Осма глава Дивите

Когато се отдалечихме достатъчно от повалената тълпа, аз спрях и се обърнах към жените. Бях се сетил да взема още една лазерна пушка и колан със зарядно устройство, само че не можех да разчитам дълго на оръжията. Освен това се оказах единственият, който умееше да си служи с тях.

— Тъй… Сега ни очаква по-неприятната част — уверих спътничките си. — Ще пратят ударни групи навсякъде из тези тунели, а пък ние трябва да пълзим в мръсотията под мостовете и да не шукваме, когато минават отгоре. Схванахте ли положението?

Кимнаха. Вторачих се в онази, която познаваше плетеницата на канализацията — много привлекателна жена, едва ли на повече от двадесет и пет години.

— Можем ли да излезем близо до линията на влаковете? Тя май се сепна.

— Нали щяхме да се измъкнем там, където се излива помията?

— Няма време за обяснения. Точно защото го споменах, ще знаят къде да ни търсят. Не забравяй, че имат следящи устройства из тунелите, освен това всички копои ще се включат в издирването. Само че едва ли са могли да разположат скенерчетата си там, където не са прокарани кабели… Ако сме достатъчно предпазливи и тихи, няма да ни видят долу в говната. Знам и че обективите са с ограничено фокусно разстояние, ето защо на екраните всичко под мостовете ще се вижда доста размазано. Хайде, да тръгваме! Ти ще ни водиш. Морфи, сещаш ли се какво съм намислил?

Тя вдигна рамене.

— Поне можем да опитаме…

— Добре. Вървим в колона по един след водачката; никакви приказки, докато не ви разреша. Напред, банда — скачайте в тая ароматна баня!

Послушаха ме, макар и не без колебание. Гнусотията, сред която попаднахме, се оказа по-гъста, отколкото си мислех, и стигаше почти до кръста ми.

Нарочно ги бях водил обратно по пътя към кафенето с надеждата, че поне някои от следящите устройства може още да са повредени, но не разчитах особено на това. Трябваше да се ориентираме според обстановката — явно ни предстоеше дълго джапане в нечистотиите, докато се измъкнем.

Следващите няколко часа опънаха нервите ни до скъсване. Очакванията ми маршрутът за спасение, за който се „изтървах“, да бъде блокиран, се оправдаха. Неведнъж бяхме принудени да се скатаваме, вцепенени от страх заради ченгетата, отвеждащи други групи от Съпротивата; често над главите ни притичваха и тежковъоръжени ударни отряди. Бяхме се оплескали невъобразимо, подхлъзнахме се и падахме, и вече разбирахме, че няма да издържим още дълго.

Дотук имахме късмет. Сполучливата ми дързост само доказваше, че не бива да пращаш овце срещу овце, ако подозираш, че все ще се намери и някой вълк-единак. Пазеха ни — все още — недостатъците и пропуските в системата за наблюдение, както и фактът, че под този град с над триста хиляди жители имаше поне хиляда километра канали. Ченгетата просто не успяваха да ги обхванат. Сигурно се надяваха да сбъркаме поне веднъж, за да прегрупират мигновено силите си и да ни сгащят.

Гордеех се със своите четири жени! Не се предаваха, въпреки ужасното напрежение — отлично знаеха, че първият ни гаф ще бъде и последен. Този път копоите нямаше да се доверяват само на компютрите; във всеки екран сега се взираха чифт зли и зорки очи…

Най-сетне бяхме принудени да спрем. Не можехме да понасяме безкрайно вонята и мръсотията, нито пък вечно да се изплъзваме на патрулите.

— Колко остава до изхода при влаковете? — попитах нашата водачка.

— Както пълзим, поне още час.

Никак не ми допадна този отговор.

— А до най-близкия изход от града?

Тя се замисли.

— Ако съдя по номерата в този сектор, помията се излива от едно място на десетина минути оттук. Само че там има енергийна преграда.

— Ще рискуваме. Нямаме друг избор. Да вървим!

Тя вдигна рамене и всички продължихме напред.

