Девета глава Демоните на зъбера

Дивите не споменаха, че до стана им има няколко дни път. Позволиха ни да вървим след тях, но се държаха настрани. Разменяхме само по някоя и друга дума, а понякога ни удостояваха и с къс недоверчив поглед. Макар да се подчиняваха на волята на предводителката си, не се чувстваха длъжни да се отнасят дружелюбно с нас.

Имаха торби от щавена кожа, в които кътаха разни припаси, върхове за копията си, но не и храна. И те ядяха главно плодове и корени, макар че не се плашеха от лова на вети или тубри. Справяха се великолепно с примитивните си оръжия. Избираха място за засада и застиваха неподвижно за час-два, ако се налагаше. Но когато животното влезеше в клопката, скачаха изведнъж и го обсипваха светкавично със стрели и копия. После бързичко го изкормваха с други, по-назъбени остриета. Понеже ветите също носеха в себе си микробите на Уордън, трябваше да бъдат убити веднага, иначе започваше възстановяване на увредените тъкани.

Обикновено провесваха животното на два пръта и го отнасяха до най-близкия горещ извор. Там го накълцваха на парчета с каменна брадва, увиваха мръвките в листа и ги сваряваха. Бях ял такова приготвено пред очите ми месо на граничните светове, затова само наблюдавах с любопитство процедурата, но трите ми съпруги едва сдържаха напъните за повръщане. Касапската работа никога не е била приятна гледка. Принуден бях да ги увещавам упорито да не издават отвращението си.

— Бъдете също толкова корави — помолих ги, — както при бягството! Ако ни предложат да споделим трапезата им, ще приемете. Дори да не ви харесва, имаме нужда от тези хора.

— Че за какво са ни? — учуди се Чин. — Добре се оправяхме из пустошта и сами.

— Ветите също са много доволни, докато не ги погълне някой хищник — напомних й веднага. — Но ние не сме животни. Хората трябва да се учат, да израстват. Затова ще вървим с тях.

Действително ни предложиха част от месото, след като си подбраха най-сочните мръвки. Аз веднага похвалих ловците за умението им и това май ги поласка. А когато доловиха притесненията и погнусата на трите жени от града, стана им страшно забавно…

Отдъхнах си от тревогата дали хората от племето ще ни приемат. Започвах вече смътно да подозирам, че поне някои от Дивите не са нито наивници, нито невежи, за каквито се представяха пред нас.

След още два дни стигнахме до мястото. Изобщо не беше обикновен първобитен стан. Сгушен в планините, той оставаше невидим за всеки натрапник, дето не е имал късмет да се покатери точно над него. Полукръг от големи камъни ограждаше територия, широка над километър, и пазеше обиталището от ветровете. В средата имаше амфитеатрална вдлъбнатина, а на дъното й забелязах нещо, което напомняше олтар. Заобикаляха ни множество колибки от кожа и здрави пръти. Повечето, от обитателите на стана обаче живееха горе, сред скалите. Различих входовете на десетки пещери. Липсваха каквито и да са подвижни стълби — явно дотам се стигаше само чрез катерене. Дори и в този момент хора от племето щъкаха като паяци по почти отвесните стени.

В подножието имаше една-единствена пещера, по-просторна от останалите. По изкусно издълбани каналчета водата от топящите се снегове се насочваше към ниски водопадчета, стичащи се в две езерца в краищата на стана. Оттам я отклоняваха за нуждите на жителите, а останалата част изтичаше през отвори в защитната стена.

Анджи се смая, щом обходи с поглед обстановката.

— Сътворили са истинско чудо, при това с най-прости сечива и без никакви машини!

— Спомнете си, че двете общества на Медуза са се откъснали напълно едно от друго само преди четиридесет-петдесет години — казах на спътничките си. — Няма да се изненадам, ако някои от първите бегълци от градовете все още са живи и здрави тук…

Наредиха ни да чакаме до амфитеатъра и докато пристъпвахме от крак на крак, аз попитах нашата инженерка:

— Според теб колко хора могат да живеят на това място?

