Маскарад

20.

Музейният комплекс на площад „Джексън“ не беше мястото. Във всеки случай посещението й в него не й даде никакво усещане, че това е мястото. Реми стоеше до едно от бюрата в административната част на музея, където не се допускаха външни лица и разсеяно въртеше около показалеца си навитата на спирала жица на телефонната слушалка. От нея се чу гласът на Гейб:

— Ако ми се обаждаш пак, за да ми кажеш, че си прекалено уморена, за да отидем следобед до музея, няма да се изненадам — като се вземе под внимание колко рано си станала тази сутрин.

— Обаждам ти се от музея.

— Там ли си? Мислех, че ще дойдеш в два и половина в кабинета ми, за да отидем заедно.

— Да, и аз така мислех. — След като цяла сутрин се бе шляла, из къщата реши, че ще полудее от безделие. Брат й се бе обадил по телефона към обяд, за да й съобщи, че е успял да убеди баща й да не я пращат в онази клиника до Хюстън. Тогава Реми бе споменала, че мисли да отиде по-късно до музея и Гейб веднага бе настоял да я придружи. Тя се бе съгласила. Чак по-късно бе съобразила, че е по-добре да отиде сама — без някой да я разсейва — за да бъде отворена за всякакви впечатления, спомени и усещания за беда. — Не ме свърташе вкъщи, така че излязох рано и дойдох тук да поогледам сама.

— Значи вече си видяла всичко.

— Да. — Не можа да скрие нотките на отчаяние в гласа си.

— Изглеждаш… обезсърчена. Нищо ли не можа да си спомниш?

— Нищо, за съжаление — въздъхна тя. Нищо не й бе познато — нито разположението, нито един експонат, нито един човек от персонала, нищо.

Както гледаше разсеяно редицата от телевизионни монитори върху отсрещната стена, част от охранителната система, забеляза един немлад мъж. Имаше тъмна коса и силно прошарена брада. Почти със сигурност беше същият човек, когото бе видяла в колата пред къщата си. Явно турист. Обаче носеше костюм и вратовръзка. Повечето туристи се обличаха много по-небрежно, особено през деня. Експонатът май не го интересуваше особено. От начина, по който поглеждаше, Реми доби впечатлението, че търси някого.

— Какви са ти плановете сега? — попита Гейб и това отвлече вниманието й. — Ще останеш ли още там или ще се отправиш към къщи?

— Не. Ще…

— Не ми казвай. Струва ми се, че мога да позная. Ще отидеш на площад „Канал“, за да опиташ да изкупиш „Сакс“ и „Гучи“.

Беше толкова сигурен, че Реми се намръщи.

— Какво те кара да говориш така?

— Винаги се отдаваш на лудо пазаруване, когато си разстроена.

— Наистина ли?

— Наистина — заяви той весело. — Бих ти предложил да ти нося покупките, но имам малко канцеларска работа, която трябва да довърша. Защо не се срещнем в „Ла Луизиан“ и да пийнем по нещо в, да кажем… четири и половина? Така ще имаш почти три часа.

— Добре — съгласи се тя, макар че нямаше желание да пазарува.

На другия край на линията Гейб се поколеба, като че ли бе почувствувал неохотата й.

— Реми… няма да се загубиш или отново да се скиташ около доковете, нали?

— Не. Обещавам — усмихна се тя.

— Добре. Значи ще се видим в четири и половина.

— В „Ла Луизиан“.

Когато тръгна да излиза от административните помещения на музея, някаква млада, малко над двайсетте жена с черна коса, късо подстригана на бретон, бързаше насреща й. Тя спря рязко и възкликна радостно:

— Реми! Кога се върна?

— Снощи. — Чудеше се кое е това момиче.

— Как беше на Ривиерата? Очаквах да те видя с великолепен тен, заради който ние, бедните работнички, да се пукнем от завист. Страхотен комплект! От Франция ли го взе?

— Беше в гардероба ми… — Нямаше представа откъде го бе купила.

— Да имах гардероба ти! — жената огледа с неприкрито възхищение тъмнозеления индийски жакет, който Реми бе съчетала с тъмносиня пола и червен колан. — Искаш ли да пийнем някъде по чаша кафе? Имам около час, докато дойде групата, която трябва да водя, а умирам от нетърпение да чуя за Карнавала в Ница. И там ли е така готино като тук?

— С най-голямо удоволствие ще… — започна Реми, сетне млъкна и на устата й се появи принудена усмивка. — Много ми е неудобно. Сигурна съм, че те познавам, но… Не мога да си спомня коя си. Виждаш ли, аз… — поколеба се, но нямаше друг начин, освен да го каже без заобикалки — имам амнезия.

