Мотив с върба

ГЛАВА XII

Ма Жун подремна един час и тръгна за стария град. Беше към два часа след полунощ. Той остави тежката си броня и ризницата и излезе с удобна памучна кафява куртка, а на главата вместо неудобния шлем нахлупи плоска черна шапка. Предстоеше му много ходене, а всичките командири на военните постове лично го познаваха. След като напусна четвъртия пост, се оказа близо до моста Полумесец и реши да хвърли един поглед към вилата на Ху, както му бе наредил съдията. Изкачи се до средата на моста и се опря на перилата, взирайки се в тъмнината. Вилата тънеше в мрак и само през облепената с хартия врата на горния кат, опасан с тесен балкон, прозираше слаба светлина.

— Значи Ху си има компания — промърмори доволно Ма Жун. — Да се присъединим към празненството!

Нещо изпляска във водата недалеч от моста. Ма Жун се надвеси над парапета, но видя само забързаното течение, което се вихреше след колоната на моста и отново се устремяваше в пенести вълни.

— Да можехме да отворим шлюзовете на небето — промърмори Ма Жун, — та да се размърда най-сетне тоя застоял въздух! Ние…

Внезапно застина. Сграбчи парапета и се надвеси колкото може по-напред. Надолу по течението до левия бряг, точно под балкона на Ху, в черната вода се мярна нещо бяло. За миг Ма Жун зърна гола ръка.

Изтича надолу по моста и скочи в гъстите храсти на брега. Тръни и бодли деряха лицето и ръцете му, но той не им обръщаше внимание и скоро стигна до водата. Течението беше изронило доста навътре брега, отнасяйки големи части от него. Ма Жун изхлузи двете си обувки, изу панталоните си, след това хвърли и куртката и шапката си в храстите по-навътре на сушата. Нагази до колене в калното дъно, стиснал един стърчащ клон, и се вторачи в повърхността на водата, по която трепкаха отраженията от сигналните фенери под моста. Бялата ръка отново се мярна. Някой се давеше и се бореше отчаяно, странно неподвижен посред бързея. Като че нещо го държеше здраво отдолу. Ма Жун се гмурна напред в течението. Няколко мига под водата му бяха достатъчни, за да осъзнае опасността. Дъното беше обрасло с всякакви водни растения, жилави треви, увиващи се стъбла и водорасли. Бяха здраво вкоренени, дори силното течение не бе в състояние да ги изтръгне. Вероятно давещият се беше оплетен в тях. Роден и израсъл в провинция Цзянсу сред реки и езера, Ма Жун плуваше като риба. Знаеше, че при всяко по рязко движение я ръка, я стъпало можеха да се окажат в мъртвата хватка на виещите се стъбла, затова се остави на течението, помръдвайки крака, колкото да не потъне, докато с ръцете си внимателно разтваряше тръстиките отпред. От давещия се нямаше и помен. Изведнъж ръката му напипа дълга плитка, после голо рамо, Провря бързо лявата си ръка под гладкия гръб, а с дясната вдигна главата и я задържа над повърхността. Съвсем близко до очите му се показа мъртвешки бледото лице на Синьобяло. Клепачите й бяха наполовина спуснати.

— Сложи ръце на раменете ми и не мърдай! — прошепна той.

За свое успокоение забеляза, че устните й се раздвижиха. Тя изхълца. Той отпусна крака си надолу, внимателно опипвайки във водата. После потопи дясната си ръка покрай изящното й коляно и с ловки движения освободи ходилото й от растителните пипала. Помисли си, че както беше недоспал и отдавна не бе тренирал, ще му е дяволски трудно да я извади на брега. С тревога забеляза, че очите й са затворени. Беше изгубила съзнание. Така може би ще ми е по-лесно, реши той. Но трябваше да бърза, за да не издъхне в ръцете му. Стори му се, че гърдите и вече не се повдигат. „Трябва да бързам бавно. Дяволска работа!“ — изруга той наум. Обърна се по гръб и придърпа отпуснатото тяло между краката си, като с лявата длан държеше брадичката и нагоре, за да са над водата устата и носът. Някакво водорасло се оплете около краха му, но той успя бързо да се освободи. Заплува по течението към едно дърво до градината на Ху.

— Тежичка е! — изръмжа той, докато изтегляше на брега товара си.

Опипа с крак земята, докато откри сред камънаците миниатюрна полянка, положи я по корем и бързо раздвижи ръцете й. Трябваше да върши всичко слепешката, по инстинкт, защото сред гъстите храсти мракът беше непрогледен. Тя повърна много вода и той въздъхна с облекчение. Опипа лицето й с ръка и долови, че клепачите й трепкат и устните помръдват. Бързо я обърна възнак, приклекна до нея и се зае да разтрива студените и отпуснати крайници. Ма Жун задиша тежко, по някое време вече не можеше да каже дали влагата, стичаща се по лицето и раменете му, беше водата от канала или собствената му пот. Изведнъж девойката прошепна:

— Долу ръцете от мен!

