Маскарад

11.

Разположила се удобно на седалката в сивия мерцедес на чичо си, Реми слушаше успокояващия звук на неговия глас, докато се движеха по Сейнт Чарлз Авеню на път към къщи. От момента, в който напуснаха кабинета на Коул, Марк Жарден бърбореше за сина си, дъщерите си и техните деца, за последните шествия и празненства, в които внуците му са взели участие. Избираше все смешни случки. Реми реагираше подходящо, но вниманието й беше другаде, а погледът й блуждаеше през прозореца сред утринната светлина по булеварда.

Много неща по обичайния път напомняха за карнавалния сезон — разноцветните мъниста, хвърлени от платформите по време на шествията, й намигаха от клоните на величествените дъбове от двете страни на улицата, а пластмасовите чашки, от които гуляйджиите бяха пили любимите си питиета, лежаха захвърлени зад храстите от азалия, чиито пъпки скоро щяха да се пукнат и да се превърнат в красиви розови цветове.

Тук-таме Реми зърваше официалния Кралски флаг на елитния Карнавален клуб, развяващ се пред някоя величествена къща зад натруфената ограда от ковано желязо и високи магнолии. Спомни си, че по традиция само бившите Крале и Кралици на Карнавала имаха привилегията да украсяват домовете си с пурпурно зелено златистите флагове. Пурпур за справедливост, зелено за вяра и златисто за власт…

Дали Марк Жарден умишлено отдалечаваше разговора от случилото се в кабинета на Коул? Защо не й казваше кой е Броуди Донован? Представи си как свирепо бе изгледал портрета. Беше сигурна, че е чул твърдението на Коул, че този Донован е основател на Кресънт Лайн. И все още не беше казал нищо за това, нито пък й предоставяше удобен случай да го попита. Вярно, че и тя, от своя страна, не му натрапваше темата. Защо нямаше желание да го разпитва?

Тогава чичо й обяви:

— Пристигнахме. — Зави между две колонки от ковано желязо. Красивите порти на стария вход за каляски ги очакваха отворени. — Сигурно е хубаво да си отново у дома след изпитанието, което преживя?

— Ако ми беше казал това преди два дни в Ница, сигурно щях да се съглася с теб, но сега имам чувството, че изпитанието едва започва.

Марк замълча.

Щом влязоха в къщата, я посрещна апетитен аромат. Чичо й се спря и вдиша дълбоко.

— Май Нати здраво се е разшетала в кухнята тази сутрин.

— Крайно време беше да се прибереш! — Каза го някаква висока мършава негърка с бяла работна престилка, пристегната около черната униформа. Косата й бе скосена отстрани и оставена да бухне в множество сивкави къдрици отгоре на главата — прическа, която бе едновременно модна и практична и подчертаваше високите скули. Присвитите й тъмни очи наблюдаваха Реми. — Май онзи удар в главата ти е избил не само паметта, но и здравия разум! Да излезеш на разходка, преди да се съмне!

— Ти трябва да си Нати…

— Като се вземе предвид, че съм единствената чернокожа жена в тази къща, не виждам как би могла да ме сбъркаш с някоя друга.

Реми се разсмя.

— Винаги ли си така рязка?

— Ако съм, от теб съм го взела. — Мълниеносният й отговор накара Реми да стигне до заключението, че за двете това е бил обичайният им начин на общуване.

— Къде са… — започна Марк.

— Г-н Фрейзър и г-жа Сибила пият сутрешното си кафе в солариума.

— Ще отида да им кажа, че си в къщи. — С тези думи той забърза към помещението от бяло дърво и стъкло.

— Намерили са бележката, която оставих?

— Аз я намерих — отвърна Нати, — когато ме изпратиха да ти занеса кафе в стаята. Майка ти веднага започна да се тревожи, че след като си загубила паметта си, не знаеш къде живееш и няма да можеш да намериш обратния път.

— Заклевам се, че щях да го намери.

