Дванадесета глава В леговището на звяра

Когато се събудих, стори ми се, че не ми достигат няколко часа сън. Все пак бях се възстановил донякъде и мозъкът ми отново заработи.

Влизането в града не беше чак толкова страшен проблем, но какво щях да правя после? Знаех само, че ей сега ми предстои да проверя теорийката си за унищожаването на системата чрез преобразяване отвътре. Уви, за да не се издъня бързичко, трябваше да пипам внимателно, а не ми достигаше време за това.

Досадните месеци в транспортната гилдия ми се отплатиха с лихвата. Просто изчаках един идващ към града влак да спре и влязох заедно с него, щом изключиха силовото поле. Знаех наизуст къде са разположени камерите и скенерите по цялата гара, както и неизбежните „слепи“ зони. В този миг — гол и без косъмче по тялото си — сто на сто бих привлякъл вниманието на всяко ченге, затова си наложих крайна предпазливост.

Разчитах на втръсналия ми влак от Рошанд, който трябваше да пристигне по-късно. Знаех, че все някакви копои ще слязат от него — или са били на обучение другаде, или тепърва пристигаха да се трудят в Сивата падина.

Между площадката за пътниците и сектора за автоматично товарене и разтоварване на багажа имаше местенце, където камерите не надникваха. Притичвах на зигзаг и накрая успях да се вмъкна зад един ескалатор в края на пътническия сектор. И за пръв път откакто бях на Медуза, се принудих да осъзная, че ми предстои да убия поне неколцина, ако смятам да продължа. Нямаше да се разстроя особено, ако очистя ченгета или лакеи на правителството, но както си представях плана, щяха да си го отнесат и един-двама невинни. Това вече никак не ми харесваше, макар да си спомних за онези петдесет и петима, които безропотно се оставиха да ги погубят. Твърде типично не само за огромното мнозинство от хората тук, но и за цялата система, с която исках да се надхитрям!

В замисъла ми помогнаха наблюденията и опитът от градския живот. Паметта ми бе професионално изкривена — събираше и подреждаше почти всяка дреболия, колкото и безполезна да изглеждаше тя. В моя занаят човек не знае кога ще трябва да се възползва от някоя неизгодна за противника подробност.

Погледнах часовника над входа за пътници. Налагаше се да бъда напълно незабележим още около два часа. Ако направех първия ход твърде рано, можех лесно да се проваля. Докато чаках, няколко гарови служители минаха съвсем близо до мен, но не ме видяха.

Оставаха десет минути до пристигането на влака и аз започнах да се изнервям. Никой не се бе мяркал наблизо вече половин час, а имах нужда от първата си невинна жертва. Всъщност дори чух как композицията спря пред силовото поле, когато ми провървя. Доближи ме отговорничка по обслужването на пътниците. Изскочих бързо и безшумно от скривалището си.

Всичко свърши за секунда-две. Бях оформил ръб от назъбен вкостен хрущял на десния си лакът, подсилих допълнително и мускулите на ръката си. Обезглавих жената с едно движение, но имаше изправящ косите миг, когато главата й се търкулна почти в обсега на по-близката камера. Сграбчих я навреме, макар от това преживяването да не стана по-приятно.

Знам, че звучи ужасно, но с тия изумителни способности за възстановяване, които ни даваха микробите на Уордън, трябваше да нанеса смъртоносен удар в първия миг, иначе щях да загазя.

Постарах се да наподобя външността й само приблизително. Намъкнах дрехите, въпреки че ме стягаха на някои места, а другаде висяха. Сандалите обаче категорично нямаше да ми станат, ако не поработех по-продължително върху ходилата си, а тази маскировка ми беше нужна съвсем за малко.

Имаше още един напрегнат момент — други двама като че се канеха да минат край скривалището ми с грозния му пълнеж, но пък точно тогава влакът се показа иззад завоя и се плъзна в коловоза си. Всички се разтичаха да си вършат работата.

Дотук ми бе провървяло, само че отсега нататък трябваше да разчитам още повече на късмета си. Вратите изсъскаха и пътниците започнаха да запълват перона. Щом зърнах две ченгета, представлението започна. Разбира се, и други хора щяха да видят какво става, но разчитах на навика им да оставят всичко в ръцете на СН при подобен неприятен инцидент.

