Леопардът

Седемдесет и пета глава Потене

— Какво, по дяволите, означава това?

В седем часа — централата на КРИПОС тъкмо се пробуждаше — в кабинета на Хари влетя бесният Белман с дипломатическо куфарче в едната и "Афтенпостен" в другата ръка.

— Ако говориш за вестника, шефе…

— За него говоря, да! — Белман плясна вестника върху бюрото пред Хари.

Заглавието заемаше половината страница: "КАВАЛЕРА АРЕСТУВАН ТАЗИ НОЩ". Още в деня, когато в зала "Один" измислиха това прозвище на издирвания убиец, то изтече в пресата. Всъщност арестуваха Кавалера не през нощта, а надвечер, ала ленсман Скай намери време да пусне съобщение до медиите чак след полунощ — тогава телевизиите вече бяха излъчили последните за деня новинарски емисии, а редакторите затваряха броевете си. В краткото комюнике не се съобщаваха часът и обстоятелствата около ареста, а само че Кавалера, в резултат от неуморната работа на ленсманската служба, е бил заловен пред старото читалище в Ютре Енебак.

— Какво означава това? — повтори Белман.

— Че полицията е тикнала един от най-опасните убийци в норвежката история зад решетките — отвърна Хари и се опита да повдигне седалката на стола си.

— Полицията ли? — процеди Белман. — Или ленсманската служба в… — наложи се да направи справка във вестника—… в Ютре Енебак?

— Какво значение има? Нали убиецът е заловен. — Хари продължаваше да търси лоста, с който да нагласи стола си. — Как работи това нещо?

Белман отстъпи на няколко крачки и затвори вратата.

— Чуй ме добре, Хуле.

— Какво стана с "Хари"?

— Затваряй си устата и слушай внимателно. Знам как се е стигнало дотук. Говорил си с Хаген и той е отказал да извърши ареста на Кавалера от името на Отдела за борба с насилието. И си решил, щом не можеш да запишеш победа, поне да докараш нещата до равен мач. Позволил си на някакъв прост селяндур, който не отбира нищичко от разследване на убийство, да се накичи с чужди лаври.

— Аз ли, шефе? — попита Хари и погледна невинно Белман със сините си очи. — Все пак едно от телата на жертвите беше открито в неговия район. Струва ми се нормално ленсманът да е провел самостоятелно разследване, защото познава местните. Така е стигнал до онази история с Тони Лайке. Мен ако питаш, шапка му свалям за добре свършената работа.

Пигментните петна по челото на Белман преливаха последователно във всички цветове на дъгата.

— Даваш ли си сметка, че урони престижа ми пред Министерството? Поверяват ми разследването по случая, минават седмици без никакъв резултат. И изведнъж някакъв си провинциалист ни оставя да му дишаме праха!

— Мм — Хари дръпна лоста нагоре и облегалката се отпусна рязко назад. — От твоите уста не звучи добре, шефе.

Белман опря длани о бюрото, наведе се напред и подхвана през зъби, докато пръски слюнка летяха към Хари:

— Надявам се и следващата новина да не ти прозвучи добре, Хуле. Още днес следобед съмнителна бучка, открита в дома ти, ще замине за лабораторен анализ, който ще установи, че става дума за опиум. С теб е свършено!

— А после, шефе?

Хари се залюля на стола, като продължаваше да се бори с лоста.

— Какво имаш предвид? — намръщи се Белман.

— Как ще обясниш на журналистите и на министъра защо точно в деня след извършването на обиска в жилището ми — датата фигурира върху заповедта, издадена от твое име, — където сте открили опиум, ти решаваш да ме привлечеш в екипа си и дори ми осигуряваш специален статут сред колегите. Ще тръгнат приказки: щом ръководителите на КРИПОС действат така, какво чудно има, че ленсман от провинцията, чиято съпруга готви на затворниците в единствената налична килия, се е справил по-успешно със залавянето на опасен убиец?

Белман мигаше ли, мигаше с отворена уста.

— Готово! — Хари се отпусна на удобно нагласената облегалка с доволна усмивка и присви очи заради мощната въздушна струя, изтласкана от затръшнатата врата.

Слънцето се плъзна над гребена на скалата. Кронгли спря моторната шейна, слезе и се приближи до Рой Стиле, застанал до щека, забита на голяма дълбочина в снега.

— Е?

— Май открихме мястото. Навярно това е щеката, с която Хуле е обозначил мястото.

Стиле, комуто съвсем скоро предстоеше да се пенсионира, никога не бе хранил амбиции за професионално израстване, ала гъстата му бяла коса, твърдият поглед и спокойният глас често му отреждаха в хорските очи длъжността на местния ленсман, а не на редови служител, помощник на Аслак Кронгли.

— Мислиш ли? — попита Кронгли.

Стиле го заведе до ръба на пропастта и посочи. И там долу, сред камъните, Кронгли видя преобърнатата шейна. Погледна през бинокъла. Изпод шейната се подаваше обгоряла ръка.

— Да му се не види — промърмори полугласно той. Или най-сетне. А може би и двете.

Сутрешните гости на "Стоп Пресен!" започнаха да се изнасят един по един. Неочаквано Бент Нурбьо чу прокашляне, вдигна очи от "Ню Йорк Таймс", свали си очилата, присви очи и направи опит за неубедително подобие на дежурна усмивка.

— Гюнар.

— Бент.

Обичаят да се поздравяват, произнасяйки името на другия, двамата бяха запали от членството си в Ложата на свободните зидари. Ритуалът неизменно извикваше в Хагеновото съзнание асоциация със срещащи се мравки, които обменят мирисно вещество.

Началникът на Отдела за борба с насилието седна, но не съблече връхната си дреха.

— По телефона ми каза, че си открил нещо.

— Един от журналистите ми изрови ето това — Нурбво плъзна кафяв плик по масата към Хаген. — Микаел Белман е потулил провинение на съпругата си, свързано с наркотици. Случаят е с изтекла давност и двамата не могат да бъдат подведени под съдебна отговорност, но що се отнася до пресата…

— … няма им се размине — довърши Хаген и взе плика.

— Смятай Белман за обезвреден.

— Е, поне ще постигнем някакво споразумение. Той също ме държи с някои неща. Впрочем, може изобщо да не се наложи да използвам компромата. Снощи ленсманът от Ютре Енебак срина самочувствието на Белман.

— Прочетох. Сигурно вече и от Министерството са запознати, нали?

— Там, по високите етажи, хем четат вестници, хем внимават накъде ще задуха вятърът. Благодаря ти все пак.

— Няма защо. Нали сме приятели, помагаме си.

— Кой знае, може някой ден да ми потрябва — Гюнар Хаген прибра плика във вътрешния си джоб.

Не получи отговор. Бент Нурбьо се бе върнал към започнатата статия за млад чернокож американски сенатор на име Барак Обама. Авторът на материала съвсем отговорно твърдеше, че някой ден този сенатор ще стане президент на Съединените щати.

Кронгли се приземи върху сипея в пропастта и извика на другите, че е долу и развързва въжето.

Плазовете на моторната шейна, марка "Arctic Cat", стърчаха във въздуха на три метра от него. Кронгли си проправи път през снега, като машинално запомняше къде стъпва и какво пипа, защото най-вероятно се намираше на местопрестъпление. Приклекна. Изпод плазовете се подаваше ръка. Позна шейната, която се олюляваше върху два камъка. Пое си дъх и я обърна на ребро.

Мъртвецът лежеше по гръб. Кронгли не успя да разбере дали е мъж, или жена, защото главата бе премазана между шейната и камъните и приличаше на оглозгана от раци. И без да докосва тялото, Кронгли знаеше, че то се е превърнало в желеподобна маса, в крехко, сякаш обезкостено месо; че торсът е смачкан, а тазовите и коленните кости — стрити на прах. Кронгли не би разпознал мъртвеца, ако не бе видял червената фланелена риза. И самотния изгнил кафяв зъб, подаващ се от долната челюст.

Седемдесет и шеста глава Преосмисляне

— Какво казваш? — извика Хари и притисна слушалката още по-силно към ухото си, все едно проблемът бе в качеството на връзката.

— Казах, че трупът под моторната шейна не е на Томи Лайке — повтори Кронгли.

— А чий?

— На Од Ютму, местен вълк единак и планински водач. Не смъкваше червената си фланелена риза от гърба си. Познах шейната му, а изгнилият зъб в устата му сложи окончателно край на съмненията ми. Един Господ знае къде се е дянала зъбната му шина.

Ютму. Зъбна шина. Хари си спомни разказа на Кая как някакъв местен я закарал с шейната си до "Ховасхюта".

— А пръстите? — попита Хари. — Не са ли изкривени?

— Изкривени са. Клетият Ютму страдаше от хроничен артрит. Белман ме помоли да те информирам лично. Maй си се надявал на друга новина, а, Хуле?

Хари оттласна стола си от бюрото.

— Е, не очаквах да ми съобщиш точно това. Възможно ли е да е било злополука, Кронгли?

Още щом зададе въпроса, си отговори сам: през онази нощ нямаше облаци, грееше луна и дори без фарове шофьорът на шейната е щял да види пропастта, особено ако познава отлично района и кара съвсем бавно, както стана ясно от едва триметровото отклонение от въображаемия вертикал, спуснат от ръба на бездната.

— Забрави, Кронгли. По-добре ми кажи къде има следи от изгаряне.

След кратко мълчание гласът на ленсмана се появи в слушалката:

— По ръцете и гърба. Кожата на ръцете му се е спукала и отдолу се показва червена плът. Овъглени са части от гърба. Между лопатките забелязахме дамгосан знак…

Хари затвори очи и извика пред вътрешното си око фигурата от печката в хижата: релефно изображение на елен. Димящите парчета месо.

— … прилича на елен. Има ли друго, Хуле? Ако не, тук ни чака доста…

— Това е всичко, Кронгли. Благодаря.

Хари затвори. Поседя, потънал в дълбок размисъл. Мъртвецът в пропастта не се оказа Тони Лайке. Това променяше отделни щрихи, но не и цялостната картина. Явно и Ютму бе паднал жертва на Алтмановата жажда за мъст, защото вероятно бе застанал на пътя му. Имаха пръст от Тони Лайке, ала къде се намираше останалата част от тялото му? Внезапно го осени прозрение: дали наистина Лайке е мъртъв? Ами ако Сигюр Алтман го е затворил някъде, на място, което знае само той?

Хари набра номера на ленсман Скай.

— Мълчи като риба — съобщи Скай, предъвквайки нещо в устата си. — Щял да говори само с адвоката си.

— А той е…?

— Юхан Крун. Знаеш ли го? Прилича на малко момче и…

— Познавам го отлично.

Хари позвъни в кантората на Крун. Секретарката го свърза с адвоката. Гласът на Крун звучеше едновременно любезно и резервирано — точно както трябва да говори професионален адвокат, когато се обади човек от обвинението:

— Съжалявам. Освен ако не разполагате с конкретна информация, която да удостовери, че моят клиент държи затворен друг човек и застрашава живота му, като отказва да съобщи местонахождението му, не мога да ви разреша да разговаряте със Сигюр Алтман, господин Хуле. Отправените към него обвинения са много сериозни и едва ли има нужда да ви обяснявам, че съм длъжен да защитавам интересите му по най-добрия начин.

— Съгласен съм с вас. Не се безпокойте.

Приключиха разговора. Хари погледна през прозореца към центъра. Столът му тук несъмнено беше много удобен, ала очите му търсеха стъклената фасада на Главното управление в квартал "Грьонлан".

Набра друг номер. В слушалката изчурулика благия глас на Катрине Брат.

— След няколко дни ще ме изпишат — похвали се тя.

