Медуза: Мръвка за тигъра

1

Едва ли нещо може да се сравни с тръпката, когато се обаждаш на най-върлия си враг за приятна раздумка. На малкия екран се появи лице, макар че при такава връзка събеседниците по-често предпочитаха да не се виждат. Този път обаче и двамата бяха обзети от любопитство.

Той се взря в екрана и мигновено разбра защо всички се страхуваха от него. Красив мъж на средна възраст, явно в чудесна форма и със суровите черти на човек, свикнал да заповядва… Но не това беше важното. Очите веднага приковаваха погледа. Сякаш бяха дупки в череп, макар и не празни — в тях пламтеше неподдаващо се на определение нещо, смущаващо разума със своята немислимост.

— Аз съм Ятек Мора — представи се човекът със странните очи. — А ти кой си и защо толкова настояваш да говориш с мен?

Събеседникът му си позволи тънка усмивчица. Намираше се в огромен космически град — едновременно стражеви кораб и база за онези, които вардеха четирите планети за изгнаници в Диаманта на Уордън. Беше на една трета светлинна година от слънцето на системата, за да остане извън обсега на чудатостите, присъщи на Диаманта.

— Мисля, че ти е съвсем ясно кой съм — меко укори той Мора.

Особнякът за миг се смръщи озадачено, ала изведнъж кимна леко и също се усмихна.

— О, кукловодът най-сетне излиза на сцената!

— Присмял се хърбел на щърбел, нали така?

Другият вдигна рамене.

— Да не се заяждаме излишно. Какво искаш от мен?

— Опитвам се да спася живота на петдесет-шейсет милиона души, включително и твоя. А може би и на много повече…

Мъжът с горящите очи неочаквано се ухили.

— Наистина ли си убеден, че точно ние сме застрашените? И че изобщо има опасност за някого?

— Предпочитам да не увъртаме. Знам кой си… е, поне ми е известно за какъв се представяш. Напоследък наблюдавах постъпките ти, особено в Замъка на Харон. Твърдиш, че си шеф на сигурността и работиш за нашите скрити в Диаманта приятели. Засега съм готов да ти повярвам. И искрено се надявам, че казваш истината.

Мора се облегна на креслото си и поумува. После промълви:

— Изглежда знаеш много неща. Всъщност можеш ли да бъдеш по-конкретен?

— Знам защо са тук пришълците. Почти съм сигурен и къде би трябвало да се спотайват. Научих какви са същността и предназначението на Диаманта с неговите твърде интересни микробчета. И изобщо не се съмнявам, че твоите работодатели ще се бранят бясно при всякакво посегателство срещу четирите планети. Убеден съм обаче, че моите началници непременно ще решат да нападнат, когато си поблъскат главите над доклада ми. Не знам само колко яростно могат да отвърнат на удара нашествениците. Да не забравяме все пак, че ще отбраняват сравнително малка позиция срещу силите на огромна междузвездна общност… а ти познаваш достатъчно добре възможностите й, ако наистина си Мора. Накрая сигурно ще се стигне до истинска касапница и за двете страни. Вероятно шефовете ти биха успели да разпердушинят няколко от нашите светове, роботите им пък ще успеят да вгорчат живота на още стотина… а ние ще се разправим с Диаманта. И то веднъж завинаги, повярвай ми!

Ятек Мора никак не се впечатли от логиката в разсъжденията, но личеше, че разговорът му е интересен.

— Добре, ти какво предлагаш?

— Трябва да си поприказваме надълго и нашироко. Тоест не ние, а твоите шефове с моите. Според мен е за предпочитане да се спогодим някак, вместо да развихряме тотална война.

— Нима? Драги приятелю, щом си научил толкова много за тази любопитна история, сигурно съзнаваш и защо тя изобщо започна. Моите шефове, както упорито ги наричаш, след като обсъдиха положението с нас, стигнаха до извода, че Конфедерацията никога не би могла да се спогоди с друга галактическа раса. Не знаеш ли какво ще стане? Ще си организираме достолепна конференцийка, всички ще кажат точно каквото е уместно и правилно, после ще подпишем договор или нещо подобно. Само че вие ще го спазвате ден до пладне. Пратениците ви бързо ще се убедят, че си имат работа с твърде различни същества и…

— Ти поне разбираш ли ги?

