Левиатан

Шест

Следващият залп оръдейни снаряди се усети по-близо — в решетката на визьора се блъсна вълна от чакъл и дървени трески, а най-ситните парчета се посипаха вътре в кабината.

Алек изплю малко пръст от устата си.

— Половин видимост! — извика учителят Клоп и после изруга.

Двама от екипажа бяха долу, Волгер бе наполовина навън през люка — само краката му висяха от тавана.

Клоп погледна извинително към Алек.

— Ако обичате, Ваше височество.

— Разбира се, учителю Клоп — отговори Алек. Откопча се и се надигна от командирското кресло. Кабината се люшкаше от страна на страна и той сграбчи ремъците над главата си, за да се задържи на крака.

Опита се да помести шлюза на визьора, но той не помръдваше. Алек натисна по-силно, вече с две ръце, докато масивният брониран капак не се придвижи едва-едва с няколко сантиметра.

Поредната канонада разтърси земята под тях и самоходът залитна напред. Ботушите за езда на граф Волгер се разлюляха и изритаха Алек в задната част на главата.

— Все още ни виждат! — крещеше Волгер отгоре. — Прекалено сме високи!

Учителят Клоп завъртя лостовете, снижавайки Бурехода. Габърите се показаха през визьора, а тромавото приклякване на самохода разлюля отново ботушите на Волтер. В миг на удивление Алек наблюдаваше ръцете на Клоп върху контролните ръчки — никога не беше виждал самоход да се движи от клекнало положение, както правеше сега.

Той, разбира се, не си беше и представял, че на Циклоп Буреход ще му се наложи да се крие от нещо. Ала на фона на един дредноут, самоходът си беше просто играчка.

С много ръмжене и напъване Алек успя да затвори десния визьор до средата. Посегна към другата манивела.

— Млади господарю, антената! — извика Клоп.

— Да, разбира се! — Безжичната антена на Бурехода стърчеше над дърветата, а на нея се вееше флагът на ерцхерцога. Само че Алек нямаше никаква представа как да го свали. Огледа се в кабината и му се искаше да бе обръщал повече внимание на екипажа, когато се беше учил да пилотира.

Най-после забеляза една макара до безжичното устройство. Когато хукна към него, получи поредния удар по рамото от висящите от тавана ботуши на Волгер. Макарата бясно се завъртя в момента, в който Алек я отключи, а телескопичната антена се затвори на сантиметри от ухото му.

Понечи да се върне на командирското място, но тогава забеляза, че левият визьор е все още отворен. Посегна през наклонената кабина и започна да го избутва със сила.

Волгер скочи обратно вътре, затваряйки люка над себе си срещу внезапен дъжд от пръст и дребни камъни.

— Сега вече сме извън видимост.

Поредният залп разтресе въздуха в далечината, последван от още експлозии, които проблясваха сред дърветата пред тях. Над Бурехода се посипаха отломки, но решетките на визьора бяха вече плътно събрани като зъбите на гребен и само фин горски прах успяваше да проникне в кабината.

Алек почувства миг на удовлетворение — беше свършил нещо полезно. Това беше първата му истинска битка, а само преди часове все още си играеше с оловни войничета. Грохотът на експлозиите и воят на двигателите някак си успяваха да запълнят празнината в него.

Сега Буреходът си проправяше път през гъстата гора. Естествено — разчистените пътеки щяха да го направят видим за наблюдателните кули на Беоулф.

Сърцето на Алек биеше ускорено, докато се плъзваше обратно в командирското кресло, наблюдавайки ръцете на Клоп върху лостовете. Дългите часове на обучение сега му се струваха нищожни. Всички тренировки с бръмбарчетата се оказаха просто детска игра, за сметка на това сега — то беше истинско.

Волгер приклекна между креслата, за да надникне напред, а лицето му беше покрито с кал и пот. От драскотина над едното му око течеше кръв, светейки в яркочервено сред мрака на кабината.

— Мисля, че аз бях този, който предложи по-малка машина, господин Клоп.

Клоп се разсмя, все още съсредоточен да задържи Бурехода ниско до земята.

— Не ви допада допълнителната бронезащита, а, Волгер? Ако беше бръмбарче, отдавна да е паднало след последната атака.

Из гората отново се чу грохот, но експлозиите идваха някак доста отдалеч и от дясно. Дредноутът ги беше изгубил от полезрението си.