Анджи се позамисли, пресмятайки нещо наум.

— Трудно ми е да преценя — отвърна накрая. — Зависи докъде продължават пещерите, макар да се съмнявам, че са особено просторни. Пред нас са метаморфни, а не утаечни скали.

— Е, поне приблизително?

— Стотина. Най-много сто и петдесет.

— И аз не очаквам да са повече — кимнах.

— Какво малко градче! — промълви Чин.

— О, не — възразих, — даже е твърде голямо. Как се изхранват толкова хора, щом всичко се разваля за броени часове, ако не го изядеш? Разбирам тия кожени палатки да бяха в равнината или в горите, сред ветите и тубрите… Но тук сме на половин ден път от най-близките стада. Нещо не се връзва!

Наоколо минаваха почти само жени с все същите полички от козина, които явно показваха принадлежност към племето. Чакахме доста дълго. Накрая все пак си спомниха за нас; доближи ни една бременна жена, но не онази от довелата ни група.

— Елате. Старейшините искат да си поговорите.

Изгледах красноречиво съпругите си: „Оставете ме аз да се оправям с тях!“ Не се учудих, че жената ни поведе към пещерата в подножието.

Най-напред ме изненадаха факлите, разположени практично, за да я осветяват добре. За пръв път виждахме Дивите да използват огън.

Тунелът продължаваше във вътрешността на планината. Още след първите десетина метра забелязах рязката промяна в стените. Навътре той бе издълбан със съвременни машини, а може би дори с мощни лазери.

Най-сетне стигнахме до широка правоъгълна зала с висок таван, петнадесет метра дълга и десетина широка. По средата й течеше бърза река. Отвъд нея се виждаше дълбока ниша, също изсечена с лазер. Вътре бяха разположени три големи дървени кресла, въпреки че лично аз трудно можех да си представя как някой ще стигне до тях, за да седне. Тримата в креслата обаче се бяха справили някак — оказаха се две старици и един старец. По-възрастни хора май не бях срещал през живота си, ала изглеждаха много бодри.

Значи Старейшини не беше просто почтителна титла…

И те нямаха коса като останалите, в светлината на факлите кожата им сивееше досущ като гранита наоколо.

Озърнах се — бременната жена вече не се виждаше, а и никой друг не се мяркаше наблизо. Бяхме оставени насаме със Старейшините, властващи над Хората на Скалата.

— Как ти е името, момче? — попита едната старица с дрезгав писклив глас.

— Наричат ме Тари, също и Тарин Бул.

— Е, да, ама това не ти е истинското име.

Слисах се — не беше въпрос, а твърдение.

— Така е — признах без капка колебание. — Но вече искам да ме познават само с тези две имена.

— Не си роден тук — нехайно отбеляза и старецът с почти същия глас.

— Не съм. Пратиха ме на Медуза от Конфедерацията.

— Осъден престъпник ли си?

Най-сетне ме питаха за нещо! Тъкмо започвах да се тревожа.

— Да, дойдох тук против волята си.

Придържах се близо до истината, но нямаше смисъл да се впускам в подробности, поне засега.

— Тези жени твоето семейство ли са? — обади се другата старица.

— Да.

Настъпи кратко мълчание, после пак заговори старецът:

— Казал си на поклонниците, че сте избягали от Рошанд. Защо направихте такъв избор?

Постарах се да бъда по-лаконичен в разказа за Съпротивата, разкриването й и невероятното ни бягство. Не обяснявах подбуди, а излагах факти. Завърших с дългото ни търсене на Дивите. Старците пред мен не помръдваха, но в очите им грееше остър ум и любопитство. Не дочаках повече въпроси за самите нас. Явно това не ги интересуваше.

— Какво ви обясниха поклонниците за това място? — попита първата старица.

— Само ни казаха, че ще ни отведат в стана на племето.

И тримата се засмяха тихичко.