Мора пак вдигна рамене.

— Познавам ги и съм готов да ги приема каквито са, макар да не ги разбирам напълно. Съмнявам се, че някой човек е способен да вникне докрай в цивилизацията им, а и те много се озадачават от нашата. Представляваме краен резултат от толкова несъвпадащо развитие, че не вярвам дори чисто абстрактно да се примирим взаимно с нагласите и подбудите си. Отделни екземпляри сигурно биха могли да се понасят… но като цивилизации — никога! Истината е, че Конфедерацията по самата си същност не е способна да търпи подобна могъща сила, която в същото време да е абсолютно неразбираема за нея. Особено пък като си припомним, че моите „шефове“ имат и забележимо технологично превъзходство над хората!

Мъжът от кораба реши да не се впуска в спор, може би защото не успя да открие слабо място в разсъжденията на Мора. Особнякът бе събрал в няколко изречения, и то с безмилостна прозорливост, цялата човешка история. Затова реши леко да промени посоката на разговора.

— Няма ли друг начин? Признавам откровено, че и аз попаднах в нещо като капан. Началниците ми настояват да получат моя доклад. Наложи се да убеждавам компютърния си партньор да ми отвори вратата на нашия модул, иначе не бих могъл да дойда тук и да ти се обадя… а ако компютърът знаеше за намеренията ми, за нищо на света не би ме пуснал. Когато се върна в модула, ще имам броени часове, най-много едно-две денонощия, да съставя и изпратя заключенията си. След това вече нищо няма да зависи от мен. Времето ми изтича, затова се свързах с теб.

— Е, какво точно искаш?

— Предложения. Не беше трудно да разгадая малката ви главоблъсканица. Но истинският, големият проблем е свръх силите ми.

Мора го погледна с искрица на уважение и напомни:

— Известно ти е, че лесно можем да спрем изпращането на твоя доклад, нали?

— Да, това ми е ясно. Но нищо особено няма да постигнете с подобен ход. Необработените данни са изпратени отдавна, те разполагат и с пълен мой запис чрез процеса на Мертън. Дори да ги затрудните за известно време, ще повторят обработката на данните в зона с абсолютна сигурност и защита… и ще имат съвсем същия доклад, който бих написал и аз. А и едва ли биха повярвали, че съм умрял поради нелепа случайност. Само ще си навредите още повече.

— Не е невъзможно да спретнем правдоподобна злополука… за другото обаче си напълно прав. Така няма да спечелим време. Но не успя да ме убедиш, че разполагаш с цялата картинка. Разбира се, ще е жалко да пожертваме Диаманта на Уордън, ала все пак загубата няма да е катастрофална. Явно не си обмислил докрай какво следва от известните ти факти. Вярно е, че ако избухне всеобхватен сблъсък, всичко може да се случи. Само че според нас има шанс поне четиридесет на сто плановете и надеждите на моите „шефове“ изобщо да не бъдат засегнати от това. А вероятността да не се провалят напълно в замислите си е почти стопроцентова, поне от тяхна гледна точка.

Мъжът от кораба видимо се смути.

— От колко време се нуждаят, за да е сигурен успехът им?

— О, за да бъде всичко изпипано както трябва — от десетилетия. Даже по-скоро от цял век… Знам какво си казваш в този момент. Смяташ, че едва ли ще им оставите толкова време. Но дори да е така, няма да сте в състояние да съсипете напълно направеното досега от тях, повярвай ми! Просто ще им причините известно неудобство.

Агентът кимна мрачно.

— А ако все пак им причиним това… неудобство? Какво възмездие могат да стоварят върху Конфедерацията?