— Опитай се да я убедиш! — Нати поклати ядосано глава.

Въпреки фамилиарния начин, по който й говореше чернокожата жена, Реми забеляза, че тя нито веднъж не я бе попитала къде е била, защо е излязла или пък какво е правила. Спомни си думите на Коул, че Нати е почти член на семейството, но явно не дотам, че да се чувствува задължена да й дава отчет за постъпките си.

Внезапно негърката вдигна ръка и сложи розовата си длан върху бузата й.

— Радвам се, че си у дома. Безпокоях се за теб… — После бързо отдръпна ръката си. — Не знам защо стоя тук и дърдоря, след като имам толкова работа. Кажи на мама и на татко, че закуската ще бъде на масата след двайсет минути. И попитай г-н Марк дали ще остане.

— Да, разбира се. — Нати вече бе изчезнала, без да дочака отговора.

Реми се усмихна, обърна се и тръгна в посоката, в която преди малко се бе отправил чичо й. Сега, когато присъствието на прислужницата не я разсейваше, мислите й отново се върнаха към събитията от тази сутрин. Когато се приближи до обляния със слънчева светлина солариум, долови гласове и забави ход.

— И през ум не ми е минавало, че Бюкенън може да не те допусне до срещата! — В гласа на баща й личеше раздразнение и безпокойство. — Това усложнява нещата.

— Меко казано — отвърна чичо й. — Сега трябва да намерим друг начин да разберем какво е това така наречено доказателство, което застрахователната компания твърди, че притежава. Докато не го знаем, не можем да бъдем сигурни кой е най-добрият начин на действие.

— Защо не се срещнеш тайно с представители на застрахователната компания. Някъде извън офиса. — Предложението идваше от Гейб. — И тогава изрази загрижеността на семейството относно техните твърдения.

— Гейб не мисля, че е благоразумно на този етап — заяви Марк Жарден. — Това може да ги наведе на мисълта, че ние смятаме, че в техните обвинения има някаква истина. Така ще загубим едно ценно предимство при преговорите.

— Всъщност — намеси се баща й, — аз съм загрижен повече от това, че застрахователната компания ще изпълни заплахата си и ще разгласи цялата тази история с „Дракон“. Подобен скандал би ни навредил много.

— Спокойно, татко. Мога да се обзаложа, че застрахователната компания не по-малко от нас иска да го избегне. Но Марк има право. Преди да предприемем каквото и да било, трябва да разберем с какви факти разполагат.

— Бюкенън знае — промърмори баща й. — Този човек е много хитър.

Реми използува настъпилото мълчание, за да направи последните няколко крачки до отворената стъклена врата.

— Добро утро. — Почувствува напрежението, напрежение, което не можеше да се прикрие от усмивките на присъствуващите. Баща й се беше разположил удобно в ратановия стол, майка й седеше до количката за сервиране и разбъркваше сметаната в чашата си с кафе, Гейб се бе подпрял на бялата рамка на прозореца, а Марк Жарден стоеше в средата на помещението, сякаш току-що бе спрял да крачи из него. — Трябва да ви предам, че закуската ще бъде на масата след двайсет минути и да те попитам дали ще останеш с нас, чичо Марк.

Изведнъж Реми осъзна, че всъщност не познава тези хора. Те бяха нейното семейство и все пак й бяха чужди. Дори Гейб. Дори майка й. Детските спомени за брат й не й подсказваха нищо за мъжа, в който той се бе превърнал, а мимолетният образ на майка й в розовата градина не й обясняваше каква жена е тя. Несъзнателно Реми повдигна малко брадичката си и се опита да прогони тревожните мисли.

— Страхувам се, че не мога да остана, колкото и да ми се иска да поглезя стомаха си с боровинковите кифлички на Нати. Трябва да се връщам в офиса. — Марк остави чашата и чинийката си на количката за сервиране.

