ГЛАВА XV

Ма Жун и Цяо Тай наблюдаваха със смръщени лица двамата даоистки монаси, които отново се поклониха ниско, а дългите им жълти ръкави ометоха пода. Четиримата мъже стояха в подножието на широко каменно стълбище, което водеше към високата порта на даоисткия храм. По улицата се зададоха качулати мъже. Единият от тях вдигна крайчеца на черната си качулка и се провикна дрезгаво към монасите:

— Нашите муски се продават по-добре от вашите, жалки шарлатани!

Останалите се изкикотиха злорадо и ехото прокънтя в пустата улица.

— От тия нагли обесници си имаме колкото искате в квартала, но кукловод тъдява не сме виждали — обърна се по-възрастният монах към Цяо Тай.

— Всъщност последните дни никой не се вясва в храма — добави другият. — Ние просто си стоим и ден и нощ се молим за дъжд.

— Молете си се! — троснато каза Ма Жун. — Довиждане.

Той махна на приятеля си и двамата закрачиха по улицата. Цяо Тай ядосано разглеждаше редицата дюкяни със спуснати кепенци.

— Изглежда, отварят само сутрин за час-два — каза той. — И онези в горния град са същите. Продават малкото, каквото имат, и пак затварят. Кого, по дяволите, да попиташ за този кукловод и за дъщеря му? Не можем да чукаме на всяка проклета врата в тоя квартал!

— Май няма да ги намерим лесно — намръщено се съгласи Ма Жун. — Поне някое хлапе да се навърташе наоколо! Децата не може да не знаят, нали най-много си падат по куклен театър. В нормално време…

Цяо Тай подръпна черните си мустаци и изведнъж попита:

— Как точно изглеждаше маймунката на Юан? Светлината в кръчмата беше толкова мижава, че не можах да я разгледам добре.

— Маймунката на Юан ли? Защо питаш?

— С дълга мъхеста опашка ли беше? И увиваше ли я около врата на господаря си?

— Увиваше я.

— Добре! Значи е дървесна маймуна — зарадва се Цяо Тай.

— Е, да, дървесна маймуна е. Какво му е доброто? — зачуди се Ма Жун.

— Мисля си, братко — отвърна Цяо Тай, — че най добре ще направим, ако отидем при онази пагода и се качим на последния й етаж.

— И защо? Тренировчица ли ти се прииска?

— За да огледаме дърветата, братко. Едва ли са много наоколо. Кварталът е беден и хората не могат да си позволят разкоша да поддържат градини. А пътуващите актьори, които водят маймунка, за да им събира парите от публиката, винаги се отнасят добре с нея, защото тези дресирани. животинки са много ценни за тях. Та и онзи приятел Юан трябва да се е опитал да си намери жилище с дървета наоколо, та маймунката му да е здрава и бодра. Ако беше земна маймуна, на Юан нямаше да му трябва дърво, тя ще си е щастлива да скача по столовете и да се завира под леглата и скриновете, такива са земните маймунки.

Ма Жун кимна. Той знаеше, че още от годините, прекарани в зелените гори, Цяо Тай умееше да общува с животните, обичаше да ги опитомява, да изучава навиците им.

— Добре — съгласи се той. — Нека се качим на пагодата. Отгоре ще видим къде наоколо има дървета. Не е кой знае какво, но е по-добре от нищо.

Те отново изкачиха каменното стълбище и един послушник ги преведе през централния двор до девет етажната пагода зад главната сграда на храма. Докато се изкачваха по тясното стръмно стълбище, двамата приятели обилно се потяха и ругаеха. Когато стигна ха последния етаж, със задоволство установиха, че влажната мараня, надвиснала над морето от покриви, се беше поразнесла, и целият квартал се простря пред очите им като цветна карта. Зърнаха само едно зелено петно доста далеч зад храма с бедняшки колиби около него. Малко по-нататък на висок прът самотно и без жизнено висеше флагът на военния пост.

— Да отидем в онова зелено островче, братко — каза Цяо Тай. — Погледни, покривите наоколо образуват нещо като квадрат и са по-високи от тези на останалите къщи. Мисля, че това е някое от онези стари имения, останали от времето, когато кварталът се е намирал в центъра на града. Сега поне десетина семейства са се намърдали там да търсят покрив.

— Добре. На такова място Юан би останал. Само да видим как ще стигнем дотам — Ма Жун се наведе през парапета и се взря в лабиринта от тесни улички, криволичещи под него. — Да, първо трябва да излезем в онзи малък квадрат зад храма, виждаш ли го? После ще поемем по онази крива уличка и от нея ще свием вляво. Държим ли все така, няма как да се объркаме — и те заслизаха въодушевени по безкрайните стъпала.

