Леопардът

Четирийсет и шеста глава Червен бръмбар

Хари отвори очи и погледът му мигом падна върху тлъст четвъртит червен бръмбар, който пълзеше между него и празните бутилки и издаваше звук, подобен на котешко мъркане. Спря, после пак започна да мърка и се придвижи с още пет сантиметра към Хари. Пълзейки по стъкления плот на ниската масичка, насекомото оставяше диря в прахта. Хари протегна ръка, хвана бръмбара и го долепи до ухото си:

— Престани да ми звъниш, Йойстайн.

— Хари…

— Кой се обажда, по дяволите?

— Кая. Какво правиш?

Хари погледна дисплея, за да се увери, че гласът не го лъже.

— Почивам си.

Стомахът му отново се готвеше да се освободи от съдържанието си.

— Къде си почиваш?

— На дивана. Ако няма нищо важно, ще затварям.

— В "Опсал" ли си?

— Да видим… Да, шарката на тапетите май е същата. Трябва да затварям.

Хари запрати телефона към долната част на дивани изправи се, наведе се, за да позиционира напред центъра на тежестта, и с колебливи крачки тръгна, като използваше главата си едновременно като пеленгатор и таран.[72] Навигационната му система го отведе в кухнята без сериозни премеждия. Хвана се с две ръце за мивката и повърна. Отвори очи. Бе забравил да извади отцедника за чинии от коритото и сега по единствената чиния върху него се стичаше мръсна жълто-зелена струя. Хари пусна чешмата. Едно от предимствата да си алкохолик, върнал се към чашката, е, че през втория ден повръщаш течност, която не запушва сифона.

Хари пи направо от кранчето. Внимаваше да не прекалява с водата. Друго предимство на опитния алкохолик е, че знае какво може да понесе стомахът му и какво — не Върна се във всекидневната, като вървеше разкрачен, все едно се е изпуснал в панталона. Това впрочем бе твърде вероятно. Легна на дивана и чу тихо квакане откъм краката си. Тънко гласче го викаше по име. Хари набара телефона и пак го долепи до ухото си:

— Какво има?

Чудеше се как да постъпи с жлъчката, която изгаряше гърлото му като лава: да я изхрачи или да я преглътне Или просто да я остави да го изгаря, защото го заслужава. Тя поиска да се видят и предложи ресторант "Екеберг". Веднага или след час.

Хари погледна празните бутилки от "Джим Бийм" върху масичката, после — часовника. Седем. Магазините за алкохол са затворени. Ресторант с бар.

— Веднага — избра той.

Затвори, но телефонът пак звънна. Хари погледна дисплея и вдигна:

— Здрасти, Йойстайн.

— Защо ми вдигаш чак сега? Не ме плаши така. Вече си мислех, че си свършил като Джими Хендрикс[73].

— Ще ме закараш ли до ресторант "Екеберг"?

— Ти за какъв ме мислиш?! Да не съм шофьор на такси!

Осемнайсет минути по-късно Йойстайн спря пред къщата на Улав Хуле, свали прозореца и се провикна през смях:

— Да ти помогна ли да заключиш входната врата, проклет пияндурник такъв?

Потеглиха. Докато минаваха през Нурщран, Йойстайн попита:

— Ще вечеряте, значи? Защото има изгледи да се чукате или защото вече си я изчукал?

— Спокойно. Колеги сме.

— Именно! Бившата ми жена казваше, че "най-съблазнително изглежда онова, което всеки ден ти е пред очите". Прочела го в някакво списание. Само дето говореше не за мен, а за шибания плъх в съседния офис.

— Никога не си бил женен, Йойстайн.

— Но можех да бъда. Онзи тип ходеше облечен с плетена жилетка, вратовръзка и говореше на новонорвежки[74]. Не на диалект, а на шибан иваросеновски новонорвежки! Не се шегувам, Хари. Знаеш ли как се чувствам, докато лежа сам-самичък в леглото и си представям, че жената, която аха да ми стане съпруга, се чука върху офис бюро с новия си приятел. Виждам жилетката, а под нея голият му бял селски задник се движи на тласъци и изведнъж спира, бузите се стягат и гнусният тип изревава: СВЪРШИХ!

Йойстайн не получи никаква реакция.

— Мама му стара, Хари, това беше хумор от висша класа! Чак толкова ли си пиян?

Устремила поглед към града през прозореца, Кая бе потънала в размисъл. Някой се прокашля предпазливо и тя се обърна. Оберкелнерът, с печален вид в стил "Поръчаното-от-вас-ястие-присъства-в-менюто-но-от-кухнята-ми-съобщиха-че-не-могат-да-го-приготвят", се наведе към нея и прошепна съвсем тихо:

— Със съжаление трябва да ви съобщя, че компанията ви пристигна. — Изчерви се и побърза да уточни: — Тоест, съжалявам, задето не можем да го пуснем в ресторанта, Господинът дойде леко… почерпен. А политиката на нашето заведение не допуска…

— Не се притеснявайте — прекъсна го Кая и стана. — Къде е?

— Чака ви отвън. Купи си питие от бара и го изнесе — извън ресторанта. Бихте ли го помолили да внесе питието обратно? Подобни инциденти могат да ни костват лиценза за продажба на спиртни напитки.

— Разбира се. Само ми донесете палтото, моля — отвърна Кая и тръгна с бързи крачки към изхода, сподиряна от притеснения оберкелнер.

Навън веднага видя Хари. Олюляваше се до балюстрадата пред склона, където стояха последния път.

Приближи се до него. Върху балюстрадата стоеше празна чаша.

— Не е задължително да вечеряме тук — подхвана Кая. — Имаш ли друго предложение?

Той вдигна рамене и отпи от джобната си манерка.

— Барът в "Савой", ако не си много гладна.

Тя се загърна грижливо в палтото си.

— Всъщност не съм. Защо не се поразходим из района? Нали си израснал тук. Ще се качим в колата и ще пообиколим. Може да ме заведеш до бункерите, където сте ходили като деца.

— Там е студено и грозно. Вони на пикоч и на пепел.

— Тогава да изпушим по цигара и да се полюбуваме на гледката. Имаш ли по-добра идея?

Туристическо корабче, осветено като коледна елха, бавно и безшумно се плъзгаше по водната повърхност в мрачния фиорд. Двамата седяха направо върху мокрия бетонен покрив на бункера, но нито Хари, нито Кая усещаха студа, просмукващ се в телата им. Кая отпи от манерката на Хари.

— Червено вино в джобна манерка — отбеляза тя.

— Само това намерих в барчето на баща ми. Държал го е за гости. Любим актьор?

— Твой ред е — напомни тя и отпи голяма глътка.

— Робърт де Ниро.

— "Анализирай това"? — смръщи вежди тя. — "Запознай се с нашите"?

— Заклех му се във вечна вярност след "Шофьор на такси" и "Ловецът на елени". Вярно е, той подложи обета ми на сериозни изпитания. А твоят любим актьор?

— Джон Малкович.

— Мм. Добър избор. Защо?

Тя се позамисли.

— Олицетворява рафинираното зло. Не харесвам това качество у хората, но неговата интерпретация ми допада.

— И има женствена уста.

— А това хубаво ли е?

— Да. Най-добрите актьори имат женствена уста и/или висок глас. Кевин Спейси, Филип Сиймор Хофман.

Хари извади кутия цигари и я поднесе на Кая.

— Ще пуша само ако ми запалиш цигарата — каза тя. — Актьорите, които изброи, не са символ на мъжественост и по отношение на чисто физическите си данни.

— Мики Рурк също има женски глас и чувствени устни. А устните на Джеймс Удс напомнят листенца на рози, подканваща към безсрамни целувки.

— Но неговият глас не е висок.

— Блее като овца.

Кая се разсмя и пое запалената цигара.

— Стига де. Всички мачовци от големия екран имат ниски дрезгави гласове. Да вземем например Брус Уилис.

— Добре. Той наистина говори дрезгаво. Но нисък глас? Как ли пък не! — Хари присви очи и зашепна към града с фалцет: — "From up here it doesn't look like you 're in charge of jack shit.[75]

Кая избухна в неудържим смях, цигарата изхвърча от устата ѝ и описа дъга към храсталака, а от нея се разхвърчаха искри.

— Зле ли се справих?

— Ужасно — едва отвърна тя през смях. — да му се не види, сега забравих кой актьор с женски глас си бях намислила.

— Ще се сетиш — сви рамене Хари.

— С Евен също си имахме наше място — Кая взе нова цигара и я стисна между палеца и показалеца си като пирон, който се кани да забие. — Представяхме си, че никой не знае за това място. Там се уединявахме и си споделяхме тайни.

— Ще ми разкажеш ли?

— За кое?

— За случилото се с брат ти.

— Той почина.

— Знам. Имах предвид по-подробно.

— В смисъл?

— Например защо си го обявила за светец.

— Така ли изглежда?

— Така ли е?

Тя го изгледа продължително.

— Дай ми още вино.

Хари ѝ подаде манерката и Кая отпи жадно.

— Остави бележка — подхвана тя. — Евен притежаваше изключително чувствителна и уязвима душа. В добрите си периоди сякаш бе изтъкан от смях и усмивки. Влезеше ли някъде, светлината, която бликаше от очите му, окъпваше стаята. Дори да си тъжен, видиш ли го, проблемите ти се изпаряваха като… като роса под слънцето. В черните му периоди ставаше тъкмо обратното. Всички около него се умълчаваха, а въздухът се пропиваше от безнадеждността, осезаема в безмълвието на брат ми. Минорна музика, колкото красива, толкова и ужасяваща, разбираш ли? Но същевременно погледът му бе складирал и малко слънчева светлина, защото очите му пак се смееха Побиваха ме тръпки, докато го гледах такъв… Случи се през лятната ваканция, през един слънчев ден, какъвто само Евен може да създаде. Намирахме се във вилата в Тьоме. Станах и отидох до магазина да купя ягоди. Върнах се. Мама вече бе приготвила закуската и извика на Евен да слиза. Той обаче не отговори. Предположихме, че още спи, защото обичаше да се излежава до късно.

Качих се да взема нещо от стаята ми. Пътьом почуках на вратата му и извиках "има ягоди!". Ослушвайки се за отговор, отворих вратата към моята стая. Когато влизаш в стаята си, не се оглеждаш, защото си влязъл с цел да вземеш например книга от нощното си шкафче, нещо от перваза или кутията с примамки за риболов. Първоначално дори не го видях. Забелязах единствено, че светлината в стаята ми се е променила. Извърнах глава встрани и погледът ми срещна босите му стъпала. Познавах ги като петте си пръста. Евен ми се отплащаше с крона, ако се съглася да ги гъделичкам. Обожаваше да гъделичкам краката му. Първата ми мисъл бе, че най-после се е научил да лети. Ала погледът ми зашари нагоре. Беше си облякъл светлосиния пуловер, който аз му оплетох. Висеше, обесен на лампата с електрически шнур. Явно е изчакал да стана и да изляза и се е промъкнал в стаята ми. Исках да побягна, но не успях да помръдна от мястото си. Усещах се като закована. Взирах се в него, той се намираше толкова близо… Понечих да изкрещя "мамо!", ала колкото и да се опитвах, от устата ми не излезе нито звук.

Кая наведе глава и изтръска пепелта от цигарата си. Пое си пресекливо дъх:

— От случилото се са ми останали откъслечни спомени. Дадоха ми успокоително. След три дни се посъвзех. Тогава вече го бяха погребали. Казаха, че за мен било по-добре, дето не съм присъствала, защото напрежението щяло да ме съсипе съвсем. Няколко дни по-късно се paзболях и почти цяло лято прекарах с треска. Винаги съм си мислела, че погребението стана прекалено набързо, сякаш се срамуваха от начина, по който Евен си отиде.

— Мм. Спомена за някаква бележка?

— Да — Кая плъзна поглед над фиорда. — Намерих я върху нощното ми шкафче. Евен пишеше, че се е влюбил в момиче, което не споделя чувствата му, и не иска да живее. Молеше за прошка, задето ни причинява такава болка, и ни уверяваше, че знае колко го обичаме.

— Мм.

— Останах изненадана. Дотогава Евен никога не ми бе споменавал за такова момиче, а по принцип си споделяхме всичко. Ако не се бе появил Руар…

— Кой е Руар?

— Първата ми любов. Срещнахме се през онова лято. Руар беше толкова мил и търпелив с мен. Идваше да ме види всеки ден, докато лежах болна, и ме слушаше, докато му разказвах за Евен.

— Колко неземно прекрасен човек е бил, нали?

— Да. Явно ме разбираш.

— Правех същото след смъртта на майка ми — сви рамене Хари. — Само дето Йойстайн не беше толкова търпелив. Направо ме попита дали възнамерявам да основа нова религия.

Кая се позасмя и дръпна от цигарата.

— Постепенно Руар започна да осъзнава, че споменът за Евен измества всички и всичко от съзнанието ми, включително и него. Връзката ни просъществува кратко.

— Мм. Но Евен не си е отишъл…

— Очаквах да го видя зад всяка затворена врата — кимна Кая.

— И затова…

Тя пак кимна.

— Когато през онова лято се прибрах от болницата, не посмях да отворя вратата на стаята ми. Цялото ми същество се съпротивляваше, защото знаех, че направя ли го, той ще ме посрещне, обесен на лампата. И виновната ще бъда аз.

— Винаги се чувстваме виновни, нали?

— Винаги.

— И никой не е в състояние да ни убеди, че вината не е наша, дори самите ние.

Хари запрати фаса към мрака и си запали нова цигара. Корабчето във фиорда акостира на пристана. Подухна вятър. Въздушната струя засвири глухо и печално, минавайки през бойниците.

— Защо плачеш? — тихо попита Хари.

— Защото виновната съм аз — прошепна тя, докато сълзите се стичаха по бузите ѝ. — За всичко съм виновна аз. Знаел си през цялото време, нали?

Хари дръпна от цигарата и раздуха жарта на върха ѝ.

— Не през цялото време.

— А откога?

— Откакто Бьорн Холм се подаде пред вратата на „Холмен“. Може да е отличен криминален експерт, но не е Робърт де Ниро. Изненадата, изписана по лицето му, беше напълно неподправена.

— Само толкова?

— Нямах нужда от повече. По изражението му разбрах, че не е подозирал за намеренията ми да арестувам Лайке. Следователно не Бьорн бе изпял информацията на Белман. А щом не е бил Бьорн, остава само една възможна къртица.

Тя кимна и избърса сълзите си.

— Защо не каза нищо? Защо не направи нищо? Защо не ме обезглави например?

— И какъв смисъл има? Допуснах, че си имала сериозни причини.

Тя поклати глава. По бузите ѝ отново се търколиха сълзи.

— Не знам какво ти е обещал — продължи Хари. — Навярно висок пост в новия всемогъщ КРИПОС. Явно обаче съм познал, когато предположих, че си хлътнала по женен мъж, който непрекъснато те уверява как ще напусне жена си и децата, но всичко си остава само на думи.

Тя изхлипа съвсем тихо. Главата ѝ клюмаше, сякаш ѝ тежи. На Хари му заприлича на цвете, приведено от падналите дъждовни капки.

— Само не разбрах защо ме повика да се видим — призна Хари и огледа неодобрително цигарата си. Май е време да смени марката. — Първо си помислих, че искаш да ми признаеш какво си направила, но бързо се разубедих. Какво става? Чакаме ли някого, или предстои да се случи нещо? КРИПОС ме извадиха от играта. Доколкото знам, повече няма как да им навредя.

