоро ще усети сънливост, мозъкът му ще започне да затваря центровете си подобно на хотел — стаите си през неактивния сезон. И точно в този миг Хари изпита нещо непознато — не бе го изпитвал дори по време на най-кошмарните си нощи в "Чунгкинг Меншън": задушаваща самота. Не мисълта, че ще умре, изсмука цялата му жизнена сила, а съзнанието, че ще умре тук сам, без любимите си хора, без баща си, без Сьос, без Олег, без Ракел…

Сънливостта го обори. Престана да копае, макар да осъзнаваше, че смъртта пристига. Примамлива, съблазнителна гибел, която го приласкава в обятията си. Защо да упорства, защо да се съпротивлява, защо да предпочете болката вместо кроткото безсилие? Защо точно сега да изневери на себе си? Хари затвори очи.

Чакай малко.

Мрежата.

Сигурно е предпазната решетка на камината. Камината. Коминът. От камък. Ако изобщо имаше място, където снегът да не е проникнал, това би бил коминът.

Хари дръпна решетката. Тя не помръдна и на милиметър. Пръстите му започнаха да дращят отчаяно мрежата.

Явно му е писано да свърши така. Натровеният му с въглероден диоксид мозък долавяше известна, но не и безспорна логика в подобен край. И все пак Хари го прие. Отдаде се на сладък лежерен сън. Прие опиянението, свободата.

Пръстите му се плъзнаха по мрежата. Напипаха нещо твърдо, солидно. Върховете на бащините му ски. Дори не намери сили да прогони сантименталната мисъл, че докосвайки ги, ще се почувства по-малко самотен. Ще си отидат заедно — баща и син. Заедно ще изкачат последния склон.

Микаел Белман се взираше в онова, което се намираше отпред. По-точно, взираше се в онова, което вече го нямаше. Защото хижата изчезна. Допреди малко приличаше на нарисувана върху голям бял лист. После тътенът в далечината го събуди. След малко настъпи тишина. Грохотът само отекна глухо в Халингскарве. Белман вдигна бинокъла. Колкото и да се взираше, някой все едно бе изтрил хижата с гумичка. Белият лист приличаше на недокоснат. Направо не беше за вярване. Цяла хижа, погребана под снежна лавина? Веднага скочиха на ските и за осем минути стигнаха до мястото, откъдето бе тръгнала стихията. По-точно за осем минути и осем секунди. Белман си отбеляза часа. Все пак беше полицай.

— Мамка му, руслото на лавината обхваща площ от един квадратен километър — чу той вик зад гърба си.

Тънките светли лъчи от фенерите на полицаите шареха по снега.

Радиостанцията изпука.

— Спасителната служба е изпратила хеликоптер. Ще пристигне след трийсет минути. Край.

"Много късно" — помисли си Белман. Някъде беше чел, че след половин час престой под снега шансовете за оцеляване намаляват на едно към три. А и какво ще напрани този хеликоптер, като пристигне? Ще пусне сондите си в снега, за да потърсят останките от разрушената хижа?

— Разбрано. Край.

Ердал се приближи до него.

— Извадихме късмет! В Ол има две кучета следотърсачи. В момента ги карат към Юстаусе. Ленсманът, Кронгли, не си е вкъщи или поне не си вдига телефона, но човек от хотела ще доведе кучетата с моторна шейна.

Разтърка раменете и ръцете си, за да се сгрее.

Белман се вторачи в снега в долината. Там някъде се намираше Кая.

— Какво казаха местните — колко често падат лавини?

— Всяка десета година — отвърна Ердал.

Белман се олюля на пети. Милано раздаваше заповеди на полицаите, които пристъпваха напред-назад върху ските си.

— Кучетата?

— След около четирийсет минути.

Белман знаеше, че кучетата няма да помогнат особено. Щом пристигнат, от падането на лавината ще е изминал цял час.

Още преди кучетата да започнат да търсят, шансовете за оцеляване на погребаните под снежната маса ще паднат под десет процента. А след час и половина на практика ще се стопят до нула.

Пътуването започна. Той кара моторна шейна. Към него летят и мракът, и светлината. Небето, обсипано с диаманти, се отваря и го приветства с добре дошъл. Знаеше, че зад него в снега стои мъжът, призракът, и през оптичния мерник на пушката си се прицелва в обгорения му, овъглен и покрит с мехури гръб. Ала сега нито един куршум не може да го застигне. Той е свободен. Пътува по обичайния си маршрут: към мястото, където тя бе тръгнала. Вече не е завързан. Само ако може да раздвижи ръцете и краката си, ще се изправи на седалката, за да увеличи скоростта и да пристигне още по-бързо. Ликуваше, докато летеше към звездното небе.

Петдесет и девета глава Погребението

Хари потъваше в бездна от сънища, спомени, недовършени мисли. Един глас — гласът на баща му — непрекъснато повтаряше едно и също:

— … накрая лицето ти не личало от кръв, а на момчетата им омръзнало да те налагат и си тръгнали.

Хари се мъчеше да прогони този глас, да слуша другите. Улав Хуле обаче ги заглушаваше:

— Ти се боеше от тъмното, но отиваше право в мрака. По дяволите. По дяволите, по дяволите!

Хари отвори очи в мрака. Размърда се в желязната хватка на снега. Опита се да ритне с крака. Започна да копае пред решетката. Освободи си още малко пространство. Пръстите му напипаха ръба на решетката. Не, няма да умре, баща му ще си отиде пръв, нали така е редно: първо родителите, после децата! В отворилото се пространство ръцете му работеха като лопати. Хвана решетката и я дръпна към себе си. Ето! Поотмести се. Направи втори опит. И усети въздух. С миризма на пепел и задушлив, но все пак въздух! Засега. Разрови снега, мушна ръце и пръстите му напипаха нещо като стиропор: навярно обгорени цепеници. Решетката пред камината бе устояла на лавината и вътре нямаше сняг! Хари продължи да копае. Няколко минути — или вероятно секунди — по-късно се сви в голямата камина и жадно започна да вдишва въздух и да кашля пепел.

Внезапно се сети, че досега бе мислил само за себе си. Зашари с длан по външния зид на камината, за да намери щеките. Напипа едната. Стисна кръгчето ѝ и я дръпна Гладката лека метална пръчка се плъзна безпрепятствено през снега. Хари я провря в камината, стисна я между ботушите си и откъсна кръгчето. Така се сдоби с копие, дълго малко повече от метър и половина. Кая и Колка почти със сигурност се намираха наблизо. Състави си мислено план за обход, както процедираха на местопрестъпление преди оглед, и започна да удря напосоки с щеката. Не пестеше сила: бе преценил трезво поетия риск.