Стори ми се, че и до отводната тръба се мъкнахме цял час. Отдалеч чухме шума на отвратителния водопад, а течението край нас ставаше все по-силно. Наблизо до отвора нямаше никакви мостчета, но не се съмнявах, че някъде наоколо е поставен скенер, поне за да следи за проникнали животни, ако случайно силовото поле се скапе.

Опитах се да огледам отвора, но успях да видя само как отпадъчните води се стичат в някакво хранилище, и, разбира се, зърнах лилавите проблясъци на енергийната бариера.

— Вижте, силовото поле е отвъд гадния поток. Сигурно стига до повърхността на хранилището, но ако се гмурнем, ще минем под него. Знаеш ли от каква височина ще паднем?

Жената завъртя глава.

— Навсякъде е различно. Тази пречиствателна станция е разположена в стара каменоломна. Дори да не паднем отвисоко, самото хранилище може да е с дълбочина петдесетина метра.

Подсвирнах тихичко.

— Май загазихме. Все пак ще трябва да търсим изхода към транспортния терминал.

В този миг по проходите над нас се разнесе тропот на бягащи крака, който спря внезапно. Някой горе се разшава, по мръсотията около нас зашариха лъчите на фенерчета. Край на колебанията — ченгетата сигурно бяха от най-печените, с които разполагаше градът.

— Ей, вие долу! Знаем, че сте тук! — подвикна рязък женски глас. — Изскачайте един по един, да не слезем да ви приберем, че ще стане по-лошо! Току-виж ни ядосате достатъчно, за да ви очистим още сега!

Озърнах се към спътничките си.

— Какво ще правим? — попита ме Чин, сякаш знаех отговорите на всички въпроси във Вселената.

— Нищо особено — въздъхнах. — Можете ли да плувате?

И четирите кимнаха. Олекна ми.

— Тогава поемете си дълбоко дъх, гмуркайте се в говната и не се показвайте повече. Оставете течението да ви влачи.

Морфи сгуши глава между раменете си.

— Да се гмурнем в това?

— Чак докато паднем долу, а то ще стане скоро. Онези ще скочат при нас след минута-две. Пък и вече достатъчно се вмирисахме, има ли някакво значение?

Вдишах и издишах с напън, пак вдишах и се потопих със затворени очи, стискайки скъпоценните пушки.

Отчайващото преживяване направо увенча мъките ни в тунелите. Нищо не виждах, само усещах, че гъстата помия ме носи непоносимо бавно. Дори не знаех дали наистина цялото ми тяло е скрито. Накрая реших да издържа, докато не припадна или не ме изгори силовото поле, а ако трябваше все пак да си подам главата, за да дишам, щях да изскоча със стрелба.

Не знам колко дълго търпях този ад, но по едно време бълвочът около мен сякаш се разреди, а и недостигът на кислород не ме тормозеше чак толкова. Изведнъж главата ми се подаде не над повърхността, а встрани от нея. Мигновено се свих на кълбо, за да не докосна енергийната преграда. После вече падах, и то все по-бързо. Изтървах и двете пушки, сурнах се надолу поне двайсетина метра и пльоснах в хранилището.

Изобщо не бях сигурен, че ударът няма да ме осакати или убие, но вместо това само потънах надълбоко. Извих се по инстинкт, като че плувах в най-обикновена вода, и след миг изскочих над повърхността.

Тук нямаше никакво течение, от трите ми страни се издигаха отвесни скали. В далечния край беше автоматизираната пречиствателна станция. Не вършеше кой знае какво — на хората почти не им пукаше за околната среда. Работеше само когато я осветяваше слънцето и просто смесваше отпадъците с чиста вода, а после ги изсипваше в реката, която пък щеше да ги отнесе в океана.

Наклонената стена от бял бетон не беше много висока. Веднага заплувах натам. Стигнах до нея учудващо бързо и изпълзях нагоре. Почаках дишането ми да се успокои и реших да се изкача до горния край, седем-осем метра над повърхността на хранилището. Щях да почакам там другите, но нямах намерение да се бавя прекалено, защото ченгетата сигурно вече тичаха насам, след като бяха докладвали на началниците си какъв път за бягство сме изнамерили.

