Двадесет и осем

Това бе първото бягство чрез спускане на Дерин.

Беше изучавала диаграмите в учебника по въздухоплаване, разбира се, а всеки курсант в Силите си търсеше извинение да го изпробва. Само че не беше разрешено да практикуват спускания.

Прекалено опасни бяха, няма съмнение.

Първият й проблем беше ъгълът на въжето, което я свързваше с кораба. Точно в момента беше прекалено прав — можеше да свърши на пихтия върху снега. В учебника пишеше, че най-подходящият ъгъл е четиридесет и пет градуса. Но за да го постигне, Хъкслито трябваше да свали малко височина и то бързо.

— Ей, зверче! — викна тя нагоре към животното. — Мисля да пална една клечка кибрит тук долу!

Едно от пипалата се загърчи на вятъра, но не реагира по никакъв друг начин. Дерин изръмжа от яд. Да не би да бе уцелила единственото Хъксли във въздушната флота, което не се стряскаше лесно?

— Ей, глупчо! — извика, подскачайки в седалката. — Полудях и смятам да се самозапаля!

Още няколко пипала се заизвиваха, а Дерин забеляза как хрилете-отдушници леко се набръчкват. Хъкслито изпускаше водород, но не достатъчно бързо.

Зарита с крака, за да се залюлее напред-назад, дърпайки силно ремъците, които свързваха седалката й с въздушния звяр.

— Слизай надолу, глупаво същество!

Най-накрая миризмата на водород изпълни носа й и Дерин почувства как Хъкслито се снижава. Свързващото въже вече изглеждаше по-малко стръмно, като нишката на падащо хвърчило.

Сега следваше хитрата част — да преобрази пилотската сбруя в екипировка за бягство.

Крещейки все още към звяра, Дерин започна да сваля осигуровката. Отпусна ремъците около раменете си, освобождавайки първо едната си ръка, а после и другата. Щом отключи катарамата на колана, който я обезопасяваше през кръста, я заля първата вълна на замайване. Вече нищо не я задържаше в седалката, освен собственото й чувство за равновесие.

Осъзна, че не бе спала вече двадесет и четири часа — без да брои часовете, през които бе лежала в безсъзнание в снега и едва ли биха могли да се окачествят като добър сън. Може би не бе най-подходящото време за рисковани маневри…

Загледа се в откопчаните ремъци и катарами и се опита да си спомни как трябваше да се закопчаят в нова конфигурация. Как щеше да ги съедини отново, като едва се държеше на мястото си?

Въздъхна и реши, че ще използва и двете си ръце, дори ако това означаваше, че е на едно Хъксли разстояние от дълго падане.

— Забрави за това, което ти казах преди малко, зверче — измърмори. — Хайде сега спокойно да си се пореем, а, какво ще кажеш?

Пипалата останаха сгърчени около нея, но създанието все пак продължаваше да се снижава. Въжето почти бе достигнало ъгъла от четиридесет и пет градуса.

След дълги минути усилен ръчен труд, осигуровката за бягство изглеждаше както трябва — закопчалките оформяха нещо като карабинер в средата. Дерин рязко опъна приспособлението между ръцете си и го задържа стегнато.

Сега вече следваше страшната част.

Стисна осигурителното въже между зъбите си и се издърпа нагоре с две ръце. Щом дупето й се освободи от седалката, удари следващата вълна на замайване. Ала само миг по-късно Дерин стоеше в полуклек, а ботушите с гумени подметки стискаха здраво извитата кожена сбруя.

Посегна нагоре и закачи катарамите за свързващото въже, после пое двата края на ремъка в двете ръце, като уви кожената материя няколко пъти около китките си.

Хвърли един поглед надолу към ледника.

— Дявол да го вземе!

Докато се беше подготвяла, самоходът вече бе преполовил разстоянието до кораба. И по-лошо — свързващото въже отново бе станало стръмно. Вятърът дърпаше Хъкслито нагоре. Под този ъгъл Дерин щеше да се плъзга по въжето прекалено бързо. Учебникът беше пълен със страховити истории за пилоти, които бяха допускали тази грешка.

