Левиатан

Двадесет и девет

Граф Волгер тръгна към тях, а изражението на лицето му бе непроницаемо.

Алек преглътна. При тези обстоятелства Волгер едва ли щеше да го нареди, както заслужаваше. И все пак беше достатъчно унизително да стои така, като заложник на едно обикновено момче.

Волгер спря на няколко метра, а очите му уморено се движеха между екипажа на кораба в далечината и острието, опряно в гърлото на Алек.

— Не се притеснявайте от този млад глупак — каза Алек на немски. — Само се преструва, че ме заплашва.

Волгер погледна към Дилан.

— Виждам. За съжаление онези хора зад вас имат сериозни намерения. Съмнявам се, че ще успеем да стигнем до Бурехода, преди да ни заловят.

— Не, но мисля, че можем да се договорим с тях.

— Ей, вие двамата! — извика Дилан. — Стига машинистки приказки!

Граф Волгер изгледа момчето с отегчено изражение и продължи на немски.

— Сигурен ли сте, че не говори нашия език?

— Силно се съмнявам — отговори Алек.

— Добре тогава — каза Волгер. — Нека се престорим, че не говоря английски. Може и да научим нещо интересно, ако Дарвинистите смятат, че не мога да ги разбера.

Алек се усмихна — Волгер вече поемаше контрол върху ситуацията.

— Какво си казвате, вие двамата? — настоя да научи Дилан, затягайки хватката си.

Алек обърна лице към него, превключвайки на английски:

— Боя се, че приятелят ми не говори вашия език. Иска да се срещне с капитана ви.

Момчето изгледа твърдо Волгер, а после кимна с глава към кораба.

— Добре, да вървим. Но без шмекерии.

Алек се изкашля учтиво.

— Ако обещая да не правя шмекерии, би ли махнал този нож от гърлото ми?

Дерин се ококори.

— А, да. Извинявай.

Хладната стомана се отдели от плътта, Алек докосна врата си и погледна към ръката си. Нямаше кръв.

— Използвах тъпата страна, глупчо — прошепна Дилан.

— Оценявам това — отвърна Алек. — Това се казва бързо мислене — да ме свалиш тук долу.

— Тъй де — отвърна Дилан, усмихнат. — Направо велик, такъв съм аз. Само се надявам офицерите да не ми сритат задника, задето мисля самостоятелно.

Алек въздъхна и се зачуди дали някога ще успее да разбере необичайния начин на изразяване на Дилан. Поне никой не стреляше още.

Може би момчето не беше чак такъв глупак.

Капитанът ги посрещна в един салон, който се простираше по цялата ширина на кораба. Сега, когато газените лампи бяха запалени и гондолата бе почти изправена, корабът изглеждаше по-малко странен, дори луксозен. Алек оприличи арките по тавана на лози, които се вият над главите им и въпреки че чувстваше стола солиден, му се струваше, че не тежи и грам. Дали Дарвинистите фабрикуваха и дървета, освен животни? Масата бе украсена с шарка, която сякаш бе вградена в структурата на дървото.

Очите на Волгер гледаха широко, докато оглеждаше помещението. Алек осъзна, че сигурно са първите австрийци, качвали се на борда на един от големите въздухоплавателни съдове с водородно дишане.

Около масата седяха седем души — Волгер и Алек, д-р Барлоу и друг учен с бомбе, капитанът и двама негови офицери.

— Надявам се, че няма да ни откажете по кафе — каза капитанът, докато сервираха чашите. — Малко е рано за бренди, а пурите са строго забранени.

— А все пак присъства и дама — добави д-р Барлоу с усмивка.

— А, да, разбира се — промърмори капитанът, прочисти гърло и леко се поклони към нея. Двамата сякаш не бяха в най-дружески отношения.

— Кафето е повече от добре дошло — отвърна Алек. — Не съм спал много.

— Това бе дълга нощ за всички ни — съгласи се капитанът.

Алек изнесе представление, като преведе казаното до момента. Волгер се усмихна и кимна, докато го слушаше, сякаш чуваше всичко за пръв път.

После попита.

— Смятате ли, че някой от тях говори езика ни?

Когато Алек хвърли поглед около масата, никой от Дарвинистите не реагира на въпроса. Ала Алек измърмори:

— Дамата владее отличен латински. Може би знае и други езици.

Волгер кимна леко, а погледът му се задържа за миг върху бомбето на д-р Барлоу.

— Тогава нека бъдем внимателни.

Алек кимна и отново се обърна към капитана на Левиатан.

— Много добре, тогава — каза капитанът. — Нека да започна с извинение за грубото ни отношение. По време на война се налага да очакваме и най-лошото от външни лица.

— Няма обида — отвърна Алек, размишлявайки за това колко лесно идваха извиненията с насочено насреща оръжие.

— Ала трябва да призная, че все още сме объркани за това кои сте вие. — Капитанът прочисти гърло. — Това там е австрийски Буреход, нали не греша?

— И то с герба на Хапсбургите — добави д-р Барлоу.

Докато превеждаше на Волгер, Алек си припомни плановете на Клоп да дегизира австрийския императорски самоход. Ала така и не успяваха да стигнат до това да нанесат една ръка прясна боя докато спасяваха живота си.

— Обяснете, че сме политически опоненти на императора — каза Волгер. — И че той се е възползвал от войната, за да се отърве от враговете си. Не сме дезертьори. Нямахме друг избор, освен да бягаме.

Докато превеждаше на английски, Алек се възхити на бързото мислене от страна на Волгер. Обяснението не само бе убедително, но и много близо до истината.