След половин час лутане по мръсните улички бодростта им бе помръкнала. Колкото повече се доближаваха до края на квартала, толкова по-неугледни ставаха къщите. Не се мяркаше жив човек, за да ги упъти. Най-сетне на един ъгъл съзряха една старица, увита в парцали, която търсеше нещо за ядене в куп чина вонящи боклуци. Тя не беше чувала за кукловод или акробати наоколо, но им каза, че през три улици наистина имало голям стар дом.

— Богатска къща — добави тя, — но отзад са се намърдали да живеят разни дрипльовци. Обаче дървета няма. Предният двор е съвсем запуснат, там оста вят мъртъвците, докато дойдат да ги приберат качулатите — тя отмахна един сив сплъстен кичур от запотеното си чело и додаде: — Имате късмет, там се събират много от качулатите. Добри момчета са, могат да повикат обратно душата на умрял човек и продават муски срещу всякакви болести.

Цяо Тай и благодари и двамата продължиха нататък. В следващата улица насреща им се зададоха десетина души с качулки и между тях сух висок мъж с дълга роба от син брокат и черна копринена шапка.

— Хей, докторе! — провикна се Ма Жун. — Какво правите тук?

Доктор Лю бързо каза нещо на едрия закачулен мъж до него и учтиво се обърна към Ма Жун и Цяо Тай:

— Връщам се от посещение при две млади жени в голямата стара къща ей там, полковник. За съжаление дойдох късно! Бяха заразени, издъхнаха пред очите ми.

Ма Жун побледня, стомахът му се сви от лошо предчувствие.

— За двете дъщери на Юан ли говорите? — с пресъхнала уста попита той.

— Юан? Юан ли им беше фамилията? — обърна се Лю към високия мъж с черната качулка, но той сви рамене, покрити с дълго черно расо.

— Заведете ни в тази къща, докторе — нареди Цяо Тай. — Не знаехме, че толкова усърдно се грижите за бедните.

— Професията ми го изисква — студено отвърна докторът. — Последвайте ме, щом държите да се уверите в думите ми.

Тримата тръгнаха напред, събирачите на трупове ги последваха. След малко високият качулат мъж се изравни с Цяо Тай и просъска в качулката си:

— Познавам те, господин полковник. Ти си онзи, който обезглави четирима от нашите на площада.

— И твоята глава може да хвръкне! Гледай си в краката, приятел!

В следващата уличка към тях се стекоха още качулати и започнаха оживено да разговарят помежду си, снишили гласове. Ма Жун ги погледна изпитателно. През тесните процепи на качулките в него се впиха злобно проблясващи очи. Той побутна приятеля си. Ръката на Цяо Тай вече лежеше върху дръжката на меча. Той също беше забелязал заплашителното поведение на събирачите на трупове.

— Ето тук е — каза доктор Лю, когато се озоваха пред една разнебитена порта.

Изпод олющената мазилка на зиданата рамка се подаваха изронени от времето тухли, но самата врата, обкована с големи гвоздеи, изглеждаше доста нова. Лю посочи напречната дървена греда, двамата мъже я вдигнаха от гнездото й и избутаха крилото. Докторът пристъпи вътре, следван от Ма Жун и Цяо Тай. Събирачите останаха отвън. Цялата улица гъмжеше от черни качулки.

Ма Жун направи няколко крачки към две тела, хвърлени върху купчина отпадъци във високото полутъмно преддверие. Дълбока въздишка на облекчение се из тръгна от гърдите му. Жените бяха съвсем непознати.

— Въздухът е заразен — каза намръщено Цяо Тай, обръщайки се към доктора. — Наемателите веднага трябва да напуснат това място.

— Идете да им го кажете вие, полковник! Аз ще се сбогувам с вас тук. Имам задължения.

— Много ми беше неприятно да се срещнем — отсече Ма Жун.

— Внимавайте, полковник, някой от тези дни да не ви се наложи да потърсите услугите ми — със злобна усмивка каза Лю.

— Ако се разболея — отвърна безгрижно Ма Жун, — ще повикам регистратора на смъртните случаи. Той ще се зарадва за разнообразие да огледа едно живо тяло.