Дерин се изправи в пълен ръст, главата й само на инчове от мембраната на Хъкслито.

Бау! — извика.

Звярът потрепери и изпусна малко водород с аромата на горчив бадем право в лицето й. Седалката подскочи под Дерин, а ботушите й се изплъзнаха от износената кожа…

След части от секундата ремъците около китките й се опнаха и рязко издърпаха раменете й. Когато се окопити, вече летеше надолу към огромната маса на кораба.


Не чувстваше нищо, освен тътен в ушите си — беше като да се взира в насрещния вятър. Сълзите се лееха от лицето й, замръзваха по страните й, но Дерин неволно нададе дивашки, екзалтиран писък.

Ето това беше истинско летене, по-добро от всякакви кораби или апарати за издигане, или балони с горещ въздух — като орел, който се спуска към плячката си.

За няколко ужасяващи секунди, ъгълът стана по-стръмен, но учебникът предупреждаваше за това. Хъкслито просто се издигаше зад Дерин, освободено от тежестта й.

Погледна нагоре към осигуровката си. Металните катарами съскаха шумно, а заради триенето от въжето се надигаше пушек. Ала тя се движеше прекалено бързо, за да прогори нишките. Всичко вървеше идеално.

Докато поредният повей на вятъра не издърпа Хъкслито нагоре…

Корабът порасна пред нея. Екипажът вече сновеше наоколо — цяло гъмжило от миниатюрни точици в снега. Това беше добре. Не бе имала време да докладва официално. Трябваше да стигне до машинното и да изхвърчи отново навън, преди да пристигне самохода…

Ама какво беше това? На въжето пред нея сякаш от никъде изникна малка формичка — дали беше възел или някакъв проблем по въжето? С тази скорост, ударът с възела щеше да счупи китките й, или дори по-лошо — да скъса кожата на осигуровката.

После Дерин осъзна какво беше — вестоносният гущер, който все още се спускаше към кораба.

— Махни се от пътя ми, гущерчееееее! — извика.

Животното я чу в последния момент и скочи във въздуха! Дерин профуча покрай него и се завъртя, за да погледне назад. Гущерът отново се приземи върху въжето, обвивайки лепкавите си лапички около него, крещейки откъслечни предупреждения, докато Дерин хвърчеше надолу.



— Съжалявам, зверче! — извика тя, а после се извърна обратно към кораба.

Той се приближаваше толкова бързо.

Опита да забави скоростта, замахвайки с крака така, че да улови повече въздух между тях. Поне мембраната беше смачкана и наполовина спаднала. Флангът вече бе на секунди разстояние, а хора и хрътки се разбягваха настрани, за да избегнат сблъсъка с нея. Дерин остави ремъците около китките й да се развият…

В последната секунда се пусна.

Потъна в мембраната със страховит тътен. За миг потъна в топлата, задушаваща прегръдка на кожата на въздушния звяр — бездиханна и замаяна.

Претърколи се с лице нагоре, докато ушите й все още звъняха от удара и се озова лице в лице с любопитна водородна хрътка.

— Ауч — рече й Дерин. — Това болеше.

Зверчето я подуши и излая притеснено — явно приземяването бе отворило поредния теч.

Някакви ръце се протегнаха надолу и издърпаха Дерин, помагайки й да си стъпи на краката.

— Добре ли си, приятел?

— Тъй вярно, благодаря — отвърна тя и се огледа за офицер наблизо. Ала такъв не се появи, за да изиска обяснение. Отговорниците по такелажа бяха в движение около нея, а екипажът сновеше долу.

— Вижда ли се вече?

— Имаш предвид онова чудо ли? — човекът се обърна и насочи очи към далечината. На хоризонта едно отражение пулсираше в равномерен ритъм в съответствие с походката на самохода. — Казват, че бил голям.

— Голям е — потвърди Дерин и хукна надолу.