— Стан значи… Добре звучи — промърмори втората. — Е, какво мислиш за този стан?

— Не е селище на някое от племената — отвърнах веднага.

— Тъй ли? И по какво съдиш?

— Няма как да изхраните всички жители. А и току-що нарекохте онези ловци „поклонници“.

— Досетлив си — одобри мъжът. — Позна — това не е стан. По-правилно е да го наречем убежище на вярата. Нещо смущава ли те?

— Не, но ще се радвам, ако не бъдем принесени в жертва.

Казаното явно им хареса, понеже пак се ухилиха. След малко първата жена попита:

— Какво очаквате от живота си в тази пустош? Защо сте тръгнали да търсите племената, които градските жители наричат Дивите?

Е, тези пред мен поне не се преструваха на невежи наивници!

— Търся знание — обясних искрено. — Голяма част от планетата е поробена, а потиснатите дори не разбират какво са принудени да търпят. Обитателите на градовете вече приличат на хора не повече от ветите, само дето нямат тяхната свобода. И не искат да мислят, доволни са да правят каквото им е заповядано, за да запазят сигурността си…

— В това ли съзираш злото?

— Всички ние го виждаме. Злото е въплътено във Владетеля на Медуза. Той уби у хората духа, който ги прави човеци. Има и нещо по-лошо — въвлича ги, без да знаят, в тайна война срещу Конфедерацията, която може да причини гибелта на цялата планета.

— И си въобразяваш, че вие четиримата сте способни да го възпрете?

— Можем поне да пробваме. Предпочитам да си похабя силите напразно, отколкото да чакам бездейно.

Този път мълчаха дълго. Втората старица попита:

— А къде виждате своето място сред всички хора, вети и тубри?

Усмихнах се.

— Ние избягахме. Другите петдесет и петима покорно тръгнаха към края си. Ние сме… харари, разбира се.

Кимнаха, но не се засмяха. Заговори старецът:

— В далечното си минало също като вас мечтаехме да унищожим тази система на злото, да освободим Медуза. Вече бяхме зрели хора, когато преди петдесет и една години в градовете започна разполагането на следящите устройства. От трима ни само аз съм роден тук, още преди този свят да се превърне в затвор и лудница. По-малко от хиляда души избягахме по време на погрома срещу несъгласните. Бяхме най-хитрите.

Исках да проверя една от догадките си.

— Но това място… Построено е преди да ви подгонят, нали?

— Позна. Разбира се, тогава имахме само тази пещера с разклоненията й надълбоко в планината. Скривалище за всеки случай. Избягвахме всякакво споменаване за него преди погрома. Останалото сътворихме с ръцете си.

— Направо не е за вярване! — възкликнах съвсем искрено. — Подслон, изобилие от вода, дори нещо като канализация. Само дето не може да приюти много хора.

— Не го искаме — натърти първата старица. — Няма защо да привличаме вниманието. Добре е да знаеш, че по едно време ни измъчваха същите мечти, които ти сега оставяш да те владеят. Нима си въобразяваш, че за всичко е виновен Тейлънт Ипсир? Още си беше един от могъщите управници на Конфедерацията, когато тук започна налагането на робството. Той само довърши и усъвършенства каквото завари. Ипсир е третият Владетел след създаването на Службата за наблюдение… и най-лошият от всички, разбира се. Двамата му предшественици бяха убити. А вторият дори започна като искрен реформатор, беше решен да премахне промените и да върне на хората връзката им с Медуза. Само че се пристрасти към същия ужасен наркотик — абсолютната власт. Не е достатъчно просто да убиеш Владетеля, нито дори да премахнеш всичките му съветници и помощници. За да постигнеш целите си, трябва да бъдат съсипани напълно технологиите, поддържащи градовете, да се прекъснат и доставките от другите планети. Трябва да изкараш насила цялото население в пустошта. Това обаче е невъзможно. Онези имат и достатъчно средства, и желание да съхранят сегашното статукво.