Тя погледна часовника и подсмръкна.

— Може ли да отидем у вас, Хари?

— Защо? Да не би някой да ни чака там?

Тя кимна. Хари пресуши манерката.

Вратата беше изкъртена. Дървените стружки, посипали се върху стълбището, показваха, че е използван кози крак: взлом, лишен от изтънченост, и никакви опити да се заличат следите. Типично по полицейски.

На стълбите Хари се обърна. Кая, слязла от колата, стоеше със скръстени ръце. Той влезе.

Всекидневната тънеше в мрак, разпръскван единствено от светлинката в отвореното барче. Въпреки тъмнината Хари веднага позна силуета до прозореца.

— Главен инспектор Белман, седиш в креслото на баща ми.

— Позволих си тази волност, понеже диванът вони непоносимо. Дори кучето не посмя да го доближи.

— Какво да ти предложа? — Хари кимна към барчето и седна на дивана. — Или сам си намерил нещо?

Белман поклати глава.

— Не аз, кучето.

— Мм. Сигурен съм, че си уредил заповед за обиск, но ми е любопитно какво основание си посочил.

— Анонимен сигнал. Според подателя си внесъл наркотици в страната чрез нищо неподозиращо трето лице и дрогата най-вероятно се намира в жилището ти.

— И потвърди ли се сигналът?

— Служебното куче откри нещо: бучка с жълтеникавокафява субстанция, увита в станиол. Не прилича на "стоката", която обикновено конфискуваме в страната, и засега не може да се каже за какво точно става дума. Обмисляме дали да подложим находката на експертиза.

— Обмисляте?

— Може да се окаже опиум, но не е изключено и да е най-обикновено парче пластилин или глина. Зависи.

— От какво?

— От теб, Хари. И от мен.

— В смисъл?

— Ако се съгласиш да ни направиш услуга, съвсем възможно е да сметна, че бучката е от пластилин, и да се откажа от веществен анализ. Всеки ръководител е длъжен да преценява кои задачи са най-спешни и да не губи времето на подопечните си, нали?

— Щом казваш. За каква услуга говориш?

— Умен мъж като теб не се нуждае от пространна увертюра, Хари. Затова няма да увъртам: искам да приемеш ролята на изкупителна жертва.

Хари забеляза кафявото оцветяване върху дъното и и бутилката от "Джим Бийм" върху масичката, но успя ди устои на изкушението да излее остатъка от течността в гърлото си.

— Току-що се видяхме принудени да пуснем Тони Лайке на свобода, защото представи желязно алиби за две oт убийствата. Единствената улика, която имаме срещу него, е телефонно обаждане до една от жертвите. Направихме обаче доста смели изказвания пред медиите. Лайке и бъдещият му тъст ще се опитат да ни скроят шапката. Трябва още тази вечер да пуснем прессъобщение с обяснението, че арестът се е състоял въз основа на заповед за задържане, която ти, Хари Хуле, инспектор с доста съмнителна слава, си успял да издействаш от неопитна прокурорка в Главното управление благодарение на манипулативните си похвати. Арестът на Лайке ще бъде представен като твоя солова акция, предприета единствено по твое усмотрение, и ти ще поемеш публично цялата отговорност. Ние от КРИПОС сме надушили нередности още по време на ареста, провели сме разговор със задържания и сме си изяснили действителното положение на нещата. Затова незабавно сме го освободили. Ще присъстваш на пресконференцията, ще се подпишеш под комюникето и повече няма да правиш никакви изявления по случая. Нито дума. Ясно?

Хари отново погледна с желание към глътката в бутилката.

— Мм. Доста строга заповед. И си мислиш, че журналистите ще ти повярват, след като те видяха как доволно се перчиш и те чуха да обявяваш ареста за своя лична заслуга?

— Поех отговорността — така ще пише в комюникето. Избрал съм да обявя ареста пред медиите, защото съм го приел като мой служебен дълг, макар да съм подозирал грешка, допусната от мой колега. Но когато Хари Хуле е решил да признае вината си, не съм възразил, защото, първо, той е опитен полицай, и второ, не ми е пряк подчинен.

— Ако не подпиша прессъобщението, ще ме съдят за контрабанден внос и притежание на наркотици. Това ли е моята мотивация?

Белман долепи върховете на пръстите си и се олюля на стола.

— Да. Нека ти помогна да вземеш по-бързо решение относно обещанието да те закопчая веднага, ако не се съгласиш да поемеш вината. Би било жалко да киснеш в ареста, докато баща ти гасне в болницата. Разбрах колко е зле. Тъжна история.

Хари се облегна на дивана. Такива опити за изнудване обикновено го вбесяваха. Някогашният, по-млад Хари би реагирал бурно, ала сегашният искаше да се свие върху дивана, вмирисан на повръщано и на пот, да затвори очи и да се моли всички — Белман, Кая, сенките до прозореца, да се махнат. И все пак умът му инстинктивно продължаваше да следва усвоения професионален навик да pазсъждава:

— Да оставим за малко моя случай настрана. Каква е мотивацията на Лайке да потвърди версията ти? Той знае, че не аз, а хората ти от КРИПОС го арестуваха и го разпитваха.

Хари се досети за отговора още преди Белман да заговори:

— Защото Лайке осъзнава, че арестът показва моралните му устои в съмнителна светлина. А в момента той се опитва да стартира сериозен проект и това клеймо петни името му пред потенциалните инвеститори. Най-добрият начин да се отърве от него е като подкрепи версията за безумна проява на психически нестабилен полицай, който не е съгласувал действията си с началството. Добре ла ти звучи?

Хари кимна.

— Да не забравяме и професионалното съсловие… подхвана Белман.

— Да, ще защитя цялата полицейска гилдия, като поема на плещите си цялата вина.

— Винаги съм знаел, че си сравнително умен мъж, Хуле — усмихна се Белман. — Договорихме ли се?

Хари се замисли. Колкото по-скоро си тръгне Белмнн толкова по-скоро Хари ще провери дали на дъното на бутилката действително е останало малко уиски. Кимна.

— Това е прессъобщението. Подпиши се отдолу.

Белман плъзна лист с химикалка към Хари. В тъмното написаното не се виждаше. И какво от това? Хари се подписа.

— Добре — Белман взе листа и стана. Светлината на улична лампа падна върху лицето му и петната лъсннхи като маскировъчна боя. — Така за всички ни е по-добре Не го забравяй, Хари, и си почини.

"Снизходителният опит на победителя да покаже загриженост" — помисли си Хари, затвори очи и усети как сънят го призовава. Пак отвори очи, изправи се с мъка и изпрати Белман до стълбите. Кая продължаваше да стои навън със скръстени ръце.

Хари забеляза как Белман ѝ кимна заговорнически. В отговор тя само сви рамене. Белман пресече улицата, качи се в колата си — същата, която Хари забеляза на "Людер Саген" през онази вечер, — запали и потегли. Кая се приближи до стълбите.

— Защо удари Бьорн Холм? — прошепна тя със задавен глас.

Хари се обърна, за да влезе, но тя го изпревари. Взе стълбите на два скока и му препречи пътя. Лъхна го горещият ѝ трескав дъх:

— Разбрал си, че той не е виновен, но въпреки това го удари. Защо?

— Върви си, Кая.

— Няма!

Хари я погледна. Затрудняваше се да намери обяснение. Тогава, виждайки Бьорн, узна истината, заболя го и и той стовари гнева си върху изненаданото невинно кръгло лице — огледален образ на собствената му доверчивост.

— Защо се интересуваш? — В гласа му прокънтя гневна металическа нотка. — Вярвах ти, Кая. Честито! Извърши успешно мисията си. Ще се отместиш ли?

Очите ѝ отново плувнаха в сълзи. Отстъпи встрани, а Хари влезе и затръшна вратата зад гърба си. Пристъпи в антрето, потънало в звуков вакуум след трясъка, и постоя във внезапно настъпилата тишина, в празнотата, в блаженото нищо.

Четирийсет и седма глава Страх от тъмното

Улав Хуле премига с очи в тъмнината. — Хари, ти ли си?

— Да.

— Нощ е, нали?

— Да. Нощ е.

— Как си?

— Жив съм.

— Чакай да светна…

— Недей. Дойдох само да ти кажа нещо.

— Познавам този тон. Не съм сигурен дали искам да те изслушам.

— Така или иначе утре ще го прочетеш във вестника.

— А ти ще ми предложиш твоята версия за случилото се.

— Не. Просто искам да го научиш от мен.

— Пил ли си, Хари?

— Ще ме изслушаш ли?

— Дядо ти пиеше много. Обичах го: и пиян, и трезвен Малцина синове могат да се похвалят с такова отношение към алкохолизиран баща. Не, Хари, не искам да слушам.

— Мм.

— Същото важи и за теб. Винаги съм те обичал: и пиян, и трезвен. Не ми е било трудно, макар от малък да си много буен. Непрекъснато воюваше с някого и не на последно място — със себе си. Но за мен нищо не е било по-лесно от това, да те обичам, Хари.

— Тате…

— Да не губим време в празни приказки, сине. Често си мислим разни неща и имаме чувството, че сме ги изказали на глас, но не сме. Казвал ли съм ти колко се гордея с теб, Хари?

— Аз…

— Да? — Улав Хуле се ослуша в мрака. — Плачеш ли, сине? Няма нищо. Знаеш ли кое ме направи най-горд? Не съм ти го признавал. Докато учеше в гимназията, един oт учителите ти се обади вкъщи да съобщи, че си се сбил и двора с две по-големи момчета, пострадал си сериозно и те закарали в спешното да ти зашият устната и да ти извадят корен на избит зъб. Помниш ли, че за наказание ти намалих джобните? По-късно Йойстайн ми разказа какво всъщност се случило. Нахвърлил си се върху момчетата, защото напълнили раницата на Сабото с вода от чешмата в училищния двор. Ако не ме лъже паметта, Сабото дори не ти беше любимец. Йойстайн ми обясни, че си пострадал толкова тежко, защото си отказал да се предадеш и след всеки удар си се изправял. Накрая лицето ти не личало от кръв, а на момчетата им омръзнало да те налагат и си тръгнали. — Улав Хуле помълча. — Тогава ми се струваше нередно да ти кажа колко се гордея с теб, защото така бих те подтикнал към нови бойни подвизи. Но ми идеше да ревна от гордост, че имам толкова смел син. Ти се боеше от тъмното, но отиваше право в мрака. По-горд баща от мен не вярвам да е имало на света. Някога казвал ли съм ти го, Хари? Хари? Тук ли си?

Свобода. Бутилката шампанско се строши в стената, и мехурчетата потекоха по тапета като кипяща мозъчна тъкан. Заляха снимките, изрезките, разпечатката от интернет със снимка на Хари Хуле, поел вината. Свобода. Край на вината. Имам свободата отново да пратя света но дяволите. Стъпвам върху парчетата стъкло и чувам хрущенето им под босите ми нозе. Хлъзгам се по собствената си кръв. Смея се до полуда. Свобода. Свобода!

Четирийсет и осма глава Хипотеза

Началникът на Отдел "Убийства" в Южното полицейско управление в Сидни, Нийл Маккормак, приглади оредялата си коса, докато оглеждаше жената, седнала срещу него. Тя дойде направо от издателството, където работела. Носеше очила и семпъл омачкан костюм. И все пак видът на Иска Пелър подсказа на Маккормак, че костюмът ѝ е скъп, а стилът ѝ цели да впечатлява по-изтънчени души от неговата. Адресът ѝ не предполагаше да е особено състоятелна. "Бристъл" не се славеше като луксозен квартал. Иска Пелър изглеждаше зряла и разумна жена Определено не приличаше на свидетелките, склонни да драматизират и преувеличават само за да привлекат внимание към себе си. Освен това полицаите я привикаха на разговор, а не обратното. Маккормак погледна часовника. Със сина му се разбраха да се разходят с платноходката следобед. Уредиха си среща на Уотсън Бей, където я държаха. Затова Маккормак се молеше разпитът да не се проточи прекалено дълго. Тъкмо надеждите му да се оправдаят, но…

— Госпожице Пелър — началникът се облегна и скръсти ръце над внушителния си корем с форма на полукълбо. — Защо не ни казахте това по-рано?

— Защо да го правя? — сви рамене тя. — Никой не ме е питал, а и не виждам каква е връзката с убийството на Шарлоте. Сега ви го казвам, защото ме разпитвате за подробности. Останах с впечатлението, че ви интересува предимно случилото се в хижата, а не… последвалото премеждие. Всъщност това е най-точната дума: малко премеждие. Справихме се бързо и го забравихме почти веднага. Такива идиоти има навсякъде. Не можеш да изтребиш всички подобни твари.

Маккормак се позасмя. Тя, разбира се, беше съвършено права. Маккормак също нямаше никакво желание да се впуска по следите на извършителя в този случай. Намесено ли е лице със служебно звание от полицията възникват безброй неприятности, проблеми и работата ce удвоява. Той погледна през прозореца. Слънцето блестеше във водата на Порт Джаксън от страната на Манли, където още се виеше дим, макар от потушаването на последния за сезона пожар да измина повече от седмица. Пушекът се носеше на юг. Приятен, топъл северен ветрец, идеален за плаване. Маккормак харесваше Хари Хуле или Лили, както го наричаше. Норвежецът се представи блестящо, докато им помагаше да заловят убиеца клоун. Но високият рус мъж звучеше изтощен по телефона. Маккормак се молеше Холи да не е поел по поредния гибелен куpc.

— Нека започнем отначало, госпожице Пелър.

Микаел Белман влезе в зала "Один" и разговорите тутакси утихнаха. Бързо се приближи до катедрата, постави записките пред себе си, включи компютъра към проектора и застана разкрачен пред аудиторията. Разследващата група наброяваше трийсет и шестима души — три пъти повече от обичайното. Понеже работеха от дълго време без никакъв резултат, Белман на няколко пъти се наложи да им повдига духа, но като цяло момчетата се държаха мъжки. Затова началникът приобщи и тях към начинанието, което трябваше да се превърне в гръмовен успех: ареста на Тони Лайке.

— Вероятно сте прочели днешните вестници — подхвана той.

Успя да спаси остатъците от честта на Отдела си. На първa страница на двата най-големи ежедневника стоеше една и съща снимка: Тони Лайке влиза в автомобил пред Главното управление. Третият водещ вестник бе публикувал снимка на Хари Хуле, извадена от архива на телевизионно токшоу, където старши инспекторът говори за Снежния човек.

— Както виждате, Хари Хуле пое отговорността за случилото се; впрочем така беше редно.

Белман чу как стените запратиха обратно думите му. Срещна мълчаливите сънливи погледи на подчинените си. Или се бяха изморили? Трябваше веднага да ги мотивира за действие, защото стана напечено. Началникът на КРИПОС се отби да съобщи, че Министерството задава въпроси. Времето изтичаше.

— Вече нямаме главен заподозрян — продължи Белман, — но добрата новина е, че се появиха нови улики. И всички те са свързани с "Ховасхюта" в Юстаусе.

Приближи се до компютъра, натисна клавиш и на екрана пред присъстващите се появи първата страница с презентация на Power Point, подготвена от Белман.

В рамките на половин час той успя да изложи всички факти, имена, часове и предполагаеми маршрути.