— Мислех, че си в болницата по собствено желание.

— Така е, но въпреки това формално трябва да ме изпишат. Очаквам с нетърпение да изляза. Предложиха ми работа в участъка, след като ми изтече болничният.

— Чудесно.

— По конкретен повод ли ме търсиш?

Хари ѝ обясни.

— И сега трябва да откриеш Тони Лайке без помощта на Алтман, така ли? — попита Катрине.

— Да.

— Идеи откъде да започна?

— Само една. След изчезването на Тони проверихме къде е нощувал в района на Юстаусе. На пръв прочит не открихме нищо. По-задълбочена проверка пък показа, че името му фигурира едва в две-три хижи. Струва ми се странно, защото знаем, че е бил запален планинар.

— Може да е бил гратисчия. Нощувал е в хижите, без да вписва името си и без да плаща.

— Не ми прилича на такъв тип — възрази Хари. — Питам се дали не си е купил собствена хижа.

— Това ли е всичко?

— Да. Впрочем чакай, провери дали ще откриеш с какво се е занимавал Од Ютму през последните си дни.

— Още ли си необвързан, Хари?

— Що за въпрос?

— Днес ми звучиш някак обвързан.

— Така ли?

— Да. Но ти отива.

— Сериозно?

— Щом питаш: не!

Аслак Кронгли изправи вцепенения си гръб и огледа сипея.

Един от почистващата група извика повторно с осезаемо разтревожен глас:

— Насам!

Аслак изруга под нос. Оперативната група приключи: извадиха тялото и шейната на Од Ютму от пропастта. Акцията отне много време и сили, защото до сипея можеха да стигнат единствено, като се спуснат с въже, а това не беше никак лесна работа.

През обедната почивка един полицай разказа какво му подшушнала камериерката, почистила хотелската стая на Расмус Улсен, съпруга на убитата депутатка: забелязала петна от кръв по чаршафите. Сигурно следи от менструална кръв, предположила първоначално тя, ала после разбрала, че докато Расмус Улсен бил отседнал в хотела, съпругата му се намирала в "Ховасхюта".

— Може господин Улсен да е поканил някоя местна в стаята си или пък сутринта съпругата му да се е отбила при него и да са скрепили брачния мир с помирителен секс — контрира Кронгли.

— Никак не е сигурно дали кръвта е била от менструация — промърмори събеседникът му.

— Насам! — викаше сега разтревоженият глас.

Да им се не види макар! Аслак Кронгли искаше да се прибере вкъщи, да вечеря, да си направи кафе, а после да поспи. Да загърби цялата тази гадост. Вече покри дълговете си в Осло и се зарече изобщо да не се връща в онова блато. Този път ще изпълни намерението си.

Доведоха и полицейско куче, за да не пропуснат нито една част от тялото на Ютму. Неочаквано животното се спусна върху сипея и залая ожесточено, застанало на сто метра от Аслак по стръмнината. Аслак се поколеба.

— Важно ли е? — извика. Викът му отекна в цяла симфония.

След като му отговориха, той се покатери по сипея и само десет минути по-късно гледаше онова, което кучето бе изровило от снега. И да бяха се взирали от ръба на пропастта, нямаше да видят тялото, сплескано между два камъка.

— По дяволите! — изруга Аслак Кронгли. — Кой е това?

— Едва ли е Тони Лайке — усъмни се водачът на кучето. — За да остане от тялото само скелет, са необходими много години.

— Осемнайсет — уточни изненадващо Рой Стиле, който също се бе приближил и дишаше с мъка. — Лежала е тук цели осемнайсет години. — Той приклекна и наведе глава.

— Как разбра, че е жена? — учуди се Аслак.

Стиле посочи тазовата кост на скелета.

— Жените имат по-широк ханш. Навремето така и не успяхме да я открием. Това е Карен Ютму.

Кронгли долови нещо ново в гласа на Рой Стиле: потреперване от силно вълнение и скръб. Ала гранитното му лице запази обичайната си непроницаемост.

— Мътните го взели, тя трябва да е — потвърди и водачът на кучето. — Тя се хвърли в пропаст от скръб по момчето си.

— Съмнявам се да се е самоубила — възрази Кронгли. Другите двама го погледнаха. Бе пъхнал кутрето си в малка кръгла дупчица в челото на оголения череп.

— Това да не е… дупка от куршум? — попита водачът на кучето.

— Да — кимна Стиле и опипа задната част на черепа.

По липсата на изходно отвърстие съдя, че куршумът е заседнал вътре.

— И вероятно калибърът ще съвпадне с пушката на Од Ютму — предположи Кронгли.

— Да му се не види дано! — изруга пак водачът на кучето. — да не казваш, че Ютму е застрелял жена си? Възможно ли е да е извършил подобно зверство? Да убие човек, когото е обичал? Защото е подозирал, че съпругата и синът му са… проклятие!

— Осемнайсет години — въздъхна тежко Стиле и се изправи. — След седем години изтича давността на престъплението. И това ако не е ирония! Години наред живееш в страх да не те разкрият. И изведнъж, когато вече предвкусваш свободата — бум! — някой ти вижда сметката и намираш смъртта си в същата пропаст, където си хвърлил жена си.

Кронгли затвори очи. Да, помисли си, възможно е да убиеш човек, когото си обичал. Напълно възможно е. Но, не, няма начин да ти се размине. Все някой ден ще си платиш. Повторно се зарече кракът му да не стъпи повече в Осло.

Юхан Крун се чувстваше уютно под светлината на прожекторите. Това все пак е задължително условие, за да се превърнеш в най-търсения адвокат в страната. Приемайки без дори секунда колебание да поеме защитата на Сигюр Алтман Кавалера, Крун знаеше, че му предстои да стане обект на медиен интерес, многократно по-силен от вниманието, което досега му бяха отделяли в забележителната му кариера. Той вече счупи рекорда на баща си и стана най-младият адвокат с право да защитава клиенти пред Върховния съд. Още преди да навърши трийсет, го обявиха за звезда, за момче чудо. Ала целият този интерес към личността му го главозамая, защото не бе свикнал да получава толкова много внимание. В училище го знаеха като досадния зубър, който непрекъснато размахва вдигнатата си ръка, мъчи се да се приобщи към връстниците си, ала въпреки това обикновено последен научава за съботното парти — ако изобщо научи. Но сега, след като изгря на хоризонта, все по-често се случваше младите стажантки и секретарки от кантората да се кикотят кокетно и да се червят от задоволство, когато им отправи комплимент или ги покани да увенчаят дългия работен ден с вечеря в ресторант. Към Крун непрекъснато валяха предложения да изнася лекции, да участва в радио и телевизионни дебати, както и покани да присъства на премиери, които особено радваха съпругата му. Крун си даваше сметка, че през последните години светските събития заемат значителна част от ежедневието му и изместват работата на заден план. Забелязваше известен спад в спечелените дела, в предложенията да защитава известни личности, в броя на клиентите. Този спад, разбира се, все още не се бе отразил върху репутацията му, но му подсказваше колко необходимо е за него да поеме случай си значимостта на делото "Сигюр Алтман". Защото Крун се нуждаеше от медийна изява, която да го върне там, където му е мястото: на върха.

Затова Юхан Крун мълчаливо изслуша обясненията на мършавия мъж с кръгли рамки на очилата. По-невероятна история адвокатът не бе чувал през живота си, ала същевременно вярваше на обвиняемия. Юхан Крун вече се виждаше в съдебната зала: блестящ оратор, агитатор, манипулатор, който все пак не предава принципите на правото — радост за ухото и на лаика, и на съдебния заседател. Затова Крун остана силно разочарован, научавайки за плановете на Сигюр Алтман. В този момент обаче си припомни многократно повтаряните наставления на баща си: адвокатът служи на клиента, а не обратното. И прие да поеме защитата. Юхан Крун всъщност далеч не беше лош човек.

Напускайки окръжния затвор в Осло, където Сигюр Алтман бе преместен през деня, адвокат Крун съзря нови перспективи в своята повече от нестандартна задача. Още щом се върна в кабинета си, Крун се свърза с Микаел Белман. На живо се бяха виждали само веднъж — по време на дело за убийство, разбира се. Крун се нуждаеше от минути, за да прозре що за човек е Белман. Силните личности се надушват. Точно по тази причина Крун се досещаше как се чувства Белман след обявяването на ареста на Кавалера.

— Да, моля.

— Здравей, Белман. Обажда се Юхан Крун. Отдавна не сме се чували.

— Добър ден, Крун — отвърна главният инспектор с делови, но не и враждебен глас.

— Добър ли е? Сигурно имаш усещането, че са те задминали тъкмо преди да финишираш.

Кратко мълчание.

— За какво става дума, Крун?

Гласът стана озлобен, гневен.

Юхан Крун бе готов да се закълне, че ще успее.

Хари и Сьос седяха мълчаливо до леглото на баща си в болницата. Нощното шкафче и още две маси бяха отрупани с букети, пристигнали през последните два дни. Хари прочете подписите върху картичките. Една от тях започваше с "прескъпи мой Улав" и завършваше с "твоята Лисе". Хари за пръв път чуваше за съществуването ѝ, да не говорим, че изобщо не бе допускал в живота на баща му да е имало друга жена освен майка му. Колеги и съседи, явно разбрали за наближаващия край, макар отлично да знаеха, че Улав няма да прочете посвещенията им, нито да усети сладникавата смрад на цветята им, бяха изпратили посвещения и цветя, за да приспят гузната си съвест, задето не са си направили труда да го посетят. Хари гледаше букетите. Приличаха му на лешояди, струпали се около леглото на болния. Тежки глави, клюмнали от тънки шии, с червени и жълти човки.

— Тук не се разрешава да говориш по мобилния си телефон, Хари! — прошепна Сьос.

— Извинявай — Хари извади телефона и погледна екрана. — Важно е.

Катрине Брат премина направо към въпроса:

— Лайке, не ще и дума, доста е обикалял района около Юстаусе. През последните години е купувал билети за влака по интернет и е плащал с кредитна карта в бензиностанцията в Яйло. Купувал е и хранителни стоки в района. Озадачи ме една фактура за строителни материали, пак от Яйло.

— Строителни материали ли?

— Да. Прегледах списъка с покупките: дъски, пирони, инструменти, стоманена тел, тухли, цимент. Похарчил е над трийсет хиляди крони, фактурата е отпреди четири години.

— И ти ли си мислиш същото като мен?

— Дали не си е направил пристройка или нещо подобно в планината?

— Тони Лайке няма къща, регистрирана на негово име, та да прави пристройка. Но никой не си купува хранителни продукти, ако нощува на хотел или в туристическа хижа. Според мен Тони си е построил незаконно малко скривалище на територията на националния парк. Беше ми споменал, че си мечтае за такава къщичка. Представям си я добре скрита от хорските очи, за да може да си почива на спокойствие. Но къде се намира?

Хари си даде сметка, че се е изправил и снове напред назад из стаята.

— Да, това е въпросът — съгласи се Катрине Брат.

— Чакай малко! Кога точно е купил строителните материали?

— Да видим… На шести юли.

— Къщата, както споменах, сигурно се намира далеч от туристическите пътеки, на пусто, трудно проходимо място. Стоманена тел ли каза, че си е купил?

— Да. И се досещам защо. Когато през шейсетте бергенчани си строяха хижи в най-ветровитите райони на Юстаусе, използваха стоманена тел за защита на строежа от природни опасности.

— Прочее хижата на Лайке се намира на ветровито, безлюдно място и е трябвало да транспортира дотам строителни материали за трийсет хиляди крони. Вероятно са тежали поне няколко тона. Как ги е пренесъл през лятото, когато няма сняг и не е можел да използва моторна шейна?