— Я млъквай. — сопна се той, после осъзна, че тя едва ли го е разпознала, и добави по-нежно. — Аз съм войникът, който ти почисти ръкава в кръчмата, спомняш ли си? Бях там и си говорехме с баща ти.

Стори му се, че по устните й пробяга слаба усмивка.

— Ама как се строполихте на носа си — промълви тя.

— Така беше — кисело отвърна Ма Жун. — Исках да ти помогна, но ти добре се оправяш. Освен тази нощ. Как се озова в канала?

Докато разтриваше бедрата й, той се възхити от здравите и стегнати мускули.

— Все едно съм изгнила отвътре — тихо каза тя. — Но как ме открихте? Отдавна е минало полунощ.

— Ами аз всяка нощ обикалям постовете. Бях на моста и те видях. Между другото името ми е Ма Жун.

— Какъв късмет, че сте ме зърнали. Благодаря ни, господин Ма!

— Нищо работа. Сега кажи за теб. Не вярвам господин Ху да те е хвърлил през балкона?

— Много смешно наистина… Не, господин Ху не ме хвърли през балкона. Аз скочих!

— Скочи? От моста?

Тя въздъхна.

— Вие ме спасихте от удавяне и съм длъжна да ви разкажа. Ще карам накратко. Някога баща ми работеше у този Ху. Напусна преди години, така и не разбрах защо. Ху ме покани да дойда тази вечер при него, имал да ми съобщава нещо за баща ми. И аз като последна глупачка отидох. Мръсният плъх се оказа похотлив. Между другото вече можете да спрете да ме разтривате. По-добре съм. Бяхме сами в библиотеката и той понечи да ме… Стана нещо като сбиване, аз зная няколко хватки, но и мръсникът си го бива, пък и е як като бик. Накрая, когато полата и жакетът ми бяха станали на парцали, успях все пак да го халосам в стомаха и той се сви. Изскочих на балкона и се хвърлих в реката Не плувам зле, но и не съм очаквала, че тези проклети водорасли са толкова жилави.

— Мръсникът му с мръсник! — избухна Ма Жун, — Веднага щом се освестиш, ще му направим едно посещение на вежливост и ще го накарам да си каже майчиното мляко — внезапно той усети ръката й върху гърдите си.

— Моля ви, недейте! — изрече тя забързано. — Той може да смаже баща ми… — и добави горчиво: — Освен това нямаше свидетели, кой ще повярва на моите обвинения срещу толкова важна клечка като Ху?

— Аз — отривисто рече Ма Жун. — Винаги и навсякъде!

В следващия миг усети ръцете й около врата си. Тя придърпа главата му и страстно впи устни в неговите, притискайки голотата си към широката му гръд. Той я обгърна със силните си ръце. Нямаше и помен от колебанието, което обикновено съпътства първата прегръдка. В пълния мрак страстта се разгоря докрай, съпроводена от усещане за безпределна нежност. Когато най-сетне се отпусна по гръб на тревата, едната му ръка остана под раменете й, а другата лежеше върху възбудената и гръд й той с ликуване си помисли, че никога не бе притежавал по-прекрасна жена. Двамата останаха дълго да лежат един до друг и Ма Жун си пожела така да продължи до безкрай. Първите й думи обаче рязко попариха възвишеното му мечтание.

— Какво ще правим сега без дрехи? Тия комари са страшни кръвопийци!

— Ще отида да хвърля един поглед в задния двор на Ху — проговори Ма Жун. — Проклета тъмнина! — изруга той, докато си пробиваше път през храстите.

„По-добре да не я бях виждал!“ — помисли си той. Дали това бе някаква шегичка, или случилото се наистина не означаваше нищо за нея? „Ох!“ — изпъшка той. Беше си ударил краха в остър камък. Дървената ограда на Ху беше пред него, той ловко се прехвърли през нея и веднага напипа въжето с прострени дрехи, които слугите бяха забравили да приберат. Грабна някаква куртка и чифт панталони. Докато й ги подаваше, каза:

— Не зная дали ще са ти по мярка, но поне има дълги ръкави, в които да пъхаш ония твоите железа. Тази вечер не ги ли носеше със себе си?

— Не, нали ви казах, че постъпих като пълна глупачка. Мислех, че мъж като Ху има достатъчно жени на разположение. Взехте ли някакви обувки?

— Ще те нося до мястото, където оставих моите.

И без да обръща внимание на протестите й, я грабна и закрачи. Не беше никак лекичка, но бузата й, долепена до неговата, възнаграждаваше усилията му. Остави я до пътя и тръгна да търси дрехите си. Все още не беше изгубил инстинктите си, придобити през дългите години, прекарани с братята от зелените гори. и лесно откри мястото. Върна се при момичето и започна да дере на парчета пояса си, после напъха парчетата в обувките си.

— Ето! — заяви той. — Едва ли ще можеш да припкаш като газела с тези кундури, но поне няма да си нараниш краката. Къде живееш?