Доктор Лю се обърна и без да отрони дума, излезе. Двамата мъже поеха навътре по дълъг тесен коридор. През издънения на много места покрив се виждаше мътното небе. Коридорът нямаше прозорци, стените, макар и покрити с плесен, изглеждаха здрави. Накрая се озоваха пред една врата. Цяо Тай се опита да я отвори, но тя не помръдна. Той долепи ухо до дъски те. Дочу приглушен шепот на множество гласове. Внезапно над главите им прозвуча дрезгав глас:

— Хванахте ли се в капана, мръсни кучета! — през дупката на покрива в тях се взираше лице в качулка. В следващия миг нещо изсвистя. Една стрела прелетя на косъм от главата на Ма Жун.

— Обратно към входа! — прошепна Цяо Тай.

Двамата се хвърлиха назад по коридора. Ма Жун прекрачи през двете мъртви жени и бутна вратата, но тя не помръдна.

— Спипаха ни — процеди Цяо Тай. — Тия гадове имат лъкове и ще ни нанижат като вързани гъски през дупките на покрива. Да разбием портата и да си пробием път през тълпата!

— Само небесата знаят какви още оръжия ще измъкнат тези негодници изпод расата си — забързано изрече Ма Жун. — А и сме двама на четирийсет. Работата опира по-скоро до стратегия, отколкото до сила, братко. Помогни ми бързо да сваля ризницата — той по шушна нещо в ухото на Цяо Тай, после изкрещя към вратата: — Какво си въобразявате, кучета нещастни! Нашите войници ще ви накълцат на парчета.

Отвън долетя злобен кикот.

— Ще ви хвърлим и двамата на общинската клада, хубавичко опаковани в платнище — извика някой. — Никой нищо няма да научи, никого не го е грижа…

— После ще си говорим мъжки! — извика Ма Жун.

През това време той помагаше на Цяо Тай да на влече ризницата на една от мъртвите жени. Нахлупиха и шлема на главата й и Ма Жун я повдигна, стиснал отзад ръцете и над лактите. Цяо Тай промуши острието на меча си в шала около врата и, точно зад шлема.

— Ще извиняваш, старо момиче — промърмори той и заизтиква мъртвото тяло към отвора в покрива с меча си, чиято дръжка стискаше с две ръце.

Ма Жун, останал по кожени панталони и долни дрехи, побърза да вдигне резето на вратата. Когато след миг се обърна, две стрели вече бяха улучили мъртва та жена. Цяо Тай я пусна на пода, като същевременно направи крачка встрани и се наведе ниско, почти опрял лице до земята. Една стрела го удари в гърба, втора отскочи от шлема му. Той извика, строполи се на земята до мъртвата жена и притихна.

— Улучих ги и двамата — изкрещя някой отгоре.

Ма Жун, залепен за стената до вратата, вече чуваше шума от отместването на напречната греда. Вратата се отвори и един от качулатите пристъпи напред. Ма Жун обхвана главата му с лявата си ръка, с дясната заби меча си дълбоко в тялото му, а същевременно ритна вратата. Пусна гърчещото се тяло на пода и затвори резето.

— Какво става там? — попита някой зад вратата.

Ма Жун вече бе нахлузил черното расо на жертвата си и бързо втъкна късия меч на убития в колана си. Спусна качулката над лицето си и изтича до Цяо Тай, легнал неподвижно върху мъртвата жена.

— Давайте стълба! — извика той.

В отвора над него се показаха две закачулени глави. Отгоре се спусна лека бамбукова стълба и Ма Жун бързо се изкатери по нея. Стискайки в ръце едновременно лък и стрели, качулатите несигурно се крепяха върху една надлъжна греда. Ма Жун установи със задоволство, че нататък гредата е здрава.

— Какво… — започна по-високият от двамата мъже.

Помощникът на съдията Ди го блъсна и онзи полетя с главата надолу в дупката. Едновременно с това Ма Жун разтвори расото и с всичка сила заби късия меч на първия качулат в корема на другия. Бутна и него долу, загърна се плътно в черното расо и изтича пъргаво по гредата до плоското издигнато покривче над задния вход на коридора. Хвърли един поглед към двайсетината закачулени мъже, скупчени в градинка та под него, и извика:

— Бягайте! Войниците са пред главния вход!

Мъжете се поколебаха, но в този миг до ушите им достигнаха глухи удари по обкованата с желязо порта и те се завтекоха към вратата на градината. Ма Жун изтича обратно, доколкото му позволяваше предпазливостта. Когато стъпи върху покрива на вратарската къщичка, въздъхна с облекчение.