— Затова — подхвана старецът — решихме да не им обръщаме внимание, също както и те ни пренебрегват. Създаваме тук нова култура, по-подходяща за земите извън градовете.

— Но все някой ден ще ви потърсят — напомних неотстъпчиво. — А после ще ви унищожат, ще ви погълнат.

— Кой знае… Надяваме се, че няма да стане така. Избрахме единствено възможния път.

— Не е вярно! — възмутих се. — Напразно сте се отказали от мечтите си! Имате оръжията, които са ви нужни. Колцина са… Дивите в този свят?

— Предпочитаме да се наричаме Свободните племена — поправи ме меко първата жена. — Между трийсет и четирийсет хиляди сме. Оценката е съвсем приблизителна, защото вестите се предават трудно и бавно.

Истинска армия, стига да…

— Напълно достатъчно, за да проникнете в главните градове, да повредите непоправимо заводите и транспорта, да унищожите изкуствено поддържаното равновесие…

— Как си го представяш? Няколко десетки хиляди диваци, за повечето от които дори фенерчето е магия, защото никога не са зървали машини от стомана и пластмаса?

— Според мен те могат да бъдат обучени! Убеден съм, че напълно контролираното от волята преобразяване е осъществимо. Точно тези отговори дойдох да търся тук.

Изобщо не ги изненадах. Първата старица засъска:

— Глупак! Нима се заблуждаваш, че си единственият, комуто е хрумнала такава идея? Но в началото бяхме разпръснати бегълци. Цяло едно поколение беше преследвано безмилостно и ние се научихме да оцеляваме… като диваци. Следващото се роди вече по тези земи и само слушаше разказите ни, които звучаха досущ като легенди. А за сегашните деца жителите на градовете са демони, с които те не искат да имат нищо общо. Вече сме достатъчно на брой, но няма как да им вдъхнем желание за борба. Бихме се справили и само с пет хиляди като вас четиримата, но не можем да съберем бойци сред племената — бездънна е пропастта, която ги дели от цивилизацията.

— Е, поне не отрекохте, че преобразяването по желание е възможно…

Пак не ми отговориха. Втората жена промълви:

— Какво да ви правим? Никога няма да се примирите с тази култура. Няма и да забравите стремежите си, значи ще предизвикате гнева на управниците в градовете, та да погубят и останалите заедно с вас. Немислимо е и да се върнете, откъдето сте дошли. Засега ще останете тук като наши гости, но няма да се месите във вярата и обичаите на местните хора. Докато решим как да постъпим, можете да разчитате на гостоприемството ни. Започнете ли обаче да пречите, ще ви премахнем без колебание. Ясно ли ви е? — Кимнах. — Добре, значи е време този разговор да свърши.

От вътрешността на пещерата веднага се появи лодка. Аха, ето как старците стигаха до троновете си! Подземната река, отклонена през пещерата, беше достатъчно широка, за да поеме лодката с масивно весло на кърмата. Управляваше я висока и едра жена.

— Хайде, качвайте се! — заповяда ни безпрекословно тя. Нямаше смисъл да досаждам повече на Старейшините, пък и изпитвах нужда от време, за да помисля каква точно информация да търся.

Плавахме по течението, затова другите весла бяха прибрани. Излязохме от пещерата, свърнахме по остър завой на реката и стигнахме до нова площадка, но не спряхме там. Подминахме още няколко, както и множество входове на тунели от двете ни страни. Накрая се добрахме до избраното за нас място. Жената привърза лодката за стърчащ камък, скочи на брега и ни помогна да слезем. Тръгнахме по тесен коридор, който свършваше с просторна пещера. По пода беше настлано някакво подобие на сено, имаше няколко грубовати стола. Не бяха забравили и за водата — ручейче от малка цепнатина в скалата се оттичаше по издълбан в пода улей. Изчезваше в друг процеп на отсрещната стена, до която беше стъкмено подобие на седалка.