Реми заговори бързо, сякаш да изпревари тръгването му:

— Преди да вляза, чух разговора ви — нещо за някакви обвинения на застрахователната компания срещу нас. За какво става дума? — Забеляза как си разменят бързи погледи. — Или е нещо, което не бива да знам?

— Няма значение дали знаеш, Реми — заяви чичо й с леко укорителна усмивка. — Те просто оспорват иска, който предявихме. Знаеш какви са застрахователните компании. Внасяш безбожно високи суми, а когато подадеш голям иск по полица, те правят всичко възможно да намерят начин да не ти платят. Точно това правят и в нашия случай.

Реми се намръщи.

— Но от думите ти изглеждаше, че е много сериозно…

— Ах, Реми — засмя се чичо й, прегърна я през рамото и нежно я притисна. — Бизнесът винаги е много сериозен. — Заяви го с пресилено спокоен тон и погледна към баща й. — Фрейзър, помниш ли какво беше, когато решихме да сменим търговския знак на Кресънт Лайн? Повече от месец се мъчихме и ядосвахме.

— Боже мой, така беше — намеси се Сибила Жарден, прекосявайки помещението, за да поднесе на Гейб кафе със сметана. — Как само спориха и се караха! Човек би си помислил, че съдбата на света зависи от тяхното решение.

— Ето, виждаш ли. — Чичо й я потупа по рамото и я пусна. — Трябва да тръгвам. Ще ти се обадя веднага щом науча нещо, Фрейзър.

Реми го наблюдаваше как излиза, питайки се дали ситуацията със застрахователната компания беше такава, каквато той я представяше, и дали това всъщност не е бедата, която тя чувствуваше. Но защо пък точно това? Тя не вземаше активно участие в дейността на параходната компания. И Коул, и Гейб бяха категорични по въпроса. Следователно не се нуждаеха от нейната помощ, дори бизнесът им действително да се намираше в криза. Значи трябваше да е нещо друго.

— Искаш ли малко кафе, Реми?

— Да, благодаря — Тогава забеляза начина, по който майка й сложи ръка на рамото на съпруга си, минавайки покрай стола му, и начина, по който той потупа ръката й. Това говореше за нежните чувства в една връзка, която явно бе заздравена от трийсет и пет годишния брак.

Дали е забелязвала подобни нежности и преди, или ги е смятала за нещо, което се разбира от само себе си.

Загледа се как майка й налива кафе от сребърния чайник във фината порцеланова чаша. Направи й впечатление колко са нежни ръцете й. Забеляза, че лакираните й нокти са средно дълги. Сините изпъкнали вени бяха единствения знак, който издаваше, че младежкият й вид лъже.

Вдигайки поглед, Реми установи, че положението с лицето на майка й е същото — първото впечатление бе за младост и само подробното наблюдение разкриваше леко набръчканата кожа около очите и устата. Беше спокойно елегантна и изискано грациозна. Притежаваше вътрешна сила, не от типа „желязна лейди“, а някак си по-фина и сърдечна. Дали Сибила Жарден е била неин модел за подражание? Били ли са близки? Реми някак си не можеше да си представи, че е поверявала най-съкровените си тайни на тази жена, но не можеше да си представи и че се е карала с нея.

Що се отнасяше до баща й, отношенията й с Фрейзър Жарден й се струваха още по-голяма загадка, тъй като не си спомняше абсолютно нищо за него. Огледа го. Търсеше някаква черта или някакъв жест, който да разбуди спомен, било то и съвсем бегъл. Нищо. Лицето му излъчваше сериозност и замисленост. Тъмните му очи изразяваха угриженост… или може би това беше страх?

— Кафето ти, Реми.

Отмести поглед и пое чашата и чинийката, които Сибила Жарден й подаде. Когато отново погледна към баща си, той бе навел глава. Стана още по-несигурна дали онова, което забеляза в очите му, бе страх, или просто силно безпокойство.