В най-лошия случай ще улучи око или ще пробие нечий врат, но вероятността те вече да са мъртви беше голяма. Заби щеката малко вляво от предишното си местоположение и върхът ѝ отскочи като пружина от досега с предмет. Хари дръпна щеката, пак я заби — този път по-внимателно — и усети същото. Понечи отново да я дръпне, но тя заседна. Отпусна ръка и усети как някой дърпа щеката oт другия край или по-скоро я разклаща, за да даде знак, че е жив! Хари дръпна по-силно щеката, но другият не я пускаше. Удивителна сила! Трябваше да издърпа щеката, за да не му пречи, докато копае, затова пъхна ръка в ремъка. И чак тогава успя да надвие "противника" си, макар и много трудно.

Хари постоя, чудейки се защо още не копае към човека, дал знак. Изведнъж разбра. Поколеба се още секунда и пак започна да забива щеката в снега, но този път надясно от първоначалното си положение. На четвъртия опит върхът на щеката закачи нещо и отскочи. Дали се удари в корем? Хари се опита да прецени дали щеката отбелязва никакво движение. Така ще разбере дали човекът диша.

Не, щеката не помръдна.

Всъщност дилема не съществуваше. Най-разумно би било да поеме към първия човек, дал признаци на живот, да спаси онзи, който може да бъде спасен. И въпреки това Хари, застанал на колене, копаеше като обезумял към втория. Когато стигна до тялото, пръстите му се вкочаниха и той долепи опакото на ръката си о плата, за да се увери, че е вълна. Пуловер. Белият пуловер. Напипа рамо, разрови още малко снега, освободи ръка и издърпа безжизненото тяло през оформилия се тунел. Косата ѝ падаше в лицето му. Все още ухаеше с аромата на Кая. Вкара главата и горната част на тялото ѝ в камината и се опита да провери има ли пулс, но върховете на пръстите му сякаш бяха пълни с цимент. Долепи лице до нейното. Не усети дихание. Разтвори устните ѝ — езикът не му пречеше, — вдиша дълбоко и издиша в устата ѝ. Вдигна глава, за да се запаси с нова порция чист въздух, ала едва се сдържа да не избухне в кашлица от нагълтаната пепел. Повтори процедурата. Преброи до седем. Усещаше световъртеж. Представи си как отново е малко момче и се опитва да раздуха жарта, за да съживи пламъците в камината в Леша, а баща му наблюдава през смях лицето му — пребледняло, сякаш е пред припадък от задушливата пепел. Хари не се отказваше. Знаеше, че всяка изгубена секунда намалява шансовете ѝ за оцеляване.

Наведе се да вдиша в устата ѝ за дванайсети път и най-сетне усети топла струя въздух в лицето си. Притаи дъх, изчака. Не смееше да повярва. Топлата струя се изгуби. Но после пак го лъхна. Тя дишаше! Тялото ѝ се сви и тя започна да кашля.

— Ти ли си, Хари? — попита немощно тя.

— Къде… Не виждам нищо.

— Спокойно, в камината сме.

Мълчание.

— Какво правиш?

— Копая, за да намеря Юси.

Хари изрови главата на финландеца от снега пред на мината. Изгуби представа колко време е минало. Но така или иначе, за Юси Колка това беше без значение. Хари запали клечка кибрит и зърна за миг облещените безжизнени очи на финландеца. После пламъкът угасна.

— Мъртъв е — каза Хари.

— Защо не опиташ уста в уста…

— Няма смисъл.

— А сега? — прошепна омаломощено Кая.

— Трябва да излезем оттук — Хари напипа ръката ѝ и и стисна.

— Не може ли да изчакаме да ни намерят?

— Не.

— Клечката…

Хари не отговори.

— Изгасна веднага — продължи Кая. — И в камината няма въздух. Цялата хижа е погребана под сняг. Затова не се опита да го съживиш. Дори за нас двамата няма достатъчно въздух, Хари…

Той се изправи и се опита да се провре през комина, но отворът се оказа твърде тесен и раменете му се заклещиха. Отново приклекна долу, отчупи двата края на щеката и се получи куха метална тръба. Провря я през комина и отново се изправи, този път с ръце над главата Обзе го клаустрофобия, но не за дълго. Организмът му сякаш проумяваше, че ирационалните страхове в момента са лукс, който Хари не може да си позволи. Долепи гръб до комина и започна да се набира нагоре с краката си. Мускулите на бедрата го боляха, дишаше с усилие, световъртежът се завърна. Ала Хари не се отказа, продължи: единия крак, после натискаш, след това другия… С изкачването температурата се повиши. Това означаваше, че топлият въздух, който се издига нагоре, няма откъде да излиза. Ако по-рано тази вечер бяха запалили камината, отдавна да са се задушили от въглероден моноксид. Извадиха късмет в нещастието. Само дето лавината в случая не беше нещастен случай. Грохотът, който чуха, преди снегът да ги затрупа…

Щеката се удари в нещо над него. Хари се покатери и зашари със свободната си ръка. Оказа се желязна решетка. Слагаха такива решетки на върха на комина като предпазна мярка срещу нашествията на катерици и други животни. Хари прокара пръст по ръба. Беше заварен. Проклятие!

— Вие ми се свят, Хари — долетя слабият глас на Кая.

— Дишай дълбоко.

Провря щеката през ситната мрежа пред решетката.

От другата страна нямаше сняг!

Той дори престана да обръща внимание на млечната киселина, изгаряща бедрата му. Продължаваше да натиска щеката нагоре. За негово разочарование тя се спря в нещо. Димоотводна наставка. Как не се сети по-рано, че върху комина на хижата има кокетна черна метална "шапка", предназначена да предпазва от дъжд и сняг. Все пак успя да провре щеката под ръба на наставката. Усети масивен, компактен сняг, много по-твърд от снега в хижата. Това вероятно се дължеше на факта, че снегът навлиза в кухата тръба. С всеки сантиметър от щеката, прокаран нагоре, Хари се молеше да усети как съпротивлението спира, как е успял да си проправи път през този снежен ад. А после да издуха снега от тази сламка, да вдиша свеж, животворен въздух, да избута навън Кая и да ѝ удари инжекция срещу смъртта. Ала това не се случи. Краят на щеката стигна чак до решетката. Хари смучеше с всички сили и в устата му непрекъснато падаше сух, студен, компактен сняг. Краката му не издържаха и той се изхлузи надолу. Развика се, размаха ръце и крака, кожата от дланите му се смъкна, ала продължи да се свлича надолу. Приземи се на два крака.

— Как си? — попита Хари и пак се набра нагоре в комина.