— Недалеч, в квартала зад даоисткия храм.

Докато се промушваха сред храсталаците, помежду им се възцари неловко мълчание. На няколко пъти Ма Жун я погледна крадешком, но в сумрака не можеше да различи изражението й и се колебаеше дали да започне разговор. Когато стигнаха до моста, все пак се престраши:

— Искам да се видим отново. Може би…

Тя спря. Ръцете й бяха на хълбоците, очите й блестяха гневно.

— Ако си мислите, че това е началото на лесно и евтино приключенийце, трябва да ви разочаровам, господин полковник. Вие ми спасихте живота, аз ви платих в натура. Пито, платено! Ясно ли е? — и докато дълбоко наскърбеният Ма Жун отчаяно търсеше достоен отговор, момичето продължи: — Баща ми е бил прав — с горчивина издума то. — Всички вие, високопоставените, си мислите, че жените от народа са просто за забавление. Съпругите и наложниците не ви ли запълват достатъчно времето?

— Не съм женен! — възкликна възмутено Ма Жун.

— Лъжете, естествено! Може ли мъж с такъв висок чин да не е задомен от години!

— Не лъжа. Не че съм стоял мирен през всичкото време, но не съм се женил. Намира се по някоя да ме държи за ръката, когато ми докривее, но нямам постоянна любовница. Май не съм срещнал онази, която трябва.

— Всички така приказват — студено отвърна тя.

— Добре, да бъде по твоему — ядоса се Ма Жун. — Разделяме се и толкоз! Тази нощ имам и друга работа, освен да изпращам до дома им разни скитнички.

— Сигурно, господин полковник.

— И не се подигравай с чина ми, празноглавке! — избухна той. — Аз не съм от ония наследствените полковници. Син съм на лодкар и дяволски се гордея с това. Родом съм от Фулин, едно рибарско селце в Цзянсу. Това, естествено, нищо не значи за градска фръцла като теб! — сви рамене и потъна в мрачно мълчание. Но тя не отвърна нищо, а и остана неподвижна на място, затова той потърка замислено брадата си и продължи: — Баща ми беше мъж и половина. Носеше по един чувал с ориз под всяка мишница, все едно са перца. Но освен една лодка друго нямахме и когато умря, трябваше да я продам, за да изплатя дълговете му — той замълча.

— Много добре ми е известно какво значи да живееш с дългове — каза момичето с равен глас. — И какво стана после?

Ма Жун вдигна поглед, сякаш внезапно го изтръгнаха от мислите му.

— Ами открай време си ме бива в бой с юмруци и меч, та местният съдия ме назначи за стражник. Плащаше добре, но беше голям мръсник. Постъпи много несправедливо с една вдовица и аз го цапардосах. Ченето му цъфна като роза! — Ма Жун се засмя, после продължи: — Да удариш магистрат, си е престъпление. Избягах при братята от зелените гори. Разбойници по друмищата, ако случайно не ти е известно.

— Известно ми е. Е, как, като сте били разбойник станахте полковник от императорската гвардия?

— Ами случи се така, че срещнах сегашния си господар. Той пък е най-благородният и достоен мъж, когото познавам. Направи ме свой помощник и ето вече петнайсет години му служа. И чина, и всичко дължа на него.

Момичето го погледна замислено.

— Наистина ли сте от Фулин? — попита го тя на местния селски диалект.

— О, небеса! — извика Ма Жун. — Да не би да искаш да кажеш, че и ти си оттам?

— Майка ми е родена във Фулин. Много добра жена беше, почина преди няколко години — момичето за мълча за миг, после добави: — Баща ми е от стария свят.

— Той ме изигра, но все пак мисля, че е свестен човек. Добър кукловод.

— Голям артист е — разпалено изрече момичето. — В живота му се случи страшна трагедия и оттогава е доста мрачен и рязък.

Не след дълго пред очите им се показа зеленият покрив на даоисткия храм. Големият хартиен фенер, който висеше под стряхата на вратарската къщичка, още светеше. Девойката постави ръката си на неговата.

— Тук ще се разделим — каза тя. — Баща ми не бива да научи, че съм ходила в дома на Ху! Ще му кажа, че случайно съм паднала в канала.

Сега, когато можеше ясно да разгледа лицето й, осветено от храмовия фенер, му се стори, че зърва в очите й някакво пламъче, и това му вдъхна кураж.

— Ще бъда много щастлив, ако се срещнем пак — каза той. — Не заради онова. Просто за да се опознаем по добре. Ще се видим ли?

Тя докосна мократа си коса.

— Добре, ако не ви е страх, елате утре по обед в „Петте благословии“. Ще гледам да съм там, ще хапнем по купичка юфка. Аз съм акробатка, жена извън порядъчното общество. Хубавото му е, че мога да се показвам с всеки мъж, който ми харесва. Елате, ако не се притеснявате, че ще ви видят с мен.

— За какъв ме вземаш? Ще дойда… госпожице акробатке!