Маскарад

13.

Гордите мачти на океанските параходи образуваха до дигата цяла гора. Палубите и подвижните мостчета кипяха от сновящи хамали, чернокожи моряци се клатушкаха под тежестта на товарите, капитани крачеха нетърпеливо, работници търкаляха бали памук нагоре по платформите, бригади от пресовани ги натъпкваха, други просто се шляеха. И навсякъде цареше шум — непрестанен, оглушителен шум, какофония от викове, ругатни, свиркания, смях, хвалби, песни, звънци и гърлени параходни сирени.

Вятърът беше напоен със сладникавата миризма на меласа и лютеше от подправките. От време на време раздухваше кичурчета памук от натрупаните по дигата грамади от бали и осейваше с тях въздуха.

Броуди Донован наблюдаваше. Блъсканицата, врявата, миризмите и бликащата енергия му бяха по-близки от собствения му дом. Махна за поздрав на капитана, който стоеше на палубата на „Кресънт Глори“, после обърна гръб на гледката и стисна малкия плосък пакет, който носеше в лявата си ръка.

Право пред него бяха скупчените постройки и тесните улички на стария френски квартал, който продължаваше да бъде бастион на аристократичните креолски родове. Канал Стрийт — наречена така от времето, когато Ню Орлиънс е бил ограден с крепостни стени — бе неофициалната разделителна линия между старата част и забързания и шумен американски квартал, превърнал се в търговски център.

Седалището на Кресънт Лайн се намираше от американската страна. Но днес трябваше да изпълни една поръчка във Вийо Каре.

Затова закрачи надолу по полегатия насип на дигата, покрай бараките с ламаринен покрив, в които бяха складирани евтини дрънкулки за моряците, пълните с ожаднели клиенти кръчми и сергиите със стриди. Улицата бе задръстена от фургони с товари — речната търговия бе превърнала Ню Орлиънс в град на колите, теглени от впрегнати едно зад друго мулета.

Докато се провираше между тях, Броуди разменяше непринудено поздрави с някои познати каруцари със силен ирландски акцент. „Хей, О’Шонеси, защо си държиш главата така? Да не си препил снощи?“; „Макклийн, кажи на хубавата си булка, че ще се отбия да похапна от кифлите й — когато не си вкъщи, разбира се!“; „Това синина ли е, Долан? Пак ли си забравил да се прибереш навреме?“.

И му отговаряха по подобен начин: „Леле, сякаш не си ти — трябва ли сега да ти викаме Ваша Чест?“; „Я го виж какво палто е навлякъл? Много фантазе!“; „Какво носиш в този пакет, Донован? Дантелени кърпички.“

В закачките им обаче имаше обич — обич и гордост, че се е издигнал, но не ги е забравил. Подобно на Броуди, коларите бяха ирландци, оцелели при прокопаването на „проклетия ров“, както наричаха канала.

Той наистина може и да беше един от тях, но беше различен. И разликата не идваше само от елегантността на черния редингот и брокатеното сако, нито от черната шапка с плоско дъно и блестящите ботуши. Тази разлика я имаше още по времето, когато ходеше като тях с оръфани дрехи.

Броуди все още изпитваше силна привързаност към събратята си и имаше своите, макар и редки, моменти на мрачна потиснатост. Обичаше да се смее и бързо избухваше. Страстно отстояваше своята независимост. Тази нужда от свобода се бе насочила по друг път и бе обърнала мислите му.

Бе работил в мръсотията и калта на рова, бе мирисал зловонието на блатото и гниещите трупове, бе заспивал, облян в пот. Но нито веднъж не бе мислил като останалите за зелените долини и искрящите потоци на Ирландия. Това, което го бе крепяло и му бе давало сили да превъзмогне потта, изтощението и смъртта, бе мечтата, че един ден неговите кораби ще плават по канала, който копае… Кораби като онзи, с който бе доплувал до Америка.

След като остави лудницата на брега зад себе си, Броуди навлезе в стария квартал. Погледът му се плъзна по трите нови островърхи кули на катедралата Сейнт Луис, които бяха заместили старите камбанарии и бяха променили силуета на мястото. Промяната се подсилваше и от наскоро добавените мансардни покриви на Кабилдо и Презбитер — две еднакви триетажни постройки от червени тухли и ковано желязо в стил ренесанс с великолепни апартаменти на горните етажи. Броуди беше сигурен, че това няма да са последните промени на стария „Армейски площад“. Напоследък много се говореше, че името му ще бъде сменено с „Джексън“ в чест на героя от битката при Ню Орлиънс. Американците вече имаха мнозинство в градския съвет и щяха да се погрижат за това — напук на креолите.

