Маскарад

10.

Изгряващото слънце проникваше през утринната мъгла и придаваше на въздуха необичайна кристалност. Беше влажно и хладно, затова Реми пъхна по-дълбоко ръце в джобовете на двуредното си сако от черна вълна, доволна, че си е сложила златистия пуловер отдолу и вълнения панталон.

Събудила се бе на разсъмване и беше прекалено неспокойна и изнервена, за да остане в стаята си, докато другите се размърдат. Първата й мисъл беше да поброди из къщата, за да види дали обстановката ще събуди някакви спомени, както предполагаше д-р Жерве. Мина през приемната, после отиде в солариума с плетените мебели и многобройните саксийни растения. Някакво вътрешно напрежение обаче й пречеше да възприема нещата около себе си. А и навсякъде я преследваше празнота и кухото ехо на собствените й стъпки.

Накрая нещо я привлече навън, в забуления от мъгла двор. Над затопления плувен басейн се виеше пара. През цялото време нещо я бе подтиквало да излезе и натискът ставаше все по-силен и по-силен. Този натрапчив импулс беше някак свързан с онова чувство, че трябва да бъде някъде, че е нужна някому.

Накрая отстъпи и остави бележка в стаята си, в която казваше на родителите си, че излиза да се поразходи. Напусна тихата спяща къща и тръгна, оставяйки инстинкта да я води, надявайки се, че това ще й позволи да си спомни. Качи се на трамвая на улица Сейнт Чарлз и отиде с него до Канал Стрийт. После пресече и навлезе във Френския квартал.

Докато бродеше по тесните улички на Вийо Каре, през цялото време усещаше неподвижността и спокойствието наоколо. Беше прекалено рано за тропота на коне, улични музиканти, мимове и художници, прекалено рано и за хората, празнували предишната нощ на Карнавала. Сякаш целият град бе неин. Тогава видя как някакъв мъж по тениска и къси гащета повдигна пердето на един прозорец на втория етаж и замаяно се загледа в ранното утро. Женски ръце се обвиха около кръста му. Устата му се изви в ленива усмивка и той пусна пердето. Реми също се усмихна, малко тъжно, отново завладяна от собствените си копнежи, които се засилиха от потискащата пустота на улицата.

Продължи да върви. Погледът й поглъщаше старите сгради. Разсеяно се възхищаваше на меката красота на гипсовите фасади и на дантелените перила на балконите. Нищо не подсказваше за скритите отзад дворове. Беше ли изобщо едно нещо такова, каквото изглежда? Това бе Френският квартал, но архитектурата беше испанска.

Меките мелодични звуци на кларнет се разнесоха из тишината. Реми спря, за да определи откъде идва музиката. На един балкон седеше някакъв негър, все още с бяла риза и черен костюм от предишната нощ. Подпрял крака на перилата, той свиреше своята песен на утринното слънце. Беше мека, тъжна и изпълнена с копнеж.

Ню Орлиънс, помисли си Реми. Зад фасадата на диво веселие и еротика се таеше неуловимата меланхолия. Родината на джаза и на блуса. Как казваха французите? Тъжните тропици…

Отново тръгна, почувствувала нужда да се махне от този сладко замислен кларнет. Вече не търсеше тишината и самотата на квартала. Имаше едно място, което никога не беше спокойно. Реми се насочи към него. Вървеше по алеята между Кабилдо и катедралата Сейнт Луис с нейните три островърхи кули. Когато отмина площада и доближи историческите стаи под наем Понталба, профуча летящ сребърен облак от гълъби и раздвижи аромата на плодови банички и прясно сварено луизианско кафе.

Реми си взе една чашка от Кафе дю Монд, изкачи се на дигата и се загледа в мътната, миришеща на пръст река Мисисипи. Часовникът на катедралата удари кръгъл час. Камион проръмжа на Дикейтър.

По реката винаги кипеше някаква дейност, винаги нещо се движеше. Влекачи и шлепове, търговски кораби и танкери, лодки и водни колела. Трафикът беше натоварен — океанските съдове се плъзгаха бавно покрай източния бряг, а шлеповете за разтоварване се придържаха до западния.

Реми сръбна глътка кафе и обви чашата с ръце, поемайки топлината й. Миризмите, гледките, звуците й харесваха. Един танкер се движеше надолу по реката. Чуваше шума на двигателите му. Някъде от горната част на течението дойде дълбокият гърлен звук на корабна сирена.