Челюстта на момичето увисна от изненада.

— Ти се майтапиш!

— Иска ми се да беше така.

— О, господи! Ти не се майтапиш! За бога, какво се е случило? Как? О, Реми, трябва да ми разкажеш. — Посегна да хване ръката й и се разсмя малко смутено. — Забравих. Ти не ме помниш. Аз съм Тина Джанели. Двете с теб започнахме да работим тук горе-долу по едно и също време.

След като каза това, направо я повлече обратно към административните помещения, настани я на една маса и отново настоя да й разкаже всичко. Реми я осведоми накратко, придържайки се към основните факти, и в заключение каза:

— Днес дойдох в музея с надеждата да намеря нещо познато, но се почувствувах като външно лице.

— В известен смисъл ти беше външно лице тук напоследък — заяви Тина, ровейки с пръсти в косата си. — Рядко идваше повече от два-три пъти седмично, и то само за няколко часа. Съвсем не както в началото. Разбира се, тогава обстоятелствата бяха други.

— Други? В какъв смисъл?

— Дойде да работиш тук малко след като годеникът ти се удави. Мисля, че си искала да потънеш в нещо и миналото ти се е сторило подходящо. Съвсем не искам да кажа, че това е било само едно развлечение. Струва ми се, че наистина ти доставяше удоволствие. Господи, когато не помагаше за обиколките, ти убеждаваше разни семейни приятели да дадат назаем или да дарят някой предмет на музея — особено за павилиона за петдесетте години на деветнайсети век или за изложбата за Карнавала.

— Но ти каза, че напоследък съм загубила интерес към работата си тук?

— Не точно загубила интерес. Просто имах усещането, че вече не намираш тук предизвикателствата, които си търсила. — Направи пауза и се усмихна извинително. — Май не успях да се изразя добре, но… сякаш го имаш за развлечение, обаче не го намираш за достатъчно стойностно, за да се превърне в делото на живота ти. Разбираш ли ме?

— Горе-долу — промълви Реми замислено и вдигна рамене. — Кой знае? Тази амнезия може да се окаже добро нещо и да ме накара да се огледам по-критично и да реша какво точно искам.

— Дано да е така. Честно казано, винаги съм се питала защо не си се включила в семейния параходен бизнес, но предполагам, че след като живеете заедно, не ти се иска и да работиш с тях всеки ден. — Изведнъж лицето й просия. Хрумна ми нещо. Защо да не дойдеш с мен на обиколката? Поне би точно това ще ти помогне да си спомниш!

Реми погледна големия часовник на стената.

— Няма да мога. Уговорих се да се срещна с брат ми в четири и половина, ще пийнем по нещо…

— Така ли? Колко хубаво! Макар че така и не мога да разбера защо е нужно някаква криза да разтърси семейството, та да почнат хората да се отнасят внимателно един към друг. Вероятно защото все сме заети със собствения си живот. Когато майка ми я сполетя онази ужасна злополука миналото лято, брат ми долетя вкъщи. Седнахме и си поприказвахме — за пръв път от години. Научих толкова много неща за него, които не съм подозирала.

— Хей, Джанели — викна някой от портала, — групата ти е тук.

— Вече? — възкликна тя и погледна часовника. — Гледай ти, подранили са. Трябва да тръгвам. — Изправи се. — Звънни ми, окей? И не се извинявай с амнезията. Имаш номера ми в адресника си — Джанели, на буквата Д.

— Няма да забравя! — Реми я последва навън.

Слънцето беше ярко и топло — нетипично за сивия, влажен и тъжен нюорлиански февруари. Обаче Реми не беше в настроение да му се наслаждава.

Докато чакаше на ъгъла да отмине една от многото теглени от мулета коли, погледна назад през рамо към музея и погледът й попадна на входа точно когато мъжът с прошарената брада излезе забързано оттам, спря се и огледа улицата. Забеляза загрижеността и разочарованието му и си каза, че сигурно човекът, с когото е имал среща, не е дошъл. И тя изпитваше подобни чувства, примесени с обезсърчение.

Започваше да се съмнява в преследващото я чувство, че някъде отчаяно се нуждаят от нея. Започваше да подозира, че този натрапчив вътрешен импулс всъщност е само едно желание да осмисли живота си. Да, това беше разумно, доста разумно.