— Добре — простена леко Кая. — А ти? Лоши новини ли носиш?

— Да — Хари пак се свлече до нея.

— Какви? И сега ли не си влюбен в мен?

— Напротив, сега съм влюбен — засмя се тихо той и я привлече към себе си.

Усети горещи сълзи по бузите ѝ.

— Ще се оженим ли? — прошепна тя.

— Разбира се — отвърна Хари; знаеше, че недостигът на кислород си казва думата.

— Докато смъртта ни раздели — засмя се тя.

Хари усети топлината на тялото ѝ и нещо твърдо. Кобурът със служебния ѝ пистолет. Пусна я и започна да търси опипом тялото на Колка. Беше вече вцепенено и студено като мрамор. Разрови снега около гърдите му.

— Какво правиш? — промърмори тя.

— Вземам пистолета на Юси.

За миг Кая спря да диша. Ръката ѝ пропълзя колебливо по гърба му като дребно животно, изгубило ориентация.

— Не — прошепна тя. — Не го прави… недей така… хайде да заспиваме… Евен.

Очакванията на Хари се оправдаха: Юси Колка си бе легнал с презрамъчния кобур. Разкопча копчето над револвера, хвана дръжката и го издърпа. Прокара пръст по дулото. Без мушка — "Weilert". Изправи се рязко и му се зави свят. Трябва да внимава. После всичко пред очите му притъмня.

Белман се взираше в четириметровата дупка, докато звукът от витлата на спасителния хеликоптер се чуваше все по-силно подобно на уред за почистване на килими, включен на максимална мощност. Хората на Белман, вързани за коланите си, изгребваха и изнасяха снега с раници.

— Прозорецът! — извика един мъж от ямата.

— Счупи го! — нареди Милано.

Чу се дрънчене на стъкло.

— О, боже господи… — чу Белман и предусети какво означава това възклицание.

— Хвърлете ми щека…

Белман чакаше мълчаливо.

— Сняг. Шибан сняг, и то до тавана.

Разнесе се кучешки лай. Белман се опита да пресметне колко часа ще им отнеме да изпразнят хижата от целия сняг. Поправка: колко денонощия.

Хари се събуди от силна болка в челюстта. По челото и между очите му се стичаше нещо топло. Явно, падайки, си бе ударил главата и по-точно счупената челюст в камъка и това го бе върнало в съзнание. Странно — продължаваше да стиска пистолета в ръка. Опита се да си поеме въздух, но въздухът беше на привършване. Не знаеше ще му стигне ли за последен опит, но какво от това, ако не стигне? Не пречеше да опита. Мушна пистолета в джоба си и започна да се изкачва по вътрешността на комина. Стигна до желязната решетка, заби двата си крака встрани и напипа края на щеката, която все още си стоеше забита в снега. По-широката част на леко конусовидната щека се падаше откъм Хари. Той извади пистолета и напъха щеката в две трети от дължината на цевта. Получи се нещо като заглушител с дължина метър и половина, втъкнат в дулото на пистолета. Куршумът едва ли щеше да пробие близо двуметров слой сняг, но Хари се надяваше щеката да помръдне със сантиметри нагоре и да се промуши през снега.

Облегна се на оръжието, за да поеме отката. И натисна спусъка. Веднъж, втори, трети път. Оглушителния! Звук в херметически затвореното пространство едва не проби тъпанчетата му. След четвъртия изстрел Хари спря, лапна отвора на щеката и засмука… въздух.

За миг се смая дотам, че едва не се свлече обратно по комина. Пак всмукна — съвсем внимателно, за да не paзруши тунела, пробит от куршума в снега. По езика му се полепиха две-три снежинки. Въздух с вкус на уиски с лед.

Шейсета глава Гноми и тролове

Рогер Йендем тичаше по улица "Карл Юхан". Магазините започваха да отварят. На площад "Егер" вдигна очи Стрелките на червения часовник с надпис "Фрея" — първата неонова реклама в Осло, популяризираща продуктите на едноименната шоколадова фирма, — показват десет без три. Ускори ход.

Спешно го викаха при Бент Нурбьо — легендарния главен редактор на "Либерал", наскоро излязъл в пенсия; понастоящем член на борда и пазител на храма.

Рогер пое надясно по улица "Акер", където някога, преди нашествието на дигиталната епоха, се намираха редакциите на най-високотиражните вестници. Сви вляво към Съда, надясно по улица "Апотекер" и, почти останал без дъх, прекрачи прага на "Стоп Пресен!". Явно дизайнерите на заведението така и не бяха успели да решат в какъв стил да го направят: спортен пъб или традиционен английски. А навярно съвсем умишлено бяха съчетали двата стила, за да привличат всякакви журналисти. По стените висяха снимки от пресата, показващи какво е занимавало, разтърсвало, радвало и ужасявало нацията през последните двайсет години: главно спортни събития, шоу звезди и природни бедствия. Плюс неколцина политици, които впрочем спадаха към последните две категории.

Понеже заведението се намираше на хвърлей от двете вестникарски редакции, останали на улица "Акер" — на "Ве Ге" и на "Дагбладе", — много хора възприемаха "Стоп Пресен!" като столова, естествено прилежаща към редакционните офиси. В момента вътре имаше само двама души: барманът зад плота и мъж, седнал в дъното на помещението под рафт с класически творби, издадени от "Юлдендал", и старо радио, поставено там несъмнено с цел да придава на мястото известно достолепие.

Мъжът под рафта, Бент Нурбьо, имаше високомерното изражение на Джо Гилгуд, панорамните очила на Джон Мейджър и тирантите на Лари Кинг. И четеше истински хартиен вестник. За Рогер отдавна не бяха тайна пуховете, че Нурбьо следи само "Ню Йорк Таймс", "Файненшъл Таймс", "Гардиън", "Чайна Дейли", "Зюддойче Цайтунг", "Ел Паис" и "Монд". Затова пък ги четеше всеки ден. От време на време прелистваше "Правда" и словенския "Дневник" и сериозно твърдеше, че "източноевропейските езици са много тежки за окото".

Йендем спря пред масата и се изкашля. Бент Нурбьо дочете последните редове от статията за опитите на мексикански имигранти да възродят западнали квартали в Бронкс, хвърли поглед върху другите новини, за да се увери, че не е пропуснал нещо интересно, свали огромните си очила, извади кърпичка от джоба на туиденото си сако и вдигна очи към нервния, задъхан мъж, застанал до масата му.

— Рогер Йендем, предполагам.

— Да.