— Ще имате ли нещо против да се прехвърлим в трапезарията? — попита Гейб. — Ако останем тук, няма да мога да устоя на изкушението да се изтегна на този диван и да наваксам съня, който пропуснах, прелитайки над половината свят.

— Уморен ли си? — усмихна му се съчувствено Реми, виждайки сенките около очите му.

— Уморен? — Повдигна едната си вежда, неудовлетворен от избора на думите й. — Направо имам нужда от клечки за зъби, които да подпират клепачите ми.

— Не го прави — посъветва го тя с престорена сериозност. — Със сигурност ще те заболи.

— Какво е една малка болка, когато си вцепенен от умора? — с тези думи той отиде до Реми, провеси ръка около раменете й и се отпусна с цялата си тежест. — Би ли ме отнесла в трапезарията?

— Какъвто си тежък, ще припадна, преди да съм стигнала до вратата.

— Страхувах се, че ще кажеш точно това. — Поизправи се, но задържа ръката си около нея и я повлече. — Откъде взе енергията да излезеш да се разхождаш толкова рано тази сутрин?

— Лесна работа. Аз вече бях на половин свят разстояние от тук, следователно трябваше само да долетя обратно. — Това беше размяна на безсмислици, но Реми съзнаваше колко непринудена е играта, което я навеждаше на мисълта, че близостта между тях двамата се е запазила и след детството.

— Трябваше да се сетя. Това отново доказва колко уморен съм аз — каза той с престорена гримаса на ужас. — Къде точно ходи при тази твоя разходка?

— Взех трамвая и отидох До Канал Стрийт, после се помотах из Френския квартал. — Толкова е спокоен и тих в този час! След това се отбих в Кафе дю Монд, поскитах известно време покрай брега и изведнъж се намерих на пристанището.

— Пристанището. — В гласа на баща й се прокрадна уплаха и неодобрение. — Неподходящо място за една благоприлична млада жена.

— Такава беше и реакцията на Коул, когато ме откри там — съгласи се Реми, влизайки в синята трапезария. На дългата орехова маса имаше прибори за четирима. На мраморния плот на масата за сервиране стил ампир стоеше кристална кана с прясно изстискан портокалов сок. Реми се освободи от ръката на Гейб. — Всъщност той го каза малко по-грубичко — нещо от рода на: „Какво, по дяволите, правиш тук?“

— Чудех се как си се оказала заедно с Бюкенън тази сутрин. — Баща й седна на масата.

— Ето как. — Реми взе каната със сока и напълни две чаши — за себе си и за брат си. — След това той настоя да ме закара до офиса, а после да взема такси. — Подаде чашата на Гейб, взе своята и отиде да седне. — Но когато ние…

— Не, не тук, Реми — предупреди я майка й. — Тук седи Гейб.

Пусна резбованата облегалка на стола, сякаш дървото внезапно бе станало горещо. Поразена бе от това колко неловко се почувствува изведнъж. Още един епизод от миналото изникна в съзнанието й. Беше седемгодишна. Тогава майка й пак й бе съобщила, че не може да сяда тук, с думите: „Това е мястото на Гейб“. Тя по детски бе тропнала с крак: „Но защо той винаги сяда до татко?“

Сега се втренчи в стола, на който без малко щеше да седне, и измънка:

— Не си спомних…

— Можеш да седнеш, Реми — намеси се Гейб. — Нямам нищо против.

— Не, благодаря. — Знаеше, че вече би се чувствувала неловко на този стол, затова си придърпа друг. — Ще седна тук.

— Щом искаш… — Гейб вдигна рамене и зае обичайното си място.

Баща й подхвана отново разговора, сякаш нищо не се беше случило.

— Странно е, че не си намерила такси при Търговския център. Сутрин обикновено има.

— И днес имаше. Но поисках да видя офисите на компанията.

— Защо? — Изгледа я сепнато, а ръцете му спряха на средата на пътя си към чашата с портокалов сок, която Сибила бе сложила пред него.