И все пак съществуваше онзи човек в Ница, с когото се бе боричкала. Защо? За какво? Кой беше той? Описанието на свидетелите беше толкова неопределено, че подхождаше почти на всекиго — включително и на брадатия мъж.

Реми въздъхна и секунда по-късно осъзна, че върви прекалено бързо. Забави крачка и се огледа, за да се ориентира. Беше на Сейнт Ан. Плъзна очи по старите, гладко измазани сгради. Тук-там мазилката бе изпопадала и отдолу се показваха червени тухли. Покрай бордюра от едната страна бяха паркирали коли. Когато наближи една стара висока порта, Реми се запита дали от другата й страна има двор.

Пред една от издрасканите врати бяха струпани кофи за боклук и пластмасови торби с отпадъци, из които ровеше котарак с дълга козина. Видя я и се сви, готов да побегне. Гледаше я подозрително със зелените си очи. Като се изключи едно бяло петно на шията му, целият беше черен.

Огромен. Крайчето на лявото му ухо бе отхапано и Реми предположи, че под дългата му козина се криеха още много белези от рани.

Тя се усмихна. После се сети нещо.

— Ти си Том, нали? Ти си котаракът на Коул.

Направи крачка към него. Той наостри уши, показа ноктите си, изсъска, махна с опашка и скочи върху кофата за боклук. След това се метна върху старата дървена порта и се прехвърли през нея ловко и бързо.

Наистина ли беше котаракът на Коул? Коул живееше в Квартала. Беше почти сигурна. И смътно си спомняше, че апартаментът му се намира някъде на Сейнт Ан. Огледа отново старата порта за коли, зад която бе изчезнал котаракът. Това ли беше сградата?

Няколко крачки по-нататък беше входът. Реми се поколеба малко. После бутна вратата. Пред нея се откри широко студено помещение. Отсреща имаше френски прозорци с предпазни решетки. Отдясно се намираше стълбището за втория етаж.

Реми влезе и забеляза пощенските кутии. Погледна първата — на нея имаше табелка с номер 1А и името К. Бюкенън.

Нямаше звънец, а само голямо медно чукче във формата на ревящ лъв с тежка гривна. Гледа го известно време, сетне посегна към него. Пръстите й несъзнателно бръкнаха в устата на лъва… и напипаха ключа, скрит в кухината. Когато го пъхна в ключалката и го завъртя, Реми си каза, че не влиза незаконно в жилището на Коул, а че просто иска да види дали апартаментът му й е познат и дали ще предизвика у нея някакви спомени.

Добре смазаната врата се отвори безшумно. Влезе и я затвори след себе си. Дневната представляваше мъжка смесица от тежки мебели и изящни кожени дивани и кресла в тъмните оттенъци на кафявото.

Огледа се и забеляза спортната литография в рамка, която висеше на нивото на очите върху гладката стена с канелен цвят. Изображението представляваше боксов мач на открито, множество добре облечени мъже се бяха скупчили около ринга, образувайки море от цилиндри. В центъра двамата боксьори в плътно прилепнали панталони и с грижливо сресани коси стояха един срещу друг. Реми веднага се досети, че това е литографията, пристигнала в деня, когато тя бе отишла в кабинета на Коул, за да го покани на обяд.

Завъртя се, за да разгледа и другите. Сцена от лов на лисици висеше над масивната полица на камината. Очите й бяха привлечени от аленочервените куртки на ездачите на фона на блещукащата кожа на конете им. Вдясно пък висеше една литография на Къриър и Айвз, изобразяваща надбягване с конски впрягове.

Холът… водеше към спалнята… Внезапно видя в съзнанието си златистите отблясъци върху черното желязно легло, лежащите върху скрина мъжки вещи и Коул, облегнат на сините възглавници, гол до кръста, а по-надолу покрит със завивката.

Внезапно тази картина изчезна и Реми установи, че е застанала точно срещу отдалечената врата в дневната. Какво имаше зад нея? Не можеше да си спомни. Любопитството я накара да приближи. Бутна и вратата се отвори. Там беше кухнята — с чамови шкафове и блестящи медни съдове. В единия й ъгъл имаше малка ниша за хранене с прозорци, които гледаха към двора.

Нахлуха още образи. Коул, с престилка около кръста, стои до печката и бърка нещо в меден съд, от който излиза пара. Тя отива до него и му дава някаква хапка.

— Опитай!

Коул послушно навежда глава и тя пъхва хапката в устата му.

— Ммм, вкусно — казва той с лека усмивка и облизва устни. После, продължавайки да бърка с дългата дървена лъжица, вдига ръка, за да мине Реми отдолу и да застане до него.