* * *


Търчеше по мембраната с треперещи крака и се надяваше, че Алек все още бе при яйцата. Дали щеше да се сети какво означаваше бойната сирена и дали щеше да се опита да избяга? Или сега, когато врагът наближаваше, някой оглупял офицер можеше да реши отново да го заключи?

Колкото по-бързо го откриеше, толкова по-добре.

Когато забеляза една плетеница такелажни въжета, опънати върху главната гондола, Дерин дори не помисли да използва някое от мостчетата. Спусна се по въжетата и влетя в гондолата през един счупен прозорец. За летателния й екип се закачиха парчета стъкло, но дебелата му кожа само ги отскубна от дограмата, а ботушите й се приплъзнаха по пода, щом се приземи.

Вътре не цареше някакъв хаос, само контролирана тревога. Притича група мъже, които надуваха свирките си, призовавайки ястребите да се съберат.

Но какво щяха да направят въздушните оръжия и самолетните мрежи срещу брониран самоход? Нямаха никакъв шанс.

Машинното беше точно в дъното на коридора. Хукна натам и влетя през вратата.

— Господин Шарп! — Обади се д-р Барлоу от мрака. — Каква е тази суматоха навън?

Миг по-късно Дерин свикна с това, което виждаше — той беше там, клекнал до сандъка с товара.

— Алек! — извика тя. — Семейството ти!

Той се изправи и въздъхна.

— Както очаквах.

— Изпратили са емисар? — попита д-р Барлоу.

— Изпратили са проклета военна машина! — игнорирайки изражението на дамата, Дерин сграбчи Алек за ръката и го задърпа към вратата.

Щом го изкара в коридора, той сам хукна да бяга. Тя го поведе към долната палуба.

— Предполагах, че Волгер може да предприеме директен подход — каза той, докато се спускаха по стълбите.

— Като говорим за директен, как така пропусна да ми споменеш, че семейството ти има скапан самоход?

— Щеше да ми повярваш ли?

Все още не съм сигурен дали вярвам!

На долната палуба Дерин хукна към вратата на главната гондола. Ала щом стигнаха мостчето, то вече бе пренаселено с цяла редица хора, които пренасяха тежки касетки. Думите "експлозиви" накараха Дерин да спре на място.

— Не би искал да се натресеш на тези. Въздушни бомби.

Алек се облещи.

— Откъде смятат да ги пускат?

— Може би от Хъксли? Точно каквото ни трябва, за да накараме онзи твой самоход да започне да стреля! — Тя го дръпна. — Хайде, скачаме през прозореца.

В целия хаос, счупеният прозорец, през който се бяха промушили сутринта, все още не бе поправен. Дерин скочи на перваза, но се спря. Сега, когато гондолата стоеше под такъв ъгъл, скокът изглеждаше по-далечен, отколкото бе очаквала.

Алек се качи при нея и погледна със съмнение надолу.

— Снегът е мекичък — рече Дерин, докато се опитваше да убеди сама себе си. — Лесно е да се скочи!

— След теб тогава — отвърна Алек.

— Няма да стане — Дерин го сграбчи за ръката и скочиха заедно.

Не беше толкова зле. Снегът ги обви плътно с приглушено хрустене, сякаш някой ги цапардоса с ледена възглавница.

Алек се изправи на крака и я изгледа кръвнишки.

— Ти ме блъсна!

— По-скоро те дръпнах. — Посочи с ръка над снега. — Няма време за губене.

Самоходът почти ги беше достигнал.

Докато бягаха, Дерин вече чувстваше стъпките на машината под себе си, а въздухът трепереше от рева на двигателите му. Огромните крака се отблъскваха от снега и надигаха бели облаци подире им.

— Поне не стрелят още.

— А са в обхват — отвърна Алек. — Не искат да ми се случи нещо.

— На това разчитам. — Тя го издърпа през снега, покрай членовете на екипажа, наредени да защитават кораба.

Дерин вече разбираше какъв бе планът на капитана. Във въздуха имаше втори апарат за издигане — управляван от Нюкърк, който стискаше въздушна бомба в ръце. На по-предни позиции се виждаха още бомби, наполовина заровени в снега, целите омотани в жици. Ако самоходът се приближеше прекалено много, вероятно щяха да се взривят от движението на краката му.