Пак запълзях, но изведнъж се сетих, че дотук плувах по твърде необичаен начин, а сега пък движенията ми бяха доста непохватни. Ръцете ми, придобили цвета на кафявата мръсотия в тунелите, приличаха на плавници! Значи се бях преобразил със смайваща бързина. Реших по-късно да се огледам подробно, защото първо трябваше да се изкача по стената.

Не се наложи да чакам дълго. Очите ми бързо се приспособиха към гъстия здрач и скоро видях две глави да доближават убежището ми; след тях се появи и трета.

Когато първият силует започна да се катери към мен, едва не извиках от изненада. Нагоре по стената пълзеше някакво чудовище с форма, твърде далечна от човешката — черно и лъскаво, с изострена муцуна и обтекаема глава, с плавници отпред и силни крака, завършващи с ципести ходила. Втората твар се измъкна от хранилището, тъкмо когато първата ме доближи и изпищя от ужас.

— Ей, не се тревожи! — побързах да я успокоя. — Пак съм си аз! Микробите на Уордън са ни преобразили, за да оцелеем в тази гадост. Хайде, идвайте насам! Скоро ще си бъдем предишните, стига да се отървем.

Взрях се и забелязах, че щом постояха на стената при мен, кожата им загуби блясъка си и започна някак да… сълзи, сякаш телата ни се състояха от податлива глина, която сама знаеше какво да прави. Чудно, но изведнъж се ободрих — ето ти го доказателството за силата на стимула! Попаднеш ли в непоносима среда, променяш се. Вече можех да си обясня по-лесно и умението на Дивите да се изплъзват от нежните лапи на СН.

Но как тези смахнати микроби разбираха какво ти е необходимо, и то за частица от секундата? Откъде извличаха неимоверно сложната информация за функциите и структурата на тялото, та да са в състояние да го преобразят?

Изчакахме още пет минути. Чин се бе спасила, макар ужасена и потисната от нежеланото приключение. С нас бяха Морфи и другата непозната, но водачката ни през тунелите липсваше.

Бързичко си възвръщахме „обичайната“ човешка форма, защото мъничетата в нас усещаха какво ни заобикаля. Това показваше, че те или винаги се нагаждат към първоначалното състояние в нормални условия, или им е достатъчна нашата представа за себе си. Само дето нямахме коса и засега кожата ни си оставаше тъмнокафява.

Бях не по-малко сащисан да видя как плавниците ми полека-лека отново се превръщат в ръце. Щом станахме достатъчно човекоподобни, за да стоим и ходим изправени, огледах за последен път хранилището. Четвъртата жена я нямаше.

— Трябва да се махнем оттук. Отсреща май ми се мярна патрул…

Морфи завъртя безпомощно глава, взирайки се ту в мен, ту към гнусната каша.

— Но тя още не се е измъкнала!

— Няма как да й помогнем. Или не е успяла да се промени навреме, или се е заклещила някъде и са я спипали. Нима ще й стане по-добре, ако ни гръмнат или ни промият мозъците? Тръгваме!

Онази, чието име още не бях чул, се вторачи озадачено в мен.

— Накъде?

Въздъхнах.

— Все едно. Само не бива да се размотаваме повече тук.

Затичах се по стената и щом стигнах до някаква стълба от другата й страна, се втурнах веднага надолу, а над мен лазерите вече осветяваха нощта. Нагазих в плитка река и преджапах към отсрещния бряг, без дори да проверя следват ли ме другите. Нямах време, а и нима бих могъл да ги влача насила? Исках да се добера възможно най-бързо до гората, за да се скрия между дърветата.

Изведнъж чух вика на Морфи:

— Залегнете!