Поиздърпах обезглавения труп, за да се подават ръка и крак, после изскочих от скривалището си и се развиках истерично:

— Полицаи! Елате тук, моля! Побързайте!

Никой не вика копой на Медуза, ако не се е случило нещо ужасно. Видях двете млади лица — бяха мъж и жена — да се обръщат към мен озадачени, след това почти едновременно погледнаха натам, накъдето сочеше ръката ми. Пуснаха саковете си на перона и дотичаха.

— Какво става? — попита жената по-скоро загрижено, отколкото надменно.

— Т-ук има т-труп! — заекнах убедително, наглед уплашен до припадък.

Двамата се стъписаха в първия миг и приклекнаха до тялото, а аз се преместих, за да ме закрива ескалаторът. Повечето пристигнали бяха побързали да се махнат от гарата, но скоро щяха да дотичат — макар и неохотно — поне двама-трима служители от транспортната гилдия.

Ченгетата се оказаха лесна плячка. Проснах и двамата в несвяст, преди да се усетят, после ги убих — почти безкръвно, но също толкова светкавично. Не биваше да се помайвам, защото саковете им още се набиваха в очи на перона.

Веднага се отървах от дрехите на първата си жертва и облякох униформата на мъжа. Добре че беше горе-долу с моите мерки, трябваше да изглеждам спретнат.

Надзърнах — колкото и да беше невероятно, никой не зяпаше. Реших, че е дошъл моментът да завлека тичешком телата под влака. После спокойно се появих на перона, взех сака на мъжа и подвикнах:

— Добре, ще те чакам отпред!

Нарамих чантата и стъпих на ескалатора.

Голямата зала на гарата беше пълна и шумна, това много ми помогна. Шмугнах се в тоалетната и прерових вещите на ченгето. Както и предполагах, бяха го прехвърлили току-що в Сивата падина, затова реших да се примиря и със следващия риск. Влакът щеше да отпътува обратно към Рошанд след три часа. Ако онази жена от пътническата служба не липсваше чак толкова някому, може би нямаше да открият труповете веднага. А и полицайката сигурно тепърва идваше на работа в този град, не биха започнали да я търсят толкова скоро. Е, да, стига компютърът да не беше изкарал на нечий екран тревожен сигнал, че са изтървали изведнъж багажа си и са хукнали нанякъде. Как обаче бих могъл да се предпазя от всички възможни опасности?

С картата на редовия копой влязох в буса и се отправих към градското управление на СН. Имах нужда от друго тяло, защото приликата ми с ченгето беше доста неубедителна. Добре поне, че познавах комплекса на СН в Сивата падина, бях научил и немалко от „слепите“ зони благодарение на вероятно вече покойната майор Хокрау.

Слязох на спирката преди управлението и успях да пъхна сака в един контейнер за отпадъци, без да попадна пред обектива на нечия камера, след това влязох откъм гаража, а не през главния вход. Униформата беше достатъчна, за да не ми обърнат внимание, неколцина само ми кимнаха нехайно.

В средата на сектора за поддръжка на возилата естествено имаше „око“, въртящо се бавно на поставката си. Лесна работа… Поразходих се, докато намеря ченге от женски пол, което въвеждаше нови команди в ремонтните автомати. Поприказвахме и когато обективът се обърна в друга посока, отървах се от събеседничката си. Този път успях да огледам добре лицето й и веднага го наподобих. Жената беше доста едричка, но нагодих тялото си без проблеми и се преоблякох в нейната униформа, скрит зад колата.

Когато се показах пред камерата, бях точно копие на полицайката. Изчаках досадното устройство да се завърти отново и натиках трупа в багажника на возилото.

Извадих „своята“ карта от джоба, повиках асансьора и се качих в приемната. Там винаги имаше навалица и най-много рискувах да се натъкна на приятелче на убитата. Знаех, че не бих могъл да заблудя неин познат дори за минута.

Важното обаче е да се държиш все едно тук ти е мястото и в момента изпълняваш нечии заповеди. Обикновено това стига, защото хората не подозират чак толкова дръзка наглост. Настаних се в една от нишите с терминал, където копоите въвеждаха докладите си.