Докато с Алек бягаха през защитните редици, някой ги повика. Ала Дерин се престори, че не чува. Трябваше да изправи Алек най-отпред, преди да започнат престрелките.

— Мислиш ли, че вече ни виждат? — попита тя.

— Хайде да се уверим. — Алек забави крачка и размаха ръце.

Самоходът продължи да се движи към тях още няколко секунди, а после внезапно даде назад. Дерин си помисли за миг, че ще падне. Но после единият стоманен крак се изпъна напред, заоравайки в снега, което накара машината да спре с плъзгане, надигайки около нея леден облак.

— Добра работа, Клоп — измърмори Алек и после се обърна към Дерин. — Виждат ни.

— Идеално! О, и съжалявам за това. — Дерин сграбчи Алек за ръката, извади ножа си и го притисна към гърлото му.

— Ама какво… — започна той, ала думите замряха в гърлото му, докато студеният метал допираше плътта.



— Недей да се бориш, глезльо! — изсъска тя. — Да не искаш да си загубиш главата? Просто се грижа за това никой да не пострада.

— Някак не успявам да схвана логиката ти! — изръмжа Алек, но спря да се противи.

Докато се взираше в огромната машина, Дерин сложи предизвикателно изражение на лицето си. Самоходът стоеше срещу нея, съвсем неподвижен, сякаш се бе превърнал в грамадна желязна статуя.

— Ей, насам! — извика. — Нито крачка или ще изкормя приятеля ви!

— Ако направиш това — посочи й Алек, — просто ще те направят на парчета.

— Не ставай глупав — прошепна тя. — Няма наистина да те…

Гласът й заглъхна, когато главата на машината започна да се движи. Два комплекта стоманени зъби се отвориха, за да открият две лица вътре.

— Ха! — рече Дерин. — Сега вече със сигурност ни виждат.

Алек въздъхна.

— Да, но какво очакваш да направят? Да се предадат на върховната мощ на ножа ти?

— Е… — намръщи се Дерин. — Виж, тази част не я бях обмислил.

Алек я погледна.

— Май наистина си голям пъзльо, нали?

— Аз? Пъзльо? — извика Дерин. — Току-що спасих всички ни от това да хвръкнем във въздуха!

— Нали не мислиш наистина, че щяха да… — започна Алек, а после въздъхна отвратено. — Само извикай Волгер да слезе под бял флаг. Той ще знае какво да прави.

Дерин реши, че това звучи разумно, който и да беше този Волгер. Пое дълбоко дъх и извика:

— Внимание, Машинисти! Изпратете ни Волгер, под бяло знаме.

Последва дълго затишие. Дерин погледна нагоре и видя Нюкърк, който се носеше с летателния си апарат над кораба. Вятърът беше утихнал. Само се надяваше, че Нюкърк стиска здраво въздушната бомба.

Зад тях екипажът на кораба бе потънал в мълчание, а въздухът едва помръдваше. Единствените звуци бяха прищракванията и пукотевиците от охлаждащите се двигатели на военната машина. Тя се зачуди дали офицерите щяха да са ядосани, заради тази нейна идея. Никой не й бе наредил да използва Алек като заложник.

Разбира се, никой не й бе наредил и да не го прави.

Леко метално скърцане привлече погледа на Дерин към самохода, а хватката й върху Алек се затегна. Между краката на машината се отвори нещо като люк. Отвътре се изтърколи стълбица от вериги, залюля се бясно за миг, докато слънцето проблясваше върху стоманените пръстенчета.

Тогава по нея се спусна някакъв човек — бавно и внимателно. Дерин забеляза, че под коженото му палто се крие меч.

— Това ли е Волгер? — прошепна тя.

Алек кимна.

— Само се надявам капитанът ви да уважава силата на примирието.

— Да, и аз се надявам — отвърна тя. Един изстрел от оръдието на машината все пак можеше да унищожи Левиатан на място.

Преговорите трябваше да сработят.


Загрузка...