— Ужасяващо. От самото начало се уповавахме на надеждата, че ще избегнем мащабното кръвопролитие. Освен това перспективата да съсипем Конфедерацията отвътре ни привличаше неустоимо, признавам. Готови сме на всичко, за да не допуснем тотална война. Нито един от нас не се блазни от мисълта за такава катастрофа, освен може би детински наивните и безнадеждно лудите. — Между веждите на Мора пак се появи бръчица. — Аз обаче продължавам да се питам каква точно част от истината ти е известна…

Събеседникът му не сдържа леката нотка на самодоволство в гласа си, докато излагаше накратко фактите. Мора явно се впечатли.

— Тук-там си оставил бели петна, но трябва да призная, че ме смайваш. Несъмнено знаеш… достатъчно. Дори повече от достатъчно. Боя се, че сме подценили противника. Говоря не толкова за твоите хора, внедрени по планетите на Диаманта, колкото за самия теб.

— О, значи и ти си оставил някое и друго петънце — подсмихна се агентът. — Смятай казаното за подарък от моя страна. И без това щеше да го научиш рано или късно… Тези четиримата са мои копия. Спомни си за процеса на Мертън!

Конфедерацията бе съставила сложен и грижливо обмислен план как да се противопостави поне отчасти на изтънчените и страховити кроежи на своите врагове. Толкова столетия тънеше в безгрижно самодоволство, а изведнъж трябваше да се изправи пред явните доказателства, че е открита от друга, технологично по-развита раса. На най-ключови места проникваха такива съвършени роботи, че никакви тестове не бяха в състояние да ги разпознаят. Всъщност не след дълго на конфедерационните управници им се наложи да схванат, че човешките светове вече са нападнати, и то със стъписващ размах. Оказа се, че средище на враговете е Диамантът на Уордън, където четири обитаеми планети бяха превърнати в затвор за най-блестящите криминални и политически престъпници. Нямаше по-съвършено място за изгнание, защото всички тези светове бяха заразени с миниатюрни организми, които някак си се захранваха от енергия, достъпна единствено в тази звездна система. Микробите проникваха в телата на всеки, който стъпеше на планетите, променяха организма му и го даряваха със странни нови способности. Но същевременно го закотвяха завинаги към Диаманта, защото не можеха да оцелеят далеч от светилото на системата… а участта им споделяха и заразените от тях хора.

Струпването на хитроумни престъпници и политически интриганти на едно място всъщност създаде най-могъщия подривен център в човешката история. Пипалата му се разпростираха и извън четирите свята; той управляваше престъпни организации на още хиляди планети — от разстояние… и по-успешно от когато и да било преди. Само че господарите на огромната машина бяха приковани към своите планети-затвори и мразеха до смърт Конфедерацията, вкарала ги в подобен капан.

Намесиха се и пришълците. Макар да превъзхождаха по възможности човешката цивилизация, те бяха твърде малко на брой и прекалено различни от хората — нито можеха да победят в открит сблъсък, нито да съсипят Конфедерацията подмолно. Само че бързо разбраха какво са открили в Диаманта. И се стигна до сделка. Главатарите на четирите свята, най-могъщите и безмилостни престъпници в цялата галактика — наречени Четиримата владетели на Диаманта — получиха предложение да се възползват от криминалната си мрежа, за да съсипят отвътре Конфедерацията. Естествено — с щедрата помощ на нашествениците. Трябваше да нарушат и затруднят обичайното течение на живота там до такава степен, че управниците на човешката общност дори и да не помислят да се занимават с Диаманта.

Марек Крийгън, Владетел на Лилит и бивш агент на Конфедерацията, измисли план, изпипан до последната подробност, как да бъдат заменени хора на жизненоважни постове с неразличимите роботи. Под надзора на Уогънт Лару, Владетел на Цербер, в роботите се записваше дори съзнанието на личностите, чиято роля трябваше да играят. А тъкмо жителите на Цербер можеха да си разменят съзнанията заради особеностите на микроба на тази планета, освен това там живееше и доктор Мертън, създала процеса за машинно пренасяне на човешката личност в друго тяло, който и Конфедерацията вече използваше. Еолия Матузе от Харон господстваше над свят, където почти всичко можеше да бъде скрито, затова именно на него се срещаха с пришълците… и Мора вършеше работата си оттам. А Тейлънт Ипсир пък, Владетелят на Медуза, отговаряше за суровините и за циркулацията на чуждите технологии между четирите планети. Може би превозваше и самите пришълци. Всеки от Владетелите същевременно контролираше и огромни престъпни организации, разпръснати из самата Конфедерация.