Докато наблюдаваше всичко това, внезапно нещо друго премина през съзнанието й — толкова бързо, че й трябваше цяла секунда, за да осъзнае, че това е образът на друг танкер, обвит от мрак и мъгла. Не си спомни нищо друго. Вгледа се съсредоточено в съда, който плуваше надолу по реката. Искаше да върне картината, но не успя.

Обърна се и тръгна нетърпеливо по дигата срещу течението. Стигна района на пристанището и продължи. Тогава видя отстрани на една постройка знака на компанията — същия като на визитната картичка на Коул. Спря поучудена. Подсъзнанието ли я беше довело тук? И защо?

Заразглежда внимателно сградата — поолющена и мръсничка, както повечето на пристанището. Напрегна се, но не успя да си я спомни. Случайно ли се бе натъкнала на нея? Отхвърли тази възможност и я заобиколи.

До брега бе закотвен лъскав търговски кораб. Високият кран върху палубата прилежно разтоварваше трюма. Известно време Реми стоеше и поглъщаше гледката пред себе си — тежкото ръмжене на крана, виковете на пристанищните работници, миризмата на дизел, аромата на река…

Дълго и ниско, подобно на вълчи вой изсвирване прониза въздуха, последвано от едно грубо закачливо:

— Хей, сладурче, кво шъ правиш довечера?

С крайчеца на окото си Реми мярна мургавия докер, който я оглеждаше с широка усмивка. Той се обърна да каже нещо на другаря си и в този момент до него се приближи един по-нисък и по-слаб мъж, облечен с бяла риза с къси ръкави, който държеше в едната си ръка подложка за писане, а джобът му бе пълен с химикалки и моливи. Той каза нещо на този, който й беше подсвирнал. Говореше обаче прекалено тихо, за да може Реми да чуе, но тонът му явно бе ядосан.

Внезапно проблесна някакъв спомен и отклони вниманието й. После изчезна. Отново се съсредоточи върху кораба на дока — нещо й казваше, че споменът е свързан с него.

Усети присъствието на мъжа, който бързо се бе приближил до нея чак когато й заговори:

— Много съжалявам, г-це Жарден. Пустият му Боско, не искаше да ви обиди. Той не знае коя сте.

— Няма нищо.

— Рано сте станали тази сутрин. Искате ли нещо, г-це Жарден?

Долови квебекски акцент, но това не й помогна с нищо.

— Не. Просто се разхождам. — Забеляза знака на компанията върху комина на кораба. — Как е името на този кораб?

— „Кресънт Лейди“, току-що пристигна.

Нещо светна в паметта й, но отново си отиде толкова бързо, че не можа да го улови. Напрегна се да си спомни, съвсем забравила за мъжа, който се суетеше загрижено около нея. Беше нещо важно! Със сигурност.

— Извинете ме, г-це Жарден, трябва да се връщам на работа. Ако имате нужда от нещо, кажете на някое от момчетата да повика Хенри.

— Благодаря. — Отговори автоматично, без в действителност да е чула какво й казва. Имаше още проблясъци. Стоеше неподвижно. Опитваше се да не мисли, чакаше те сами да се прояснят. Изобщо не забеляза отдалечаването на мъжа. Не усещаше и насочените към нея погледи, нито приглушените гласове около себе си — присъствието й явно пречеше на грубото приятелско общуване и ограничаваше разговорите само до текущата работа.

Една, две, пет минути — Реми нямаше представа колко време стои тук, втренчена в кораба. Изведнъж някой я хвана за ръката и грубо я обърна.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — Коул бе разярен. Когато Хенри му каза, че тя е навън на дока, той не му повярва. — Не можа ли да измислиш нещо по-добро от това да се разхождаш покрай реката в този час?

Ню Орлиънс бе важен пристанищен град. И подобно на всеки друг такъв, той привличаше доста съмнителни елементи. Коул го знаеше добре, беше отраснал с това. Но не и тя.

— Била съм тук и преди… — Втренчи се в него. Очите й шареха по лицето му със странен, отнесен поглед. — Ти ме доведе… — Замълча. Отново се съсредоточи върху кораба. — За да видя най-новата придобивка на компанията… „Кресънт Лейди“…

Коул стоеше абсолютно неподвижен и безмълвен. Ясно си спомняше този следобед — от топлината на слънцето върху гърба си до начина, по който бризът си играеше с жарсената му риза.