— Въпросът — Белман изключи компютъра — е за какви убийства става дума. Според мен е време да спрем да се занимаваме с типичното серийно убийство. Жертвите не са случайно подбрани от определена демографска група, а са свързани с конкретно място и конкретен ден Имаме сериозни основания да подозираме наличието ни рационално обусловен мотив. В такъв случай задачата ни се улеснява значително: разберем ли какъв е мотивът, веднага ще пипнем убиеца.

Белман забеляза, че повечето присъстващи кимнаха одобрително, и продължи:

— За съжаление не разполагаме със свидетелски показания. Единственият все още жив свидетел — Иска Пелър — е лежала болна в отделна спалня през цялото денонощие Другите са или мъртви, или не са се свързали с нас. Знаем например, че Аделе Ветлесен е пътувала в компанията на мъж, с когото се е познавала отскоро, но никой от приятелите ѝ не знае кой е той. Явно връзката им не е просъществувала дълго. Иззехме компютъра и телефона ѝ, проверката на всички мъжки имена обаче ще отнеме доста време. Докато не се появи надежден свидетел, трябва да си изградим работна версия за мотива на убиеца. Защо някой би отнел живота на четирима души?

— От ревност или защото чува гласове — прогърмя мощен глас от дъното на залата. — Опитът го показва.

— Съгласен съм. Кои хора чуват гласове, заповядващи му да убиват?

— Хора, лежали в психиатрични клиники — пропя друг глас.

— И хора, които не са лежали там — допълни друг.

— Добре. А кой би извършил престъпление от ревност?

— Партньор на някой от гостите в хижата.

— Но нали вече проверихме алибито на партньорите на жертвите и ги зачеркнахме от списъка на заподозрените. По правило първо разпитваме тях.

Микаел Белман, разбира се, си даваше сметка, че гумите на разследването продължават да буксуват в същия коловоз. Белман обаче държеше хората му да дават газ и да не униват. Защото не се съмняваше, че "Ховасхюта" е греда, подпъхната под една от гумите, и тя съвсем скоро щe ги изведе от клопката на коловоза.

— Не, не сме зачеркнали всички партньори — поклати глава Белман и се олюля на пети. — Един от тях просто не ми се стори ни най-малко подозрителен. Кой от всички няма алиби за часовия диапазон, в който е била убита съпругата му?

— Расмус Улсен!

— Точно така. Когато се срещнах с него в Стуртинга, Расмус Улсен призна, че преди няколко месеца със съпругата му се посдърпали заради проява на ревност от нейна страна. Хванала го да флиртува с друга. Марит Улсен заминала в планината, за да поразмисли. Навярно тогава е отседнала в "Ховасхюта". А — кой знае? — може не просто да се е отдала на размисъл, но и да е пристъпила към отмъщение. През нощта, когато жертвите са нощували в "Ховасхюта", Расмус Улсен не е бил в Осло, защото е резервирал хотел в Юстаусе. Какво е правел Расмус Улсен в района, където се е намирала и съпругата му? Дали наистина е прекарал нощта в хотела, или няколко километра по-нататък?

В погледите пред него вече не се четеше умора и униние. Оживиха се, Белман запали наново искрата на интереса им. Ръководителят чакаше отговор. По принцип подобна игра на предположения рядко се оказва ефективна в толкова многобройна следствена група, но всеки от екипа вече бе изпитал усещането фактите да опровергаят и най-силните ти доводи, и най-остроумните ти хипотези Тези своеобразни шамари на съдбата сринаха самочувствието им.

Сега един от младите събра смелост:

— Може да се е отбил без предупреждение в хижата и да я е хванал на местопрестъплението. В смисъл, сварил я е заедно с любовника ѝ и се е измъкнал незабелязано После внимателно е обмислил как да действа.

— Възможно е — съгласи се Белман, приближи се до катедрата и вдигна изписан лист. — Аргумент номер едно в подкрепа на изказаната хипотеза: току-що получих тази разпечатка от централата на "Теленур". Според нея Paсмус Улсен е говорил със съпругата си сутринта, преди тя да отседне в "Ховасхюта". Да предположим, че Расмус с знаел къде възнамерява да нощува съпругата му. Аргумент номер две в подкрепа на същата хипотеза е доклад от метеорологичната служба: през онази нощ времето е било ясно, с отлична видимост и луна. Расмус Улсен преспокойно е можел да се придвижи със ски, както е направил Тони Лайке. Въпросът обаче — съответно и първият контрааргумент — е защо му е на Расмус Улсен да отнема живота на други хора освен на съпругата си и нейния любовник.

— Не е изключено да е имала повече от един — извика дребна полицайка с внушителен бюст — апетитно парче, у което Белман подозираше лесбийски наклонности, и неведнъж бе обмислял да я покани в дома на Кая. Само като жена, разбира се. — Може в хижата да са спретнали цяла оргия.

Из помещението прогърмя дружен смях. Чудесно: градусът на настроението се покачи.

— Или не е видял с кого е правела секс: с мъж или с жена. Просто е забелязал някого под чаршафите — намеси се друг. — И е решил за всеки случай да види сметката на всички.

Още смях.

— Престанете вече, нямаме време за подобни глупости — намеси се Ескилсен, един от най-опитните. Всъщност никой не знаеше от колко години разследва убийства. В залата се възцари мълчание. — Някой от вас, сополанковци, помни ли убийствата, които Отделът за борба с насилието разкри преди няколко години? Тогава всички си мислехме, че из Осло вилнее маниак. Оказа се друго: убиецът е имал мотив да убие само третата си жертва, но за да остане вън от подозрение замаскирал престъплението с убийството на още няколко души и така подведе полицията.

— Ама сериозно ли! — извика невъздържано самоувереният младок, който преди малко се бе включил активно в дискусията. — Наистина ли Отделът за борба с насилието е успял да се справи с някакъв случай? Трябва да е било изстрел напосоки, който случайно е попаднал в целта.

Младежът се огледа ухилен, ала никой не реагира на грубата му шега и той се изчерви. Защото всички с известен опит в професията си спомняха отлично въпросния случай. Преподавателите във всички полицейски школи в Норвегия го споменаваха в лекциите си. Случаят се превърна в легенда, както и онзи, който го бе разплел.

— Хари Хуле.

— Обажда се Нийл Маккормак, Холи. Как си? Къде се ннмираш в момента?

Маккормак беше готов да се закълне, че чу "в кома", но предпочете да изтълкува странния отговор на Хари като име на норвежка местност.

— Говорих с Иска Пелър. Както ме предупреди, госпожицата не ни разказа нищо специално за въпросната вечер, но затова пък за следващата…

— Сериозно?

— Местен полицай закарал нея и приятелката ѝ Шарлоте в дома си — това вече го знаеш. И тук идва новото. Госпожица Пелър легнала да си почива, а полицаят и Шарлоте отишли да изпият по чаша вино във всекидневната. Неочаквано ченгето се опитало да прелъсти Шарлоте по доста настойчив начин, включващ физическо съприкосновение. Тя дори се развикала за помощ, Пелър се събудила, скочила от леглото и се втурнала във всекидневната, където заварила приятелката си със смъкнати до коленете панталони. Полицаят веднага се отдръпнал от жената, а Пелър и Шарлоте решили незабавно да се отправят към гарата и да отседнат в хотел в… не мога да го произнеса…

— В Яйло.

— Да.

— Като казваш, че полицаят се е опитал да "прелъсти" Шарлоте Лол, имаш предвид "да я изнасили", нали, Нийл?

— Не. След пространни обяснения с госпожица Пелър се обединихме около по-точно формулировка. Приятелката ѝ споделила, че полицаят ѝ свалил панталона npoтив волята ѝ, но не е докосвал интимните ѝ части.

— И все пак…

— Да, и аз не виждам друга причина да ѝ смъкне панталона, но не е извършил нищо наказуемо. Госпожица Пелър изцяло се съгласи с мен. Двете жени изобщо не са ходили в полицията. Просто си тръгнали от дома му. Полицаят дори помолил свой съсед да ги откара до гарата и им помогнал да се качат на влака. По думите на Пелър изглеждал напълно невъзмутим и видимо се вълнувал единствено от възможността да вземе номера на приятелката ѝ. Дори не се извинил. Все едно случката между него и Шарлоте Лол се вмества в нормалното понятие за флирт.

— Мм. Друго?

— По твоя препоръка ѝ осигурихме охрана. Двайсет и четири часово наблюдение, доставка на хранителни стоки и други необходими продукти до вратата. Иска Пелър може спокойно да се наслаждава на слънцето. Ако в "Бристъл" грее слънце, разбира се.

— Благодаря ти, Нийл. Ако изникне…

— … нещо друго, ще ти се обадя. Важи и обратното.

— Разбира се. Пази се.

"Кой ми го казва!" — помисли си Маккормак, затвори и се загледа в синьото следобедно небе. През лятото дните се удължиха. Нищо не пречи да поплава със сина си.

До залез-слънце оставаше около час и половина.

Хари стана и веднага се пъхна под душа. Стоя под горещата струя двайсетина минути. После излезе, подсуши омекналата си зачервена кожа с кърпа и се облече. Погледна мобилния си телефон: пропуснал бе осемнайсет повиквания, докато е спал. Значи, бързо се бяха сдобили с номера му. Позна номерата на трите водещи вестника в Норвегия и двата най-гледани телевизионни канала, защото вече бе научил с кои цифри започват. Всеки различен завършек на началната еднаква цифрова последователно обаче водеше до конкретни представители на журналистическата гилдия — освирепели за възможност да изкоментират водещо събитие. Кой знае защо, погледът на Хари спря върху един от номерата. Навярно подсъзнателно се забавляваше да запомня числа. Или просто позна кода на Ставангер. Върна се на списъка с входящи повиквания и откри същия номер — бяха разговаряли преди два дни. Кулбьорнсен.

Хари го набра и притисна телефона между рамото и бузата си, докато си завързваше кубинките и мислеше, че е крайно време да си купи нови. Летите железни подметки, които му позволяваха да стъпва спокойно дори върху пирони, се бяха разлепили.

— Майко мила! Хари, днес добре са те подредили в пресата. Очернили са те здравата. Какво казва шефът ти?

Кулбьорнсен звучеше като махмурлия или като болен.

Не знам. Не съм говорил с него.

— Засега отделът за борба с насилието се измъква чист от цялата афера. Нали си поел цялата вина. Началникът ти ли те накара да се жертваш в името на общото благо?

— Не.

Въпросът се появи след продължително мълчание:

— Да не би… Белман да те е накарал?

— Какво искаш, Кулбьорнсен?

— Как да ти кажа, Хари… Точно като теб водя самостоятелно, един вид тайно разследване и искам да разбера дали все още сме от един отбор.

— Нямам отбор, Кулбьорнсен.

— Ясно, значи сме от един отбор. Този на губещите.

— Каня се да го напусна.

— Ти решаваш. Говорих със Стине Йолберг— Елиас Скуг непрекъснато се увъртал около нея.

— И?

— Оказва се, че Елиас Скуг ѝ е разказал нещо за нощта в хижата, което е пропуснала да спомене по време на първия разпит.

— Възвърнах си вярата в повторния разпит — промърмори Хари.

— Какво?

— Нищо, нищо. Давай нататък.

Четирийсет и девета глава "Бомбай Гардън"

"Бомбай Гардън" принадлежеше към онези заведения, които на пръв поглед са обречени на сигурна гибел, ала за разлика от по-лъскавите си конкуренти устояват на житейските бури година след година. "Бомбай Гардън" бешe забутано в централната част на Осло и по-конкретно в странична уличка между някогашен склад за дървен материал и хале на фалирала фабрика, използвано от самодейна театрална трупа. Агенцията по храните ту отнемаше, ту възстановяваше лиценза на заведението за продажба на спиртни напитки. Същото важеше и за правото да сервират храна. По време на рутинна проверка служители от Инспекцията за контрол на общественото здраве се натъкнаха на гризач в кухнята. Не успяха да определят биологичния му вид, само установиха известно сродство с Rattus norvegicus[76]. В полето за коментар представителят ни Инспекцията се увлече във волнодумство и нарече кухнята на заведението "местопрестъпление", където "несъмнено е било извършено изключително кърваво убийство". Игралните автомати, монтирани покрай стените, носеxa добра печалба, ала нерядко посетителите крадяха от тях. Всъщност, противно на мълвата, собствениците — виетнамци по произход, — не използваха заведението, за да "перат" доходите си от наркобизнес. Причината "Бомбай Гардън" все още да държи глава над водата, се криеше в дъното на помещението зад две затворени врати. Там се намираше един от така наречените частни клубове в столицата. Достъп имаха единствено членове на клуба. На практика, за да си осигуриш членство, бе достатъчно да подпишеш молба-декларация, каквито виетнамецът зад бара в ресторанта веднага даваше на желаещите. После той мигновено одобрява молбата срещу годишен членски внос от сто крони. Съгласиш ли се, пускат те вътре и заключват вратата зад гърба ти.

Посреща те задимена стая — забраната за тютюнопушене не важи за частните клубове — и овален макет на хиподрум, покрит със зелено сукно и разделен на седем коридора. Във всеки коридор се движи по един метален кон, закачен за спица. Скоростта на конете се мени постоянно. Определя я компютър, който бръмчи под масата. Решенията му, доколкото се бяха убедили членовете на клуба, се основаваха на пълна случайност и непредсказуемост. Ще рече, компютърната програма променя скоростта на някои коне на произволен принцип, а това се отразява на залозите и на печалбите. Около пистата членове на клуба — някои редовни, други новоприети — седяха в удобни кожени люлеещи се кресла и пушеха, пиеха бира на преференциална цена и подвикваха на конете, на които бяха заложили.

Понеже клубът оперираше в сивата юридическа зони на закона за хазарта, при дванайсет или повече участници залогът на човек по правило не биваше да надвишава сто крони на гонка. Ако обаче броят на присъстващите е по-малък от дванайсет, правилникът на клуба разглеждаше залагащите като приятелска компания, използваща територията на клуба за частна сбирка. В такива случаи собствениците на клуба отказваха да се намесват и оставяха мъжете свободно да правят залози помежду си, защото според устава на заведението това си е въпрос, засягащ единствено тях. По тази причина в стаята в дъното на "Бомбай Гардън" почти винаги присъстваха точно единайсет души. Впрочем, никой не беше виждал градината на заведението, за която претендираше името му.

В четиринайсет и десет най-новият член на клуба, сдобил се с правото да участва в залозите четирийсет секунди по-рано, прекрачи прага на залата и установи, че вътре има само двама души: клиент, седнал в едно от креслата с гръб към новодошлия, и мъж от виетнамски произход, облечен в жилетка на крупие, който явно надзираваше състезанията и залозите.

Гърбът на клиента беше широк и изпълваше фланелената риза. По яката се спускаха черни къдрици.

— Добре ли върви, Кронгли? — попита Хари и седна в съседното кресло.

Къдравата глава се извърна.

— Хари! — възкликна той с искрена радост в гласа. — Как ме откри?

— Защо мислиш, че съм те търсил? Може да съм редовен посетител на това заведение.

Кронгли се засмя и погледна конете, които напредваха по пистата, възседнати от метални жокеи.

— Как ли пък не! Всеки път, когато дойда в Осло, идвам тук. Никога не съм те засичал.

— Добре де. Посъветваха ме да те търся тук.

— Нима вече ми се носи слава? Навярно не подхожда на служител на реда да посещава такива места, макар законът да не ги забранява.

— Като каза закон — Хари поклати глава към крупието, което посочи кранчето на кега с бира с въпросително изражение, — точно за това искам да си поговорим.

— Давай — подкани го Кронгли, вторачен в пистата.