— С коне? С джип?

— През реки, блата, по отвесни скали? Опитай пак.

— Нямам представа.

— Аз се досещам. Дори съм виждал превозното средство на снимка. Чао.

— Чакай малко.

— Кажи?

— Помоли ме да проверя какви ги е вършил Ютму през последните си дни. Не е оставил почти никакви електронни следи, но затова пък открих, че се е обаждал на Аслак Кронгли. Свързал се е с гласовата му поща. А последният му телефонен разговор е бил със Скандинавските аеролинии. Поразрових се в системата им за резервации. Югму си е запазил самолетен билет за Копенхаген.

— Мм. Онова, което знам за него, никак не ми се връзва с образа на запален пътешественик.

— Прав си. Има издаден международен паспорт, но не го е използвал през последните двайсет и пет години.

— С други думи, натъкваме се на човек, който четвърт век не е мърдал от Юстаусе и изведнъж решава да замине за Копенхаген. Впрочем кога е трябвало да лети?

— Вчера.

— Добре. Благодаря ти.

Хари затвори, грабна палтото си и на вратата се обърна. Погледна я — прекрасната млада жена, неговата сестра. Хрумна му да я попита дали се справя сама, без негова помощ. Отказа се да задава идиотския си въпрос. Koга Сьос се бе оплаквала?

— Чао — помаха ѝ той.

Йенс Рат се запъти към рецепцията в офис сградата. Гърбът му под ризата и сакото лепнеше от пот, защото рецепционистката му съобщи по вътрешния телефон, че го търси служител на реда. Преди няколко години Йенс Paт си има разправии с икономическата полиция, но за щастие преустановиха разследването срещу него. Въпреки това само при вида на патрулка го обливаше студена пот. Сега, в очакване на срещата, Йенс Рат отново усети как порите на потните му жлези се отварят широко. Полицаят се изправи пред дребничкия Рат. Извиси се до четвърт метър над него и и поздрави с късо силно ръкостискане.

— Хари Хуле — представи се той. — Работя в КРИПОС. Става дума за Тони Лайке.

— Нещо ново?

— Може ли първо да поседнем, господин Рат?

Разположиха се в столовете "Льо Корбюзие" и Paт дискретно даде знак на рецепционистката Венке да не под нася кафе на госта — иначе задължителен ритуал при посещение на инвеститор.

— Искам да ви помоля да ни покажете къде се намира хижата му — подхвана без заобикалки полицаят.

— Каква хижа?

— Не ми убягна, че отменихте ритуала с кафето, господин Рат. Не се безпокойте. И аз нямам време за губене Знам, че от икономическа полиция са ви разследвали и едно-единствено телефонно обаждане от моя страна ще бъде достатъчно да възобновят разработката. Може, разбира се, и този път да не открият нищо, но ви обещавам, че документацията, която ще изискат от вас…

— О, Господи… — Рат затвори очи.

— … ще ви отнеме повече време от строежа на хижата на вашия колега, приятел и другар по съдба Тони Лайке.

Единственият талант на Йенс Рат се състоеше в способността му бързо и ефективно да изчислява кой риск си струва и кой — не. Уравнението, пред което го постави полицаят в момента, му отне около секунда:

— Съгласен съм да ви сътруднича.

— Тръгваме утре в девет сутринта.

— С какво…

— По същия начин, по който сте пренасяли строителни материали дотам — с хеликоптер.

Полицаят се изправи.

— Само един въпрос — спря го Йенс Рат. — Тони винаги е пазел изключително ревностно и в пълна тайна съществуването на хижата. Доколкото знам, дори годеницата му Лене не знае за нея. Вие как…?

— От фактура за строителни материали, закупени от Яйло, и от снимка на трима мъже в работни гащеризони, седнали върху купчина дъски пред хеликоптер.

— Ясно — кимна Йенс Рат. — Разбира се: онази снимка.

— Кой я направи?

— Пилотът, преди да излети от Яйло. А когато отворихме офис сградата, Андреас даде идеята да я разпратим заедно с прессъобщението. Струвало му се много по-готино да ни видят в работно облекло, отколкото в дежурния костюм с вратовръзка. Тони веднага се съгласи, защото на снимката изглеждало, все едно хеликоптерът е наш. Така или иначе, финансовата преса непрекъснато тиражира тази снимка.

— Защо нито вие, нито Андреас съобщихте за тайната хижа в полицията след изчезването на Тони?

Йенс Рат сви рамене.

— Не си правете погрешни изводи. И ние, не по-малко от вас, искаме Тони да се появи, и то възможно по-скоро Започнали сме проект в Конго, който ще се провали, ако Тони не извади още десет милиона. Изчезне ли някъде, Тони го прави съвсем съзнателно. Може да се справи с всичко, не забравяйте, че е бил наемен войник. Готов съм да се обзаложа, че в момента Тони отпива от питието си, в скута му седи мадама, екзотична като диво животно, а той е доволен, задето е измислил изход.

— Мм. Навярно същото това диво животно е отхапало средния му пръст. Летище "Фурнебю", девет часа у тре сутрин.

Йенс Рат изпроводи полицая с поглед. Потта не просто се процеждаше, а сякаш извираше от порите му. Опасяваше се, че съвсем скоро целият ще се превърне във вода и ще изтече по пода.

Хари се върна в болницата. Сьос още не си бе тръгнала. Завари я да чете списание и да яде ябълка. Хари огледа набъбналата купчина цветя лешояди.

— Виждаш ми се изморен, Хари — отбеляза Сьос. — Прибирай се вкъщи.

— Аз ли? — позасмя се той. — Ти се прибирай. Достатъчно време стоя тук сама.

— Не бях сама — усмихна се загадъчно тя. — Познай кой дойде.

— Извинявай, Сьос — въздъхна Хари, — но напоследък ми се насъбраха прекалено много гатанки.

— Йойстайн!

— Йойстайн Айкелан?

— Да! Донесе млечен шоколад. Не за татко, а за мен. Съжалявам, но го изядох целия.

Тя се засмя и очите ѝ се изгубиха зад гънките на вдигнатите бузи.

След малко Сьос излезе да се поразтъпче, а Хари погледна телефона си: две пропуснати повиквания от Кая. Избута стола до стената и отпусна глава назад.

Седемдесет и седма глава Отпечатъци

В десет и десет преди обяд хеликоптерът се приземи върху възвишението на запад от Халингскарве. В единайсет локализираха хижата, толкова добре скрита, че дори да знаеха приблизителното ѝ местоположение, не биха я открили без помощта на Йенс Рат. Каменната къща бе кацнала върху източния склон на планината, на завет и на височина, което я предпазваше от падащи лавини. С помощта на мазилка строителите бяха слепили по-дребни камъни, донесени от околността, към два големи скални отломъка, образуващи едната странична и задната стена. Липсваха ярко изразени прави ъгли. Прозорците напомняха бойници, вкопани дълбоко в стената. Слънцето дори не се отразяваше в тях.

— На това му викам аз хижа — отбеляза Бьорн Холм, свали си ските и мигом потъна в снега до колене.

Хари обясни на Йенс, че повече не се нуждаят от услугите му; помоли го да се върне в хеликоптера и да изчака там заедно с пилота.

— Някой съвсем скоро е изринал снега пред вратата — забеляза Хари.

Без да се противи, обикновеният катинар на вратата отстъпи почти веднага пред козия крак в ръката на Бьорн.

Двамата мъже си свалиха плетените ръкавици и надянаха латексови, а после нахлузиха сини найлонови калцуни върху ботушите си. Чак след като се екипираха така, влязоха.

— Ау — подвикна тихо Бьорн.

Цялата хижа се свеждаше до една-единствена стая с размери пет на три метра. С прозорците, подобни на илюминатори, и с компактните, заемащи малко място мебели напомняше стара капитанска каюта. Подът, стените и таванът бяха облицовани с груби, необработени дъски, боядисани с няколко пласта бяла боя, за да отразяват оскъдната светлина, която влизаше в хижата. Семпъл кухненски плот с мивка и долап под нея заемаше цялата дясна къса стена. Насред помещението се мъдреше самотен стол с петна от боя. Пред единия прозорец стоеше захабено писалище, изпъстрено с издълбани в дървото инициали и стихотворения. До лявата, по-дълга стена, където се виждаше оголен задният скален къс, имаше черни печка. Явно с цел отоплението на помещението да протича по-ефективно, кюнецът на печката правеше завой вдясно, а после продължаваше нагоре. Кошницата за дърва беше пълна с брезови клонки и вестници за разпалка. По стените висяха карти на района и една на Африка.

Бьорн надзърна през прозореца над писалището.

— На това му викам аз гледка. Оттук се вижда половин Норвегия!

— Да не се бавим повече — подкани го Хари. — Пилотът ни даде два часа. Откъм брега се задавала облачна система.

Както обикновено, Микаел Белман стана в шест и се разбуди със сутрешна тренировка на бягащата пътека в мазето. Пак сънува Кая — този път седнала отзад на мотоциклет, обгърнала с ръце мъж, от който Белман видя единствено каска и забрало. Тя се усмихва щастливо с острите си зъби и му махва, преди мотоциклетът да отпраши. Впрочем този мотоциклет не е ли неговият? От неговото мазе ли са го откраднали? Белман не вижда регистрационния номер, защото дългата ѝ коса се ветрее пред задната табела на возилото.

След тренировката Белман си взе душ и се качи да закуси. Както обикновено, Ула бе оставила сутрешния вестник до чинията му. Микаел го вдигна с треперещи ръце и лошо предчувствие. Явно поради липса на снимки на Сигюр Алтман, наречен Кавалера, бяха публикували снимка на ленсман Скай, застанал пред службата си с кръстосани ръце и зелена шапка с дълга козирка — същински ловец на мечки. Заглавието гласеше "Кавалера арестуван?". Изданието отпечатваше и снимка на разбитата моторна шейна с пояснението "Откриха още един труп в Юстаусе".

Погледът на Белман трескаво се спусна надолу по колонките в търсене на думата "КРИПОС" или — което би било още по-лошо — на собственото си име. На първата страница не намери нищо. Добре.

Разтвори вестника да прегледа остатъка от статията. И там прочете името си, придружено и със снимков материал:

Оглавяващият разследването на КРИПОС, Микаел Белман, беше изключително лаконичен. Отказа да прави изявления, преди органите на реда да са разпитали Кавалера. Не пожела да коментира и факта, че именно ленсманската служба в Ютре Енебак е заловила заподозрения:

— Най-общо мога да кажа, че полицейската работата е екипна — като щафетата. За нас, от КРИПОС, не е толкова съществено кой преминава по най-живописното и любимото на публиката трасе.

Последното не биваше да го казва. Журналистите и читателите неминуемо ще усетят фалша, защото изявлението му отдалеч смърдеше на поражение.

И въпреки всичко Белман не възприемаше положението си като безизходно. Защото ако Юхан Крун не го бе излъгал в телефонния разговор вчера, пред Белман се откриваше златна възможност да поправи грешката си. Нещо повече: да обърне нещата в своя полза и да пробяга триумфално най-живописното трасе. Белман, разбира се, очакваше Крун да поиска висока цена, ала не се тревожеше, защото не той, Микаел, а ловецът на мечки, Хари Хуле, и Отделът за борба с насилието ще трябва да я платят.

Служител от затвора отвори вратата към стаята за посещения и направи знак на Микаел Белман и Юхан Крун да влязат пред него. С обосновката, че разговорът няма характер на официален разпит, Крун настоя да го проведат на неутрален терен. Понеже беше изключено Кавалера да напусне територията на окръжния затвор, Крун и Белман се споразумяха да използват една от стаите, предназначени за срещи между затворниците и техните близки. Вътре нямаше нито камери, нито микрофони, нито дори прозорци. Личеше все пак, че някой е направил плах опит да внесе известен уют с плетена покривка върху масата и бродирано пано на стената. В тази стая затворниците обикновено се срещаха с приятелките и съпругите си и пружините на дивана, целия в петна от сперма, бяха толкова износени, че Белман видя как Крун буквално потъна, когато седна.