— Войниците са при задния вход — извика той. — В уличката още не се вижда никой. Ако побързаме, ще успеем да се измъкнем!

Отдолу се надигна ропот. Ма Жун се вгледа за миг, в черната тълпа. Доктор Лю го нямаше.

Ма Жун отново пробяга по гредата и слезе долу по. бамбуковата стълба. Цяо Тай бе свалил от мъртвата жена ризницата на приятеля си и я увиваше с шала си. заедно с шлема. После изхлузи черното расо от високия качулат, който лежеше на пода с изкривена под неестествен ъгъл глава.

— Мятай го на гърба си, нахлупвай качулката и да вървим — прошепна Ма Жун на приятеля си.

Те се качиха по стълбата и предпазливо надникнаха отгоре. Черните мъже не се виждаха. Двамата стигна ха по гредата до края на покрива и оттам скочиха в градината. През вратичката излязоха на тясна уличка.

— Към военния пост — задъхано каза Ма Жун.

В следващата уличка пред тях внезапно изникнаха четирима събирачи на трупове.

— Откъде идват войниците, братко? — припряно попита Цяо Тай.

— Отвсякъде! Бягайте! — изкрещяха четиримата, мъже, бутнаха ги настрани и изчезнаха в близката пряка.

Трябваше им известно време, докато успеят да се, ориентират и да намерят военния пост. По пътя срещнаха само един безобиден гражданин, който побърза да долепи гръб о стената на някаква къща, щом видя двамата закачулени насреща си. Двамата приятели свалиха расата едва когато влязоха в двора на малкия хан, превърнат в караулно. Цяо Тай и Ма Жун побързаха да се съблекат голи и клекнаха на каменния под. Двама войници ги обляха със студена вода, други двама опушиха дрехите и броните им на мангала с ароматни треви, който гореше непрекъснато в задния двор.

Цяо Тай със задоволство научи от дежурния офицер, че има оседлан кон. Това беше част от системата за оповестяване, която бяха изготвили с Ма Жун. През дени във всеки пост трябваше да има готов кон, за да отнесе спешно съобщение, ако се наложеше, нощем се изстрелваха разноцветни сигнални ракети. Той нареди на офицера един войник да обиколи с коня всички съседни постове със заповед стотина мъже да обградят качулатите в квартала.

— У когото се намери оръжие, да бъде арестуван! — добави Цяо Тай. — Ако никой окаже съпротива, да се съсича на място. Останалите да бъдат отведени в щаба на военната полиция.

Той се намръщи, докато Ма Жун мажеше с мехлем и налагаше с пластир раната на гърба му. Металната ризница беше спряла стрелата, но железните възелчета се бяха набили дълбоко в плътта.

— За щастие е била обикновена дървена стрела! — отбеляза Ма Жун. — Ако беше от ония новите, с железните накрайници, щеше да ти продупчи гърбината. Колко пъти разправях, че сега, след като вече се използват кръстатите стрели, трябва да носим железни платки на гърдите и на гърба. А тия пършивци ще ми разправят, че не бивало да се жертва подвижността заради безопасността!

След като се облякоха и изядоха набързо с командира обедния си ориз, Ма Жун и Цяо Тай напуснаха хана. Върнаха се в бедняшкия квартал, където вече се бе разчуло, че е ставало нещо. Тук-там хора отваряха прозорците си и тревожно оглеждаха зловещите улици. С много питане най-сетне двамата успяха да открият големия дом на една тясна, но учудващо чиста уличка. Разнебитената предна врата зееше широко. Преддверието бе съвършено пусто, на много места по стените мазилката бе изпадала. Но по пода нямаше боклуци и прахоляк. Вратите, както изглежда, отдавна бяха отишли за подпалки.

— Никой няма — измърмори Цяо Тай.

— Шшт! — вдигна ръка Ма Жун.

От дъното на сградата долиташе мелодия на флейта. Двамата прекосиха преддверието и бутнаха двойната врата в дъното му. Тя се отвори широко. Пред тях се откри обширна запусната градина. Сред избуялата трева се виждаха прасковени и портокалови дръвчета. Отворен коридор опасваше цялата градина и отвеждаше до една по-висока постройка в дъното. Това беше квадратът, който бяха зърнали от върха на пагодата. Сега флейтата се чуваше по-ясно. Изпълнявана майсторски, мелодията ги завладя с отчетливия си жив ритъм.

— Открихме ги! — възкликна Цяо Тай и посочи нагоре.