— Как без шампанско? — погледна го тя с упрек. — Мислех, че си ме поканил за кръстница! Разочарована съм.

— Тази церемония се извършва само когато корабът се спуска за пръв път. „Лейди“ е вече на една година. — Поведе я към стълбата. Ръката му беше на кръста й. Усещаше и най-лекото полюляване на бедрата й и топлината на тялото й.

— Предполагам, че има някакво глупаво суеверие, че корабите не трябва да се кръщават втори път. — Въздъхна с престорено съжаление. — Винаги съм искала да разбия бутилка шампанско в носа на някой кораб.

— Ще трябва да почакаш, докато компанията може да си позволи чисто нов.

— А как сме могли да си позволим и този, като се има предвид финансовото ни положение?

Коул не обърна внимание на подигравката й.

— Загубихме „Дракон“, но всяко зло за добро. Когато застрахователната компания ни плати, заделих част от парите, прибавих и нещо от обичайните източници. Така купихме този кораб.

Реми го погледна.

— Значи за това си употребил парите от застраховката?

— Не всичките.

— Спомням си, че баща ми бе разстроен, защото мислеше, че ще се раздават дивиденти.

— Тези пари са на компанията, а не на твоето семейство.

Реми се засмя.

— Харесва ти да упражняваш власт върху кесията ни, нали?

Капитанът на кораба ги чакаше на борда, което спести на Коул необходимостта да й отговори — не че щеше да отрече твърдението. Дълбоко в себе си той наистина изпитваше удоволствие от властта си над компанията. И същевременно с радост би разменил тази власт срещу силата да контролира нещото, което бе изригнало между него и Реми преди около три месеца. Оттогава се срещаха редовно два-три пъти в седмицата, обикновено в неговия апартамент. Понякога вечеряха заедно в някой ресторант, посещаваха някое местно празненство, концерт или пък изложба. Никога обаче не отиде с нея на светско събиране, категорично отхвърляйки всеки неин намек да се запознае с приятелите й.

Постепенно започнаха да се задържат все по-дълго в неговия апартамент. Той си мислеше, че така би могъл да контролира този… любовен роман. Но колко пъти през деня успяваше да спре да мисли за нея? Колко пъти, щом седнеше зад бюрото си и започнеше да преглежда отчетите, си представяше как нейното стройно бяло тяло лежи до него, а златистите отблясъци в кафявите й очи лелеят от желание само за него?

Не, това не можеше да продължава вечно. Разбираше го и именно това беше неговият щит.

Коул запозна Реми с капитана на кораба, Педер ван дер Хорн — червендалест скандинавец с жълто-сива коса. След кратка обиколка на кухнята, офицерската каюта и мостика, той ги остави за няколко минути на палубата и Реми се загледа в бързите товарни кранове, които прехвърляха контейнерите на кораба, за да бъдат прибрани след това в съответните отделения.

Насаме с нея, Коул усети тишината — ако шумът на крановете и виковете на докерите можеха да бъдат наречени тишина. Застанал до парапета, той също се загледа в работата по палубата.

— Експлоатационните разноски на „Лейди“ са значително по-ниски от тези на „Дракон“. Не само екипажът е по-малоброен, което намалява разходите ни за заплати, но и тези контейнери намаляват риска от кражби, което води до снижение на застрахователните вноски. Освен това, с тях се товари и разтоварва за часове, което намалява престоя в пристанището и съответно разходите, а също така дава възможност да се направят повече рейсове, което пък увеличава печалбите. Както обясни капитанът, когато бяхме на мостика, по-високата скорост, която корабът развива…

— Достатъчно! — Реми вдигна шеговито ръце в знак, че се предава, после се разсмя и поклати глава: — Няма смисъл, Коул. Никога няма да мога да различа контейнер от танкер.

— Това не е похвално — скара й се весело той.

— Но е факт. — Реми се обърна с гръб към парапета, оставяйки бриза да си играе с косата й. — Виж ако искаш да говорим за порцелан, това е нещо друго.

Забележката му напомни, че тя е порцелан, а той — речна глина. И макар тя да твърдеше, че може да го забрави, той не можеше. Погледът му блуждаеше към ферибота в далечината, който плаваше през въртящите се води на канала към мястото за акостиране на отсрещния бряг. Обърна се с лице към Реми.

