Маскарад

3.

Слънчевата светлина струеше през болничния прозорец и обливаше лъскавата атлазена материя, която младата сестра й подаде да разгледа.

— Хубава е, нали? — заяви ниската здрава жена с мургава кожа и тъмна коса, които издаваха средиземноморския й произход.

Прокара ръка по полата на роклята, която лежеше върху скута й.

— Много е хубава… — Въздъхна и се опита да прикрие горчивото си разочарование, — но не си спомням да съм я виждала преди…

Сестрата погледна към оплешивяващия мъж до прозореца, облечен във въглено сиво яке от рипсено кадифе с висока яка. На носа му бяха кацнали очила със златна рамка. Той леко наклони глава и с кимване даде знак на сестрата да отнесе обратно роклята и шала.

Останаха само бижутата — старинна брошка и украсени със сребро топазени обеци. Но и те й бяха непознати. Тя притисна с пръсти слепоочията си и започна да ги масажира. Преди малко една друга сестра й беше дала нещо, от което пулсиращата болка се притъпи, но продължи да я изнервя. Не искаше обаче нещо по-силно — не и сега, когато трябваше да мисли.

— Само това ли съм имала, когато са ме докарали в болницата? — Всеки път, когато погледнеше към мъжа до прозореца, трябваше да си напомня, че той е полицейски инспектор. Не й приличаше на такъв. Ако трябваше да отгатва професията му, би казала, че е директор на училище или учител — човек с авторитет, който може да бъде и строг, и милостив.

— Да, нямахте нищо друго. — Свали очилата си и ги пъхна в горното джобче на якето си. — Нищо за идентифициране — нито паспорт, нито хотелски ключ, нито портмоне.

— Може би са откраднали портмонето ми? Какво се е случило? Сестрата не може да ми каже. Вие знаете ли?

— Двама младежи — американци — ви видели да се карате и боричкате с някакъв човек на Еспас Масена. Те мислят, че той ви е ударил, което се потвърждава от синината до устата ви. После видели как падате на земята. Единият от тях извикал и мъжът избягал. В болницата, при почистването на раната отзад на главата ви, са открили парченца от кора на дърво, а по-късно следи от кръв и косми от вашата коса са били намерени на мястото. Предполагаме, че при падането сте си ударили главата в дървото.

Тези неща тя вече знаеше. Докторът й ги бе съобщил по-рано — синината до устата, раната на главата, за чието затваряне бяха направили дванайсет шева, фрактурата на черепа, сътресението на мозъка и рядко срещаната пълна загуба на памет. Не помнеше нищо за собствения си живот, но не бе загубила запаса си от знания.

— Знам къде се намира Еспас Масена, знам пазара на цветята. Ница е във Франция; Париж е столицата… — Прекъсна потока от факти. — Защо съм била на Еспас Масена?

— Предполагам, за да вземете участие в празненствата на Карнавала.

— Карнавал… Това идва от старинната италианска дума „carnelevare“, чийто свободен превод е „сбогом на плътта“. Има езически произход. Пролетен ритуал у гърците за честване чудото на обновлението — празник, който по-късно римляните свързват с похотта, а християните пригаждат към своята си религия, превръщайки го във време за веселие преди Великите пости. Обичаят хората да се маскират идва от французите.

Инспекторът се поусмихна.

— Никога нищо не е такова, на каквото прилича, нали, мадмоазел?

— А аз? Аз на какво ви приличам? — Чакайки отговор, изведнъж осъзна, че самата тя не знае как изглежда. Намираше се в тялото на човек, за когото не знаеше абсолютно нищо. — Има ли наблизо огледало?

След като обмисли за секунда молбата й, той кимна.

— Ще намеря. — Излезе от стаята и след няколко минути се върна с малко ръчно огледалце.

Докато го поемаше от него, нервите й се изопнаха. Бавно го вдигна и погледна отражението си. Първо видя превръзката около главата и синината до устата. Докосна кичур от дългата си до раменете коса с цвят на коняк, после бледото си лице. Питаше се дали това се дължи на липсата на грим, на ярката светлина или на бозавата болнична нощница.