— Казах ти, че мога да се оправям в кухнята — смъмря го тя.

— А с друго оправяш ли се? — пита той и игриво я целува по върха на нослето. — Струва ми се, че се оправяш и с готвача.

Внезапен шум, стържене на метал и щракване, разпръсна картината. Реми се обърна и видя, че входната врата се отваря. Миг по-късно Коул изпълни рамката й.

Бе преметнал през рамо сакото си, горното копче на ризата му бе разкопчано, вратовръзката му бе разхлабена. В сивите му очи просветна внезапна радост, която заличи уморения му измъчен поглед и миг след това изгасна.

— Какво правиш тук?

— Том беше навън, познах го. — Чувствуваше напрегнатостта му. И своята напрегнатост. — След това намерих ключа в устата на лъва.

— Оставях го там заради теб. Ти често идваше тук и ме чакаше да се върна вкъщи от работа. — Замълча, един мускул играеше конвулсивно върху челюстта му. — Да знаеш само колко пъти през последните няколко седмици ми се е искало да вляза през тази врата и да видя, че ме чакаш.

Стоеше вдървено, в погледа му имаше суровост, но и някаква болка, от която изглеждаше… уязвим.

— Как протичаха нещата между нас, Коул? — Реми направи крачка към него, сетне спря, осъзнала, че й се иска да запази разстоянието между тях. — Какво правехме? Не ни е свързвала само спалнята, нали?

— Не само тя. — Замълча, сякаш не смееше да каже нещо повече.

— Разкажи ми за нас, Коул. Искам да знам. Искам да си спомня. В апартамента ли стояхме? Излизахме ли навън? Къде? Какво правехме?

Той се извърна, извади ключа от ключалката и затвори вратата.

— Понякога стояхме тук и изпробвахме кулинарните си умения — отговори той малко сухо, отиде до коженото кресло, метна сакото си върху облегалката му, издърпа вратовръзката си и я сложи отгоре му. — Друг път излизахме и вечеряхме в някой ресторант.

— В кой? Имахме ли си любими?

— „Мистър Би“, „Кафе Ибиса“, „Л’Игълс“…

— „Л’Игълс“ е едно от любимите ти места — спомни си Реми, представяйки си малкия изискан ресторант с коралови стени и европейски декор. — Казваше, че обичаш да ходиш там заради специалитета им с раци, но всъщност отиваше да се любуваш на колекцията им от старинни литографии.

— Беше заради двете неща. — Изражението му стана по-сърдечно.

— Къде другаде ходехме на вечеря?

— От време на време отивахме извън търговската част на града в „Гардън Рум“ в Къмандърс Пелис или в „Бригстън“, А когато много ни се доядеше червен боб с ориз, обикновено отивахме в ресторант „Мадърс“ на Пойдрас. И разбира се, „Галатоар“.

— Където обядвахме за пръв път — усмихна се Реми.

— Да. Освен това, понякога ходехме на концерти. Ако някой от нас искаше да види какво се представя в „Блу Рум“, отивахме там. Друг път в „Презервейшън Хол“ слушахме джазови импровизации. — Погледна я и по устните му се появи едва забележима усмивка. — След като чу тромпета на Кид Шейк, ти стана фанатичен любител на джаза.

„Презервейшън Хол“ — старата овехтяла постройка, от която се носеше музика по Сейнт Питър Стрийт и Бърбън Стрийт. Сякаш отново чу тромпета в задимения клуб и видя лицето на Коул, което преживява и се вълнува, трогнато и възвисено от музиката. Опита се да си спомни повече, но образите започнаха да избледняват.

Разстроена, че тези видения са така смътни, Реми реши да попита още нещо.

— А в края на седмицата? Правехме ли нещо специално? Отивахме ли някъде?

Той я гледаше замислено.

— Ти все ме мъкнеше по битпазарите, надявайки се да намериш някое съкровище между вехториите. Ако пък видеше съобщение за разпродажба в някой дом от околните общини, отивахме там — особено ако в списъка на предметите имаше изделия от порцелан.

— Купувах ли нещо?

— Веднъж. Откри някаква майсенска ваза, а след това се почувствува толкова виновна, че си платила само петнайсет долара за нея, че я връчи на една благотворителна организация да я продадат на търг. Обикновено накрая се оказваше, че ти само си ровила за удоволствие, а аз съм купил нещо.

— Статуетката на коня! Спомних си! Като онези лъскави гипсови фигурки, които раздават за награди на карнавалите… Когато си бил малък, баща ти те завел на един карнавал и ти си спечелил такъв кон в една от палатките. Затова я купи, нали? От сантименталност.