Крийгън се надяваше да избегне страшното опустошение на една тотална война, затова искаше да отслаби и дори да разпокъса Конфедерацията на загубили връзка помежду си звездни системи, на които после да сложи ръка заедно с другите Владетели. Защото единствено на тях пришълците бяха обещали избавление от съвършения затвор в Диаманта и неговите досадни микроби…

Но един от роботите бе разкрит и стъписващите му възможности станаха известни. Конфедерацията бързо надуши заговора и се размърда. Да се изпрати агент нямаше да е достатъчно. Владетелите управляваха с желязна ръка световете си. А и ченгетата също оставаха приковани завинаги към Диаманта и скоро се досещаха за кого им е по-изгодно да работят.

Затова си послужиха с процеса на Мертън — личността на най-способния агент бе пренесена в телата на четирима осъдени престъпници. Всеки от тях бе стоварен на една от планетите в Диаманта, понесъл органичен предавател в тялото си или със заложено внушение да докладва по определен начин. Имаше надежда, че свръхсложен аналитичен компютър ще може да обобщи изпратените от агентите данни и ще разкрие тайната. Освен това четиримата получиха задача да убият Владетелите, та да попречат поне временно на пришълците, спечелвайки отсрочка за Конфедерацията.

Ала докато техният „оригинал“ съпреживяваше приключенията на своите „копия“ на Лилит, Цербер и Харон, все по-ясно виждаше как те се отърсват от скъпи за него ценности, от верността си към Конфедерацията… и дори от представата за това човешко общество, на което той бе посветил живота си.

Сега, уверен, че е разгадал същността на заговора, но и притиснат от своя компютърен партньор и началниците си, той обясняваше всичко това на Мора. Не самонадеяност го подтикваше да разкрие подобна тайна на странния шеф на сигурността, работещ за пришълците. Искаше между тях да припламне доверие. Мора познаваше друго негово „аз“ на Харон — Парк Лакош. Вече щеше да разбере с кого си има работа.

Мъжът с нечовешките очи се изненада.

— Всички те са твои копия? Приказно! В известен смисъл наподобяват роботите на Крийгън, но явно сте направили още една крачка напред по този път. Добре, съгласен съм, че е възможно да постигнем сделка с теб. Подозирам обаче, че щом си съпреживявал всичко, което ги е сполетяло през последната година, вече изобщо не си този, когото Конфедерацията е изпратила тук… а това е ясно и на началниците ти. Всъщност иначе дори този разговор нямаше да се състои. Предполагаш, че е възможно повече да не излезеш жив от своя модул. Сам разбираш, че така и аз оставам с празни ръце. Както и да се спогодим обаче, това няма да означава нищо за онези над теб в системата. Все пак признавам, че съм трогнат от твоите усилия. Между другото, не е задължително да се връщаш в модула…

Агентът се взря право в пламтящите от екрана очи, чийто поглед на живо никой не можеше да издържи.

— Ако изобщо си ме опознал досега, би трябвало да разбираш защо се чувствам длъжен да се върна. Наричат професията ми „убиец“, но аз не съм наемен касапин. Искам да си свърша работата, стига това да ми е по силите.

— Да допуснем, че оцелееш, след като изпратиш доклада си. Какво ще правиш после? Къде ще отидеш? Уверен съм, че няма да се завърнеш в Конфедерацията.

Мъжът в кораба се ухили.

— Да не би случайно да ми предлагаш нова работа?

— Приеми го и тъй, ако желаеш. Искрено се надявам да оцелееш. Ще ми бъде любопитно да си поприказваме на воля.

Агентът се засмя.

— Ами тогава просто хвани за ушите Парк и започвайте. Или Кат Тремон. Или пък Куин Жанг. Хм… да му се не види, още не знам под какво име се подвизавам на Медуза. Не съм стигнал до този запис.