Над главата им висеше малката кафява маймунка, увила опашката си около един клон, и внимателно ги наблюдаваше с кръглите си кафяви очички. Цяо Тай издаде някакъв примляскващ звук, за да я подмами да слезе. Ма Жун тръгна напред по отворения коридор вляво. Червеният лак се лющеше от ниския парапет. Виждаше се, че мястото е необитаемо от години. Цяо Тай каза сухо на приятеля си:

— Надявам се твоята женичка да си е у дома. Аз се каня да отвори доста работа на баща й и сестра й, така че ти през това време можеш да си погукаш с нея в някое кьоше. Този път си го заслужи!

Ма Жун се ухили широко. Излезли от устата на мълчаливия му кръвен брат, тези думи означаваха голяма похвала. Когато стигнаха до високата постройка, двамата замряха. През сводестия вход пред очите им се откри прелестна гледка. Юан свиреше на дълга флейта, седнал на ниско столче в средата на обширен салон с висок таван, в който нямаше друго освен селска дървена пейка и бамбукова масичка за чай в един ъгъл. Облечена в дълга, свободно плаваща около тялото й роба, Корал танцуваше върху пръсти те на малките си избродирани обувки, изящно размахвайки дългите си ръкави. Зад нея имаше кръгла „лунна“ врата, през която се виждаше възхитителна миниатюрна градинка с крехки бамбукови стъбла, израсли сред причудливи камъни. След бруталното насилие навън тази мирна гледка им се стори като от друг свят и те застинаха омаяни.

Ма Жун се окопити пръв и пристъпи напред, като се покашля внимателно. Юан свали флейтата от устните си и с повдигнати вежди изгледа двамата посетители от глава до пети. После стана и тръгна към тях, поклони се леко и заговори почтително с дълбокия си глас:

— С какво сме заслужили честта на това неочаквано посещение?

— Дъщеря ви Синьобяло тук ли е?

Юан го погледна замислено.

— Не — отвърна той, — излезе преди час. Моля заповядайте — и той им посочи пейката, като каза през рамо на дъщеря си: — Донеси от стаята кошничката с чайника, Корал.

Ма Жун се чудеше как да им обясни причината за посещението, и смутено подръпваше мустаци. Стори му се, че няма да е възпитано веднага да им предаде нареждането на съдията, и започна с въведение:

— Срещнахме една шайка качулати, които като че се, опитват да създават безредици. Чували ли сте за някакъв инцидент?

— Не. Тези хора са се превърнали в истинска на паст. Организирали са нещо като братство, карат хората насила да си купуват от фалшивите им амулети и твърдят, че който ги носи, ще бъде защитен от болест. Говорят и разни глупости за чумата, уж това било знак, че небето е свалило благоволението си от императора и започвала нова ера — той сви рамене и продължи: — И какво от това? Винаги ще има управници и управлявани, управляваните винаги ще губят!

— Да бъде волята на небето! — каза Цяо Тай и като съзря притесненото изражение на Ма Жун, реши да поеме нещата в свои ръце. — Дойдохме тук с поръка от нашия господар върховния съдия — обърна се той към домакина. — Той иска незабавно да поговори с вас, господин Юан, и с дъщеря ви Корал.

— Наистина ли иска? — бавно изрече Юан.

Появи се Корал с кошничката за чай. Момичето премести малката масичка пред тях и им наля чай. Ма Жун си каза, че е много мило девойче, наистина, но й липсват увереността и ярката хубост на сестра й.

— Тези двама господа са дошли да ни отведат в губернаторския дворец — осведоми я баща и.

Момичето уплашено прикри уста с ръкава на дреха та.

— Нашият върховен съдия иска да ви зададе няколко въпроса — заобяснява Ма Жун. — А какво ще стане с маймунката? — обърна се Корал към баща си.

— Няма да избяга — успокои я Юан. — Наоколо й е непознато и едва ли ще посмее да напусне градината. Сестра ти ще се погрижи за нея, като се върне. Да вървим! — докато крачеха по коридора, Юан посочи с ръка постройката и каза: — Както виждате, някога това е било доста хубава резиденция. Но собственикът и я е изоставил преди много години. Разни хора след тона са се заселвали тук, но всичките са напускали, защото се смята, че къщата се обитава от призраци — той отново сви тесните си рамене. — Никакъв призрак не ми се е мяркал още. Салонът е много подходящ Корал да репетира танците си, а сестра и се упражнява в бой с мечове в градината.

На улицата покрай тях забързано премина въоръжен до зъби патрул на военната полиция.

Обсадата на качулатите беше започнала.

Загрузка...