— Да.

Обхваната от усещането, че сега ще си спомни още много неща, тя не му позволи да продължи.

— Имаше и още нещо, което често правехме в края на седмицата. Какво беше то?

Коул се смръщи и сви рамене. Не беше сигурен какво точно има предвид.

— Когато времето беше отвратително, вземахме касети под наем от видеотеката и гледахме филми.

Реми нетърпеливо направи крачка към него.

— Какви филми?

— „На изток от рая“

— „На брега“… — През паметта й бързо премина една друга случка.

Беше влажен и дъжделив ноемврийски неделен следобед. Дъждовните капки се стичаха като ручейчета по стъклата. Тя и Коул се бяха разположили на дивана пред телевизора, облегнати един на друг и подпрели крака на масичката, върху която имаше две бутилки бира и купа с пуканки.

Коул я отмести, за да смени касетата, и я плесна весело по задника. Тя веднага му го върна с ритник, скочи на крака, зае бойна стойка и с танцова стъпка започна да нанася удари по ръката му.

— Хайде, биячо! Стиска ли ти?

Нанесе още два бързи удара, които Коул парира с длан, докато сивите му очи я гледаха с неприкрита развеселеност.

— Тая няма да я бъде, бебчо. Лошо работиш с краката.

— Лошо? — Отстъпи назад, изсумтя шумно и потри с юмрук върха на носа си. — Ще ти дам да разбереш! Мога да се състезавам — заяви тя, имитирайки Марлон Брандо.

— Да — за ролята на Смешното момиче.

— Така ли? — предизвика го пак тя, приклекна и потри отново носа си с палец. — Защо боксьорите правят така? Носовете ли им текат?

— Няма ли и ти да го правиш, ако не искаш да те удрят там? — Изви ръка и бързо я чукна по нослето. Смеейки се, веднага хвана насочения към него юмрук. — Идвай тук, глупаче.

Когато я притегли в обятията си, Реми се престори, че се съпротивлява.

— Клинчовете не са разрешени!

— А какъв по-добър начин има да проучиш противника?

— Искаш да кажеш да го опипаш — смъмри го тя весело, тъй като ръката му бе вече на задника й. — Това не се ли нарича слизане под пояса?

— Това е удряне под пояса.

— Така ли? — Удари го в корема.

Той изръмжа, повече от изненада, отколкото от болка.

— Да, точно така.

Привлече я към себе си и тя се усмихна доволно, но секунда по-късно се заливаше от смях.

— Не! Не! Не ме гъделичкай! Недей!

Извиваше се, блъскаше го, опитваше се да се измъкне от гъделичкащите му пръсти, но не можеше дори когато се свлече отмаляла на шоколадовия мъхнат килим. Затъркаляха се по пода. Вече се задушаваше от смях.

— Предавам се! Предавам се! — Той милостиво спря и тя започна жадно да си поема въздух, усещайки натиска на краката му върху своите. Видя, че той се смее и каза укорително: — Не се биеш честно!

— Кой се бие? Ти ме нокаутира още преди няколко седмици.

Тя затаи дъх при това искрено признание, вдигна ръка и прокара пръсти по гъстата му коса.

— Щастлив ли си като мен, Коул?

Смехът изчезна от сивите му очи и те се изпълниха със сериозна напрегнатост.

— Всеки път, когато влезеш в някоя стая, Реми, всеки път, когато те видя — за миг сякаш търсеше думите, — сърцето ми се разтапя.

— И с мен е така. — Прокара пръст надолу по бузата до устните му. — Коя беше тя, Коул? Онази, която ти причини болка и заради която се страхуваш? — Почувствува напрежението на мускулите му, опита да се отдръпне от нея физически и душевно и плъзна ръка зад врата му, за да го задържи до себе си. — Обичал си я, нали?

— Бях на деветнайсет години. Обичах това, което мислех, че е.

Не прие краткия му отговор. Съзнаваше, че така той иска да прикрие старата болка.

— Разкажи ми за нея, Коул.

— Няма нищо за разказване. — Този път той успя да се освободи от ръката й, претърколи се и седна с гръб към нея.

— Струва ми се, че има. — Тя също седна, но не направи опит да го докосне. — Как се запознахте?

Последва дълга пауза и Реми си помисли, че той пак ще откаже да обсъжда този въпрос. Но тогава думите дойдоха — неохотни, стегнати.