— Водата е чиста — обясни лодкарката. — Тече достатъчно бързо, за да отнася веднага и отпадъците. Редовно ще ви носят храна. Оставате тук, докато Старейшините решат съдбата ви. Не ви препоръчвам да плувате в реката. Свършва с един от водопадите, които видяхте — ще се пльоснете от стотина стъпки върху гол камък.

Завъртя се на пети и излезе.

Бура я съпроводи с поглед и се обърна към мен.

— Значи сме затворници?

— Няма как да се отрече — признах небрежно. — Но тези хора явно знаят онова, което и аз искам да науча. Може и да са прави. Не бих се учудил, ако накрая се окаже, че нищо няма да промени градовете! И все пак ще се стремя да разбера тайната на преобразяването. Няма значение дали ще съберем армия или не, такава способност би повишила много нашите шансове за оцеляване.

Чин огледа пещерата и завъртя глава.

— Знаех си, че трябваше да останем в гората. Ще ни държат да си гнием тук, докато остареем като тях.

Отидох при нея, прегърнах я и я целунах.

— Няма да го направят. Просто още се колебаят как да постъпят с нас. Едва ли искат да заприличат на СН, а ще стане точно така, ако ни убият. Освен това — намигнах и на трите, — щом успяхме да се измъкнем от тунелите под Рошанд, нима тези пещери могат да ни затруднят?

Скоро се убедихме, че Чин се е страхувала напразно. Макар наистина да бяхме в положението на пленници, не ни оставиха да скучаем във влажната дупка. От храната също не можехме да се оплачем — носеха ни обилни порции месо от някакъв странен бозайник с вкус на риба, пресни плодове и най-вкусните листа, които дори не бяхме опитвали тук досега. Оказа се, че в дълбините още работи преносим генератор от едно време. Захранваше хидропонни оранжерии и… неизвестно какво друго.

Често ни навестяваха различни хора, които знаеха стъписващо много за историята на Медуза. Носеха ни и разпечатки с данни, станали отдавна недостъпни за обикновените градски жители, а също и старателно попълвани ръкописни книги за Дивите — извинявам се! — за Свободните племена и техните обичаи.

Пръв от Владетелите на Медуза бе избрал диктатурата Касикян, бивш адмирал от бойния флот, чийто опит за преврат в Командването на военните системи потушили бързо и безшумно. Роден и възпитан като командир, след прогонването си в Диаманта той скоро поел в свои ръце съдбата на планетата. Започнал изграждането на товарните кораби, събрал около себе си други бивши военни и недоволни. Този път превратът бил изпипан безупречно. Веднага започнал да въвежда военни норми в обществото — рангове и безусловно подчинение към висшестоящите. Бивало си го като организатор — точно той разширил и обновил заводите на Медуза, освен това помогнал за създаването на четирите орбитални станции над обитаемите светове. От усилията му най-много се облагодетелствали жителите на Цербер. Тяхната планета бързо се превърнала от изостанал воден свят в промишлен гигант.

След първите две покушения срещу него Касикян изглежда напълно се поддал на манията за преследване и се заел с въвеждането на система за следене на всички и навсякъде. Заповядал погрома срещу недоволните, накрая затворил окончателно градовете.

Увлечен в преследването на малцината оцелели из дивата пустош, в един момент станал твърде небрежен. Докопал го млад офицер, адютант на един от най-близките му помощници.

Същият този младок, отначало вдъхновяван от идеали и нетърпимост към кръвопролитията, не след дълго си изцапал ръцете до лактите — поддръжниците му изтребили всички управници от висшите пет ранга. Когато Толака — новият Владетел на Медуза, се почувствал най-сетне сигурен във властта си, бил вече същият масов убиец като предшественика си. Останалите Владетели умело разпалвали амбициите му. Имали нужда от суровините, които доставяли корабите от мразовитата планета, и потисническата й система много им допадала.