— Слънцето изгряваше откъм гърба на Беоулф. Което значи, че се движим на запад — каза Алек. — Трябва да завием на ляво. Боровете и елите долу на юг са много по-високи от тези габъри.

— Добра памет, Ваше височество — отвърна учителят Клоп и промени курса.

Алек го потупа по рамото.

— Били сте прав да изберете Бурехода, Клоп. Иначе досега да сме мъртви.

— Щяхме да сме на половината път до Швейцария, искате да кажете — намеси се Волгер, успявайки да звучи като по време на урок по фехтовка, който Алек не е успял да усвои. — С бръмбарче, което е два пъти по-малко от тази машина или пък на коне дори нямаше да ни забележат.

Алек се вторачи в града, но преди да успее да отвори уста, интеркомът изпука.

— Заредени и в готовност, сър.

Алек свали поглед към пода на кабината.

— Тези двамата щяха да са ни повече от полза тук горе. Едва ли биха могли да направят каквото и да било с дребните картечници срещу един дредноут.

— Вярно, Ваше височество — отвърна Клоп. — Но дредноутът сигурно има ескорт — по-малки и по-бързи машини, които се движат под дърветата. Може да се натъкнем на тях по-скоро, отколкото предполагате.

— Ах, да, прав сте, наистина. — Алек затвори уста и преглътна. Адреналинът от битката беше започнал да стихва и ръцете му трепереха.

А всичко, което направи, бе да завърти няколко макари — останалите се справиха с наистина важните неща. Натъртванията от ботушите на Волгер още го притесняваха и му припомниха как основното му занимание по време на битката бе да се пречка.

Потъна назад в командирското кресло: След като простичкият обсебващ страх от това да те застрелят избледня, празнотата отново се завръщаше с неимоверна бързина…

Щеше му се той да кърви, вместо Волгер и каквото и да било — само да забрави истината, която се проясняваше в съзнанието му.

— Извън обхвата им сме — каза Клоп. — Като за тридесетима, не беше кой знае какво.

— Отказаха се да ни преследват — отвърна Волгер. — Но само чакайте, когато патрулите им ни забележат. Ще се завърти за още една стрелба съвсем скоро.

Алек мислеше какво да каже, но осъзна, че е обзет от тиха паника — погледът му се замъгли от сълзи. Атаката беше изтрила и последните му съмнения.

Баща му беше мъртъв, майка му — също. И двамата си бяха отишли завинаги.

Негова Светлост, принц Александър фон Хохенберг беше вече сам на света. Може би никога повече нямаше да види дома си.

Въоръжените сили на две империи го гонеха, изправени само срещу един самоход и четирима мъже.

Волгер и Клоп замълчаха, а когато Алек се обърна, видя отчаянието, изписано по лицата им. Стисна силно облегалките на командирското кресло, борейки се за въздух.

Баща му щеше да знае какво да каже в тази ситуация — кратка, но изпълнена със сила реч във възхвала на хората за тяхната храброст и поощрение да продължат напред. Ала Алек можеше само да гледа към гората и да се опитва да спре сълзите.

Ако не кажеше нещо, празнотата щеше да го погълне.

Иззад дърветата пред тях изведнъж откриха огън, заглушавайки тътена на двигателите. Самоходът се завъртя в друга посока и граф Волгер отново скочи на крака.

— Обзалагам се, че е конен патрул! — каза учителят Клоп. — На Беоулф има и конюшни.

Срещу визьора на Бурехода се посипа дъжд от куршуми, по-шумен от всеки друг порой от пръст и камъни. Алек си представи как металните осколки разкъсват бронята и се врязват в него и сърцето му започна да препуска отново.

Ужасната празнота сякаш се вдигна малко…

Страшен грохот разтърси самохода, докато крачеше, а през визьора на талази проникна пушек, заливайки кабината със задушлива миризма. За момент Алек си помисли, че са ударени, но тогава от далечината се чу друга експлозия в отговор на тази, последвана от звука на падащи дървета и ужасяващите ревове на коне.

— Това бяхме ние! — промърмори си той. Хората долу бяха изстреляли снаряд от оръдието на Бурехода.

Докато ехото отмираше, Волгер извика:

— Знаете ли как да зареждате картечница Спандау, Алек? Принц Александър не знаеше нищо такова, но ръцете му вече разкопчаваха коланите на седалката.