— Обичаше бокса — ударите, кръвта, блестящите от пот тела. За нея това беше примитивно и вълнуващо. Видя ме как се боксирам. След това ме чакаше навън… Беше толкова изискана… Различна от другите, които бях срещал… Струва ми се, че това ме заслепи.

— И започнахте да се срещате?

— Не толкова често. Посещавах колежа, работех, за да се издържам, и освен това се боксирах, за да изкарам някоя пара отгоре. Нямах много свободно време за срещи. В повечето случаи тя идваше да ме гледа в тренировъчната зала. След това отивахме някъде да пием по бира. По-точно аз пиех бира, а тя чаша вино. Изглеждаше, че за нея няма значение, че нямах пари за вечеря в „Антоан“. Достатъчно бе това, че сме заедно — поне аз си мислех така.

— Но се оказа, че не е така? Как го разбра?

— Един следобед направих грешката да отида да я видя у дома й — една от онези хубави къщи близо до парка Одъбон. Шокът, изписан по лицето й, когато ме видя в антрето… никога няма да го забравя. И гневът, който последва. „Как си се осмелил да дойдеш да ме безпокоиш в къщата ми!“ Целият почервенях и си тръгнах. — Отметна глава назад и се загледа в тавана. — Може и да изглежда смешно, но най-много ме заболя от това, че й бях разказал преди това за баща ми. Аз…

— Баща ти? Умрял е, когато си бил на осем години, нали така ми каза?

— Да.

— Как?

Обърна глава и я погледна. В изражението му имаше суровост и непримиримост.

— При челен сблъсък с друга кола, управлявана от един много виден — и много пиян — бивш сенатор от вашия квартал.

Реми пое рязко въздух. Знаеше за кого става дума. Сенаторът бе един от най-близките приятели на баща й — неговата политическа кариера бе съсипана от автомобилна катастрофа, която го бе оставила парализиран. Като малка бе слушала много пъти историята. — Но винаги съм смятала, че…

— … че баща ми е бил пияният? Лъжа. Знам го със сигурност. Бях там.

— В колата?

— Да.

Тя се втренчи в него. Припомни си шока, паниката, ужаса, които изпита през онзи ден на езерото, когато видя как годеникът й, Ник Остин, се преобърна със скутера. Сърцето й се пръскаше, докато чакаше да излезе на повърхността и да й махне, че всичко е наред. Но той не се показа. И започна претърсване. Цели четири мъчителни часа, преди да намерят тялото му. Тогава откри колко крехък и несигурен е животът. Това бе едно от нещата, които я тласнаха обратно към семейното огнище — към стабилността там. Това се бе случило преди три години, тогава тя бе на двайсет и четири. А колко по-тежко трябва да е било да загубиш някого, когото обичаш, когато си само на осем!

— Коул… — прошепна го, споделяйки страха и болката му.

— Бяхме ходили в зоологическата градина. Майка ми беше на работа и не дойде с нас. Връщахме се вкъщи. Беше започнало да вали. Изведнъж ни заслепиха фарове. Спомням си, че баща ми извика нещо. След това се пресегна и ме притисна към седалката. После имаше звън на стъкло и метал… — Направи пауза и задавено си пое дъх. — Татко лежеше в скута ми. Навсякъде имаше кръв. Разбирах, че се нуждае от помощ, но не можех да отворя вратата. Измъкнах се през страничния прозорец. Дойдоха полицаи, хванах единия и го заведох до колата да помогне на татко. Тогава другарят му го повика: „За бога, Хъдзън, ела бързо тук! Няма да повярваш кой е карал другата кола!“ Ченгето пъхна в ръката ми една окървавена носна кърпа и ми каза да я притискам във врата на баща си. Чух го да възкликва: „Господи, това е сенаторът!“. После другото ченге: „Да, и е пиян като казак.“ По нататък си спомням само, че плачех и държах кърпата върху врата на баща ми, но не можех да спра кръвта. Тя беше навсякъде по ръцете ми… Бях много малък. Не успявах да се справя, а полицаите така и не дойдоха да ми помогнат. Бяха прекалено заети със спасяването на сенатора.

И Реми разбра, че заедно с живота на сенатора те бяха спасили и репутацията му, хвърляйки вината върху другия шофьор, който е бил мъртъв и не е могъл да се защити.

Не каза нищо. Просто прегърна здраво Коул.

След като преживя мислено случката отново, Реми изпита същата болка. Въздъхна дълбоко и откри, че е стиснала облегалката на дивана. Вдигна глава и погледът й попадна върху тъмния екран на телевизора. Изведнъж настръхна.