Сигюр Алтман вече се бе настанил на стол до масата. Белман предпочете да седне на другия стол, за да се намира на еднаква височина с Алтман. Мършавото лице, хлътналите в черепа очи, издадената напред долна челюст и изпъкналите зъби на арестанта събудиха у Белман асоциации с измъчени евреи от Аушвиц и филма "Пришълецът".

— Разговорът ни няма официален характер — напомни Белман. — Затова съм длъжен да предупредя, че не се до пуска водене на бележки, както и цитиране на казаното на друго място и при други обстоятелства.

— Същевременно вие сте длъжни като страна на обвинението да се придържате към стандартните условия, при които се прави признание — отвърна Крун.

— Имате думата ми.

— За което най-покорно благодаря, но какво друго ще ни предложите освен нея?

— Друго ли? — По лицето на Белман се изписа снизходителна усмивка. — Какво искате да направя? Да подпиша писмено споразумение ли?

"Проклет наглец!" — изруга наум Белман.

— Ако обичате — Крун плъзна към него лист хартия.

Белман прегледа набързо съдържанието му.

— Този документ няма да бъде показван никъде освен при крайна необходимост — увери го Крун. — След като изпълните вашите задължения по уговорката ни, документът ще ви бъде върнат. А това… — той му подаде химикалка —… е "С. Т. Дюпон" — най-добрата писалка на пазара.

Белман я взе и я сложи върху масата пред себе си:

— Ако историята си я бива, може и да подпиша.

— Ако на това място е извършено престъпление, престъпникът е разчистил дяволски добре — Бьорн Холм сложи ръце на кръста си и огледа помещението.

С Хари преровиха всички чекмеджета и шкафове в търсене на следи от кръв и пръстови отпечатъци. Бьорн бе разположил лаптопа си върху писалището, а към него бе включил скенер за отпечатъци с големината на кибритена кутийка — някои летища вече използват такива устройства за идентификация на пътниците. Досега обаче всички пръстови отпечатъци, открити в хижата, принадлежаха на един човек: на Тони Лайке.

— Продължавай — окуражи го Хари. Коленичил под мивката, той развиваше тръбите. — Тук някъде трябва да е.

— Кое?

— Не знам. Нещо.

— Ако ще продължаваме, трябва да се постоплим.

— Запали печката.

Бьорн Холм приклекна до печката, отвори вратичката и започна да къса и да мачка на топка страници от вестниците в кошницата.

— Ти какво предложи на Скай, за да се включи в играта ти? Лошо му се пише, ако истината излезе наяве.

— Напротив. Скай не рискува нищо. Изявленията му пред пресата напълно отговарят на истината. Друг е въпросът, че журналистите си направиха погрешни заключения. Полицейският правилник не налага забрана на ленсманската служба да извършва арести. Не се наложи да му предлагам каквото и да било в замяна. Скай ми призна, че Белман му е по-неприятен от мен. Оказа се достатъчно убедителна причина да ми помогне.

— И няма други подбуди?

— Е, разказа ми за дъщеря си, Мия. Животът ѝ не се стекъл по най-благоприятния начин. В такива случаи всички родители търсят конкретна причина, която да обясни нещастието на детето им. Според Скай нощта пред читалището, когато Тони отрязал езика на Уле, белязала Мия за цял живот. Злонамерени хора пуснали слухове, че Мия и Уле са били гаджета и когато Уле я спипал с Тони в гората, двамата били увлечени в нещо повече от невинни целувки. В очите на Скай главната вина за проблемите на Мия носят Уле и Тони.

— Накъдето и да се обърнеш — все жертви — поклати глава Бьорн.

Хари се приближи до Бьорн и протегна ръка. В шепата си държеше парченца от нещо като метална нишка, изрязана от мрежа.

— Намерих го под сифона. На какво ти прилича?

Бьорн пое парчетата и ги огледа внимателно.

— Какво е това? — извика неочаквано Хари.

— Кое?

— Вестникът! Снимката е от пресконференцията за Иска Пелър!

Бьорн Холм погледна страницата от вестника. Вече бе използвал горната част за разпалка.

— Да му се не види! Прав си.

— Може да са останали отпечатъци върху първ…

Хари погледна в печката. Вътре нужната му страницата вече гореше.

— Съжалявам — сви рамене Бьорн. — Но ще проверя другите страници.

— Добре. Питам се как са се озовали тук толкова дърва.

— Защо?

— В радиус от три километра наоколо няма нито едно дърво. Някъде трябва да е складирал цяла купчина. Ти провери вестника, а аз ще се поразходя.

Микаел Белман гледаше изпитателно Сигюр Алтман. Не му допадаше студеният поглед на арестанта, кокалестото му тяло, прекалено издадените напред зъби, отсечените движения и неизбежното фъфлене. Ала макар да не харесваше Сигюр Алтман, Белман гледаше на него като на спасител и благодетел. Защото всяка дума от устата на Алтман представляваше крачка към победата.

— Навярно докладът на Хари Хуле ви е запознал с предполагаемия ход на събитията — подхвана Алтман.

— Говорите за доклада на ленсман Скай — поправи го Белман. — И за неговата версия за случилото се.

— Както предпочитате — усмихна се Алтман. — Хари ми представи история, удивително близка до реалността. За жалост обаче той посочи едно-единствено доказателство, годно да издържи в съда: отпечатъците ми в дома на Тони Лайке. Но какво пречи например да съм го посетил, за да си побъбрим за доброто старо време?

— Да не разчитате, че съдебните заседатели ще повярват на това обяснение? — попита Белман.

— Смятам се за човек с благонадеждно излъчване Но… — устните на Алтман се разтеглиха и оголиха венците му —… след днешната ни среща изобщо няма да заставам пред никакви заседатели, нали?

Под планински заслон Хари намери купчина дърва, покрита със зелен брезент. Забеляза дръвник със забита в него брадва, а до нея — нож. Огледа се и разрови снега с крак. Не се виждаше нищо интересно. Кракът му обаче улучи нещо: празна бяла ролка. Хари се наведе и я вдигна Върху ролката пишеше "десетметров медицински бинт" Какво търсеше той тук?

Наклони глава и известно време разглежда дръвника Дървото бе потъмняло от проникнала в него течност. Погледът му се премести върху ножа с гладка жълта дръжка. Какво търси нож върху дръвник? За присъствието му вероятно можеха да се измислят много обяснения и все пак..

Опря лявата си длан о дръвника така, че остатъкът от отрязания му среден пръст да се намира върху дървената повърхност, а другите четири притисна надолу към странѝцата на дръвника.

Внимателно отвори ножа с два пръста. Острието режеше като бръснач. По него имаше следи от веществото, което хората с професията на Хари винаги търсят на местопрестъпление. Хари се изправи и хукна през дълбокия сняг като елен.

Влетя в хижата. Бьорн вдигна глава от компютъра.

— Още отпечатъци от Тони Лайке — обобщи той резултата от изследванията си с въздишка.

— Върху острието на този нож има кръв — задъхано съобщи Хари. — Провери за отпечатъци.

Бьорн пое внимателно ножа, посипа черен прах върху гладкото жълто дърво и предпазливо духна.

— Тук има само един комплект отпечатъци, но затова пък са отлични. Може да открия и епителни клетки.

— Супер!

— Ще ми обясниш ли?

— Който е оставил тези отпечатъци, е отрязал пръста на Тони Лайке.

— Нима? И кое те…

— Върху дръвника има кръв, а открих и ролка от бинт за превръзка на раната. Този нож ми изглежда познат. Виждал съм го… на размазана снимка. Забит в шията на Аделе Ветлесен.

Бьорн Холм подсвирна тихо, притисна специално фолио към дръжката на ножа, та прахът да се полепи по него, и сложи фолиото върху скенера.

— Сигюр Алтман, може да си наел добър адвокат, за да измисли обяснения за отпечатъците ти върху бюрото на Лайке, ала искам да чуя какво ще обясниш за отпечатъците ти върху този нож — заканително прошепна Хари.

Бьорн натисна "търси" и двамата приковаха очи в синята линия, която малко по малко запълваше белия правоъгълник.

Готово…

Намерено 1 съвпадение.

Бьорн Холм избра "покажи".

Хари остана втрещен от резултата.

— Все още ли смяташ, че притежателят на тези отпечатъци е отрязал пръста на Тони? — попита Бьорн Холм.

Седемдесет и осма глава Договорката

— След като видях как Аделе и Тони се чукат като животни пред клозета, всичко се завърна; всичко, което бях успял да погреба и което — така ме уверяваха психолозите — бях оставил зад гърба си. Всъщност се оказа точно обратното. Омразата се развилня като звяр, завързан години наред. Бях подхранвал този звяр, бях го оставил ди порасне и изведнъж той се откъсна от оковите, по-силен от всякога. Хари се оказа прав: действително имах намерение да накарам Тони Лайке да изпита същото унижение, което ми бе нанесъл.

Сигюр Алтман погледна ръцете си и се усмихна:

— Но теорията на Хари е правилна само дотук. Изобщо не съм искал да убивам Аделе Ветлесен. Целях единствено да подроня авторитета на Тони пред всички, особено пред бъдещите му роднини и най-вече пред дойната крава Галтунг, съгласил се да финансира авантюристичния проект на Тони в Конго. Защо му е на Тони да се жени за невзрачна жена като Лене Галтунг, ако тя няма такъв баща?

— Така е — усмихна се Микаел Белман, за да му покаже одобрение.

— Затова написах на Тони писмо от името на Аделе. В него тя му съобщава, че е забременяла и иска да задържи детето. Ала като бъдеща самотна майка се налага да мисли за финансовата страна на нещата и срещу известна суми няма да разгласява от кого е детето. Поисках му четиристотин хиляди като начало и насрочих среща на паркинга зад магазин "Лефдал" в град Сандвика в полунощ два дни по-късно. Изрично го предупредих да не се появява без парите. После съчиних от негово име писмо до Аделе. Тони я молеше да се срещнат на мястото, което определих в другото писмо. Познавайки Аделе, написах писмото така, че да ѝ прозвучи съблазнително, надявайки се, разбира се, двамата да не са си разменили нито имена, нито телефони, та да не ме разобличат, преди да постигна целта си. В единайсет часа вечерта отидох на мястото на срещата с колата ми. Заех позиция да снимам. По план трябваше да запечатам срещата, независимо дали приключи със скандал, или със секс, и да изпратя на Андерш Галтунг снимковия материал, придружен с обяснителен разобличаващ текст. И нищо повече. — Сигюр погледна Белман и повтори: — И нищо повече.

Белман кимна, а Алтман продължи:

— Тони подрани. Паркира, слезе от колата си и се огледа. После се скри в сенките под дърветата към реката. Аз се спотаих под волана. После се появи и Аделе. Свалих прозореца, за да ги чувам. Тя постоя, почака, започна да поглежда нетърпеливо към часовника си. Неочаквано Тони застана зад нея — съвсем близо, направо се чудех как не го е забелязала. Видях как извади голям ловджийски нож и го опря в гърлото ѝ. Тя се опитваше да се освободи, докато той я влачеше към колата си. Отвори вратата и тогава забелязах, че седалките са покрити с найлон. Не чувах какво ѝ говори, ала извадих фотоапарата и го настроих да снима с приближение. Видях как той пъхна химикалката в ръката ѝ и я насили да пише под негова диктовка.