Изобщо не се замислих, ами се проснах по корем във водата. Чак тогава извих глава, за да погледна нагоре. Над мен прелетя малък, осветен отвътре прозрачен мехур с две ченгета в него. Носеше се почти безшумно над реката, докато прожекторът на машината шареше упорито. Сред толкова стърчащи камъни сигурно и ние приличахме на загладени отломъци, защото странното въздушно возило ни подмина. Предположих, че СН не се занимава всеки ден с такива обиколки, значи здравата се бяха настървили да ни открият!

Щом светлините изчезнаха, ние побързахме да се шмугнем в гората. Най-после си позволих да усетя преумората и се свлякох на земята, а жените направиха същото след миг. Доста време мина, преди да продумаме.

— Ей, да знаете, че ще повярвам в чудеса — рекох накрая. — Размина ни се!

Морфи се взря мрачно в мен, погледна и останалите две. Ако не се брои липсата на коса и особеният ни цвят бяхме си същите като преди, само дето и дрехите ни доста пострадаха при преобразяването.

— Голи-голенички сме в абсолютно непозната за нас пустош, гонят ни като зверове, а той се мисли за победител!

— Да не споменавам, че може и да пукнем от глад — обади се все още безименната за мен жена.

Ухилих се наперено.

— Точно за такъв се мисля. Ще успеем. Нали не изтърпяхме всичко това, за да се предадем накрая! Ако и онова падане в хранилището не ви е втълпило, че сме машини за оцеляване, не знам какво ще може да ви убеди… Само трябва да се отдалечим повечко от града тази нощ. Не ми се вярва да ни преследват надалеч или прекалено дълго. Просто не си струва усилията, макар че в момента сме ги разярили до безумие.

— Щом хората от другите групи разкажат при разпитите какво са видели — отвърна Морфи, — копоите ще преровят планетата, за да те спипат. Това, дето направи, беше… нечовешко. Знаеш ли, че за няма и пет секунди събори оная кучка с пушката, взе й оръжието, накълца още четири ченгета и се извъртя към останалите, готов да очистиш и тях?

— Пет сек…

Млъкнах слисан. Значи затова всичко беше ми се сторило приказно лесно! Ако имах оригиналното си тяло, тренирано и дресирано, вероятно щях да постигна същото, но тук и сега… Да ти е ясно какво и как да направиш съвсем не е като да го можеш. Ако не вярвате, питайте който и да е космически пилот, дето вече е чукнал петдесетака. Отговорът на загадката обаче беше очевиден.

— Просто знаех какво да сторя — уверих Морфи, — а моите Уордънови микроби свършиха останалото. Изпитвах такова страхотно напрежение, докато се готвех да се развихря, че те са ме приспособили, за да имам шансове за оцеляване. По същия начин се превърнахме за малко в чудати водни твари. Нужни са само воля и знания. Виждате, че изобщо не сме безпомощни. Носим защитата в телата си. Микробите ни приспособяват напълно към тази планета, а сега сме именно на Медуза, не в онези удобни и заключени килии, които наричахме градове.

— И все пак случката беше… потресаваща, не можеш да го отречеш! — обади се третата жена. — Досега не съм чувала някой да се преобразява, освен когато си сменя пола.

— Вярно е и точно на това се крепи системата. Сврели са ни в изкуствена, почти стерилна среда, където промяната просто е невъзможна. Сигурно се е случвало понякога при тежки злополуки, но хората веднага са били предавани в ръцете на психокасапите, за да им наместят спомените. Между другото, май е време да узнаем коя си. Аз съм Тарин Бул.

— А аз съм Анджи Патма от строителната гилдия.

Все повече се притеснявах за обикновено общителната Чин, която си седеше кротко встрани и явно още не можеше да се отърси от шока. Седнах до нея.

— Всичко ще бъде наред, ще видиш.

— Знам — едва-едва измънка момичето.

— Какво ти е, миличка? — намръщих се.

Тя се поколеба, но накрая сякаш изригна:

— Тарин, ти уби четирима души! Уби ги! И изобщо не ти личи да съжаляваш.