— А веднъж гледахме телевизия, но… не беше филм. — Смръщи чело от усилието да си спомни, обърна се към Коул и внезапно се сети. — Тебе гледахме! Интервюираха те за местните новини. Защо? Почакай… — Усмихна се облекчено. — По случай годишното коледно празненство за служителите на компанията. Ти го беше организирал на борда на един от корабите ни. По всички палуби имаше гирлянди от лампички. Беше толкова необикновено, че телевизионната станция бе изпратила водещата да отрази събитието.

Реми се обърна и отново се втренчи в телевизора. Сякаш виждаше интервюто — Коул стои на палубата на кораба, облечен с поло и сако. Вятърът развява косата му. Камерата сякаш смекчава острите му черти и им придава, спокойна сила и воля.

— Този празник е страхотен, г-н Бюкенън — казва водещата, зашеметяващо привлекателна негърка. — Как решихте коледното празненство на вашите служители да бъде на борда на един от вашите кораби?

Коул й отправя една от редките си усмивки.

— Градът ни предлага толкова много забавления, че лесно се пропуска фактът, че пристанището на Ню Орлиънс е на второ място по активност след нюйоркското. А понякога дори го надминаваме. Компанията винаги се е гордеела, че Ню Орлиънс е нейно базово пристанище още от създаването й преди повече от сто и петдесет години. Но когато човек прекарва повечето от времето си зад бюрото в една канцелария, той е склонен да забрави това. Наскоро осъзнах колко много от нашите служители — да не говорим за техните семейства — никога не са имали повод или възможност да стъпят на палубата на някой от корабите ни… Когато започнахме да планираме коледното празненство тази година, видях идеален шанс да поправим положението и да припомним на всички какво е Кресънт Лайн.

— Приблизително преди три месеца загубихте един от корабите си? Това изигра ли някаква роля при вземането на решението?

— Вярно е, че един от нашите танкери потъна в Залива по време на буря — за щастие без загуба на човешки живот или вреди за околната среда. Което означава, че имаме още една причина за радост в този сезон на празници.

След това негово заявление репортерката приключи интервюто и Реми се завъртя на канапето и го прегърна радостно.

— Отлично се справи! Как умно го каза за значението на Ню Орлиънс като пристанище и едновременно с това направи реклама на компанията. Винаги съм си мислила, че чичо Марк е специалистът по връзките с медиите! — смушка го в ребрата. — Но не съм сигурна, че ми хареса как флиртуваше с репортерката.

— Това не беше флирт, а просто пускане в ход на чара — отвърна той с леко самодоволна усмивка. — В бизнеса понякога трябва да се играе твърдо, а понякога — меко.

— Никога не си играл меко с мен!

— Надявам се да е било така — разсмя се той и в очите му проблесна пламъче.

Тя отново го смушка.

— Нямах предвид това.

Не можеше да си спомни какво се е случило после, макар че се досещаше.

— Заедно ли прекарахме Коледа?

— Бъдни вечер.

— Какво правихме? — Приближи до коженото кресло и остана права там.

— Отидохме до община Сейнт Джеймс и наблюдавахме как палят огньовете по дигата.

— За да осветяват пътя на Дядо Коледа. — Спомни си традицията, започната от първите заселници. Те палели огромни огньове покрай река Мисисипи, за да помогнат на Дядо Коледа да намери пътя към новите им домове. Усмихна се вътрешно, спомняйки си момченцето — на не повече от седем години, — което се бе присмяло на цялата тази работа.

— Не вярваш ли в Дядо Коледа? — го бе попитал Коул.

— Не!

Тогава Коул бе приклекнал и му бе казал:

— Няма значение… защото Дядо Коледа продължава да вярва в теб. Той винаги ще вярва в теб.

Когато Коул се бе изправил, Реми го бе запитала:

— Ти още вярваш в Дядо Коледа, нали?

— Разбира се! — И тя подозираше, че наистина вярва.

Осъзнавайки, че Коул говори, Реми направи усилие да се върне към настоящето.

— … се прибираше в апартамента и си разменихме подаръците. После отидохме заедно в църквата на нощната служба.

— Ти какво ми подари? — Имаше усещането, че е било нещо специално.

— Старинна брошка.

Смръщи се. Сигурна бе, че тази брошка е свързана с някакъв семеен спомен.

— На майка ти?

— На баба ми.

Пое рязко въздух и несъзнателно попипа с ръка шията си.

— С топаз, нали? — Още преди Коул да успее да кимне в знак на потвърждение, тя знаеше, че това беше брошката, която носеше онази вечер в Ница. — Коул, а защо скъсахме? За какво се скарахме?