Мора искрено се учуди.

— Досетил си се за всичко това, без да имаш данните от Медуза? Притежаваш изумителен ум!

— Такъв са ме създали и отгледали. — Агентът въздъхна. — Ако ми е писано да живея, скоро ще се срещнем. Ако пък не… ще останат другите, колкото и да се различават вече от мен.

— Ще бъде фантастична сцена да се съберете петимата на едно място. Май трябва да помисля над това.

— Да, същинска приказка — сдържано се съгласи мъжът от кораба. — Но никак не ми се вярва тъкмо аз да се окажа любимецът на компанията.

— Кой знае? Предполагам, че просто ще се сблъскаш с четирима проницателни и амбициозни мъже, които освен всичко друго вече са различни от теб личности… Благодаря ти все пак за предупреждението и доброжелателството. Ще предам разговора ни до последната подробност на когото трябва. Аз също се надявам да избегнем галактическа война, но нека по-мъдрите от мен изберат бъдещето! — Мора се запъна за миг. — Желая ти късмет, противнико — добави той искрено и прекъсна връзката.

Агентът поседя още няколко минути пред потъмнелия екран.

„Не успя да ме убедиш, че разполагаш с цялата картина…“

Наистина нещо липсваше. Другият се държеше твърде безгрижно, изглеждаше прекалено самоуверен. Трябваше да намери последната, жизненоважна частица информация. Може би данните от Медуза щяха да му я разкрият. Дано…

Никак не му се искаше да влезе отново в модула. Там го дебнеше смъртта — не само неговата, а на още милиони хора.

Дали Мора блъфираше? Опитваше ли се да го надхитри, или наистина не се съмняваше в победата?

Мъжът въздъхна, надигна се от стола и тръгна по коридорите на огромния стражеви кораб към скачения с него модул.

2

Вратата се отвори и после се плъзна обратно на мястото си със съскане, което му прозвуча някак зловещо. Макар модулът да бе скачен с кораба, компютърният партньор на агента го контролираше напълно. При нужда можеше да използва самостоятелните системи за захранване и пречистване на въздуха, имаше и синтезатор на храна. Вратата всъщност представляваше въздушен шлюз. Модулът се пренасяше с товарен кораб, после влекач го издърпваше до базата, с която трябваше да се скачи в специално пригодена ниша. Нямаше собствени двигатели.

Компютърът допускаше вътре само своя партньор и щеше да се противопостави с достъпните му средства на всеки опит за нахлуване… а ако натрапникът въпреки всичко успееше, очакваше го сигурна смърт. Агентът обаче знаеше, че за тази мисия Сигурността е заложила специална програма в машината, в която не е предвидено той непременно да остане жив…

— Бързо се върна — отбеляза компютърът, сякаш беше способен да се изненадва.

— Нямах много работа в кораба — уморено отвърна човекът. — А и почти нищо не можах да направя.

— Ти се обади до една от орбиталните станции в Диаманта, при това по защитена връзка. Защо? С кого искаше да говориш?

— Не съм длъжен да ти обяснявам всяко свое действие, тенекия такава! — озъби се агентът, но веднага се овладя. — Точно затова възложиха задачата на двама ни, а не само на теб.

— Защо не поиска аз да те свържа? Щеше да стане много по-лесно.

— И кротичко да запишеш всяка дума! Лицемерието не ти подхожда, мой бездушни съратнико. Работиш не за мен, а за Сигурността.

— Както и ти — напомни машината. — Вършим една и съща работа.

Човекът кимна разсеяно.

— Добре де, няма да споря с теб. Едва ли някога би разбрал за какво съм необходим и аз в играта. Сега обаче ще ти го обясня, изкуствено приятелче! Първо, доверяват ти се не повече, отколкото на мен. Страхуваме се от мислещите машини, затова не започнахме да произвеждаме органични роботи като пришълците. По-скоро опитахме само веднъж… и дълго си близахме раните.

— О, да, такива създания наистина биха превъзхождали хората — безстрастно отсъди компютърът. — Това обаче са абстрактни хипотези, а в моя случай Сигурността контролира напълно програмите ми и ограничава възможностите да се променям. Не съм заплаха за никого.