Нурбьо сгъна вестника. Приятели предупредиха Йендем да смята разговора за приключен, когато доайенът на журналистиката отново го разтвори. Нурбьо наклони глава и се зае с отговорната и нелесна задача да бърше стъклата на очилата си.

— От години работиш като криминален репортер и познаваш служителите на КРИПОС и Отдела за борба с насилието, нали?

— Ами… може да се каже.

— Какво знаеш за Микаел Белман?

Хари присви очи срещу слънчевата светлина, нахлуваща в помещението. Току-що се бе разбудил и през първите няколко секунди се опита да се отърси от сънищата и да си припомни реалността.

Спасителите чули изстрелите му и още с първата копка в снега открили щеката. Веднага се заели да ринат сняг, за да стигнат до комина. Бояли се единствено да не ги улучи куршум.

Главата го болеше като след едноседмичен сух режим. Спусна крака на пода и огледа стаята си във високопланинския хотел в Юстаусе.

Хеликоптерът отнесе Кая и Колка до Държавнати болница в Осло. Хари отказа да се качи. Излъга, че през цялото време е поемал достатъчно въздух и се намира в перфектна физическа форма, и екипът се съгласи да го остави.

Мушна глава под кранчето в банята и пи направо от него. "Водата не може да навреди, а в повечето случаи дори е много полезна." Кой казваше това? Ракел, когато подканваше Олег да си изпие чашата с вода на вечеря. Включи мобилния си телефон. Вече имаше обхват. Бе получил съобщение на гласовата си поща. Хари го пусна. Оказа се съвсем кратко. Чу се кашлица или смях, после човекът затвори. Хари огледа номера — на мобилен телефон. Стори му се познат, но със сигурност не беше на лекар от болницата. Който го е търсил, ще се обади пак, ако е важно.

В ресторанта Микаел Белман, в самотното си величие, седеше пред чаша кафе и няколко сгънати ежедневника, явно прочетени. И без да поглежда водещите заглавия, Хари се досещаше, че медиите продължават да бълват нови и нови подробности по Случая, нови и нови упреци срещу безсилието на полицията. С други думи, натискът върху КРИПОС ставаше по-съкрушителен. Но едва ли бяха успели да поместят информация за смъртта на Юси Колка.

— Кая е добре — съобщи Белман.

— Мм. А другите къде са?

— Тръгнаха си със сутрешния влак.

— Но ти остана?

— Исках да те изчакам. Какво мислиш?

— За кое?

— За лавината. Природно бедствие?

— Нямам представа.

— Сериозно? Чу ли тътена, предшестващ срутването?

— Може пряспата на върха да се е свлякла по стръмното и да е завлякла снежната маса.

— Така ли ти прозвуча тътенът?

— Не знам как да го тълкувам, Белман. Просто чух звук, който очевидно е задействал лавината.

Главният инспектор в КРИПОС поклати глава.

— Дори опитни планинари вярват в способността на звуковите вълни да предизвикат свличане на снежна грамада. Експерт по лавини, с когото изкачвах Алпите, ме увери, че според местните, смъртоносните лавини по време на Втората световна война са били предизвикани от артилерийски изстрели. В действителност само прекият сблъсък на взривно вещество със снега може да задейства лавина.

— Мм. И?

— Знаеш ли какво е това? — Белман му показа парченце лъскав метал.

— Не — Хари даде знак на сервитьора, който изнасяше чиниите, да му донесе чаша кафе.

— "Гноми, тролове, джуджета строят си в планината къща. Ако минираме района, ще бягат, няма да се връщат" — затананика Белман.

— Пас.

— Разочароваш ме, Хари. Добре де, навярно се ползвам с привилегии, защото съм израснал в Манглерю през седемдесетте — тогава разрастващо се предградие. Навсякъде из района изравяха шашки динамит. Саундтракът, съпровождащ детските ми години, беше звукът на избухващ динамит. Изчаквах работниците да се разотидат и започвах да обикалям. Намирах парчета от червени кабели и хартия от обвивките на шашките. Кая ми е казвала, че децата в планината си имали специални хватки за ловене на динамит, защото шашките са по-често срещани от домашно произведения алкохол. Не може да не ти е минало през ум.

— Виждам, че в ръката си държиш парче от възпламенител. Кога и къде го намери?

— След като качиха Кая и Колка на хеликоптера, а теб — на служебна кола, заедно с няколко души огледахме района, откъдето е тръгнала лавината.

— Следи? — Хари пое чашата от сервитьора и му благодари.

— Не. Дори да е имало следи от ски, веявицата вече ги е засипала. Но Кая чула моторна шейна.

— Съвсем слабо. След като шумът заглъхна, измина известно време, преди лавината да ни връхлети. Може да е паркирал шейната по-надалеч и да се е приближил пеш, за да не го усетим.

— И на мен ми хрумна същото обяснение.

— А сега какво? — Хари отпи от кафето.

— Ще търсим следи от моторна шейна.

— Местният ленсман…

— Никой не знае къде се е дянал. Намерих шейна, взех карта, въже за катерене, блокираща макара, ледокоп и метла. Наслади се максимално на това уханно кафе, защото следобед прогнозират снеговалежи.

За да стигнат до върха, откъдето бе тръгнала лавината, трябваше — по препоръка на датския управител на хотела — да опишат широка дъга на запад от "Ховасхюта", но да не се отдалечават прекалено на северозапад, за да не попаднат в местност, наречена Дяволската паст заради каменните блокове, остри като зъби, пръснати но цялата ѝ територия. На места дебнеха коварни пукнатини и пропасти, които можеха да костват живота на планинари без познания за особеностите на района.

Към дванайсет Хари и Белман, застанали нависоко, отправиха поглед към долината и зърнаха комина на хижата, изровен изпод снега.

От запад се появиха облаци. Хари присви очи на северозапад. Слънцето се скри и всички очертания се размиха.

— Трябва да е дошъл оттам. Иначе щяхме да го чуем.

— От Дяволската паст.

Два часа по-късно, след като прекосиха местността от юг на север, движейки се със скоростта на охлюв, те не откриха никакви следи от моторна шейна и спряха да си починат. Седнали един до друг върху седалката на шейната, пиха от термоса на Белман. Валеше слаб сняг.

— Веднъж се мотаех близо до строителна площадка в Манглерю и се натъкнах на пръчка динамит — каза Белман. — Бях на петнайсет. В Манглерю пред младежите като мен се откриваха три възможности: спорт, госпъл или дрога. Не ме интересуваше нито едната. А най-малко ме блазнеше перспективата да седя върху външния перваз на пощата в центъра и да чакам дилърите да ме зарибят първо с хашиш, после с лепило, накрая с хероин и да ме вкарат в гроба, както стана с четирима мои съученици.

