Медуза: Мръвка за тигъра

Втора глава Стоварен и изоставен

Освен чрез редовната поява на храната нямах с какво друго да меря времето, но явно пътуването доста се проточи. Сигурно не им се харчеха излишни пари за превоз на затворници по най-бързите маршрути.

Най-сетне се скачихме с кораба-база, отдалечен на около една трета светлинна година от системата Уордън. Узнах това не чрез някакви нови усещания, а защото старите изчезнаха — нямаше я вибрацията, постоянен мой спътник напоследък. Иначе в еднообразното ми живуркане нищо не се промени. Май изчакваха да съберат достатъчно криминални от всички краища на галактиката, за да ни откарат по планетите. Оставаше ми само да си седя и да предъвквам получените данни — за милион и първи път. Понякога размишлявах и над факта, че сигурно не съм далеч от предишното си тяло (вече го възприемах само така). Чудех се дали не надзърта в килията от време на време, ей тъй — от празно любопитство.

Имах време и да поумувам над положението в Диаманта и причините, превърнали го в съвършен затвор. Разбира се, не приех без съмнения тази глупост — в природата не съществува идеален затвор, макар че този тук можеше да води която и да е класация. Щом стъпех на Медуза и започнех да вдишвам тамошния въздух, някакво чудато микроминиатюрно създание щеше да се заеме с домакинството във всяка моя клетка. Щеше да си живее там, да си похапва от мен и дори да си заработва насъщния, справяйки се с вредните микроби, пазейки ме от болести и най-различни неприятности, свързани с физиологията.

Вездесъщата гадинка явно имаше нужда от нещо — елемент или дявол знае какъв друг фактор, намиращ се единствено в системата Уордън. Никой още не бе го установил, пък и липсваха възможности за сериозни изследвания. Не беше съставка от атмосферата, защото совалките постоянно пътуваха между планетите, а в тях пътниците дишаха изкуствено пречистен въздух без никакви вредни последствия. Не беше и в храната, поне това успяха да проверят. Оказа се възможно хората да живеят съвсем спокойно в напълно изолирана среда, например в изследователска станция, обикаляща около някоя от планетите. Но отдалечен прекалено много от слънцето, миниатюрният организъм загиваше, дори да имаше въздух и храна от Диаманта. И понеже вече бе променил човешките клетки, за да се настани уютно, а те зависеха от него, за да си вършат нормално работата — умираше се в страшна агония. Критичното разстояние беше около четвърт светлинна година и с това съвсем логично се обясняваше позицията на кораба-база.

Условията на четирите планети обаче се различаваха, и още как! На всяка от тях микробът правеше с хората нещо специфично. Явно то зависеше от разстоянието до местната звезда, щом този фактор изглежда бе най-важен за оцеляването на дребосъка. Измененията бяха необратими и се запазваха, дори ако човек после се прехвърлеше на друг свят от Диаманта.

Миниатюрните организми сякаш притежаваха свойство, смътно наподобяващо телепатията, само че никой не разгада точно как общуват помежду си. Очевидно не бяха разумни същества, но поведението им изглеждаше предсказуемо. Повечето причинени от тях промени свързваха колонията в едно човешко тяло с процесите в друго… или много други. Ако си способен — контролираш своите мъничета. Именно тази дарба определяше кой на кого е шеф по планетите на Диаманта. Лесна за разбиране система, макар никой да не бе я обяснил досега.

А за Медуза знаех само, че е страшно студен и враждебен свят. Ругаех непрекъснато, защото не бях зареден с нормално програмиране, та да се опирам на пълноценна подготовка. Докато науча кое как става, щеше да мине време… може би прекалено много време.

След почти шест денонощия — тоест седемнадесет порции храна — започнаха друсане и трясъци, които ме принудиха да се просна на койката с нещо като лек пристъп на морска болест. Но не бях недоволен. Досетих се, че разместват килиите и ги нагласяват за навлизане в планетната система. Очаквах този момент с доста противоречиви чувства. От една страна, отчаяно жадувах да се измъкна от тясната кутийка, която ми предлагаше единствено възможности за влудяваща скука. А от друга — излезех ли оттук, щях да попадна пак в килия, макар несравнимо по-просторна и вероятно по-хубава — Медуза. Колкото и да ми се отплаща със забавления, загадки, вълнения и не знам още с какво, за разлика от тая дупка, там щях да си остана завинаги.