В състезанието водеше син кон в най-външния коридор, но предстоеше завой.

— Иска Пелър, болната австралийка, която си закарал в дома си, твърди, че си опипвал нейната приятелка Шарлоте Лол.

Хари не забеляза никаква промяна в съсредоточеното изражение на Кронгли. Зачака. Накрая Кронгли не издържа:

— Да коментирам показанията ѝ ли искаш?

— Само ако ти искаш.

— По тона ти съдя, че ти искаш. "Опипвал" не е точната дума. Пофлиртувахме, започнахме да се целуваме и аз понечих да премина на следващо ниво, но тя отказа. Опитах се да я убедя да продължим. Повечето жени очакват мъжът да бъде по-настоятелен, част от играта е. Не се е случило нищо повече.

— Шарлоте е казала друго на приятелката си. Да не твърдиш, че лъже?

— Не.

— Ами?

— Просто Шарлоте е спестила умишлено някои подробности от случилото се. Добродетелните католички искат да изглеждат по-благонравни, отколкото са в действителност.

— А как ще обясниш, че двете — въпреки състоянието на Пелър — са решили да нощуват другаде?

— Австралийката настоя да си тръгнат. Нямам представа какви са им отношенията. Нещата между близки приятелки често се размиват. По мое впечатление Пелър не си пада по мъже. — Той вдигна полупразната халба от масата. — Накъде биеш, Хари?

— Питам се защо си премълчал тази случка пред колежката ми Кая Сулнес, когато тя дойде в Юстаусе.

— А аз се питам защо продължаваш да дълбаеш по случая. След като прочетох днешните вестници, разбрах, че КРИПОС води разследването.

Кронгли отново се съсредоточи върху конете. След завоя жълтият от трети коридор поведе с една дължина.

— Да, но изнасилванията все още влизат в ресора ни Отдела за борба с насилието — възрази Хари.

— Изнасилване ли? Ти още ли не си изтрезнял, Хари?

— По-трезвен съм, отколкото се надявам да си бил ти, Кронгли. — Хари извади кутията с цигари и лапна една леко изкривена. — Говоря за всички случаи, когато си пребивал и насилвал бившата си жена в Юстаусе.

Кронгли се обърна към Хари и при рязкото движение събори халбата. Бирата попи в зеленото сукно, а мокрото петно се разрастваше с темповете, с които Вермахтът е завземал територии на картата на Европа.

— Преди малко ходих в училището, където тя работи — поясни Хари и запали цигарата. — Тя ме посъветва да те потърся тук. По думите ѝ не се е изнесла от дома ви, а е избягала. Ти…

Хари не успя да продължи. С ловко движение Кронгли завъртя стола му с крак и го нападна в гръб, преди Хари да реагира. Ленсманът стегна китките му здраво. Хари знаеше какво предстои, защото още през първата година в Полицейската академия ги учеха точно това: как се прилага така наречената полицейска хватка. И въпреки това Хари изостана: забави се с една секунда; двете денонощия, удавени в алкохол, и четирийсетте години, през които така и не помъдря, си казаха думата. Кронгли опъна ръцете му назад и Хари удари слепоочието и челюстта си в масата. Онази страна от челюстта, която бе счупена. Изкрещя от болка и за миг му причерня. После се посъвзе, усети отново парещата болка и направи опит ди се отскубне. Макар и силен мъж, Хари нямаше големи шансове срещу такъв противник. Горещият дъх на Кронли го лъхна право в лицето:

— Не биваше да го правиш, Хари. Не биваше да говориш с тази курва. Готова е да ти наприказва всякакви лъжи. Тя разтвори ли си веднага краката, а, Хари?

Кронгли го натисна още по-безжалостно и черепът на Хари изпука. Два коня бяха на път да пробият челото и носа му. Хари вдигна десния си крак и настъпи Кронгли с всичка сила. Онзи изкрещя. Хари се освободи от хватката, завъртя се и го удари, но не с юмрук — достатъчно пръсти си бе чупил заради подобни глупави прояви, — а с лакът. Улучи Кронгли там, където боли най-много: не в брадичката, а малко по-встрани. Кронгли залитна назад, строполи се върху нисък стол и се свлече на пода с вдигнати във въздуха крака. Върху обувката на Кронгли се бe образувала кървава диря след срещата с кубинка, която отдавна беше за изхвърляне. Хари не бе изпуснал цигарата между устните си, а с крайчеца на окото си забеляза, че червеният кон в първи коридор се е устремил към финалната права и към победата.

Наведе се, сграбчи Кронгли за яката и го сложи да седне в стола. Дръпна жадно от цигарата и усети как димът стопля дробовете му.

— Съгласен съм, че версията ми за изнасилването малко издиша. Така или иначе, нито бившата ти съпруга, нито Шарлоте са подали жалба в полицията и моя задача като следовател е да търся други доказателства, нали? Затова пак се насочих към "Ховасхюта".

— Какви, по дяволите, ги говориш?

Кронгли звучеше като силно простуден.

— Става дума за младата жена, на която Елиас си излял душата вечерта преди убийството му. Возили се заедно в автобус и Елиас ѝ казал, че през нощта, прекарана в "Ховасхюта", най-вероятно е станал свидетел на изнасилване.

— Елиас?

— Да, Елиас. Спял леко и през нощта го събудил шум, Погледнал през прозореца на спалнята. Навън луната осветявала външната тоалетна и Елиас забелязал двама души. Жената стояла с лице към хижата, а мъжът — зад нея. Елиас не видял лицето му. Отначало ги възприел като любовна двойка. Жената извивала съблазнително талията си, а мъжът държал ръка над устата ѝ, явно за да не вдигат шум. Мъжът вкарал жената в тоалетната и Елиас — разочарован, задето не му се удал случай да повоайорства, — пак си легнал. Чак когато прочел за убийствата, го налегнали съмнения дали жената не се е гърчила в опит да се отскубне; дали мъжът не е запушил устата ѝ, за да не чуе никой виковете ѝ за помощ. — Хари дръпна от цигарата. — Ти ли беше, Кронгли?

Мъжът потърка брадичка.

— Алиби? — попита направо Хари.

— Спях у дома, сам. Елиас Скуг казал ли е коя е била жената?

— Не. А за мъжа — да не говорим, изобщо не е видял лицето му.

— Не съм аз. Живееш на ръба, Хуле.

— Това какво е — заплаха или комплимент?

Кронгли не отговори, ала в очите му танцуваше хладен смях.

Хари изгаси цигарата и се изправи.

— За твое сведение, бившата ти жена не си е разтваряла краката пред мен. Покани ме в учителската стая — при колегите си. Нещо ми подсказва, че тя се страхува да остане насаме с мъж. Усилията ти несъмнено са дали резултат, Кронгли.

— Не забравяй да хвърляш един поглед през рамо, Хуле.

Хари се обърна. Крупието, напълно невъзмутимо, все едно нищо не се е случило, вече бе подредило конете за нов старт.

— Ще заложите ли? — попита то на развален норвежки.

— Не — поклати глава Хари. — Нямам какво да заложа.

— Значи имате по-големи шансове за успех — отвърна крупието.

На излизане Хари предъвка няколко пъти репликата па виетнамеца и заключи, че е станало езиково недоразумение или не е схванал смисъла. Или това бе просто някаква глупава азиатска поговорка.

Петдесета глава Подкупът

Микаел Белман чакаше. Обожаваше това усещане очакването тя да отвори, вълнението дали тя за пореден път ще надмине очакванията му. При всяка тяхна среща той се дивеше на красотата ѝ, сякаш е забравил колко е красива. Всеки път, когато тя отвореше вратата, му трябваха няколко секунди да попие хубостта ѝ, да осмисли потвърждението, че от всички мъже, които я желаят — на практика всеки зрящ мъж с що-годе хетеросексуална ориентация — тя бе избрала него. Нейният избор подхранваше самочувствието му на лидер на стадото, на алфа-самец, на петел с предимството пръв да се чифтосва с женските. Да, звучеше банално и доста вулгарно, но беше самата истина. Човек не се стреми да стане алфа-самец той си е такъв по природа. Животът на алфа-самеца не с съвсем лесен и приятен, ала не можеш да риташ срещу съдбата.

Вратата се отвори.

Тя носеше бял пуловер с висока яка тип "поло" и см бе вдигнала косата на кок. Изглеждаше изморена, очите ѝ видимо се бяха смалили. Но излъчваше неизменния финес, за който дори собствената му съпруга можеше само да мечтае. Поздрави го, обърна му гръб и се отправи към верандата. Той си взе бира от хладилника, излезе след нея и се настани в един от нелепо големите тежки столове.

— Защо седиш тук, на студа? Ще настинеш.

— Или ще си навлека рак на белите дробове — отвърни тя, взе димящата цигара от пепелника и четивото си.

Белман погледна корицата. "Ham on Rye". От Чарлс… Присви очи, за да прочете фамилното име. Буковски? Като аукционната къща ли?

— Нося добри новини — подхвана той. — Успяхме не просто да предотвратим гръмовен скандал, а и да обърнем целия инцидент с Лайке в наша полза. От Министерството на правосъдието днес се свързаха с мен. — Белман изпъна крака върху масата и огледа етикета на бутилката. — Искаха да ми благодарят, задето съм се намесил толкова категорично и съм издал заповед за незабавното освобождаване на Тони Лайке. Косите им настръхвали само при мисълта какво биха измислили Галтунг и адвокатите му, ако ние не се бяхме намесили. От Министерството поискаха да ги уверя, че лично ще ръководя разследването и никой извън КРИПОС няма правото да се намесва в решенията ми.

Белман отпи от бутилката и почти я удари в масата.

— Ти какво мислиш, Буковски?

Тя отдалечи книгата от себе си и го погледна.

— Очаквах да проявиш интерес — отбеляза той. — Това засяга и теб. Кажи ми каква е твоята теория за случая, миличка. Хайде. Нали си разследващ полицай.

— Микаел…

— Тони Лайке е агресивен тип и позволихме това негово качество да ни заблуди, защото от опит знаем, че всички насилници са непоправими. Но способността и желанието да отнемаш човешки живот не са заложени у всички хора. Те са или вродени, или предизвикани. Ала веднъж събуди ли се у теб, убиецът няма да си тръгне лесно. Навярно убиецът в нашия случай отгатва хода на разсъжденията ни. Наясно е, че ако ни поднесе на тепсия Тони Лайке, ние ще си изгубим ума от въодушевление и ще вдигнем врява до бога: ама разбира се, как не се сетихме по-рано! Какъв по-подходящ претендент за извършителя на убийствата от човек с доказани агресивни нагласи? Затова е влязъл в апартамента на Лайке и се е обадил на Елиас Скуг. Целял е да преустановим търсенето на други гости в "Ховасхюта".

— Телефонното обаждане от дома на Лайке е било проведено преди полицията да оповести публично, че сме открили връзката с "Ховасхюта".

— Е, и? Не може да не си е дал сметка, че е въпрос на време да стигнем до него. По дяволите, как не ни хрумна по-рано!

Белман отново надигна бутилката.

— В такъв случай кой е убиецът?

— Седмият човек в хижата — заключи Микаел Белман. Кавалерът на Аделе Ветлесен. Никой от приятелския ѝ кръг не го познава.

— Абсолютно никой ли?

— Възложил съм на трийсетина души да разпитват обкръжението ѝ. Претърсихме апартамента ѝ. Никакви писмени източници на сведения: нито дневници, нито картичка, нито писма. Дори имейлите и есемесите не казват нищо особено. Разпитахме всички познати на Аделе от мъжки пол: имат солидно алиби. От женски — също. Никой от приятелите ѝ не е виждал или разговарял с мъжа, когото е завела в "Ховасхюта". Това не ги изненадваше ни най-малко, защото Аделе сменяла партньорите си по-често от бельото си и не си правела труда ди обявява пред приятелите си кога е започнала нова връзка. Все пак споделила на своя приятелка, че мистериозният кавалер ту събуждал сексуалния ѝ апетит, ту го прогонвал. Харесала ѝ например поканата му за нощно рандеву в пуста фабрика, където я помолил да си облече сестринска униформа.

— Щом това я възбужда, предпочитам да не ми казваш кое я отблъсква.

— Понякога кавалерът ѝ действал като страстоубиeц, защото ѝ напомнял за съквартиранта ѝ. Приятелката ми госпожа Ветлесен не разбрала какво точно има предвид Аделе.

— Съквартирантът ѝ Гайр Брюн е гей — обясни Кая и се прозина. — Ако този мъж, седмият гост в хижата, наистина се е опитал да натопи Тони Лайке, трябва да е знаел зa криминалното му досие.

— Имената на хора с присъди за нанасяне на телесна повреда са общодостъпна информация. Всеки, който се интересува, има право да получи сведения и къде е било извършено престъплението: в случая, в Ютре Енебак. Агресивните прояви на Лайке датират от периода, когато е живеел в къщата на дядо си до езерото Люсерен. Ако си убиец и искаш да отклониш вниманието от себе си, като насочиш полицията към Лайке, къде ще оставиш трупа на Аделе Ветлесен? На място, което полицията да свърже с човек с криминално досие. Затова убиецът е избрал Люсерен. — Микаел Белман млъкна. — Отегчавам ли те?

— Не.

— Не ми изглеждаш заинтересована.

— Просто… напоследък ми се струпаха доста ангажименти.

— Кога пропуши? Впрочем, имам план как да заловим седмия човек.

Кая го изгледа продължително.

— Няма ли да ме попиташ какъв е планът, миличка? — въздъхна Белман.

— Какъв е?

— Да приложим неговата тактика.

— А именно?

— Да насочим подозренията към невинен.

— Това не е ли по-скоро твоята обичайна тактика?

Микаел Белман я погледна сепнато. В съзнанието му изплува смътно прозрение, свързано с живота на алфа-самеца.

Изложи ѝ плана. Обясни ѝ как ще хванат в примката седмия човек.

После се разтрепери от студ и гняв. Сам не можеше да прецени кое в поведението ѝ го ядоса повече: липсата на ответна реакция или незаинтересованият ѝ вид, сякаш всичко това изобщо не я засяга. Нима тя не разбираше, че евентуалният възход в кариерата му зависи точно от ходовете му през тези няколко съдбоносни денонощия, и този възход ще ѝ осигури бляскаво бъдеще? Шансовете ѝ да се превърне в госпожа Белман граничеха с нулата, ала можеше поне да се издигне в йерархията под неговата опека. Ако, разбира се, продължи да му засвидетелства лоялността и готовността си да бъде неговите очи и уши. А вероятно гневът на Белман се породи от въпроса ѝ, свързан с него. С другия. Със стария, грохнал алфа-самец.

Кая го попита дали наистина е възнамерявал да арестува Хуле за опиума, ако старши инспекторът не се беше огънал пред искането му да поеме цялата вина за ареста на Лайке.

— Разбира се — отвърна Белман и се помъчи да види изражението ѝ, но мракът му попречи. — Защо да не го направя? Все пак е внесъл наркотик.

— Питам те по-скоро дали би компрометирал имиджа на полицията.

— Не можем да продадем моралните си устои заради такива съображения — поклати глава той.

Смехът ѝ се сблъска с компактния вечерен студ и прозвуча сухо.

— Но това не ти попречи да разколебаеш неговите морални устои и да го подкупиш.

— Той е продажник — Белман пресуши остатъка от бирата на един дъх. — Това е разликата помежду ни. Какво се опитваш да ми кажеш, Кая?