— Фериботът прави своя курс до Алджиърс. — Посочи с глава натам, отмятайки кичурите светлокестенява коса, които вятърът бе издухал върху лицето му. — Там съм отрасъл. В една съборетина край Сократ…

Наричаше се Алджиърс Пойнт и отдавна бяха забравили откъде е дошло това име. По време на френското и испанско владичество там са били построени лагери за новопристигнали негри роби от Западна Индия и Африка. Макар и отделен от Ню Орлиънс от река Мисисипи, Алджиърс беше част от града, наричана от мнозина Черния Алджиърс.

— Някои твърдят, че блусът е създаден в Алджиърс — вметна Реми. После обърна глава и погледна Коул с типичната си откритост. — Бил ли си там скоро? В ход са някои чудесни обновителни и реставрационни работи. Всъщност Алджиърс се превръща в светско място за живеене.

Коул веднага почувствува, че това не е обикновена забележка. В нея се съдържаше и нещо друго.

— Да не искаш да кажеш, че бих могъл да стана светски човек?

— Не зная… — В ъгълчетата на устата й се появи тънка усмивка. — Смяташ ли, че би могъл да кандидатстваш за обновяване и реставрация?

— Не!

Реми се разсмя.

— И аз мисля така. И честно казано, не мога да си те представя друг. И да искам, и да не искам, ти си си такъв. — Отблъсна се от парапета и с гъвкаво и грациозно движение се обърна към него. Плъзна ръце нагоре по ризата му, без да се затруднява от сакото, което той бе оставил на задната седалка на колата си заедно с вратовръзката. — Толкова се радвам, че реших да те взема…

Спря ръцете й, преди да са стигнали до врата му.

— Въпросът е къде планираш да ме вземеш, Реми? Семейството ти не одобрява тази наша връзка.

Леката усмивка не изчезна от лицето й, но пръстите й спряха галещата си игра по ризата му и тя се отдръпна.

— Някой казал ли ти е нещо за нас?

— Не. Баща ти се чувства неловко. Аз може да съм достатъчно добър, за да ръководя семейния бизнес, но не съм достатъчно добър за дъщеря му. Не мога да издържа кръвния тест.

— Защо продължаваш да говориш тези глупости?

— Защото това е истината, независимо дали искаш да го признаеш.

— Искаш ли да знаеш коя е истината, Коул? — В очите й лумна огън. — Истината е, че ти си израсъл в Алджиърс, а аз — в Гардън; ти си бил беден, аз — богата; ти си се борил, за да оцелееш, а за мен животът е бил яхти, танци и карнавали; ти си работел, за да се издържаш, а аз съм посещавала скъп колеж; ти си се борил, за да извоюваш сегашното си положение, аз — не. И какво от това? Боже господи! Нима мислиш, че аз съдя колко струва един мъж по това откъде е и дали е бил богат?

Каза го и сега — със същата жар и със същото възмущение. Слушайки я, Коул отново изпита онзи изблик на чувства, който тогава проби задръжките му.

Преди три месеца тя рязко се бе извърнала. Но той не я остави да се отдалечи гордо. Хвана я за ръката и я завъртя. Искаше да види лицето й, искаше да види дали е казала точно това, което мисли. После я целуна, тук на дока, сред одобрителните свиркания на докерите.

Сега копнееше да изиграе и останалата част от сцената — четеше желанието в очите й.

Но тогава й бе повярвал, повярвал бе, че е различна. И бе платил цената за това. Сега вече не вярваше — а още по-отвратителното бе, че и тя не вярваше.

Наблюдаваше как блясъкът на желанието помръква в очите й, но изобщо не се помръдна. А може би трябваше. Може би тя просто бе забравила. Може би никога нямаше да си спомни. Обаче той знаеше, че семейството й ще се погрижи за това.

Утринният бриз развя кичур коса по бузата й. Тя го отметна и отмести поглед от Коул.

— Спомням си… Точно тук се случи, нали?

— Да. — Погледна часовника си. — След десет минути трябва да съм в кабинета си. Най-добре ще бъде да дойдеш с мен. После ще ти извикам такси да те закара у вас.

Реми поклати глава.

— Ще вървя пеш.

— Не в този час и не в този район. — Хвана ръката й и я поведе. За момент тя се стегна в опит за съпротива, но после се отказа.

Когато излезе от къщи тази сутрин, се надяваше да си спомни нещо. И си спомни. Намери още една скъпоценна частица. И все пак… Имаше острото усещане, че е загубила нещо. Защо?

