Тридесет и девет

— Хайде, животинки, стига мързелувахте! — извика Дерин и вдигна още едно ято прилепи във въздуха.

Г-н Ригби бе пратил кадетите напред, за да олекоти носа. Имаше нещо тежко, което накланяше предната част на кораба. Или беше това, или предните водородни клетки изтичаха. Ала хрътките не бяха открили и най-малко изпускане.

От горе Дерин виждаше цялата долина и гледката бе потресаваща. Машинисткият самоход беше спрял на няколко мили от тях. Съгледвачите му се разпръсваха в редица по ледника и изчакваха кораба да долети до обсега на оръжията им.

Внезапно мембраната под краката й се понадигна. Предницата лекичко помръдна нагоре.

— Усети ли това? — викна Нюкърк от другата страна на носа.

— Да, нещо е започнало да работи — отвърна тя. Продължавай да гониш зверчетата!

Дерин откопча осигурителното си въже и хукна към едно ято прилепи, като викаше и размахваше ръце. Обърнаха се да я изгледат скептично, преди да се пръснат — още не ги бяха хранили със стрелички.

А и нямаше да ги хранят скоро. Когато се надигна баластната тревога, г-н Ригби изхвърли два пълни чувала със стрели. Ако ги настигнеха цепелините, Левиатан щеше да е безпомощен, защото ятата й бяха претъпкани с храна, но не и с метал, сега пръснат на вятъра.

Поне взетите назаем машинистки двигатели работеха за момента. Бяха шумни и миризливи, от тях хвърчаха искри, които караха Дерин да потръпва от ужас всеки път, но как дяволски добре движеха кораба напред!

Старите задвижващи мотори само побутваха звяра в правилната посока, като плугчията, който подръпва ушите на магарето. Ала сега беше обратно — ресните служеха за кормило и набелязваха курса, а машинистките двигатели носеха напред целия кораб.

Дерин не бе разбирала колко съобразителен можеше да е китът и как лесно можеше да се адаптира към новите двигатели. Освен това никога не бе виждала кораб да се движи толкова бързо. Цепелините по петите им, някои от тях — дребни и бързи изтребители, вече изоставаха.

Ала немските наземни машини все още ги причакваха отпред.

Корабът подскочи отново и Дерин загуби равновесие и се плъзна по склона. Кракът й се закачи за едно от такелажните въжета, което рязко спря падането.

— Безопасността е на първо място, господин Шарп! — викна Нюкърк и опъна ремъците на осигуровката си като тиранти.

— Голям хвалипръцко като за глупак — измърмори Дерин и се закопча за такелажа. Отново подвикна на прилепите без особено старание, но корабът така или иначе май не се нуждаеше вече от това. Носът се надигаше на тласъци и подскачаше нагоре на всеки десет секунди.

Сякаш изхвърляха офицери от прозореца на мостика! Но поне корабът се издигаше.

Дерин се придвижи леко напред, докато пред очите й не се разкри добър изглед върху германците.

Малкият екипаж от съгледвачи — машините се носеха като дългоножки по снега, стреляха с минохвъргачките си. Но зарядите бяха само сигнални ракети, а те не бяха предвидени да се изстрелват много нагоре. Извиваха се в дъга на няколко фута, а после изгаряха, без да са постигнали нищо, опушвайки въздуха под гондолата на кораба.

Ала сега оръдията на големия осемкрак самоход се надигаха и се насочваха към звяра, без още да стрелят. Със скоростта, с която се движеше Левиатан, щяха да имат само един изстрел, преди да прелети покрай тях.

Прозвуча командна свирка — един дълъг тон, толкова висок, че едва се чуваше. Сигналът за "всички на кърмата»!

Дерин се обърна и хукна. От двете й страни към опашката на кораба търчаха хрътки. Горната част беше пренаселена с хора и зверове и всички бягаха в една и съща посока. Екипите с въздушни пушки изваждаха оръжията си.