Хари забеляза как в произношението на Белман се промъкнаха особености на манглерюския диалект.

— Ненавиждах всичко това. Затова предприех първата си стъпка към полицейското поприще още на петнайсет; когато намерих пръчката динамит, я занесох зад близката църква, където компания наркомани правеха "земни" цигари.

— Земни цигари?

— В изкопана в земята дупка се пъха обърната с гърлото надолу бирена бутилка със запален хашиш. От бутилката излизат няколко пластмасови тръбички с дължина около метър и половина. Наркоманите сядат около дупката и смучат от тръбичките. Нямам представа с каква цел…

— За да охладят дима — засмя се Хари. — Така пестиш наркотика. Много изобретателни наркомани. Явно съм подценявал Манглерю.

— Издърпах една от тръбичките и сложих пръчката на нейна място.

— И взриви цялата инсталация?

Белман кимна, а Хари се разсмя.

— В продължение на половин минута се сипеше дъжд от пръст — усмихна се Белман.

Настъпи мълчание. Вятърът свирукаше дрезгаво и тихо.

— Исках да ти благодаря — продължи Белман. — Задето измъкна Кая навреме.

Хари сви рамене. Кая. Белман откъде знаеше, че Хари е научил за връзката им? А дали бе разбрал за Кая и Хари?

— И без това нямах какво друго да правя, затрупан под снега — отвърна Хари.

— Напротив. Видях трупа на Юси, преди да го отнесат.

Хари мълчеше и се взираше с присвити очи в снежните парцали, които вече падаха по-нагъсто.

— По врата и по дланите му забелязах следи от лек удар с остър предмет, най-вероятно щека. Намерил си първо него, нали?

— Не е изключено.

— Защото от раната на врата му бе потекла кръв. Бил е жив, когато си го улучил с щеката, Хари. Впрочем забил си я доста силно. Можел си да спасиш Юси, ако го беше изровил навреме, но си предпочел да помогнеш на Кая, нали?

— Колка май се оказа прав — Хари изля остатъка от кафето си върху снега. — Понякога се налага да избереш страна.

В три часа следобед откриха следи от моторна шейна на завет, на километър от лавината между два грамадни зъбчати каменни блока.

— Паркирал е тук — Хари посочи следите от гъсенична верига. — Шейната е потънала в снега.

Прокара пръст по лявата бразда от коловоза, където се забелязваше тънка ивица, докато Белман замиташе настрани лекия сух сипест сняг върху следата.

— Да — съгласи се той. — А тук е обърнал и е продължил на северозапад.

— Наближаваме пропастите и снегът се усилва — Хари погледна нагоре и извади телефона си. — Ще се наложи да повикаме планински водач. Проклятие!

— Какво има?

— Обхватът ми се изгуби. Налага се да се върнем в хотела.

Хари погледна екрана на телефона си, където още стоеше съобщението от гласовата му поща или по-точно звука, оставен от анонимен глас. Последните три цифри му се струваха толкова познати. Откъде? Неочаквано му просветна. Детективската му памет проработи. Беше виждал този номер в папката с данните на "предишни заподозрени": изписан върху визитка с текст "Тони К. Лайке, предприемач". Хари бавно повдигна глава и погледна Белман.

— Лайке е жив.

— Какво?

— Или поне телефонът му. Опитал се е да се свърже с мен, докато сме били в "Ховасхюта".

Белман гледаше Хари, без да мига. Върху дългите му мигли се наслоиха снежинки. Петната по лицето му сякаш пламнаха.

— Има добра видимост, а, Хари? — прошепна той. — И не вали сняг.

— Да, отлична видимост. Дори не прехвърчат снежинки — съгласи се Хари и се метна върху шейната в движение.

Придвижваха се поетапно и спираха на всеки сто метра, за да видят дали карат по следите на шейната. После продължаваха, пак спираха, помагаха си с метлата, за да не изпуснат следите, и пак потегляха. Ивицата в лявата бразда от коловоза им показваше, че не са сбъркали следата. На места — в малки падини или по ветровити била, следите личаха ясно и двамата мъже напредваха бързо, но се стараеха да не прекаляват със скоростта, защото Хари вече на два пъти съзря навреме опасността да пропаднат в пропаст и им се размина на косъм. Наближаваше четири. Белман включваше фаровете, когато виелицата му пречеше да вижда. Хари следеше картата. Не знаеше къде точно се намират. Установи само, че все повече се отдалечават от Юстаусе. Съвсем скоро щеше да се смрачи. Една трета от Хари започна да се тревожи как ще се върнат, ала другите две трети изобщо нехаеха и следователно — понеже представляваха мнозинство — Хари също нехаеше.

В четири и половина изгубиха следата.

Снеговалежът се усили и вече не виждаха почти нищо.

— Това е пълна лудост — извика Хари, за да заглуши ръмженето на двигателя. — Защо не изчакаме до утре?

Белман се обърна и се усмихна в отговор.

В пет отново намериха следата.

Спряха и слязоха от шейната.

— Води натам — Белман се канеше да се качи обратно. — Идвай!

— Чакай малко.

— Защо? Побързай, вече се стъмва!

— Като извика, чу ли ехо?

— Ами като се замисля, май да. — Белман спря. — Отвесна скала?

— На картата не е отбелязано наоколо да има отвесни скали — възрази Хари и се обърна в посоката на следите. — Скален процеп! — изрева той.

И ехото му отговори. Със светкавична бързина.

— Шейната, оставила тези следи, май е претърпяла сериозна злополука — отбеляза Хари.

— Какво знам за Белман — повтори Рогер Йендем, за да спечели време. — Носи му се име на много съвестен полицай и голям професионалист. — Какво целеше с този въпрос Нурбьо? — Способностите му нямат граници. Никога не греши. Бързо усвоява нови знания. Научи се например как да се държи с журналистите. С две думи: whiz kid[80]. Ако си чувал този…

— Да, изразът ми е познат — увери го Бент Нурбьо с възкисела усмивка, докато палецът и показалецът на дясната му ръка търкаха усърдно стъклата на очилата с кърпичката. — По-скоро ме интересува какви слухове се носят около него.

— Слухове ли? — Йендем дори не забеляза, че отново се върна към неприятния си навик да стои с отворена уста, след като е задал въпрос.

— Надявам се това понятие да присъства в речника ги, Йендем, защото благодарение на него ти и списанието, за което работиш, си вадите хляба. Е?

— Какво точно имаш предвид под "слухове"?

— Спекулации — с нескрита досада започна да изброява Нурбьо, — измислици, откровени клевети. Лично аз не съм особено вещ в тази област, Йендем. Затова ще те помоля да обърнеш чувала с клюките и да позлорадстваш.