Толака изглежда се безпокоял най-вече от недостатъците в системата за наблюдение, защото разбирал колко е уязвима. Затова приветствал с радост пристигането на Тейлънт Ипсир, чиито идеи за управлението на обществото сякаш били родени в главата на Касикян. Ипсир си осигурил помощта на компютърните гении от Цербер и запушил всички пробойни. Въвел железен ред на Медуза, но не, естествено, за да се възползва Толака от него! Обезглавил го лично, докато го развеждал из орбиталната станция, за да му покаже новите свръхмощни компютри. Вероятно другите Владетели са знаели за заговора — старият властник бил прекалено непредсказуем, а те предпочитали себеподобен, който не само да демонстрира пороците си, но и да им се наслаждава.

През това време оцелелите от погрома се събирали в тайните си убежища и решавали как да градят своя живот в дивите земи. Разбирали, че не могат да мерят сили с градовете, но пък Ипсир изглежда бил склонен да ги търпи, стига да не му досаждат.

Свободните племена започнали да се развиват като първобитна култура, отърсила се от всичко чуждо и нечисто. Единствената жизнеспособна форма на съвместен живот се оказала голямата семейна група, скитаща според времето и миграцията на животните. Все пак тя трябвало и да е достатъчно малобройна, за да не привлича вниманието на копоите. Младите се подчинявали на най-старшия.

Нямало никакъв начин да се наложи единство на племената, докато свързващ фактор не станала религията. Малкото убежища постепенно се превърнали в светини.

Във вярата обаче също имало някои доста смахнати елементи. Племената не се кланяли на някакъв бог с човешки образ, а на самата планета и живота по нея. Божеството не обитавало небесните селения, а собствения им мрачен свят. По един бог бил въплътен и в останалите населени светове на Диаманта.

Още с второто поколение обичаите се затвърдили. Свободните племена изричали молитвите си, обърнати към Божествения зъбер — един много висок и стръмен връх във вечно замръзналия север. Смятали го за гръбнака на Богиня Медуза.

Религиозните средища всъщност представлявали центрове за обучение и размисъл, убежище за последните дни на старците, а и родилни домове за всички бременни жени, които успявали да отидат там навреме.

Изборът на Божествения зъбер особено раздразни любопитството ми. Според легендата група ловци се натъкнали на него скоро след погрома и се сражавали „с жестоките демони, които обграждали върха, но нямали сили да се катерят по него, а видът им бил по-ужасен, отколкото човек можел да си представи“. „Демоните“ отмъкнали някои от ловците, останалите се спасили по склоновете на планината и там преживели нещо, за което нямаше друга подходяща дума освен… просветление. По-късно се заклевали, че се докоснали до Божия ум и от този ден нататък имали способността да менят по своя воля облика, тялото и пола си. Същото се случвало и на онези, които тръгвали на поклонение по техните стъпки.

Така се затвърдил култ към Богинята, вечно обградена от демони, безсилни да я унищожат. Явно ония митични същества взимаха доста жертви измежду искрените поклонници и любопитните, запътили се към върха!

Разбирах, че не само примитивната култура е пречка за атака срещу насаденото на Медуза общество. Каквито и да бяха тайнствените демони, те представляваха смъртна опасност. Нямаше как достатъчно много хора да се срещнат с тях и да се върнат.

Вече знаех какво ще правя. За мое изумление и Старейшините склониха.

— Да, трябва да тръгнеш натам — съгласи се първата старица. — Ти си ключът към оцеляването на твоето семейство. Без неумолимата ти воля трите жени бързо ще приемат нашия живот. Споделят твоите мечти, защото те обичат. Ако оцелееш по време на Великото поклонение. Богинята ще проникне в душата ти и ще те накара да прозреш. Представата ти за света и самия теб ще се промени неузнаваемо, както стана и с нас. Пък ако и тогава още те измъчват същите стремежи, поне ще намериш силата, от която се нуждаеш.

Усмихнах се и кимнах.

— Първо обаче трябва да овладеем оръжията, които имате тук. Не искам никой да пострада от непохватност.

— Нима говориш за цялото си семейство?

— Мисля да тръгнем и четиримата.

— Не.