— Пощенската картичка от Кигали — веднага включи Белман. — Планирал е всичко предварително. Искал е Аделе Ветлесен да изчезне.

— Започнах да снимам. Не мислех за нищо друго. Внезапно видях как той замахна и заби нож в шията ѝ. Не можех да повярвам на очите си. От раната бликна кръв и опръска предното стъкло.

Двамата събеседници сякаш съвсем забравиха Крун, който дишаше трудно.

— Тони изчака малко, без да вади ножа от шията ѝ. Сякаш искаше да източи всичката ѝ кръв. После я вдигна, изнесе я от колата и я пъхна в багажника. Преди отново да се качи, спря и подуши въздуха. Беше застанал под уличка лампа и видях свирепо облещените му очи и зловещата му усмивка, познати ми до болка от вечерта пред дискотеката, когато той ме повали и вкара нож в устата ми. Тони тръгна от паркинга с трупа на Аделе в багажника, а аз останах още дълго там, вцепенен от ужас, неспособен да помръдна. Знаех, че вече не мога да изпратя компрометиращите снимки нито на Андерш Галтунг, нито на когото и да било. Защото току-що бях станал съучастник в убийство.

Сигюр отпи внимателно малка глътка от чашата с вода пред себе си и потърси с поглед Юхан Крун. Адвокатът му кимна.

— От правна гледна точка не сте били съучастник и убийството на Аделе Ветлесен — обясни Белман. — В най-лошия случай са щели да ви обвинят в опит за изнудване или измама. Можели сте да спрете дотам и въпреки евентуални негативни последствия да се обърнете към полицията. Освен това сте разполагали и със снимки, доказващи думите ви.

— Пак нямаше да се отърва. От опит би трябвало да знам колко агресивно реагира Тони Лайке, когато някой се опита да го притисне, и въз основа на този епизод от моето минало щяха да ме обвинят, че съвсем умишлено съм предизвикал убийството на Аделе Ветлесен.

— А на вас впрочем не ви ли мина през ум какво би могло да се случи? — попита Белман и игнорира предупредителния поглед, с който Крун го стрелна.

Сигюр Алтман се усмихна:

— Нима не е странно, инспекторе, че често собствените ни размисли се оказват най-неведоми за самите нас и най-бързо отлетяват от паметта ни? Честно казано, не си спомням какво точно очаквах да се случи.

"Защото така ти изнася" — помисли си Белман, но само кимна и произнесе окуражително "ммм", уж знак на признателност, задето Алтман му открива нови хоризонти в познанието за човешката психика.

— В продължение на няколко дни обмислях следващия си ход — продължи арестантът. — После се върнах в "Ховасхюта" и откъснах от книгата за гости страницата с имената и адресите на нощувалите в хижата през онази нощ. Съчиних ново писмо до Тони. Знам какво си направил, написах му. Видях как изчука Аделе Ветлесен в "Ховасхюта". Знам защо я уби. Поисках му пари, за да мълча, и подписах писмото "Боргни Стем-Мюре". Пет дни по-късно прочетох във вестника, че носителката на това име е намерена убита в мазе. Всичко трябваше да приключи дотам. Очаквах полицията да се заеме сериозно с разследването и да стигне до Тони. Нали работата ви е да залавяте престъпници.

Сигюр Алтман повиши глас. Белман беше готов да се закълне, че в очите на арестанта зад кръглите очила проблеснаха сълзи.

— Но вие не разполагахте с никакви следи, тънехте в пълно затъмнение. Затова се наложи да продължа да захранвам Тони с нови и нови жертви, да го заплашвам, представяйки се за следващия човек от списъка. Изрязвах снимки на жертвите от вестниците и ги окачвах на стената в стаята в изоставената фабрика "Кадок" заедно с копия от писмата, които бях писал от тяхно име. След всяко убийство на Тони му изпращах ново писмо, чийто автор претендираше, че е съчинил всички предишни послания и знае колко живота тежат на съвестта му. Всеки следващ "изнудвач" искаше съответно по-голяма сума, за да мълчи. — Алтман се наведе напред и продължи с дълбоко огорчение: — Направих го, за да ви дам възможност да го заловите. Всеки убиец греши в даден момент, нали? С нарастване броя на жертвите нараства и вероятността да бъде заловен.

— Но същевременно той усъвършенства уменията си — вметна Белман. — Не забравяйте, че Тони Лайке има опит във физическата разправа. Не може да си бил толкова време наемен войник в Африка, без да си изцапаш ръцете с кръв. Впрочем и вашите ръце не са останали чисти.

— Моите ли? — извика възмутено Алтман с внезапна ярост. — Вмъкнах се в дома на Тони, за да се обадя на Елиас Скут и да подхвърля поредната следа на полицията. Не аз, а вие, дето не си вършите работата, си изцапахте ръцете с кръв! Курви като Аделе и Мия, убийци като Тони, ето тези хора са…

— Стига толкова, Сигюр — Юхан Крун се изправи. — Хайде да направим кратка почивка, искаш ли?

Алтман затвори очи, вдигна ръце и поклати глава.

— Добре съм, нищо ми няма. Предпочитам да приключим по-бързо.

Юхан Крун погледна клиента си, после Белман и пак седна.

Алтман си пое пресекливо дъх и продължи:

— След третото убийство Тони трябва да се е досетил, че зад посочените податели в писмата се крие друг. И въпреки това той продължи да ги убива, и то с нарастваща жестокост. Сякаш искаше да ме изплаши, да ме накара да се оттегля, да ми покаже, че е способен да убие когото си поиска и накрая да стигне до мен.

— А може и да е искал да се отърве от потенциални свидетели на среднощната му авантюра с Аделе — предположи Белман. — Лайке е знаел само, че в хижата са присъствали седем души, но не ги е познавал. Вие сте му предоставили информация кои са били.

— Само си представете! — засмя се Алтман. — Обзалагам се, че е отишъл в "Ховасхюта", за да надникне в книгата за гости, ала се е натъкнал на откъснат лист. Колко ли се е пулил!

— А вие защо продължихте да му изпращате писма?

— В какъв смисъл? — попита Алтман и го изгледа нащрек.

— Защо просто не подадохте анонимен сигнал в полицията и не сложихте край на всичко това? Вероятно и вие сте искали свидетелите по случая да бъдат ликвидирани.

Алтман наклони глава и ухото му почти докосна рамото.

— Както вече казах, инспекторе, понякога е трудно да си дадем сметка за подбудите, определящи действията ни. Подсъзнанието се командва от инстинкта за оцеляване и затова често е по-рационално от съзнанието. Не е изключено подсъзнателно да съм си давал сметка, че и за мен е по-безопасно Тони да очисти свидетелите. Единствени те знаеха, че съм бил в хижата през онази нощ, и рискът някой от тях да ме разпознае на улицата изчезваше със смъртта им. Но сега няма как еднозначно да си отговоря на въпроса защо съм постъпил така, нали?

В печката пращеше силен огън.

— Но защо, по дяволите, му е на Тони Лайке да си отсича пръста? — чудеше се Бьорн Холм.

Той се бе настанил на дивана, докато Хари преглеждаше съдържанието на аптечката, намерена в дъното на едно от кухненските чекмеджета. Откри още няколко бинта и кръвоспиращ мехлем, който ускорява кръвосъсирването. От датата на производството му бяха изминали едва два месеца.

— Алтман го е принудил — отвърна Хари. Вниманието му привлече кафяво шишенце без етикет. — Искал е Лайке да усети вкуса на унижението.

— Май и ти не вярваш на версията си.

— Напротив, вярвам — настоя Хари, отпуши шишенцето и подуши съдържанието му.

— Така ли? Всички отпечатъци, косми и следи от обувки в хижата са на Лайке. Той има гарвановочерна коса и носи четирийсет и пети номер, докато Сигюр Алтман е рус и носи четирийсет и втори.

— Алтман се е погрижил да не оставя следи. Напомни ми да изследваме това — Хари прибра шишенцето в джоба на якето си.

— Погрижил се е да не оставя следи? На място, където дори не е извършено престъпление? Същият този човек не бе отстранил ясните отпечатъци от пръстите си върху писалището в дома на Лайке. Самият ти каза, че Алтман е проявил небрежност и не е разчистил след себе си при убийството на Ютму. Нещо не ми се връзва, Хари. А как то виждам — и на теб.

— Мамка му! — извика Хари. — да му се не види дано!

Опря чело на дланите си и заби поглед в масата.

Бьорн Холм вдигна на светлината едно от металните парченца, намерени в сифона, и остърга жълтия слой е нокът.

— Май се досещам какво е това.

— Така ли? — попита Хари, без да вдига глава.

— Желязо, хром, никел и титан.

— Тоест?

— Като малък носех зъбна шина. Съвременните брекети се коригират според нуждите на пациента посредством огъване и орязване на материала.

Хари вдигна рязко глава и прикова поглед в картата на Африка. Очертанията на държавите върху континента напомняха плочки от пъзел. А Мадагаскар, отдалечен от другите, приличаше на плочка, която не пасва.

— Когато ходех на зъболекар… — подхвана Бьорн.

— Шшт! — спря го с жест Хари.

Усети как една плочка от пъзела в ума му най-неочаквано намери мястото си. В хижата се чуваше само пращенето на печката и учестилото се свистене на вятъра. Две плочки от пъзела, досега напълно раздалечени, се съединиха и образуваха смислена част от цялата картина. Дядо, живеещ до Люсерен. Дядо на майката. И снимката в чекмеджето на изоставената туристическа хижа. Семейната снимка. Не снимката на Тони Лайке, а на Од Ютму. Ревматоиден артрит. Какво му бе казал Тони? Не е заразен, но се унаследява. Момчето с големите оголени зъби. И мъжът със здраво стиснати устни, все едно крие мрачна тайна. Крие прогнилите си зъби и шината в устата си.

Камъчето… Кафяво-черното камъче, което Хари откри върху пода на банята в туристическата хижа. Бръкна в джоба си — то още стоеше там — и го подхвърли към Бьорн.

— Питам се… — подхвана Хари с пресъхнало гърло, — възможно ли е това да е зъб?

Бьорн го вдигна към светлината и го остърга с нокът.

— Възможно е, разбира се.

— Трябва да се връщаме — отсече Хари и усети как косите му се изправят. — Веднага. Не Алтман е убиецът.

— А кой е?

— Тони Лайке.

— Вие, естествено, сте прочели във вестниците, че Тони Лайке е освободен от ареста, защото е представил алиби — каза Белман. — По времето, когато Боргни и Шарлоте умират, Лайке се е намирал на друго място и има свидетели, готови да го потвърдят.

— Не знам нищо за алибито на Тони — възрази Сигюр Алтман и скръсти ръце. — Знам едно: видях го как забива нож в шията на Аделе, а всички мними податели на писмата, които му изпратих, загинаха непосредствено след като Тони ги прочете.

— Осъзнавате ли, че това ви прави съучастник в убийство?

Юхан Крун се прокашля:

— А ти осъзнаваш ли, че сключи сделка, която ти осигурява — на теб и на КРИПОС — залавянето на истинския убиец и слага край на всичките ти служебни неволи? Ще обереш всички лаври, а Сигюр ще свидетелства в съдебната зала, че е видял как Тони Лайке убива Аделе Ветлесен. Всичко останало не бива да напуска пределите на тази стая.

— И твоят клиент остава на свобода?

— Такава е уговорката ни.

— Ами ако Лайке е запазил писмата и реши да ги покаже в съда? Ще възникне сериозен проблем.

— Точно затова имам чувството, че писмата няма да се появят в съдебната зала — усмихна се Крун. — Нали, господин главен инспектор?

— А снимките на Аделе и Тони? — обърна се Белман към Алтман.