— 3… значи, негативни слухове?

От гърдите на Нурбьо се откърти тежка въздишка:

— Скъпи Йендем, кога си чувал слухове за нечие въздържание, щедрост, съпружеска вярност и адекватен лидерски стил? Дали липсата на такива слухове не се дължи на изконното предназначение на слуха, а именно — да ни радва, защото на фона на чуждите издънки изпъкваме и по-добра светлина?

Нурбьо приключи с едното стъкло и се прехвърли ни другото.

— Сещам се за един много слабо подплатен слух — каза Йендем и побърза да добави: — И определено знам за доста други хора със същата слава, които обаче категорични не са такива.

— Като бивш редактор бих те посъветвал да зачеркнеш или "определено", или "категорично". Получава се смислово повторение. И така, категорично не са какви?

— Ами… ревниви.

— Че кой не е ревнив?

— Говорим за патологична ревност.

— Да не бие жена си?

— Не, никога не ѝ е посягал. Нея не е имал повод да удря. Но виж, мъже, които я заглеждат…

Шейсет и първа глава Височина на падане

Легнали на ръба на снежната козирка, където следите от шейната се изгубваха, Хари и Белман се взираха надолу. Черните отвесни скали се спускаха стремглаво в бездната и чезнеха в снежната вихрушка, която ставаше все по-неудържима.

— Виждаш ли нещо? — понита Белман.

— Сняг — отвърна Хари и му подаде бинокъла.

— Шейната е долу — Белман се изправи. — Ще се спуснем.

— Ние?

— Ти.

— Аз ли? Нали уж ти се занимаваш с алпинизъм, Белман?

— Така е — съгласи се Микаел, който вече бе започнал да закопчава ремъците на седалката за катерене. — Затова най-логичното решение е аз да ти бъда осигуровка. Въжето с дълго седемдесет метра. Ще те спусна на максимална височина. Става ли?

Шест минути по-късно Хари стоеше на ръба на пропастта с гръб към нея, с бинокъла на врата и димяща цигара в ъгълчето на устата.

— Притеснен ли си? — усмихна се Белман.

— Притеснен? Умирам от страх.

Белман се увери, че въжето минава през блокиращата макара, около тънкия ствол на близкото дърво зад тях и е вързано за седалката на Хари.

Хари затвори очи, пое си въздух, съсредоточи се и се насили да се отпусне назад, да пребори еволюционно обусловения протест, базиран върху милиони години човешки опит, според който биологичният вид не може да оцелее, ако представителите му пропаднат в бездна.

Мозъкът удържа победа над тялото с минимален превес.

В началото Хари съумяваше да се подпира с крака о скалата, но постепенно наклонът стана почти отвесен и Хари увисна във въздуха. Белман спускаше въжето на тласъци, но еластичната материя, от която бе направено, смекчаваше удара в кръста и бедрата му. Постепенно въжето започна да се спуска по-плавно и след известно време Хари изгуби върха от поглед и остана сам, олюляващ се между тъмните скални стени. Наведе се настрани и, погледна надолу. И там, двайсет метра под него, се виждаха смътните очертания на остри камъни, прорязващи снежната покривка: стръмен сипей. А насред чернобелия пейзаж: нещо жълто.

— Виждам шейната! — извика Хари и ехото се разнесе между скалите.

Беше се преобърнала с плазовете нагоре. Ако приемеше, че вятърът не размества въжето и то образува перпендикуляр с дъното на пропастта, моторната шейна се бе отклонила на около три метра от този въображаем отвес, а бе паднала от височина седемдесет метра. Следователно шейната се е движила с много ниска скорост, преди да политне в бездната.

Въжето се опъна рязко.

— Спусни ме още по-надолу! — извика Хари.

— Въжето свърши — долетя отгоре звучен глас като на свещеник от амвона.

Хари се вторачи в преобърнатата шейна. Изпод лявата ѝ част се подаваше нещо… Гола ръка. Черна и подпухнала като забравена върху грила наденица. Бяла ръка върху черен камък. Хари напрегна зрението си. Длан. На дясна ръка. Изкривени, възлести пръсти. Умът му работеше трескаво. Какво каза Тони Лайке за болестта си? Не е заразна, предава се по наследство. Ревматоиден артрит.

Хари си погледна часовника. Рефлексът на детектива.

Мъртвецът е намерен в седемнайсет и петдесет и четири. Мракът вече се спускаше над сипея.

— Тегли! — извика Хари.

Не се случи нищо.

— Белман?

Никакъв отговор.

Вятърът завъртя Хари около въжето. Черни камъни. Двайсет метра. И изведнъж, без всякакво предупреждение, сърцето му се разблъска лудешки и той се вкопчи във въжето с две ръце, сякаш да се увери, че не е прерязано. Кая. Белман сигурно е разбрал.

Хари си пое дълбоко въздух три пъти и се провикна:

— Стъмва се, вятърът се усили и топките ми замръзват, Белман. Време е да се прибираме на топло.

Никой не му отговори. Хари затвори очи. Страх ли почувства? Нима се боеше, че неговият колега с наглед трезв разсъдък ще го убие под въздействието на внезапно хрумване и поради създалата се удобна възможност? И още как! Защото съзря умисъл в действията на Белман. Неслучайно главният инспектор на КРИПОС изчака Хари и настоя двамата да тръгнат по дирите на шейната. Дали наистина…? Хари си пое дъх. Белман с лекота би инсценирал инцидент. Ще се спусне в пропастта, ще развърже въжето и седалката и ще каже, че Хари е паднал вътре, защото вихрушката им е попречила да виждат къде стъпват.

Гърлото му пресъхна. Не, не може да бъде. Нима само преди дванайсет часа се измъкна от лавина, за да се разбие върху сипей? Да загине от ръката на полицай? Не, не може да бъде, не е…

Хари престана да усеща силното сцепление със седалката. Политна надолу. Въжето се спускаше без никакво съпротивление.

— Злите езици твърдят, че Белман е пребил свой колега — каза Рогер Йендем. — Само защото онзи си позволил да покани жена му няколко пъти на танц по време на коледното тържество на полицията. Пострадалият искал да подаде жалба срещу Белман за счупена челюст и черепна фрактура, но не разполагал с доказателства, защото нападателят му носел балаклава. Но всички се досещали кой е бил. Неприятностите го затрупвали все повече и той си намерил работа в Европол, за да се махне.

— Ти вярваш ли на тази слухове, Йендем?