Тя отвори уста. Искаше да го каже и щеше да го направи, ако телефонът му не бе звъннал. Белман бръкна и джоба си, издаде устни напред и ги присви. Не ѝ изпращаше въздушна целувка, а предупреждение да мълчи, в случай че се обажда съпругата му, началникът му или друг, който не бива да узнава, че Белман тайно чука колежка от Отдела за борба с насилието, която му предоставя всички необходими сведения, за да може той да извади от играта конкурентно звено. Проклет да си, Микаел Белман. Проклета да съм и аз — Кая Сулнес. Но преди всичко, нека дяволите вземат…

— Изчезнал е — Микаел Белман прибра телефона в джоба си.

— Кой?

— Тони Лайке.

Петдесет и първа глава Писмо

Здрасти, Тони.

Отдавна се чудиш кой съм. Толкова дълго, че ми се струва крайно време да издам самоличността си. През онази нощ бях в "Ховасхюта", но ти не ме видя. Всъщност никой не ме видя, приличах на призрак. Ти обаче ме познаваш. И то доста добре. И сега идвам да те прибера.

Единствено ти можеш да ме спреш. Всички останали са мъртви. Останахме само двамата с теб, Тони. Разблъска ли ти се сърцето? Ръката ти посяга ли към ножа? Размахваш ли го слепешком из мрака, обезумял от страх, че ще изгубиш живота си?

Петдесет и втора глава Посещение

Нещо го събуди. Звук. Отвън рядко се чуваше шум или поне всички шумове му бяха познати и не го будеха Той стъпи на студения под и погледна през прозореца Неговият район. Някои го наричаха пустош, каквото и да влагаха в тази дума. Всъщност земята никога не опустяваше, винаги се случваше нещо. Както например и сега. Животно? Или призракът? Едно бе сигурно — навън се случваше нещо. Погледна към вратата, заключена с ключ и секретно резе. Пушката стоеше в бараката. Потрепери под дебелата червена фланелена риза, която носеше и денем, и нощем. В стаята цареше празнота. Навън — също, Сякаш целият свят бе опустял. Свят пуст, но не и самотен — двамата все още съществуваха.

Хари сънува: асансьор с хищни зъби, жена, лапнали коктейлна клечица между кошиниленочервените си устни, клоун, понесъл ухилената си глава под мишница, бяла невеста, застанала пред олтара със снежен човек, петолъчна звезда, начертана с пръст върху прашен телевизионен екран, едноръка девойка върху трамплин в Банкок, сладникав мирис на таблетки за писоар, профил на човешко тяло под синята повърхност на водно легло, пневматична дрелка и кръв, която плисва в лицето му, топла и смъртоносна. Преди алкохолът му действаше, както едно време кръстът, чесънът и светената вода: прогонваше призраците. Ала тази нощ имаше пълнолуние, призраците подушиха девича кръв и наизлязоха от най-тъмните ъгли и най-дълбоките гробове и започнаха да подхвърлят Хари насам-натам в зловещия си танц — по-грубо и по-диво от всякога. Сърцето му се разблъска от смъртен страх, разнесе се адският пронизителен вой на противопожарна аларма. После се възцари тишина. Пълна тишина. И ето пак… устата му се напълни до пръсване, не можеше да диша. Обгърна го студен непрогледен мрак. Той се вцепени и…

Сепна се и премига объркан в мрака. Между стените отекна ехо. От какво? Грабна револвера от нощното шкафче, стъпи на студения под и слезе по стълбите във всекидневната. Нямаше никого. От празното барче още се носеше светлина. По-рано Хари откри самотна бутилка коняк вътре. Баща му от млад внимаваше много с алкохола, знаейки какви гени е унаследил, и държеше коняка само зa гости. А при него рядко се отбиваха хора. Течението завлече напрашената, пълна до половината бутилка заедно с капитан Джим Бийм и моряк Хари Хуле. Хари седна в креслото и разсеяно започна да чопли дупката в дамаската на ръкохватката. Затвори очи и си припомни как си налива половин чаша. Бълбукането на изливащия се алкохол, светлите отблясъци в златистокафявата течност; миризмата, трепета, с който доближава чашата до устните си и усеща как цялото му тяло се съпротивлява панически. После излива съдържанието на чашата в устата си.

Сякаш някой го удари право в слепоочието.

Хари отвори широко очи. Отново се възцари тишина.

После звукът се завърна неочаквано.

Прониза ушите му. Проклетата противопожарна аларма. Същата, която го събуди. Звънецът на вратата. Хари погледна часовника: дванайсет и половина.

Излезе в антрето, включи външните лампи, видя профил зад опушеното стъкло, стисна револвера в ръка, завъртя топката на вратата с два пръста и дръпна рязко.

В тъмното забеляза следи от ски, прекосяващи двора. Не бяха негови, а призраците не оставят следи, нали?

Заобиколи къщата отзад. В същия миг се сети, че остави прозореца на спалнята отворен. Трябваше… Притаи дъх и сякаш някой също спря да диша. Не някой, а нещо Животно.

Обърна се. Отвори уста. Сърцето му спря да бие. Как е съумяло да се придвижи толкова бързо и безшумно? Как е дошло толкова… близо?

Кая се вторачи в него с широко отворени очи.

— Може ли да вляза?

Беше облечена във възширок шлифер, косата ѝ стърчеше напосоки, а лицето изглеждаше бледо и измъчено Хари премига няколко пъти, за да се увери, че не сънува Стори му се страшно красива.

Той се опита да не вдига шум, докато повръща. Не бе близвал алкохол повече от денонощие, но стомахът на алкохолиците е силно чувствителен и реагира бурно и при рязко връщане към алкохола, и при рязко лишаване от алкохол. Пусна водата, изпи на малки глътки чаша вода и се върна в кухнята. Кафеварката бумтеше на котлона, а Кая, седнала на един стол, вдигна глава към него.

— Значи, казваш, че Тони Лайке е изчезнал — кимна Хари.

— Да. Микаел нареди на хората си да го доведат, но не го открили никъде: нито вкъщи, нито в офиса. Не оставил съобщение на никого. Името му не фигурира в списъците с пасажери на самолетни компании през последното денонощие. Накрая се свързали с Лене Галтунг и тя изказала предположение, че годеникът ѝ е заминал в планината, за да се отдаде на размисъл. Случвало се често. Ако е права, Тони явно е взел влака, защото колата му си стои в гаража.

— Сигурно е отишъл в Юстаусе. Каза, че това е неговият район.

— Не е отседнал на хотел.

— Мм.

— Смятат, че той е в опасност.

— Кои?

— Белман и КРИПОС.

— А ти не си ли част от тях, та говориш в трето лице? И впрочем защо Белман толкова държи да намери Тони Лайке?

— Микаел имаше план да заложи капан на убиеца — Кая затвори очи.

— По-конкретно?

— Убиецът очевидно се опитва да очисти всички, прекарали онази нощ в "Ховасхюта". Затова Микаел искаше да помоли Лайке да се включи като примамка в инсценировка на полицията. Идеята беше Лайке да даде интервю на водещ вестник, в което да сподели, че заради стреса през последните дни е решил да се уедини на определено място, чието име ще издаде на журналиста.

— А КРИПОС ще причакат убиеца там.

— Да.

— Но планът се провали. Затова ли си тук?

Тя го погледна, без да мига.

— Остана още един човек, когото можем да използваме като примамка.

— За Иска Пелър ли говориш? Тя живее в Австралия.

— Белман знае, че ѝ е назначена персонална охрана, след като ти си разговарял с нея и с някой си Маккормак. Затова иска да я убедиш да дойде в Норвегия и да съдейства на КРИПОС.

— И защо да го правя?

Тя заби поглед в ръцете си.

— Знаеш с какво те държи. Ще продължи да те изнудва.

— Мм. Кога откри, че в стека с цигари има опиум?

— Докато го слагах върху поставката за шапки в спалнята. Прав си: опиумът има много силна миризма. А още помнех характерния мирис от жилището ти в Хонконг. Отворих стека и забелязах смъкнатия бандерол на най долната кутия. Намерих бучката и казах на Микаел. Toй ми нареди да ти върна стека, когато дойдеш да си го вземеш.

— Съзнанието, че съм те използвал, за да пренесеш дрогата, сигурно е приспало съвестта ти.

— Не, Хари — поклати глава тя. — Беше ми много трудно. Навярно за околните изглежда по-лесно, но…

— Но?

— Предадох ти съобщението на Микаел и повече няма да му правя услуги.

— Така ли?

— Ще му кажа, че не желая да се виждаме повече.

Кафеварката замлъкна.

— Отдавна трябваше да сложа край — продължи тя. — Нямам намерение да те моля да ми простиш за предателството, защото такова нещо не се прощава лесно. Просто исках да ти го кажа очи в очи, за да ме разбереш. Затова дойдох посред нощ. Да ти призная, че постъпих така, заслепена от любов като глупачка. Любовта ме направи продажна. А имах друга представа за себе си. — Тя подпря чело на ръцете си. — Измамих те, Хари. Ще ти кажа само, че предателството, което извърших спрямо самата себе си, ме мъчи още повече.

— Всички сме продажни. Просто искаме различна цена, за да се откажем от принципите си. В различна валути. Ти — любов, аз — наркотици. И знаеш ли…

Кафеварката отново запя, но една октава по-високо от миналия път.

— … това те прави по-добър човек от мен. Искаш ли кафе?

Завъртя се и погледна фигурата, застанала неподвижно пред него. Стоеше там от цяла вечност, сякаш е неговата сянка. Цареше пълна тишина. Чуваше само собствения си дъх. Долови движение, нещо се вдигна в тъмното, чу се глухо просвирване и изведнъж го осени странна мисъл: тази фигура е точно това, неговата сянка. А той…

Мисълта заекна. Случи се някакво преместване във времето, някой наруши връзката с възприемането на картината.

Вторачи се смаян пред себе си и усети как по челото му се стича топла капка пот. Заговори, ала думите му се нижеха безсмислени. Нарушена бе връзката между мозъка и устата му. Пак чу тихото свирукане. После звукът отново изчезна. Всъщност изчезнаха всички звуци. Вече не чуваше дори собственото си дишане. Установи, че стои на колене, а телефонът му е паднал до него. Лъч бяла светлина прорязваше грубите дъски на пода, но и той изчезна, когато капката пот се плъзна към очите му и го заслепи. Тогава разбра, че това не е пот.

Третият удар се вряза в главата, гърлото и тялото му като леден къс. Всичко се вкочани.

"Не искам да умра" — помисли си той и се опита да повдигне ръка, за да предпази главата си, но се оказа неспособен да помръдне. Беше парализиран.

Не усети четвъртия удар, ала миризмата на дърво му подсказа, че е паднал по лице върху пода. Премига няколко пъти и си възвърна зрението на едното око. Пред себе ги видя чифт обувки за ски. Постепенно звуците се появиха: забързаното му дишане, спокойното дишане на другия; кръвта, която капеше върху дъските. Другият шепнеше, ала сякаш изкрещя думите в ухото му:

— Сега сме едно.

В два часа двамата продължаваха да разговарят в кухнята.

— Седмият човек… — Хари си наля още кафе. — Затвори очи. Как си го представяш? Говори спонтанно, не мисли.

— Изпълнен е с омраза и гняв; психически нестабилен, антипатичен. От онези типове, способни да събудят известно любопитство у жени като Аделе Ветлесен, но не за дълго. В дома си има цяла колекция от порносписания и филми.

— Кое те кара да мислиш така?

— Не знам, вероятно фактът, че е искал Аделе да облече като медицинска сестра.

— Продължавай.

— Представям си го женствен.

— Защо?

— Аделе е споделила с приятелката си, че ѝ прилича на съквартиранта ѝ по гласа. Следователно има висок глас — Кая поднесе чашата към устните си с усмивка. — А може и да е актьор. С висок глас и чувствени устни. Впрочем, още не съм се сетила как се казва онзи мъжествен актьор с женски глас.

Хари вдигна чашата си като за наздравица.

— А какво мислиш за сцената, на която Елиас Скуг е станал свидетел през онази нощ? Кои са били участници те? Дали е било изнасилване?

— Жената не е била Марит Улсен.

— Мм. Защо?

— Защото е била единствената дебеланка в хижата. Ако беше видял нея, Елиас веднага щеше да я познае по фигурата.

— И аз стигнах до същия извод. А дали е било изнасилване?

— Така изглежда от думите на Елиас. Мъжът запушил устата на жената с ръка, за да заглуши писъците ѝ, и я дръпнал в тоалетната. Какво друго обяснение може да има?

— Защо тогава Елиас Скуг не е възприел сцената като насилствен акт?

— Не знам. Сигурно се е подвел по… позата им, по езика на тялото им.

— Именно. Подсъзнанието ни възприема много повече информация от разума. Елиас е бил сигурен, че двойката ще нрави секс доброволно, и най-спокойно е заспал. Чак по- късно, когато е прочел за убийствата, се е разровил в откъслечните си спомени от онази нощ и се е усъмнил дали не е станал свидетел на изнасилване.

— Значи двамата — мъжът и жената — са били увлечени и любовна игра. Кои двойки го правят? Във всеки случай не двама души, които се запознават в хижа и излизат навън, за да си поговорят. Любовната игра предполага спокойствие и познаване на партньора.

— Следователно двамата са имали връзка. Според досегашните сведения в хижата през онази нощ е нощувала една-единствена двойка…

— Аделе и непознатият. Седмият човек.

— А може в хижата да са нощували и хора, за които не знаем. — Хари изтръска пепел от цигарата си.

— Къде е тоалетната? — попита Кая.

— Лявата врата в дъното на коридора.

Хари се загледа как цигареният дим се вие към абажура ни лампата над масата. Странно, не чу вратата на тоалетната да се отваря. Стана и излезе в коридора да провери.

Кая стоеше пред вратата и се взираше в нея. На оскъдната светлина видя как тя преглътна. Проблесна мокър остър зъб. Хари сложи ръка на гърба ѝ и дори през дрехите усети колко силно бие сърцето ѝ.

— Искаш ли аз да отворя? — предложи Хари.

— Сигурно ме мислиш за луда.

— Кой не е луд? Ето, отварям, става ли?

Тя кимна. Хари натисна дръжката и отвори.

Изчака я край кухненската маса. Кая се върна, облечена в шлифера.

— Време е да се прибирам.

Хари кимна и я последва в коридора. Тя се наведе да си обуе ботушите.

— Случва се само когато съм изморена — обясни тя. — Иначе нямам проблем с вратите.

— Сигурен съм. Аз съм така с асансьорите.

— Наистина ли?

— Да.

— Сподели.

— Друг път. Кой знае, може пак да се видим.

Тя се умълча. Много бавно вдигна ципа на ботушите си. После се изправи рязко и се озова съвсем близо ди Хари. Той усети аромата ѝ като завръщащо се ехо.

— Кажи ми сега — помоли тя с нещо диво в очите, което Хари не успя да разтълкува.

— Добре — той усети боцкане във върховете на пръстите, все едно влиза на топло след дълъг престой на студа. — Когато бяхме малки, сестричката ми имаше дълга коса. Веднъж отидохме на свиждане на мама в болницата. Понеже татко не понася болници, разбрахме се той да ни чака долу. Двамата със Сьос се качихме сами. На връщане, докато слизахме с асансьора, тя беше застанала прекалено близо до решетката и косата ѝ се закачи за стената отвън. От шока не успях да помръдна. Гледах безпомощно как косата ѝ се опъва и започва да дърпа главата ѝ.

— Какво стана?