Беше последен отчаян опит да преместят цялата тежест в задната част на кораба. Ако го стореха едновременно, носът щеше да се вдигне още и звярът щеше да полети още по-нависоко.

На средата на пътя Дерин забелязва нещо, което проблясваше на снега под тях и тя надникна през рамо. Дулата на самохода изригваха с огън, а димът се вдигаше на облаци.

Преди дори да чуе грохотът, корабът отново се надигна — този път по-рязко, сякаш някой бе изхвърлил огромно пиано зад борда. Носът полетя нагоре, скривайки немския самоход от погледа на Дерин, а палубата се наклони рязко надясно. Каквото и да бяха изхвърлили, явно е било откъм левия борд.

Тогава чу закъснелия грохот от оръжията, а наоколо засвистяха снаряди. Представляваха огромни запалителни ракети, които възпламеняваха небето като светкавици.

Една от тях прелетя толкова близо, че Дерин почувства топлината по бузите и челото си. Въздухът се бе изсушил от огъня, а очите й бяха полузатворени от яркостта на снарядите. Светлината от пламналите ракети хвърляше сенки на хора и зверове по мембраната, разтегнати и безформени заради извивките на кораба.

Ала канонадата бе прекалено далеч, за да достигне до тях.

Внезапната загуба на тегло, каквото и да беше то, бе измъкнала кораба от пътя на огъня тъкмо навреме. А работата на хората от последните два дни бе издържала — кожата на звяра не изпускаше и струйка водород.

Дерин продължи да бяга към задната част на кораба, заедно с останалата част от екипажа. Не само, за да надигнат носа още, а и за да види какво остава отзад.

И ето го отново там, осемкракият самоход, който сега се плъзгаше далеч зад тях. Оръдията се завъртаха, за да стрелят още веднъж. Но новите машинистки двигатели на Левиатан вече отнасяха кораба надалеч много бързо.

Когато оръжията започнаха стрелбата отново, горящите снаряди започваха да пропадат още на сто фута от звяра. Падаха върху снега и там разгаряха яростта си, така че останалите самоходи изчезваха зад димна завеса.

Дерин се присъедини към радостните викове, които се понесоха по гръбнака. Водородните хрътки също виеха в хор, полудели от странната шумотевица.

Появи се и Нюкърк — от него се лееше пот и дишаше тежко, и потупа Дерин по рамото.

— Дяволски добър бой! А, господин Шарп?

— А, да. Надявам се да е приключил вече.

Надигна бинокъла си, за да проследи опасността от цепелините, които сега бяха силуети на фона на залязващото слънце. Бяха изостанали още повече безнадеждно надвити от превъзходството на двигателите от Бурехода.

— Сега никога няма да успеят да ни настигнат — каза тя. — Не и сега по свечеряване.

— Мислех, че тези Хищници са бързи!



— Бързи са. Но ние сме по-бързи с тези двигатели.

— Ама те не са ли също с машинистки двигатели? — попита Нюкърк.

Дерин се намръщи, загледана надолу по фланговете на Левиатан. Ресните се вееха бясно, размествайки въздушния поток около кораба, а това подпомагаше останалите потоци в небето и добавяше към мощта на двигателите.

— Сега сме някак по-различни — отвърна тя. — Малко от нас и малко от тях.

Нюкърк се замисли за миг, после изсумтя недоверчиво и отново я плесна по гърба.

— Честно казано, господин Шарп, не ми пука дори самият кайзер да ни побутне, стига да се разкараме от този айсберг.

— Ледник — поправи го Дерин. — Но си прав — хубаво е, че отново летим.

Затвори очи и си пое дълбока глътка мразовит въздух, чувствайки странната нова вибрация на мембраната под ботушите си.

Усетът вече й бе подсказал, че звярът лети на юг, поемайки курс към Средиземноморието. Цепелините зад тях бяха вече минало, пред тях беше Османската империя.

В каквато и оплетена кръстоска да го бяха превърнали Машинистите, Левиатан бе оцелял.


Загрузка...