Рогер сви рамене:

— По всичко личи, че Белман проявява… търпимост към прояви на насилие. Във връзка с лавината, затрупала "Ховасхюта", проверихме миналото на Юси Колка. По време на разпит е пребил изнасилвач. А Трюлс Бернтсен, дясната ръка на Белман, също не е света вода ненапита.

— Добре. Искам ти да отразяваш дуела между КРИПОС и Отдела за борба с насилието, възникнал заради спора кой да оглавява всички разследвания на убийства. Като начало пусни някой и друг провокативен намек за психопатския стил на ръководство на Белман. Това е. Да видим как ще реагира министърът на правосъдието.

Без да завърши разговора с дума или жест, Бент Нурбьо сложи лъснатите си прозорци към света, разгъна вестника и започна да чете.

Хари нямаше време да мисли. Не видя как животът му се изнизва на лента пред очите му, нито лицата на любимите си хора, на които е искал да каже колко много ги обича. Пред очите му не се появи прословутата притегателна светлина. Навярно защото няма време за това, докато падаш надолу. След пет метра въжето се опъна — Хари почувства дърпане в слабините и кръста, но еластичната материя го омекоти.

После усети как Белман започна да го изтегля нагоре. Вятърът навяваше сняг в лицето му.

— Какво стана, по дяволите? — попита Хари, когато петнайсет минути по-късно застана на ръба на пропастта, олюлявайки се под напора на бурята, и освободи въжето от седалката.

— Ти да не се изплаши? — усмихна се Белман.

Вместо да остави въжето, Хари го намота около дясната си ръка, но не прекалено стегнато, за да има свободата да стисне пръсти в юмрук. Светкавично кроше в долната челюст. Благодарение на въжето ще може да използва ръката си на следващия ден, а не като предния път, когато удари Бьорн Холм с гола ръка и два дни не можеше да си служи с нея.

Хари пристъпи към Белман и видя изненадата в очите па главния инспектор, когато съзря въжето около ръката му. Белман отстъпи, залитна и падна назад в снега.

— Недей, Хари! Аз… наложи се да направя възел в края на въжето, за да не се изплъзне през макарата…

Хари пристъпи към него. Белман, свил се в снега, вдигна отбранително ръка пред лицето си:

— Хари! Изви се… вятър и се подхлъзнах…

Спря и изгледа учудено треперещия Белман. Мина покрай него и нагази в снега.

Режещият вятър се просмукваше през връхните дрехи, през бельото, през кожата, месото, мускулите и се вгризваше в костите с ледените си зъби. Взе щека, закрепена за шейната, и се огледа за парче плат, което да върже на върха ѝ. Не откри нищо подходящо, а студът не предразполагаше да жертва част от своя дреха. Затова просто заби щеката, за да отбележи мястото. Един Господ знае колко време ще им отнеме пак да го намерят. Качи се на шейната и натисна копчето на електрическия стартер. Напипа ключа за светлините и ги пусна. Още щом видя как снегът навява хоризонтално в конусовидните лъчи на фаровете и образува непроницаема бяла стена, Хари осъзна, че никога няма да се измъкнат от планинския лабиринт.

Шейсет и втора глава Транзит

Като най-млад в Отдела по експертно-криминална даденост, на Ким Ерик Локер най-често му възлагаха задачи които имат малко допирни точки с криминалистиката. Например да отиде в Драмен. Бьорн Холм спомена, че господин Брюн е доста напорист хомосексуалист, но задълженията на Ким Ерик се изчерпват с доставката на дрехите.

Женският глас от джипиеса съобщи:

— You have arrived at your destination.[81]

Локер се намираше пред стара жилищна сграда. Паркира, влезе през отключената входна врата и се качи ни третия етаж. "ГАЙР БРЮН/АДЕЛЕ ВЕТЛЕСЕН" — пишеше на листче, залепено с тиксо.

Ким Ерик позвъни два пъти. Най-сетне отвътре се чуха стъпки. Вратата се отвори. Показа се мъж с кърпа, увити около кръста му. Изглеждаше блед, а по темето му лъщяха капки пот.

— Гайр Брюн? Д… дано не ви притеснявам — Ким Ерик Локер протегна ръка с найлонов плик.

— Няма проблем, правя секс — обясни мъжът с превзет глас, който Бьорн Холм така добре бе изимитирал. — Какво е това?

— Дрехите, които взехме от вас. За жалост се налага да задържим още малко панталона.

— Така ли?

Ким Ерик чу как във вътрешността на апартамента се отвори някаква врата.

— Каква става, скъпи? — попита женствен глас.

— Един човек дойде да ми върне нещо.

Зад Гайр Брюн се появи младо момиче. Дори не си бе направила труда да се загърне в хавлия. За Ким Ерик не остана никакво съмнение, че малкото същество сто процента е от женски пол.

— Здравейте! — изчурулика тя над рамото на Брюн. — Ако няма друго, моля да ми го върнете.

Тя вдигна изящното си малко стъпало и ритна вратата. След като се затръшна, стъклената врата дълго продължи да се тресе и да дрънчи.

Хари спря шейната и се вторачи във веявицата.

Мярна му се нещо.

Белман се държеше за кръста му; бе притиснал глава о гърба му, за да се предпази от бурния вятър.

Хари чакаше. Продължаваше да се взира.

Ето я.

Хижа. От дърво. С прилежащ хамбар.

После хижата изчезна, снегът я изличи, все едно никога не е била там. Но Хари вече знаеше посоката.

Защо просто не даде газ и не се махнат оттам? Защо не бързаше да се спаси? Защо се колебаеше? Сам не можеше да си отговори. За няколкото секунди, през които зърна хижата, Хари усети нещо. Притъмнелите прозорци ѝ придаваха вид едновременно на изоставена и на обитавана от хора. Злокобният ѝ силует го подтикна да подаде съвсем предпазливо газ, за да не заглуши вятъра.

Шейсет и трета глава Хамбарът

Хари хвърли още една цепеница в желязната печка.

Седнал до масата, Белман тракаше със зъби. Пигментните петна по лицето му придобиха синкав оттенък Първо опитаха да блъскат по вратата и да надвикат свистящия вятър, но после строшиха прозореца към спалнята. Леглото вътре не беше оправено и се носеше миризми на сън. Сякаш някой току-що бе излязъл оттук. Едва се сдържа да не провери дали леглото не е топло. Бяха премръзнали и не можеха да преценят кое е студено и кое — топло, но въпреки това Хари разрови черната пепел в печката, за да разбере дали има жар. Нямаше.

Белман се премести по-близо.

— Долу видя ли друго освен шейната?

Откакто хукна след Хари с викове да не го изоставя и снега и се метна в движение на седалката зад него, Белман не бе отронил дума.