— Слушай, Чин… — въздъхнах. — Налагаше се. Според мен, ако някой ме води на екзекуция и изпитва удоволствие от това, значи сам се лишава от правото да диша. Спомни си за останалите петдесет и петима от нашите групи — никой няма да остане жив, поне не и психически. Ще им унищожат съзнанията. Аз лично не познавам по-отвратително престъпление. Не забравяй и как подбират гаднярите за работа в СН — трябва да са хора, на които им харесва да мачкат и дори да трепят останалите.

— А на теб?

За миг се запънах. Разбира се, нямаше да отрека, че си харесвах работата. И все пак имаше разлика. Поне се надявах да е така.

— Не се радвам, когато сплаша или притисна в ъгъла някого. Преследвам и залавям онези, които вредят на околните. Не е чак толкова зле, нали?

Май не успях да я убедя, а и себе си също. От самото ми раждане ме бяха отгледали с вяра в Конфедерацията, в съвършенството, едва ли не, на нейните идеали. Но не вършех ли там каквото СН правеше на Медуза? Разкривах типовете, застрашаващи самата основа на обществото — или онези, които го използваха за лични облаги — после ги предавах в ръцете на психоманипулаторите. Някои попадаха в Диаманта на Уордън, други… е, от време на време се налагаше да ги ликвидирам. Нямаше съмнение, че създаденото от Ипсир общество бе много по-мрачно от цивилизованите светове, но местните ченгета вярваха искрено, че бранят интересите на своя свят. Просто бях попаднал пред криво огледало, отразяващо извратено нормите и мечтите на Конфедерацията. Може би и затова се почувствах толкова неловко.

Станах.

— Да се размърдаме, защото не е изключено да ни налети някой пеши патрул, каквито непременно са разпратили в тази посока! През оставащите тъмни часове трябва да изминем колкото може повече километри. Ще продължим да си бъбрим по пътя.

Наистина пратиха още хвъркати машини и лениви копои след нас. От време на време ги виждахме или чувахме, но пък те никак не се престараваха. Явно бягството в дивата пустош за тях се равняваше на сигурна смърт, а и не им се струвахме толкова важни, че да искат да ни заловят на всяка цена.

Оказа се обаче, че онова, което бях изровил за биологията на планетата, не е описвало дори приблизително богатството на живота тук. Не само откривахме стотици, ако не и хиляди растения, големи и малки, ами гората буквално гъмжеше от всевъзможни твари. Макар да се отличаваха с какви ли не чудатости, напомняха ми за други планети, на които бях живял. Вероятно имаше зрънце истина в теорията, че при подобни условия се развиват почти напълно съвпадащи помежду си екосистеми.

Първата ни сериозна грижа вече беше не да се отървем от хайката, а да си набавим храна. Разбира се, намирахме се в „тропическата“ зона в началото на пролетта; навсякъде се натъквахме на плодове по дърветата и храстите, но те още не изглеждаха зрели, пък и изобщо не ги познавахме.

— Как ще налучкаме кои стават са ядене и кои са отровни? — измрънка Анджи, прегладняла като всички нас.

— Няма да е сложно — уверих я. — Ако има нещо наистина смъртоносно, микробите би трябвало да ни предупредят все някак. Ей онази ягода например вони нетърпимо, не бих я докоснал дори. Но още когато стъпихме на Медуза, ни обясниха, че можем да ядем почти всичко, а дребосъците ще се погрижат да го превърнат във веществата, които са ни необходими. За начало е добре да си подберем онези неща, които поне наглед са подходящи за ядене, пък после ще видим какво ще стане…

Не се престрашихме обаче, докато гладът не ни принуди да съберем смелост. Листата и незрелите плодове имаха различен вкус — от леко гаден до непоносимо противен, но щом взехме да ги пъхаме в устите си, не можахме да се спрем, докато не се натъпкахме. Час-два по-късно започнаха да ни наболяват коремите, поразхлабиха ни се червата, но след неспокойния сън на твърдата земя се събудихме много по-бодри. Нашите микроби веднага се приспособиха към новите условия и решиха — както и очаквах — да ни подскажат кое-що. Някои ядива вече ни се струваха вкусни, докато други станаха неописуемо отвратителни. Скоро нямахме проблеми с храната, макар да признавам, че не само на Чин й се присънваха сочни мръвки и екзотични плодове.