След няколко крачки кулите не се виждаха вече, а от двете страни на тясната улица се заредиха фасади с гладка гипсова мазилка в прасковени, сини и розови оттенъци. Над тях властваха високите двуетажни галерии с железни филигранни парапети. Броуди вървеше под сянката им, спомняйки си мрачната зимна влага.

Товарните коли трополяха по мръсните улици, от време на време минаваха и елегантни каляски, теглени от расови коне. Някакъв бял надзирател с камшик следеше как група оковани негри — вероятно заловени избягали роби — почистват дренажните канавки до кипарисите.

Броуди продължи по тухления тротоар, покрай спретнатите магазинчета и бараки за роби със здраво зарешетени прозорци, покрай сергиите за плодове и цветя по ъглите, покрай пътниците, които гледаха захласнато обновения град, покрай младите, богато облечени синове на аристократични креолски семейства, тръгнали може би на урок по фехтовка при някой от многото учители, които имаха школи на Иксчейндж Стрийт, или просто да пийнат чаша кафе с приятели. Съзря една невероятно хубава мулатка с кожа като слонова кост. Тя носеше ярка шарена кърпа, увита около главата. Беше навела скромно очи. Атлазените й дрехи и бижутата си стояха в малката й къщурка до отбранителния вал, очаквайки нейния бял любовник. Броуди докосна с ръка периферията на шапката си и кимна за поздрав на някаква млада креолска госпожица и нейната придружителка. Забеляза обаче как веднага отместват поглед от него и прошепват „янки“.

Креолите от Луизиана деляха всички американци, независимо от техния произход, на две категории: хората от неграмотната недодялана тълпа от брега на реката бяха „кентъки“, а останалите — търговците, плантаторите, богаташите и образованите — „янки“. На първите обръщаха студено гръб, а що се отнася до вторите — времето, преобладаващият им брой и най-вече икономическите обстоятелства постепенно ги бяха принудили да се отнасят толерантно с тях. Затова имаха вземане-даване, пиеха заедно кафе и посещаваха едни и същи обществени мероприятия, но рядко ги канеха на обяд или вечеря в домовете си. Наистина имаше бракове между янки и креоли, но Броуди бе забелязал, че в повечето случаи те бяха от полза за креолското семейство — или им носеха желаните владения, или защитаваха интересите им.

Американците и креолите бяха представители на две абсолютно различни култури. След почти петдесет години обаче те се бяха научили да живеят съвместно — предпазливо понякога, друг път със сблъсъци, но винаги в съревнование, макар и неуловимо.

За разлика от повечето си съотечественици от американския квартал, Броуди лека-полека бе научил креолския диалект, въпреки че често смяташе за по-полезно да се прави, че нито го говори, нито го разбира. Освен това се беше научил да контролира нетърпението си и да не дава зор на събеседника си при вземането на решения по делови въпроси. В резултат на това голяма част от сделките му се сключваха във френския квартал и Европа. Наистина имаше много работа в Квартала, но невинаги с аристократи.

На ъгъла един сляп негър свиреше на цигулка. Къдравата му сива коса бе изложена на слънчевите лъчи, широкополата му мека шапка бе на тротоара пред него, а очилата му с черни стъкла частично закриваха дълбоките белези от рани около очите. Броуди спря и пусна един долар.

— Мерси. — Старецът се поклони с глава веднага щом чу звъна на сребърната монета.

— Как си, Кадо? — обърна се Броуди на френски към свободния негър.

Чувайки гласа му, той бързо вдигна глава.

— Мичи Донован — обърна се към него с негърското „мичи“ вместо „мосю“, продължавайки да движи лъка по струните, без да изпусне нито една нота, — старият Кадо е добре, особено днес. Слънцето приятно сгрява старите ми уморени кости.

— Някакви клюки?

— Много плач и молитви в къщата на Готие на Роял. Младият мичи Готие се обиди от нещо, казано от някакъв плантатор нагоре по реката. Срещнаха се по здрач под дъбовете. И сега кръв блика от раната на младия мичи, където рапирата прониза гърдите му.

— Пробит бял дроб — промърмори Броуди, после попита:

— Нещо друго?

Кадо се ухили.

— Мичи Варние от плантацията на Джулиан загуби снощи петдесет хиляди на карти. Мисля, че днес ще продава памука по-евтино.