— Изгоряха в пожара в "Кадок" — отвърна арестантът. — Заради онзи проклетник Хуле.

Микаел Белман кимна. Вдигна писалката "С. Т. Дюпон". Олово и стомана. Сериозна тежест. Ала след като допря писеца до листа, подписът му сякаш сам се изписа върху хартията.

— Благодаря — каза Хари. — Край.

В отговор чу пращене. После в ушите му се разнесе единствено равномерното бучене на хеликоптера, леко заглушавано от слушалките. Хари отдалечи микрофона от устата си и погледна навън.

Закъсняха.

Току-що разговаря по радиостанцията с кулата на летище "Гардермуен". От съображения за сигурност служителите в кулата разполагаха с достъп до повечето информация от летището, включително списъците с пътници, и потвърдиха, че Од Ютму е излетял вчера с предварително резервирания си билет за Копенхаген.

Земята бавно се движеше под краката на Хари.

Представи си как Лайке застава пред гишето за летищен контрол с паспорта на мъжа, когото е подложил на изтезания и убил. Служителят зад гишето вероятно е проверил само дали името в паспорта съвпада с регистрираното в системата име на пътника и — ако изобщо е погледнал снимката в паспорта, — му е направила впечатление шината върху зъбите на възрастния човек. После служителят е погледнал да провери дали и титулярят на билета носи такава шина. И наистина, върху изкуствено боядисаните в кафяво зъби на Тони Лайке е стояла същата шина, вероятно огъната и орязана така, че да прилегне към безупречната му челюст.

Хеликоптерът навлезе в дъждовен облак, който избухна при удара с плексигласовата кабина, и по стъклото на илюминаторите потекоха вади. Само след секунди облакът изчезна, все едно никога не е съществувал.

Пръстът.

Тони Лайке сам бе отрязал пръста си и го бе изпратил на Хари в последен опит да отклони вниманието от себе си, като го подведе, че е мъртъв. Така несъмнено бе целил разследващите да го забравят, да го зачеркнат от заподозрените и той да потъне в прашните архиви. Дали случайно бе избрал да се раздели с онзи пръст, който бе изгубил и Хари, или съвсем съзнателно искаше да заприлича на него?

Но как бе умъртвил Боргни и Шарлоте, щом имаше желязно алиби за часовете на техните убийства?

Още преди известно време у Хари се загнезди смътно подозрение, ала той го отхвърли, защото хладнокръвните убийци — хора със сериозни психически отклонения, в същинския смисъл на думата окаляни в поквара, представляват рядкост. Дали все пак в убийствата не е замесен още един човек? Дали обяснението за алибито на Лайке не е съвсем просто: имал е съучастник?

— Мамка му! — изруга високо Хари и микрофонът, прикрепен към слушалките му, изпрати последната сричка до трите други комплекта в хеликоптера.

Йенс Рат го изгледа изпод вежди. Навярно Рат имаше право: в момента Тони Лайке отпива от питието си, докато в скута му седи екзотична мадама, и се усмихва самодоволно, задето е измислил изход.

Седемдесет и девета глава Пропуснати повиквания

В два и петнайсет хеликоптерът кацна на "Фурнебю" — затвореното летище на двайсет минути от центъра. Хари и Бьорн веднага поеха към КРИПОС. Хари попита рецепционистката защо нито Белман, нито другите от разследващия екип вдигат телефоните си. Жената обясни, че са на оперативка.

— А защо нас никой не ни е извикал? — промърмори Хари, докато крачеше забързано по коридора, а Бьорн подтичваше зад него.

Бутна вратата, без да почука. Седем глави се обърнаха към влезлите. Осмата — на Микаел Белман — се намираше и без друго с лице към вратата, защото титулярят ѝ седеше в дъното на продълговатата маса. Досега присъстващите бяха гледали именно него.

— Лаурел и Харди! — бодро ги приветства Белман и по доволството в гласа му Хари отгатна, че екипът ги е коментирал в тяхно отсъствие. — Къде се губите?

— Докато вие тук си играете на Снежанка и седемте джуджета, ние ходихме в хижата на Тони Лайке — отвърна Хари и се отпусна върху свободен стол до срещуположния край на масата. — Имаме важни новини. Хванали сме не когото трябва. Убиецът не е Алтман, а Тони Лайке.

Хари нямаше конкретни очаквания към реакцията на присъстващите, ала се оказа неподготвен за пълното равнодушие, изписано по лицата им.

Главният инспектор се облегна назад в стола с дружелюбно-въпросителна усмивка.

— Ние ли сме хванали не когото трябва? Ако не ме лъже паметта, ленсман Скай извърши ареста на Сигюр Алтман. А колкото до името на убиеца, за нас то отдавна не е новина. Малко си назад с информацията, Хари.

Погледът на старши инспектора се спря на Ердал, на Пеликанката и после се върна върху Белман, докато Хари усилено разсъждаваше. Стигна до единственото възможно обяснение:

— Алтман ви е казал, че убиецът е Лайке. Знаел е през цялото време.

— Не просто е знаел. Подобно на Тони Лайке, който предизвика лавината, сгромолясала се върху "Ховасхюта", Сигюр Алтман е предизвикал серията от убийства, само че несъзнателно. Скай е арестувал невинен човек, Хари.

— Невинен ли? — Хари поклати глава. — Видях с очите си снимките във фабриката, Белман. Алтман е замесен в цялата история. Просто още не съм разбрал как.

— Но ние разбрахме. Предлагам засега да оставиш говоренето на нас… — устните на Белман се подготвиха за думата "възрастните", но той не я произнесе и продължи по друг начин: —… които разполагаме с цялата фактология, и да се включиш, когато се осведомиш за всички новости по случая. Става ли? Бьорн, и ти ли си съгласен? Добре, тогава продължаваме. Тъкмо обяснявах, че е съвсем възможно Лайке да е имал помагач, извършил две от убийствата. За тях Лайке има алиби: намирал се е на бизнес срещи и десетина души могат да го потвърдят.

— Хитро е постъпил, гаднярът му с гадняр! — отбеляза Ердал. — Досещал се е, че полицията ще свърже убийствата, и се е подсигурил с алиби за две от тях, та подозренията срещу него да паднат автоматично и за останалите убийства.

— Да — потвърди Белман. — Но кой би могъл да е този съучастник?

Покрай ушите на Хари минаха десетки предположения, коментари и въпроси.

— Тони Лайке не е убил Аделе Ветлесен, за да избегне плащането на исканата от нея сума — намеси се вещо Пеликанката, — а защото се е страхувал, че ако новината за бременността ѝ се разчуе, Лене Галтунг ще сложи край на връзката им и Тони ще се сбогува завинаги с милионите, които татко Галтунг му е обещал за проекта в Конго. Затова трябва да си зададем въпроса кой друг е имал изгода от ликвидирането на тази опасност.

— Другите инвеститори в проекта! — извика младеж с гладко лице. — Трябва да проверим финансовите дружки на Лайке.

— Проектът на Тони Лайке в Конго действително е на път да пропадне — потвърди Белман. — Но инвеститорите са свикнали да печелят и да губят пари. Никой от тях не би се замесил в убийство, за да обезпечи десетпроцентовия си дял от проекта. Освен това съучастникът на Лайке със сигурност е негово доверено лице — и в личен, и в професионален план. Да не забравяме впрочем, че Боргни и Шарлоте са убити с едно и също оръжие. Как се наричаше то, Хари?

— Ябълката на Леополд — отвърна беззвучно Хари, все още зашеметен.

— Малко по-силно, ако обичаш.

— Ябълката на Леополд.

— Благодаря. Оръжието е купено от Африка, където Лайке е служил като наемен войник. Най-логично ми се струва Лайке да е използвал услугите на бивш свой колега от армията. Предлагам да започнем оттам.

— Тогава защо не е наел този човек да му свърши цялата черна работа? — попита Пеликанката. — Ако не си беше изцапал ръцете с другите убийства, щеше да има алиби за всички престъпления.

— И изгодна отстъпка за количество — обади се мъжът с мустак като на Фритьоф Нансен. — А и наемните убийци получават най-много доживотна присъда.

— Възможно е неизвестни за нас съображения да са му попречили — предположи Белман. — Например, съучастникът му не е имал време да убие всички мишени или Лайке не е разполагал с достатъчно пари да му плати. А вероятно и в този случай важи най-баналното обяснение за развоя на криминалните деяния: просто така се е случило.

Присъстващите около масата кимнаха одобрително. Дори Пеликанката изглеждаше удовлетворена от отговора.

— Други въпроси? Няма ли? Тогава бих искал да използвам случая и да благодаря на Хари Хуле за съвместната ни работа. Понеже вече не се нуждаем от експертното му мнение, Хари ще се върне незабавно към задълженията си в Отдела за борба с насилието. Хари, ти привнесе в екипа ни интересен подход към разследването на убийства. Този път не успя да разплетеш случая, но кой знае, навярно в Отдела за борба с насилието те очакват други, макар и не толкова мащабни, служебни предизвикателства. Затова още веднъж ти благодаря. А сега, колеги, ако нямате нищо против, слагам край на срещата, защото ме чака пресконференция.

Хари гледаше Белман с възхищението, което човек изпитва към хлебарка в тоалетна чиния. Колкото и пъти да пуснеш водата, тя пак изплува. И накрая завладява света.

До леглото на болния секундите, минутите и часовете се нижеха бавно и монотонно. От време на време в стаята се отбиваше санитар, Сьос си тръгваше и се връщаше. Цветята лешояди ставаха все по-дръзки в набезите си.

Хари бе ставал свидетел как близките на умиращите се оказват неспособни да понесат часовете преди последното дихание на обречените и горещо се молят на бог да ги избави от мъките — не безнадеждно болните, а тях, живите. Той обаче се чувстваше по съвсем различен начин. Никога не бе изпитвал толкова силна близост с баща си, както тук, в тази безсловесна стая, където всичко се свеждаше до дишането на умиращия и очакването на следващия удар на сърцето му. Гледайки баща си в болничното легло, Хари се пренесе в спокойното съществувание на границата между живота и нищото.

Разследващите от КРИПОС стигнаха до ключови умозаключения, ала пропускаха факта, който избистряше окончателно картината: връзката между имението на дядото на Лайке и Юстаусе; връзката между слуховете и призрака на изчезнало момче от местността и мъж, който нарича Юстаусе "своя район"; връзката между Тони Лайке и момчето от онази снимка, застанало между противния си баща и красивата си майка.

От време на време Хари поглеждаше екрана на телефона си: пропуснати повиквания от Хаген, от Йойстайн, от Кая. Беше му звънила два пъти. Все някога трябваше да отговори на обажданията ѝ. Набра я.

— Може ли довечера да дойда у вас? — попита тя.

Осемдесета глава Ритъмът

Дъждовните капки барабаняха върху дъските на плаващия пристан. Хари се приближи към гърба на мъжа, застанал на ръба.

— Добро утро, Скай.

— Добро утре, Хуле — поздрави ленсманът, без да се обръща.

Върхът на въдицата му се бе огънал към кордата, губеща се в тръстиката на отсрещния бряг.

— Кълве ли?

— Не. Заседна в проклетата тръстика.

— Съжалявам. Прегледа ли днешните вестници?

— Тук, на село, пресата пристига с известно закъснение.

Независимо от преувеличеното твърдение Хари кимна.

— Сигурно са ме описали като малоумен селяндур — предположи Скай. — Добре че са се намесили градските полицаи, за да оправят кашата на селския ленсман.

— Още веднъж ти се извинявам.

— Не се извинявай — сви рамене Скай. — От самото начало знаех с какво се захващам. Не си ми спестил никаква информация. Честно казано, разнообразих си ежедневието. Иначе тук е голяма скука.