Трябваше да живеем според средата. Дрехи всъщност не ни бяха нужни, а и след преживяното никой от нас не прояви глупава свенливост. Самата гора ни пазеше от дъждовете и редките свирепи градушки. Ако се налагаше да се защитим по-добре, набързо стъкмявахме навеси от клоните и широките листа на някакъв често срещащ се храст. Бях обучен за оцеляване в примитивна среда и знаех как да направя по-здрав подслон, но засега нямах намерение да основавам село в пущинака. Оставаха още три месеца до първите снегове, времето тепърва щеше да се затопля, значи дотогава трябваше да намерим Дивите.

Отначало заобиколихме Рошанд в широк кръг, после се отправихме към брега — водех аз, ориентирайки се по картата в паметта си. Там щяхме да решим коя посока да изберем.

През първите седмици се учехме какво е най-добре да ядем, кое къде да търсим и на какви проблеми можем да се натъкнем. Узнахме навиците и на множество животни. Естествено навсякъде из горите се срещаха тубри, но ако не ги дразнехме, те май дори не ни забелязваха. Ветите си стояха по големите поляни и тревистите равнини, затова страняхме от откритите територии. Още не бяхме зървали харар, искаше ми се и занапред да не се налага да се запознаваме отблизо…

Понякога минавахме през места, където земята беше доста гореща. Топлите извори се оказаха много повече, отколкото бих предположил, съдейки по останалите особености на планетата. Гейзери, кипяща кал, димни дупки… Виждахме ги къде ли не, веднъж дори случайно попаднахме на цяло горещо езеро. Щом свикнахме с вонята на сяра, изкъпахме се с удоволствие. Хрумна ни и че можем дори да си варим храна в тези естествени „тенджерки“.

Покрай всичко това естествено се сближихме така, както не ни се бе случвало с други хора тук. И трите жени се оказаха с много жилава психика. Макар и да не пестяха оплакванията, примиряваха се като убедени фаталистки с участта си, докато постепенно не започнаха да се наслаждават на приключението.

Вече нямаше смисъл да пазя тайна, затова им обясних кой съм и как съм попаднал на Медуза. Успях донякъде да ги успокоя, а Чин най-после се отърва от погнусата си, защото й се стори естествено един конфедерационен агент да убива без колебание.

Толкова лесно се сближихме, че понякога се чудех дали и тук не се бяха намесили микробите на Уордън. Морфи стана само Бура, Чин си беше Чин, а второто име на Анджи просто забравих. И трите ме наричаха галено Тари, както бе свикнала приятелката ми. Превърнахме се в едно голямо семейство.

Онези петдесет и петима, предпочели да останат и загинат, още бяха тежко бреме за ума ми и аз реших да проуча в какво се крие разликата между тях и моите спътнички.

Бура, както се оказа, била родена на Медуза, но преди заемала доста по-високо положение в гилдията. Още като момиче влязла в семейна група, включваща и изгнаник — безогледно решителен и рязък мъж с телосложение на бивол. Държал се със страховита грубост извън семейството си, но вкъщи бил мил и нежен. Тя се възхищавала на неговия непокорен дух, на презрението му към СН. Един ден му писнало да го привикват за задушевни разговори с копоите, избухнал и буквално разкъсал поредния досадник. За да отърват кожите, останалите от семейството били готови да дадат показания какъв убиец по природа е той и колко е неспособен да се „впише“ в обществото на Медуза. Бура обаче отказала. За това й прегрешение я преместили в друг град и я понижили до бригадир на обслужваща пътнически вагони смяна, при това без никаква надежда да се издигне отново. Според мерките на тукашната система се отървала сравнително леко, но когато пратената от СН психотехничка вместо да й намести верноподаническите чувства, я въвела в Съпротивата, тя вече била готова на всичко. Бързо станала предводителка на група — сестра 657, разбира се.