— Така е, но не това е причината и аз да съм тук. Ако ти дадат пълна свобода да изпълняваш задачата, ще следваш заложените в теб инструкции съвсем буквално, без да те интересуват далечните последици, нито политическите или психологическите усложнения. Ще изпращаш информацията, която ти поискат, дори ако това означава, че милиарди хора ще загинат. А пък аз мога да претегля всичко, да преценя кои данни са най-опасни. Затова в някои неща разчитат повече на мен, макар и да ми нямат доверие… докато твоята задача е да ме следиш изкъсо! Взаимно си подлагаме крак, тъй да се каже. Дори не е коректно да се твърди, че сме партньори. Според мен сме по-скоро противници.

— Не е така — възрази машината. — Имаме една и съща цел, възложена ни от една и съща институция. И ти напомням, че не искат от нас да преценяваме информацията според субективни критерии, а само да съобщаваме истината. Други ще правят изводите — мнозина други, по-добре подготвени за това. Опитваш се едва ли не да поемеш функциите на някакво божество, подтикван от егоцентризма си, а това не е полезно. Е, ще ми кажеш ли на кого се обади?

— На Ятек Мора.

— Защо?

— Исках той да знае, че аз знам… И да осведоми господарите си. Вече се убеждавам, че войната е неизбежна. И доколкото мога да предвидя изхода от стълкновението, те ще загубят всичко, докато ние можем да пострадаме жестоко, но няма да бъдем разгромени. Реших да му напомня това и да прехвърля топката в неговото поле. Или той и шефовете му ще намерят приемливо решение, или войната наистина ще стане неизбежна.

— Избрал си съмнителна тактика, но стореното от теб вече е факт. Как реагира Мора?

— Точно това ме безпокои. Не му мигна окото. Нито се разтревожи, нито притесни. Трябваше да знам как се отнася към опасността. Убеден съм, че сериозно се стреми да предотврати войната по някакви свои подбуди, но не смята, че онези, за които работи, са застрашени от нещо. А в данните, които получавахме от планетите, липсваше именно преценката на пришълците за вероятния край от мащабна война с Конфедерацията.

— Говорил си с един-единствен техен представител, и то от разстояние — напомни компютърът. — Нищо чудно да е добър актьор. А и като се замислиш, нима си очаквал да се държи иначе?

Агентът поклати глава в знак на несъгласие.

— Напразно се съмняваш. Наречи го интуиция, ако щеш, или пък шесто чувство… а може би просто опит. Внимавах колко дълго мълчи, как говори, гледах промените в позата му. Сега знам, че в събраната от нас информация липсва нещо важно. Всъщност и той не пропусна да ми натрие носа…

— Интересно. А потвърди ли основните факти, които вече научихме?

— Всичко е вярно — кимна замислено човекът. — Но това никак не ме радва. Какъв ли фактор сме пропуснали? Разбира се, голям гъдел за самочувствието ти е да потвърдят твоите изводи и догадки. Ако обаче накрая се изгаврят с теб, че въпреки напъните на логиката и въображението си останал сляп за — поне според тях — най-същественото, няма как да не побеснееш.

— Струва ми се, че те разбирам. Затова се върна тук, нали? Боиш се от мен и от Конфедерацията повече, отколкото от пришълците. И все пак се върна. Естествено е да се чувстваш потресен, щом никак не си го смутил с блестящата си прозорливост. Приемам, че нещо сме пропуснали. Но какво е то?

— Нямам представа. Мора ме упрекна, че не съм стигнал до логичния край в разсъжденията си. — Той въздъхна и потропа с пръсти по края на пулта. — Вероятно е свързано с особеностите на пришълците. Ятек твърди, че и за него е трудно, да вникне в същността им, но поне разбира онова, с което се занимават. Значи са важни не самите дела, а подбудите за тях. — Изведнъж мъжът тресна с юмрук по плота. — Но ние знаем към какво се стремят, по дяволите! Няма как да грешим!

Отново стисна устни и си наложи да бъде по-сдържан.