Хари си даваше сметка, че стоят доста близо един ди друг. Скъсили бяха дистанцията до минимум. И то cъвсем съзнателно. Той си пое дъх:

— Изгуби няколко кичура. Пак пораснаха. А аз… aз изгубих нещо друго, но безвъзвратно.

— Изплашила те е мисълта, че си се предал.

— Аз безспорно се предадох.

— На колко години беше?

— На достатъчно да се предам — усмихна се той. — Стига толкова самосъжаление за днес, а? Баща ми остана очарован от реверанса ти.

Кая се засмя тихо.

— Лека нощ — и направи реверанс.

Хари се отмести встрани и ѝ отвори външната врата.

— Лека нощ.

На стълбите тя се обърна.

— Хари?

— Да?

— В Хонконг не се ли чувстваше самотен?

— Самотен ли?

— Докато те гледах как спиш, ми изглеждаше много самотен.

— Така е — призна той — Чувствах се самотен. Лека нощ.

Останаха на местата си половин секунда повече. За толкова време Кая щеше да преполови стълбите, а Хари — да се е върнал в кухнята.

Тя обгърна тила му с ръка, привлече главата му към себе си и се повдигна на пръсти. Погледът ѝ се замъгли и очите ѝ се превърнаха в искрящо езеро, преди да ги затвори. Полуразтворените ѝ устни срещнаха неговите. Той не мърдаше, усещайки сладкия удар с кама в стомаха като инжекция с морфин.

Тя го пусна.

— Лека нощ, Хари.

Той кимна.

Кая се обърна и тръгна по стълбите. Хари влезе обратно и затвори внимателно вратата.

Изплакна чашите и кафеварката. На вратата пак се позвъни.

Хари отиде да отвори.

— Забравих нещо — отрони тя.

— Какво?

Тя посегна и погали челото му.

— Как изглеждаш.

Той я притегли в обятията си. Кожата ѝ, ароматът ѝ… Усети как пропада, но с блаженото усещане на стремглаво устремил се към бездната.

— Желая те — прошепна тя. — Искам да се любя с теб.

— И аз.

Отскубнаха се от обятията си. Вгледаха се един в друг. Помежду им се спусна внезапна тържественост и за миг Хари помисли, че Кая съжалява; че самият той се разкайва. Всичко стана прекалено изведнъж, прекалено набързо. Разделяха ги прекалено много неща, носеха прекалено голям товар от миналото си, а срещу постъпката им имаше многобройни доводи. И въпреки това тя хвана, макар и плахо, ръката му, прошепна "ела" и тръгна пред него по стълбите към горния етаж.

В спалнята цареше студ. Миришеше на родители. Хари включи осветлението.

Двойното легло бе застлано с две завивки и две възглавници. Хари помогна на Кая да смени чаршафите.

— От коя страна спи баща ти? — попита тя.

— От тази — посочи Хари.

— И е продължил да спи там дори след като тя си е отишла — прошепна сякаш на себе си тя. — За всеки случай.

Съблякоха се, без да се гледат. Сгушиха се под завивките и телата им се срещнаха.

Първо лежаха кротко един до друг, целуваха се внимателно, за да изпробват вкуса си и да не развалят магията. Вслушваха се в дишането си, в бръмченето на самотни автомобили отвън. После целувките станаха по-страстни, докосванията — по-дръзки и Хари чу възбуденото съскане на дъха ѝ в ухото си.

— Страхуваш ли се? — попита той.

— Не — простена тя, хвана твърдия му член, повдигна таза си и понечи да го вкара в себе си, но Хари отстрани ръката ѝ и го направи сам.

Докато проникваше в нея, не се чу звук. Само съвсем леко дихание. Той затвори очи. Не мърдаше, само се наслаждаваше на усещането. После внимателно започна да се движи. Отвори очи и улови погледа ѝ. Всеки миг тя щеше да се разплаче.

— Целуни ме — прошепна Кая.

Езикът ѝ се уви около неговия, отдолу — гладък, отгоре — грапав. Движенията им ту се забързваха, ту се забавяха. Тя го обърна и без да изпуска езика му, възседна Хари. Бедрата ѝ притискаха мускулите на корема му при всяко нейно отпускане. Изведнъж езикът ѝ се отскубна, тя отметна глава назад и простена дрезгаво два пъти. Сподавено животинско стенание, което се издигна, а когато въздухът ѝ свърши, изтъня. Гърлото ѝ се сви от задушения вик. Хари вдигна ръка и долепи два пръста до изпъкналата сънна артерия, пулсираща под кожата ѝ.

После тя извика — от болка, от гняв, като вик на освобождение. Хари усети как тестисите му се стегнаха и свърши. Усещането беше пълно, толкова непоносимо цялостно, че той удари с юмрук по стената. Кая се отпусна върху него, сякаш ѝ бе ударил смъртоносна инжекция.

Полежаха така, с разперени ръце и крака като убити. Хари усещаше как кръвта шуми в ушите му, а по тялото му плъзва вълна на блаженство и нещо друго, което — беше готов да се закълне — приличаше на щастие.

Заспа и се събуди, защото тя се сгуши в него. Беше облякла една от долните ризи на баща му. Целуна го, промърмори нещо и заспа. Задиша леко и спокойно. Хари прикова очи в тавана. Отново го нападнаха безброй мисли. Знаеше, че е безсмислено да се съпротивлява.

Почувства се толкова добре. Не се бе чувствал така, откакто… откакто…

Бяха оставили щорите вдигнати и в пет и половина светлини от фаровете на автомобилите пробиха мъглата. Осло се събуждаше. Жителите му се мъкнеха към работните си места. Хари погледна Кая за пореден път и заспа.

Петдесет и трета глава Скално катерене

Хари се събуди в девет часа. Стаята вече се къпеше в дневна светлина, а леглото от другата страна беше празно На телефона си бе получил четири гласови съобщения.

Първото му бе изпратила Кая, докато пътувала към къщи, за да се преоблече за работа. Благодареше му за… Хари не чу за какво. Преди да затвори, тя се засмя кокетно.

Второто съобщение беше от Гюнар Хаген. Питаше Хари защо не отговаря на обажданията му. Журналистите здраво го погнали заради неоправдания арест на Тони Лайке.

Третото съобщение идваше от Гюнтер. Немецът за пореден път се пошегува с Хари — "Хари Клайн" — и съобщи, че лайпцигската полиция не е открила паспорта ни Юлиана Верни и следователно не може да потвърди дали вътре има печат от Кигали.

В четвъртото съобщение Микаел Белман молеше Хари да се яви в КРИПОС в два часа, както вероятно го е инструктирала и Сулнес.

Хари стана. Чувстваше се добре. Дори фантастично. Поразмърда се. Е, фантастично навярно беше прекалено силна дума.

Слезе на долния етаж, извади пакет сухари и проведе първо най-спешния си разговор.

— Говорите със Сьос Хуле — важно заяви тя.

Хари не успя да сдържи усмивката си.

— А ти говориш с Хари Хуле.

— Хари! — извика тя и повтори два пъти името му с искрено въодушевление.

— Здрасти, Сьос.

— Татко каза, че си се прибрал! Защо не се обади?

— Не се чувствах готов, Сьос. Ето, сега съм готов. А ти?

— Винаги съм готова, Хари. Много добре знаеш.

— Да, така е. Искаш ли да обядваме в центъра, преди да отидем в болницата? Аз черпя.

— Да! Звучиш ми толкова радостен, Хари. С Ракел ли си говорил? Тя ми се обади вчера. Какво беше това, Хари?

— Сухарите се изсипаха от пакета. Защо ти се обади Ракел?

— Да пита за татко. Разбрала, че е болен.

— Само затова ли?

— Да. Не. Искаше да ми каже, че Олег е добре.

— Чудесно — Хари едва преглътна. — Ще ти се обадя малко по-късно.

— Само да не ме забравиш. Толкова се радвам, че се прибра, Хари! Имам да ти разказвам много неща!

Хари остави телефона върху кухненския плот и се наведе да събере парчетата сухар от пода, но телефонът звънна отново. Сьос имаше навика да се сеща какво е забравила да му сподели чак след като приключат разговора. Хари се изправи и вдигна:

— Какво има?

Прокашляне. После нисък мъжки глас се представи като Абел. Името звучеше познато и Хари разрови паметта си, където старателно бе архивирал цели папки с информация за извършени убийства. Данните в тях се бяха запечатали завинаги в съзнанието му: имена, лица, адреси, дати, гласове, цветове и марки на автомобили. Но често се хващаше, че забравя имената на съседи, с които от три години дели етажна площадка, или кога Олег има рожден ден. Наричаше се детективска памет.

Хари изслуша мъжа, без да го прекъсва.

— Разбирам — каза накрая. — Благодаря ви за обаждането.

Прекрати разговора и набра друг номер.

— Свързахте се с КРИПОС — обади се отегчена телефонистка. — Микаел Белман не е в кабинета си.

— А къде е? Обажда се Хуле от Отдела за борба с насилието.

Телефонистката го осведоми за настоящото местонахождение на началника.

— Съвсем логично — отбеляза Хари.

— Моля? — прозина се тя.

— Често се занимава с това, нали?

Хари пусна телефона в джоба си. Загледа се през кухненския прозорец и тръгна към вратата. Натрошеният сухар изхрущя под ходилата му.

"Център за катерене "Скьойен" пишеше върху стъклената врата откъм паркинга. Хари бутна вратата и влезе. Спусна се по стълбите. Пресрещнаха го група въодушевени ученици и той спря да ги изчака. Долу си събу кубинките и ги остави на поставката за обувки. В голямата зала шестима души се катереха активно по десетметровите стени. Какви ти стени, приличаха повече на стръмните изкуствени скали от папие маше във филмите за Tapзан, които Хари и Йойстайн гледаха като деца в кино "Сюмра", с единствената разлика, че стените в тази зала бяха изпъстрени с разноцветни дръжки, болтове с възли и карабини. Хари тръгна по сините килимчета, от които се издигаше дискретен мирис на сапун и на потни крака. Спря до нисък, набит, кривокрак мъж, вторачил се нагоре. Въжето от седалката му се издигаше към друг катерач, който се люлееше на една ръка осем метра по-нагоре. С бърз подем встрани мъжът метна крак нагоре, заби пета под розова крушовидна дръжка, закрепи другия см крак върху малка издатина и намота въжето около котвата с елегантно движение.

— Got you![77] — извика той, отпусна се на въжето и опря крак о стената.

— Хубав хийл хук! — похвали го Хари. — Шефът ти май си пада позьор, а?

Юси Колка не отговори и дори не удостои Хари с поглед. Само освободи блокиращата макара.

— Секретарката ти ми каза да те търся тук — обърна се Хари към мъжа, който се спускаше надолу.

— Всеки ден по едно и също време — отвърна Белман. — Една от малкото привилегии, полагащи се на служителите на реда, е възможността да спортуват през работно време. А ти, Хари? Изглеждаш ми мускулест, с минимум телесни мазнини. Идеален си за катерач.

— Слаби амбиции.

Белман стъпи на пода широко разкрачен и издърпа още малко въже, за да развърже възела осмица.

— Не схванах какво ми каза.

— Не виждам смисъл да се катеря нависоко. От време на време се занимавам с боулдър[78].

— Боулдър — презрително изсумтя Белман, разхлаби ремъците на седалката и слезе. — Нали знаеш, че е по-болезнено да паднеш от двуметрова височина без, отколкото от трийсет метра с въже?

— Да — усмихна се сухо Хари. — Знам.

Белман седна на една дървена скамейка, събу си калцуните за катерене, които напомняха балетни пантофки, и разтърка крака. Колка издърпа въжето и започна да го навива.

— Получи съобщението ми, нали?

— Да.

— Тогава защо си се разбързал? Нали ще се видим в два на оперативка?

— Исках да уточним нещо, Белман.

— Да уточним ли?

— Да, и то на четири очи. Трябва да предоговорим условията, при които работя за твоя отбор.

— За моя отбор ли? — засмя се Белман. — Какви ги дрънкаш, Хари?

— Налага ли се да бъда още по-конкретен? Не ти трябвам, за да се обадя в Австралия, та да убедя онази жена да дойде в Норвегия, а ти да я използваш за примамка. Можеш и сам да го направиш. Всъщност искаш да ти помогна.

— Хари, за бога, какви…

— Изглеждаш изморен, Белман. Започна да усещаш как след убийството на Марит Улсен натискът върху теб се засилва неимоверно. — Хари седна на скамейката до Белман. И в седнало положение се извисяваше на десет сантиметра над главния инспектор от КРИПОС. — Цял ден се чувстваш като в играта "Feeding frenzy". Минаваш покрай будка за вестници, включваш си телевизора — отвсякъде те залива информация за Случая. За Случая, който още не си разплел. Шефовете непрекъснато те притискат. Всеки ден даваш пресконференция, а лешоядите се надвикват с въпроси. А сега човекът, когото пуснаха на свобода по твое нареждане, изчезна яко дим. Освирепелите репортери нападат ожесточено, вече се чува шведска, датска, дори английска реч. Аз се връщам оттам, накъдето си се запътил, Белман. Съвсем скоро ще чуеш и френска реч. Защото е крайно време да разплетеш Случая, Белман. Но се намираш в задънена улица.

Белман мълчеше, мускулите на челюстите му се стегнаха. Колка прибра въжето в раница и се приближи към двамата, но Белман му махна с ръка да се отдалечи, финландецът се обърна и тръгна към изхода като послушен териер.

— Какво искаш, Хари?

— Предлагам ти да се разберем на четири очи, вместо да се разправяме пред всички.

— Искаш да те моля за помощ, така ли?

Забеляза как лицето на Белман леко потъмня.

— Да не си въобразяваш, че се намираш в изгодна позиция да поставяш условия, Хари?

— По мое мнение отдавна не съм се намирал в по-изгодна позиция.

— Грешиш.

— Кая Сулнес не желае да работи повече за теб. Вече повиши Бьорн Холм, но дори да го върнеш в експертната група за оглед на местопрестъпления, ще остане доволен. В момента можеш да навредиш единствено на мен, Белман.

— Забрави ли, че мога моментално да те тикна на топло, и няма да видиш баща си, преди да умре?

— Така или иначе няма да го видя, Белман — поклати глава Хари.

Главният инспектор от КРИПОС повдигна вежда.

— Сутринта се обадиха от болницата. През нощта баща ми е изпаднал в кома. Според лекуващия го лекар, доктор Абел, няма да се събуди. Което не успях да кажа на баща си, ще си остане неизречено.

Петдесет и четвърта глава Лале

Белман изгледа мълчаливо Хари. Кафявите му като на лопатар очи бяха обърнати към Хари, но всъщност погледът му бе устремен навътре. Хари знаеше, че в момента в главата на главния инспектор се провежда заседание, белязано от сериозни разногласия между участницитe. Белман бавно разхлаби кесийката с магнезий от колана на кръста си, за да спечели още малко време за размисъл. После я натъпка в раницата с гневно движение.

— Ако — казвам ако — те помоля за помощ, без да ти извивам ръцете, защо ще ми помогнеш?

— Не знам.

Белман спря да прибира екипировката си и вдигна очи.

— Как така не знаеш?