По-трудно ми беше да разбера Анджи. Никога досега не бе срещала изгнаници от цивилизованите светове, както и не бе успявала да си намери мястото и да се задоволи с него. Като хлапе настървено се надлъгвала с автоматичните врати на бусовете или изнасяла дреболии от магазините, без да я хванат. Сметнали, че е подходяща да продължи обучението си като строителен инженер. Мечтаела си тъкмо за такава работа, но много я потискали ограниченията, пълната липса на свобода за мисълта, отблъскващата еднаквост навсякъде. Не направила кариера. Скоро дори се отвратила от професията си. Пратили я да оценява разходите при подобряване на качеството в част от мрежата за бусове в Рошанд. И за нея поредната проверка при психотехник се превърнала във вратичка към Съпротивата… просто защото можела да се захване с нещо различно.

Тъй и не разбрахме коя беше другата храбра жена, която ни изведе от града с цената на собствения си живот. Решихме, че където и да е сега — ако изобщо беше някъде — тя завинаги има място в нашето семейство.

В този свят, където цялото общество бе изградено на основата на груповия брак, никоя от жените не изпитваше дори сянка на ревност. А за мен броденето из пустошта, както древните предшественици на съвременния човек са живели преди милион години, беше може би най-хубавото преживяване в досегашния ми живот. Май точно тогава с пълно равнодушие обърнах гръб на Конфедерацията.

Вървяхме на зигзаг от брега към поредните горещи извори и обратно, като вече ги откривахме по инстинкт. Бяхме решили да тръгнем на север, защото Бура твърдеше, че е виждала от влаковете Диви горе-долу по средата на пътя между Рошанд и Сивата падина. Наистина попадахме на следи от хора и временни биваци, но нямаше как да познаем колко отдавна са изоставени.

Естествено така и не открихме Дивите. Те самите решиха да ни се покажат. Не знам колко дълго бяхме бродили, но вече бе средата на лятото, когато излязохме на една поляна и изведнъж видяхме неколцина от тях наоколо.

Групата се състоеше от един мъж и шест жени, едната от които в напреднала бременност. Също като нас тези хора бяха с тъмна кожа и без косъмче по главите и телата си. Носеха препаски от някаква червеникава или черна козина. Стискаха грубовати копия и лъкове в ръцете си. Личеше, че са ни наблюдавали, преди да решат за срещата. Отначало нито направиха крачка, нито продумаха. Само ни гледаха втренчено. Разбира се, ние им отвръщахме със същото.

След няколко напрегнати минути вдигнах рамене и протегнах към тях ръце с разперени пръсти.

— Приятели сме. Не искаме да ви сторим нищо лошо.

Не показаха, че са разбрали думите ми, и едва когато сериозно започнах да се безпокоя, че говорят някакъв друг език, една от жените попита:

— От кое племе сте? Къде са ви знаците?

— Не сме от никое. Всъщност… истината е, че ние сме си отделно племе.

— Прогонили са ги! — изсъска друга жена с явно неодобрение.

— Не сме прогонени — побързах да ги уверя. — Избягахме от градовете.

Този път те не скриха изненадата си. Никога досега не бях общувал с първобитни хора и можех само да се надявам, че няма да направя неволно някаква фатална грешка. Трета жена прошепна на предводителката им:

— По онези места живеят само демони! Това сигур е тяхна хитрост!

Старшата сред тях само вдигна рамене.

— Какво търсите тук? — попита ни строго.

— Търсим си място на тази земя — отговорих, стараейки се да подражавам на речта й. — Искаме да опознаем света и да научим обичаите на едно велико племе.

Май налучках нужните думи, защото предводителката кимна дълбокомислено. Поумува и взе решение… а то явно не подлежеше на обсъждане, дори другите от групата да не го харесваха кой знае колко.

— Ще дойдете с нас. Ние сме от Хората на Скалата. Ще ви отведем в нашия стан, а там Старейшините ще решат съдбата ви.

— Това е добре — уверих я кротко.

Всички се обърнаха като по даден знак и тръгнаха към гората. Погледнах своите спътнички и мълчаливо кимнах. Трябваше да последваме новите си познайници.

Загрузка...