— Заради същото, за което се карахме винаги — твоето семейство и неговата разрушителна алчност. Сега… — Не довърши мисълта си, лицето му се помрачи. — Погледни се. Вече настръхна.

Беше прав. Тя не се опита да скрие гневната искра, която запали думите му.

— А ти какво очакваш, Коул? Това е моето семейство!

— И ето ни отново в задънена улица.

— Отношението ти не беше такова в Ница. Защо? Защо се промени така, откакто се върнахме? Тази сутрин на дока. След това в кабинета. Защо ме отблъскваш? Защо?

Той я изучаваше мълчаливо известно време.

— Снощи… на летището… когато те видях отново отдадена изцяло на семейството си, осъзнах, че никога няма да ме обичаш достатъчно, за да вярваш в мен и да разчиташ на мен повече, отколкото на тях.

— Как можеш да говориш така? Аз те обичам!

— По свой начин, да.

Сложи ръка на устата му.

— Не е вярно. Обичам те по всякакъв начин.

Отстрани ръката й от устата си. Пръстите му я стиснаха здраво.

— Не го прави по-мъчително, отколкото е, Реми. Не знаеш колко много ми се иска да ти повярвам.

— Можеш да ми вярваш! Когато ме удариха онази нощ, носех брошката, която ти ми подари. Разбираш, нали? Нямаше да я нося, ако още ти бях сърдита и ако не исках да бъдем отново заедно.

Той издаде гърлен стон и я привлече към себе си. Устата му се притисна настойчиво върху нейната, езикът му задълба вътре и Реми откри, че нищо не се е променило от хотелската стая в Ница — изпита същото чувство за удовлетвореност на дълбока нужда.

В спалнята Коул сам я съблече. Не й позволи да му помага. Беше нещо, което искаше да извърши той. Сваляше дрехите й една по една, докосваше я, галеше я. Тя беше прекрасна със стегнатите си гърди, идеално съответстващи по големина на шепата му, с източените си бедра, с топлата гладка кожа. Гледаше я, изучаваше златистия блясък на кафявите й очи и виждаше там яркия пламък на любовта.

Издърпа покривката на сини райета на леглото, вдигна Реми и нежно я положи в средата. Отстъпи назад и започна да се съблича. Тя го наблюдаваше с полузатворени очи, опряла се на лакти. Имаше великолепно тяло — мъжествено и гладко. Облегна се назад на възглавниците, примряла в очакване. Желанието в очите му се усилваше и когато остана напълно гол, пред нея дръзко се появи и последното свидетелство за това.

Коляното му докосна леглото и дюшекът хлътна под тежестта му. Наведе се и положи гореща целувка върху корема й, от която тя цялата настръхна. Ръцете й се протегнаха.

Искаше да бъде нежен, да направи целувката сладка и продължителна, но Реми толкова му бе липсвала… Беше така изгладнял за нея… Зацелува я жарко по челюстта, после по шията, ароматът й го упояваше. Устата му отново намери нейната, устните й се разтвориха, търсещи и жадуващи ласките на езика му.

Обхванат от яростно желание да докосва, да целува и да вкусва, той я придърпа към себе си с ръце и крака и двамата се отпуснаха в леглото. Коремът и гърдите й се притиснаха към него. Сладкият женски мирис и сладкият женски вкус го подканваха.

Ръцете му се плъзнаха по разпиляната й коса. Обичаше това усещане за коприна и цветя. Галеше тялото й, вземаше в шепите си гърдите й, а тя се извиваше под неговите ловки пръсти. Устата му нежно смучеше, зъбите му нежно хапеха. Тя се гърчеше, пръстите й потънаха в косите му, за да го държат близо. Посегна надолу и го докосна. Ръката й обвиваше и галеше. Чу стона й на диво удоволствие.

— Люби ме, Коул…

Един мускул на страната му трепна, когато осъзна, че тя го убива бавно и нежно. После проникна в нея, по-дълбоко и по-дълбоко. Стоновете му се загубиха в нейните. Искаше да я люби бавно, съвършено. Искаше да му принадлежи този път за дълго. Намаляваше тежестта си, опирайки се на ръце, мускулите му трепереха от усилието да се обуздае, но тя притискаше бедра към него. Не й беше нужна сдържаност. Искаше го целия.

Потъна в нея. После отново и отново. Темпото се ускоряваше. Удоволствието ставаше все по-силно и по-силно, докато накрая избухна в тях, разпръсквайки ги на безброй нажежени чувствени късчета.