— Във всеки случай няма да е от любов към теб, Белман. — Хари си пое дъх и започна да мачка кутията с цигари. — Понякога дори бездомниците откриват, че имат дом. Място, където искат да ги погребат някой ден. Знаеш ли къде искам да ме погребат, Белман? В парка пред Главното управление. Не защото обичам полицията или съм запален привърженик на така наречения "колективен дух". Тъкмо обратното: презирам малодушната преданост на полицаите към службата; плюя на изродената симбиоза, продиктувана единствено от страха, че един ден и на теб ще ти потрябва помощ от колега, за да отмъсти за теб, за да те оправдае с показанията си или за да си затвори очите. Ненавиждам всичко това. — Хари се обърна към Белман. — Но полицията е единственото, което имам. Там е коренът ми. А работата ми е да разкривам убийства Независимо дали за КРИПОС, или за Отдела за борба с насилието. Разбираш ли, Белман?

Главният инспектор стисна долната си устна с два пръста.

Хари кимна към стената:

— С каква трудност беше изкачването ти. Седем плюс?

— Осем минус. Склон без растителност и скали, без предварителен опит и без помощни средства към въжето.

— Трудна работа. Навярно онова, което искам от те, ти се струва още по-трудно, но настоявам да стане по моя начин.

— Добре — прокашля се Белман. — Добре, Хари. — Toй стегна силно шнура на раницата. — Ще ни помогнеш ли?

Хари прибра кутията с цигари обратно в джоба си и наведе глава.

— Разбира се.

— Първо трябва да попиташ началника си дали е съгласен да те пусне.

— Няма нужда — Хари стана. — Вече го осведомих, че оттук нататък ще работя с вас. Ще се видим в два.

Иска Пелър гледаше през прозореца на двуетажната тухлена сграда към наредените еднотипни къщи от другата страна на улицата. Гледката напомняше кой да е английски град, ала всъщност представляваше квартал "Бристъл" в Сидни, Австралия. Изви се хладен южен вятър. Очакваше се залезът да разхлади нажежения въздух.

Тя чуваше кучешки лай и бръмченето на двигатели от магистралата на две пресечки оттук. Двамата полицаи в автомобила отсреща се бяха сменили: на мястото на мъжа в жената дойдоха двама мъже. В момента отпиваха съвсем бавно от картонените си чаши с капачета. Пък и защо да бързаш, ако ти предстои осемчасово дежурство и на всичкото отгоре не бива да мърдаш от мястото си? Остава ти единствено да намалиш скоростта, да забавиш метаболизма си, да последваш примера на аборигените и да изпаднеш в безпаметно състояние, един вид режим на изчакване, подобен на анабиоза, който може да продължи дори няколко дни, ако се наложи. Иска Пелър се опита да си представи как тези спокойни кафеджии биха се притекли на помощ в случай на нужда.

— Съжалявам — отговори тя на събеседника си по телефона, като се помъчи да овладее треперенето на гласа си, породено от едва потискан гняв. — Ще направя всичко по силите си, за да ви помогна да откриете Шарлоте, но молбата ви ми се струва безумна. — После възмущението стана неконтролируемо: — Как изобщо си позволявате да искате от мен подобно нещо! И без да участвам в идиотския ви експеримент, представлявам примамка за убиеца! Дори десет побеснели коня не са в състояние да ме завлачат до Норвегия. Нали вие работите в полицията и ви плащат да заловите това чудовище. Защо не му устроите клопка със собствени сили?

Затвори телефона и го захвърли. Той тупна върху възглавницата на креслото. Котката, разположила се там, се стресна и се промъкна в кухнята. Иска Пелър зарови лице в шепите си. Сълзите напираха в гърлото ѝ. Милата Шарлоте. Нейната скъпоценна, любима Шарлоте.

Иска никога не се бе страхувала от тъмното, ала ceга мракът я плашеше до смърт: ей сега слънцето ще залезе, мислеше непрекъснато тя, и неизбежно ще се спусне непрогледна нощ. За пореден път.

Телефонът пак звънна с парче на "Антъни енд Дъ Джонсънс". Екранът светна върху възглавницата. Иска се приближи и го погледна. Косите ѝ настръхнаха. Номерът започваше с плюс и числото четирийсет и седем. Още един норвежки номер.

Вдигна.

— Ало?

— Пак съм аз.

Тя въздъхна с облекчение. Обаждаше се полицаят.

— Ако не можете да присъствате физически на клопката, ще ни разрешите ли поне да вземем под наем самоличността ви?

Кая гледаше мъжа, отпуснал глава в скута на червенокосата жена, свела лице към оголения му тил.

— Какво виждаш? — попита Микаел, а гласът му прокънтя между стените на музея.

— Тя го целува — отвърна Кая и се отдалечи на крачки от картината. — Или го утешава.

— А според мен го е ухапала и смуче кръвта му.

— Кое те навежда на тази мисъл?

— Все има някаква причина Мунк да е озаглавил творбата си "Вампир". Готова ли си?

— Да, след час заминавам с влак за Юстаусе.

— Защо настояваше да се видим?

Кая си пое дъх.

— За да ти кажа, че няма да се виждаме повече.

— Любов и болка — промърмори Микаел Белман, олюлявайки се на пети.

— Какво?

— Първоначално Мунк е нарекъл картината си "Любов и болка". Хари инструктира ли те за подробностите по плана?

— Да. Чу ли какво ти казах?

— Да, Сулнес, имам отличен слух. Ако не ме лъже паметта, не го казваш за пръв път. Предлагам ти да го обмислиш.

— Излишно е да обмислям каквото и да било, Микаел.

Той приглади вратовръзката си.

— Спа ли с него?

— С кого? — Тя изтръпна.

Белман се засмя полугласно.

Докато стъпките му се отдалечаваха, тя не се обърна да го изпрати с поглед. Продължи да се взира упорито в лицето на жената от картината.

През стоманените жалузи се процеждаше светлина. Хари топлеше ръцете си в бяла чаша с кафе със син надпис "КРИПОС". Залата за оперативка напомняше досущ помещението за инструктаж в Отдела за борба с насилието, където бе прекарал безброй часове от живота си: светла, със скъпи мебели, но и някак спартански обзаведена в хладния дух на модерния интериор, който се стреми не да претвори принципите на минимализма, а да внуши усещане за бездуховност; помещение, подканващо присъстващите към бързина и ефективност; достатъчно негостоприемно, за да не се задържат там дълго.

Осмината души в залата оформяха онова, което Белман определи като ядро на разследващата група. Хари познаваше само двама от тях: Бьорн Холм и грубовата, здравомислеща, но лишена от въображение жена, известна с прозвището Пеликанката. Някога тя работеше в Отдела за борба с насилието. Белман представи Хари на колегите и по-специално на Ердал: полицай с рогови очила и кафяв костюм от времето на ГДР. Ердал се беше уединил в дъното на залата далеч от колегите си и си чистеше ноктите с швейцарско ножче. Хари предположи, че е служил в армията. Присъстващите започнаха да докладват по случая. Всички рапорти потвърждаваха предположенията на Хари, че разследването е зациклило. Долови отбранителна нотка в доклада за издирването на Тони Лайке. Полицаят, изготвил доклада, съобщи какви проверки са извършени: в списъците с пътници, изискани от самолетните компании, името Лайке не фигурирало, а наземните станции на мобилните оператори не са засичали сигнали от телефона на Лайке след изчезването му; в хотелите в града не е отсядал човек с такова име, но Капитана (дори Хари познаваше рецепциониста на хотел "Бристъл" — самозван полицейски информатор с огромно желание да "снася" на властите), разбира се, се обадил да съобщи, че е видял човек, отговарящ на описанието на Лайке. Полицаят докладва обстойно за всички подробности по случая и за взетите мерки, ала усърдието му сякаш се стремеше да компенсира липсата на резултат. Не разполагаха с абсолютно нищо.

Белман седеше откъм късата страна на масата с кръстосани крака и безупречен ръб на панталона. Благодари за докладите и официално представи Хари. Прочете набързо автобиографията му: кога е завършил Полицейската академия, отбеляза участието му в курс на ФБР за серийни убийства, случая с убиеца клоун в Сидни, повишението му в чин старши инспектор и, разбира се, не пропусна залавянето на Снежния човек.

— Считано от днес, Хари е част от екипа ни — заключи Белман. — Ще се отчита директно на мен.

— А на кого е подчинен? — избоботи Пеликанката.

Хари се сети как бе получила прякора си: често, когато например задаваше въпрос, навеждаше брадичката и дългия си клюноподобен нос към тънката си шия и поглеждаше над ръба на очилата си едновременно недоверчиво и хищно, все едно се чуди дали ще ѝ се усладиш за обяд.

— Не е подчинен на никого — отвърна Белман. — Има свобода да действа по своя преценка. Моля да гледате на старши инспектор Хуле като на консултант. Как ти се струва, Хари?

— Защо не? Високо платен, надценяван специалист, който си мисли, че знае повече от вас.

Около масата се разнесе сподавен смях. Хари се спогледа с Бьорн Холм. Криминалният експерт му кимна окуражително.

— В текущия случай наистина знаеш повече — отбеляза Микаел Белман. — Говорил си с Иска Пелър, Хари.

— Да, но първо искам да ми разясните по-подробно как точно смятате да я използвате като примамка.

Пеликанката си прочисти гърлото.

— Протичането на операцията не е уточнено в детайли — заяви тя. — В най-общ план възнамеряваме да я доведем в Норвегия, да обявим публично, че ще се намира на място, където ще бъде лесна плячка за убиеца, а после ще дебнем от засада с надеждата да се хване на въдицата.

— Мм — кимна Хари. — Съвсем прост план.

— Опитът показва, че простите неща дават най-добър резултат — намеси се мъжът с швейцарското ножче и старомодния костюм и се съсредоточи върху нокътя на показалеца си.

— Съгласен съм, но в този случай примамката не желае да участва. Иска Пелър отказа категорично да ни съдейства.

Думите на Хари отприщиха отчаяни въздишки и разочаровани възгласи.

— Затова предлагам да опитаме нещо още по-просто — продължи Хари, — Иска Пелър ме попита защо ние, полицаите, чиято работа е да залавяме престъпници, не му устроим клопка със собствени ресурси.

Хари огледа присъстващите. Успя да привлече вниманието им. Оставаше по-трудното: да ги убеди в правотата си.

— Не забравяйте, че разполагаме със сериозна преднина пред убиеца. Ако действително е откъснал страницата от книгата за гости в хижата, знае името на Иска Пелър, но не и как изглежда. Дори убиецът да е нощувал в "Ховасхюта" през онази нощ, Иска Пелър и Шарлоте Лол са пристигнали първи и Иска веднага е легнала в отделна спалня. Останала е там, докато всички си тръгнат, и чак тогава е напуснала хижата. С други думи, предлагам да изиграем етюд с наш човек в ролята на Иска Пелър.

Обходи колегите си с поглед. Върху лицата им се изписа силно недоверие.

— И как смяташ да привлечеш най-важния зрител на това представление? — попита Ердал и сгъна ножчето.

— Като ви помоля да направите онова, в което ви бива най-много.

Мълчание.

— А именно? — не издържа Пеликанката.

— Пресконференция.

Гръмкият смях на Микаел Белман наруши тишината в залата. Всички приковаха изумени поглед в началника си и разбраха, че планът на Хари Хуле вече е получил одобрението на шефа.

— И така… — подхвана Хари.

След оперативката Хари дръпна Бьорн Холм настрана.

— Носът боли ли те още?

— За извинение ли ме молиш?

— Не.

— Ами… не. Извади късмет, че не го счупи, Хари.

— Защо късмет? Дребна корекция на Майката природа би ти се отразила добре.

— Ще ми се извиниш ли, или не?

— Извинявай, Бьорн.

— Добре. И сигурно ще ме молиш за услуга?

— Позна.

— Казвай.

— Питам се дали сте проверили дрехите на Аделе за ДНК. Все пак се е срещала няколко пъти с мъжа, когото е завела в "Ховасхюта".

— Преровихме целия ѝ гардероб, но за жалост оттогава няколко пъти е прала дрехите си, пак ги е носила и са били в контакт с много хора.

— Мм. Доколкото разбрах, много рядко е карала ски. Проверихте ли екипировката ѝ?

— Не открихме екипировка.

— А униформа на медицинска сестра? Вероятно я е облякла само веднъж. Може да има петна от сперма.

— Не открихме униформа.

— А предизвикателна минипола и касинка с червен кръст?

— Не открихме нищо подобно. Само светлосин работен костюм, който не изглежда никак възбуждащо.

— Мм. Може да не е намерила минипола или да не е искала да я облича. Моля те, огледай още веднъж тези дрехи.

— Нали ти казах: прегледахме всичките ѝ дрехи на място — въздъхна Бьорн. — Прани са. Не открихме нито петна, нито дори косми.

— Защо не ги вземеш в лабораторията да ги провериш по-обстойно?

— Хари…

— Благодаря ти, Бьорн. Пошегувах се за носа ти. Много си е хубав. Честно.

В четири Хари взе Сьос със служебен автомобил, който Белман му отпусна, и поеха към Държавната болница. Бяха се уговорили с доктор Абел. Хари преведе на по- прост език онова, което Сьос не разбра. Тя си поплака После влязоха да видят баща си, преместен в друга стая. Сьос стисна ръката му и зашепна "татко, татко", сякаш за да го събуди от сън.

Сигюр Алтман се отби, сложи за малко ръка върху рамото на Хари и се оттегли безмълвно.

След като остави Сьос в малкия ѝ апартамент до езерото Согн, Хари се спусна към центъра, пое по лъкатушещи еднопосочни улички, по разкопани улици, по задънени улици. Мина през квартали на проститутки, покрай големи шопинг центрове, през свърталища на наркомани и чак когато градът се озова в краката му, осъзна, че през цялото време е искал да стигне до нацистките бункери. Обади се на Йойстайн и приятелят му се появи след десетина минути, паркира таксито си до служебната кола на Хари и остави вратата открехната. От тонколоните бумтеше музика. Йойстайн седна на зида до Хари.

— В кома е — съобщи Хари. — Засега не дават категорична прогноза. Имаш ли цигари?

Слушаха парчето "Transmission" в изпълнение на бандата "Джой Дивижън". Йойстайн имаше слабост към певци, напуснали този свят прекалено рано[79].

— Уви, не успях да говоря с него, след като се разболя — Йойстайн дръпна жадно от цигарата си.

— Колкото и време да оставаше, нямаше да го направиш.

— Да, това е поне някаква утеха.

Хари се засмя. Йойстайн го погледна изкосо и се усмихна малко гузно, сякаш се колебаеше дали е редно човек да проявява веселост, докато бащата на приятел лежи на смъртен одър.

— А сега какво ще правиш? — попита Йойстайн. — Как ти се струва да отбележим тъжното събитие с малък запой? Ще се обадя на Сабото и…

— Не — Хари изгаси цигарата. — Трябва да работя.

— Предпочиташ смърт и разложение вместо питие?

— Отбий се и се сбогувай с него, докато е жив. Йойстайн потръпна.

— Не понасям болници, а и той не чува нищо, нали?

— Не говорех за моя баща, Йойстайн.

Йойстайн присви очи срещу дима.

— Каквото съм научил, научил съм го не от моя, а от твоя баща, Хари. Моят не струва пукната пара. Утре отивам.

— Добре.

Той вдигна очи към мъжа над главата си. Устните му се движеха и произвеждаха думи, но явно някакъв център, и мозъка му беше засегнат, защото той не успяваше да навърже думите на мъжа в смислена цялост. Разбра единствено, че часът е ударил. Часът на отмъщението. Дойде време да си плати. Изпита облекчение.