Докато пътуваха с колата погледна крадешком Коул. Даже в профил здравото му лице имаше същото студено и отблъскващо изражение както на дока. Сякаш я мразеше… Този мъж, който така диво, така отчаяно, така съвършено я бе любил само преди един ден. Какво бе направила тя? Или… той…

Осъзна, че е прекалено напрегната, за да си спомни, и веднага направи опит да се отпусне. Търсейки с какво да се разсее, Реми насочи вниманието си към търговския квартал на Ню Орлиънс — еклектична архитектурна сбирка от стиловете на деветнайсети век, размесени с кулите от бетон и стъкло на двайсети. Очакваше Коул да завие по Пойдрас Стрийт и да навлезе в сърцето на квартала. Вместо това той намали и спря до входа на Международния търговски център.

— Какво правим тук? — Реми смръщи вежди и го погледна объркано, когато той й отвори вратата и й подаде ръка. — Мислех, че трябва да си в кабинета си.

— Управлението на Кресънт Лайн се намира тук — отвърна той и махна с ръка към трийсет и две етажното здание.

— Не си спомням. Защо? Отдавна ли е тук?

— От началото на шейсетте години, малко след построяването на сградата. Решението компанията да се премести тук е взел дядо ти. — Хвана я за ръката и я поведе. — Умен ход, като се вземе предвид, че в Търговския център се намират двайсет и осем чуждестранни консулства и търговски служби, редица външнотърговски компании, шлепови линии и други морски превозвачи.

Друг път не би отминала без коментар това рядко за него одобрение на нещо, извършено от семейството й, но сега беше развълнувана от откритието, че управлението на компанията е тъкмо в тази сграда. Имаше смътното чувство, че той не й казва нещо — нещо, което почти си беше спомнила.

Когато я поведе към едно такси, Реми се дръпна.

— Не. Още не искам да се връщам вкъщи. Желая да видя управлението.

Коул отвори уста с намерението да спори, сетне я затвори и се завъртя.

Когато стигнаха петнайсетия етаж, тя забеляза знака на компанията. Под него с дебели златни букви бе изписано името — КРЕСЪНТ ЛАЙН. Картата на света, показваща всички важни пристанища и параходни линии, господстваше над цяла стена в приемното помещение. Имаше и модели на бързоходни клипери и лъскави модерни плавателни съдове.

Реми последва Коул през широката зала до кабинетите на администраторите. Отговори автоматично на поздрава на секретарката му, но не спря с него до бюрото й.

— Пристигнаха ли вече? — попита той, докато Реми обикаляше неспокойно из стаята, търсейки нещо познато. Тя прокара ръка по страничната облегалка на кожения диван, чудейки се дали това е диванът, на който Коул бе поставил литографията. Сетне продължи нататък, тъй като никаква струна в сърцето й не трепна.

— Още не, г-н Бюкенън — отговори болезнено слабата секретарка и добави: — На бюрото ви сложих за подпис купчина писма.

Когато спря пред вратата на кабинета му, Реми смътно долови смисъла на думите му:

— Г-ца Жарден ще си тръгне след малко. Погрижете се отвън да я чака такси.

— Веднага ще се погрижа.

Реми посегна към бравата с ясното съзнание, че е много важно да влезе. Завъртя я, бутна вратата и тя се отвори. Поколеба се. После бавно прекоси прага. Токчетата й зачаткаха по дървения под, а когато стигна персийския килим, заглъхнаха в мекотата му.

Утринната светлина, нахлуваща през широките прозорци, придаваше блясък на махагоновата облицовка. Сигурно е поне от едно столетие, помисли си Реми. Виненочервената кожа на дивана и столовете свидетелстваше за употреба от не едно поколение. А масивното бюро бе истинска антика — стил шератон.

По-объркана от всякога, Реми се обърна към Коул, който я наблюдаваше.

— Не разбирам. Този кабинет е… стар.

— Да. Дядо ти е преместил седалището на компанията, но е запазил кабинета си. Разглобили са го на части — под, стени и таван — и след това са го сглобили наново тук, като неохотно са се съобразили с по-големите прозорци на Търговския център.

Реми посегна към един старинен глобус с поставка стил чипъндейл и го завъртя, питайки се дали си е играла с него като дете, когато е идвала тук да види баща си.

— Ако си задоволила любопитството си, аз ще започна работа. — С тези думи Коул бързо прекоси стаята и отиде до бюрото си.