Броуди се усмихна едва забележимо.

— Хубаво свириш, Кадо! — Пусна още два долара.

— И вие, мичи Донован, и вие — изкиска се старият негър и веднага подхвана бърза ирландска мелодия.

Броуди изчака до бордюра да минат две тежки коли, после слезе на разкаляната улица и подвикна. Каруцарят опъна юздите и започна да ругае мулетата на келтски. Броуди се качи на стъпалото, стиснал здраво под мишница пакета, и извади от вътрешния джоб на редингота си молив и хартия.

— Фланъри, би ли свил до кантората на Кресънт Лайн, за да предадеш тази бележка на брат ми Шон? — Надраска набързо нещо, сгъна листа и го подаде, без да обръща внимание на ядосаните викове и размаханите юмруци на другите каруцари, също принудени да спрат.

— Дължиш ми едно уиски, Броуди Донован — заяви червенокосият Фланъри.

— Предай я в ръцете на Шон до десет минути и ще ти купя бутилка. Но да не кажеш на жена си?

— Дадено! — Изплющя с камшика над дългите уши на мулетата, плесна ги с юздите по задниците и ги пришпори с викове и ругатни, крещейки „варда“ на фургоните отпред.

Броуди пресече улицата и стигна до магазина за шапки им галантерия на мадам Ридо. Малката табела на прозореца обещаваше последната парижка мода, а изпълнението на това обещание бе загънато в пакета под мишницата на Броуди — рисунки на най-новите модели от Франция, само отпреди две седмици, пристигнали с неговия кораб „Кресънт Глори“.

Влезе и затвори вратата след себе си. Веднага се отправи към вътрешността, търсейки да зърне къносаната коса на собственичката, която непрекъснато сменяше мазната си усмивка на продавачка с надменния вид на купувачка. Най-напред улови блещукането на кадифе с наситен тъмночервен цвят. После видя една млада жена. Беше с гръб към него и пробваше шапки пред огледалото. Забеляза две неща едновременно: тънката й талия, подчертана от бухналата пола на роклята й и смолисточерната й коса вместо типичния тъмнокафяв цвят при повечето креолки. Явно имаше примес от испанска кръв.

При следващата си крачка Броуди зърна отражението й в огледалото и рязко спря, зашеметен от съвършените черти на овалното й лице, което досущ приличаше на камея, и спокойното й живо изражение. Гледаше я втренчено, искаше да разбере коя е, но в същото време не можеше да помръдне от мястото си и да откъсне поглед от нея.

Адриен Жарден потисна една въздишка на недоволство, остави шапката с връзки и взе друга — от коприна с бисерен цвят, украсена с венец от кадифени листа, цветя и ленти. Нахлузи я, оставяйки отначало лентите да висят, после ги завърза хлабаво на фльонга. Завъртя леко глава, за да се огледа отстрани и тогава забеляза другото лице в огледалото — лице на мъж. За секунда очите й се впиха в неговите. Малка бръчка се появи между тъмните му вежди, той оцени с поглед шапката и поклати леко глава в знак на неодобрение.

Адриен веднага прекъсна зрителния си контакт с него и се съсредоточи върху собственото си отражение, настръхнала от раздразнение поради дързостта и невъзпитаността на мъжа. Без съмнение янки! Нима си мислеше, че за нея има някакво значение мнението му?

На всичко отгоре обаче установи, че и тя самата не харесва шапката. Но я задържа дълго на главата си. Играеше си с лентите. Подпъхна един кичур коса и поправи друг. За да се разбере, когато накрая я свали и остави настрана, че решението й не е било повлияно от неговата реакция. През цялото време се преструваше, че не забелязва отражението му в огледалото и че не разглежда с периферното си зрение широкото му чело, леката чупка на иначе правия му нос, добре оформената му брадичка, високите му скули, ясно очертаната му челюст, махагоновочервената му коса и тъмнокафявите му очи. Безпристрастността й я накара да се съгласи, че той е красив — с онази груба, сурова, типична за янките красота.

Адриен взе поредната бяла копринена шапка, украсена с атлазени рози и бяла дантела, питайки се какво прави този мъж в магазина на мадам Симон. Съпругата си ли придружаваше? Или сестра си? Или пък своята любовница? Последното й се стори най-вероятно. В него имаше нещо авантюристично, което сигурно го подтикваше да се показва пред хората с нея.