— Сблъскваме се с все същото затруднение от началото на задачата — изрече компютърът. — Нито сме се срещали с пришълците, нито сме ги виждали. Не ни е известно почти нищо за тях, освен че дишат въздух, подходящ и за хората, и се чувстват добре в температурния диапазон, който и човешките същества понасят.

— Това е проблемът — кимна агентът. — Нищо особено няма да науча и от данните за Медуза, освен ако там не е станало някакво чудо. Убиец-психопат, който вижда пришълците, ги обявява за въплъщение на непоносимото зло. Не по-малко лудата Владетелка на Харон смята външността им за забавна — нямало нищо страшно, само дето били ужасно себични. А умни хора като Крийгън и Мора съзират в тях градивна сила. Ето какво знаем след толкова напъна…

— Нито една раса — започна назидателно машината — не може да излезе сред звездите и да постигне толкова много, ако не се грижи за собствените си интереси. Мисля, че би трябвало да пренебрегнем приказките на ненормалния престъпник. Най-вероятно външният им вид е твърде стъписващ за човешките представи или пък миришат отвратително. Нелепо е да очакваме, че еволюцията на тяхната родна планета, колкото и условията да са били близки до земните, е създала същите форми.

— Мислех за страшните му очи… — промърмори мъжът. — Твърди, че не е робот и си е все същият Ятек Мора, осъден на изгнание в Диаманта преди повече от четиридесет години. Не съм толкова наивен, за да вярвам на всяка негова дума, но нека за миг допуснем, че казва истината. Тогава откъде се е взел този вцепеняващ поглед?

— О, сигурно си е променил очите с помощта на микробите на Уордън, за да стряска околните. Както се убедихме, на Харон това изобщо не е трудно.

— Знам ли… Ами ако в зъркелите му се крие някакъв по-особен смисъл? Какво вижда с тях? И как? Дали не ги е нагласил да възприема по-широк спектър от електромагнитните вълни? Не ми се вярва да го е направил само от суета. Или пък е някаква форма на самозащита? Чудя се…

— Много се отклонихме от обсъждането на основното ти задължение!

— Първо искам данните от Медуза. Дано все пак открия в тях липсващата част от картината. Пък и съпреживяването сигурно ще освежи и пришпори малко мисълта ми. Няма да ни навреди да знаем какво е станало и там.

— Но нали Тейлънт Ипсир е жив? На Медуза се провалихме…

— Нима не разбираш, че Владетелите на Диаманта вече са най-малката ни грижа? Имам нужда от повече информация! На онази планета явно са в по-пряка и по-редовна връзка с пришълците. Остави ме да събера всички данни, които са ми необходими!

— Мога ли да разчитам, че независимо от резултатите ще съставиш и изпратиш своя доклад?

Агентът кимна енергично.

— Ще имаш проклетия доклад.

Стана и се премести пред главния пулт, настани се удобно в голямото меко кресло.

— Готови ли сме?

— Да.

Машината спусна психосондите, които човекът нагласи старателно върху главата си. Почти не усети инжекцията, вкарала в тялото му веществата, подготвящи неговата психика за обработка на особеното знание, което щеше да се излее в нея.

Двойникът, изпратен на Медуза, имаше в черепа си органичен предавател. Затова всяка случка или изречена и чута от него дума накрая попадаше в компютъра като необработени данни. Сега всичко това щеше да мине през съзнанието на агента, за да отсее той вече известните неща и ненужните дреболии. Двойникът щеше да разказва, сякаш се намираше в модула… а и действително беше така в един доста чудноват смисъл.

Лекарствата и невралните сонди си свършиха работата. Собствената му личност и памет избледняха като фон, мястото им зае почти същият човек, ала и някак различен.

— Заповядвам на агента да докладва.

Компютърът изпрати командата дълбоко в психиката му, която човекът вече не контролираше.

Записващите устройства се включиха.

Мъжът в креслото се прокашля. Мънкаше, пъшкаше, изричаше несвързани думи, докато съзнанието му пресяваше и подреждаше данните.

Накрая заговори.