Реми вдигна глава и го погледна, съзнавайки, че той иска тя да си отиде по-скоро. Съмняваше се, че причината за това е единствено работата.

— Имам още един въпрос.

— Слушам. — В изражението му отново имаше суровост.

— Защо снощи си тръгна от летището, без да кажеш нито дума на мен и на останалите?

— И аз имам въпрос към теб: защо не тръгна след мен?

— Нямам отговор.

— Може би това само по себе си е отговор.

— Може би… — Отмести се от глобуса. Светлината падна върху една картина в рамка. В съзнанието й премина бързо, а образът на мъж с посребрени коси, скована поза и жакет с широки ревери. — Дядо! — Веднага го разпозна. — Това неговият портрет ли е?

Без да чака потвърждение от Коул, отиде да види сама. Втренчи се с изненада в нарисуваната с маслени бои елегантна и енергична фигура, облечена в черен редингот и сребриста брокатена жилетка. Косата съвсем не беше сива, а тъмночервеникава, подстригана доста късо и сресана на път — единственото укротено нещо в този мъж. Очите му се смееха. Усмивка бе повдигнала и краищата на мустаците му. Цялостното впечатление бе за силен и смел човек, който обича предизвикателствата, независимо от шансовете.

— Кой е мъжът на портрета? Това твоя картина ли е? — Миг след като тези думи излязоха от устата й, Реми се обърна сепната и леко пребледняла. — Питала съм те и преди, нали? — Той го потвърди с кимване и зачака, сякаш искаше да види какво друго ще си спомни. Но в главата й имаше само пустота. — Какво ми отговори, когато те попитах?

— Това е портрет на основателя на компанията. Намерих го заровен под стогодишни боклуци в един от складовете край брега.

Реми хвърли още един поглед на портрета.

— Странно… Изобщо не прилича на рода Жарден.

— Защото не е от рода Жарден.

— Какво? Невъзможно! Винаги някой Жарден е бил собственик на Кресънт Лайн!

— Невинаги. Със сигурност не и в началото. Този мъж — Броуди Донован — е създал Кресънт Лайн.

— Донован… — Искаше да отхвърли казаното от Коул, сигурна беше, че той греши. Но не можеше да си спомни. Беше ли това още една частица информация за семейството й, затворена зад стената от празнота?

— По право, Реми — продължи Коул, — името ти би трябвало да е Донован, а не Жарден.

— Какви ги говориш?

Понечи да й отговори, но погледна към вратата за външния кабинет и замълча за миг, усмихвайки се студено. — Може би трябва да помолиш чичо си да ти обясни.

Реми се завъртя към отворената врата. Марк Жарден стоеше на прага. Тъмните му очи гледаха присвито портрета. Устните му издаваха неудоволствие. После този поглед изчезна безследно и на негово място се появи приятна усмивка.

— Каква изненада, Реми! — Тръгна по килима към нея.

— Чичо Марк! Добро утро. — Беше сигурна, че е чул изказването на Коул и сега умишлено го игнорираше. Защо? Дали Броуди Донован бе тема, която чичо й не искаше да обсъжда пред Коул. Семейна тайна? — Излязох на разходка сутринта и… и ето къде се озовах накрая.

— Какво те води тук толкова рано, Марк? — попита Коул с леко надменно равнодушие. — Обикновено по това време се събирате с приятели в кафенето на хотел Поншартрен.

— Обикновено да. Но срещата тази сутрин…

— Ти какво общо имаш с нея? — В изражението на Коул имаше отблъскваща студенина, която сякаш понижи с няколко градуса температурата в стаята.

— Смятах, че трябва да съм тук. — Марк Жарден се усмихваше малко пресилено.

— Защо?

По бузите на чичо е изби червенина.

— Защо ли? — Разсмя се малко смутено. — Аз съм длъжностно лице в компанията, Коул, а също така директор и собственик на голям брой акции.

— Така е, но май си забравил, че сега аз представлявам компанията. Няма нужда ти да присъствуваш.

— Разбирам… — промърмори чичо й напълно скован.

Осъзнавайки, че той не може да се измъкне елегантно от положението, както изискваше гордостта му, Реми бързо се намеси:

— Щом не си нужен тук, би ли се съгласил да ме закараш у дома, чичо Марк?

В тъмните му очи проблесна благодарност.

— С удоволствие, Реми. — Предложи й галантно ръката си. Реми се облегна на нея и така излязоха от кабинета.