— Но кои точно сте вие? — попита д-р Барлоу, когато приключи с превода. — Прислуга? Или самите вие сте Хапсбурги?

Алек замълча за миг, зачуден какво ли щяха да направят Дарвинистите, ако им кажеха, че той е племенник на императора. Дали щяха да го заведат в Англия като военен трофей? Да публикуват историята на бягството му като пропаганда?

Обърна се към Волгер.

— Как да отговорим, графе?

— Би било мъдро — отвърна шепнешком графът с твърд тон — да не се обръщате към мен с титлата ми.

Алек застина и хвърли бърз поглед на д-р Барлоу. Или не бе чула думата "граф" или бе прекалено умна, за да го покаже. Или пък не говореше немски, в крайна сметка.

— Кажете им, че предпочитаме да не обсъждаме тази тема с чужденци — продължи Волгер. — Достатъчно е да се каже, че заемаме неутрална страна в тази война. Положително нямаме никакви вражески намерения спрямо един корабокруширал екипаж.

Алек преведе внимателно последните думи, благодарен за това, че бе поупражнявал английския си с Дилан.

— Крайно загадъчно — обади се д-р Барлоу.

— Но със сигурност обнадеждаващо. — Ученият се наведе напред. — Може би бихте могли да ни помогнете. Нуждата ни е съвсем простичка — храна. Много храна.

— Само храна ли? — намръщи се Алек.

— Това не е някаква мъртва машинистка джаджа — отвърна мъжът със самочувствие, сякаш повтаряше църковния катехизис. — Корабът може сам да се излекува, стига да имаме достатъчно храна.

Алек се обърна към Волгер и надигна рамене.

— Казва, че всичко, от което имат нужда, е храна.

— Добре тогава. Ще им я дадем.

— Така ли? — попита Алек. — Но едва вчера вие…

— Вашата глупава постъпка ми даде възможност да преосмисля нещата — прекъсна го Волгер. Докато планирахме атаката си тази сутрин, видяхме изпратените от тях вестоносни птици. Няма съмнение, че изпращат молба за помощ. А по-лошото е, че германците може би също ги издирват.

— Значи колкото по-рано напуснат долината, толкова по-добре — заключи Алек, усещайки как унижението му избледнява поне малко. Щом безумната му разходка през снега бе накарала Волгер да помогне на екипажа, може би все пак бе взел правилното решение.

— Освен това — продължи графът, — те ще искат нещо в замяна на вас, досаден, безполезен млади ми приятелю.

Алек се вторачи във Волгер, който благо му се усмихваше насреща. Просто снижаваше важността на Алек, разбира се, в случай че д-р Барлоу все пак ги разбираше. Ала трябваше ли да изпитва такова удоволствие от това.

Алек се стегна, а после каза на английски:

— С удоволствие ще ви предоставим храна. От какво се нуждае корабът ви?

— Сурово месо и плодове са най-добрият вариант — отвърна д-р Барлоу. — Всичко, което би могло да се яде от една птица. Захарта и медът са полезни за пчелите ни, а ние можем да разтваряме брашно и нишестета директно в храносмилателния канал.

— Но в какви количества? — попита Алек.

— Шест или седем тона общо.

Алек надигна вежда, докато се опитваше да си спомни колко тежеше английският тон. Почти хиляда килограма? Мили Боже, гладен звяр беше това.

— Боя се, че нямаме… мед. Но имаме много захар, месо и брашно. Сушените плодове вършат ли работа?

Д-р Барлоу кимна.

— Нашите прилепи много обичат сушени плодове.

Прилепи? Алек потрепери, докато превеждаше на Волгер.

— Малката ви експедиция ни излиза скъпичко, Алек — коментира графът. — Но ще се справим. В замяна на това ще ви отведем оттук — веднага.

Алек се обърна към капитана.

— Ще разменим храната за свободата ми.

Мъжът се намръщи.

— Ще се радваме да ви изпратим вкъщи, разбира се. Щом получим храната.

— Боя се, че ще трябва да ме освободите още сега. — Алек погледна към Волгер. — Семейството ми не е съгласно на друг вариант.

Д-р Барлоу се усмихваше.

— Загрижеността им към вас е трогателна, Алек. Но има един проблем. В момента, в който престанете да бъдете наш гост, онзи самоход може да ни унищожи без никакво затруднение.

— Предполагам, че е така — отвърна Алек. Обърна се към Волгер и каза на немски: — Искат да ме задържат като застраховка.

— Предложете им замяна. Мен за вас.

— Не мога да ви позволя да сторите това, Волгер. Вината за всичко това е моя!

— Трудно бих оспорил това — каза графът. — Но ще ни трябват двама добре обучени пилоти, за да превозят толкова много храна.

Алек се намръщи. Беше очаквал, че истинската причина бе да го пазят за трона на Австро-Унгария. Но и другото беше вярно — старият Клоп нямаше да може да управлява претоварения Буреход напред-назад в този студ, не и сам. И, разбира се, ето и истинската причина, поради която графът се преструваше, че не говори английски. Искаше да шпионира нищо неподозиращите Дарвинисти, докато бе техен заложник.

— Добре тогава. Ще им кажа, че искаме замяна.

Волгер вдигна ръка.

— Може би трябва да им предложим по-тежка размяна. Ако задържим един от тях като пленник, може да са по-склонни да ме върнат в нормалното ми състояние.

Алек се усмихна. Дарвинистите го разиграваха цяла нощ. Беше време да им върне услугата.

— Волгер ще остане на моето място — каза. — А ние искаме… гост в замяна на това. Може би вие, капитане?

— Не мисля — обади се един от офицерите. — Капитанът е необходим на борда.