Озадачих се, после май се ядосах.

— Защо пък не? Кажете ми поне една разумна причина!

— Ще чуеш дори две. Твоята съпруга Анджи от четири месеца носи дете, а Бура — от три. Ще останат тук, докато родят.

— Брей, проклет да съм! — възкликнах стъписан. — Изобщо не им личи. Защо не са ми казали?

— Не са искали да знаеш, понеже продължаваш да упорстваш в пагубните си намерения. А в нашите условия бременността проличава много по-късно, не предизвиква и неприятни симптоми. — Старата жена помълча замислено. — Искаха веднага да споделят с теб, но аз ги възпрях. Вече знаеш и трябва да решиш. Или тръгни към Божествения зъбер, или остани да отгледаш децата си заедно с жените, които те обичат.

Всичко се обърка за миг в главата ми, малко се обидих на Анджи и Бура, че са крили от мен… но пък те действително се държаха особено напоследък, а аз се правех на ударен.

— Ами Чин? — сетих се изведнъж. — Би трябвало и тя да е бременна. Отдавна сме заедно.

— Доколкото знаем, не е заченала. Според нас е непреклонна в желанието си винаги да бъде до теб, а бременността би й попречила. На Медуза силната воля е достатъчна, за да предотврати зачеването.

Опитвах се да разбера какво искам всъщност. Да, новината имаше значение за мен, по дяволите! Не забравях обаче и за света извън своето семейство. Каква полза да наплодя челяд, само за да видя някой ден как планетарен разрушител на Конфедерацията връхлита към Медуза? Ако исках децата ми да имат бъдеще, ужасно важно беше да се сдобия със средствата за отърваването на планетата от Тейлънт Ипсир.

— Колко дълго е пътешествието до върха? — попитах накрая.

— Седем седмици на североизток.

И седем обратно — общо четиринадесет… Можех да се върна, преди Анджи да е родила.

— Какви оръжия ще ми дадете?

— Знаеш ли да си служиш с меч?

Едва не се изкикотих. Ако се придържах към прикритието си, наречено Тарин Бул, въпросът изглеждаше само груба шега. Обаче не бях Тарин Бул…

— Да, занимавал съм се със спортна фехтовка, но не и с тежки мечове.

— Единствено това можем да ти предложим. Нямаме пушки. Изковаваме мечовете от някои безполезни метални отпадъци.

— Ще се справя! — Не се съмнявах, че мога да овладея което и да е оръжие, пък и щях да имам доста седмици, за да се упражнявам. — А Чин какво да вземе?

— Сигурен ли си, че ще дойде с теб?

— Вие сте сигурни! — сопнах се неучтиво.

Старицата се ухили.

— Така е. Нека избере сама каквото ще й подхожда. Ще тръгнете с група от искрени поклонници; в нея има и един-двама от неверниците, които искат да видят истината с очите си. Повечето са майстори на лъка и копието.

— А тези… демони какви са все пак?

— Трудно е да ти ги опиша. За да стигнете до върха, трябва да прекосите залив, покрит с вечен лед. Няма друг път. Живеят във водата под леда, но лесно го разбиват и сграбчват онези, които минават през залива. Пипалата им са твърде силни, а огромните им усти са отгоре на главите. Страшни са, но не забравяй едно — ако ги нараниш, ще се махнат. Изглежда не понасят болката. Само че е трудно да проникнеш през бронята им.

Намръщих се.

— С външен скелет ли са покрити?

— Не. Имат броня, непробиваема за нашите оръжия. Трябва да се целиш в пипалата, очите и устите им.

Броня ли? Върху същество, обитаващо студените морета? Или як скафандър, който прекрасно служи и като броня…

Вече не се колебаех. Стига да не се заблуждавах безнадеждно, предстоеше ми нечувано предизвикателство.

Щях да срещна онези вездесъщи, но неуловими пришълци… и да науча какво ги е прихванало (да пукнат дано!), та са предизвикали появата и на цяла нова религия.

Загрузка...