— Мм. Журналистите не се занимават много-много с теб. Вълнуват се главно от факта, че убиецът се оказа Тони Лайке. Цитират подробно изявлението на Белман.

— Не се съмнявам.

— Съвсем скоро ще открият и кой е бащата на Тони.

Скай се обърна и изгледа изненадано Хари.

— Трябваше да се сетя по-рано, особено след като проучвахме смяната на имената.

— Не те разбирам, Хуле.

— По време на един от разговорите ни ти ми спомена, че Тони е живял известно време при дядо си в имението "Лайке". Този дядо е бил баща на майката му. Следователно Тони е приел фамилията на майка си.

— Дотук нищо необичайно.

— Да, но в този случай Тони се е криел при дядо си, защото майка му го е изпратила там.

— Кое те кара да мислиш така?

— Моя колежка — Хари сякаш отново усети снощния ѝ аромат в ноздрите си — ми сподели какво е узнала от ленсмана в Юстаусе за семейство Ютму: бащата и синът се мразели до смърт.

— До смърт?

— Прегледах досието на Од Ютму. И той като сина си бил печално известен с избухливия си нрав. Като млад лежал на топло осем години за убийство от ревност. После се пренесъл да живее в Юстаусе, далеч от оживени места Оженил се за Карен Лайке и им се родил син. Още като юноша Тони правел впечатление на много привлекателен и чаровен. Двама мъже и една жена в пълна изолация от света. Бащата — вече доказал патологичната си ревност. Карен Лайке се е опитала да предотврати надвисналото над семейството нещастие: тайно е изпратила сина си при своя баща и е хвърлила обувката му на място, където е паднала лавина.

— Не знаех това, Хуле.

Хари кимна и продължи:

— За жалост Карен Лайке е успяла само да отложи семейната трагедия. Преди броени дни открихме трупа ѝ в планинска пропаст. Черепът ѝ е пробит от куршум. На няколко метра се намираше тялото на нейния съпруг и убиец, премазано под моторна шейна. Од Ютму е бил подложен на физически мъчения, по-голямата част от кожата на гърба и ръцете му е била изгорена и почти смъкната, а зъбите — извадени. Познай чие дело е това.

— О, господи…

Хари лапна цигара.

— Кое те подсети за роднинската им връзка? — попити Скай.

— Приликата, наследствените белези. — Хари запали цигара. — Баща и син. Колкото и да бяга човек, кръвта води не става. Според мен Од Ютму се е досетил, че убийствата, свързани с "Ховасхюта", означават едно: призракът на "загиналия" му син ще погне и него. Затова Од е избягал от дома си в изоставена туристическа хижа, скрита между непроходими скали. Взел е със себе си и снимка на семейството си — семейството, чийто крах сам е предизвикал. Само си представи: изплашен, навярно разкайващ се убиец, останал насаме с мислите си.

— Да, вече е получил заслуженото наказание.

— Там намерих онази снимка. Тони е извадил късмет — прилича на майка си. Трудно ми беше да открия прилика между възмъжалия Тони и детето от фотографията. Ала големите бели зъби го издадоха. Баща му, от своя страна, упорито бе скрил своите зад стиснати устни. В това отношение нямаха нищо общо.

— Но нали каза, че именно приликата е разбудила родствената им връзка?

— Да, защото страдат от една и съща болест.

— Били са убийци.

— Говоря за физическо заболяване — уточни Хари. — Ревматоиден артрит. Сутринта получих резултатите от поисканата ДНК експертиза. Анализът на обгорелите парчета плът върху печката и косми от Тони Лайке показва, че двамата с Од Ютму са баща и син.

Скай кимна.

— И така, дойдох да ти благодаря за помощта и да изряза съжаление от развръзката. Бьорн Холм поръча да поздравя съпругата ти. Не бил ял по-вкусни кюфтета с пюре от алабаш.

— Който е опитал от манджите на жена ми, все това казва — усмихна се Скай. — Дори Тони ги обожаваше.

— Така ли?

Скай сви рамене и извади нож от калъфа на кръста си.

— Нали ти казах колко хлътнала беше Мия по него. Точно след като бе посегнал на Уле, Мия го поканила на вечеря вкъщи в мое отсъствие. Жена ми ги приела, но после, когато разбрах, стана голяма разправия. Дъщеря ми ме засипа с необмислени обиди: ясно ти е какви са влюбените девойки на тази възраст. Опитах се да ѝ обясня колко опасен тип е Тони. Сгреших. Трябваше да съобразя, че колкото по-тежки обвинения отправям срещу нейния възлюбен, толкова по-упорито ще го брани, защото двамата, един вид, се изправят срещу целия свят Знаеш го дори по-добре от мен: немалко жени се увличат в любовна кореспонденция с осъдени убийци.

Хари кимна.

— Мия се заричаше да избяга от къщи и да последва Тони накрай света. Беше полудяла.

Ленсманът преряза кордата и започна да я навива на макарата. Хари проследи завръщането на отпуснатата нишка.

— Мм… Накрай света, казваш.

— Да.

— Ясно.

Скай спря да навива кордата и се обърна рязко към Хари.

— Недей — категорично поклати глава той.

— Не те разбирам.

— Не си въобразявай разни неща.

— Какви неща?

— Че Тони и Мия отново са започнали да се срещат. Той скъса с нея и повече не са се виждали. Мия продължи живота си без него. Дъщеря ми няма нищо общо със случая, разбираш ли? Имаш думата ми. Мия тъкмо си стъпи на краката… Затова те моля…

Хари кимна и извади цигарата — изгаснала от дъжда — от устата си:

— Освободиха ме от работа по случая. Но дори да участвах в разследването, нямаше да наруша дадената дума.

Потегляйки от паркинга, Хари зърна в огледалото как Скай прибира рибарските си принадлежности.

Болницата. Отново влезе в ритъм. Времевата линия вече не бе насечена от събития, а се разстилаше плавно. Дали да не поиска дюшек? Ще се почувства почти като в "Чунгкинг Меншън".

Осемдесет и първа глава Светли петна

Изминаха три дни. Той още беше жив. Всички бяха още живи.

Никой не знаеше къде се намира Тони Лайке. Следите на мнимия Од Ютму се губеха в Копенхаген. Един от жълтите вестници помести снимка на Лене Галтунг с шал на главата и с големи очила, стил "Грета Гарбо". Надсловът гласеше "Без коментар". Лене потърсила убежище в лондонската къща на баща си и от два дни не била излизала оттам. В пресата се появи и снимката на Тони в работен гащеризон пред хеликоптер. В последните издания говореха за "Изчезването на Кавалера". Лайке се сдоби с прозвището на Алтман, защото то вече се бе наложило в медиите, а и много повече подхождаше на новия спряган за убиец. Засега журналистите не бяха надушили роднинската връзка между Тони и Ютму. Явно майката, а впоследствие и Тони, се бяха постарали да я скрият.

Микаел Белман даваше ежедневни пресконференции. В телевизионно токшоу той обясни собствената си версия как от КРИПОС са разплели случая. Впрегна педагогическите си способности и подкупващата си усмивка и омаловажи неосъществения арест на Кавалера, като наблегна колко по-важно е, че КРИПОС са разобличили, неутрализирали и извадили Лайке от играта.

Мракът се спускаше няколко минути по-късно от всяка предходна вечер. Всички очакваха пролет или студ, ала не се появи нито едното, нито другото.

По тавана пробягваха светли петна от фаровете на преминаващи автомобили. Легнал ребром, Хари се взираше в дима от цигарата си, който се виеше в тъмното, описвайки сложни и непредвидими фигури.

— Много си мълчалив — отбеляза Кая и се притисна към гърба му.

— Ще поостана малко след погребението и после заминавам.

Хари дръпна от цигарата. Кая мълчеше. Неочаквано той усети нещо влажно и топло по лопатката си. Остави цигарата в пепелника и се обърна към нея:

— Плачеш ли?

— Само малко — засмя се тя и подсмръкна. — Не знам какво ми става.

— Искаш ли цигара?

Тя поклати глава и избърса сълзите си.

— Днес Микаел ми се обади и поиска да се видим.

— Мм.

Кая отпусна глава върху гърдите му.

— Да ти кажа ли какво му отговорих?

— Само ако искаш.

— Отказах. Той ме предупреди, че ще съжалявам. Щял си да съсипеш живота ми. Вече няколко пъти се било случвало.

— Прав е.

Тя повдигна глава.

— За мен тези предупреждения нямат никаква стойност, разбираш ли? Ще те последвам навсякъде. — Сълзите отново рукнаха от очите ѝ. — Дори да ме завлечеш на дъното, пак искам да съм с теб.

— Но там няма нищо. И аз изчезвам. Нали ме видя в "Чунгкинг". Ще се почувстваш като в хижата след лавината. Ще бъдем в една стая, но сами и изоставени.

— Но там ти ме намери и ме извади. Сега и аз ще ти помогна.

— А ако не искам да ме спасяваш? Нямам повече умиращи бащи, заради които да ме убеждаваш да живея.

— Ти ме обичаш, Хари. Знам го. Нима това не е достатъчна причина? Нима аз не мога да те мотивирам да живееш?

Хари погали косата ѝ, бузите ѝ, обра сълзите ѝ е пръсти и целуна мястото, където бяха попили.

— Можеш, разбира се — увери я той с печална усмивка.

Тя взе ръката му и я целуна на същото място.

— Недей — прошепна Кая. — Не ми казвай, че заминаваш, за да не ме повлечеш към дъното. Ще те последвам накрай света, чуваш ли?

Привлече я към себе си и в същия миг усети как нещо в него, някакъв мускул в тялото му, несъзнателно изопнат до скъсване, изведнъж се отпусна. Хари престана да се напряга, предаде се, отказа се да се съпротивлява. И болката у него се стопи, превърна се в нещо топло, смекчаващо и успокояващо и плъзна по кръвта из цялото му тяло. Усещането да се предадеш на свободното падане му донесе освобождение и в гърлото му заседна буца. Даваше си сметка, че в снежната пелена над сипея част от него е жадувала точно за това.

— Накрай света — прошепна тя и дишането ѝ се ускори.

Светлите петна от фаровете продължаваха да пълзят по тавана.

Осемдесет и втора глава Червено

Хари седна до леглото на баща си. Още не се бе развиделило. Медицинска сестра му донесе чаша кафе, попити го дали е закусвал и пусна клюкарско списание в скута му.

— Хубаво е да се поразсеете — посъветва го тя, наклони глава и едва се стърпя да не го погали по бузата.

Докато тя проверяваше показателите на баща му, Хари разтвори послушно списанието. Ала дори жълтата преса го върна към случая "Кавалера". Страниците на списанието бъкаха със снимки на Лене Галтунг: от премиери, от галавечери, в новото ѝ порше. Заглавието твърдеше, че "Тони ѝ липсва", опирайки се не на нейни изказвания, а на думите на нейни приятели от светските среди. Папараците бяха щракнали и няколко кадъра на къщата ѝ в Лондон, но никой не бе виждал Лене да излиза оттам. Или просто не я бяха познали. Материалът бе придружен и от размазана снимка на червенокоса жена пред банка "Кредит Сюис" в Цюрих. Списанието посочваше, че тази жена е не коя да е, а именно Лене Галтунг, позовавайки се на думите на стилистката ѝ, навярно получила тлъст хонорар за съгласието си да говори: "Поиска да ѝ накъдря косата и да я боядисам в керемиденочервено." Изданието споменаваше, че Тони Лайке е заподозрян в "светски скандал", визирайки едно от най-тежките серийни престъпления в Норвегия.