Друсането скоро спря, последва кратко затишие, изпълнено поне за мен с напрежение, после пак усетих вибрации, много по-забележими отпреди — движехме се. Сега или бях в по-малък кораб, или по-близо до двигателите. Както и да е, минаха още пет безкрайни денонощия (петнадесет порции), докато стигнем целта. Вярно, бавничко напредвахме, но и това беше доста добро постижение за кораб с подсветлинна скорост, най-вероятно — напълно автоматизиран товарач. Когато вибрациите затихнаха, разбрах, че сме в орбита около планетата. Отново се разкъсвах между възбудата и раздразнението от приклещилия ме капан.

Чух пукане и внезапно зазвуча високоговорител, за чието съществуване досега не подозирах.

— Всички затворници, внимание! — заповяда метално кухата пародия на мъжки баритон. — Навлязохме в орбита около планетата Медуза от системата Уордън.

Не ми каза нищо ново, но останалите, колкото и да бяха, сигурно чак сега научаваха къде са попаднали. Можех да отгатна какво изпитваха, спомняйки си бъркотията в собствената си глава. Вероятно същото важеше стократно по-силно за тях, защото аз поне бях що-годе подготвен.

— След малко — продължи гласът — вратите на вашите килии ще се отворят и вие ще можете да ги напуснете. Настоятелно препоръчваме да постъпите именно така, защото тридесет секунди по-късно те ще се затворят отново и вакуумните помпи ще започнат да изсмукват въздуха, за да стерилизират помещенията. Това означава смърт за всеки, който реши да остане.

Мила подробност, казах си. Похватите им не само предотвратяваха всякакви опити за бягство, но и ти предлагаха да продължиш или да умреш по техните правила. Питах се дали някой би предпочел смъртта.

— Веднага след като излезете в главния коридор — дъднеше гласът, — ще спрете пред килиите си, докато вратите се затворят. През това време не трябва да правите нито крачка, иначе автоматичните системи за сигурност ще ви изпарят на място. Ще унищожим незабавно всеки, който не мълчи или откаже да се подчини на заповедите. Щом вратите се затворят, ще получите указания какво да предприемете по-нататък. Подгответе се за излизане… сега!

Преградата се плъзна встрани и аз побързах да мина през отвора. Имаше малка бяла вдлъбнатина с отбелязани места за поставяне на ходилата. Подчиних се на заповедите, колкото и да беше вбесяваща цялата тази история. Да си гол и изолиран в кораб, управляван изцяло от компютър, е нетърпимо унизително, защото ти се внушава, че всяко твое усилие е напълно безсмислено.

Все пак поне можех да се оглеждам. Стояхме в дълъг, задънен коридор, към стените на който бяха прикачени тесните ни килии. Озъртайки се, преброих десетина затворници, не повече. Подбрана реколта, казах си кисело. Голи и смачкани пандизчии, които скоро щяха да бъдат зарязани на света долу. Какво ли намираха компютрите и майсторите на психосондирането в подобни унили типове, та непременно трябваше да ги оставят живи? Поне самите затворници не бяха наясно, в това не се съмнявах.

Вратите се затвориха с трясък. Ослушвах се напрегнато, сякаш очаквах писъка на някой непохватен мърльо, щом започне изпомпването на въздуха, но нямаше и намек за подобна мелодрама. Дори някой да бе избрал този път към избавлението, ние не научихме това.

— По моя заповед — излая гласът откъм тавана — ще се обърнете надясно и ще тръгнете бавно, в колона по един към края на коридора. Там ще намерите совалка, която ще ви спусне на повърхността. Ще заемете седалките в посока отпред назад, без да оставяте празни места. Щом седнете, незабавно затегнете предпазните колани.

Двама-трима замърмориха кисело, кратък изблик светлина от стената изсъска в краката на провинилите се, макар никой да не пострада.

Гласът продължи, без да споменава произшествието.

— Обърнете се надясно… сега! — И ние веднага се подчинихме. — Насочете се бавно към края на коридора, както ви бе обяснено.

Вървяхме безмълвно и наистина никак не бързахме. Металният под беше дяволски студен и лично на мен ми се щеше по-скоро да се озова в совалката.

Салонът й се оказа учудващо луксозен, макар седалките да не бяха предназначени за голи тела. Настаних се на третия ред и нагласих предпазния колан. Преброих по-внимателно спътниците си. Първото ми впечатление се оказа вярно — бяхме само деветима, шестима мъже и три жени.

Люкът се затвори и след секунда чух съскането на херметичните уплътнения. Груб тласък… и поехме по последната част от пътя си.

Забелязах, че совалката е твърде съвременна и удобна, за да превозва само пандизчии като нас. Значи бе един от междупланетните съдове, които непрекъснато сновяха из Диаманта на Уордън.