Вместо да се опита да обясни неясното усещане, което я бе накарало да посети семейната параходна компания, Реми отвърна:

— От любопитство. Исках да видя дали няма да си спомня нещо.

— И спомни ли си? — попита Гейб.

— Спомних си портрета на дядо, който винаги висеше на стената… — В този момент вратата към кухнята се отвори и влезе Нати с поднос. Фрейзър остави чашата си със сок и се облегна назад. Усмивката проясни чертите му.

— Ето я най-после и закуската — весело заяви той. — Мирише чудесно, Нати.

— Че как другояче би могло да бъде — отвърна, тя и постави пред него чиния с яйца Бенедикт, залети със светъл холандски сос и гарнирани с пресни ягоди, малини, ананас и киви. — Всичко, което правя, винаги мирише чудесно и е много вкусно. Знаете го, г-н Фрейзър.

— И да го забравя, талията ми го напомня.

Нати се изкиска и се зае да сервира на жена му.

— Между другото — каза Реми, разгъвайки салфетката върху скута си, — ще ми обясни ли някой кой е Броуди Донован? Коул твърди, че той е сложил началото на Кресънт Лайн? Вярно ли е?

Баща й се скова, а лицето му изрази негодувание и гняв.

— Ако бъдем стриктни, да. — Отряза си от яйцата Бенедикт. — Този човек е бил спекулант и е забогатял по време на блокадата през Гражданската война. Контрабандирал е атлаз и коприна, уиски и вино и още безброй други луксозни стоки, продавайки ги скъпо и прескъпо, докато Югът е изнемогвал за превързочни материали и лекарства, храни и одеяла. Той може и да е положил началото, но един Жарден е направил от Кресънт Лайн уважавана параходна компания — заключи той с апломб, а Нати издаде презрителен звук на недоверие, Фрейзър веднага я стрелна с поглед. — Какво ти става, Нати?

— Нищо ми няма. — Постави чинията пред Реми и срещна спокойно погледа му. — А на вас какво ви става?

Той я изгледа свирепо, но тогава се обади Гейб:

— Балзак ли беше казал, че в основата на всяко богатство стои престъпление?

Фрейзър Жарден премести острия си поглед върху Гейб, а през това време Нати се върна в кухнята с празния поднос.

— Не е смешно, Гейб.

— Съжалявам. — Наведе глава в знак на угризение и дискретно отправи към Реми една усмивка.

— Всичко това е в миналото и нека там си остане, независимо как Бюкенън гледа на него — обяви Фрейзър.

— Да, но… — Реми искаше да попита защо Коул бе казал, че фамилното й име би трябвало да е Донован, а не Жарден.

— Сега трябва да обсъдим настоящето — прекъсна я баща й. — И по-специално твоята амнезия, Реми!

— Какво искаш да кажеш?

— Когато научих за нея, аз се обадих на д-р Джон…

— Кой е д-р Джон?

— Лекар на семейство Жарден от много години. Той се грижеше за дядо ти, той акушира при твоето раждане. Даже да не си го спомняш, сигурен съм, че ще разбереш колко много се е привързал към теб. Той естествено се разстрои, когато научи за амнезията. Разговаряхме с него надълго и нашироко. Препоръча ни една клиника близо до Хюстън. Там имат значителен опит в лечението на случаи като твоя.

— Д-р Джон ни обясни, че е много хубаво — включи се и Сибила Жарден. — Уединено, спокойно и тихо местенце сред гора. Всеки… гост… разполага със собствена къщичка с прислужница и личен готвач. Почти курорт.

— Да не искате да кажете, че трябва да отида там? — Реми местеше поглед от единия на другия и не можеше да повярва на ушите си.

— Д-р Джон ни увери, че удобствата и персоналът са най-добрите, които могат да се намерят. Той знае, че искаме най-хубавото за теб. — Баща й си отряза още едно парченце от яйчения специалитет. — Смятам, че можем да те изпратим със самолет още утре. Имат собствена писта за кацане…

— Не!