Реши, че всъщност няма значение и насочи вниманието си върху чертите — изящните скули и нежно очертаната челюст. Веждите й бяха кафяви с жълтеникавочервен оттенък, гъсти във вътрешните си краища и с грациозна естествена извивка. В кафявите й очи блестяха кехлибарени петънца, а тъмните й мигли бяха дълги и гъсти, със златисти краища. Устните й бяха красиво оформени. При най-малкото повдигане на ъгълчетата им върху бузите й се появяваха привлекателни трапчинки. Като се изключи малко мрачният израз на очите, образът в огледалото изглеждаше решителен и горд и загатваше за човек, който смело посреща предизвикателствата.

„Това ли съм аз?“ Свали с разочарование огледалото. От него нямаше полза. Не си спомняше лицето. Не си спомняше нищо.

— Коя съм? Къде живея? С какво се занимавам? Имам ли семейство, приятели? Почти два дни вече съм в тази болница. Защо никой не е почувствувал отсъствието ми? Сама ли съм дошла в Ница? Роклята… — сети се за етикета. — Е от Ив Сент Лоран. Означава ли това, че съм богата?

— Възможно е. Но също така е възможно роклята и бижутата да са ви подарени от щедър любовник. Лазурният бряг привлича доста богати хора. А те от своя страна привличат красивите жени.

— И вие смятате, че съм някоя от тези жени?

— Може би… — Сви рамене. — Обаче повечето от тях просто жалки подобия на Бриджит Бардо, с разрешени руси коси, сладострастни извивки и розови нацупени устни. А вашият външен вид говори за класа.

— Това май беше комплимент. Благодаря ви. — Промърмори го малко сухо.

— Да, така е. — Устата му се изви леко в усмивка. — Във всеки случай красиви жени може и да дойдат в Ница сами, но рядко остават такива дълго време.

— Значи мислите, че познавам човека, с когото са ме видели?

— Може да е било караница между любовници. Или пък се е опитвал да се запознае с вас, а вие сте отхвърлили авансите му.

— Но защо ще отида на Еспас Масена през нощта на Карнавала без придружител и без портмоне? Или пък мъжът е бил крадец?

— Но защо ще вземе портмонето, а не и бижутата ви?

— Не знам… — Въздъхна уморено, объркана и разстроена от пълната пустота. — Трябва да има начин да се разбере коя съм. Трябва да има някъде стая с дрехите ми, грима ми, бижутата ми.

— Бяха отправени запитвания до всички хотели и пансиони в града. Но не бива да забравяте, че по време на Карнавала хората често остават навън през цялата нощ. Следователно отсъствието на някой гост от стаята му за една нощ не прави впечатление. Две последователни нощи вече са друго. Ако имаме късмет, може би ще узная нещо утре.

— Надявам се. Трябва да открия коя съм!

Инспекторът повдигна едната си вежда.

— Казвате го с необичайна настойчивост, мадмоазел?

— Да. — Усети нотката на безпокойство в гласа си и се опита да го обясни. — Имам усещането, инспекторе, смътното, но непреодолимо усещане, че трябва да бъда на някакво определено място. И че е важно. Изключително важно. Като че ли ще се случи нещо ужасно, ако не съм там.

— Къде? — попита той тихо, почти с безразличие, сякаш се опитваше леко да открехне едно прозорче в паметта й. Но не помогна.

— Не знам… — Гласът й заглъхна от разочарование. Колкото повече се мъчеше да си спомни, толкова повече се усилваше туптенето в главата й. Изведнъж усети, че силите я напускат. Отпусна се назад върху възглавниците и стисна очи. Ненавиждаше тази пустота.

— Преуморих ви с въпроси. Съжалявам… Почивайте си. Утре ще дойда пак.

Инспекторът си тръгна и тя отново остана сама — сама с празнотата. Загледа се през прозореца в блестящото синьо небе, което бе дало името на Лазурния бряг. Да можеше да направи нещо, да отиде някъде… Но къде трябваше да отиде човек, за да открие паметта си?