Високоговорителите над главите ни изпукаха и чухме много по-приятен женски глас. Звучеше досущ като човешки.

— Добре дошли на Медуза! — започна той като учтива екскурзоводка. — Както несъмнено вече са ви обяснили, пътувате към планетата, която ще бъде ваш дом от днес нататък. Щом стъпите на нея, губите възможността да напускате Диаманта на Уордън, но вече няма да сте затворници, а граждани на нашата общност от четири свята. Властта на Конфедерацията над вас свърши в мига, когато влязохте в совалката. Имаме четири такива и шестнадесет товарни кораба. Съветът на системата Уордън ръководи нашата самоуправляваща се общност и автономията ни е призната от Конфедерацията. Разполагаме и с представителство в Конгреса. Всеки от четирите свята е със своя администрация, независима от останалите. Каквито и да сте били преди, каквото и да сте извършили, сега сте граждани на Медуза — нито повече, нито по-малко. Миналите ви деяния няма да бъдат припомняни или използвани срещу вас. Важно е само какво правите като граждани на тази планета от системата Уордън.

„Да, приятелко, повярвах. Колкото вярвам и в добрите феи.“ Ако очакваха да се хвана на лъжата, че властниците на Медуза нищо не знаят за миналото ни и не разполагат с пълните ни досиета, значи имаха твърде ниско мнение за мен.

— След пет минути ще кацнем в Сивата падина — продължи гласът. — Там ще бъдете посрещнати от представители на правителството, ще получите достатъчно топли дрехи и ще бъдете заведени в център с подходящи за вас условия, където ще отговорят на всичките ви въпроси. Подгответе се за извънредно студено време. Сивата падина се намира в северното полукълбо, където сега е зима и условията са твърде сурови. Не изпускайте от поглед своите водачи, никъде не отивайте сами. През този сезон климатът е смъртоносен за новодошлите. Макар технологичното равнище на Медуза да предлага множество удобства, все пак сме първобитна планета в сравнение с така наречените цивилизовани светове. Освен това физическите потребности на местните жители ги отличават качествено от всички други хора в галактиката. Затова не се учудвайте, че сградите са много студени за навиците ви. За вас е подготвен специален подслон. Нашето правителство държи на точността и усърдието, необходими за оцеляването в такава неблагоприятна среда. Моля ви да се въздържате от неподчинение. Отново ви приветствам с добре дошли на Медуза!

Макар да ни казаха, че вече сме свободни хора, никой не продума до края на полета — най-вече защото още не можехме да се отърсим от затворническите си навици, както и от напрежението преди кацането. И аз не бях изключение. Ето, повтарях си, започва се…

Спускането през атмосферата ни пораздруса до тракане на зъбите, но който и да пилотираше совалката, определено си разбираше от работата. Въпреки въздушните вихри се приземихме благополучно, стигнахме до сградата на космодрума и почти опряхме в нея.

Само след минута механизмите на въздушния шлюз се включиха, контролната лампичка изведнъж светна в зелено. Чу се съскане на пневматика и вратите се дръпнаха встрани. В първия миг не помръднахме. После седналите най-близо до изхода се изправиха и тръгнаха към него. Въздъхнах и ги последвах.

В покрития проход ни скова нетърпим студ. Всички бяхме голи и без много-много да се замисляме, се втурнахме към сградата. Влетяхме в залата посинели. Там вече ни чакаха мъж и жена. Развикаха ни се да отидем веднага при дългата маса до едната стена и да си изберем дрехи, за да не замръзнем. Не се наложи да ни увещават дълго. Е, на мен специално ми беше трудничко да си намеря нещо по мярка, затуй грабнах първото, което що-годе ми пасваше. Имаше стандартно вълнено бельо, дебели куртки и панталони и топли ботуши с козината навън. Разбира се, почувствах се много по-добре, когато се навлякох с няколко ката дрехи, но вече бях толкова премалял от студ, че ми трябваше време да си припомня къде съм.

— Щом свършите с обличането, стройте се ето тук! — кресна жената с пронизителния глас на строеви сержант.

Подчиних се веднага по вкоренен рефлекс, сякаш бях попаднал отново в курса за начална бойна подготовка. Едва когато застанах в редицата, действителността ме връхлетя с пълна сила. Вече се намирах на Медуза… и още с първия мразовит повей след отварянето на совалката в тялото ми бяха започнали да нахлуват странните микроби, които щяха да се превърнат в мои най-бдителни надзиратели.