— Не? Какво искаш да кажеш? — Изглеждаше смаян от възражението й.

— Искам да кажа, че няма да отида — отвърна тя вече по-спокойно, но не по-малко категорично.

— Но защо? Там ще получиш грижите и лечението, от които се нуждаеш. Целта е да си върнеш паметта. Сигурно го желаеш не по-малко от нас.

— Разбира се, че го желая.

— Те ще ти помогнат, Реми.

— Не могат. Амнезията, която имам, не се поддава на лекарства, психиатрична терапия или хипноза. Повярвай ми! Докато бях в болницата в Ница и отчаяно се опитвах да разбера коя съм, разпитах за всичко. За съжаление моята амнезия е причинена от мозъчна травма и за излекуването й трябва просто време. Специалистът бе абсолютно категоричен.

— Не мога да се съглася — каза Фрейзър. — Смятам, че трябва да чуем още едно мнение. Какъв е този специалист, за когото ни говориш? Къде са препоръчителните му писма? Как можеш да си сигурна, че той е в течение на всичко ново в медицината?

— Проверих! — Взе си парченце канадски бекон с холандски сос. Чувстваше се необяснимо сърдита и несигурна. От какво? От родителите си? Защо? Нима не действаха само от загриженост за нея? Или пък искаха да контролират живота й? Правили ли са го и в миналото? На това ли бе реагирала подсъзнателно?

— Ако амнезията ти е нещо, което изисква време, за да бъде излекувано, то със сигурност клиниката ще ти предостави идеалната обстановка — обади се майка й. — Там ще можеш да си починеш и да се отпуснеш, ще имаш възможност да се възстановиш без какъвто и да било стрес.

— Мога да го направя и тук, мамо. — Остави вилицата си. — Защо сте толкова нетърпеливи да се отървете от мен? Още не са минали и двайсет и четири часа, откакто съм у дома.

— Нетърпеливи сме да си върнеш паметта, Реми — заяви майка й с болка в очите. — Искаме те тук. Но се опитваме да мислим не за себе си, а за това, кое е най-доброто за теб.

— Най-доброто за мен е да остана тук. — Отново я обзе чувството, че трябва да е тук, че това е жизненоважно. За момент се зачуди дали ако не беше това чувство, нямаше да се остави да я убедят да отиде в клиниката. — Започнах вече да си спомням някои неща — Гейб, теб, портрета на дядо. Д-р Жерве ми каза, че познатото обкръжение може да съживи паметта ми. А нали именно тук съм прекарала целия си живот?

— Трябва да се съглася с Реми — обади се за пръв път Гейб. — Щом е започнала да си спомня някои неща, хубаво е да остане тук с нас. Вероятно ще можем да й помогнем.

— Може би… — На Фрейзър явно идеята не му харесваше. — Лично аз обаче не съм убеден, че клиниката не е най-доброто място за нея.

— Аз… — Реми искаше да изтъкне още нещо, но Гейб я спря, слагайки ръка на рамото й.

— Остави на мен да докажа правотата ти. Не забравяй, че съм не само твой брат, но и адвокат. — Намигна й и стисна окуражително ръката й. Признателна за подкрепата, Реми му се усмихна и замълча, а той се обърна към баща й: — В колко часа е събранието на твоя комитет тази сутрин, татко?

— В десет? Защо?

— Дали ще можеш да ме закараш с колата до центъра? Така ще имаме възможност да обсъдим Реми.

— Вече обсъдихме.

— Нима? Тогава ще я обсъдим отново. Но нека не спорим сега — да не разваляме тази възхитителна закуска.

— Добре — съгласи се неохотно Фрейзър.

Повече никой не спомена за клиниката, но темата висеше като дамоклев меч във въздуха. Колкото и добронамерени да бяха родителите й, Реми вече знаеше, че няма да замине. Не можеше да напусне Ню Орлиънс, не и докато не си спомнеше защо беше толкова важно за нея да бъде тук.