Като въртеше глава наляво-надясно, оглеждайки се, Адриен изследва внимателно цялото помещение. И видя само леля Зизи, заета с мъчителното решение кой чифт ръкавици да си купи. Сякаш щяха да подобрят външния й вид. Горката леля Зизи бе наследила силно стърчащия нос на дядо — на него той наистина придаваше аристократичен вид, но на нея… Адриен осъзна защо леля й така се бе привързала към нефритенозеления абсент.

Огледа пак собственото си отражение и откри, че отново си задава първоначалния въпрос: какво правеше този янки сам в магазина на мадам Симон? Имаше ли вземане-даване със собственичката? И от какъв вид? Беше прекалено добре облечен за дребен търговец.

С нараснало любопитство Адриен пак се съсредоточи върху неговото отражение. Отново срещна очите му и отново видя лекото свиване на вежди и поклащане на глава, с което не одобряваше и последната шапка. Пак се направи, че не го забелязва. Даде си сметка, че е съвсем лесно да отиде до някое друго огледало, но това щеше да бъде признание, че е видяла интереса му, а не й се искаше с нищо да показва, че присъствието му я засяга. Винаги беше най-добре да игнорираш янките.

Само от опърничавост реши да пробва една особено грозна шапка с широка периферия, при което се усмихна и хвърли бърз поглед на Броуди. Той бе свел очи, сякаш криеше настроението си, но устата му се бе извила в усмивка и на бузите му се бяха появили две много привлекателни гънки. Отново поклати глава, но този път по-скоро като израз на веселото си настроение.

Прикривайки собствената си усмивка, Адриен свали шапката и взе друга, която й бе харесала по-рано — с воалетка от черна дантела, което предизвикваше лек театрален ефект. Пробва я и веднага я одобри. Беше сигурна, че дори онзи янки ще се съгласи с избора й. Но когато погледна крадешком към отражението му в огледалото, то беше изчезнало!

Изненадана, Адриен стрелна очи през рамо към мястото, където бе стоял. Нямаше го. Осъзнала какво е направила, тя отново се обърна към огледалото, зашеметена от странното разочарование, което изпита. Секунда по-късно бе още по-изненадана да открие, че той стои пред нея.

— Тази шапка е много привлекателна — каза той на френски с американски акцент. Гласът му бе нисък и плътен. — За съжаление скрива очите ви. А съм сигурен, че са ви казвали колко красиви очи имате — като море в лунна нощ.

Тя не отговори. Честно казано, Броуди щеше да се изненада, ако беше отговорила. Добре възпитаните креолски госпожици не разговаряха с непознати, а тя несъмнено бе добре възпитана. Но не беше нужно да отговаря, защото имаше много изразително лице.

Беше възвърнала самообладанието си със забележителна бързина, след като отначало се бе вдървила от изненадата да го види толкова близо до себе си. Нямаше никакво издайническо изчервяване от неудобство, нито капчица тревога в очите й. Беше останала на мястото си. Дали от засегнато честолюбие? Или от гордост? Или от любопитство? Броуди не се интересуваше особено от причината. Тя беше тук и го слушаше.

Шапката с воала бе сменена от една бяла сламена капела с периферия. Венец цветя обграждаше плоското й дъно, а отстрани се спускаха розови атлазени ленти. Вместо да я превърне в изображение на девствената невинност, шапката я правеше още по-съблазнителна и все пак… в нея нямаше и следа от кокетство.

Този път Броуди поклати отрицателно глава.

— Съгласен съм, че периферията ще пази лицето ви от слънцето, но също така ще държи на разстояние мъжа до вас. Не бих желал да я носите, ако вървите с мен под ръка.

Отново забележката му бе посрещната с мълчание. Тя махна сламената шапка и я смени с друга с бели щраусови пера. Броуди се намръщи в знак на пресилено неодобрение.

— Това със сигурност ще гъделичка носа на мъжа и ще превръща всяка негова дума в кихавица.

Ъгълчетата на устните й се извиха в неуловима усмивка. На Броуди не му и трябваше повече.

Когато свали шапката, тя машинално вдигна ръка и приглади косата си. Това привлече погледа му към черната лъскава маса, сресана на път и прибрана на малък нисък кок.

— Честно казано, мадмоазел, никога не трябва да криете косата си под шапка. Тя самата е украшение, като воала на звездна нощ — промълви той нежно.

Адриен спокойно си сложи собствената кадифена шапка с наситен тъмночервен цвят и без да го поглежда, застяга връзките под брадичката си.