Не очаквах никакви затруднения с простичките кодове, каквито използваха тук, но се оказа, че дори няма никакъв код за достъп. Пъхаш си картата, камерата ти сравнява мутрата с холограмата… и толкова. Липсваше даже сканиране на ретината или дактилоскопичен сензор.

Набрах „Кор, Чин Лу“ и зачаках досието й да се появи на екрана. Прехвърлих го до края и се зачетох в последния запис. Точно това търсех.

„Арест, в 14:16 от служители в Центр. у-ние, на 17-9-51. Регистр. в у-нието на гр. Сивата падина в 03:55 на 18-9-51. Присъда — оконч. понижение. Прехв. за изп. в Център в 09:22 на 18-9-51. Отп. В 17:05. Случаят приключен и заведен в архив под № 37–6589234.“

Лесно се досетих за смисъла на информацията. Докарали са Чин тук в ранната сутрин, регистрирали са я, незабавно са я осъдили на окончателно понижение и официално са я предали на колегите си от Център да я правят каквото искат. И доколкото разбирах, трябваше да замине в пет часа и пет минути, значи след по-малко от час. Със совалката, защото нищо друго не потегляше по това време.

Може би трябваше и аз да попътувам още малко…

Нахалството и дебелокожието не са ключ към всички врати, но пък вършат истински чудеса в едно толкова строго регулирано общество. Излязох преспокойно от управлението и се запътих към спирката на буса. Нямаше смисъл да рискувам с кола на СН — несъмнено нарядите за отпускане на возила се следяха особено строго заради старшинството сред ченгетата. Внезапно спрях, напсувах се тихичко и заобиколих към гаража. Колата с трупа още си беше в ремонтната ниша. Трябваше да е служебно возило, дадено за ползване на последната ми жертва. Можех да се поразходя… дано само проклетата машина да работеше!

Стигнах портала по пътя към космодрума без затруднения, ако не се брои скрибуцането в предната ос — явно точно заради него колата трябваше да бъде ремонтирана. Излязох, представих картата си и обясних, че нося документи, които друг от колегите ми е забравил да предаде. Звучеше правдоподобно и ме пуснаха.

Добрах се до сградата малко преди кацането на совалката, значи разполагах с двайсетина минути. Не бях стъпвал тук, откакто ме стовариха на Медуза, но не забелязах никакви промени. Помещенията бяха тесни и не впечатляваха с нищо, защото през тях минаваха малко пътници, и то рядко. Видях само двама важни чиновници в чакалнята. Нито следа обаче от Чин или съпровождащи ченгета. За пръв път по гръбнака ми мина тръпката на предчувствието, че съм се издънил.

Объркването ми явно пролича, защото единият чиновник — белокос мъж на средна възраст — стана и ме доближи.

— Случило ли се е нещо?

Не отговорих веднага, първо си припомних чия роля играя. Още с никого не бях говорил в това превъплъщение и тепърва трябваше да се преструвам на жена.

— Да, господине. Нося забравени документи за една затворничка, която трябва да бъде изпратена в Център, но не я виждам тук.

Гласът ми звучеше доста нелепо, ала все пак приличаше на женски; на Медуза и това стигаше.

Мъжът сви вежди.

— Позволете да погледна.

Бях готов за проявата на любопитство. Носех разпечатки от досието на Чин. Не биха подлъгали копой, но дано бюрократът не се задълбочава особено…

Зачете се, после се усмихна и ми върна хартийките.

— Лесно е да разсея недоумението ви. Затворничката е изпратена на осемнадесети, тоест вчера.

Сякаш ме порази мълния и за миг загубих самообладание. Бях спал не няколко часа, а повече от денонощие върху купола на Сивата падина!

Видът ми трябва да е бил също толкова смачкан, както самочувствието, защото човекът от правителството подхвърли:

— Служебни неприятности ли ще имате?

Кимнах и се постарах да скалъпя убедително обяснение.

— Да, господине. Съвсем отскоро съм тук и макар че само трябваше да предам документите, когато се върна и обясня за сбърканата дата, няма да сдъвчат сержанта, а мен. В управлението дисциплинарните мерки са много строги…

Той закима със съчувствие, изглеждаше искрен.