Седеше на пода с гръб, опрян о голямата кръгла печка, с ръце, извити назад и закачени за печката с две вериги. От време на време повръщаше — явно заради мозъчното сътресение. Кръвта спря и сетивността на тялото му се завърна, но мъглата пред очите му не се вдигна напълно. И все пак той не се съмняваше. Гласът… Глас на призрак.

— Съвсем скоро ще умреш — прошепна той. — Като нея. Но ти давам възможност да избереш как. За съжаление има само два варианта: ябълката на Леополд…

Мъжът показа метално топче с дупки и шнур, излизащ от едната дупка.

— Три от момичетата я опитаха. Не им хареса. Но няма да усетиш болка и ще си отидеш бързо. За целта искам да ми отговориш само на един въпрос: как и кой друг знае. Кой ти помогна? Повярвай ми, ябълката е за предпочитане. Интелигентен мъж си, навярно вече си се досетил какъв е другият вариант.

Мъжът се изправи и театрално разтри ръце. Усмихна се широко. Шепотът му проряза тишината:

— Тук стана малко хладно, не мислиш ли?

Той чу драсване, а после — тихо съскане. Прикова поглед в кибритената клечка. В неподвижния жълт пламък с форма на лале.

Петдесет и пета глава Тюркоаз

Вечерта донесе звездно небе и кучи студ.

Хари паркира колата на склона пред адреса, даден му от станция "Воксенколен". Сградата се набиваше веднага на очи. Другите къщи по улицата до една бяха големи и скъпи, а тази, в която отиваше Хари — приличаше на взета от приказките, на кралски дворец от черно дърво, монументални дървени колони пред вратите и трева върху покрива. В двора имаше и други две постройки плюс склад за хранителни продукти като от филмите на Дисни. Хари изобщо не се съмняваше с какви размери е примерно хладилникът на Андерш Галтунг.

Позвъни. Върху зида видя камера. Женски глас го помоли да се представи. Хари го направи и тръгна по изобилно осветена площадка, покрита с чакъл. Ситните камъчета хрущяха изпод подметките му и сякаш се канеха да изядат и последните останки от тях.

Жена на средна възраст, с тюркоазени очи и престилка, го посрещна на вратата и го заведе в някаква стая. Поведението ѝ съчетаваше равни части достойнство, надменност и куртоазия. Попита Хари какво желае — кафе или чай? — и излезе от стаята. Той се запита дали жената е госпожа Галтунг, или прислужница. А защо не и двете?

Когато европейските приказки пристигнали в Норвегия, не заварили нито крал, нито аристокрация и в норвежките им версии кралят е представен като богат селянин с хермелинова наметка. Пред Хари застана точно такъв селянин: дебел, добродушен и леко запотен, облечен в жилетка. Двамата се ръкуваха. Усмивката на Андерш Галтунг бързо премина в угрижена физиономия, по-подходяща за случая.

— Нещо ново? — попита той и изпъхтя тежко.

— За жалост няма.

— Тони явно има навика да изчезва от време на време. Знам го от дъщеря ми.

Хари забеляза, че Галтунг използва неохотно малкото име на бъдещия си зет. Корабният магнат се отпусна върху розово кресло срещу Хари.

— Имате ли… вие лично имате ли някакво обяснение, господин Галтунг?

— Обяснение? — Андерш Галтунг поклати глава толкова енергично, че челюстите му се разместиха. — Не го познавам достатъчно добре, за да изказвам каквито и да е предположения. Може да е отишъл в планината, в Африка, знам ли?

— Мм. Всъщност дойдох, за да разговарям с дъщер…

— Лене ще дойде след малко — прекъсна го Галтунг. — Исках пръв да получа сведения.

— За какво?

— Дали се е появило нещо ново. И… дали сте сигурни, че човекът не крие нещо.

На Хари не му убягна, че "Тони" стана "човекът". Първото му впечатление не го излъга: татко Галтунг ме беше очарован от избора на дъщеря си.

— Вие как смятате, господин Галтунг?

— Аз ли? Очевидно му вярвам. Все пак предстои ди инвестирам сериозна сума в проекта му в Конго. Повече от сериозна сума.

— Значи, давате принцесата и половината кралство на дрипльото — като в приказката?

Възцари се мълчание. Галтунг изглежда изпитателно Хари.

— Може да се каже — потвърди той.

— Навярно дъщеря ви също е повлияла върху решението ви да вложите свой капитал в бизнеса на зет си. Защото реализацията на този негов проект зависи почти изцяло от вашата финансова подкрепа, нали?

— Аз съм корабен търговец — разпери ръце Галтунг. — Рискът ми осигурява препитание.

— Но може и да ви разори.

— Това са двете страни на една и съща монета. В рисковите браншове хлябът на един винаги означава гибелта на друг. Досега гибел сполетяваше само конкурентите ми, надявам се да продължи така и занапред.

— Тоест те да продължават да загиват?

— Корабното дружество е семеен бизнес. Щом Лайке съвсем скоро ще става част от нашето семейство, трябва да се погрижим за…

Млъкна, защото вратата се отвори. В стаята пристъпи висока руса млада жена с недодяланите черти на баща си и тюркоазените очи на майка си, ала без непретенциозната простота на първия и без аристократичното високомерие на втората. Вървеше прегърбена, сякаш за да смали ръста си, да не се набива на очи, а когато протегна ръка към Хари и се представи като Лене Габриеле Галтунг, гледаше не него, а обувките си.

Годеницата на Тони Лайке не можеше да подпомогне с нищо разследването. А впрочем и не попита нищо. Докато отговаряше на въпросите на Хари, тя видимо се сгъваше надве и Хари се питаше дали не сбърка в предположенията си, че Лене е притиснала баща си да инвестира в проекта на Лайке.

Двайсет минути по-късно Хари благодари, стана и по невидим сигнал жената с тюркоазените очи пак се появи.

Тя отвори външната врата и студът нахлу в антрето. Хари спря да си закопчае палтото и я погледна:

— Къде според вас се намира в момента Тони Лайке, госпожо Галтунг?

— Нямам представа.

Дали тя избърза с отговора, или крайчецът на окото ѝ потрепна, а Хари навярно искаше непременно да открие нещо, каквото и да е — той се усъмни в искреността на думите ѝ. Ала уточнението ѝ опроверга всичките му съмнения:

— Не съм госпожа Галтунг. Тя е на горния етаж.

Микаел Белман нагласи микрофона пред себе си и погледна събралото се множество. Журналистите шушукаха, без да свалят поглед от подиума, за да не изпуснат нещо. В претъпканото помещение Белман съзря репортера от "Ставангер Афтенбла" и Рогер Йендем от "Афтенпостен". До него Нини, както винаги в изрядно изгладена униформа, се приготвяше да води пресконференцията. Някой отброи секундите до началото: обичайна процедура, когато събитието се предава пряко по радиото и телевизията. Гласът на Нини изпращя в тонколоните:

— Добре дошли, уважаеми колеги! Свикахме тази пресконференция, за да ви осведомим за новите обстоятелства в разследването. Ако възникнат въпроси… — в залата се разнесе сподавен смях, — … ще имате възможност да ги зададете накрая. Давам думата на оглавяващия разследването, главен инспектор Микаел Белман.

Белман се прокашля. Абсолютно всички поканени медии бяха изпратили свои представители. Организаторите на пресконференцията разрешиха на телевизионните канали да поставят микрофоните си върху масата на подиума.

— Благодаря ви. За начало ще трябва да ви разочаровам. По броя на присъстващите и по лицата ви съдя, че навярно сме ви вдъхнали неоправдани надежди за новини по случая. — Журналистите посрещнаха "новината" с недоволни физиономии, придружени с въздишки. — Решихме да свикаме пресконференция, за да удовлетворим желанието ви да получавате своевременно всякаква информация по случая. Искрено съжалявам, ако сте пренебрегнали по-важни задължения, за да присъствате тук.

Белман се усмихна чаровно, неколцина журналисти се засмяха и той се увери, че са му простили.

Очерта в основни линии докъде е стигнало разследването. По-скоро повтори успехите на КРИПОС: уточняване произхода на въжето, с което е обесена Марит Улсен, идентифициране на поредната жертва — Аделе Ветлесен, разкриване на оръжието, използвано за умъртвяване на две от жертвите на убиеца, така наречената ябълка на Леополд. С две думи: нищо ново. Един журналист едва задуши прозявката си. Микаел Белман погледна листовете пред себе си. Или по-точно, погледна сценария си. Защото текстът пред него представляваше не друго, а именно сценарий на драматичен етюд, написан дума по дума. Внимателно обмислен и огледан под лупа. Съставен да звучи нито прекалено дръзко, нито прекалено плахо. Целта беше стръвта да мирише, но не и да вони.

— И накрая малко информация за свидетели по случая — подхвана той и забеляза как журналистите мигом се поизправиха на столовете. — Както знаете, отправихме публичен призив към лицата, отседнали в "Ховасхюта" заедно с жертвите, да се свържат с полицията. Получихме обаждане от жена на име Иска Пелър. Тя пристига довечера със самолет от Сидни и утре заминава заедно с един от колегите ни за хижата. Там ще се опитат да проведат следствен експеримент, като реконструират събитията през въпросната вечер.

По принцип полицията никога не би назовала име на свидетел, но Белман и компания целяха да отправят ясно послание към убиеца: полицията е открила човек от списъка с гости. Белман не натърти на "един (полицай)", но в съобщението му присъстваше информацията, че свидетелката ще бъде придружавана не от екип, а от един-единствен, и то съвсем редови представител на полицията. В самотна хижа в планината.

— Ние, разбира се, се надяваме госпожица Пелър да ни опише другите гости от онази нощ.

Подборът на езикови средства бе отприщил продължителна дискусия в разследващата група. По всеобщо мнение изразите трябваше да внушат на убиеца, че свидетелката е в състояние да го разобличи. Същевременно Хари обърна внимание колко важно е да не събуждат подозрението му с прекалено явни намеци за слабото полицейско присъствие в хижата. Затова предложи да смекчат посланието с лишеното от конкретност встъпително "и накрая малко информация за свидетели по случая" и леко небрежното "ние, разбира се, се надяваме". Така ще създадат впечатление, че все още нямат основания да смятат госпожица Пелър за важен свидетел, нуждаещ се от засилена полицейска охрана. Оставаше да се надяват убиецът да е на противоположното мнение.

— Какво е видяла тази свидетелка? Бихте ли уточнили как се изписва името ѝ? — попита журналистът от "Ставангер Афтенбла".

Нини се наведе към микрофона да напомни за уговорката въпроси да се задават накрая, но Микаел ѝ даде знак, че ще отговори:

— Ще изчакаме да се върне от "Ховасхюта", за да преценим доколко спомените ѝ ще бъдат от полза. — Той доближи устни до микрофона с логото на националната телевизия. — Свидетелката ще замине за "Ховасхюта" с един от най-опитните ни колеги и ще остане там едно денонощие.

Погледна към Хари Хуле. Застанал в дъното на помещението, старши инспекторът кимна предпазливо. Успя да прокара посланието: едно денонощие; двайсет и четири часа. Сложиха стръвта на тепсия и я поднесоха на убиеца. Белман плъзна поглед над множеството. Видя Пеликанката — единствената, изказала възражения срещу плана. Според нея било недопустимо органите на реда да заблуждават пресата съвсем умишлено. Микаел усети назряващия конфликт и я помоли да поговорят насаме, като разпусна другите от екипа за кратка почивка. След разговора на четири очи Пеликанката се присъедини към мнозинството.

Нини подкани журналистите да задават въпроси. Настъпи всеобщо оживление, ала Микаел Белман се отпусна и се приготви за дежурните мъгляви отговори, обтекаеми формулировки и безспорно ефикасното "на този етап от разследването не мога да коментирам".

Краката му замръзваха. Станаха съвсем безчувствени. Как е възможно, щом останалата част от тялото му гори? От викане гласът му се изгуби, гърлото му пресъхна и се превърна в зееща рана със засъхнала кръв. Миришеше на опърлена коса и на месо. Нажежената печки разтопи фланелената му риза, а после започна да топи и кожата на гърба му, докато той крещеше в изстъпление. Чувстваше се като оловен войник. И когато болките и температурата започнаха да разяждат съзнанието му и той очакваше да припадне, мъжът плисна кофа със студена пода върху него и го върна в съзнание. Краткотрайното облекчение го доведе до сълзи. После чу съскането на кипяща вода между гърба си и печката и болките се завърнаха с удвоена сила.

— Още вода?

Той вдигна глава. Мъжът стоеше над него с втора кофа. Мъглата пред очите му се разнесе и в продължение на няколко секунди той го видя съвсем ясно. Светлината от пламъците, процеждаща се от отворите на печката, танцуваше върху лицето му. По челото му лъщяха капки пот.

— Съвсем просто е. Искам само да зная кой е. Полицай? Някой от гостите в хижата през онази нощ?

— През коя нощ? — проплака той.

— Знаеш през коя. Почти всички умряха. Хайде.

— Не знам. Нямам нищо общо с това, повярвай ми. Вода… моля те… моля…

— Молиш ме? Сериозно ли?

Миризмата. Миризмата на собствената му горяща плът. От гърлото му се изтръгна задавен шепот:

— Само… аз бях.

— Много хитро — засмя се меко мъжът. — Звучиш ми като човек, който ще каже всичко, само и само да се отърва от мъките. Опитваш се да ме убедиш, че не си в състояние дори да изречеш името на съучастника си. Но аз знам колко можеш да понесеш. Не си от крехките.

— Шарлоте…

Мъжът замахна с дилафа, но той дори не усети удара. За една блажена, сякаш дълга секунда всичко пред очите му потъмня. После адските мъки отново го връхлетяха.

— Тя е мъртва! — изкрещя мъжът. — Очаквам по-добро предложение!

— Имах предвид другата — той напрегна ума си. Та нали имаше услужлива памет, защо изведнъж му изневери? Явно действително бе получил мозъчна травма. — Австралийка.

— Лъжеш!

Очите му отново се затвориха. После го обля студен душ и за миг съзнанието му се проясни.

— Кой? И как? — настоя да получи отговор мъжът.

— Убий ме! Милост! Знаеш, че не прикривам никого. За бога, за какво ми е?

— Изобщо не съм сигурен в думите ти.

— Тогава защо просто не ме убиеш? Аз я убих. Чуваш ли? Хайде, убий ме! Така ще отмъстиш.

Мъжът остави кофата, свлече се на стола, отпусна лакти върху ръкохватките и подпря брадичка о свитите си юмруци.

— Знаеш ли… — подхвана той съвсем бавно, сякаш изобщо не бе чул думите на клетника, а мислеше за нещо свое, — … от години мечтая за този миг. А сега, когато стигнах до тук… Представях си, че ще ми се услади повече.

Мъжът го удари още веднъж с дилафа. Наклони глава и го изгледа. После със злобно изражение опря щипците в хълбока му.

— Навярно не проявявам достатъчно въображение и на ястието му липсва точната подправка?

Нещо накара мъжа да се обърне. Радиото работеше съвсем тихо. Той се приближи до него и го усили. Новинарска емисия. Гласове, отекващи в голямо помещение. Нещо за "Ховасхюта". Свидетелка. Следствен експеримент.

Клетникът замръзваше. Вече не си усещаше краката. Затвори очи и се помоли на Господ. Не да го избави от болките, както Го молеше досега. Попроси от Него опрощение. Помоли се кръвта на Исус да го очисти от греховете му, та те да легнат върху чужди плещи. Бе отнел живот. Молеше се да се окъпе в кръвта на опрощението. А после да умре.