В този миг мадам Симон изникна откъм задната част на магазина, хвърли поглед върху Броуди и се втурна напред, като в изражението й се смени цяла гама от чувства — от ужас и ярост до паника и обида.

— Извинете ме, че се забавих, госпожице. Ако този джентълмен ви е досаждал в мое отсъствие…

— Напротив, мадам Симон — отвърна момичето на безупречен английски. Гласът й беше равен, нежен и официален. Тя може да прави каквото си иска с мъжете, помисли си Броуди. — Струва ми се, че по-скоро аз съм го обезпокоила. — Броуди се усмихна и едва се въздържа да не отметне назад глава и да се разсмее на тази проницателна и предизвикателна забележка. Тя наистина го бе обезпокоила… по най-възбуждащия начин. — Ще ме извините, мадам, струва ми се, че леля ми свърши с покупката си.

С тези думи се завъртя грациозно и се отдалечи. Мадам Симон тръгна след нея, но Броуди я хвана за ръката.

— Представете ме!

— За бога, не разбирате ли… — запротестира шепнешком тя.

— Представете ме — повтори тихо той, после повдигна пакета, който носеше. — Представете ме, или тези рисунки ще се озоват на тинестото дъно на Мисисипи, вместо в задната ви стаичка. И за ваше сведение, „Морска звезда“ се е повредила при буря и е акостирала принудително в Хавана. Ще я ремонтират една седмица. Което означава, че вашата конкурентка, мадам Трюсар, ще получи със закъснение копията на последните модели.

— Една седмица… — промълви възбудено тя.

— Представете ме!

Възможността да открадне цяла седмица в това състезание победи колебанието дали би било благоразумно да удовлетвори молбата му. Обърна се, закрепи една усмивка на лицето си и отиде заедно с Броуди до младата жена и нейната придружителка на неопределена възраст и със съвсем различно лице.

— Мосю Донован, позволете ми да ви представя мадам Жарден и нейната племенница, мадмоазел Адриен Жарден. Мадам, това е мосю Броуди Донован — собственик на параходната компания Кресънт Лайн.

Мадам Жарден го изгледа подозрително.

— Янки?

— За съжаление, да. Не можах да предотвратя това трагично обстоятелство, свързано с раждането ми. Надявам се, че няма да ми се разсърдите, мадам, мадмоазел. — Поклони се първо на едната, после на другата и улови веселата усмивка на одобрение, появила се на устните на Адриен Жарден, както и тъмния блясък в очите й, който разкриваше недвусмислен интерес.

— Приятно ми е, мосю Донован — кимна тя с глава в отговор на официалното представяне.

— Да, приятно ми е, мосю — неохотно повтори леля й. — А сега трябва да ви кажем сбогом.

— Не сбогом… довиждане. Ще се видим пак — заяви Броуди, гледайки право в Адриен Жарден с ясното съзнание, че търпението му ще бъде подложено на тежка проверка. Когато младата жена и леля й излязоха от магазина, той се обърна към собственичката: — Жарден? Къде съм чувал това име?

— Сигурно сте чували името Емил Гаспар Жарден. Говори се, че притежава половината от Вийо Каре и дузина плантации до реката. Адриен е негова внучка. Е, представих ви. А сега ми дайте пакета.

Той й го подаде.

— Но чухте старата врана, лелята — продължи тя, разкъсвайки опаковката. — Вие сте янки. А Емил Жарден се придържа към старомодното отношение към американците.

— Ще видим… — Знаеше, че има някакъв начин, че винаги може да се намери някакъв начин.

След като остави мадам Симон да проучва внимателно рисунките, Броуди излезе от магазина и се спря, взирайки се в отдалечаващата се фигура в тъмночервено. До ушите му достигнаха звуците от цигулката на Кадо. Обърна се, пресече улицата и отиде до слепия цигулар.

— Емил Жарден, Кадо? Къде живее?

— Искаш да знаеш нещо за него? — сепна се старецът и изпусна една нота.

— Искам да зная всичко за внучката му Адриен. Ходи ли на пазар? Ако ходи, кога? По едно и също време ли? В театъра и операта, къде обикновено сяда? Какви покани е приела? На кои балове и маскаради ще присъствува? Искам точните дати и часове.

— Но такива подробности…

— Слугите ги знаят, а те могат да бъдат поощрени да говорят. — Този път не пусна монети в шапката на Кадо. Вместо това пъхна няколко сгънати банкноти в джоба на палтото му.