— Ясно. Дайте ми картата си.

— Моля?

— Казах да ми дадете картата си. Ще видя какво мога да направя за вас.

Нямах никакъв избор. Поглеждах с ъгълчето на окото към изхода. Вярно, бях извън града, трябваше просто да изскоча и да си плюя на петите. За жалост обаче се намирах в една от най-непристъпните сгради на Медуза точно защото бе извън защитата на силовите полета. Тук патрулираше жива охрана с мощни лазерни пушки. Ако се втурнех към вратата, сигналът за тревога щеше да прозвучи мигновено. Останех ли, вероятно губех всякакви шансове за измъкване от капана. Реших да изчакам събитията и да прахосам наведнъж силите си в последен напън едва когато загубя надежда.

Мъжът се върна в чакалнята само след две-три минути. Подаде ми усмихнат картата.

— Мисля, че ще си изпълните задачата, полицай. Ще уредя нещата с началника ви, защото и без това сте на смяна утре от осем часа сутринта. — Намигна ми. — Никой друг няма да научи, нали?

Престорих се на тъп(а).

— Нима ще отнесете документите в Център?

— О, не, за съжаление не мога. Няма да пътувам до там. В совалката обаче има предостатъчно място. Регистрирах ви като моя гостенка, ще се върнете със сутрешния полет. Все пак пренощуването ще ви струва немалко, защото в Център всичко е скъпичко. Но поне ще си свършите работата, без да ви сполетят никакви неприятности.

Преливах от невинно изумление.

— Искате да тръгна с вас?

— Да — кимна чиновникът. — И по-добре да побързаме, защото вече е време да се качваме в совалката. Е, решихте ли?

Стиснах зъби. Там, навън, беше примамливата свобода. Совалката щеше да ме отнесе към нова огромна опасност, но пък едва ли в момента можех да направя нещо за Чин. Реших да довърша представлението, а и не вярвах, че биха ме оставили да избягам.

— Добре, господине. Много ви благодаря.



Разбира се, не ми беше трудно да проумея какво е станало. Никой — абсолютно никой! — на този свят не може да разчита толкова дълго само на късмета си. И ако всичко върви като по вода, значи някой просто се готви да те подхлъзне. Не знам чий труп бяха открили прекалено рано, но сигурно добре са се позабавлявали, докато са наблюдавали как се напъвам безплодно, закъснял с цял ден.

Удобният салон на совалката също беше какъвто го бях запомнил, но този път пътувах само с двамата важни чиновници. Излетяхме плавно, почти не усетихме ускорението в креслата от пластопяна. Порадвах се на вече позабравеното усещане за безтегловност.

— Кацаме в Дюнкол след пет минути — съобщи глас с много отчетливо произношение. — Останете в креслата си и не разкопчавайте предпазните ремъци.

Малко се учудих, защото предполагах, че сме отлетели право към Център, където сигурно ме очакваше „тържествено“ посрещане. Вместо това наистина кацнахме в Дюнкол — главния град на средния континент. Оказа се, че моят благодетел слиза тук. Пожела ми успех и напусна совалката, сякаш наистина не подозираше кой (коя) съм и какво представлявам… а може пък и да не му бяха казали цялата истина.

— Пътниците да се качват — обади се гласът. — Следващо кацане — в Център.

Вдигнах рамене. Не си струваше да се развихрям в дивашки изпълнения. Вече бях на кукичката и някой сигурно бавно навиваше кордата, наслаждавайки се на богатия улов.

Влязоха трима нови пътници — мъж и жена в черните дрехи на висши служители, и момиче, което толкова много се различаваше от тях, че неволно зяпнах.

Жените на Медуза не са хубавици. Е, свикнеш ли веднъж с външността им, почти започваш да ги харесваш, макар да са прекалено едри и мускулести. В края на краищата всекиму може да се случи да си смени пола, нали!

Момичето явно беше от Медуза — никой друг не би оцелял в тукашния климат с подобни ефирни дрешки по себе си. Но мургавата й кожа не беше придобила дебелото защитно покритие, с което бях свикнал. Да не говорим за телосложението й — през живота си бях срещал твърде малко жени с такива форми, да не споменавам пък, че умееше да ги показва при всяко свое изкусително движение… Имаше и чаровна усмивка върху прекрасните си устни, а необичайно дългата й коса беше светлокестенява.