Хари стана, излезе в коридора и позвъни на Катрине Брат. Още нямаше седем, ала тя беше будна. Днес я изписваха, а след уикенда започваше работа в Бергенското полицейско управление. Катрине се надяваше поне в началото да не се претоварва. Макар че спокойното отношение към живота никак не отговаряше на нейния буен темперамент.

— Последна задача — обеща Хари.

— А после?

— Изчезвам.

— Няма да липсваш на никого.

— … колкото на теб?

— Има нещо вярно, скъпи.

— Става дума за банка "Кредит Сюис" в Цюрих. Искам да разбереш дали Лене Галтунг има сметка там. Може да е получила предварително част от полагаемото ѝ се наследство. Швейцарските банки са малко проблемни, вероятно ще отнеме повече време.

— Добре, ще им хвана цаката.

— Още нещо. Искам да провериш делата на една жена.

— На Лене Галтунг ли?

— Не.

— А на коя?

Хари ѝ продиктува името.

В осем и петнайсет Хари спря пред къщата на "Воксен", извадена сякаш от вълшебна приказка. Там вече стояха паркирани автомобили, а зад стичащите се дъждовни капки по стъклата Хари зърна изморените лица и дългите обективи на папараците. Имаха вид на хора, прекарали цяла нощ пред къщата. Хари позвъни и влезе.

На вратата го посрещна жената е тюркоазените очи.

— Лене я няма — веднага го отпрати тя.

— Къде е?

— На място, където не могат да я открият — отвърна тя и посочи автомобилите отпред. — След последния разпит обещахте да я оставите намира. Тогава я държахте цели три часа.

— Знам — излъга Хари. — Но сега идвам да говоря с вас.

— С мен ли?

— Може ли да вляза?

Последва я в кухнята. Жената му направи знак да седне, обърна му гръб и му наля кафе от каната върху плота.

— Каква е тази история? — попита Хари.

— Коя история?

— Че вие сте майката на Лене.

Чашата падна върху пода и се строши на хиляди парченца. Жената се опря на плота, раменете ѝ се разтресоха. Хари се поколеба за миг, после си пое дъх и каза каквото си бе наумил:

— Направихме ДНК тест.

Тя се извърна рязко и гневно:

— Какво? Нямате…

Но не довърши.

Очите на Хари срещнаха нейните. Жената повярва на лъжата му. Той почувства известно неудобство, вероятно дори срам, ала бързо го преодоля.

— Махайте се оттук! — просъска тя.

— И къде да отида? При тях ли? — Хари посочи папараците. — Съвсем скоро напускам системата на полицията и съм решил да попътувам, трябват ми обаче пари. Щом медиите са готови да платят двайсет хиляди крони на фризьорката на Лене, за да им издаде актуалния цвят на косата на клиентката си, колко според вас ще ми предложат, ако се съглася да им кажа коя е истинската ѝ майка?

Жената пристъпи напред и вдигна десница вероятно с намерението да му удари шамар, ала сълзите изпълниха очите ѝ, изгасиха яростния пламък в тях и тя се свлече безсилна върху близкия стол. Хари се проклинаше наум, задето прояви такава ненужна жестокост, но ситуацията изискваше крути мерки.

— Извинете ме. Просто се опитвам да спася дъщеря ви. А за целта се нуждая от помощта ви. Разбирате ли?

Сложи длан върху ръката ѝ, но тя я отдръпна.

— Той е убиец — продължи Хари. — Тя обаче не иска и да знае. Ще направи каквото си е наумила.

— А именно? — подсмръкна жената.

— Ще го последва накрай света.

Жената само поклати мълчаливо глава, докато сълзите се стичаха по бузите ѝ. Хари чакаше търпеливо. Стана, наля си кафе, откъсна парче хартия от ролката, сложи го пред жената, седна и продължи да чака. Отпи от кафето.

— Непрекъснато я предупреждавах да не допуска моята грешка — изхлипа тя. — Не се влюбвай в мъж само защото… те кара да се чувстваш красива — така ѝ казвах. По-красива отколкото си. Може да ти изглежда като благословия, ала всъщност е проклятие… Видиш ли се дори един-единствен път преобразена в неговите очи, сякаш той те е разкрасил с магическа пръчица, не искаш да се отделиш от него, защото копнееш отново да се превърнеш в красавица… Израснах в каравана. Обикаляхме страната и не ходех на училище. На осем години социалните ме взеха. На шестнайсет започнах да чистя в корабното дружество на Галтунг. Андерш беше сгоден, когато забременях от него. Той зависеше от парите на жена си; нямаше собствен капитал. Беше вложил средства в пазара, но котировките на бензина паднаха и се намираше в безизходица. Отпрати ме, но жена му разбра. Тя настоя да родя детето, да продължа да работя като чистачка, но в дома им, а тя да осинови детето и да го отгледа като свое. Беше бездетна и Лене стана нейна дъщеря. Тогава, изправена пред перспективата да отглеждам детето си сама, без образование, без близки, които да ме подкрепят, реших, че нямам право да отнемам на дъщеря си възможността да живее добре. Бях съвсем млада и ужасно изплашена. Повярвах, че така е най-добре за всички ни.

— Никой ли не знае за това?

Тя взе хартията от масата и си избърса носа.

— Удивително е колко лесно е да излъжеш хората, когато те ти позволяват. А може просто да са си затворили очите. За тях това не беше от значение. Прислужницата на Галтунг просто е износила детето му, какво толкова?

— А после? Не се ли грижехте за Лене?

— Грижех се, разбира се — сви рамене тя. — Кърмех я, хранех я, сменях пелени, спях с нея. Учех я да говори, възпитавах я… Но всички знаехме, че това е временно, чо един ден ще трябва да се откажа от нея.

— Така ли направихте?

Тя се засмя горчиво.

— Нима една майка може да се откаже от рожбата си? Виж, дъщерята може да се отрече от майка си. Лене ме презира заради постъпката ми, заради това, което съм, Но ето какво стана: направи същото като мен.

— Тръгна след неподходящ мъж?

Жената вдигна рамене.

— Знаете ли къде е? — попита Хари.

— Не. Знам само, че замина при него.

Хари отпи от кафето си.

— Знам къде е краят на света.

Жената мълчеше.

— Ако ми помогнете, ще се опитам да ви я доведа.

— Няма да успеете.

— Струва си да се пробвам. — Хари извади лист и го сложи пред нея. — Какво ще кажете?

Тя прочете написаното и вдигна глава. Сълзите от тюркоазените ѝ очи бяха размазали грима и той се стичаше на вадички по хлътналите ѝ бузи.

— Закълнете се, че ще доведете момичето ми невредимо вкъщи, Хуле. Закълнете се и ще ви дам съгласието си, Хари я изгледа продължително.

— Кълна се.

Навън си запали цигара и се замисли над думите ѝ. Нима една майка може да се откаже от рожбата си? Сети се за Од Ютму, занесъл снимка на сина си в скривалището си. Виж, дъщерята може да се отрече от майка си. Дали наистина? Хари издуха цигарен дим във въздуха. А той?

Застанал до щанда със зеленчуци в любимата си пакистанска бакалница, Гюнар Хаген гледаше смаян старши инспектора от отдела си.

— Искаш отново да заминеш за Конго, за да намериш Лене Галтунг, така ли? И това отново не е свързано с убийствата?

— Като миналия път — потвърди Хари и взе зеленчук, който виждаше за пръв път в живота си. — Отивам във връзка с издирването на изчезнало лице.

— Доколкото ми е известно, Лене Галтунг е обявена за изчезнала само от жълтата преса.

— Вече и от биологичната си майка.

Хари извади лист от джоба на палтото си и показа подписа на Хаген.

— И как очакваш да обясня в Министерството, че започваме издирването ѝ в Конго?

— Имаме следа.

— Каква следа?

— Във "Вижте и чуйте" прочетох, че Лене Галтунг си е боядисала косата в керемиденочервено. Дори не знам дали съществува такъв цвят според общоприетата номенклатура, но вероятно съм го запомнил именно защото звучи странно.

— Какво си запомнил?

— Че същият цвят е посочен в паспорта на Юлияна Верни от Лайпциг. В началото на разследването бях помолил Гюнтер да провери дали в паспорта ѝ има печат от Кигали. Полицаите не откриха нищо, защото паспортът ѝ беше изчезнал. Сигурен съм, че го е взел Тони Лайке.

— И?

— И го е дал на Лене Галтунг.

Хаген пусна глава китайско зеле "бок чой" в кошницата за пазаруване и поклати глава.

— Смяташ, че писанията из жълтите вестници са достатъчно основателна причина да пътуваш за Конго, така ли?

— Почакай да разбереш какво откри Катрине Брат за последните новости около Юлияна Верни.

Хаген тръгна към касиера.

— Верни е мъртва, Хари.

— В последно време и мъртвите започнаха да пътуват. Оказа се, че Юлияна Верни — или по-скоро жена с къдрава коса в керемиденочервено — си е купила самолетен билет от Цюрих за края на света.

— Какво означава това?

— За Гома, Конго. Излита утре сутрин.

— Значи ще я арестуват на летището, защото ще открият, че пътува с паспорта на жена, починала преди повече от два месеца.

— Консултирах се с Международната организация за гражданска авиация. Казаха ми, че понякога отнема година, преди да изтрият от регистрите номера на паспорта на починал човек. Прочие, човек с паспорта на Од Ютму спокойно може да пристигне в Конго. Норвегия не е подписала споразумение за сътрудничество с Конго, а там не е проблем да си платиш и полицията да те остави на мира.

Докато чакаше касиера да въведе кодовете на покупките, Хаген разтри слепоочията си в отчаян опит да предотврати настъпващото главоболие.

— Звънни на колегите в Цюрих да хванат Лене Галтунг на летището.

— Не, шефе. По-добре да я проследим. Тя ще ни отведе право при Тони Лайке.

— Ще ни отведе право в пропастта, Хари.

Хаген плати, взе покупките си и излезе на мократа ветровита "Грьонланслайре", където минувачите бързаха с вдигнати яки и наведени глави.

— Не разбираш, шефе. Брат откри, че преди няколко дни Лене Галтунг изтеглила всички пари от сметката си в Цюрих. Два милиона евро. Тази сума е твърде скромна, за да покрие разходите по миннодобивния проект на Тони Лайке, но ще им стигне на първо време, докато нещата около тях поутихнат.

— Това са само спекулации.

— За какво са ѝ според теб два милиона евро в суха наличност? Хайде де, шефе, няма да имаме друг шанс. — Хари ускори крачка, за да не изостава от началника си. — В Конго е много лесно да изчезнеш. Тази шибана държава е голяма колкото Западна Европа и цялата ѝ територия се състои от джунгли, където бял човек не стъпва. Ако не действаме сега, Лайке ще те преследва в кошмарите ти, шефе.

— Аз не сънувам кошмари като теб, Хари.

— А сподели ли с близките на жертвите колко спокойно спиш, шефе?

Гюнар Хаген се сепна.

— Извинявай, шефе. Прекалих.

— Така е. Всъщност не разбирам защо продължаваш да мрънкаш за моето разрешение. Досега липсата му не те е спирала.

— За да си мислиш, че ти решаваш, шефе.

Хаген го изгледа предупредително. Хари сви рамене:

— Дай ми картбланш, шефе. После ще ме уволниш за нарушение на служебна забрана. Ще поема цялата вина, не се притеснявай.

— Така ли?

— И без това възнамерявам да подам оставка.

Хаген го изгледа продължително.

— Добре. Заминавай тогава.

И продължи пътя си.

— Наистина ли? — Хари забърза след него.

— Да. Впрочем бях съгласен от самото начало.

— И защо не ми го каза?

— Приятно ми беше да си мисля, че аз решавам.