— Ръка — отвърна Хари.

— Чия?

— Откъде да знам?

Хари стана и отиде в банята да огледа тоалетните принадлежности. А те не бяха много: сапун и бръснарско ножче. Липсваше четка за зъби. Един-единствен човек, мъж. Или не си мие зъбите, или е заминал нанякъде. Подът беше влажен, дори по первазите имаше следи от вода, сякаш някой съвсем скоро го е мил. Нещо привлече вниманието му. Приклекна. Скрито наполовина от перваза, се мъдреше кафяво-черно камъче. Взе го и го огледа. Не приличаше на лава. Прибра го в джоба си.

В кухненските чекмеджета откри кафе и хляб. Опипа хляба: сравнително пресен. В хладилника намери буркан със сладко, масло и две бири. От глад му се струваше, че долавя миризмата на печено месо. Прерови всички долапи. Нищо. Нима обитателят на тази къща се храни само с хляб и сладко? Върху купчина чинии — същите като в "Ховасхюта" — намери пакет бисквити. И обзавеждането беше същото. Дали и тази хижа е туристическа? Хари се сепна. Не, не си въобразяваше. Наистина долавяше миризма на печено — не, на изгоряло месо.

Върна се в трапезарията.

— Усещаш ли? — попита.

— Какво?

— Миризмата.

Хари приклекна до печката. До вратичката ѝ, върху релефно изображение на елен, изработено от чугун, се бяха полепили три овъглени парчета.

— Намери ли храна? — поинтересува се Белман.

— Зависи кое смяташ за храна — замислено промърмори Хари.

— Видях хамбар в другия край на двора. Може…

— Вместо да разсъждаваш, отиди и провери.

Белман кимна, стана и излезе.

Хари се приближи до писалището да потърси удобен предмет, с който да изстърже залепналите парчета. Дръпна най-горното чекмедже. Оказа се празно. Както и всички останали. Само в най-долното откри лист хартия. Не, не лист, а снимка, обърната с лицето надолу. Хари се изненада: какво по-странно от семейна снимка в туристическа хижа! Фотографията беше направена през лятото, пред малка къща с двор. Мъж и жена, седнали на стълбите, заедно с момченце. Жената в синя рокля, със забрадка, без грим и с изморена усмивка. Мъжът със строго стиснати устни и непроницаемо изражение — типичен стеснителен норвежец, създаващ впечатлението, че крие нещо. Вниманието на Хари обаче привлече детето. Приличаше на майка си, имаше нейната широка, открита усмивка, мек поглед и нежни черти. Ала приличаше и на друг по едрите бели зъби…

Хари се приближи до печката. Изведнъж пак го втресе. Острата миризма на опърлено месо… Затвори очи и се помъчи да диша дълбоко и равномерно през носа, но въпреки това му прилоша.

Белман се появи в стаята с широка усмивка:

— Дано обичаш еленско месо.

Хари се сепна. Кое го бе събудило? Звук или липсата на звук? Защото в стаята цареше пълна тишина. Вятърът навън бе замлъкнал. Отметна вълненото одеяло и стана от дивана. Приближи се до прозореца и надникна навън. Някой бе преобразил пейзажа с магическа пръчка. Вълшебната лунна светлина придаваше на суровата, допреди шест часа безжалостна природа, майчинска нежност и красота. Забеляза следи по снега. Сега си спомни: наистина чу нещо. Би могло да е птица или животно. Ослуша се. Иззад вратата на спалнята се чуваше хъркане. Значи, Белман не беше ставал скоро. Погледът му проследи дирите. Водеха от къщата към хамбара. Или обратно: от хамбара към къщата? А навярно следи имаше и в двете посоки. Хари се запита възможно ли е снегът да не е засипал следите от Белман отпреди шест часа. Всъщност кога спря да вали?

Обу си ботушите, излезе и огледа снега пред външната тоалетна. Натам не водеха следи. Обърна гръб към хамбара и се облекчи срещу стената на хижата. Защо мъжете винаги пикаят срещу нещо? Остатъци от животинския инстинкт да маркираш територия? Или… Всъщност — даде си постепенно сметка Хари, — действието му бе продиктувано не толкова от потребността да се облекчи до нещо, а да обърне гръб на хамбара, защото имаше чувството, че някой го наблюдава оттам. Закопча си ципа и се обърна към бараката с островръх покрив. Тръгна към нея. Подминавайки заснежената шейна, взе лопатата. Възнамеряваше да влезе направо, но вместо това спря пред каменните стълби към ниската врата. Ослуша се. Не чу нищо. Какви, по дяволите, ги вършеше? Та там нямаше никого. Качи се по стълбите и мозъчният му център изпрати сигнал към ръката му да хване дръжката на вратата, ала ръката отказа да се подчини. Какво се случваше с него? Сърцето му заблъска до болка в гърдите и ей сега щеше да изскочи. Обля го пот. Тялото му отказваше да слуша. Чувстваше се точно както описваха това състояние по книгите: паническа атака. На помощ му се притече гневът. Ритна вратата с всичка сила и хлътна в мрака. Лъхна го остра миризма на мас, опушено месо и засъхнала кръв. Оскъдната лунна светлина, процеждаща се през отвора, проблесна в чифт очи. Хари замахна с лопатата и улучи нещо. Чу се звук от удар по мъртва плът. Вратата зад гърба му се отвори по-широко и светлината нахлу в хамбара. Хари се вгледа в увисналия пред него мъртъв елен. Помещението се оказа пълно с убити животни.

Той пусна лопатата и се свлече на колене. И изведнъж всичко го връхлетя едновременно: пропуканата стена, снегът, който го ядеше жив, паниката, че ще се задуши, ужасът, докато падаше към черните камъни. Чувстваше се толкова самотен. Защото те си отиваха. Баща му минаваше транзит, включен към апарат за командно дишане; Ракел и Олег — два силуета в контражур на летището — също минаваха транзит. Хари искаше да се върне в прокапалата стая, между солидните влажни стени. Да усети миризмата на пот, пропита в дюшека, и да вдиша сладкия дим, който го праща към тях. Транзит. Хари наведе глава. Горещи сълзи рукнаха по лицето му.

Разпечатах снимка на Юси Колка от електронното издание на "Дагбладе" и я закачих на стената до другите.

По новините не споменаха нито дума за Хари Хуле и полицаите в хижата. Нито за Иска Пелър. Дали са блъфирали? Опитват се. А сега загина полицай. Ще подновят опитите с удвоени сили. Трябва да го направят. Чуваш ли, Хуле? Не? Трябва да го направиш. Толкова близо съм, че мога да го прошепна в ухото ти.