— Тикс, седни ето тук и затегни ремъците — заповяда мъжът.

Тя засия.

— Както наредите, господарю.

В гласа й прозвуча нещо почти детинско, но не можеше да се отрече, че е съблазнителен. Забелязах, че се усмихва непрекъснато и не отделя поглед от самодоволния бюрократ. Той също скоро разбра, че съм се вторачил в сценката.

— Не сте ли виждала досега момиче за забава?

Завъртях глава.

— Не съм, господине. Аз съм от Сивата падина, при нас не се срещат.

— Така си е — потвърди той гордо. — Вие ги арестувате и ни ги пращате, пък ние им даваме нов живот.

След последните думи се изкикоти. И аз разтеглих устни в усмивка, макар да не ми беше весело. Долавях нещо неестествено у Тикс.

Разбира се, всички споменаваха от време на време момичетата за забава. Разправяха, че много ги бивало да развличат високопоставените си господари по всевъзможни начини. Чудех се обаче защо на планета, където жените преобладаваха, нямаше и момчета за забава!

Мъжът се оказа приказлив. Или не знаеше кой (коя) съм, или беше изключително надарен актьор. Разказах му набързо накъде и защо пътувам и той сякаш не намери нищо особено в историята.

Обясни ми, че момичетата за забава не са служители като всички останали, а по същество са робини. Е, не нарече Тикс с тази дума, но смисълът на увъртанията беше ясен. В тази категория попадаха само закоравелите престъпнички, осъдени на окончателно понижение. Повечето завършваха окаяния си живот по спътниците на газовия гигант Момрат, другите попадаха в ръцете на опитни психокасапи от Отдела за рехабилитация на криминални елементи.

— Някои хора в този отдел са истински художници! — увери ме мъжът разпалено. — Не бихте повярвала в промяната, ако знаехте как изглеждаше Тикс преди процедурата…

— А няма ли и момчета за забава? — не се сдържах накрая.

Тузарът завъртя глава.

— Не става! Процесът зависи от микробите на Уордън. Когато майсторите премахнат висшите психически функции или каквото още там правят, обектът неизбежно застива завинаги в женски организъм. — Ухили се порочно на Тикс и тя потръпна от удоволствие. — Аз поне нямам нищо против.

Наложи се да потисна напъните за повръщане. Робството беше едно от най-гадните прегрешения на всички варварски епохи, които човечеството бе надживяло, а не можех да си представя нищо по-страшно от създаването на… доволни роби! Струваше ми се ужасно извратено. За какво са им те на планета, където могат да използват машини за същата цел? Имаше едно-единствено обяснение — така гъделичкаха гнусната си мания да властват. Този тип явно бе „възнаграден“ с Тикс от правителството, защото си вършеше чудесно работата и се бе издигнал до съответния ранг. Изглежда я водеше навсякъде като символ на положението си, а и за да угоди на порочната си жажда някой да му се подчинява безпрекословно. Казах си тъжно, че едва ли бих открил по-очебиен признак колко е болно това общество.

Преборих се с желанието си да очистя тутакси идиота и спътницата му — заедно с Тикс, която в известен смисъл отдавна беше труп.

Двайсетина минути след излитането гласът отново прозвуча в салона:

— Моля, останете в креслата си и не разкопчавайте предпазните ремъци. Предстои ни скачване.

Жената се смръщи недоумяващо и се обърна към мъжа.

— Нали трябваше да кацнем в Център?

Той закима.

— Не знам какво става. Да не е някаква повреда?

Нямаше илюминатори, за да видя къде сме, но настръхнах. Дойде и моят ред, казах си. Време беше да събера сили, за да се разшетам пъргаво при първа възможност.

Последваха няколко тласъка на двигателите за корекция на траекторията и скоро задният люк на салона изсъска.

Мъжът вдигна рамене.

— Не знам защо, но току-що се скачихме с орбиталната станция.

Разкопчах ремъците, въздъхнах и се изправих.

— Не се тревожете — казах му. — Просто аз ще трябва да сляза тук.

Загрузка...